Мари Лу
Героят (10)

Дей

По дяволите. Последния път, когато видях Тес, тя беше застанала на средата на уличката, близо до мястото, където трябваше да извършим атентата срещу Андън, със стиснати юмруци и съкрушена физиономия. Сега изглеждаше различно. По-спокойна. По-зряла. Също така беше пораснала на височина, а лицето й, което някога бе кръгло като на бебе, беше отслабнало. Странна гледка.

Тя и останалите бяха оковани за столове. Това не подобри настроението ми. Веднага разпознах един от другарите й — Паскао, тъмнокожият паркур с къса къдрава коса и тези абсурдно бледосиви очи. Той не се бе променил много, макар че сега, когато бях достатъчно близо, видях следи от белези по носа му и още един близо до дясното му слепоочие. Той ми хвърли усмивка с блестящите си бели зъби, пропита със сарказъм.

— Ти ли си това, Дей? — попита той и ми намигна дяволито. — Прелестен както винаги. Републиканската униформа ти отива.

Думите му ме жегнаха. Извърнах гневния си поглед към войниците, които ги пазеха.

— Защо, по дяволите, са арестувани?

Единият войник вирна нос. Съдейки по всичките проклети почетни значки и медали върху униформата му, той сигурно беше капитанът на тази група или нещо подобно.

— Те са бивши патриоти — обясни той, като наблегна на последната дума, сякаш се опитваше да ми намекне нещо. — Заловихме ги в периферията на Бронята, където се опитваха да извадят от строя военното ни оборудване и да помогнат на колониите.

Паскао се премести възмутено на стола си.

— Глупости, слепецо — възрази той. — Бяхме се настанили на Бронята, защото се опитвахме да помогнем на вашите жалки войници. Може би не трябваше да си правим труда.

Тес ме наблюдаваше с предпазлив поглед, какъвто никога не бях виждал преди. Ръцете й изглеждаха толкова малки и тънки с огромните вериги, стегнати около китките й. Стиснах зъби — погледът ми се насочи към пистолетите на коланите на войниците.

Без внезапни движения — напомних си. — Особено с тези винаги готови да натиснат спусъка дрисльовци.

С крайчеца на окото си забелязах, че рамото на един от останалите кървеше.

— Пуснете ги — наредих на войника. — Те не са врагове.

Войникът ме изгледа кръвнишки със студено презрение.

— В никакъв случай. Заповедите ни са да ги задържим, докато…

До мен Джун вдигна брадичката си.

— Заповеди от кого?

Перчещият се войник леко се разколеба.

— Госпожице Ипарис, заповедите ми идват директно от самия прославен Електор.

Бузите му се изчервиха, когато видя, че Джун присви очи, и започна да дрънка нещо за тяхната патрулна обиколка на Бронята и колко напрегната била битката. Пристъпих по-близо до Тес и се наведох, за да може погледите ни да бъдат на едно ниво. Пазачите вдигнаха оръжията си, но Джун троснато ги предупреди да спрат.

— Върнали сте се — прошепнах на Тес.

Макар все още да изглеждаше предпазлива, нещо в очите й омекна.

— Да.

— Защо?

Тес се поколеба. Погледна към Паскао, който завъртя разтревожените си сиви очи към мен.

— Върнахме се — отговори той, — защото Тес чу, че ни викаш.

Бяха ме чули. Всичките тези радиотрансмисии, които изпращах от месеци наред, не бяха потънали в нищото — по някакъв начин те бяха успели да ме чуят. Тес преглътна тежко, преди да събере достатъчно кураж, за да проговори.

— Франки улови сигнала ти по радиовълните за първи път преди няколко месеца — обясни тя и кимна към някакво къдрокосо момиче, завързано за един от столовете. — Каза, че се опитваш да се свържеш с нас. — Тес сведе очи. — Не исках да отговарям. Но тогава чух за болестта ти… и…

Значи така. Новините определено се бяха разнесли надалече.

— Хайде сега — прекъсна я Паскао, когато забеляза изражението ми. — Не се върнахме в републиката, само защото ни беше жал за теб. Слушахме новините, които постъпваха от вас и от колониите. Чухме за опасността от война.

— И решихте да ни се притечете на помощ? — намеси се Джун. Погледът й бе подозрителен. — Защо станахте толкова благородни така внезапно?

Саркастичната усмивка на Паскао изчезна мигновено. Той огледа Джун с килната настрана глава.

— Ти си Джун Ипарис, нали?

Капитанът тръгна да му обяснява, че трябва да се обръща към Джун по подобаващ начин, но тя просто кимна.

— Значи ти си тази, която саботира плановете ни и разцепи екипа ни. — Паскао сви рамене. — Нищо лично — не че, нали знаеш, съм бил голям фен на Рейзър или нещо такова.

— Защо сте се върнали в страната? — повтори Джун.

— Добре, де. Изритаха ни от Канада. — Паскао си пое дълбоко въздух. — Укривахме се там, след като всичко се разпадна по време на… — Направи пауза, за да огледа войниците около тях. — Ами… хм… нали се сещаш. Уговорената среща с Андън. Но тогава канадците установиха, че не би трябвало да сме в страната им и трябваше да избягаме обратно на юг. Много от нас се разпръснаха по четирите краища на света. Не зная къде са в момента половината от първоначалната група — Вероятно някои от тях са все още в Канада. Когато новините за Дей се разчуха, малката Тес поиска да ни напусне и да се върне обратно в Денвър сама. Не исках тя да… ами да умре, затова тръгнахме с нея. — Паскао сведе очи за миг. Не спря да говори, но усетих, че в този момент той просто дърдореше, опитвайки се да ни изтъкне всякакви причини, освен най-основната. — Когато колониите започнаха инвазията, си помислих, че ако се опитаме да ви подпомогнем във военните действия, то може би щяхме да получим амнистия и разрешение да останем в страната, макар че зная, че вашият Електор вероятно не ни е най-големият…

— Какво става тук?

Всички се обърнахме, чувайки този глас, точно когато войниците в стаята отдадоха отривисто чест. Изправих се и видях Андън, застанал на прага на вратата с група от охранители зад него — очите му бяха тъмни и заплашителни, погледът му първо се спря върху Джун и мен, а после върху патриотите. Макар да не бе минало много време, откакто го бяхме оставили да разговаря с генералите си, по раменете на униформата му имаше слой от прах, а лицето му изглеждаше мрачно. Капитанът, който бе разговарял с нас по-рано, нервно се прокашля.

— Моите извинения, Електор — започна той, — но задържахме тези престъпници близо до Бронята…

В този момент Джун скръсти ръце.

— Тогава, предполагам, Електор, че не вие сте този, който е одобрил това? — обърна се тя към Андън. В гласа й имаше острота, която ми подсказа, че двамата с Андън не бяха в най-добри отношения в този момент.

Андън огледа обстановката. Спорът ни по време на пътуването с колата вероятно продължаваше да ври и кипи в съзнанието му, но той не си направи труд да погледне към мен. Ами чудесно. Може би му бях дал повод да се замисли за нещо. Най-сетне кимна към капитана.

— Кои са те?

— Бивши патриоти, сър.

— Разбирам. Кой разпореди това?

Лицето на капитана се заля в яркочервено.

— Ами, Електор — отвърна той, като се опита да звучи официално, — командващият офицер…

Но Андън вече бе отклонил вниманието си от говорещия лъжи капитан и тръгна да излиза от стаята.

— Свалете им оковите — заповяда той, без повече да се обръща. — Засега ги дръжте тук, а след това ги евакуирайте с последната група. Наблюдавайте ги внимателно. — Той ни даде знак да го последваме. — Госпожице Ипарис. Господин Уинг. Ако обичате.

Погледнах още веднъж към Тес, която наблюдаваше как войниците сваляха веригите от китките й. След това тръгнах заедно с Джун. Идън се втурна към мен, като в бързината едва не се блъсна в тялото ми, а аз отново го улових за ръка.

Андън ни спря пред група републикански войници. Намръщих се, когато видях случващото се. Четирима от войниците бяха коленичили на земята с ръце на главите. Очите им бяха сведени надолу. Единият ридаеше тихо.

Останалите войници в групата бяха насочили оръжията си към коленичилите. Този, който ги командваше, се обърна към Андън:

— Това са пазачите, на които е била възложена охраната на командир Джеймсън и капитан Брайънт. Установихме подозрителна комуникация между единия от тях и колониите.

Нищо чудно, че Андън ни доведе тук, за да видим лицата на потенциалните предатели. Отново погледнах към заловените пазачи. Онзи, който плачеше, вдигна очи към Андън с умоляващ поглед.

— Моля ви, Електор — призова го той. — Аз нямам нищо общо с тяхното бягство. Аз… Аз не зная как се е случило. Аз… — Думите му бяха прекъснати, когато дулото на пистолет го перна по главата.

Лицето на Андън, обикновено замислено и сдържано, бе станало леденостудено. Погледът ми се отмести от коленичилите войници и се върна обратно върху него. Той остана безмълвен за миг. След това кимна на хората си.

— Разпитайте ги. Ако не сътрудничат, застреляйте ги. Изпратете съобщението до останалите войници. Нека това бъде урок за всеки предател в редиците ни. Нека знаят, че ще ги изобличим.

Въоръжените бойници събраха токове.

— Да, сър. — Те изправиха на крака обвинените в предателство.

Неприятно чувство нахлу в стомаха ми. Но Андън не върна думите си назад — вместо това гледаше как войниците, които крещяха и се молеха, бяха издърпани извън бункера. Джун изглеждаше поразена. Очите й следяха арестантите.

Андън се обърна с мрачно изражение на лицето.

— Колониите разполагат с помощ.

Глухо тупване отекна някъде над нас и земята и таванът потрепериха в отговор. Джун се взря още по-отблизо в Андън, сякаш го анализираше.

— Каква помощ по-точно?

— Видях ескадрилите им във въздуха, точно от другата страна на Бронята. Не всички изтребители са на колониите. На някои от тях отстрани са изрисувани африкански звезди. Генералите ми съобщават, че колониите са достатъчно самоуверени, за да приземят въздушен кораб и ескадрила от изтребители на по-малко от километър от Бронята, като създават временни летища, докато се придвижват. Подготвят се за нова атака.

Ръката ми стисна тази на Идън. Той присви очи към рояците от евакуирани, които се бяха струпали близо до подземната железница, но вероятно не виждаше нищо друго, освен огромни движещи се размазани петна. Искаше ми се да мога да променя изплашения вид на лицето му.

— Докога ще издържи Денвър? — попитах.

— Не зная — отвърна мрачно Андън. — Бронята е здрава, но не можем да водим дълга битка със суперсила.

— Какво ще правим сега? — поиска да узнае Джун. — Ако не можем да ги удържим сами, то нима просто ще изгубим войната?

Андън поклати глава.

— Ние също се нуждаем от помощ. Ще уредя аудиенция с Обединените нации или с Антарктида, ще видим дали те ще пожелаят да поемат отговорност. Може да ни спечелят достатъчно време за… — Той хвърли поглед към брат ми, който стоеше тихо и спокойно до мен.

Усетих как ме прониза чувство на вина и ме обзе гняв. Присвих очи към Андън — стиснах още по-силно ръката на брат си. Идън не трябваше да стои в центъра на всичко. Не исках да избирам между това да изгубя брат си или тази проклета страна.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — казах.

Докато те с Джун водеха подробен разговор за Антарктида, отново погледнах към стаята, където бяха задържани Тес и патриотите. През прозореца видях Тес внимателно да се грижи за момичето с кървящото рамо, а бойниците ги наблюдаваха с неспокойни изражения. Не можех да разбера защо всички тези обучени убийци трябва да са толкова изплашени от едно малко момиче, въоръжено с няколко бинта и спирт. Побиха ме тръпки, когато се сетих за начина, по който Андън заповяда обвинените войници да бъдат изхвърлени от бункера и убити. Паскао изглеждаше разочарован и за миг срещна погледа ми през стъклото. Макар да не помръдна устни, аз се сещах за какво си мисли.

Той знаеше, че да държиш патриотите затворени в стая насред разгара на битката, докато цивилни и войници биват избивани на повърхността, си беше адско прахосване на възможности.

— Електор — рекох внезапно и се обърнах с лице към Андън и Джун. Той направи пауза, да ме погледне. — Пуснете ги от този бункер. — Той замълча, заставяйки ме да продължа, и аз добавих: — Могат да подпомогнат военните ви действия на повърхността. Обзалагам се, че играят партизанската игра по-добре от останалите ви войници и тъй като няма да евакуирате бедняшките сектори още известно време, ще ви е нужна всичката помощ, която можете да получите.

Джун не каза нищо за леко хапливия ми коментар, но Андън скръсти ръце пред гърдите си.

— Дей, помилвах патриотите като част от първоначалната ни сделка, но не съм забравил трудните моменти, които имах с тях преди. Макар че не желая да гледам приятелите ти око вани като затворници, нямам причина да вярвам, че сега те ще помогнат на страната, която са тероризирали толкова дълго.

— Те са безобидни — настоях. — Нямат причина да се борят срещу републиката.

— Трима осъдени на смърт затворници току-що избягаха — отсече Андън. — Колониите атакуваха изненадващо столицата ни. А сега моите кандидат-убийци седят на десетина метра от мен. Не съм настроен чак толкова милостиво.

— Опитвам се да ви помогна — отвърнах на нападките. — Така или иначе, току-що заловихте предателите, нали? Наистина ли смятате, че патриотите имат нещо общо с бягството на командир Джеймсън? Особено като се има предвид, че тя ги хвърли на кучетата? Смятате ли, че ми харесва идеята, че убийците на майка ми са на свобода в момента? Пуснете патриотите, те ще се бият за вас.

Андън присви очи.

— Какво те кара да мислиш, че са толкова верни на републиката?

— Нека аз да ги предвождам — предложих. Идън изненадано вдигна глава към мен. — И ще можете да разчитате на тяхната вярност. — Джун ми хвърли предупредителен поглед — поех си дълбоко въздух, преглътнах разочарованието си и се заставих да се успокоя. Тя бе права. Нямаше смисъл да се гневя на Андън, ако го исках на моя страна. — Моля ви — добавих с по-тих глас.

— Нека помогна. Трябва да се доверите на някого. Не оставяйте хората навън просто да умират.

Андън се взря в лицето ми и дълго не откъсна погледа си, а мен ме побиха ледени тръпки, когато осъзнах колко много той прилича на баща си. Сходството долових обаче само за миг, след което то се изгуби, сменено от сериозния и угрижен външен вид на Андън. Сякаш той внезапно си спомни кои бяхме ние. Въздъхна дълбоко и присви устни.

— Кажи ми какъв е планът ти — най-сетне проговори той. — И ще помислим. Междувременно предлагам да качиш брат си на влака. — Когато видя изражението ми, добави: — Ще бъде в безопасност и ти ще можеш да се присъединиш по-късно към него. Имаш думата ми.

След това се обърна и даде знак на Джун да го придружи. Въздъхнах, наблюдавайки как един войник съпровожда двамата до група генерали. Джун ми хвърли поглед през рамо, когато тръгнаха. Знаех, че и тя си мисли същото. Притесняваше се за това какво причинява тази война на Андън. Какво причинява на всички нас.

Луси прекъсна мислите ми.

— Може би трябва да качим брат ти на евакуационния влак — предложи тя и ми хвърли съчувствен поглед.

— Точно така. — Сведох очи към Идън и го потупах по рамото. Постарах се да повярвам на обещанието на Електора. — Хайде да отидем до влака и да разберем подробности за това как да те измъкнем оттук.

— Ами ти? — попита Идън. — Наистина ли ще поведеш нападението?

— Ще се срещнем в Лос Анджелис. Кълна се.

Идън не издаде нито звук, докато си проправяхме път към перона, където беше влакът, и оставихме войниците да ни ескортират до предните вагони. Изражението му беше станало сериозно и мрачно. Когато най-сетне се озовахме пред затворените стъклени врати на влака, аз приклекнах, за да застана на едно ниво с него.

— Виж… Съжалявам, че няма да дойда с теб веднага. Трябва да остана тук и да помогна, разбираш, нали? Луси ще се грижи за теб. С нея ще си в безопасност. Ще се присъединя към вас скоро…

— Да, добре — измърмори Идън.

— Ооо… — Изкашлях се. Идън бе болнав, запален по техниката и от време на време намусен, но рядко се ядосваше така. Дори след като бе ослепял, той остана оптимист. Затова прямотата му ме изненада. — Е, това е добре — реших да отвърна.

— Радвам се, че…

— Криеш нещо от мен, Даниел — прекъсна ме той. — Усещам го. Какво е то?

Замълчах.

— Не, не крия.

— Ти си ужасен лъжец. — Идън се измъкна от хватката ми и се намръщи. — Има нещо. Долових го в гласа на Електора, а пък онзи ден ти сподели с мен онова ужасно нещо — как се страхуваш, че войниците от републиката ще дойдат да почукат на вратата ни… Защо им е да правят това така внезапно? Мислех, че сега всичко е наред.

Въздъхнах и наведох глава. Очите на Идън омекнаха леко, но остана непреклонен.

— Какво криеш? — повтори той.

Беше на единадесет. Заслужаваше да знае истината.

— Републиката иска отново да експериментира с теб — отвърнах с тих глас, за да може само той да ме чува. — В колониите се разпространява вирус. Те смятат, че ти разполагаш с противоотрова в кръвта си. Искат да те отведат в лабораториите.

Идън ме изгледа продължително, втренчил очи в мен, без да продума. Над нас нов глух тътен разтресе земята. Чудех се до каква степен Бронята щеше да удържи. Изминаха няколко секунди. Сложих ръка на рамото му.

— Няма да им позволя да те отведат — заявих, опитвайки се да му вдъхна увереност. — Разбра ли? Всичко ще бъде наред. Андън — Електорът, знае, че не могат да те вземат, без да рискува сред хората да избухне революция. Той не може да го направи без моето разрешение.

— Всички онези хора в колониите ще умрат, нали? — промълви изпод носа си Идън. — Онези, които са заразени с вируса?

Поколебах се. Никога не бях разпитвал много какви точно са симптомите на заразата — спрях да слушам, в мига в който споменаха брат ми.

— Не зная — признах.

— И те ще разпространят вируса в републиката. — Идън сведе глава и стисна ръцете си. — Може би го правят дори в този момент. Ако превземат столицата, болестта ще се разпростре навсякъде. Нали?

— Не зная — повторих.

Очите на Идън потърсиха лицето ми. Макар да бе почти сляп, виждах нещастието в тях.

— Не е нужно да взимаш всички решения вместо мен, нали знаеш.

— Не мислех, че го правя. Не искаш ли да те евакуират в Ел Ей? Там ще е по-безопасно, а и нали ти казах: ще се видим там. Обещавам.

— Не, не това. Защо реши, че трябва да пазиш в тайна проблема със заразата?

Затова ли беше разстроен.

— Шегуваш се, нали?

— Защо? — попита Идън.

— Щеше да се съгласиш ли? — Отидох по-близо до него, след което огледах войниците и евакуираните и сниших глас. — Зная, че обявих подкрепата си за Андън, но това не значи, че съм простил на републиката това, което сториха със семейството ни. С теб. Когато видях, че се разболяваш, когато патрулите, проверяващи за заразата, дойдоха пред вратата ни и те отведоха върху онази носилка, а очите ти бяха почернели от кръв… — Спрях, затворих очи и пропъдих тази картина. Бях си я представял в ума си милиони пъти — нямаше нужда отново да я изживявам. Споменът накара болката да се разгори в тила ми.

— Мислиш ли, че не знам това? — отвърна Идън с тих, непокорен тон. — Ти си ми брат, не майка.

Присвих очи.

— Вече съм.

— Не, не си. Мама е мъртва. — Идън си пое дълбоко въздух. — Спомням си какво ни причини републиката. Естествено, че не съм забравил. Но колониите са нахлули на наша територия. Искам да помогна.

Не можех да повярвам, че Идън ми казва това. Той не разбираше докъде бяха готови да стигнат от републиката — наистина ли бе забравил експериментите им? Наведох се напред и сложих ръка върху мъничката му китка.

— Това може да те убие. Осъзнаваш ли го? И те дори може да не открият лекарство, ако използват кръвта ти.

Идън отново се отдръпна от мен.

— Аз трябва да взема решението. Не ти.

Думите му повториха тези на Джун от по-рано.

— Добре — отсякох. — Тогава какво е решението ти, хлапе?

Той стана сериозен.

— Мисля, че искам да помогна.

— Сигурно се шегуваш. Искаш да помогнеш? Да не би да го правиш, само за да се противопоставиш на това, което казвам?

— Говоря сериозно.

Буца се надигна в гърлото ми.

— Идън — започнах, — изгубихме мама и Джон. Татко си отиде. Ти си всичко, което ми остава. Не мога да си позволя да загубя и теб. Това, което съм направил досега, е било заради теб. Няма да ти позволя да рискуваш живота си, за да спасиш републиката… или колониите.

Изразът на неподчинение изчезна от очите на Идън. Той подпря лакти върху парапета и отпусна глава в ръцете си.

— Ако има едно нещо, което зная за теб — започна той, — то е, че не си егоист.

Останах смълчан. Егоист. Но аз съм егоист — исках Идън да бъде предпазен, да не бъде наранен и въобще не ми пукаше какво мисли той по въпроса. При думите му обаче у мен се надигна чувство за вина. Колко пъти Джон се бе опитвал да ме предпази от неприятности? Колко пъти ме бе предупреждавал да си нямам вземане-даване с републиката и да не се опитвам да намеря лекарство за Идън? Никога не слушах и не съжалявам за това. Идън ме гледаше втренчено с невиждащите си очи, недъг, който му бе причинен от републиката. А сега той се самопредлагаше като жертвено агне на заколение и не можех да разбера защо.

Всъщност разбирах. Той беше като мен — правеше това, което бих сторил и аз.

Но мисълта, че мога да го изгубя, бе направо непоносима. Сложих ръка върху рамото му и го насочих навътре.

— Първо иди в Ел Ей. Ще говорим за това по-късно. По-добре го премисли, защото ако доброволно се предложиш…

— Премислил съм го — отвърна Идън. След което се отскубна от хватката ми и пристъпи напред, поемайки риска. — И освен това, ако те наистина дойдат за мен, наистина ли мислиш, че можем да ги спрем?

И тогава дойде неговият ред. Луси му помогна да се качи на влака, а аз улових ръцете му само за един кратък миг, преди да се наложи да ме пусне. Въпреки че изглеждаше разстроен, Идън стисна силно ръката ми.

— Побързай, чуваш ли? — обърна се той към мен.

Без предупреждение уви ръце около врата ми. Луси, която стоеше до него, ми хвърли една от своите вдъхващи увереност усмивки.

— Не се притеснявай, Даниел — рече тя. — Ще бдя над него като ястреб.

Кимнах с признателност. След това прегърнах силно Идън, стиснах очи и си поех дълбоко дъх.

— Ще се видим скоро, хлапе — прошепнах. После неохотно разплетох пръстите си от неговите.

Идън изчезна във влака. Няколко мига по-късно железницата тръгна от гарата и откара първата вълна от евакуирани към западния бряг на републиката, оставяйки само думите на Идън да отекват в ума ми.

Мисля, че искам да помогна.

Поседях сам известно време, след като влакът тръгна, потънал в мисли, повтаряйки тези думи отново и отново. Сега бях негов настойник — имах пълното право да го предпазвам от неприятности и проклет да съм, ако отново трябваше да го видя в лабораториите на републиката след всичко, което направих, за да го държа далеч от там. Затворих очи и зарових ръце в косата си.

След малко се отправих към стаята, където бяха задържани патриотите. Вратата беше отворена. Когато пристъпих вътре, Паскао престана да опъва ръцете си настрана, а Тес ме погледна от мястото, където приключваше с превързването на рамото на раненото момиче.

— И така — обърнах се към тях, а очите ми се спряха върху Тес. — Значи вие сте се върнали в града, за да направите живота на колониите ад?

Тес сведе поглед. Паскао сви рамене.

— Е, това няма да е от значение, ако никой не ни пусне да се върнем горе. Защо? Имаш нещо предвид ли?

— Електорът даде разрешение — отвърнах. — Той смята, че докато командвам аз, ние няма да се обърнем срещу републиката. — Какво глупаво опасение, така или иначе. Брат ми все още бе в ръцете им, нали?

Бавна усмивка се разля по лицето на Паскао.

— Е, това ми звучи забавно. Имаш ли нещо предвид?

Сложих ръце в джобовете и отново надянах арогантната си маска.

— Това, в което винаги ме е бивало.