Мари Лу
Героят (33)

Джун

11 юли, 1 3:38 часа

Сектор „Батала“, Лос Анджелис

25,5ºC

Днес беше двадесет и седмият ми рожден ден.

Празнувах повечето без особен проблем. На осемнадесетия отидох с Андън, няколко сенатори, Паскао и Тес, както и няколко бивши съученици от „Дрейк“ на скромна вечеря в салона на върха на един покрив в Рубинения сектор. Деветнадесетият ми се падна на кораб в Ню Йорк сити, реконструираната версия на колониите на един стар, потънал град, чиито покрайнини сега се спускаха спокойно към Атлантическия океан. Бях поканена на парти, организирано от няколко международни делегати от Африка, Канада и Мексико. Прекарах двадесетия сама, уютно завита в леглото с Оли, който хъркаше в скута ми, и гледах кратък информационен бюлетин за това как Идън бе завършил по-рано академията в Антарктида, опитвайки се да зърна как изглежда Дей на двадесет и една, и научавайки новината, че самият той е бил вербуван от разузнавателната агенция на Антарктида. Двадесет и първият ми рожден ден представляваше една сложна афера във Вегас, когато Андън ме покани на летен фестивал, а след това ме целуна в хотелската ми стая. Двадесет и вторият: първия рожден ден, който отпразнувах с Андън като мой официален приятел. Двадесет и третият: прекаран на церемония по встъпване в длъжност, която ме направи командир на всички ескадрони в Калифорния, най-младият главнокомандващ в историята на републиката. Двадесет и четвъртият: рожден ден, прекаран без Оли. Двадесет и петият: вечеря и танци с Андън на борда на РК Съзвездие. Двадесет и шестият: прекаран с Паскао и Тес, когато им разказах как наскоро съм скъсала с Андън и как двамата с младия Електор бяхме стигнали до взаимно съгласие, че просто не мога да го обичам по начина, по който той желае.

Някои от тези години бяха прекарани във веселие, други в тъга… но най-тъжните събития винаги бяха поносими. Бяха се случили много по-лоши неща и нищо трагично през тези по-късни години не можеше да се сравни със събитията от времето, когато бях тийнейджърка. Но днес беше различно. От години изпитвах страх от настъпването на този рожден ден, защото ме връщаше към някои от случките в миналото ми, които бях опитала толкова силно да държа спотаени.

Прекарах по-голямата част от деня в относително спокойно състояние. Станах рано, направих своята рутинна тренировка на пистата и се запътих към сектор „Батала“, за да разпределя различните градски операции на капитаните си. Днес трябваше да ръководя два от най-добрите си патрули, които щяха да ескортират Андън по време на среща с делегати на колониите. Вече не деляхме един апартамент, но това не променяше нищо и аз продължавах ревностно да се грижа за сигурността му. Той винаги щеше да бъде моят Електор и аз възнамерявах нещата да не се променят. Днес той и колониите бяха в разгара на дискусии относно нормалния имиграционен статус по границата ни, където обединените градове се бяха превърнали в процъфтяващи райони с граждани от колониите и републиката. Това, което някога бе строгата разделителна линия между нас, сега приличаше на обикновен насип. Наблюдавах отстрани, докато Андън се ръкуваше с делегатите и позираше за снимки. Бях горда с всичко, което бе направил той. Бавни крачки, но в крайна сметка крачки. Метиъс щеше да се радва да види това. А също и Дей.

Когато късният следобед настъпи, аз най-сетне напуснах резиденция „Батала“ и се запътих към гладка, с цвят на слонова кост, сграда в източния край на площада. Идентифицирах се на входа и се отправих към дванадесетия етаж на зданието. Вървях по познати стъпки надолу по коридора, ботушите ми отекваха по мраморните плочки, преди да спра пред надгробен камък с размери двадесет и пет квадратни сантиметра, на чиято кристалночиста повърхност бе инкрустирано името „КАПИТАН МЕТИЪС ИПАРИС“.

Останах известно време там, след което седнах със скръстени крака пред него и преклоних глава.

— Здрасти, Метиъс — казах с тих глас. — Днес е рожденият ми ден. Знаеш ли на колко години съм сега?

Затворих очи и през тишината, която ме обграждаше, ми се стори, че усетих една призрачна ръка върху рамото си, деликатното присъствие на брат ми, което можех да почувствам от време на време в тези тихи мигове. Представих си как ми се усмихва, изражението му беше спокойно и непринудено.

— Днес ставам на двадесет и седем — продължих, шепнейки. — Сега вече сме на една възраст.

За първи път в живота си вече не бях малката му сестра. Следващата година щях да пристъпя линията, а той щеше да остане на същото място. Отсега нататък щях да бъда по-голяма, отколкото той някога е бил.

Опитах се да се насоча към други мисли, затова разказах на брат си как е минала годината ми, за моите борби и успехи при командването на патрулите, за напрегнатите работни седмици. Казах му, както винаги го правех, че ми липсва. И както винаги чух как неговият дух ми прошепна в ухото нежния отговор, че аз също му липсвам. Че той ме наглежда от мястото, където се намираше.

Час по-късно, когато слънцето най-сетне бе залязло и светлината, която се спускаше през прозорците, избледня, аз станах от мястото си и бавно излязох от сградата. Прослушах няколко пропуснати съобщения чрез слушалката си. Тес трябваше скоро да приключи смяната в болницата, най-вероятно въоръжена с многобройни нови истории за пациентите си. През първите години, когато Дей си тръгна, двамата поддържаха близък контакт и Тес постоянно ме информираше какво прави той. От рода на това как зрението на Идън се е подобрило. Новата му работа. Антарктическите игри. Но с течение на годините връзките между тях намаляха, Тес порасна и имаше свой живот, и постепенно разговорите им се стопиха до кратки поздрави веднъж годишно. Понякога въобще не се чуваха.

Щях да излъжа, ако кажа, че не ми липсваха историите й за Дей. Аз все пак очаквах с нетърпение да си побърборя по време на вечеря с нея и Паскао, който трябваше да пристигне от университета „Дрейк“ и вероятно изгаряше от желание да сподели последните си приключения при обучаването на кадети. Усмихнах се, когато се замислих какво щяха да ми разкажат. Сега, след разговора с брат ми, на сърцето ми бе малко поолекнало и се чувствах по-свободна. Мислите ми за кратко се насочиха към Дей. Чудех се къде е той, с кого е и дали е щастлив.

Наистина, съвсем искрено и дълбоко се надявах да е така.

Тази вечер секторът не беше оживен (нямахме нужда от толкова много улична полиция през последните няколко години) и като изключим няколкото войници тук и там, аз бях сама. Повечето улични светлини все още не се бяха включили и сред събиращата се тъмнина можех да видя шепа звезди, които блещукаха над главата ми. Светлината от джъмботроните хвърляше калейдоскоп от цветове по сивия паваж на сектор „Батала“ и аз установих, че съзнателно стъпвах под тях, протегнала ръка, за да огледам багрите, които танцуваха по кожата ми. Проследих откъси от новини по екраните с умерена незаинтересованост, докато преслушвах набързо пропуснатите съобщения. Еполетите на раменете ми леко подрънкваха.

Тогава се спрях на едно съобщение, което Тес ми беше оставила по-рано този следобед. Гласът й, пълен с топлина и веселие, прозвуча в ушите ми.

— Хей. Прегледай новините.

Само това. Намръщих се, след което леко се засмях на тактиката на Тес. Какво даваха по новините? Очите ми се върнаха към екраните този път с по-голямо любопитство. Нищо не привлече вниманието ми. Продължавах да търся, оглеждайки се за това, което имаше предвид Тес. Все още нищо. И тогава… едно малко, невзрачно заглавие, толкова кратко, че сигурно го бях пропускала през целия ден. Примигнах, сякаш го бях разбрала погрешно и го прочетох отново, преди да изчезне.

Идън Батаар Уинг пристигна в Лос Анджелис на интервю за назначаване на длъжност инженер в Батала.

Идън? Леко вълнение наруши спокойствието, в което бе преминал целият ми ден. Прочетох заглавието отново и отново преди най-сетне да се убедя, че наистина ставаше въпрос за по-малкия брат на Дей. Идън беше тук на интервю за евентуална работа.

Двамата с Дей бяха в града.

Инстинктивно се огледах по улиците. Те бяха тук и вървяха по същите улиците като мен. Той беше тук. Поклатих глава на малката тийнейджърка, която внезапно се бе съживила. Дори след всичкото това време аз се надявах. Успокой се, Джун. Но все пак сърцето ми се разтуптя. Съобщението на Тес отекна в съзнанието ми. Отново тръгнах надолу по улицата. Вероятно можех да открия къде са отседнали и просто да го зърна. Реших да се обадя на Тес, веднага щом стигна метростанцията.

Пет минути по-късно се намирах в покрайнините на сектор „Батала“ — метростанцията, от която се пътуваше до Рубинения, се появи иззад ъгъла. Тъмнината се бе сгъстила достатъчно, за да се включат уличните светлини, а няколко войници вървяха по отсрещния тротоар — освен тях, аз бях единствената в този район.

Но когато стигнах до лек завой на улицата, видях още двама души, които вървяха към мен. Спрях се на място. След това се намръщих и огледах по-внимателно улицата пред мен. Все още не бях сигурна какво виждах.

Двама млади мъже. Детайлите автоматично се нагласиха в ума ми, вече толкова познати, че почти не се замислих. И двамата бяха високи и слаби, със светлоруси коси, които изпъкваха на бледо осветената нощ. По сходните им черти и лека походка мигновено осъзнах, че са роднини. Този отляво носеше очила и говореше оживено, отмятайки златисти кичури от очите си, и докато се движеше, ръцете му рисуваха някаква диаграма. Непрекъснато навиваше ръкавите си на лактите, а смачканата му риза беше пусната свободно. Безгрижна усмивка озаряваше лицето му.

Младият мъж отдясно изглеждаше по-резервиран, слушаше търпеливо къдрокосия си спътник, пъхнал небрежно ръце в джобовете си. Лека усмивка се разстилаше по краищата на устните му. Косата му бе по-различна, отколкото си я спомнях — вече беше къса и привлекателно буйна и докато вървеше, случайно прокарваше ръка през нея, което я оставяше още по-разрошена. Очите му бяха сини както винаги. Въпреки че вече бе по-възрастен, с лице на млад мъж, вместо на тийнейджъра, когото познавах толкова добре, все още можех да открия нюанси от онзи стар огън всеки път, когато се смееше на думите на брат си — мигове на поразителна одухотвореност и жизненост.

Сърцето ми започна да блъска и ме накара да забравя тежестта, която тегнеше в гърдите ми. Дей и Идън.

Сведох глава, когато те приближиха. Но с крайчеца на окото си видях, че Идън първи ме забеляза. Той се спря за секунда по средата на изречението си и на лицето му се появи бърза усмивка. Очите му се стрелнаха към брат му.

Дей ми хвърли поглед.

Енергията му ме изненада — не бях подлагана на изпитанието на неговия взор от толкова дълго, че внезапно затаих дъх. Поизправих се и ускорих крачка. Трябваше да се махна оттук. В противен случай не бях сигурна дали мога да възпра емоциите да се изпишат върху лицето ми.

Подминахме се, без да си кажем нито дума. Имах чувството, че дробовете ми щяха да експлодират и поех няколко бързи глътки въздух, за да се успокоя. Затворих очи. Чувах единствено нахлуващата в ушите ми кръв и равномерното туптене на сърцето ми. Постепенно осъзнах как стъпките им се отдалечиха зад мен. В мен бавно се настани неприятно чувство. Преглътнах тежко и прогоних нахлулите спомени от главата си.

Запътих се към метростанцията. Отивах си вкъщи. Не исках да поглеждам назад.

Не можех.

И тогава… зад себе си отново чух стъпки. Тропот от бързо приближаващи по тротоара ботуши. Спрях се, приготвих се и хвърлих поглед през рамо.

Беше Дей. Той ме настигна. На известно разстояние зад него Идън чакаше с ръце в джобовете. Дей се вгледа в очите ми с нежно, озадачено изражение — от него ме побиха силни тръпки, сякаш ме удари ток.

— Извинете — рече той. О, този глас. По-дълбок и по-благ, отколкото си го спомнях, без детска грубоватост и с непозната елегантност на зрял човек. — Срещали ли сме се преди?

За миг загубих дар слово. Какво трябваше да кажа? Бях прекарала толкова много години, убеждавайки се, че ние вече не се познаваме.

— Не — прошепнах. — Съжалявам. — Умолявах се наум да му кажа друго.

Дей се намръщи, объркан за момент. Прокара ръка през косата си. При това движение забелязах нещо лъскаво на пръста му. Беше пръстен от телчета. Изпъшках изненадано.

Той все още носеше пръстена от кламери, който някога му бях дала.

— О — възкликна най-накрая той. — Тогава съжалявам, че ви обезпокоих. Просто… Изглеждате ми наистина позната. Сигурна ли сте, че не се познаваме отнякъде?

Мълчаливо потърсих очите му. Не можех да изрека нищо. По лицето му се появи скрита емоция — нещо средно между учудване и интимност, нещо, което ми подсказа, че той се мъчеше да си спомни, да установи откъде ме познава. Сърцето ми протестира, сякаш се стремеше да му подскаже. Все пак не промълвих нито дума.

Дей огледа лицето ми с нежен поглед. След това поклати глава.

— Познавал съм те — прошепна той. — Преди много време. Не зная къде, но зная защо.

— Тогава защо? — попитах кротко.

Той остана смълчан за миг. След това пристъпи по-близо, достатъчно, за да видя вълничката дефект в лявото му око. Той леко се засмя и бузите му се изчервиха.

— Съжалявам. Това ще прозвучи толкова странно. — Имах чувството, че съм изгубен в мъгла. Сякаш бе сън, от който не смеех да се събудя. Аз… — започна той, сякаш търсеше подходящите думи. — Отдавна търся нещо, което мисля, че съм изгубил.

Нещо, което е изгубил. В гърлото ми заседна буца, внезапна вълна от необуздана надежда.

— Въобще не звучи странно — чух се да му отвръщам.

Дей се усмихна в отговор. Нещо прелестно и нежно се появи в очите му.

— Имах усещането, че съм открил нещо, когато те видях ето там. Сигурна ли си… познаваш ли ме? А аз познавам ли те?

Не знаех какво да кажа. Онази част от мен, която беше решила да се махне от живота му, ми казваше да го направя отново, да го предпазя от това познание, което го бе наранило преди. Десет години… наистина ли е минало толкова дълго време? Другата част от мен, момичето, което го срещна за първи път на улицата, ме подтикваше да му кажа истината. Най-накрая, когато успях да отворя уста, изрекох:

— Трябва да тръгвам, имам среща с едни приятели.

— О… Съжалявам. — Дей се прокашля неуверен в себе си. — Аз също. С една стара приятелка в Рубинения сектор.

С една стара приятелка в Рубинения сектор. Очите ми се ококориха. Внезапно разбрах защо гласът на Тес звучеше толкова игриво в съобщението й, защо ми беше казала да прегледам новините от тази вечер.

— Името на приятелката ти Тес ли е? — попитах колебливо.

Сега беше ред на Дей да придобие изненадан вид. Той ми хвърли заинтригувана, загадъчна усмивка.

— Ти я познаваш?

Какво правех? Какво се случваше? Наистина бе сън, от който се страхувах да се събудя. Бях го сънувала твърде много пъти. Не исках отново да ми бъде отнет.

— Да — промълвих. — Тази вечер ще вечерям с нея.

Гледахме се мълчаливо. Лицето на Дей вече бе станало сериозно, а погледът му бе толкова напрегнат, че усещах как по всяка част от тялото ми се спускаше топлина. Останахме така за един много дълъг миг и за първи път нямах представа колко време е изминало.

— Спомням си — най-сетне рече той.

Потърсих в очите му същата онази болезнена тъга, мъчението и терзанието, които винаги бяха там всеки път, когато бяхме заедно. Но вече не ги виждах. Вместо това открих нещо друго… виждах зараснала рана, траен белег, който все пак беше заздравял, нещо от отминала глава в живота му, с което той най-накрая, след всичките тези години, се беше помирил. Виждах… Възможно ли беше това? Беше ли наистина вярно?

Виждах фрагменти от спомени в очите му. Малки частички от нас. Те бяха счупени и разпръснати, но постепенно, докато стоях пред него, се събираха ведно. Те са тук.

— Това си ти — прошепна той. В гласа му имаше учудване.

— Дали? — отвърнах шепнешком, а гласът ми трепереше от емоциите, които бях прикривала толкова дълго.

Дей беше толкова близо, очите му бяха толкова светли.

— Надявам се — тихо изрече той, — отново да мога да те опозная. Ако го искаш. Около теб има мъгла, която бих искал да прочистя.

Белезите му никога нямаше да изчезнат. Бях сигурна в това. Но може би… може би… с времето, с възрастта, ние отново щяхме да станем приятели. Можехме да се помирим. Вероятно можехме да се върнем на същото онова място, където някога и двамата бяхме млади и невинни. Вероятно наистина можехме да се срещнем като останалите хора, на някоя улица, в една благоуханна вечер, в която всеки от нас улавя погледа на другия, и се спираме, за да се запознаем. Споменът за желанието на Дей отекна в ума ми, появявайки се от мъглата на ранните ни дни заедно.

Може би имаше такова нещо като съдба.

Продължих да чакам, твърде несигурна в себе си, за да отговоря. Не можех да направя първата крачка. Не трябваше. Изборът беше негов.

За миг си помислих, че няма да се случи.

Тогава Дей се протегна и докосна ръката ми. Стисна я в поздрав. И просто така аз отново бях свързана с него, сякаш с размах на магическа пръчка — завръщането на един отдавна изгубен приятел. На нещо, което е писано да се случи. Усещането насълзи очите ми. Може би заедно ще направим крачка напред.

— Здрасти — рече той. — Аз съм Даниел.

— Здрасти — отвърнах. — Аз съм Джун.