Джули Кагава
Лек за вечност (16)

Глава 16

Не минахме през портата на Втори сектор. Пазачите, с които бяхме тръгнали, трябваше да я отворят, но нямахме намерение да чакаме завръщането им. Не и когато щяха да се върнат с един вбесен Принц и отряд от вампирския елит, насъскани от някаква измишльотина на Лепката как сме се опитали да го убием.

Вместо това Канин ни преведе през тунелите, като откри вход към канализацията под една порутена сграда, и ние отново се спуснахме в Долния град.

— Е, вече е официално — каза Чакала и гласът му отекна в дългия тунел. — Това е градът, в чиято канализация съм се мотал най-дълго. Ако някой ми беше казал преди месец: „Хей, Чакал, познай къде ще прекарваш най-много време, докато гостуваш в Ню Ковингтън — до глезените в лайна!“, щях да му откъсна устничките.

— Насам — рече Канин, без да му обръща внимание. — Пътят до старата болница е дълъг и вероятно ще трябва да излезем един или два пъти. Да не губим време.

Той пое по тунела и ние го последвахме. Всички мълчаха, което ми даде време да обмисля онова, което за малко да се случи. Онова, което почти бях направила.

Тази нощ едва не убих Лепката.

Побиха ме студени тръпки, заля горчив прилив на гняв и съжаление. Наистина щях да го убия. Лепката, момчето, за което се бях грижила през половината от живота си, и което бе разчитало на мен за всичко. Лепката, който беше слаб, изплашен и напълно неспособен да се справя сам. Едва не убих човека, когото някога смятах за единствения си приятел. Ако Зийк не ме беше спрял…

Какво ли си мисли за теб сега?

Зийк вървеше зад мен съвсем тихо, макар че крачехме през локви и отломки. Тунелът беше много тесен и бяхме принудени да вървим в колона. Зийк не беше казал нищо след случката с Лепката и аз се чудех какво ли си мисли. Дали съжаляваше, че е с мен, че ме е целунал, че се е доверил така сляпо на един вампир? Дали осъзнаваше какво означават събитията от тази нощ? Щом бях способна да убия Лепката, когото познавах от години, какво щеше да ме спре да се обърна срещу него самия?

Предупредих те, че винаги ще бъда демон, помислих си аз и избегнах един капчук. Зийк ме следваше, усещах го зад себе си. Затворих очи. Трябваше да последвам собствения си съвет. Кого се опитвам да заблудя?

Пред нас Канин спря до ръждива стълба, която водеше към запечатана дупка.

— Напред тунелът е срутен — обяви той и се обърна към нас. — Тази стълба води към Покрайнините, съвсем близо до Вътрешната стена. Ще стигнем до болницата предимно през каналите, но понякога ще трябва да минаваме по улиците, така че се пригответе.

— Ами ако срещнем кървящи? — попита Зийк. — Болни са и са луди, но още са живи. Още са хора.

— Старайте се да ги избягвате, доколкото е възможно — отвърна Канин. — Ако положението е толкова сериозно, колкото твърди Принцът, не бива да привличаме тълпа, но ако се наложи, не се колебайте да ги посечете или осакатите, за да се защитите. Това е най-важното сега — на никого няма да помогнем, ако ни убият. Ясно ли е?

Зийк кимна неохотно. Канин се изкачи по стълбата, отвори капака и се покатери през дупката. Чакала го последва, после Зийк. Накрая и аз излязох на пустата улица в Покрайнините.

Макар че това не беше старият ми сектор, напуканите улици, порутените сгради и заскрежените бурени, избуяли през всичко, ми се струваха познати. Сняг покриваше ръждивите коруби на колите, а по платното имаше заледени локви, хлъзгави и опасни. Когато бях човек, това беше най-страшното време от годината — всичко се заледяваше, а храната буквално изчезваше. В Покрайнините всяка зима умираше по някой, замръзнал в задна уличка или умрял от глад в леглото си. Помнех как сутрин се събуждах трепереща под завивката и не смеех да изляза в ужасния студ, за да търся храна. Само че не го ли направех, щях да гладувам, както и Лепката, който се свиваше до мен, за да се стопли, и не искаше да напусне стаята ми.

Е, вече нямах подобни грижи. Лепката също.

Някакво движение на ъгъла привлече вниманието ми. Някой изскочи от една къща и закуцука тромаво с боси крака по леда. Зърнах нещо червено на лицето му, ръцете бяха раздрани, а съществото си бърбореше и се кикотеше на себе си, без да гледа накъде върви.

— Тихо — каза Канин, плъзна се в сенките и сля се с нощта. Забързахме след него възможно най-безшумно.

Докато вървяхме през Покрайнините, видяхме още неколцина кървящи, които се смееха и си говореха сами, а понякога пищяха и раздираха лицата си. С отдалечаването от Вътрешната стена се натъквахме и на проснати по земята тела с петна от кръв край устата и по земята под тях. Някои бяха замръзнали и покрити със сняг, явно лежаха тук от дни. Други бяха по-пресни — вероятно бяха умрели същата тази нощ или предния ден, защото от раните, които сами си бяха нанесли, още се процеждаше кръв.

— Целият град е прецакан — отбеляза Чакала, когато минахме през стара бакалия без покрив и прозорци. Тесните пътечки бяха осеяни с отломки, стъкла и трупове, бледи и окървавени на синкавата светлина от тавана. Прескачахме крака, ръце и невиждащо втренчени лица, притеснени, че някой може да скочи и да ни връхлети с вой.

— Ако бях на мястото на Салазар, щях да оставя вируса да изтрепе каквото ще трепе и да започна наново с оцелелите. Във Вътрешния град има достатъчно торби е кръв за него и вампирите му, но не, той трябва да ни изпрати да преследваме някакъв безумец и несъществуващото му лекарство.

— Не е така — обади се тихо Канин отпред. — Не и ако иска да запази града си. В Ню Ковингтън няма достатъчно хора, които да изхранят всичките му вампири, не и без сериозни ограничения на дажбите. Някои от тях ще полудеят и ще трябва да ги унищожи. Хората в Покрайнините са най-големият им запас от кръв, ако измрат, с Ню Ковингтън е свършено.

— О, ясно — отвърна Чакала и прекрачи едно проснато по очи тяло. — Благодаря за обяснението, старче, но имам още един въпрос. Защо да ни пука, по дяволите?

— Защото все още има хора, които могат да бъдат спасени — обади се Зийк с отвращение, като нарочно не го поглеждаше. — Защото в Покрайнините още има незаразени, които не могат да влязат във Вътрешния град и нямат никаква възможност да се защитят.

— Хубаво, ще попитам другояче — каза Чакала и също изгледа Зийк с отвращение. — Защо, по дяволите, на вампирите сред нас трябва да им пука за града на Принца? Чумата няма да се разпространи, Ню Ковингтън е напълно изолиран. Да направим обратен завой, да минем под Стената и до полунощ ще сме извън града.

За секунда усетих гняв заради жестокостта му. Не само заради пълното му пренебрежение към хората в града и дори към вампирите — това го очаквах. Той искаше да остави и Канин да умре — знаеше, че имаме само два дни, преди спасението му да стане невъзможно.

Тогава обаче си спомних, че Чакала не знае за болестта на Канин. Той не му беше казал. Зийк също не знаеше, само аз бях наясно, че Салазар го предаде и заразената кръв бавно го убива. Не знаех защо го пази в тайна, но предполагах, че си има причини. А и доколкото го познавах, той трябваше сам да разкрие това, ако се стигнеше дотам. Не ми харесваше, но щом не искаше да им казва, и аз щях да мълча.

— Хайде стига, старче! — извика Чакала, когато Канин продължи напред, без да ни обръща внимание. — Да се махаме, какво ще кажеш? Нали ти ме учеше да не водя битки, които не мога да спечеля? Забрави за Салазар, забрави за тази адска дупка! Нека Сарен сам дойде при нас!

Изсумтях.

— Състраданието ти не спира да ме изумява. Джеймс.

Той ме изгледа злобно.

— О, извинявай, трябваше да се изразя още по-ясно. Това е мнението само на истинските вампири.

— Щом така стоят нещата, защо не идеш да търсиш Сарен без нас? Сигурна съм, че има за какво да си поговорите.

Канин най-сетне се обърна и ни изгледа изтощено: Приключихте ли?

— Не можем да спрем — заяви той спокойно, — продължаваме. Да се надяваме, че Сарен е оставил в лабораторията нещо, което можем да използваме.

— Ами ако не е оставил? — попита Чакала.

Тогава Канин е мъртъв, помислих си аз и изтръпнах. Защото няма да имаме време да разработим лекарство, не и за него. Той ще изгние като онзи вампир в болницата. Призля ми и стиснах юмруци. Не знаех как успява да запази такова спокойствие.

— Ще намерим друг начин — отговори Канин на Чакала. — Ще заловим Сарен, ако трябва, но няма да напусна града, докато всичко това не приключи. Ти обаче си свободен да си вървиш. — Той кимна в посоката, от която бяхме дошли. — Не те задържам тук, никога не съм те задържал. Ако искаш да си отидеш, няма да те спирам.

— Това би ти харесало, нали? — усмивката на Чакала стана злобна. — Какво има, Канин? Не искаш ли новото отроче да чуе за най-голямото ти разочарование? Какво създаде и после се опита да убиеш?

Канин не отговори, но за миг видях в очите му съжаление. Съжаление, че се беше опитал да убие Чакала или пък че не беше успял?

— Има ли изобщо някой, когото не си вбесил дотам, че да поиска да те убие? — попитах Чакала и той ми се ухили.

— Ами чакай да помисля. Е, имаше една мадама, която… Не, не, няма значение. И това не свърши добре.

Зад нас прогърмя изстрел.

Извърнах се, готова да измъкна меча и да атакувам. Зийк беше насочил пистолета си към пътеката зад нас. На няколко метра оттам един човек изпищя и се стовари на земята. Друг прескочи тялото му и хукна по пътеката с писъци, като размахваше чук, а пистолетът на Зийк отново излая. Онзи се удари в рафтовете, започна да се кикоти, да се гърчи и да си дере лицето, преди да се свлече на земята.

Зийк прибра оръжието с мрачно изражение и аз се насилих да се успокоя.

— Знам, че съм единственият човек тук — каза той тихо и спокойно, като се извърна към нас, — но може би е по-добре да продължите със семейната свада по-късно. Като се махнем от улиците, например.

Примигнах, а Канин дори вдигна вежда. Изглеждаше развеселен, но само кимна и се обърна.

— Хайде. Не сме далече от тунелите.

Щом излязохме от магазина, тръгнахме бързо през руините на Покрайнините, като този път се оглеждахме внимателно за кървящи. Канин водеше, Чакала вървеше след него, а ние със Зийк — на няколко крачки по-назад.

— Какво е станало между Чакала и Канин? — попита ме той след малко. — Канин го е Превърнал, нали? Какво се е случило, че си е променил така отношението?

— Нямам представа — отговорих аз. — Всъщност и аз се чудя, но е трудно да получиш конкретен отговор и от двамата за каквото и да било. Канин никога не говори за миналото си, а Чакала ще се държи като гадняр просто заради принципа. Защо питаш? — озърнах се към него, за момент забравила, че се опитвам да се държа настрани. — Никога не си ме разпитвал за тях, защо се заинтересува сега?

— Просто така. — Той извърна поглед. — Зачудих се.

Тогава ми просветна и отворих широко очи.

— Защото искаш да знаеш дали Канин смята да убие Чакала, преди ти да имаш тази възможност — предположих аз и той потрепна. — Все още искаш да се биеш с него, когато всичко свърши.

— Той уби баща ми, Алисън — Зийк срещна погледа ми, очите му бяха гневни и сурови. — Джебедая, Дарън и Дороти, дори Рут — всички са мъртви заради него. И много съжалявам, но няма да позволя да му се размине. Да, сега ни помага, но какво ще стане после? Това не променя миналото. Семейството ми все още е мъртво.

— Като го убиеш, няма да ги върнеш — казах тихо.

— Знам. — Зийк пак се извърна, лицето му беше напрегнато. — Само… искам да намеря някакъв покой. Ако мога да го изпратя в ада, където му е мястото.

Стомахът ми се сви.

— Джеб си мислеше, че ще завлече един вампир в ада със себе си — казах без да знам защо. — Мен.

Зийк ме погледна рязко, но в този миг се чу рязко изпукване и ние подскочихме.

— Зийк? — чу се слаб глас и той посегна веднага към колана си, откъдето откачи странната продълговата кутия. Гласът идваше от нея накъсан и съскащ: — … ли си? Къртиците… идват… трябва да…

— Хлебарката! — Зийк вдигна устройството до устата си. — Чуваш ли ме? Какво става? Къде си?

— … помогни ни! — изпращя кутията. — Всички са… изходът запечатан… къртиците… ще ни убият!

Устройството избръмча, а после се чуваше само пращене въпреки опитите на Зийк да се свърже отново.

— Мамка му! — За първи път го чувах да ругае. Погледна ме, изглеждаше виновен, но решителен. — Трябва да вървя.

— Какво?! — попита Чакала, който се беше обърнал към нас заедно с Канин. Жълтите му очи се взираха любопитно в Зийк. — И къде точно ще ходиш, мръвко?

— Бежанците са в беда — продължи Зийк, когато Канин се приближи. — Хората къртици се приближават към базата и ще ги избият, ако влязат. Трябва да им помогна.

— Бежанци ли? — смръщи се Канин.

— Група незаразени хора останаха в тунелите — отговорих аз, а Зийк оглеждаше пътя зад нас, сякаш едва се сдържаше да не хукне. — В края на територията на хората къртици, но те не ги искат там. Заплашваха да ги прогонят, когато тръгнахме да те намерим.

— Колко са? — обърна се Канин към Зийк.

— Двайсетина души, поне толкова бяха, когато тръгнах. — Той прокара ръка през косата си, изглеждаше разстроен. — Не мога да ги изоставя. Те за запечатали изхода, но хората къртици дебнат отвън, а бежанците нямат храна. Обещах да се върна, ако ги сполети беда, особено сега, след като Салазар няма да прати помощ.

— Е, забавлявай се тогава — рече Чакала и скръсти ръце. — Вероятно ще умрат, докато се добереш дотам, но не се съобразявай с нас. Ние нямаме време за игрички с кръвожадни канибали.

И сам не знаеше колко е прав, сега най-големият ни враг беше времето. Секундите на Канин изтичаха, докато стояхме и спорехме. Зийк никога нямаше да изостави онези, на които бе обещал помощ.

— Вие продължавайте — каза той и заотстъпва. — Намерете лабораторията. Ще ви настигна, щом мога.

— Зийк, не! — Пристъпих към него, за да го спра. — Твърде много са, ще те убият. — Знаех, че той не се страхува от смъртта като останалите разумни хора, затова добавих: — Ако умреш, няма да можеш да помогнеш на никого.

Зийк се поколеба. Втренчи се в мен, сякаш щеше да каже нещо, но размисли. После прошепна съвсем тихо:

— Ще дойдеш ли с мен, Али?

Това беше въпрос. Не настояване, дори не молеше. Даваше ми избор: човек или вампир. Да помогна на бежанците или да продължа с Чакала и Канин. Не знаех какво да направя. Отчаяно исках да отида с него, не можех да го оставя да се хвърли сам срещу цяла армия хора къртици. Щяха да го убият и никога нямаше да си го простя.

Но… Канин умираше, оставаха му буквално часове. Ако не откриехме Сарен и лекарство, беше обречен. Не можех да го изоставя. Ако се върнех и заварех създателя си мъртъв, убит от Сарен или от коварния вирус…

По дяволите! Как да избера един от двамата? Това беше невъзможно.

Усещах, че и тримата ме гледат и чакат да реша. Безсилието и отчаянието ми нарастваха и аз едва потиснах порива да изръмжа и да забия юмрук в някоя стена.

— Зийк — не знаех какво ще кажа после, — аз…

— Къде са? — внезапно попита Канин.

Изненадани, всички се обърнахме към Господаря вампир, който спокойно чакаше отговора му.

— В Четвърти сектор — каза Зийк и ме погледна. — Стария квартал на Алисън.

— Не е далече — измърмори Канин. Звучеше изморен и примирен. Затвори очи, сякаш за да се подготви или да вземе решение, после въздъхна. — Добре. Да вървим.

— Какво? — зяпнах смаяна, когато той ни подмина. — Канин… сигурен ли си? Ами… — млъкнах, защото бях сигурна, че знае за какво говоря.

Той се обърна и ми кимна уморено.

— Не се тревожи за това, Алисън. За мен е важно, това е дълг, който трябва да изплатя. Аз… — Поколеба се, затвори очи и почти прошепна: — Трябва да изпълня едно задължение. И вие, и той дойдохте в Ню Ковингтън заради мен, и аз ви дължа няколко спасени живота заради това. Нека това е началото на отплатата ми. — Той посочи към Зийк, после напред. — Хайде. Ако побързаме, ще сме там до два часа. Да се надяваме, че твоите хора ще издържат дотогава.

— Почакай, не разбирам — започна Чакала, когато тръгнахме обратно. — Да не би целият свят да се е обърнал с главата надолу? Сега ще ходим да спасяваме някакви мръсни мръвки от някакви мръсни канибали? Защо не спасим и няколко осиротели котенца и да занесем храна на бездомните кученца, като сме я подкарали така?

Отне ни доста повече от очакването да се доберем до тунела към Четвърти сектор. По улиците и между сградите се мотаеха кървящи и бяхме принудени да се крием, да се промъкваме и да ги чакаме да отминат, което вбеси Чакала още повече. Та те бяха само хора, лесно можехме да си пробием път през тях и… каквото решил Господ. Останалите обаче, особено Зийк, не желаехме ненужни убийства, освен това не знаехме колко са всъщност. Не ни трябваха сблъсъци с цяла тълпа.

В последния участък до тунела беше зловещо тихо. Канин ни преведе през изоставен, обрасъл със замръзнали плевели и треви паркинг, около който се издигаха порутени сгради. Не ми харесваше, че сме така на открито, още повече че по едно време се препънах в нещо, затулено от бурените и видях, че е труп. Очите му бяха изтръгнати.

Сбърчих нос и забързах напред. Беше толкова тихо. Къщите наоколо сякаш ни наблюдаваха напрегнато. Усещах нечии очи и макар че цареше гробна тишина, въздухът бе наситен с миризмата на кръв и отворени рани.

— Канин — прошепнах, щом го настигнах. — Това не ми харесва. Пристигаме ли вече?

Той кимна и аз видях, че е напрегнат.

— Съвсем наблизо е. Входът към канализацията е на стотина метра от…

Тогава започнаха писъците.

От сградите избликнаха десетки силуети, огромно развилняло се пълчище. Кървяха, виеха и смърдяха на кръв и болка; скачаха през счупените прозорци и се носеха с писъци към нас. Изръмжах и издърпах меча си точно в мига, в който лаят на пистолета на Зийк се включи в общия хаос. Извърнах се към него и видях, че стреля по двама кървящи. После, когато единият се метна към него, извади мачетето и го посече през врата. В зейналото гърло на мъжа изгъргори дивашки смях и той се стовари по очи в бурените, като още посягаше към Зийк. Той отстъпи встрани, почти се блъсна в мен и аз се завъртях, за да му пазя гърба.

Една жена скочи към мен, крещеше нещо за горящото си пране и размахваше откъртен крак на стол. Разполових го с меча, после забих оръжието в гърдите й и го измъкнах, а тя ми се изсмя и падна. Един мъж с кървава дупка вместо нос се бе вкопчил в ръката ми и настояваше да го целуна, а с другата си ръка размахваше нож. Един удар скатаната и главата му се търкулна в бурените.

— Продължавайте! — изрева Канин над виковете и смеха на тълпата. За миг сред безумците се отвори пролука и аз го видях как се бие редом с Чакала. Канин стискаше тънко късо острие и се движеше като вихър, с бързи, смъртоносни удари, без излишни движения или усилия. Всяко промушване или замах бяха фатални и той минаваше към следващия нападател, преди предишният дори да е разбрал, че умира.

До него Чакала се беше озъбил в злобна усмивка, докато кървящите го връхлитаха, и въртеше стоманената си брадва със смъртоносна сила. Ударите му поваляха хората и те не се надигаха повече. Веднъж един се хвърли към него, сграбчи оръжието му и Чакала просто заби юмрук в гърдите му, строши костите и ръката му изчезна в тялото. Измъкна я окървавена до лакътя.

— Алисън! — извика Канин. — Насам! Входът към тунелите е на стотина метра!

Прободох един кървящ в ребрата, избегнах един удар, насочен към главата ми и му отсякох краката.

— Напред! Зийк!

Обърнах се към него и кръвта ми се смрази — един кървящ се блъсна в него, вкопчи се в ръката му, зарева право в ухото му, заби зъби в рамото му, а накрая започна да вие като куче. Тръгнах към тях, но Зийк стъпи здраво на краката си, избута го и вдигна пистолета, когато мъжът пак скочи към него. Пистолетът излая, уцели кървящия между очите и той се свлече безшумно.

— Зийк! — Пробих си път през още двама, за да стигна до него и го сграбчих за ръката, докато още стреляше в тълпата. — Добре ли си?

— Добре съм. — Яката му бе подгизнала от кръв и там, където мъжът го беше ухапал, се виждаха две червени петна. Беше стиснал челюст, а когато стреля още два пъти, изпразни пълнителя и размаха мачетето пред себе си, погледът му беше мрачен. — Продължавай, аз идвам.

Кървящите пищяха към нас, обезумели и безчувствени. Бавно започнахме да си пробиваме път през тълпата към Чакала и Канин, които стояха в центъра й. В краката на Канин зееше четвъртита бетонна тръба, металните капаци бяха дръпнати, а ръждивата стълба се спускаше в мрака, но кървящите настъпваха от всички страни и ни пречеха да слезем.

Чакала изрева, стовари дръжката на брадвата в лицето на една жена и тя полетя с вой назад.

— Гадни упорити копелета! — изръмжа той и помете следващия, който веднага му налетя. — Ако слезем, ще ни последват.

— Не, няма — каза Зийк и извади нещо от жилетката си — зелено, цилиндрично, с дръжка и метален пръстен на върха. Нямах представа какво е, но Чакала го погледна и изруга.

— Разнасял си гранати през цялото време?! — Той блокира удара на един кървящ и го халоса с брадвата през лицето. — Нямаше да е зле да ни кажеш.

— Тази е последната. — Зийк погледна Канин, който стоеше на ръба на тунела. — Имаме само един шанс.

Вампирът му кимна.

— Слизайте веднага — нареди Канин и посочи към мен. — Чакал, Алисън, тръгвайте!

Чакала се подчини на мига. Сграбчи един човек, блъсна го назад към тълпата, обърна се, скочи в дупката и изчезна в мрака. Проклинайки, аз посякох още един кървящ и ги последвах, като се приземих на твърдия бетон и веднага се обърнах към Канин и Зийк.

През, дупката видях как Зийк изрита един човек, после замахна и хвърли нещо към тълпата. Канин му нареди да слиза и той се спусна по стълбата и се присъедини към нас на дъното.

— Ами Канин? — попитах още щом Зийк стигна до земята и веднага се отдръпна от стълбата. — Как…

Горе лумна ослепителна светлина и се чу чудовищен гръм. Експлозията отекна в тунела и от тавана се посипа същински дъжд от пръст, който ни покри с мръсотия и късчета лед. Изругах и се вгледах отчаяна за Канин, но Господарят вампир вече се спускаше по стълбата и затваряше металните врати над главата си.

— Това би трябвало да ги забави достатъчно — каза той, като погледна към стълбата. После се обърна към Зийк и на безизразното му лице сякаш се изписа одобрение. — Добре се справяш в битка, браво. Ранен ли си?

Зийк посегна към шията си и лицето му се изопна.

— Нищо работа. — Той свали ръка и добави: — Добре съм, да вървим.

Канин кимна, обърна се и четиримата се потопихме в мрака.