Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (16)

16

Букс идва в дома ми — практически в дома на майка ми, — за да поработим по проучванията, и остава за през нощта. Това е първата нощ, която прекарваме под един покрив, откакто развалих годежа ни. Да, странно е. Като в „Алиса в страната на чудесата“. Но пътят до дома му е дълъг, затова е логично да остане.

И все пак е някак странно.

В кухнята сме. Аз съм на масата пред лаптопа си и проверявам пощата си и познатите уебстраници, а Букс готви паста. Той е по-добър готвач от мен, което не е чак толкова показателно. Всъщност винаги готвехме заедно, отваряхме си бутилка вино и се хапехме по вратовете, докато кълцахме зеленчуци и правехме сосове. Хубави спомени. Имам много хубави спомени с Букс. Той е единственият човек на света, освен Марта, на когото съм принадлежала истински, и вероятно точно заради това нещата не се получиха.

— Имаш ли едро смлян червен пипер? — пита Букс.

— Нямам представа — отговарям разсеяно, без да спирам да ровя из електронните си съобщения за скорошни пожари, като изключвам лесните и отбелязвам онези, които си струва да се проверят по-късно. — Потърси.

— Страхотен съвет. Аз пък си мислех, че ако затворя очи и протегна ръка, той ще се появи по вълшебство. Да потърся, значи?

Смартфонът ми избръмчава на масата. Дориан е. Бях й се обаждала по-рано и оставих съобщение.

— Здрасти, мамо.

— Каза, че си имала добри новини — подхваща тя.

Леко заваля думите, проблем, който има, откакто татко почина преди пет години. Никога не се напива безпаметно. Просто обича да заглажда ръбовете с джин „Танкърей“ и тоник преди вечеря. Нещата се влошиха за кратко след смъртта на Марта. Винаги съм си мислела, че Марта й е любимка, приличаха си по външност и по мажоретския ентусиазъм. Докато бях малка, Дориан ми казваше неща като: „Просто не те разбирам, Еми“, но всъщност й се искаше да попита: „Защо си толкова различна от мен? Защо не приличаш повече на Марта?“.

— Така е. Отново имам платена работа.

— Къде?

— Как така къде? В Бюрото, мамо. Отново си получих работата.

— О, това е чудесно. По-рано ли те върнаха?

— Да. Показах им проучването си за пожарите и те се съгласиха да започнат разследване. Ще участвам в екипа.

Мълчание. Мама изпитваше противоречиви чувства по отношение на манията, обзела ме във връзка с пожарите. Смяташе, че искам да извлека облага от смъртта на Марта, че мога да я свържа с престъпление, което да разреша, че мога да му придам смисъл — нещо от сорта: Марта умря, за да мога да хвана убиеца й. Тя така и не повярва, че Марта е била убита.

— В този момент е редно майката да каже на дъщеря си: „Чудесно, скъпа!“.

— Ако беше чудесно, Емили Джийн, щях да кажа, че е чудесно.

— И Букс е в екипа — добавям с надежда, че това може да повдигне настроението й. Винаги го е харесвала. Всички харесват Букс.

Хвърлям поглед към него, а парата от макароните обгръща лицето му.

— Харисън? Мислех, че той напусна ФБР, след като ти скъса с него.

Чудесно, че ми го напомни.

— Той напусна Бюрото, мамо, но не защото аз скъсах с него. Напусна, за да прави онова, което той искаше, да потърси ново предизвикателство.

— Не вярвам на това — заявява мама. — Той напусна, защото приемаше болезнено мисълта да работи в една сграда с теб.

— Ами той е тук, нека да го попитаме — предлагам леко сприхаво. — Букс, ела тук и кажи на майка ми защо напусна ФБР.

Букс оставя дървената лъжица, която използва, за да опита соса за пастата, избърсва ръцете си в кърпа и приближава към масата. Взема телефона ми.

— Здравей, Дориан, как си? Добре съм, благодаря. Да, Букският бизнес не е лесна работа в наши дни, но се справям. Как е Неапол? Радвам се да го чуя, чудесно… В интерес на истината, напуснах ФБР, защото Еми скъса с мен.

Подава ми обратно телефона. Никога не съм виждала толкова широка усмивка на лицето му.

— Това не е вярно — възразявам пред майка си. — Той просто така си говори.

— Не си говоря просто така! — провиква се той със свити като фуния до устата длани.

— Не говори просто така — присъединява се мама.

— Мамо, трябва да затварям. Това беше един от най-приятните ни разговори.

Изключвам телефона.

— Много мило от твоя страна, Букс.

— Пастата е почти готова. Ти приключи ли с търсенето?

— Почти. Мисля, че снощи не е имало жертви на палеж.

— Лошо. Всъщност — това е добре, нали?

Букс сервира храната — пене с червен сос, задушени броколи с чесън, малко салата. За пръв път забелязвам прошарени кичури до слепоочията, още по-забележими заради порасналата коса. Усеща, че го гледам, и веднага отмествам поглед. Ако участвах в Олимпийски игри в дисциплина по отбягване на интимни моменти, бих спечелила златен медал.

Докато отвори бутилката вино, аз вече съм приключила с последните новини, електронната поща и редовните уебсайтове. Засега. Струпват се като лавина през деня.

— Работиш твърде много — отбелязва той и сяда.

Правя физиономия.

— Ти ли ми го казваш? — Виното, което Букс купи от града, има метален привкус, твърде остър.

— Е, това е нещото, което осъзнах, след като напуснах Бюрото — казва той. — Животът не е само работа.

— Така ли? И сега какво, да не би изведнъж да си се пристрастил към планинското катерене? Или към играта „Парчези“?

— Недей да пренебрегваш думите ми — укорява ме той.

— Не те пренебрегвам. Никога не бих те пренебрегнала.

Букс отпива голяма глътка от виното, задържа го в устата си, за да усети аромата му, а след това въздъхва доволно.

— Да ме зарежеш пред олтара, си беше чиста проба пренебрегване.

— Това не беше пренебрегване.

— Така ли? А какво беше? Комплимент? Израз на подкрепа?

Някак харесвах Букс такъв, по-отпуснат, по-саркастичен, по-спокоен.

— Това беше… съдбоносно решение — промълвявам.

— Охоо, вече се чувствам по-добре — намига ми той. — Забрави, дечко. Преживях го. Сега се храни, разбра ли? Утре ще трябва да впечатлиш екипа ни.