Джули Кагава
Лек за вечност (14)

Глава 14

Когато вратите на асансьора се отвориха с познатия дразнещ звън, Зийк ме чакаше в коридора. Беше се облегнал на стената със скръстени на гърдите ръце, но бързо се изправи, щом излязох заедно със Салазар и пазачите, изпълнена с облекчение, че пак съм на твърда земя.

— Господи, Али! — рече Зийк, а угрижените му сини очи се спряха на шията ми и кръвта по нея и яката ми. — Добре ли си? Какво стана?

— Добре съм. — Пръстите ми посегнаха сами към гърлото и докоснаха раните, които Канин беше оставил. — Няма нищо. Вече се нахраних, не се тревожи за това — доктор Емерсън ми беше дал торбичка с кръв, когато излязох от тъмницата с Канин и Принца, и аз я изгълтах, макар че беше студена и отвратителна. Раните не се бяха затворили напълно и шията още ме болеше. Лекарят каза, че било нормално и болката щяла да отшуми след ден-два, макар че можело да останат бледи белези. Така ставало, когато вампир ухапе друг вампир.

Емерсън настоя Канин да остане под негово наблюдение поне една нощ, защото въпреки невероятната способност за изцеление на вампирите, след такова дълго гладуване пълното възстановяване отнемало няколко дни. Сега моят създател беше в болничното крило под зоркото наблюдение на лекарите вампири и няколко пазачи, но поне вече не беше сам и обезумял в тъмницата. Не ми се искаше да го оставям, особено след като бях изминала толкова път, за да го намеря, но Салазар ме увери, че ще се грижат добре за него, че Канин вече бил негов гост и всичките му нужди щели да бъдат удовлетворени. Нямало защо да се тревожа за създателя си.

Вярвах му. Все пак Канин му трябваше жив и здрав, за да намери Сарен.

Салазар ме изгледа безизразно.

— Трябва да свърша нещо — заяви той, отново отегчен и хладно любезен. — Ако имате нужда от мен, моля, информирайте питомец или някой пазач. Казах ви къде се намират стаите ви, слугите ще се грижат за всичките ви нужди. Може да се движите свободно из сградата, но помнете — не я напускайте, преди да сте готови да тръгнете след Сарен. Предлагам това да стане скоро, вероятно утре. Още щом слънцето залезе.

— Ще тръгнем, когато Канин се възстанови достатъчно — отвърнах твърдо аз и устата на Принца потрепна в безрадостна усмивка.

— Повярвай ми, момиче, нямаш много време. Канин също.

Той се отдалечи заедно с пазачите, като ме остави да разсъждавам над зловещото му уверение. Надявах се, че само отправя празни заплахи.

Зийк се приближи, прегърна ме колебливо през кръста и се вгледа в мен.

— Намери ли Канин? — попита той и ме придърпа към себе си. — Той добре ли е?

— Да. — Опрях ръце на гърдите му, разперих пръсти и усетих ударите на сърцето му под дланта си. Странно как такова просто нещо като сърдечния ритъм ме запленяваше толкова сега, когато моето сърце вече не биеше. Или може би ме запленяваше само пулсът на Зийк. — Мисля, че ще се оправи.

Той вдигна ръка, отметна косата ми от рамото и прокара нежно пръсти по засъхналата кръв на шията ми. Усетих тръпка в корема си, макар че и Гладът се размърда при този допир като сънлив, заситен звяр.

— Тревожех се за теб — прошепна той.

— Какво? Защо? — опитах се да не обръщам внимание на пърхането в корема, докато пръстите му чертаеха нежните си криволици по кожата ми. — Нищо работа, Зийк. По дяволите, та мен ме простреляха, прободоха ме с кол, налагаха ме с тояги, разпориха ме и ме изхвърлиха през прозорец. Забрави ли вампирските способности за изцеление? Някакви си две дупки на шията са нищо работа.

— Не се притеснявам за физическите белези — каза той. — Знам, че можеш да се грижиш за себе си, вероятно по-добре от всеки друг и със сигурност по-добре от мен. — Засмя се леко и аз си спомних колко е хубав усмихнат и как може да накара мъртвото ми сърце да затрепти. — Но аз те познавам, Али. Дори ако Канин беше Изгубен, както твърдеше Салазар, ти нямаше да се откажеш от него. Щеше да продължиш да се опитваш да го спасиш, без значение дали това е възможно. Просто си си такава.

Откога? — помислих си аз и го изгледах несигурно.

Той се изсмя.

— Знаеш, че е вярно. — Прокара палец по бузата ми и погледът му стана още по-настойчив. — Не Чакала слезе долу, за да рискува живота си. Направи го ти. — Гласът му стана тих и мек, обагрен от леко разкаяние. — Бях забравил колко си невероятна.

Гладът пак се размърда и аз се напрегнах. На косъм сте, Алисън. Няма значение какво мисли Зийк за теб, ти още си вампир, а той — човек. Тази история няма да свърти добре, а така не помагаш на никого от вас.

— Като стана дума, къде е Чакала? — попитах аз и се отдръпнах от него. Зийк ме пусна, разочарован, но примирен. — Трябва да му кажа какво стана. Не че му пука, но поне трябва да знае, че Канин е в безопасност.

Освен това исках да кажа и на двамата какво бях открила в студената болнична зала и ужасната истина за онова, което Сарен бе отприщил. Спомних си как умиращият вампир с разкапващата се плът се вгледа умоляващо и безнадеждно в мен и отново ми призля. Принцът беше прав, трябваше да намерим безумеца и да изтръгнем лек от него, преди този нов вирус да е изличил и двете раси от лицето на земята.

Но всичко по реда си. Първо Канин трябваше да се възстанови.

— За последно го видях да се качва горе с още няколко вампири — каза Зийк. — Май имат нещо като събрание. Не съм много осигурен, не исках да се мотая около тях. Двама се вторачиха в мен, сякаш съм пържола.

Настръхнах при мисълта, че Зийк може да се озове в стая, пълна с вампири, които го зяпат кръвожадно. Бяха му взели всички оръжия и щеше да бъде лесна плячка. Просто поредният човек, с когото могат да се нахранят и после да захвърлят.

— Ела. — Тръгнах по коридора. — Да намерим мързеливото копеле. Дойдохме да вършим работа, а не да пием кръв от винени чаши и да си бъбрим с придворните вампири.

Прекосихме много коридори и стаи в търсене на Краля на бандитите. Кулата беше истински лабиринт от облицовани с плочи етажи и стъклени прозорци, и не след дълго всички помещения започнаха да ми изглеждат еднакви. Избягвахме асансьорите и се спускахме по стълбите, където се разминахме с добре облечени човеци и още по-добре облечени вампири, които бързаха по вампирските си дела. Много от тях оглеждаха с презрение дългото ми черно палто и ожулените ботуши, сякаш бях бездомно куче. Не им обръщах внимание, стига да не покажеха интерес към Зийк. Тогава се втренчвах в тях и леко извивах устна, а те само се хилеха и отвръщаха студено на погледа ми, преди да отминат.

— Липсва ми ножът ми — прошепна Зийк, когато поехме нагоре по друго стълбище. Гласът му кухо отекна в тъмния коридор. — Или един кол, нещо, с което да се защитавам. Сега знам как се чувстват зайците, когато наблизо има вълк. — Той разтри ръка и се намръщи. — Как издържат хората, които работят тук?

— Ще се погрижа Салазар да ти върне оръжията, преди да тръгнем — казах аз и пристъпих в поредния идентичен коридор. — Дотогава най-добре не привличай вниманието им.

— Аха. — Той прокара пръсти през косата си и погледна към пустия коридор. — Толкова е вбесяващо! Знам, че в момента съм само камък на шията ти. Ако нещо се случи, няма да бъда от полза.

— Не си камък на шията ми.

Човек, който може да се изправи срещу Сарен само с арбалет и да оцелее, не можеше да се нарече безполезен.

Зийк се усмихна мрачно, а аз понечих пак да възразя, но чух някакъв странен шум в коридора. Примигнах и вдигнах глава — беше съвсем тих, мелодичен и не приличаше на нищо познато, не можех дори да го опиша. Може би наподобяваше звън при удар на тръба в тръба, но това бе просто шум, докато аз чувах нещо зловещо, наситено с емоция, тъжно и пълно с копнеж.

Не устоях и последвах странната мелодия по коридора, през две отворени врати, които водеха към нещо като зала за събрания. Тук имаше червен килим и плюшени черни канапета, а около ниските маси бяха наредени кресла. Стъклена стена разкриваше разрухата в града отвън.

Вампирите се бяха изтегнали елегантни и отегчени по канапетата, а бледата им кожа ярко контрастираше с тъмните мебели. Униформени човеци се плъзгаха между тях с табли с винени чаши — кръв, разбира се — и отнасяха празните. До стената вдясно видях черен мраморен бар, до който се бяха настанили двама вампири, а зад него стоеше човек с напрегнато изражение. Смръщих се, защото на едно от столчетата седеше не друг, а Чакала с чаша в ръка, и разговаряше със стройна жена вампир с дълга руса коса. Не той привлече вниманието ми обаче, а един огромен предмет в отсрещния ъгъл на залата.

Точно оттам идваше странният пленителен звук, а пред него седеше човек, който движеше ръце по черно-бяла лавица, монтирана в тъмно лъскаво дърво. Втренчих се като омагьосана. Звуците, които излизаха изпод пръстите му, бяха мистериозна чувствена какофония, която проникваше в мен и ме стискаше за гърлото. Затворих очи и оставих мелодията да потече през тялото ми. Като забравих за всичко и всички.

Чух стъпките на Зийк зад гърба си и усетих, че наднича над рамото ми към устройството, което издаваше ужасяващите красиви звуци.

— Пиано! — каза той с възхита. — Не съм виждал пиано от дете. Имахме едно в старата църква, но беше много фалшиво. Сигурно и аз съм допринесъл за това, разбира се, защото дрънках на него всяка седмица.

— Пиано ли? — Отворих очи, затърсих думата в паметта си и открих неясни, полузабравени истории. — Това… музика ли е?

Зийк се обърна към мен и примигна.

— Никога ли не си слушала музика?

Поклатих глава, без да откъсвам поглед от странния инструмент. Покрайнините бяха пълни с грозни звуци: писъци, викове, крясъци на ужас, гняв и болка. Мама понякога ми пееше, когато бях съвсем малка, и аз все си мислех, че нейният глас е най-красивият звук на света… но не бях чувала нищо… подобно.

— О, Али — прошепна Зийк и пристъпи до мен. — Ела насам.

Хвана ме за ръката и ме издърпа към дъното на залата, където беше най-тъмно, далече от вампирите до бара. Смръщих се объркана и се напрегнах, когато той сложи ръце на раменете ми, привлече ме към себе си и ме прегърна през кръста.

— Какво правиш?

Зийк се усмихна тъжно и покри ръката ми със своята. Очите му ме молеха да му се доверя.

— Просто ме следвай — прошепна той и започна да се олюлява бавно в ритъма на музиката.

В първия миг се опънах, не знаех какво да правя. Постепенно обаче усетих, че се движи в синхрон с… музиката и започнах да го следвам. Това бавно, спокойно движение беше някак странно. Телата ни сякаш се отразяваха взаимно, докато се олюлявахме и въртяхме, но всичко ми изглеждаше някак правилно. Не се отдалечихме от ъгъла и останахме в сенките, Зийк ме притисна към себе си и аз затворих очи. За няколко секунди, обгърнати от музиката и тишината, двамата потънахме в наш собствен свят.

— Липсваше ми — прошепна той и сведе глава към мен. Притиснах пръсти към гърдите му и се заслушах в ударите на сърцето. — През цялото време, докато бях в Едем. Не можех да спра да мисля за теб. Когато се събудих и ми казаха, че си заминала… — Той тръсна глава и сърцето му ускори ритъма си. — Исках да те последвам веднага, но знаех, че трябва да се погрижа за другите, че те са моята първа и най-важна отговорност. И го направих — сега всички са в безопасност, макар че трябваше да ги оставя да заминат.

— Да заминат ли?

Той преглътна и ме притисна още по-силно.

— Кейлъб, Матю и Бетани бяха осиновени от една прекрасна двойка. И двамата винаги са искали деца и имат пиленца, котки, козлета и какво ли още не. Джейк се ожени за сестра от клиниката, а Сайлъс и Тереза се преместиха в малка къщичка на брега на езерото. Сега са щастливи, най-сетне си имат дом. — В очите му проблесна влага, макар че се усмихваше. — Вече нямат нужда от мен.

— Зийк…

Гледаше ме с толкова нежно изражение, че сърцето ми се сви.

— Само един човек липсваше — прошепна той и притисна длан към лицето ми. — Един човек, когото не можах да доведа у дома.

Усмихнах му се тъжно.

— Едем не моят дом.

— Но може да бъде.

Поклатих глава и прошепнах:

— Как? Това е единственото място в целия свят, където няма вампири или Бесни и където хората са свободни, а ти твърдиш, че ще приемат един вампир? Без никакви последствия? — Усмихнах се мрачно. — Веднъж ме прогониха, Зийк. И преди ти казвах, че Едем не е за мен.

Той прокара пръсти през косата ми и прошепна:

— Ти не си като другите, аз те познавам. Виждал съм те да… — Той ме привлече към себе си. — Ти си единственият вампир на света, когото може би ще допуснат. Когато всичко това свърши, ще се върнем заедно. Ще идем заедно в Едем…

— Престани — прошепнах аз и опрях ръце на гърдите му. Започваше да става опасно, отново. Гладът пак се надигна и ме подтикваше да го придърпам към себе си и да забия зъби в шията му. Зийк се вгледа умоляващо в мен и аз продължих твърдо: — Не мога, Зийк. Аз съм вампир и това никога няма да се промени. Не ме познаваш толкова, колкото си мислиш.

В ума ми изплува лицето на Канин — зло и озъбено лице на демон, пришпорван единствено от Глада и гнева. Щом Гладът бе надвил него, как изобщо можех да се надявам, че ще го обуздая? Следите от зъби на шията ми внезапно запулсираха и аз се смръщих. Ако се поддадях на това в Едем, а Зийк или Бетани се окажеха наблизо…

Не, това нямаше да се случи, защото нямаше да отида там. Другите най-сетне бяха далеч от лудостта, погълнала целия свят, сега не ги заплашваха вампири, Бесни, чудовища и демони. Не ги заплашвах и аз. Бяха в безопасност. Всички, освен това упорито момче, което продължаваше да си играе със сърцето ми.

Зийк като че ли искаше да кажа нещо, но аз притиснах още по-плътно длани към гърдите му, отстъпих и се освободих от прегръдката му.

— Защо не остана в Едем? — попитах грубо. — Там си у дома, Зийк. Нали това търсеше, нали винаги това си искал! Защо си тръгна?

Той срещна спокойно погледа ми.

— Никакъв дом не е без теб.

Преглътнах с усилие и внезапно забелязах, че музиката е спряла и почти всички вампири са напуснали залата. Озърнах се към прозореца и се смаях — небето над порутените сгради избледняваше от черно към тъмносиньо и повечето звезди вече бяха изчезнали.

Зората наближаваше, а заради Зийк, Канин, Салазар и всички останали дори не бях забелязала това. Нощта се оказа много дълга.

Зийк също погледна към прозореца и въздъхна.

— Трябва да вървиш, нали?

Твърде късно си спомних, че дойдохме тук, за да намерим Чакала и да му кажем какво е станало с Канин. Него вече го нямаше, както и жената, с която беше разговарял. Ядосах се, но усетих и вина.

Той дори не си направи труда да попита за Канин, когато влязох. Сигурно единствено на мен ми пука дали е жив или мъртъв.

Може би заради това бях такъв смотан вампир, затова никога нямаше да се спогодя със Салазар и другите вампири в този град. Не че го исках, но те явно не се интересуваха от себеподобните си, ако изключим кроежите как да победят съперник или да забият нож в нечий гръб. Техният Принц едва не бе убит тази нощ и аз предполагах, че мнозина вече са се събрали на глутници, за да кроят заговори. Не, не можех да бъда такава, колкото и да настояваше демонът в мен, че именно така трябва.

— Али — рече тихо Зийк и пристъпи напред. Внезапно цената на усилията ми да се придържам към човешкото и решимостта да не ставам като другите чудовища ми се сториха непосилни. Никога не бях жадувала по-силно да стана пак човек, за да бъда с Йезекил Крос. Със Зийк, който беше смел, верен и жертвоготовен, който мразеше вампирите, но все пак стоеше тук, сред тях, заради мен. Който бе напуснал Едем, който беше прекосил цялата страна чак до Ню Ковингтън, защото искаше да ме отведе у дома.

А аз никога нямаше да мога да тръгна с него.

Отстъпих назад, за да се отдръпна от него. Той ме гледаше тъжно и не направи опит да ме последва, но от копнежа в очите му гърлото ми отново се сви. Трябваше да се махна от него, иначе щях да се изкуша и да направя нещо, за което да съжалявам.

— Чакай — прошепна той, когато отстъпих. — Алисън, моля те! Не бягай отново.

Поклатих глава.

— Лека нощ, Зийк — казах простичко, излязох от залата и го оставих сам.

Пред вратата на стаята, определена ми от Салазар, имаше пазач човек. Стоеше съвсем спокойно с ръце зад гърба. Намръщих се леко, щом приближих, а той не ми обърна внимание, докато не застанах точно пред него. Дори тогава продължи да се взира над рамото ми и да препречва вратата, като че ли нямаше никакво намерение да се помести. Бях изморена и телом и духом, срещите с Канин, Салазар и Зийк тормозеха поотделно съзнанието ми. Не исках да се бия с безименен пазач насред коридора.

— Ще ме пуснеш ли да вляза? — попитах аз. Усещах как слънцето се издига и исках само да пропълзя в някое легло и да заспя. — Това е моята стая, нали? Да не съм дошла по погрешка в стаята на Чакала?

Пазачът не ми обърна внимание, но вдигна ръка и почука два пъти по вратата.

— Тя е тук, сър! — извика той.

Отвътре се чу приглушен отговор, а човекът отстъпи встрани и ми кимна да вляза. Объркана, аз отворих вратата и пристъпих предпазливо в стаята.

Едно трябваше да призная на Салазар — знаеше как да живее, ако се съдеше по стаите за гости. Помещението беше впечатляващо и много по-разкошно от онези, с които бях свикнала. Светлините бяха приглушени, оранжевите лампи хвърляха сенки по пода и розовите стени. Истински лампи, а не потрепващи свещи, газени фенери или фенерчета с батерии. Огромно легло се издигаше до отсрещната стена, затулено с черни завеси, които осигуряваха пълен мрак. Още по-плътни завеси се спускаха пред двете стъклени врати отзад, които вероятно водеха към балкон с изглед към града.

Точно пред тях, скръстил ръце на кльощавите си гърди и втренчил поглед в мен, стоеше Лепката.

Изстенах вътрешно. Бях изморена, зората наближаваше. Не исках да се разправям с него точно сега, а и той не беше сам. Един пазач стоеше в ъгъла и се взираше безизразно право пред себе си, но в ръцете му имаше арбалет с опъната тетива, в случай че предприема нещо.

— Какво искаш, Лепка? — попитах аз и тръгнах бавно през стаята, без да изпускам пазача от очи. Странно, но дори не се ядосах, може би бях по-скоро разочарована. Отвратена от избора му да стане питомец на вампирите, кученце, което се гуши в скута на самия Принц. Бях по-скоро предпазлива, отколкото гневна и не изпитвах ни най-малка изненада. Дълбоко в себе си винаги бях знаела, че Лепката ме е предал. Явно бе влязъл в новата си роля с голяма лекота, но нямах сили да се тормозя и за това.

Той присви бледите си очи и рязко изрече:

— Сега съм господин Стивън и искам да знам какво търсиш тук, Али. Защо всъщност си в Ню Ковингтън? Дойде да ми отмъстиш за случилото се, така ли? — Лепката стисна устни. — Предупреждавам те, че отдавна не съм жалкото момче от Покрайнините, което познаваш. Тук думата ми се чува, мога да заповядам да те хвърлят в тъмницата. Не забравяй това, ако ти хрумне да се промъкнеш в стаята ми посред нощ.

— Не дойдох заради теб — отвърнах с презрение. — Повярвай ми, дори не помислих за теб, когато се върнах в Ню Ковингтън. Тук съм само заради Канин.

Това никак не му хареса, ноздрите му се издуха и той се скова от обида. Като че ли искаше да разбере, че съм се върнала да му отмъстя.

— Лъжкиня! Винаги си ме мразила. Искаше да ме няма, също като Лукас и Плъха! И сега, когато си вампир, се върна да ме накажеш заради…

— Заради какво? — предизвиках го аз. — Задето ме продаде? Задето каза на Принца къде се намира приятелката ти, за да си осигуриш живот като питомец в кулата?

— Ти беше вампир! — озъби се той без никакви угризения. — Появи се посред нощ, след като те нямаше със седмици, беше станала чудовище! Какво трябваше да си помисля? Какво трябваше да направя?

— Не знам, Лепка — отвърнах примирено. — Може би да поговориш с мен? Да изслушаш моята версия? Поне това можеше да направиш. Мисля, че… — Замълчах, сякаш за да се уверя, че ще изрека истината. Да, истина беше. — Мисля, че аз бих направила това за теб.

— Е, вече е твърде късно. — Може би все пак имаше капка съжаление в гласа му, или аз си я въобразих. — Каквото било — било, и двамата избрахме пътя си. Защото ти сама си избрала това, нали, Алисън? — воднистият му поглед стана по-остър. — Няма как да се превърнеш случайно във вампир. Сама си избрала да станеш чудовище.

Е, сега вече се ядосах. Имаше и още нещо, съвсем неочаквано — заболя ме.

— Искаш да знаеш защо станах чудовище, така ли?! — креснах аз и той трепна, а пазачът вдигна арбалета. — Помниш ли онази нощ отвъд Стената, когато Плъха и Лукас умряха? Помниш ли Бесните, които ни преследваха? Същите, които отклоних от теб! Е, те ме убиха! Връхлетяха ме и ме разкъсаха. Тогава, докато умирах, се появи Канин и ми даде избор — да умра наистина или да стана немъртва. Така че, да, избрах да стана вампир, а ти си избрал да станеш питомец. Предполагам, че това прави и двама ни чудовища, нали?!

Лепката стисна зъби и кимна бавно, сякаш потвърждаваше нещо, което е подозирал от самото начало.

— Знаех си, че обвиняваш мен — прошепна той и аз стиснах юмруци, за да не се втурна към него и да запратя кльощавата му фигура към стъклото.

Няма нищо общо с теб, исках да изрека. Никога не е имало. Никога не съм те обвинявала, че станах чудовище, това бе мой избор. Но ти ме предаде на Принца, без да се замислиш. Вампир или не, аз си мислех, че сме приятели. Мислех… че означавам нещо за теб.

Отпуснах ръце, овладях се и накарах вампирските зъби да се приберат. Гневът просветна още веднъж и умря, остана само студено вцепенение. Изобщо не го бях познавала, изобщо. Тази мисъл се превърна в горчива отровна буца, заседнала в стомаха ми.

— Лепка — казах вяло. Имах чувството, че част от мен е умряла, а най-лошото беше, че вече не ми пукаше. — Уморена съм, слънцето изгрява. Ако няма друго, моля те, излез, за да си легна.

Лепката поклати глава, намръщен от отвращение, и каза, сякаш той бе предаденият:

— Винаги си се мислила за нещо повече от мен. Дори не ти хрумна, че може да не съм просто жалко хлапе, на което позволяваш да се мотае наоколо ти. Не си и помисли, че може да мечтая за нещо повече от това да се влача в сянката ти, нали?

— Приключи ли? — попитах безизразно, а Лепката се ухили.

— Не си се променила — обяви той. Явно бе твърдо решен да вземе връх в този спор и аз се зачудих дали осъзнава каква опасна игра играе. Дори да си нечий любим питомец, просто не е разумно да лазиш по нервите на вампир. — Макар че сега си кръвопиец, си оставаш все същото нагло улично хлапе. И кое е това ново момче, което върви по петите ти като изгубено кученце? Знае ли каква си всъщност?

— Не замесвай Зийк — отрязах го аз и го изгледах предупредително. В мен се надигна страх, но аз го потиснах и се опитах да продължа спокойно: — Той няма нищо общо. Не е заплаха нито за теб, нито за когото и да било.

— Ще видим — отвърна Лепката и леко се подсмихна. Беше постигнал каквото искаше — откри слабото, ми място и нямаше да се откаже. Само че не знаеше колко по-опасна става играта сега. Когато и Зийк е в нея. — Доколкото знам, може точно той да е стрелял с онзи арбалет по Принца. — „Г-н Стивън“ срещна погледа ми злобно и предизвикателно. — По-добре внимавай, Алисън. Той е само човек, а тук постоянно изчезват хора. Ако държиш да е в безопасност, предлагам да започнеш да се отнасяш към мен с уважение.

Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, да поразсея обзелия ме гняв и да потисна порива да хукна напред, да сграбча бившия си приятел и да прекърша кльощавия му врат.

— Лепка — казах много, много тихо, но отчетливо, за да чуе добре всяка сричка. Гласът ми трепереше от ледения гняв, който се опитвах да удържа, а зъбите ми просветнаха в сумрака. — Чуй ме много внимателно. Ако и с пръст докоснеш Зийк, ако го нараниш по каквато и да е причина, всички пазачи на света няма да те опазят от мен.

Лепката пребледня, но вирна брадичка и очите му просветваха.

— Ти… ти не можеш да ми говориш така, Али! — заекна той. — Тук аз командвам, така че ти ме чуй. Мога да наредя твоят човек да бъде хвърлен в тъмница, а на Принца няма да му пука. Мога да наредя да го измъчват и да му източат кръвта, докато остане само кожа и кости, и никой няма да се опита да ме спре. — Вече трепереше и се взираше в мен със смесица от непокорство и страх. Не го бях виждала такъв, а и не ми пукаше. Знаех само, че заплашва Зийк, който не му беше направил нищо, двамата дори не бяха разговаряли, и че ако не си тръгне на секундата, нещата много ще загрубеят.

Изръмжах и оголих зъби, а той подскочи и се препъна назад. Пазачът вдигна арбалета към мен, но аз не помръднах.

— Махай се! — изкрещях на Лепката, като едва сдържах гнева си. Гладът се развилия заедно с него и ме подтикваше да нападам, да изтръгвам сърца, да чупя кости и да забивам зъби в меки гърла. — Махай се оттук, Лепка! — изсъсках през зъби. — Веднага! Преди да ти откъсна глупавата глава и да я метна през прозореца!

Лепката още изглеждаше наежен, явно не вярваше, че мога да го нараня. Слава богу, пазачът излезе по-разумен.

— Сър — рече той задавено и пристъпи напред. — Сър, трябва да вървим. Принцът ще се ядоса, ако нараните някой от гостите му. Сър, трябва да си тръгваме, веднага.

Хвана Лепката за лакътя внимателно, но твърдо и го дръпна. Той се опъна за миг, но после изпъшка раздразнено и се предаде.

— Пусни ме. — Издърпа ръката си и продължи към вратата, без да откъсва очи от мен. — Не забравяй какво ти казах, Али — изплю той през рамо. — Аз командвам тук. Вече не си ти важната.

Не помръднах дълго след като вратата се затвори след тях — още кипях от гняв. И за първи път от онази дъждовна нощ се запитах какво ли щеше да стане, ако бяха оставила Лепката… да умре. Ако не ги бях отклонила към себе си, за да намеря смъртта си. Ако Бесните бяха нападнали него, а не мен.