Джули Кагава
Лек за вечност (13)

Глава 13

Стоях в асансьора до Салазар и двамата му пазачи вампири и докато летяхме надолу, усилено се опитвах да не шавам и да не поглеждам към цифрите по два пъти в секунда. Много друсаше, кабината често се блъскаше в нещо и аз стисках юмруци. Казвах си, че няма страшно, че Салазар не би използвал асансьора, ако не е безопасен. Той разбира се бе оцелял и след стрела в гърдите, така че едно падане от трийсет метра едва ли го безпокоеше особено. Беше се преоблякъл и изглеждаше чист и съвършено фризиран както преди. Освен това ме предупреди доста категорично да не говоря за станалото в кабинета му и да оставя Лепката да „разчисти“, когато си тръгнем. Не се съмнявах, че когато (и ако) се завърнем, няма да е останала и следа от касапницата, сътворена от Сарен. Освен може би счупените стъкла.

Къде ли беше Сарен сега? Дали още се спотайваше някъде из града, или вече бе напуснал Ню Ковингтън? В такъв случай би било невъзможно да го намеря и да го върна тук.

Не можех да мисля за това, в момента Канин беше най-важен. За Сарен щяхме да се тревожим, щом освободях създателя си.

Отведоха Зийк и Чакала в отделни стаи на горния етаж, така че поне засега и двамата се намираха на сигурно място. Само това ме успокояваше, докато асансьорът се друсаше, стенеше и ме караше да стискам зъби и да съжалявам, че няма друг път надолу. Тази проклета древна технология или каквото там задвижваше тези машинарии! Какво им имаше на добрите стари стълби?

Най-сетне скрибуцането премина в стържене, накрая в дрънчене, асансьорът спря и вратите се отвориха с противно весел звън. Наложих си да изляза спокойно от кабината, вместо да се втурна навън, а Салазар и пазачите ме последваха в тесен сумрачен коридор. Обувките на Принца тракаха отчетливо по плочите, докато ни водеше към вратата в дъното, и пазачът пред нея веднага се изпъна.

— Сър! — поклони се той, а Господарят му кимна разсеяно и надникна през квадратното прозорче на вратата.

— Доктор Емерсън вътре ли е?

— Да, сър. Цяла нощ е с пациентите.

— Някакви промени?

Пазачът поклати глава.

— Наложи се да убием двама тази вечер, писъците станаха непоносими. Сър.

— Разбирам. — Изражението на Салазар не се промени, но гласът му охладня с няколко градуса. — Отвори вратата.

— Да, сър.

Минахме в ослепителнобяла стая, която вонеше на кръв и химикали. Леглата до стената бяха оградени със завеси и във всяко от тях лежеше покрито с тънък чаршаф тяло. Чуваха се тихи викове и стенания, а телата се тресяха немощно, придържани към леглата от кожени каиши. Няколко бледи мъже с бели престилки вървяха из отделението и се грижеха за пациентите, което ми се стори много странно. Болница в самите недра на вампирска кула? Вампири се грижат за човешки пациенти? Нещо не беше наред. Дали не експериментираха с тях, както с пациентите в лабораторията във Вашингтон? Стомахът ми се сви при тази мисъл.

Иззад завесите до едно легло се подаде друг вампир и тръгна към нас. Взираше се в клипборда си и клатеше глава. Явно бе Превърнат млад, имаше къса кестенява коса и красиво голобрадо лице. Тъмните му очи гледаха с клинична безстрастност, която не подхождаше на младостта му. Разлисти документите на клипборда и сякаш не ни забеляза, докато не се озова на метри от Принца и единият пазач се прокашля.

— Знам, че сте тук — каза вампирът, без да вдига очи. И гласът му беше млад, звучеше като ядосан баща, който се обръща към досаден член на семейството. — Няма нужда да сумтите и да ръмжите, за да ви погледна.

Пазачът се скова обиден, но Принцът не се впечатли.

— Доктор Емерсън — каза Салазар студено. — Надявам се, че не ви безпокоим.

— Не. В момента съм силно притеснен, а след изминалата седмица всичко ми изглежда съвсем обичайно.

— Вампирът най-сетне свали клипборда и вдигна изморените си очи към Салазар. — Какво мога да направя за вас. Принце?

— Какво е състоянието на заразените?

— На този етап ли? — Доктор Емерсън поклати глава. — Шибано. Съжалявам за грубия език, но това е положението. Вероятно ще ми трябва нова доставка за изследване до края на седмицата. Ще застрелям тези в главата, за да спрат да пищят и да бълнуват.

Изпитах огромно облекчение, че Зийк не е с мен.

Салазар обаче не изглеждаше впечатлен от шегата.

— Няма да рискувам да изпратя хора в Покрайнините, за да ловят още болни заради вас, доктор Емерсън. Ще трябва да се задоволите с наличните. — Той се вгледа твърдо във вампира, който сведе поглед. — Постигнахте ли изобщо някакъв напредък?

Емерсън понечи да отговори, но внезапно забеляза, че стоя зад Принца и се опитвам да замълча, макар че нямам търпение. Не знаех защо се сепна така и не ми пукаше. Бях дошла за Канин.

— Коя е тази? — попита Емерсън с тон, който подсказваше, че вероятно ще му се мотая из краката и ще му преча. Присвих очи и му се намръщих в отговор.

— Сигурен ли сте, че е редно да се водят цивилни тук, Принце? Ако вземе, че ухапе някой пациент…

— Това е моя грижа, не ваша — прекъсна го Салазар. — А и няма да останем.

Слава богу, помислих си. Изведи ме от това гадно място. Искам да намеря Канин.

— Имам само една молба, преди да си тръгнем — продължи Салазар и аз се опитах да потисна нетърпението си, като затропах леко с тока на ботуша си. — Нашият „доброволец“… жив ли е още?

Лицето на Емерсън помръкна и сякаш се състари.

— Да. Почти. Засега. Чудя се дали не трябва просто да му отсечем главата и да го отървем от мъките му. — Той погледна към Принца, търсейки одобрение, но Салазар не му го даде и продължи да се взира безизразно в него. Лекарят кимна бавно. — Искате да го видите ли? Последвайте ме.

— Мислех, че отиваме при Канин — казах на Салазар, когато тръгнахме след лекаря по друг коридор, следвани от пазачите. — Даде ми дума, че ще го освободиш, а и без него няма да тръгна след онзи психопат.

Принцът ми се усмихна студено.

— Търпение, момиче. Уверявам те, Канин никъде няма да отиде. Първо искам да видиш нещо.

Стигнахме до врата със странен жълто-черен знак точно в средата. „ВНИМАНИЕ“, предупреждаваха дебелите букви, но не успях да прочета останалото, защото Емерсън отключи вратата и я бутна навътре.

Салазар ми направи знак да вляза. Пристъпих вътре предпазливо — току-виж ми се нахвърлило нещо. Стаята беше тъмна и по стените имаше лавици с инструменти, които проблясваха в сенките. Нищо не помръдваше, цареше пълна тишина, но скоро чух тих стон от отсрещния ъгъл. От тавана се спускаше завеса, зад която нещо помръдваше.

Устоях на порива да извадя меча си, пристъпих напред и дръпнах завесата.

На матрака лежеше гниещ труп. Плътта му се разкапваше, на места беше почерняла и отдолу се белееха кости. Видях дори гръдния му кош, защото кожата се беше сбръчкала и обелила, а ребрата стърчаха през разпадащата се плът. Няколко пръста или липсваха, или бяха окапали, или се бяха отчупили, докато се е блъскал наоколо приживе, защото на кокалестите китки още имаше кожени окови, които го придържаха към леглото. Черепът лежеше на възглавницата и се взираше невиждащо в тавана. Не му беше останала почти никаква кожа, виждах извивката на челюстта и зъбите през пробитата буза. Тъкмо се питах защо Салазар ми показва това, когато трупът извърна глава, вгледа се в мен с ясни, лъскави очи, отвори уста, изписка тихо и аз едва не се изстрелях от стаята.

Това беше вампир, или поне е бил навремето. Виждах зъбите му и ги чувах как тракат, докато отваряше и затваряше уста към мен. Сякаш се опитваше да говори, но не можеше да издаде нито звук. Ужас сви стомаха ми, щом видях очите — помътени от агония, но будни. Той знаеше какво се случва с него.

— Ужасно, нали? — каза Салазар над рамото ми. После застана до мен и се вгледа хладнокръвно в живия гниещ труп.

— Какво се е случило с него? — попитах аз.

Принцът сложи ръка на рамката на леглото.

— Беше доброволец в един експеримент и прие заразена кръв от хора от Покрайнините. Това става, когато се храним с болните. Този вирус не заразява само хората — предава се на всеки вампир, който ухапе заразен човек. Започваме да гнием отвътре, докато телата ни се разпаднат напълно.

Вирус, който поразява не само хора, но и вампири. Нищо чудно, че всички тук бяха толкова изплашени. Какво бе сторил Сарен?

Салазар се извърна от тялото и ме погледна заплашително с черните си очи.

— Сега разбираш защо трябва да намерим онзи безумец — каза той. — Ако Сарен наистина е причината за това, няма да се спрем пред нищо, докато не го заловим и принудим да ни даде лекарството. В противен случай Ню Ковингтън е обречен. — Без да сваля очи от мен, той посочи към вампира на леглото. — Не забравяй какво видя тази нощ, дъще на Канин. Ако не намерим Сарен, всички ще свършим така.

Успях само да кимна. Салазар се взира дълго в мен, после се извърна. Аз пак се втренчих в ужасния гниещ труп, в зиналата му уста, която нямо молеше за смърт, потреперих и забързах след Принца.

Един вампир ни чакаше до вратата с охладител, който подаде тържествено на пазача. След това последвахме Принца по лабиринт от врати и коридори, а накрая — по дълго стълбище, което ни отведе няколко етажа надолу, сякаш на километри под повърхността.

Тъкмо щях да питам Салазар колко надълбоко е мястото, когато стълбището свърши пред двойни стоманени врати, заключени с катинар и залостени с резе. Салазар посочи към тях и изчака пазачите да вдигнат резето и да свалят веригите. После те отвориха вратата с оглушително стържене.

Зад нея видях влажна, студена каменна камера. Бетонни колони се нижеха край централната пътека, а от двете й страни имаше килии с дебели метални решетки. Една подута приведена фигура се примъкна към нас — беше огромен вампир. Главата му опираше в ниския таван, а в очите му пламтеше жестокост. Долната му челюст не пасваше съвсем на горната и от устата му като парчета кост стърчаха нащърбени зъби. Той се извиси над Принца и пазачите и ме огледа с любопитство. Салазар щракна с пръсти и му нареди:

— Заведи ни при Канин.

Огромният тъмничар изсумтя, обърна се и пое надолу по коридора. Ние го следвахме, като прескачахме локвите и заобикаляхме колоните, докато стигнахме до последната килия.

Цялата ми кожа сякаш се изопна, настръхнах. През решетките зърнах бледа, парцалива фигура, гола до кръста и много мръсна. Беше се свила в отсрещния ъгъл на килията. Салазар и пазачите не помръднаха, а аз се приближих до вратата и се вгледах през решетките. От халките на стената висяха тежки железни вериги, които потракваха тихо при всяко движение на окования. Не можех да видя лицето му, но внезапно усетих, че ме гледа.

— Канин — прошепнах. — Тук съм.

Той вдигна глава и цялата се сковах от ужас. Това бе неговото лице, това беше Канин, но мъжът, който се взираше в мен от другия край на килията, бе само сянка на моя ментор. Кожата му беше бледа като платно и изопната върху костите. Хлътналите очи се взираха в мен, без да издадат с нещо, че ме е разпознал. Канин не съзнаваше друго, освен Глада. Устните му се отдръпнаха, откриха смъртоносните му зъби и той се хвърли с рев към мен.

Отскочих назад, макар че веригите го удържаха на няколко крачки от решетката. Той отново изрева и пак се опита да ме достигне, а Гладът и гневът разкривяваха лицето му в ужасна маска.

Прилоша ми, доплака ми се и преглътнах с усилие, за да се овладея. Бях изминала толкова път, като пришпорвах всички най-безмилостно само за да се добера до създателя си, а когато го открих… него вече го нямаше. Бе доведен до лудост от жестокостта на Сарен и омразата на Салазар. Не очаквах да го видя такъв, въпреки всичко през цялото време бях смятала, че Канин е твърде силен, твърде мъдър и упорит, за да се превърне в това свирепо създание в клетката. В Изгубения, както го нарече Салазар.

Стиснах юмруци. Не. Не, нямаше да се откажа от него. Все нещо трябваше да е останало. Канин бе обезумял от глад, но това не означаваше, че си е отишъл завинаги. Твърде силен беше.

Чух шумолене на найлон и се обърнах към пазачите. Единият бе отворил охладителя и вадеше две торбички с кръв. Вниманието им, както и това на чудовищния тъмничар, бе приковано в Канин, който още съскаше и ръмжеше, опънал докрай веригите. Салазар обаче гледаше мен и се усмихваше доволно.

— Сега не може да те чуе, момиче — каза Принцът, надвиквайки безумното ръмжене, което се носеше от килията. — И да те познае не може — нито теб, нито мен, нито никого. Сега чувства единствено Глад. Да се надяваме, че когато го утоли, разсъдъкът му ще бъде непокътнат.

Гневът припламна в мен, но го потиснах. Пазачите се приближиха до килията, отстъпиха встрани и внимателно посегнаха през решетките, без да се навеждат много напред. Видях страха в очите им, когато Канин изсъска и изрева, опитвайки се да ги достигне като едва удържан демон.

Те хвърлиха торбичките в краката му и той веднага се спусна към тях. Не се извърнах, макар че едва издържах да го гледам такъв — като лишено от разсъдък животно. Той разкъса за секунди торбичките и загълта кръвта, която се стече по устните и ръцете му и плисна по пода.

Най-сетне свирепото хранене приключи, Канин изръмжа гърлено, надигна се и пусна на земята празните торбички. За миг застина втренчен безизразно в окървавения под на килията си, а после, без да поглежда към нас, бавно заотстъпва, блъсна се в стената, и се свлече прегърбен на пода. После се вгледа се право пред себе си, сякаш в нищото.

Салазар се обърна към мен.

— Сега ти си на ред — каза той и пусна в шепата ми малък железен ключ. — Ако мислиш, че можеш да го достигнеш, влез и го освободи от оковите. Но те предупреждавам — ако наистина е Изгубен, ще те нападне, а тогава няма да отворим отново тази врата и ти ще останеш в капан с един обезумял Господар вампир, който ще те разкъса. Затова си помисли добре, дъще на Канин. Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Толкова ли вярваш на своя създател?

Стиснах ключа в юмрука си.

— Просто отвори вратата.

Той кимна и даде знак на тъмничаря. Огромният вампир измъкна халка с ключове изпод издутия си корем, пъхна един в ключалката и отвори ръждивата врата със скърцане.

Ако бях жива, сърцето ми сигурно щеше да изскочи от гърдите, когато пристъпих в килията, стиснала ключа в юмрук. Щом се озовах вътре, вратата се затръшна със звън зад мен и аз се оказах затворена в тясната килия с един обезумял Господар вампир, който можеше да ми види сметката. Вгледах се в приведената фигура до стената и потреперих. Ако Канин ме нападнеше, трябваше да се защитавам с всички средства. Макар че беше окован, а аз въоръжена, пак беше много по-силен от мен и далеч по-смъртоносен от всички, които бях срещала. А и дори да му избягах някак, Салазар нямаше да ми отвори, за да изляза, вече беше изяснил това. Ако създателят ми наистина беше Изгубен, ако ме гледаше единствено с очите на Глада, единственият начин да изляза от тази килия беше като го убия.

Тръгнах бавно напред и спрях почти дотам, докъдето стигаха веригите му. Канин не помръдваше и се взираше в пода, но аз усещах, че е нащрек заради присъствието ми. Не ме поглеждаше, но знаеше, че съм тук.

— Канин — казах много, много тихо, готова да отскоча, ако ме нападне. — Аз съм, Алисън. Чуваш ли ме?

Нищо. Прегърбената фигура дори не помръдна, макар че усещах студения поглед, който следеше всяко мое движение.

— Опитвам се да те освободя — продължих аз и започнах да събирам кураж за следващата, вероятно последна стъпка. — Не знам дали ме разбираш — продължих аз, като търсех някакъв признак, че поне ме слуша, — но ще бъда доволна, просто ако не ме убиеш, когато се приближа.

Отново нищо. Канин помръдна съвсем леко и веригите издрънчаха в стената, но той с нищо не показа, че ме е чул. И тогава, в тази мръсна килия, на няколко крачки от мъжа, който ме беше спасил, като ме Превърна във вампир и ме научи на всичко необходимо, за да оцелея, аз внезапно осъзнах… че се боя от Канин. Не защото можех да го изгубя, макар че и това беше вярно, разбира се. Страхувах се да пристъпя напред, защото вече не го познавах. Бях видяла ясно демона, който се криеше под гладката фасада, и това ме ужаси. До един бяхме такива дълбоко в себе си. Лишат ли ни от разум, разсъдък и логика, се превръщаме в чудовища, които искат единствено храна.

Така изглеждаше и моят демон. Онова, в което можех да се превърна. Онова, което Зийк не биваше да вижда.

Отърсих се от тези мисли, те не водеха доникъде. Ако Канин е Изгубен, значи това е положението и аз няма да мога да го върна обратно. Оставаше само да проверя дали е още с всичкия си, или ще се наложи да го посека, преди да ме е убил.

Стиснах юмрук… и пристъпих напред, в обхвата му.

Канин не помръдна. Направих още една крачка, после още една. Стигнах точно до него и се вгледах в темето му. Заля ме облекчение, но не се отпуснах. Бях тъй близо до Канин, а се чувствах така, сякаш бях на сантиметри от Бесен, който още не ме е забелязал. А щом ме забележеше…

Клекнах до него бавно и много предпазливо, а той се размърда лекичко и тихото му ръмжене ме накара да застина. Все пак не ме нападна.

Ръцете ми трепереха, но прехапах вътрешността на бузата си, за да се овладея, и леко посегнах към ръката му и желязната халка на китката й. Той ме остави да я хвана, без да се извръща и без да се нахвърли озъбен върху мен. Малко се окуражих, но все още не се бяхме измъкнали.

С трепереща ръка пъхнах ключа в металната окова на китката му и го завъртях бавно, докато изщрака. Оковата се отвори и падна с трясък.

Канин помръдна, вдигна глава и се извърна към мен. Сякаш едва сега осъзнаваше, че съм тук, съвсем близо до него. За част от секундата срещнах с надежда празния му стъклен поглед.

После той оголи зъби и разбрах, че с мен е свършено.

Отскочих назад в мига, в който Канин скочи с ръмжене и пламнали от лудост очи. Мислех само как да се измъкна, как да се отдалеча от този зъл демон, който щеше да ме разкъса, но не бях достатъчно бърза — той ме сграбчи за крака и ме притегли със съскане към себе си, а аз извиках от страх и го изритах в гърдите. Той ме дръпна под себе си и силно ме стисна за гърлото. Слава богу, че нямах нужда да дишам, но пред очите ми се спусна червена пелена от болка — беше толкова силен!

— Канин! — Вкопчих се в ръката му, а с другата посегнах към меча, но това беше трудна работа, когато си притиснат по гръб към земята. — По дяволите, овладей се! Аз съм…

Хватката му се стегна така, че щеше да пречупи трахеята ми, и аз не успях да довърша. Канин се изправи, издърпа ме нагоре, обърна ме и ме блъсна в стената. Главата ми се удари в камъка с отвратителен пукот, но почти не усетих болка, защото Канин се наведе и зъбите му потънаха в шията ми.

Сковах се, не можех да помръдна. Отново се пренесох в мига, когато ме Превърна, когато умрях, а зъбите му бяха забити в гърлото ми. Не, не беше същото. Помнех както болката от последната си нощ като човек, така и опияняващото удоволствие и топлината, които се излъчваха от самата ми сърцевина и ме унасяха в сън. Към смъртта.

Сега беше съвсем различно — изпитвах чиста, ослепяваща агония. Ако изключим дървения кол в корема, това бе най-болезненото нещо в живота ми. Не можех да помръдна, не можех дори да мисля. Съзнанието ми се изпразни съвсем и остана един-единствен спомен, който просветваше съвсем ясно.

Вампирите не се хранят един от друг — каза ми веднъж Канин в скритата лаборатория. — Първо, ако се храним от събратята си, няма да задоволим Глада. Понякога дори става по-лошо. Второ, насилственото пиене на кръв от вампир ще му причини невъобразима болка. Изключително жестоко е към себеподобните ни и се смята за варварско и ненужно.

— О… — бях отвърнала аз с кисела физиономия. — Добре е да го знам. Е, значи вампирите не се хапят един друг? Никога, така ли?

— Казах, че не се храним един от друг — отвърна менторът ми по присъщия си вбесяващ начин. — В редки случаи обаче вампири, които са привлечени един от друг, понякога споделят кръвта си. Това е по-скоро чувствено действие, желанието да предложиш част от себе си на другия, за да се почувстваш по-близък с него, а не за да задоволиш Глада.

— Аха… Е, благодаря за прекрасната картинка. Да кажем само, че няма да позволя на никой вампир да припари до шията ми, уверявам те.

Споменът проблесна, изчезна и остана единствено болката. И ужасното съжаление, че не бях спазила собственото си обещание.

— Канин — изпъшках през зъби с накъсан, дрезгав глас. Опитах се да раздвижа ръце, за да го отблъсна, но той изрева, заби зъбите си още по-дълбоко и аз простенах. Затворих очи и стиснах устни, за да не извикам. — Канин, спри. Моля те!

Внезапно той застина. Все още ме притискаше към стената, но ръката, с която стискаше гърлото ми, се отпусна леко и той най-сетне отдели зъби от шията ми. Потреперих и се отпуснах от облекчение, а Капин остана неподвижен, сбърчил чело, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Ти… — Гласът му беше нисък и дрезгав, явно не го бе използвал от много отдавна. Канин примигна и извърна объркан очи към мен, разкъсван от съмнения. Погледът му вече беше по-ясен, стъкленият блясък избледняваше в черно. — Аз… те познавам.

Кимнах. Заболя ме.

— Аз съм — прошепнах едва-едва. Гърлото ми гореше, разранено от хватката му, но все пак се опитах да го гледам в очите. — Помниш ли онази нощ, в дъжда, когато ме спаси от Бесните? Помниш ли?

Той се втренчи в мен и се намръщи. Гледах лицето му и виждах, че опитва да се измъкне от черната яма на лудостта и да тръгне към светлината.

Хайде, Канин. Ти си силен, почти успя. Моля те, не мога да те изгубя отново.

Той затвори очи и на лицето му се изписа болка. Когато ги отвори, видях как и последните остатъци на лудостта избледняват и за миг изражението му се превърна в отворена рана — ужас, срам, вина и отчаяние се изписаха на лицето му, когато ме погледна и най-сетне ме позна.

— Алисън.

Едва не припаднах от облекчение.

— Да — прошепнах и се насилих да се усмихна, докато той се взираше в мен, сякаш виждаше призрак. — Аз съм. По дяволите, Канин! Знаеш ли колко трудно те открих?

Той не отговори, само вдигна ръце, хвана лицето ми и аз застинах. В погледа му имаше изумление и надежда, сякаш не можеше да повярва, че съм истинска и трябваше да ме докосне, за да се увери.

— Ти си тук — едва чуто прошепна той, затвори очи и сведе глава. Това бяха думи на човек, който отчаяно се хваща и за най-малката надежда, след като е прекарал цяла вечност в мрака. — Ти дойде.

Докато стоях смаяна до стената на килията, Канин се свлече пред мен и прегърна коленете ми, притиснал глава в хълбока ми.

— Ти дойде — повтаряше той като напев, който го удържаше далеч от лудостта.

Преглътнах буцата в гърлото си, докоснах широките му рамене и прехапах устна, за да сдържа сълзите си. В този миг вратата се отвори със скърцане и Принцът ни кимна да излизаме.