Джули Кагава
Лек за вечност (18)

Глава 18

Почти през целия път водихме бежанците през тунелите. Толкова скоро след нападението не очаквахме засада от хората къртици. Те знаеха, че в тунелите има вампири, и вероятно се бяха разбягали из каналите, за да се скрият и да изчакат чудовищата да се върнат на повърхността. По-голямата опасност бяха кървящите горе. Въпреки че тунелите бяха пусти, напредвахме бавно. Повечето хора бяха ранени, а един-двама бяха толкова зле, че много ни забавяха. Потисках нетърпението си и не обръщах внимание на демона, който ме подтикваше да изям неколцина, да убия слабите и болните. Зората наближаваше, а с това темпо едва ли щяхме да стигнем навреме и да излезем на улицата преди съмване.

Небето страховито посивяваше, когато най-сетне се затътрихме през празния паркинг, без да поглеждаме към замръзналите трупове в бурените. Снегът беше спрял и старото училище приличаше на звяр, унило сгушен заради студа. Преведох всички през вратите, по тъмните, осеяни с отломки коридори, до мазето в дъното на стълбището. Тук беше тъмно като в рог и вероятно страшно студено, но стените бяха от бетон, нямаше прозорци, а единичната врата се залостваше отвътре. Това беше най-сигурното място, което знаех в Покрайнините. Ако кървящите се доберяха до мазето, с незаразените беше свършено.

Зийк гледаше как хората устройват нов лагер и ги изчака да разстелят одеялата, да запалят огньовете и да се настанят около тях, преди да се обърне към мен.

— Тук ще са добре — прошепна той. Беше кашлял по целия път, а върху устата и носа си бе вързал парцал, за да не разпространява вируса. Челото му блестеше от пот въпреки студа, а платът на брадичката беше опръскан с червено.

Кимнах.

— Поне ще са в безопасност от кървящите. — Храната все още беше проблем, но тя винаги е проблем в Покрайнините. Зийк внезапно потрепери, притисна длан към челото си и аз изтръпнах от тревога. — Добре ли си?

— Да, добре съм. Боли ме глава. — Той свали ръка и се усмихна, за да ме успокои. — Къде отиде Канин?

— Каза, че ще си намери място за сън. — Канин беше изчезнал скоро след като показахме мазето на хората. Стопи се безшумно в мрака, а в тази голяма порутена сграда с безброй стаи и тъмни коридори можеше да е навсякъде. Трябваше да го последвам скоро, слънцето вече се издигаше и клепачите ми натежаваха. — И аз ще вървя.

— Али — каза Зийк смутено и прокара ръка през влажните си кичури. — Може ли… да дойда с теб? — Примигнах от изненада. — Не искам да оставам тук — продължи той и кимна към вратата на мазето. — Опасно е за тях. Не искам да разпространя заразата.

Кимнах.

— Разбира се.

— Благодаря ти. Само една секунда. — Той се обърна, свали раницата и я остави зад вратата. — Тук има храна и провизии — чух го да казва на хората вътре. — Разделете ги така, че да стигнат за повече време.

Когато се върна в коридора, аз го изгледах закачливо и поклатих глава.

— Можеше да ги използваш ти, Зийк.

— Те имат по-голяма нужда от тях — отвърна без колебание. — Така няма да се похабят. Аз…

Той замълча и сведе очи, но и двамата знаехме какво щеше да каже. Няма да изкарам още дълго. Страх скова вътрешностите ми, но не казах нищо и го поведох по коридора към добре познатата стая.

Отвън вече беше светло; слънцето щеше да се покаже над покривите, но черните торби на прозорците вършеха добра работа. Нямах нужда от изкуствена светлина, за да видя, че всичко си е там, където го бях оставила. Когато живеех с Канин в старата болница, пренебрегнах нарежданията му и една нощ дойдох тук, за да открия, че двама бездомници са се нанесли в стаята ми. Откаченият Сарен ги беше убил, преди да променят нещо, но бяха успели да изгорят цялата ми колекция от книги, за да се стоплят. Тогава видях това място за последно, преди с Канин да избягаме от Ню Ковингтън. Не знаех какво е станало с двата трупа, сега ги нямаше.

Зийк включи фенерчето си и любопитно огледа стаята. Когато лъчът стигна до матрака и одеялото в ъгъла, той спря и се смръщи. Огледа стаята отново, забеляза, че не е използвана скоро, и явно му просветна:

— Това… твоята стая ли е?

Кимнах изморено.

— Живеех тук с нашата банда, когато бях още човек. — Вдигнах един съборен стол и го прибрах под масата. — Не е кой знае какво, но някои и това нямаха.

Взех парченце свещ от лавицата и го завъртях в пръстите си. Нима само преди няколко месеца още бях човек? Струваше ми се невероятно.

— Както и да е — казах аз и я оставих на мястото й, — хайде, лягай на матрака. Имаш нужда от сън. Но не лягай на дясната страна, малко е ръбеста.

— Ами ти?

— Не се тревожи за мен. — Усмихнах се едва-едва и тръгнах към отсрещния ъгъл, по-далече от прозорците. — Вече мога да спя всякак, стига да съм далече от слънцето. Но наистина трябва да лягам, Йезекил. Едва си държа очите отворени.

Почувствах се странно от това признание. Навремето не допусках никого тук, освен Лепката, а сега вампирските ми инстинкти ме предупреждаваха да не позволявам на никого да вижда къде заспивам през деня. Знаех, че по-старите и по-силни вампири като Канин и Салазар могат да останат будни, ако се налага, а Чакала твърдеше, че и той го умеел, но аз, макар че устоявах будна малко след изгрев, все още не бях развила таланта да се будя през деня. Ако беше някой друг, а не Зийк, щях да сторя като Канин — да се измъкна и да си намеря скришно местенце, далече от изплашени хора.

Все още бях нащрек заради бежанците. Надявах се, че ще си стоят в мазето и няма да тръгнат по коридорите, но сега не можех да направя нищо по въпроса, а и вратата се заключваше отвътре.

— Алисън — каза Зийк, докато търсех начин да се настаня с гръб към стената. — Не е нужно да… искам да кажа… — Той прекара смутено ръка през косата си. — Можем да легнем заедно — призна накрая, без да среща погледа ми. — Матракът е достатъчно голям.

Втренчих се в него и в стомаха сякаш ми се завъртя колело. Бях спала на матрака с Лепката, но само за да се топлим, за да не умрем от студ през зимните нощи.

Това… щеше да бъде съвсем различно.

Зийк вдигна очи заради мълчанието ми и видях, че по бузите му са избили червени петна.

— Само… ако искаш, де. Само ще спим. Не намеквах, че… — Зачерви се още повече. — О, не исках това да кажа. Не бих ти направил нищо, Али, знаеш това, нали?

— Знам — отвърнах, за да го успокоя. — И не е заради това, Зийк. Просто… — Ти ще лежиш до мен. Как ще се контролирам? Няма ли изкушението да се окаже твърде силно за чудовището? Заговорих бавно, за да ме разбере добре: — Да спиш до вампир може би не е най-безопасното нещо за теб.

Той буквално се задави от смях, който премина в такава силна кашлица, че потреперих.

— Мисля, че ми е късно да се тревожа за безопасността си — изхриптя той. — Но ти решаваш, разбира се. Както кажеш.

Исках да си лягам. Умората ме дърпаше надолу, забавяше мислите и реакциите ми. Слънцето вече беше високо в небето и вампирските ми инстинкти пищяха за сън толкова силно, че не можех да ги пренебрегна. Мисълта да се притисна до Зийк, да усетя топлината и пулса му, докато лежим заедно, внезапно ми се стори много, много изкусителна.

— Добре — прошепнах и той вдигна вежди. — Още не съм сигурна, че е добра идея, но…

Тръгнах към него, свалих ножницата през главата си и я сложих до матрака. Ако не си легнех скоро, щях да припадна, така че вече ми беше все едно къде.

Не го погледнах и коленичих до матрака. Беше тънък и протрит, но познат. Усетих, че Зийк се поколеба зад мен, свали жилетката и я хвърли в ъгъла заедно с оръжията си. После седна сковано и смутено, а матракът изстена.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

Не отговорих, грабнах одеялото, легнах по гръб и се завих, преди да съм променила решението си. Зийк поспря, но после се плъзна под завивката. Макар че не беше плътно до мен, веднага усетих топлината му, която се разля като пашкул под одеялото. Дължеше се на треската.

Той се обърна към стената и матракът се разтресе от кашлицата, която Зийк се опитваше да заглуши с одеялото. Страхът ме прониза въпреки изтощението. Ами ако се събудя вечерта и видя, че до мен лежи труп? Ами ако днес Зийк умре? Нямаше да разбера, преди слънцето да залезе и да стане твърде късно.

Обърнах се към него и се вгледах в стройните му рамене. Беше положил глава на ръката си и дишаше дрезгаво. Взрях се в тила му и усетих, че зъбите ми се удължават. Гладът ме подтикваше да ги забия в плътта му. Нямаше значение, че това ухапване щеше да бъде смъртоносно за мен; Гладът виждаше само един болен, уязвим, нищо неподозиращ човек и идеалната възможност за нападение.

Накарах зъбите си да се приберат, посегнах към него и го погалих по ръката.

Той издиша пресекливо и раменете му се стегнаха под пръстите ми.

— Алисън…?

— Обърни се — прошепнах.

Той се поколеба и се обърна към мен в мрака. За миг се взирахме един в друг, на една ръка разстояние. Главата му лежеше в сгъвката на лакътя му, а сериозните сини очи се взираха в мен. Виждах не само отражението си в тях, но и болката, която набраздяваше челото му, и усещах трескавата жега, която се излъчваше от тялото му.

— Какво има? — прошепна Зийк след малко.

Не мога да те изгубя. Ужасявам, се от мисълта, че ще те гледам как умираш.

— Мразя това — прошепнах накрая. — Мразя да съм така безпомощна. Ще ми се да беше нещо, с което мога да се преборя, нещо, пред което да се изправя. Тогава щях да имам шанс.

Зийк явно се опитваше да не помръдва и да не ме докосва, но виждах копнежа по лицето му.

— Не вярвам в съдбата — каза той внимателно, — но… вярвам, че всичко се случва по някаква причина че има някакъв план, някакъв смисъл в този мрак, в който живеем. — Въздъхна, сбърчи чело и погледът му се зарея някъде далеч. — Може да не съм прав, но точно това ме доведе дотук. Това е причината да се боря и да продължавам въпреки всичко. То… ме доведе при теб.

Сега в стаята беше много по-светло. Знаех, че слънчевите лъчи се опитват да пробият през преградата върху прозорците зад мен. Очите ми натежаваха, тялото ми беше като камък. С последни сили протегнах ръка, хванах го за ризата и го придърпах към себе си. Той примигна, когато се притисна към мен под завивките. А после се прегърнахме. Сърцето му бумтеше до гърдите ми, носът и брадичката ми почиваха в ямката на шията му. В мен се надигна Гладът, опитваше се да се възползва от този идеален случай, но аз вече заспивах и бях твърде уморена, за да го послушам. Дори сладката кръв, която течеше във вената точно под устните ми, не успя да ме изкуши в този момент.

— Остани — прошепнах, когато очите ми се затваряха. — Аз… няма да те пусна да си идеш.

Почувствах как той се размърда в прегръдките ми, притисна ме по-плътно към себе си и придърпа главата ми под брадичката си.

— Само смъртта може да ме отдели от теб, мое вампирско момиче — прошепна той. — И дори след това ще се грижа за теб, където и да отида.

Това беше последното, което чух, преди да потъна в сън.

Нямах кошмари. Сънят ми беше благословено лишен от виденията, сънищата и чувствата на моя създател. Или Канин най-сетне бе открил някакъв покой, или сега, когато не го измъчваха, успяваше да се контролира. Отворих очи. Стаята беше тъмна, а мислите ми — само мои.

Матракът до мен беше празен.

Зийк? Изправих се и се огледах. Фенерчето го нямаше, както и бойната жилетка и оръжията. Стаята беше празна. Отворих притеснено вратата и излязох в коридора. За да го намеря. Нямаше го нито в коридорите, нито в стаята при бежанците, макар че вратата още беше затворена и залостена отвътре. Не мислех, че би рискувал да влезе при тях.

Тогава къде беше?

Най-сетне зърнах стройната му фигура до входната врата. Взираше се в празния паркинг. Пак валеше сняг, едри снежинки се сипеха меко край него и кацаха по косата и раменете му. Пристъпих към изхода, но той не се обърна веднага към мен.

— Зийк, какво правиш? — попитах аз и огледах паркинга за кървящи. Нямаше никого, градът отвъд изглеждаше притихнал. Твърде притихнал.

— Не можах да заспя — прошепна той напрегнато. — Беше твърде горещо и… — Зийк прокара ръка по лицето си. — Ужасно ме боли глава.

Ужасена, аз хванах ръката му и го обърнах към себе си. Очите му бяха зачервени, а лицето — бледо и изпито. Косата му лепнеше от пот, беше горещ като въглен. Времето ни изтичаше. Трябваше да намерим Сарен веднага.

— Къде с Канин? — попитах аз, пуснах го и отстъпих встрани. — Тръгваме, няма време. Къде е той?

— Видях го тази вечер — отвърна Зийк, когато се върнахме вътре. — На стълбите към втория етаж. — Поколеба се, изглеждаше мрачен. — Али… той изглежда… Подготви се.

Ужасът ми нарасна. Забързахме през сградата, покрай вратата към стаята ми и коридора към мазето, до порутените бетонни стълби към втория етаж. Бях се качвала там като човек, но не го използвахме често. Третият етаж се беше срутил отгоре му и повечето стаи бяха пълни с отломки и камънаци, сред които трудно се вървеше.

Една тъмна фигура седете на върха на стълбището, свела глава и опряла лакти на коленете си. Само като го видях така, се притесних. Изглежда го болеше — Канин, вампира, който пое три куршума в гърдите, а после ги извади, без да мигна. Той вдигна глава и аз прехапах устна, за да не извикам от ужас.

Кожата по бузите, челото и брадичката му беше почерняла и започваше да се бели, а отдолу, под разядената плът, се виждаше костта. Тъмните му очи бяха хлътнали в черни кръгове и в тях се четеше болка. Кожата по ръцете и дланите му също чернееше, грозни парчета вече се пукаха и гниеха — вирусът, който опустошаваше тялото му отвътре, накрая бе стигнал до повърхността.

— О, Канин… — изпъшках задавено. Дори не знаех какво да кажа, беше толкова ужасно. И страховито. Един ден. Само един ден, а болестта е напреднала толкова. Как ли ще изглежда след още двайсет и четири часа?

— Готови ли сме да тръгваме? — попита той. Гласът му беше дълбок и спокоен, както винаги, и с нищо не издаваше ужасната болка, докато не погледнеш към стъклените очи и здраво стиснатата челюст. Кимнах, Канин се изправи и погледна към Зийк. — Ще можеш ли да вървиш?

— Ще се справя.

Канин не възрази, само кимна и тръгна по стълбите.

— Тогава да тръгваме. Ще ни трябват няколко часа да стигнем пеша до Втори сектор.

Вратата на коридора към мазето беше отворена, там стоеше един от бежанците и когато го подминахме, се втренчи в нас с присвити от подозрение и страх очи. Зийк се обърна към него, а той стисна устни, изчезна в коридора и затръшна вратата след себе си:

Вървяхме бързо, отново в каналите, и усещахме как нощта се изнизва. Канин и Зийк не говореха, пазеха си силите. Кашлицата на Зийк беше отслабнала, но той често притискаше ръка към очите и слепоочията си, стискаше зъби и няколко пъти се препъна, сякаш не виждаше добре пред себе си. Прилошаваше ми от тревога и за двамата. Канин, разбира се, не издаваше и звук и вървеше с мрачна решителност. По едно време обаче спря да се огледа, облегна се тежко на стената, сведе рамене и аз разбрах колко му е зле.

Те умират, въртеше се една мисъл в главата ми и ме мъчеше на всяка крачка, с всеки накъсан дъх на Зийк или изпълнен с болка поглед на Канин. Те умират и не мога да им помогна. Не мога да направя нищо за тях. По дяволите, защо ми е безсмъртие, ако не мога да помогна на онези, които обичам? Нима трябва да прекарам цялата вечност сама?

Над нас кървящите бродеха по улиците, мърмореха и се хилеха. Или пък пищяха, блъскаха по колите, стените и другите кървящи и си раздираха лицата. Неволно се зачудих кога Зийк ще започне да показва признаци на лудост. Да пищи от гняв, да раздира очите и кожата си, докато лицето му не се превърне в кървава каша. Какво щях да правя тогава?

Просто бъди бърза. Не позволявай да страдам или да се превърна в опасност за другите.

Лед скова вените ми и ме смрази до кости, когато осъзнах, че ще трябва да ги убия. И двамата. Ако не намерехме Сарен навреме, Зийк щеше да се обърне срещу нас, а Канин — да страда така, че смъртта би била милостиня. Досега не си позволявах да мисля за провал, но ако Сарен не разполагаше с лекарство, щеше да се наложи да…

Прогоних тези мисли, в гърлото ми беше заседнала буца. Нямаше кой, трябваше аз да го направя, без значение дали съм способна на това. Не можех да оставя Канин да страда като онзи вампир в болницата и да ме гледа с няма молба да го убия. Ако се стигнеше дотам, щях да му отсека главата и да го отърва от този ужас. Познавах го достатъчно добре и знаех, че би искал точно това.

Но Зийк… Едва понасях мисълта. Не можех да приема, че тъкмо когато се намерихме и аз повярвах, че между нас може да се получи нещо, той ще умре. От моята ръка.

Светът обаче не беше справедлив, отдавна бях разбрала това. Ако трябваше да убия Канин и Зийк, така да бъде. Щях да скърбя, да пищя и да плача, никога вече нямаше да се сближа с никого, но не бих ги оставила да страдат само защото не мога да се разделя с тях.

Някой обаче щеше да плати за тяхната смърт. Сарен и Салазар щяха да платят, вече можех да добавя и Чакала в сметката. Ако не успеехме да намерим лекарство навреме, дори самият Принц нямаше да избяга от отмъщението ми. Загубех ли Канин и Зийк, някой щеше да плати за това.

Само че още не се бях предала.

След няколко часа Зийк започна да се препъва все по-често, Канин спря и го изгледа преценяващо.

— Да си починем — каза той и кимна към една срутена част от стената, където имаше големи плоски камъни. Ужасих се от вида му — черните рани по бузите и челото му изглеждаха все по-големи всеки път щом го погледнех. — Скоро ще излезем горе и трябва да бързаме. Починете си няколко минути.

— Добре съм — каза упорито Зийк, но гласът му пресекваше. — Мога да продължа.

— Без възражения. — Канин присви очи и посочи категорично към камъните. — Сядай.

Зийк седна тежко на един каменен блок и потърка очи. Канин се облегна на стената и потрепери леко, сякаш го заболя, когато притисна гръб към бетона. Надявах се под дрехите му да не са се отворили нови рани.

— Колко остава до болницата? — попитах Канин. — Не си спомням да сме минавали миналия път оттук.

— Още два часа, зависи колко кървящи ще има по улиците. — Той затвори очи за миг и болка разкриви чертите му. — Оттук е малко по-дълго, но така през повечето време сме под земята.

— Ами ако Сарен не е там?

Канин се усмихна безрадостно.

— Мисля, че по-трудният въпрос е какво ще стане, ако е там.

Потреперих. Тогава вероятно щяхме да се бием с него. Не би ни дал лекарството просто така, ако изобщо имаше такова. Надявах се да се справя, Канин и Зийк да се справят. Сарен нямаше нужда от окуражаване, стигнеше ли се до насилие.

— Сарен. — Зийк отпусна ръце, наведе се напред и опря лакти на коленете си. — Спомням си нещо, което Джеб ми каза — прошепна накрая той, втренчен в мрака — за вампира, избил семейството му. Бил на шестнайсет години, разказа ми го само веднъж и не го спомена повече.

Примигнах. Джебедая е бил дете, тийнейджър като мен. Опитах се да си го представя и не успях. В главата си виждах само киселия, вечно намусен старец със стоманените очи.

— Какво е станало? — попитах Зийк.

Той сбърчи чело.

— Не помня цялата история, но доколкото разбрах, една нощ баща му се прибрал много изплашен и казал, че трябва да напуснат града, защото Малахия е направил нещо ужасно и сега ги преследват. Качили се в колата, бащата отпред, а Джеб и по-малката му сестра — на задната седалка, и тръгнали, без да вземат никакъв багаж.

Поредният шок — Джеб имал сестра. На колко ли години е щяла да бъде сега? И дали той би бил същият гневен старец, ако беше още жива? Не знаех нищо за него; дори Зийк, осиновеният му син, едва познаваше баща си.

Зачудих се колко ли още тайни е отнесъл в гроба Джебедая Крос.

— Решили, че са се измъкнали — продължи Зийк, — но на няколко километра от града насред шосето внезапно изникнал един висок блед мъж. Усмихвал им се. Бащата на Джеб завил рязко, колата влязла в канавката и се преобърнала. Джеб изхвърчал навън, но когато допълзял обратно, видял, че сестра му е мъртва, а майка му лежи до един камък с разцепен череп. Баща му бил целият в кръв. Джеб се опитал да го измъкне от колата, но той пъхнал нещо в ръката му, заръчал му да го пази на всяка цена и да бяга. Джеб нямало да го послуша, но бледият мъж идвал. Затова хукнал.

Канин мълчеше неподвижен, а аз все още се опитвах да си представя Джеб като младеж и брат, който гледа как семейството му умира.

— Бил е Сарен, нали? — вдигна глава Зийк към Канин. — Отмъстил е, като е убил учените и техните семейства. Когато ти ми каза, че лабораторията е изгоряла и Бесните са избягали, всичко си дойде на мястото.

— Канин още мълчеше. Зийк се изсмя тъжно и поклати глава. — Всичко води до теб, нали? Бесните, Сарен, Чакала… Всичко.

— Ако искаш да отмъстиш за баща си — каза Канин тихо и изморено, — ще те помоля да изчакаш, докато се справим с тази ситуация. След това, ако съм още жив, нареди се сред останалите вампири и човеци, които искат да ми отсекат главата, но се опасявам, че опашката е много, много дълга.

— Не искам да отмъщавам — каза Зийк, преди да успея да се обадя. — Не и на теб. И не само заради Алисън. — Той се втренчи в Канин, който го гледаше безизразно. — Ти си се опитал да помогнеш на учените. Все още ли го искаш? Искаш ли да спасиш човешката раса?

— Канин се намръщи и Зийк замълча, сякаш спореше сам със себе си дали да продължи. Накрая въздъхна и каза: — Ако е възможно да се създаде лекарство срещу Беса, какво би направил, за да бъде открито и опазено?

— Зийк.

Взирах се в него, а Канин се изправи заинтригуван.

— Какво говориш?

Зийк ме изгледа виновно.

— Исках да ви кажа по-рано, но не пред Чакала и другите вампири. Учените в Едем… разполагат с нещо. Поне така се надяват.

Зинах смаяна.

— Там има лекарство?

— Може би. Твърде рано е да се каже. — Той поглеждаше тук към мен, ту към Канин. — Благодарение на информацията от Джеб успяха да постигнат голям напредък, но удариха на камък. Липсва им нещо изключително важно, нещо, което го няма в Едем.

Намръщих се объркано, но Канин затвори очи.

— Вампирска кръв — прошепна той и аз изстинах.

Вампирска кръв. От нея бе започнало всичко, от нея се бяха извъдили Бесните и целият свят се бе превърнал в ад.

Значи това беше истинската причина Зийк да е тук, истинската причина да ме последва през цялата страна и да ме моли да ида с него в Едем. Чувствах се така, сякаш ме е зашлевил.

— Значи… значи затова искаш да дойда с теб в Едем? — попитах тихо, като се взирах ужасена в него. — Искаш да ме предадеш на учените, за да ме използват като проклет лабораторен плъх? Да ме затворят в клетка и да ме бодат с игли, като вампирите в старата болница? Като хората в лабораторията в Стар Вашингтон, вързани за леглата и пищящи, докато си правят експерименти с тях?! — Говорех все по-високо и вампирът в мен нададе вой при това предателство, подтикваше ме да нападна. Зъбите ми се издължиха и аз ги оголих пред Зийк. — Затова ли дойде, Йезекил?

— Разбира се, че не! — Той стана бързо и потрепери, докато се опитваше да запази равновесие. Изръмжах и отстъпих от него, а той протегна ръка и заговори нежно: — Али, знаеш, че не е така. Никога няма да те нараня, да те затворя някъде или да те изложа на опасност. Ако бях дошъл само за това, нямаше да съм тук сега и да се опитвам да спра Сарен. Можех да намеря кръв по друг начин и вече да съм се върнал в Едем. — Намръщи се и потърка чело, за да се концентрира. — Ти… само заради теб дойдох. Само заради теб.

— Сигурен ли си? — попитах, като едва удържах гласа си спокоен. Канин ни гледаше, без да помръдне, но аз не го забелязвах. — Джеб знаеше колко е важно това изследване, затова направи всичко възможно да го отнесе в Едем. Знаеше колко отчаяно се нуждаем от лекарството и би направил всичко, за да го открие. Какво е един вампир пред спасението на целия свят?

— Аз не съм Джеб — каза равно Зийк. — А и без друго щях да дойда да те потърся. Дори да нямаше лекарство, пак щях да дойда, повярвай поне в това. Но, Али, учените чули за теб от стражите при портата — вампир, който не убил веднага всички в клиниката. Разпитваха ме за теб и за Джеб, за пътуването ни заедно. Когато разбраха, че искам да напусна острова, ме попитаха дали ще те заведа пак в Едем. Не за експеримент или като лабораторен плъх — никога не бих се съгласил на това. Трябва им вампирска кръв, за да продължат работата по лекарството. — Въздъхна и прокара ръка по лицето си. — Знам как звучи — призна той след миг. — Дори аз се усъмних в началото, но учените знаят какво се е случило в другата лаборатория и как са били създадени Бесните. Няма да допуснат същата грешка отново.

— Откъде знаеш? — попитах аз. — Може просто да са те използвали, Зийк. Може да са те излъгали, за да им доведеш вампир. Ако е така, няма да можеш да им попречиш да ме превърнат в експеримент. Няма да ида в Едем, за да направят с мен същото, което са сторили на вампирите преди шейсет години.

— Аз ще отида — каза тихо Канин.

Втренчихме се в него. Той сви рамене, гледаше само към Зийк.

— Ако оцелея, ако някак успея да спра Сарен и да сложа край на тази чума, ще дойда с теб в Едем. Твоите учени могат да правят с мен каквото пожелаят.

— Канин — прошепнах смаяна. — Не говориш сериозно. Точно ти би трябвало най-добре да знаеш какво може да стане и какво са създали предишния път. Правят същото и сега!

Той само се усмихна.

— Нима могат да направят нещо по-лошо от това? — Понечих да възразя, но той ме прекъсна. — Преди сбърках — рече твърдо той. — Позволих да пролеят кръвта на другите, когато трябваше да се жертвам аз. Цял живот се опитвам да изкупя вината си. — Болка просветна в очите му и десетилетната вина сякаш го притисна. — Йезекил е прав. Не мога да позволя страха от миналото да влияе на бъдещето. Ако може да бъде открито лекарство, ако хората все още имат нужда от вампири, за да го създадат, поне този път кръвта по ръцете им ще бъде моята. Но първо трябва да открием Сарен.

— Тогава да вървим — прошепна Зийк и пристъпи напред, като се олюляваше. — Защото, честно да ви кажа, не знам още колко ще издържа. — Той притисна длани към очите си. — Господи, имам чувството, че очите ми ще изскочат.

Гневът ми към него изчезна, приближих се и посегнах да отдръпна нежно ръцете от пламналото му лице. Хванах го за китките. Очите му, лъснали и зачервени, срещнаха моите, и аз стиснах ръцете му.

— Почти стигнахме — прошепнах аз. Исках да продължи, да не се предава. — Остани с нас, Зийк. Обеща, че няма да се откажеш.

Той се вгледа в мен, без да направи опит да се освободи.

— Помня какво ти обещах, вампирско момиче — прошепна той въпреки болката. — А ти помниш ли своето обещание?