Джули Кагава
Лек за вечност (12)

Глава 12

Той беше тук.

Кръвта ми се смрази и когато бледата кльощава фигура се изплъзна от сенките, скочих от стола и Зийк и Чакала ме последваха. Сарен се усмихваше ужасяващо, а пазачите се приближиха до нас, стиснали оръжия. С периферното си зрение видях, че Принцът напрегнато наблюдава и чака да види какво ще стане, но не можех да откъсна поглед от Сарен.

— Не е много умно да лъжеш Принца, птиченце — пропя той, широко ухилен. Отвратителното му белязано лице вече беше отлично осветено и пустото черно око се втренчи в мен. Другото, което бе покрито със синя пелена, се взираше невиждащо напред.

— Що за отровни лъжи разпространяваш само за да спасиш създателя си?

— Не са лъжи! — изстрелях веднага. Мечът ужасно, ама ужасно ми липсваше, исках нещо да се изпречи между нас. Да вървят по дяволите и Принцът, и вампирският му елит, Сарен беше най-опасното същество в тази стая и не вярвах, че дори стражите с техните арбалети биха могли да ни защитят. — Знаем, че си бил в другата лаборатория в Стар Вашингтон. Открихме стаята, където са живите мостри с вируса, и знаем, че си ги взел, преди да дойдеш тук!

— Така ли? — Сарен се присламчи по-наблизо и аз се напрегнах. От двете ми страни Чакала и Зийк също бяха нащрек, само Принцът изглеждаше невъзмутим, без никаква видима промяна в поведението му. Зачудих се дали ще бъде така спокоен, ако знаеше, че е пуснал истинско чудовище в кулата си. — Мисля, че се ловиш за сламки, птиченце — продължи Сарен, — за да изплетеш гнездото си от заблуди. Обаче много ти е сложна плетката.

— Взел си нещо от лабораторията — настоях аз. Нямаше да позволя на лудостта му да ме обърка. — Донесъл си го тук и си го пуснал в Покрайнините, затова всички там си раздират лицата и леят кръв по улиците. Защо? Защо рискува да отприщиш нова чума? Още не сме се възстановили от предишната!

— Чуваш ли го? — прошепна Сарен, без да обърне внимание на въпросите ми. — Чуваш ли писъците му? Явяват ли ти се насън тези страдалчески крясъци? Усещаш ли болката му, изтънчените мъчения? О, завиждам ти!

— Азура ще гарантира за мен — каза Чакала, по не на Сарен, а на Принца. — Принцът на Стар Вашингтон знае, че Сарен е бил там и е тръгнал да търси правителствената лаборатория в тунелите под града. Ако я попиташ, тя ще потвърди думите ни.

— Къде е Канин? — попитах аз, докато се взирах в белязания луд пред мен. — Какво си му направил?

— Не остана много от него — рече той замечтано, почти в захлас. — Вече не. Умът му е прекършен, също като моя. — Изкикоти се и по кожата ми плъзнаха тръпки. — Само че той няма да се върне, което е жалко. Толкова ми беше приятно заедно, но сега имам по-важна цел. Писъците му обаче наистина ми липсват. Каква прекрасна песен!

Озъбих се и изревах:

— Надявай се да е добре! Кълна се, че в противен случай ще те разкъсам!

Сарен обаче вече беше в транс. Затвори очи и започна да се олюлява, устните му още бяха извити в усмивка.

— Не можеш да го спасиш, птиченце — прошепна той. — Вече никого не можеш да спасиш. Реквиемът започна и когато и последната мелодия заглъхне, единствените аплодисменти ще бъдат сладката вечна тишина. — Той вдигна ръце, сякаш вече чуваше аплодисментите и ги приемаше. — Тя наближава! Нямам търпение да чуя и последната нота.

Принцът поклати глава.

— Все още не разбирам напълно какво става — призна той бавно — и на кого да вярвам, но предвид тези събития смятам, че трябва да помоля всички да останете в кулата. Ще бъдете мои гости, но не се опитвайте да напуснете етажа. Скоро ще стигна до дъното на цялата история.

По дяволите! Това не беше идеалната развръзка, но пак по-добре, отколкото да ни хвърли в тъмницата.

— Стража! — Принцът кимна на вампирите, които чакаха в готовност. — Моля, ескортирайте гостите до стаите им. Погрижете се да не ходят никъде, а ако се опитат да избягат, разрешавам да ги застреляте.

— Да, сър.

Принцът се извърна към прозореца и своя град. Двама пазачи пристъпиха напред с насочени оръжия и ни изведоха от стаята. Останалите тръгнаха към Сарен. Който още се олюляваше в ритъма на мелодията, която единствен той чуваше. Лудият вампир не обърна внимание на опитите на пазачите да привлекат вниманието му, изглеждаше напълно потънал в себе си. Накрая един от тях изпухтя с раздразнение и го хвана за ръката.

Сарен се завъртя светкавично и свободната му ръка с невероятна скорост се стрелна към врага на пазача. Вампирът изгъргори, главата му се килна назад сред фонтан от кръв и увисна само на парче кожа, а Сарен още стискаше тънкия лъскав кинжал. Сграбчи арбалета на пазача, обърна се и го насочи към другия край на стаята. Чу се звън на тетива и стрелата се заби в гърдите на Салазар точно в мига, в който Принцът се извъртя настрани.

Всичко стана за части от секундата. Салазар извика задавено и се свлече на пода, притиснал ръка към гърдите си, а с другата се вкопчи за бюрото, за да се задържи. Останалите пазачи изреваха от гняв и се втурнаха в атака. Онзи, който беше най-близо до Сарен, издърпа меча си и замахна, но той се приведе, пристъпи към него и заби кинжала си под брадичката му, право в мозъка. После изтегли острието и с маниакална усмивка се завъртя към другите двама, които хукнаха към него.

Чакала се хвърли с вой към тях и по пътя сграбчи меча на мъртвия пазач. Аз се извърнах към Зийк, изсъсках му да не мърда и също се втурнах напред. Целта ми обаче не беше Сарен, не още. Избегнах едно острие, което профуча над главата ми, хвърлих се към първия мъртъв пазач и стиснах дръжката на катаната.

Познат вик смрази кръвта ми. Извъртях се точно когато Чакала падна, стиснал дръжката на острието, което Сарен изтегляше от гърдите му. Двамата пазачи лежаха наблизо — от окото на единия стърчеше стрела, а другият беше обезглавен.

Толкова бързо…

Беше станало ужасно бързо. Измъкнах меча и се изправих сама пред Сарен.

Вампирът се усмихна насред касапницата. Лицето му бе опръскано с кръв, която струеше по извивките на белезите му, стичаше се по ръцете и гърдите му и капеше по пода.

— Здрасти, птиченце — прошепна той и прекрачи един мъртъв вампир, като ме принуди да отстъпя към стената. Вдигнах меча и се опитах да потуша ужаса си.

— Май че имаме недовършена работа с теб.

— Махни се от нея!

Сарен се извърна. Зийк стоеше до един от мъртвите вампири с насочен към сърцето на Сарен арбалет.

— Я, какво е това? — Сарен го гледаше развеселен.

— Човек? Готов да умре за вампир? Много си предан, питомецо, но господарят ти вече няма власт над теб. — Той махна с ръка към касапницата зад гърба си и се усмихна. — Бягай, човече, бягай. Нощта наближава и скоро слънцето ще залезе за цялата ти раса. Чудя се колко дълго ще успеете да бягате от мрака?

— Зийк! — изсъсках аз, без да откъсвам очи от Сарен. Знаех колко е бърз и как внезапно може да се озове точно пред теб. — Послушай го, махай се оттук! — Нима не беше видял как Сарен изби четирима вампири и Принца само за един миг? Нямаше как да го победи. По дяволите, сигурна бях, че и аз не мога да го победя.

— Бягай! Намери Лепката, кажи му какво стана. Кажи му да изпрати помощ. Върви!

— Али — каза спокойно Зийк, без да помръдва. — Няма да те оставя.

Сарен примигна, погледна първо към мен, после — към него и внезапно се разсмя. От дрезгавия му мъртъв глас по гръбнака ми плъзнаха тръпки.

Вампирът поклати глава.

— О… това наистина е интересно. Малкото птиче си вие гнездо с плъх. Тогава ти си принц, така ли, плъхче? — попита той Зийк, който се смръщи объркано. Сарен обаче пак се обърна към мен. — Е, това е истинска дилема. Кого да убия пръв? Да смачкам ли малкото птиче на принца пред очите му? — Усмивката му се все повече се разширяваше, докато се взираше в мен, а гласът се сниши до шепот: — Или бавно да насека човека на части? Да му одера кожата, да счупя всяка кост, да се насладя на всеки вик, преди да изтръгна сърцето му? — Той се изкикоти отново и облиза устни. — Ще ти хареса ли това, птиченце? О… вероятно би искала да гледаш, нали?

Страхът ми изчезна. Мисълта, че Зийк може да попадне в ръцете на този безумец, събуди у мен свирепа, почти отчаяна ярост — действах, без да мисля. Оголих зъби, хвърлих се с рев към Сарен и замахвах към врата му. Той блокира удара ми, сграбчи ме за гърлото и ме завъртя. Изви ръката, с която държах катаната, зад гърба ми и ме обърна към Зийк, който бе вдигнал арбалета и се целеше в нас.

— Давай, човече — каза Сарен над рамото ми. Зъбите му бяха на сантиметри от шията ми, а ръката му заплашваше да счупи моята. Опитах да се боря, но той изви ръката ми нагоре и болката се стрелна чак до рамото ми. — Ще ме улучиш само ако простреляш и двама ни.

— Пусни я. — Ръката на Зийк не потрепваше, гласът му — също. Почти.

Усетих как нещо студено и влажно докосва бузата ми — езикът на Сарен — и потръпнах от погнуса.

— Каква си на вкус? — прошепна той в ухото ми. — Да те разпоря ли, за да проверя? Кръвта ти като на Канин ли е — толкова тъмна и гъста, а, птиченце?

— Пусни ме, шибан психопат! — извиках почти истерично, а той се изкикоти и зъбите му леко одраскаха кожата ми.

— Ей!

Познат, напрегнат от болка глас отекна зад нас. Сарен се извърна към Чакала, който бе коленичил и притискаше с длан кървящата рана на гърдите си, а с другата държеше арбалет.

— Не успя — изпъшка той и стреля.

Сарен политна назад и ме блъсна. Ударих се в пода и чух вик на болка зад гърба си. Веднага се изправих и видях как безумецът пристъпва назад. От рамото му стърчеше дървена стрела, а той се беше озъбил от болка.

Сграбчих катаната, но Сарен изсъска като разгневена змия, обърна се и се засили към отсрещната стена. Чу се оглушителен трясък и във всички посоки се разлетяха стъкла, когато вампирът се хвърли през прозореца и изчезна от поглед.

Потреперих и стиснах меча, за да не изпадне от изтръпналите ми пръсти. Изглеждаше ми невъзможно, че сме победили и дори че сме оцелели. Стаята смърдеше на кръв, усещах килима лепкав под ботушите си, а доскоро стерилно чистият кабинет приличаше на военна зона.

— Али!

Обърнах се. Зийк пусна арбалета на пода с приглушен трясък, пристъпи към мен и ме прегърна. Трепереше, сърцето му бумтеше силно и трескаво. Затворих очи и го прихванах през кръста със свободната си ръка. Гладът се размърда и рационалната ми половина веднага изпрати предупреждение за опасност. Бях опасно близо, но потиснах Глада. Прегръдката на Зийк беше топла и сигурна, а и толкова ми беше липсвал, повече от всеки друг през целия ми живот. Можех да си позволя този миг.

— Господи, помислих си, че съм те загубил — прошепна той дрезгаво. — Когато Сарен те сграбчи, сърцето ми спря. — Зийк се отдръпна, прекара палец по бузата ми и отметна косата от лицето ми. Замаях се от това докосване. — Добре ли си? Съжалявам… Не успях да стрелям достатъчно бързо. Нарани ли те?

— Не. — Хванах китката му, за да усетя пулса му и да се уверя, че и той е добре. Невероятно — вече два пъти заставах срещу Сарен, който бе решен да ме убие, и оцелявах. Докога ли щеше да трае късметът ми? Особено след като откаченият вампир все още беше някъде там, а омразата му към нас нарастваше. — Добре съм, Зийк. — Стиснах ръката му. — И двамата сме още живи.

Той си пое бавно дъх.

— Али…

— Не се занимавайте с мен, моля ви се — чу се крайно саркастичен глас откъм стената. — Продължавайте да се натискате, аз просто ще си седя тук и ще кървя.

Разделихме се гузно. Чакала седеше до един преобърнат стол сред мъртвите тела и някак успяваше да се хили подигравателно въпреки ужаса наоколо си.

— Спокойно — рече той и скръцна със зъби, — няма никаква нужда ми благодарите, че прострелях Сарен и го принудих да избяга позорно, обаче въпреки това имам чувството, че пропускам нещо. Какво ли е? А, да, току-що ви спасих живота!

Зийк тръгна напред, но аз го сграбчих за ръката.

— Недей. Не се приближавай, изгубил е много кръв. Може да не се удържи и да те ухапе.

— Ранен съм, не глух — отбеляза Чакала. Често казано, по-бъбрив смъртоносно ранен вампир не бях срещала. Реших, че щом може да приказва толкова, значи не е на умирачка. — Само че… — Той изкриви лице и гласът му стана по-тих, почти като ръмжене. — Няма да е никак зле да изведеш оттук мръвката, ако искаш кръвта й да си остане в нея.

— Върви да намериш Лепката — казах на Зийк. — Предай му какво стана и кажи, че Сарен е на свобода, а един ранен вампир има нужда от кръв, веднага. — Озърнах се към стената, където Салазар лежеше неподвижно зад писалището. — И че май трябва да си търсят нов Принц.

Потреперих при мисълта как ще го приеме Лепката. По дяволите, как ли щеше да го приеме целият вампирски град…

— Всъщност — продължих аз — може би е по-добре да не им споменаваш за това.

Зийк кимна с неохота.

— Връщам се веднага.

Той се озърна към разчленените трупове, опръсканите с кръв стени и отсечените глави и изкриви лице.

— Добре си, нали?

— Да — усмихнах се изморено. — Ще се оправя.

Той прокара пръсти по бузата ми и остави диря от топлина, а после се обърна, прекрачи телата и тръгна към вратите през подгизналата от кръв стая. Бутна ги и излезе, те се затвориха със стон зад него, а стаята сякаш стана още по-студена.

Чакала изсумтя и се облегна по-удобно на стола.

— Нали знаеш, че играеш много опасна игра? — рече той, като ме гледаше със сияещите си жълти очи.

Понечих да отвърна, че това не е негова работа, но после отпуснах рамене и казах само:

— Знам.

— Кога ще кажеш на хлапето, че няма никакъв шанс? Скоро трябва да е, нещастникът май го приема много навътре. — Чакала изчака реакцията ми и вдигна вежди. — Няма да му кажеш нищо, нали? Ще го оставиш да топурка весело по този път до деня, в който Гладът вземе връх. Малката торба с кръв няма да разбере какво я е сполетяло. — Той се изкикоти и потрепери, а после поклати глава. — А пък аз си мислех, че аз съм безсърдечното копеле.

— Не така стоят нещата — отвърнах аз и Чакала изсумтя.

— А как стоят? Не ми казвай, че изпитваш нещо към бедния… О. — Той примигна, изви устна с отвращение и на острите му черти се изписа съжаление. — О. Сестро. Наистина ли? Направо си жалка.

— Млъквай, Чакал!

Той пак се изхили, но замълча. След няколко минути двойните врати рязко се отвориха и в стаята нахлу цяла армия вампири. Веднага обградиха мен и Чакала и насочиха към нас арбалетите си, а останалите започнаха да претърсват стаята, като побутваха мъртвите и надничаха в тъмните ъгли.

— Малко е късно, приятели — обади се Чакала от пода. — Ако търсите онзи психопат, той избяга през прозореца.

— Господарю Салазар!

Лепката нахлу през вратите, следван от двама пазачи, този път човеци. Единият носеше бял охладител, от чийто капак се издигаше пара, а другият бе опрял оръжие в гърба на Зийк. Настръхнах, но той срещна погледа ми и ми кимна рязко, за да покаже, че всичко е наред.

О, господи! — Лепката огледа смаяно стаята и пребледня. После се обърна ококорен към мен и изрева: — Али! Къде е Принцът? Какво му направихте?!

— Нищо не сме му направили! Сарен беше, ние само се опитвахме да останем живи.

— Сарен ли? — Лепката пребледня още повече и сложи ръка на устата си. — Не. Не, ти лъжеш. Сарен не би направил това. Той е…

Лепката замълча, а погледът му се спря върху писалището и сгърченото зад него тяло.

— Господарю Салазар! — извика той, хукна натам и се смъкна на колене до неподвижния вампир. Гледах изумена и, колкото и да е странно, се чувствах леко засегната. Лепката не бе показвал подобна загриженост към мен.

— Още е жив — прошепна той. — Господарю, чувате ли ме?

Напрегнах се, но иззад писалището долетя задавен шепот и аз се втренчих ужасена. Салазар бе прободен с дървен кол право в гърдите — изстрел, който би ме накарал да изпадна в хибернация. Ако досега бях хранила съмнения относно силата на един вампир Господар, това ги разсея напълно.

— Ти! — Лепката стана и посочи един от човеците пазачи, който веднага се изпъна. Лепката заобиколи бюрото и посочи към пода. — Трябва да извадим кола. Извади го!

— Сър!

Пазачът остави охладителя, заобиколи припряно бюрото и коленичи до Принца. Наведе се и за миг изчезна от поглед, а после се изправи, стиснал победоносно окървавения кол и извика на Лепката:

— Извадих го, сър!

Той обаче не помръдваше и не казваше нищо, само го гледаше с присвити очи. Пазачът се намръщи объркан и тъкмо отвори уста да заговори, когато Салазар се надигна и заби зъби в шията му.

Подскочих, а пазачът изпъшка задавено, скова се и колът изпадна от изтръпналите му пръсти. Салазар разкъса гърлото му, разнищвайки плът и мускули, ослепял от Глад, и пазачът се загърчи в спазми. Лепката и вампирите гледаха безстрастно, но когато се обърнах към Зийк, който стоеше зад тях, забравен от всички, видях, че изражението му е мрачно, а юмруците — стиснати до тялото.

Принцът пусна все още потрепващия пазач на пода и извърна горящите си тъмни очи към мен. По устните, лицето и доскоро бялата му якичка имаше кръв, по ризата му плъзваше алено петно. Напрегнах се и стиснах здраво меча, а Принцът прекрачи трупа. Гневът му се надигаше като ужасяваща буря, която изпълваше цялата стая.

— Дъще на Канин!

Потреперих, а гласът му отекна в стените и накара въздухът да затрепти. Дори пазачите изглеждаха притеснени и отстъпиха на няколко крачки от мен.

— Ти! — изрева Принцът и се озъби. — Проклета да си и ти, и целият ти род! Ако градът ми не тънеше в хаос, щях да те провеся през прозореца, за да посрещнеш слънцето! Сега обаче, дъще на Канин, ще идеш да намериш Сарен и ще ми го доведеш жив! Не ми пука какво ще ти струва и къде ще ходиш, претърси улиците на Покрайнините и се бий със заразените безумци, ако трябва, но го намери! Ако Сарен знае как да спре тази чума, ще ми каже. Ако знае лек, ще го изтръгна от него късче по късче! По един или друг начин ще получа отговор, а ти, ако искаш да напуснеш този град жива, ще ми го доведеш!

Не беше разумно да споря с вбесен Господар, но все пак вирнах брадичка, срещнах яростния му поглед и отвърнах:

— Никъде не отивам без Канин.

Очите му станаха още по-студени.

— Нямам настроение за игрички — рече Салазар с тих и овладян глас. — Навлизаш в опасна територия, затова помисли добре.

— Защо искаш ние да намерим Сарен? — попитах аз, спокойно и разумно. — Разполагащ с цяла кула слуги…

— Няма смисъл да изпращам човеци да го търсят — отряза ме той. — Все едно сам да им откъсна главите. При този хаос в Покрайнините ресурсите ми и без това са малко. — Това признание като че ли го вбеси още повече. — Нямам възможност да жертвам много хора за това преследване, затова ще се задоволя с наличното. Ти твърдиш, че вече си се изправяла пред него — доведи ми го и ще те оставя жива. Провалиш ли се, ще умреш, без значение дали ще се добера до Сарен. Решавай.

— Добре. — Преглътнах с мъка и се опитах да отвърна сериозно. — Искаш да намерим Сарен и да го доведем. Той може би е единственият, който знае как да създаде лекарство, освен това е напълно луд и вече разкъса на парчета четирима вампири, като едва не изби всички ни. Да не говорим, че не знаем къде е отишъл, а колкото по-дълго го търсим, толкова по-зле ще става положението в Ню Ковингтън.

Замълчах, за да преценя реакцията му. Изражението му бе студено, не изглеждаше впечатлен, но не ми възрази, нито нареди на стражите да ни убият. И това беше нещо.

— Единственият, който познава Сарен добре — продължих аз, като се молех това да ми свърши работа, — единственият, който може да ни каже къде е и какъв е следващият му ход, е Канин. Ако налетим отново на оня психопат, само Канин ще бъде в състояние да го спре. Искаш Сарен, така ли? — Изиграх и последния си коз. — Добре. Пусии Калин. Той е най-добрият ти шанс да спасиш града.

Салазар стисна зъби. Тази мисъл го вбесяваше — най-сетне бе заловил Канин, за да го остави да му се изплъзне между пръстите — но омразата му към Сарен бе станала по-силна.

— Добре тогава — каза той царствено. — Ще пусна проклетника, при условие че ти помогне да доведеш Сарен. Ако обаче се опита да избяга, или ти се опиташ да напуснеш Ню Ковингтън, ще ви погна лично и ще ти се прииска да го беше оставила прикован към стената.

Опитах се да скрия облекчението си. Канин беше свободен, най-сетне бях спасила създателя си… Освен ако (стомахът ми се сви при тази мисъл) съзнанието му бе напълно прекършено от Глада и мъченията.

Салазар като че ли ми прочете мислите.

— Разбира се — добави той и изведнъж придоби доволен вид, — трябва да се надяваме, че Канин е достатъчно с всичкия си, за да ти помогне. Да идем в килията и да видим какво е останало от Изгубения.

Това направо ще ти оправи вечерта, нали? Преглътнах гнева си и прехапах език, за да не се забъркам в неприятности. Много ти се иска да видиш Канин унизен по този начин, но това няма да ти помогне. Ако с него е свършено, няма да ти доведа Сарен. Просто ще го убия.

— Крайно време беше. — Напълно забравен от всички, Чакала се размърда до мен и се изправи. Зъбите му се бяха издължили, очите му грееха твърде ярко. — Не, моля ви, никой да не става. Едва не умрях, но вие не се напрягайте. — Той се вгледа в охладителя, който още стоеше на пода, а после — в пазача човек. Изви устни, сякаш едва се удържаше, а нещастникът преглътна с усилие. — Ще я ядеш ли, Принце, или да си намеря нещо друго?

Салазар направи пренебрежителен жест, а пазачът бързо отвори охладителя, извади торбичка с кръв и я хвърли на Чакала, който я хвана и макар че умираше от глад, отдели един миг да козирува подигравателно на Принца, преди да захапе найлона. Кръвта шурна през пръстите му и покапа по пода, а аз видях как Зийк се извърна.

— Може би трябва да останеш тук — казах на Чакала, който не ми обърна внимание, напълно погълнат от кръвта. Изпитах лека тревога — знаех, че една торбичка няма да го излекува напълно, а не исках полугладен вампир да се влачи подире ми, когато отида при Канин. Освен това според Чакала двамата не се бяха разделили с добро. Сега нашият създател не беше съвсем на себе си и ако видеше Чакала, можеше да ни нападне.

— Чакай тук — казах отново на Чакала. — Ще се върна с Канин възможно най-скоро.

Той хвърли празната торбичка на пода и се ухили с омазаната си с кръв уста.

— Давай. — Той облиза кръвта от долната си устна, обърна се към пазача до охладителя, щракна му с пръсти и той извади още една торбичка. Чакала я хвана и изкриви лице от болка. — Върви да си поиграете, аз ще те чакам тук. Не е зле и мръвката да остане. Ако Канин е изгладнял, само да го подуши и ще откачи.

По дяволите, не бях помислила за това! Не исках да оставям Зийк с банда гладни садистични вампири и особено с Чакала, но той беше прав. Много е трудно да се сдържиш да не ухапеш човек, когато си дори малко гладен. Не можех да си представя какво страдание изпитва Канин в момента, но знаех, че ако само зърне или подуши човек, вероятно ще откачи напълно. Зийк не биваше да идва.

Той прекоси стаята, наведе се към мен и заговори тихо и спокойно:

— Какво искаш да направя, Али?

Преглътнах.

— Чакала е прав. — Погледнах в сериозните му сини очи с надеждата, че разбира това. — Трябва да останеш.

Той кимна.

— Не ми се иска, но… вярвам, че знаеш какво правиш. — Зийк стисна ръката ми и се извърна. — Просто ми обещай да внимаваш. Знам, че имаме нужда от него и че е важен за теб, но се пази, става ли? — Той пристъпи към мен и гласът му се превърна в шепот. — Ти пък си важна за мен. Не го забравяй, когато слезеш долу.

— Зийк.

Улових погледа му, когато се отдръпна. Лицето му беше сериозно и открито, без следа от недоверие или подозрение в очите, но в тях забелязах и друго и стомахът ми се сви. Бях виждала този поглед точно преди да ме целуне. Спомних си устните му върху моите, топлината на допира му, чувствата, които предизвикваше у мен и които отново се надигаха от мрака. Те бяха онази част от мен, която отказваше да се предаде на чудовището и върлуващия Глад. Онази част, която още беше човешка.

Забелязах, че Лепката ни гледа от другия край на стаята с мрачно изражение и стиснати устни.

— Приключихте ли? — попита Салазар студено и нетърпеливо извърна тъмните си очи към мен. — Изчакай ме в коридора. Трябва да се погрижа за някои неща, после ще ти покажа тъмницата.