Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (116)

116

Тежкото дишане на оттеглилия се специален агент Харисън Букман изпълва иначе тихата стая. Вратата се отваря със замах и парфюмът на Софи нахлува вътре.

— Знам, че моментът не е подходящ, Букс, но получихме потвърждение от стария треньор по футбол в Алънтаун. Марти Лейни е играл като стартиращ тейлбек в училищния отбор. Забележителен играч. След това той… тоест тя… напуснала училище след десети клас без предупреждение и завършила гимназия в Риджуей.

— Вероятно при навлизането на Марти/Мери в пубертета — казва Букс. — И всичките стероиди на света не могат да променят природата.

— Точно така. Не е вземала участие в спортни занимания, след като се е преместила в Риджуей. Всъщност данните, които имаме, показват, че Марти е водела уединен живот в новото си училище. Просто е посещавала часовете, а после се е прибирала право вкъщи. Никакви извънкласни дейности. Никакви приятели. Това й е позволявало да прикрива по-лесно истинския си пол. После Марти е постъпила в колежа „Пит“, като е останала да живее у дома. Завършила е криминалистика. След като той… искам да кажа тя… завършила, започнала работа в семейния бизнес. Татко я е държал под око през целия й живот.

Букс въздъхва болезнено.

— Този баща е истинско съкровище. Вярно, че и моята майка веднъж ми каза как искала да се родя момиче. Въпреки това не ме е карала цял живот да се преструвам, че съм такъв. Потвърдихме ли всичко за този кретен?

— Да, потвърдихме. Доктор Доналд Лейни бил футболната звезда на гимназията, който контузил коляното си през първата си година в „Пит“ и повече никога не трал. Станал криминален патолог в Алънтаун. Майката на Мери починала при раждането — единствената истина, която ни каза. Когато Мери се преместила в Риджуей, доктор Лейни отворил погребално бюро. Мери работела там заедно с татко си. И познай какво се оказа, че се е случвало в това погребално бюро?

— Не искам да знам — отвръща Букс.

— Било затворено, след като контролните органи получили редица оплаквания, че труповете са били обезобразявани и осакатявани.

— А, това трябва да е била нашата Мери — казва Букс. — Упражнявала е върху трупове онова, което е щяла да прави с живи хора, щом татко умре.

— Да, да. Е, сега може да прави компания на татко си в ада.

Тишина. После Софи добавя с по-тих глас:

— Е, Букс… тук ли смяташ да седиш?

— Разбира се, да. Добре съм, Соф. Скоро ще се чуем. Ако не съм го споменал, страхотна работа свърши по този случай.

— Всъщност го направи. Все пак и двамата сме наясно кой заслужава най-големи похвали за този случай.

В стаята не се чува нищо друго, освен отдалечаващите се стъпки на Софи и течението, когато тя отваря и затваря вратата.

— Да, определено знаем — прошепва задавено Букс.

Отново настъпва тишина.

— О, Еми — промълвява той. — О, Еми. О, Еми, моля те…

Не съм готова, Марта. Още не. Обичам те, момиче, ужасно много ми липсваш, но още не съм приключила тук.

— Еми? — усещам дъха на Букс върху лицето си. Ръката му хваща моята. — О, боже мой, Еми? — повтаря той с разтреперан глас. — Ти си будна.

Насилвам се да отворя очи, в началото клепачите ми само леко пърхат, а после го виждам през мъгла.

— Емили Джийн, толкова много те обичам. Обичам те с цялото си сърце. Знаеш, че е така, нали?

— Да… — прошепвам. Нямам сили дори да стисна ръката му.

Той нежно прокарва пръсти по лицето ми.

— Както се разделихме… боях се, че никога няма да мога да ти го кажа. — Той притиска устни в челото ми. — Знаеш, че не мисля всички онези ужасни неща, които ти наговорих, нали?

— Да… — Опитвам се да се усмихна, но не съм сигурна дали се получава.

— Изгуби много кръв, но се справи. Направи го, Еми. Ти я залови. Спомняш ли си какво се случи?

— Да… — Клепачите ми потрепват и се затварят. Не бързам да си припомням онази нощ. Не бързам и да се погледна в огледалото. Въпреки това белезите ще заздравеят. Винаги става така.

— Мога да остана при теб, докато се оправиш — предлага той. — Имам предвид само като приятел. Няма да те притискам. Мога просто да ти помагам, когато имаш нужда. И майка ти е тук. Сега слезе да си вземе нещо за обяд. Тук е, откакто те открихме в бунгалото.

Намествам се и усещам пареща болка от лявата си страна, докосвам превръзката на челото си. Мери Лейни ми е оставила подаръци на раздяла.

Букс потупва ръката ми.

— Трябва да си починеш — казва, — а аз ще повикам лекаря.

— Да…

— Уморена си, Ем. Просто поспи. Ще бъда тук, когато се събудиш.

Той се отдалечава от мен. Едва успявам да отворя очите си.

— Букс — промълвявам със сетни сили.

— Да? Да?

— Ела… по-близо.

— Добре. — Той се навежда към мен.

Устата ми е пресъхнала, а устните ми се напукани. Почти нямам сили да говоря.

— По-близо — успявам да кажа.

Отначало Букс ме поглежда озадачено.

— Добре, миличка. — Навежда се съвсем близо до мен, ухото му почти се допира до устните ми. — Тук съм, Ем.

Само мигове ме делят от блажения сън, силите бързо ме напускат и се навеждам напред, за да бъде чут шепотът ми.

— Да — казвам му.