Джули Кагава
Лек за вечност (9)

Глава 9

Веднага привлякохме вниманието им. Още щом се провряхме през дупката и влязохме в помещението, трима мъже вдигнаха очи от огнищата и се втренчиха в нас, примигвайки от изненада. Чакала им се ухили и кимна.

— Добър вечер — рече той сърдечно и мъжете скочиха с писъци, засъскаха от гняв и вдигнаха на крак цялата зала. Просветнаха оръжия, надигна се вой и сякаш цялото море от хора къртици се втурна към нас, решено да ни види сметката.

— Стига, де! — изрева Чакала и ясният му уверен глас изпълни помещението. — Да не прибързваме! Не сме дошли за клане, а и вие не искате да се биете с нас, повярвайте ми!

Дали заради уверения му глас, дали заради проблесналите вампирски зъби, но хората къртици се заковаха на няколко метра от нас и ни зяпнаха с ококорени от омраза очи. Погледнах смаяна кръвния си брат, който стоеше пред зловещата тълпа широко усмихнат. Напълно в свой стил.

— Така е по-добре — рече той. — Да се успокоим. Знаете какви сме, а ние предпочитаме да не цапаме стените с кръв, за да получим каквото искаме. Можем да се държим прилично, нали?

Сред тълпата се надигна шепот, който се засилваше и ставаше все по-неспокоен. Отново се напрегнах, но внезапно множеството се раздели и една старица със сплъстена бяла коса пристъпи напред. Не й бяха останали много зъби и имаше синьо-белите очи на слепец, но изви горната си устна и посочи с кокалестата си ръка. Не към мен и Чакала, а към Зийк.

— Ти! — изсъска старицата и Зийк примигна изненадано. — Горноземец! Познавам те! Ти си онзи чужденец, ти ги доведе, ти изпълни тунелите със светлина, която привлече чуждото! Ти си виновен за всичко, твоите хора плашат плъховете с безкрайния си шум, а сега си довел и тях от улицата, точно както се бояхме! Проклет да си! — изсъска тя. — Проклети да сте и ти, и цялата ви крадлива раса! Вие сте като чумата, нахлувате, където не ви е мястото, и сеете смърт! Долният град вече никога няма да бъде в безопасност!

— И горе не е по-безопасно — спокойно отвърна Зийк. — Не можехме да останем там, защото болестта се разпространява твърде бързо. Съжаляваме, че нахлухме във вашата територия, но нямаше къде другаде да отидем. — Старицата отново го прокле и той вдигна ръце. — Ще се махнем възможно най-скоро, обещавам ви.

— И е го, че стигаме до нашето делово предложение — прекъсна го Чакала. Стори ми се леко раздразнен, че е изгубил вниманието им. Пристъпи напред, жената се отдръпна и той се усмихна. — Трябва да влезем във Вътрешния град, а тъй като всички порти горе са залостени, единственият начин е да минем под земята. Ето защо ни трябвате вие.

Старицата се втренчи в него със страх.

— Вампире, искаш да ти покажем тунелите към Вътрешния град, за да се върнеш и да кажеш на своите, че точно под краката им живеят хора, така ли? — Тя поклати побелялата си глава. — Никога! Убий ме, ако щеш, но по-скоро ще умра, отколкото да доведа чудовищата тук!

— На никого няма да казваме за вас — заявих аз, преди Чакала да е изтърсил нещо като „ще уредим тая работа“, да речем. — Не сме от Вътрешния град, нито дори от Ню Ковингтън. — Е, поне Али Вампира не е от този град. — Вампирите горе не са ни приятели. Защо според вас сме тук с един човек? — Не се озърнах към Зийк, но усещах, че ме гледа. — Знам, че нямате причина да ни вярвате, но трябва да стигнем до Вътрешния град и няма да напуснем тунелите, преди да се доберем до него.

Последва още мърморене, още шепот. Усетих, че неколцина от мъжете обмислят думите ми, но повечето изглеждаха просто ужасени. Това беше най-големият им кошмар — вампири да се промъкнат под земята, на тяхна територия. Нали именно страхът от чудовищата ги бе накарал да слязат тук, а ето че сега бяхме нахлули в сигурното им убежище. Внезапно разбрах съпротивата им.

— Думите ти не означават нищо за нас, вампире — рече старицата накрая. — Обещавате ни само мълчанието си, а това не е достатъчно. Не можем да приемем на доверие, че ще останете горе. Ако още чудовища дойдат с вас в тунелите, как ще се защитим?

— Тогава ми позволете да предложа нещо. — Зийк излезе напред и привлече погледите на всички. Обърна се към тях спокойно, с отпуснати край тялото ръце, и заговори високо и ясно: — Знаете ли кой е най-лесният начин да убиеш вампир?

Хората къртици се размърдаха, засъскаха и зашепнаха помежду си. Не искаха да отговорят, но в същото време бяха заинтригувани. Явно мисълта да убиват вампири им се нравеше.

Накрая от тълпата се надигна глас, последван от други.

— Като го изгорим!

— Като му отрежем главата!

— Като го прободем с дървен кол в сърцето!

Сковах се от притеснение.

Не е нужно да се палите толкова.

Зийк кимна и продължи спокойно:

— Само че за това ще трябва да се приближите твърде много, а никой не иска да се приближава до вампир и да рискува той да го забележи. По-добре е да го убиете от разстояние.

— Какво намекваш, горноземецо? — изсъска старицата.

Зийк присви очи, свали арбалета от рамото си с едно плавно движение, издърпа тетивата и стреля към отсрещната стена. Колът се удари с отекващ трясък в един ръждив стоманен варел и се заби до половината. Хората къртици ахнаха и отново избухна трескав шепот.

— Ще дам това на онзи, който ни преведе по тунелите до Вътрешния град — каза Зийк, когато глъчката утихна. Погледнах го изненадана, той сви рамене и прошепна: — И без това не мога да го взема с мен горе. Вампирите ще откачат, щом го видят.

— Хлапето е право — изсумтя Чакала. — Размахаш ли подобно нещо във Вътрешния град, ще ти откъснат главата, преди да се усетиш. Въпреки това не изгарям от желание да го дадем на сюрия канибали, които ненавиждат вампирите.

Един човек пристъпи напред, като се взираше подозрително в нас. Бе плашещо слаб като останалите, по лицето и ръцете му имаше отворени язви, но изглеждаше дори по-съсипан от тях. Едната страна на лицето му беше цялата в белези, част от горната му устна липсваше, едното му око бе побеляло.

— Аз ще ви заведа — изхриптя той, а трескавият му поглед бе прикован в арбалета на Зийк. — Заради оръжието ще ви заведа.

— Еймъс! — изсъска старицата и извърна забулените си очи към него. — Не ставай глупак. Те са вампири, ще те убият и ще оставят трупа ти на плъховете!

Мъжът сви кокалестите си рамене и пристъпи напред.

— Какво ме интересува? — попита той е вял безизразен глас. — Нищо не ми остана, уморих се да живея в страх. — Приближи се още, обезобразеното му лице беше на сантиметри от лицето на Зийк, но той не помръдна. — Дай ми това оръжие и ще го направя. Ще ви заведа веднага във Вътрешния град.

Зийк кимна.

— Добре — отвърна той и метна арбалета на гърба си. — Но първо ще ни заведеш. Ще ти го дам, щом минем под стената, но не по-рано.

Мъжът оголи изгнилите си зъби в мрачна усмивка.

— Последвайте ме.

Напуснахме леговището на хората къртици през един тунел в отсрещната стена, споходени от студените, подозрителни погледи на тълпата. Надушвах страха им, виждах как напрягат съсипаните си тела, как стискат оръжията и се надявах да се измъкнем, преди насилието да прелее. Те обаче не помръдваха, само ни гледаха как следваме водача си през залата и изчезваме в тунела.

Еймъс крачеше бързо през проходите, без да проверява дали го следваме. Не носеше никаква светлина, но се ориентираше без проблем в пълния мрак. Плъзгаше се с лекота из тунелите и пълзеше по тръбите. Този лабиринт от бетон, ръжда, мухъл и влага бе неговият свят, също както улиците и порутените сгради горе навремето бяха моят свят. Изведнъж осъзнах, че хората къртици и Нерегистрираните не са особено различни. Въпреки че не понасяха светлината и имаха отвратителния навик да ядат човешка плът, канибалите също се бореха за прехраната си, бягаха от вампирите и се опитваха да оцелеят.

С часове вървяхме след мълчаливия си водач през безкрайните тунели и тъмните проходи. Плъховете се разбягваха изплашени пред нас, а веднъж една огромна змия се плъзна във водата, но не срещнахме хора, осмелили се да навлязат толкова дълбоко в търбуха на града.

До зазоряване оставаше един час и тъкмо започвах да се изнервям, когато Еймъс най-сетне спря. Една ръждива стълба водеше към тъмна дупка на тавана, покрита с метална решетка. През нея се виждаха бурени, трева и камънаци, а върху главите ни капеше вода.

— Оттук ще влезете във Вътрешния град — изхриптя Еймъс и се вгледа в шахтата със страх и отвращение. — Решетката е хлабава, но никой не я е местил от години, а вампирите не знаят за нея. Ние не се качваме горе, особено тук. Е… — Той се обърна към Зийк и присви нетърпеливо очи. — Обеща ми оръжието, ако ви доведа до Вътрешния град. Давай го и ме пуснете да си вървя.

Зийк веднага свали арбалета от гърба си и му го подаде с думите:

— Благодаря ти. Кажи на хората си, че няма да позволим на вампирите да слязат при вас.

Еймъс грабна оръжието от ръцете му и заотстъпва, втренчен в нас.

— Малко е късно, горноземецо — изръмжа той и погледна към мен и Чакала. — Вампирите вече знаят.

Преди да успеем да отговорим, той се обърна и изчезна на бегом в тунела, стиснал здраво трофея си. Мракът веднага го погълна, а Чакала направи физиономия и се обърна към решетката.

— Е — присви очи той, сякаш щеше да види града през бурените и растителността, — пристигнахме. Не мисля обаче, че ще успеем тази нощ да почукаме на вратата на Принца.

— Така е — съгласих се аз. Зората наближаваше, опасно беше да продължим през непозната територия, когато светлината вече обагря хоризонта. — Слънцето почти изгря. Май и днес ще спим долу… — Вгледах се в тунела, по който бе изчезнал Еймъс, и се смръщих. — А наблизо се мотае човек къртица с арбалет. Да се надяваме, че няма да се върне, докато спим.

— Не за него се притеснявам — изсумтя Чакала.

Погледнах го объркана и тогава Зийк стори нещо, което не беше правил досега — усмихна се със студена, опасна усмивка, а в очите му проблясваше мрачно обещание. Тръпки ме побиха, когато осъзнах, че вече не го познавам. Преди бях готова да му поверя живота си и го правих неведнъж. Заспивах спокойно през деня и знаех, че той ще ме пази. Отначало се притеснявах, но после разбрах, че не е човек, който би убил хладнокръвно дори вампир.

Е, вече не бях толкова сигурна. Този Зийк с отмъстителния студен поглед ме плашеше; не знаех дали все още ме смята за приятел, или просто за поредния вампир, обърнал се срещу него. На Чакала пък нямах абсолютно никакво доверие.

— Притесняваш се, а? — попита Зийк тихо и заплашително. — Страх те е, че човекът, когото тормози цяла нощ, ще пази мъртвите ви тела през деня? Може би другия път ще се сетиш за това, преди да заговориш за баща ми.

Чакала се вгледа преценяващо в него, а Зийк докосна с длан коловете в жилетката си и отвърна на погледа му. Напрегнах се, готова да скоча, ако някой предприеме нещо.

След миг Чакала се озъби в свирепа усмивка.

— О, какъв шок — човечето имало топки! Може пък и да оцелее все пак във Вътрешния град. — Той отстъпи и ми кимна. — Тук е малко пренаселено за моя вкус. Вие двамата се забавлявайте, аз ще се върна, щом слънцето залезе. А. Човече… — Кехлибарените му очи просветнаха към Зийк. — Каквото и да си мислиш, аз наистина мога да се събудя посред бял ден. Затова ако ти хрумне да ме последваш и да ми отрежеш главата, най-добре се приготви за невиждан бой, защото няма да спра, докато един от нас не се размаже по стената. Предупреждавам те съвсем приятелски.

После се усмихна твърде лъчезарно, за да му повярвам, обърна се и се отдалечи, а високата му стройна фигура се стопи в мрака в близкия тунел.

Спусна се тишина, която се проточи неприятно. Зийк ме гледаше на слабата светлина, процеждаща се през металната решетка. Най-сетне бяхме сами, а зората наближаваше неумолимо. Сега можех да му задам всички въпроси, които ме тревожеха, но установих, че не знам откъде да започна. Той вече не беше същият… аз също.

Накрая Зийк въздъхна, облегна се на стената и извади пистолета си. Пръстите му сковано извадиха пълнителя, провериха патроните и го пъхнаха обратно на място му.

— Трябва да тръгваш — рече той, без да ме поглежда. — Намери си къде да спиш, а аз ще остана тук, в случай че се появят хора къртици или някой друг.

— И ти беше на крак цяла нощ. Не ти ли се спи?

— Не се тревожи за мен. — Той свали предпазителя с изщракване. — Научил съм се да издържам на безсъние, нищо ми няма.

— Зийк…

— Алисън. — Най-сетне Зийк ме погледна и продължи смутено: — Знам, че имаш много въпроси, но не мога да им отговоря, не и сега. Ще ти кажа само, че другите са в безопасност. Още са в Едем и живеят добре, уверих се, преди да тръгна. — Сянка на усмивка най-сетне прекоси лицето му и той поклати глава. — Кейлъб ми нареди да те поздравя и да ти кажа, че с Бетани са кръстили едно козле на теб.

Засмях се, изненадана от буцата в гърлото ми.

— Радвам се, че са добре — казах аз, а той кимна и в очите му проблесна копнеж. За момент заприлича на момчето, което бях оставила в Едем, изпълнено с надежда и решителност и жадуващо само за дом и сигурно място за семейството му.

— Добре съм — отвърнах аз и се отдръпнах. — Щом ще пазиш, ще си намеря място да поспя. Ако Чакала се върне преди мен, моля те, не му обръщай внимание. Не искам да заваря касапница.

— Почакай — Зийк се отблъсна от стената, сякаш вече не можеше да се сдържа. Обърнах се към него и видях, че ме гледа с притворени очи. Ръката с пистолета бе отпусната до тялото му. — Защо, Алисън? — попита той твърдо. — Така и не ми каза защо Чакала е тук. Знаеш какъв е и какво е сторил. Защо си с него?

Стомахът ми се сви. Знаех, че все някога ще ме попита, а още нямах достатъчно добър отговор. Не и такъв, който Зийк би приел. Защо да ти казвам? Помислих си бунтовно. Ти вече не ми доверяваш тайните си; не ми каза дори защо си тук. Аз също не съм длъжна да ти обяснявам нищо, Зийк Крос.

И все пак… ако му отвърнех така, той щеше да стане още по-подозрителен. Щеше да реши, че крия нещо, а аз не исках да започна подобна игра. Знаех каква съм и вече нямах какво да крия.

— Натъкнах се на него, докато търсех някой друг. Мислех си, че съм хванала следата, но се оказа, че греша и открих Чакала — той ме чакаше.

— И не се опита да те убие?

— Не — поклатих глава и видях как той свъсва объркано чело. — Чакала следваше същата диря като мен, когато го срещнах. Дойдохме заедно в Ню Ковингтън, защото търсим една и съща личност. Казва се Канин и сега се намира във Вътрешния град. Искам да го измъкна оттам, а за това ми трябва помощта на Чакала.

Зийк се замисли, лицето му беше неразгадаемо.

— За него говореше преди — рече той. — Каза, че трябва да намериш някого, че му го дължиш. — Кимнах, макар че не беше точно въпрос. — Кой е той? — попита тихо и сериозно Зийк.

Замълчах. Как да обясня защо Канин е толкова важен за мен на човек, който мрази вампирите и — вероятно само с едно изключение — смята, че са зли и бездушни демони? Ако му разкриех кой е Канин и какви са връзките във вампирското общество, вероятно нямаше да го приеме добре. Отново бях решила да помагам на кръвопиец и вероятно обръщах гръб на приятелите си човеци, но не можех да изоставя Канин. Нито заради Зийк, нито заради Сарен, нито заради когото и да било. Дължах му го.

— Той е моят създател — признах накрая и Зийк пак се смръщи. Не разбираше този вампирски термин. — Той ме Превърна — обясних аз. — Във вампир.

Зийк застина, смаян.

— Значи него търсиш? Един вампир? — прошепна той. — Чудовището, което те е убило?

— Той ми даде избор — напомних му твърдо. — Аз избрах да се превърна във вампир, не ме е насилвал. Канин не е такъв.

Вече му бях казвала, че Канин ме е спасил след нападение на Бесни и ми е предложил да реша дали да стана вампир, но Зийк още се взираше в мен с ужас и изумление, може би защото за него всички вампири бяха чудовища. Поне така смяташе, преди аз да се появя в живота му, а сега дори не бях сигурна какво мисли за мен самата. Тръснах вбесено глава.

— Той ме научи на всичко, което зная — продължих искрено. Исках да ме разбере и да не смята Канин за страховито и омразно чудовище. — Показа ми как да живея като вампир. Не беше длъжен, но остана с мен и ме обучи. Без него отдавна щях да загина.

Внезапно установих, че Канин наистина ми липсва. Не си бях позволявала да мисля много за него, повтарях си само, че трябва да го намерим и да го спасим от Сарен. Не исках дори да си представям какво е преживял, но си спомних дълбокия му глас, когато ме учеше как да се храня, как да се бия и ме въвеждаше в света на вампирите. Помнех и как ме поглеждаше, когато упорствах. Отчаяно се надявах да е добре или поне да е още жив и с всичкия си. Господарят вампир понякога бе студен, строг и на моменти суров, но обучението му ми спаси живота. Ако не беше той, щях да съм наистина мъртва, или още по-лошо — бездушен хищник, погълнат от жаждата за кръв, който не знае, че може да бъде нещо друго, освен чудовище.

Зийк все още се опитваше да проумее чутото. Виждах, че размишлява и се опитва да приеме факта, че искаме да влезем във Вътрешния град, за да спасим не човек, а друг вампир.

— Не е нужно да идваш с нас — казах тихо. — Ти не познаваш Канин и нямаш причина да си тук. Ще те разбера, ако решиш да си тръгнеш.

Той веднага поклати глава и твърдо прошепна:

— Не, твърде много преживях, докато те намеря, а и бежанците разчитат да им помогна. Няма да те изоставя сега.

Тук имаше нещо повече и много исках да попитам какво е, но Зийк бързо смени темата.

— Този Канин — започна той замислено. — Каза ми защо ти искаш да му помогнеш и те разбирам, но какво общо има Чакала? Той си има армия и контролира цял град, но изведнъж се е отказал от всичко това, така ли? Защо се интересува толкова от един вампир? Каква е връзката му с Канин?

Потиснах един стон и прошепнах:

— Защо задаваш такива трудни въпроси? — Изражението му не се промени и аз въздъхнах. — Канин — започнах бавно с надеждата, че няма да прибърза със заключенията — е създател и на Чакала. Превърнал го е много отдавна, още преди да се родя. Което ни прави, поне във вампирското общество…

— Роднини — довърши тихо Зийк. — Чакала… е твой брат.

Кимнах.

— Мой кръвен брат — уточних и зачаках реакцията му, но лицето му остана безизразно и това ме притесни — обикновено го разчитах с лекота. — Това не означава, че го харесвам или че съм забравила какво направи — добавих аз, а той ме гледаше с неразгадаемо изражение. — Няма да се изненадам, ако щом получи каквото иска, се обърне срещу мен. Канин обаче е нашият създател и ние сме единствените, които имаме шанс да го намерим.

— Защо?

— Защото… — замълчах. Трябваше да му обясня още една част от вампирската история, която не исках да разкривам. — Понякога можем… да усещаме онези, с които сме свързани по кръв, членовете на семейството ни. Усещаме къде са, какво преживяват, особено когато изпитват силна болка или емоции. Кръвта ни свързва. Връзката със създателя е по-силна, но децата на един Господар-вампир винаги се усещат взаимно, стига да разберат за съществуването на другия. Ето защо един Принц се обгражда предимно със собствените си отрочета — по-трудно им е да се обърнат срещу него, тъй като той винаги е наясно къде се намират.

Зийк пак сбърчи чело.

— Значи и ти можеш да усетиш къде е Чакала в момента?

— Не мога да ти дам точно местоположение — отвърнах аз. Не ми хареса внезапният му интерес. — По скоро знам, че е някъде там — посочих към стената, — но не знам конкретното място. Освен това трябва да се концентрирам върху него, за да усетя нещо. С Канин с друго. Сега… го боли. И той ни зове.

Зийк замълча, присви очи и се вгледа натам, накъдето бях посочила. Пристъпих смутено от крак на крак.

— Зийк… — Мразех се, че трябва да го кажа, но се налагаше. — Нали няма да идеш да търсиш Чакала? Той ще те очаква и вероятно не излъга, че може да се събуди посред бял ден, някои от по-силните вампири го могат. Обещай ми, че няма да тръгнеш да го търсиш.

Той ме изгледа гневно.

— Наистина ли ме питаш това? Наистина ли ме мислиш за толкова жалък, че да убия някого в съня му? — Той поклати отвратено глава. — Не, когато убия този вампир — а те уверявам, че ще го направя, Алисън — искам да е в пълно съзнание. Искам да ме вижда, да знае кой го убива и защо. — Зийк откъсна поглед от мен и се втренчи в тунела. За миг лицето му се изкриви от мъка и той продължи тихо: — Джеб заслужава това. Дарън също, и Рут, и Дороти, и всички останали, които е убил за забавление. Кой знае колко хора са загинали и страдали заради него! — Той се обърна се към мен, очите му отново бяха сурови. — Така че не възнамерявам да пробода с кол брат ти, докато спи. Ще изчакам първо да спасите създателя си и да се уверя, че бежанците са в безопасност. Кой знае колко време ще отнеме всичко това, но щом приключи, ще убия този вампир, Алисън. Заради семейството ми и заради хората в Едем не мога да го оставя жив. Единственият въпрос е… — Той ме погледна право в очите и сянка на колебание прекоси лицето му. — Дали ще трябва да се бия и с теб?

Прехапах устна, имах чувството, че ме разкъсват на две. Чакала навремето бе мой враг и доколкото знаех, все още беше такъв, но сега пътувахме и се сражавахме заедно. Не ме остави на ордата Бесни в тунелите под Стар Вашингтон, а и колкото и да не исках да го призная, ми беше брат. Може би не брат в човешкия смисъл думата, но във вампирския ние бяхме едно семейство. Обърнех ли се срещу Чакала, щях да постъпя точно в негов стил, а аз не бях като него. Ако не ме нападнеше пръв, не можех да приема помощта му и после да го убия.

Само че не можех да се сражавам и със Зийк. Той беше единственият, когото отчаяно се опитвах да спася на всяка цена, дори от демона в мен, който копнееше за кръвта му и даже сега ме подтикваше да скоча и да забия зъби в шията му. Ако Зийк тръгнеше срещу Чакала, наистина нямах представа какво ще сторя, но поне можех да опитам да ги спра.

— Не зная — отвърнах накрая и видях как изражението му се промени от обнадеждено в опустошено, той се затвори напълно. Усетих пробождане в стомаха; според него бях избрала вампира, но не мислех да го лъжа и да го уверявам, че ще му помогна да убие брат ми. Въпреки че Чакала си го заслужаваше. — Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Зийк се обърна и се втренчи в мрака, отново неразгадаем. Исках да поговорим още и да му обясня, че не съм обърнала гръб на хората заради вампирите, но зората наближаваше и трябваше да си намеря място за сън. Роших, че така е по-добре. Нека ме мрази, та нали и той бе една от „опасните привързаности“, за които ме предупреждаваше Канин. Най-опасната, ако трябва да бъда честна. Всичко между нас бе просто фантазия, и то от смъртоносния вид. Нямаше никакъв начин вампир и човек да бъдат заедно и моят демон се изсмя при тази мисъл. Ако допуснех дори най-малката слабост, най-малката грешка, щях да го убия. Нека ме мисли за чудовище като Чакала и да стои далеч от мен. Така беше най-добре и за двама ни.

С натежало сърце тръгнах към един страничен тунел. Чудех се кога успях да се оплета в такава невъзможна бъркотия. Колко по-лесно взимах решения, когато бях само Али от Покрайнините и единствената ми грижа беше да нахраня себе си и Лепката, когато ме интересуваше само как да оцелея!

Спрях в началото на тунела и се обърнах към Зийк. Той се беше облегнал на стената под металната решетка, със сведена глава и затворени очи. Дъждовната вода се стичаше по русата му коса и около него сякаш потрепваше мъгливо сияние. Изглеждаше… много самотен, човек в изпълнен с чудовища свят, избледняваща ярка точица сред мрака. Въпреки усилията ми да не се превърна в чудовище, аз бях част от света, от който той се страхуваше. Част от мрака, който щеше да го повлече надолу и да го разкъса.

— Съжалявам, Зийк — прошепнах и пристъпих в сенките, преди да е успял да отговори.