Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (2)

Глава 2

Хората ще ви кажат, че е невъзможно да напуснеш Ню Ковингтън. Че Външната стена е непреодолима и че дори да иска, никой не може нито да влезе, нито да излезе от града.

Е, хората грешат.

Покрайнините представляват огромна бетонна джунгла, каньони от счупени стъкла и ръждив метал, оголени гигантски скелети, покрити с лози, плесен и ръжда. Ако изключим самия център на града, където мрачно сияят високите кули на вампирите, останалите сгради изглеждат съсипани, празни и на косъм от срутване. Под неравния хоризонт пустошта отвън настъпва, защото няма кой да я спре. По улиците са пръснати ръждиви коруби от някогашни коли и растенията поглъщат гнилите им рамки. Дървета, корени и лози никнат по тротоарите и дори пробиват покривите, като разкъсват паваж и стомана, сякаш природата бавно превзема града. През последните години няколко небостъргача най-сетне се поддадоха на времето и разрухата и се срутиха сред тътен и облаци от прах, бетон и счупени стъкла, като убиха всички, извадили лошия късмет да се окажат наблизо. Това вече е нещо нормално. Влизаш в някоя сграда и чуваш как проскърцва и стене над главата ти, на десетилетия, а може би на секунди от срутването.

Градът се разпадаше. В Покрайнините всички го знаят, но не мислят за това. Няма смисъл да се тревожиш за нещо, което не можеш да промениш. Аз се тревожех само как да избягвам вампирите, как да не ме заловят и как да намеря достатъчно храна, за да оцелея още един ден.

Понякога, както днес, това изискваше крайни мерки. Смятах да направя нещо рисковано и много опасно, но ако се тревожех за риска, щях ли да съм Нерегистрирана, а?

Покрайнините бяха разделени на няколко района (сектори, както ги наричаха), спретнато оградени, за да се контролира притокът на храна и хора. И това било в името на „нашата безопасност“. Наречете я както искате, но клетката винаги си е клетка. Доколкото знаех, Вътрешният град бе заобиколен от пет или шест сектора, наредени в хлабав полукръг. Ние бяхме в сектор четири. Ако имах татуировка, която да сканират, тя щеше да гласи нещо от рода на: Алисън Секемото, гражданин номер 7229, сектор 4, Ню Ковингтън. Собственост на принц Салазар. Технически погледнато, Принцът притежаваше всички хора в града, но офицерите му си имаха собствени хареми и роби… кръвни роби. Обитателите на Покрайнините, от друга страна — или поне Регистрираните — бяха „обща собственост“. Което означаваше, че всеки вампир може да прави с тях каквото пожелае.

Като че ли никой в Покрайнините не се притесняваше от татуировката си. Нейт, един от помощниците в търговския пункт на Хърли, все ме навиваше да ставам Регистрирана. Татуирането не боляло много и цялата история с даването на кръв не била чак толкова страшна, като свикне човек. Той не можеше да разбере защо съм толкова опърничава. Казах му, че не сканирането и кръвопускането ме тревожат най-много. Притесняваше ме именно онова „собственост на…“. Аз не бях ничия собственост. Ако проклетите кръвопийци ме искаха, щеше да им се наложи първо да ме хванат. И аз нямаше да ги улесня.

Бариерата между секторите беше просто устроена: телена ограда, увенчана с бодлива тел. Тези метални завеси се проточваха с километри и не бяха добре охранявани. Пазачи имаше само при железните порти на всеки сектор, през които минаваха камионите с храна от и към Вътрешния град. Всъщност на вампирите им беше все едно дали някой от стадото им се промъква от сектор в сектор. Силите им бяха съсредоточени основно в защитата на Външната стена, всяка нощ.

Трябва да признаем, че Външната стена беше доста внушителна. Девет метра висока, метър и осемдесет дебела — грозно чудовище от желязо, стомана и бетон, което се издигаше по периметъра на Покрайнините и опасваше целия град. Имаше само една порта с огромни железни крила, а от вътрешната страна бе препречена с тежка метална решетка, която се вдигаше от трима мъже. Портата не беше в моя сектор, но веднъж я видях отворена, докато тършувах далеч от дома. На всеки петдесет метра имаше прожектори, които претърсваха земята като огромни очи. Оттатък Стената се простираше така наречената „смъртоносна зона“ — участък, осеян с намотки бодлива тел, окопи и ями, пълни с остри колове, мини и какво ли още не, все с една-единствена цел — да държат Бесните далече от Стената.

Всички в Ню Ковингтън мразеха Външната стена и се страхуваха от нея, защото им напомняше, че са затворници, овце в кошара. Стената обаче беше и много почитана. Никой не би могъл да оцелее в руините извън града, особено по тъмно. Дори вампирите не обичаха да ходят там. Отвъд Стената нощта принадлежеше на Бесните. Никой с мозък в главата не преминаваше оттатък, а онези, които опитваха, или бяха застрелвани, или взрив ги разкъсваше на парчета в смъртоносната зона.

Ето защо възнамерявах да мина отдолу.

* * *

Проправих си път през високите до кръста бурени, изпълнили канавката, като се опирах с ръка на бетонната стена, докато заобикалях локвите и натрошените стъкла. Известно време не бях идвала и бурените бяха покрили всички следи от предишните ми набези. Заобиколих една купчина камъни, без да поглеждам към подозрителните на вид кости, пръснати край нея, преброих десетина стъпки от ръба на купчината, спрях и коленичих в тревата.

Разтворих бурените, като внимавах да не личи много. Не исках някой да разбере какво има тук. Ако се разчуеше, ако до вампирите стигнеха слухове, че съществува изход от техния град, те щяха да претърсят всеки сантиметър от Покрайнините, докато не го открият и запечатат така здраво, както питомец стиска ключ за склад с храна. Не че много се тревожеха дали някой ще излезе; от другата страна на Външната стена имаше само руини, пустош и Бесни. Изходите обаче са и входове, а на всеки няколко години някой Бесен успяваше да се промъкне в града през тунелите, които минаваха под него. Тогава наставаше хаос, паника и смърт, докато Бесният не бъдеше убит, а входът — блокиран. И все пак винаги пропускаха по някой.

Бурените се разделиха и разкриха кръг от почернял метал, потънал в земята. Ужасно тежеше, но аз бях скрила наблизо едно парче от лост, за да го вдигам с него. Оставих капака да се стовари в тревата и се загледах в дълбокия тесен отвор. От бетона се подаваха ръждиви метални стъпала, които водеха надолу към мрака.

Озърнах се, за да се уверя, че съм сама и заслизах по стълбата. Винаги се притеснявах, когато оставях тунела отворен, но капакът беше твърде тежък, за да го повдигна отвътре. Въпреки това високата трева го скриваше добре и досега никой не го беше открил, не и през всичките тези години, откакто се промъквах извън града.

Е, нямах време да се мотая.

Скочих на бетонния под и се огледах, като изчаках очите ми да свикнат с тъмнината. Бръкнах в джоба на палтото си и напипах двете си най-безценни притежания: запалка, наполовина пълна с газ и джобното ми ножче. Запалката бях намерила при едно пътешествие из руините, а ножа имах от години. И двете ми бяха много ценни и не ходех никъде без тях.

Както обикновено, тунелите под града смърдяха. Старите хора, които са били деца преди заразата, казваха, че навремето всички градски нечистотии се изливали в тръби под улиците, а не в кофи, които изпразвахме в покрити дупки. Ако беше вярно, това със сигурност обясняваше миризмата. На около крачка от мен бетонът се спускаше към тинеста черна вода, която се носеше лениво из тунела. Един огромен плъх, голям почти колкото уличните котки, които бях виждала горе, изприпка към сенките и ми напомни защо съм тук.

Хвърлих последен поглед към небето, все още слънчево и ярко, и поех към мрака.

Хората си мислят, че Бесните се спотайват под земята, в пещери или изоставени тунели, където спят денем, а нощем излизат. Всъщност почти всички смятат така, но аз никога не съм виждала Бесен долу, нито веднъж, дори и заспал. Това нищо не означава, разбира се. Никой горе не е виждал хора-къртици, но всички бяхме чували за недъгавите, боящи се от светлината хора, които живеят под града, сграбчват те за глезените от решетките на канавките и те завличат долу, за да те изядат. И аз не бях виждала човек-къртица, но пък съществуваха стотици, дори хиляди тунели, в които не бях стъпвала и не възнамерявах да го правя. Целта ми, когато нагазвах в този мрачен и зловещ свят, бе да мина под Стената и да се върна по светло възможно най-бързо.

За щастие познавах този тунел и не бях съвсем без светлина. Тя се просмукваше през решетките на канавките и осейваше сивотата с тънки ивици цвят. На места цареше пълен мрак и трябваше да си светя със запалката, но познавах тунела и знаех къде отивам, така че не беше толкова ужасно.

Накрая се проврях през огромна бетонна тръба, която се изливаше в обрасла с бурени канавка, и почти се сюрнах долу по корем. Има известна полза в това да си много кльощав. Изправих се, изтръсках гнусната топла вода от дрехите си и се огледах.

Над редиците провиснали покриви, отвъд голото разорано поле в смъртоносната зона, се издигаше Външната стена в цялата си мрачна прелест. По някаква причина от тази страна тя винаги ми изглеждаше странно. Слънцето висеше между кулите в центъра на града и се отразяваше в огледалните им стени. Оставаха ми още няколко часа за тършуване, но трябваше да побързам.

Зад смъртоносната зона, ширнала се като сиво-зелен килим, в изтляващата следобедна светлина ме очакваха останките от старите предградия. Измъкнах се от канавката и навлязох в руините на една мъртва цивилизация.

Да тършуваш из руините си е опасна работа. Казват, че навремето тук имало огромни магазини, претъпкани с храна, дрехи и всякакви други неща. Били направо гигантски и лесно се познавали по широките паркинги отвън. Само дето няма какво да търсиш там, защото първо тях претарашили, когато всичко тръгнало на зле. Близо шейсет години след заразата от тях бяха останали само стените и празните рафтове. Същото важеше и за по-малките хранителни магазини и за бензиностанциите — там нямаше нищо. Бях изгубила доста време в ровене из тези сгради, но всеки път излизах с празни ръце, затова сега нямаше да си правя труда.

Порутените гниещи къщи по пустите улици обаче бяха друго нещо. С времето бях научила нещо доста интересно за човешката раса — че обичаме да се запасяваме. Наречете го предвидливост, наречете го параноя, наречете го подготовка за най-лошото, но вероятността да намеря храна в мазетата или килерите на къщите беше по-голяма. Човек просто трябва да порови.

Когато с надежда влязох в петата или шестата къща — двуетажна, с телена ограда, почти погълната от бръшлян, със счупени прозорци и оплетена в бурени и лози веранда — подът изскърца под краката ми. Покривът и част от горния етаж се бяха срутили и през изгнилите греди струеше бледа светлина. Въздухът бе натежал от миризма на плесен, прах и растения, а самата къща сякаш стаи дъх, щом пристъпих вътре.

Претърсих първо кухнята. Ровех из шкафовете, отварях чекмеджета, проверих дори в древния хладилник в ъгъла. Нищо. Няколко ръждиви вилици, една празна консервна кутия, счупена чаша. Все познати неща. В една от спалните гардеробите бяха празни, тоалетката — преобърната, а по пода бяха пръснати парчета от голямото овално огледало. Одеялата и чаршафите бяха смъкнати от леглото и на матрака тъмнееше подозрително на вид черно петно. Не се запитах от какво е. Тук не бива да си задаваш подобни въпроси, просто продължаваш нататък и толкова.

В ъгъла на втората спалня, която не беше така опустошена, видях стара люлка, покрита с прах и паяжини. Заобиколих я, като нарочно не погледнах през олющените пречки и тръгнах към лавиците до стената. Навремето сигурно са били бели. На единия рафт имаше строшена лампа, но под нея видях познат прашасал правоъгълник.

Взех го, позабърсах го и прочетох заглавието. „Лека нощ, луна“. Усмихнах се печално. Не бях дошла за книги и се наложи да си го припомня. Ако занесях у дома книга вместо храна, да речем, Лукас щеше да откачи и вероятно пак щяхме да се скараме.

Може би не бях много справедлива с него. Той не беше глупав, а просто практичен. Оцеляването му се струваше по-важно от това да научи нещо, което в неговите очи беше безполезно. Аз обаче не можех да се откажа само защото упорстваше. Ако го научех да чете, вероятно щеше да започне да учи други хора от Покрайнините, деца като нас. И може би това щеше да бъде достатъчно за началото на… нещо. Не знаех на какво, но трябваше да съществува нещо повече от елементарното оцеляване.

Въодушевена от тези мисли, аз стиснах книгата под мишница, но някакво тихо дрънчене ме накара да замръзна. Не бях сама в къщата. В коридора имаше нещо, точно пред вратата на стаята.

Оставих внимателно книгата на лавицата, без дори да раздвижа праха. После щях да се върна да я взема… ако оцелеех.

Плъзнах ръка в джоба си, стиснах ножа и бавно се обърнах. На мътната светлина, нахлуваща от дневната, видях някаква сянка, точно пред вратата отекна тих тропот. Отворих острието, отстъпих назад и се притиснах към тоалетката. Сърцето ми блъскаше. Когато тъмният силует спря пред вратата, чух тежко пръхтене и затаих дъх.

Една сърна пристъпи прага.

Стомахът и гърлото ми се отпуснаха, макар че не се успокоих напълно. В руините често се срещат диви животни, но не разбирах защо една сърна ще влиза в човешка къща. Изправих се и бавно издишах, а тя изви глава към ъгъла с втренчени очи, сякаш не успяваше да види какво има там. Стомахът ми изкъркори и за миг ме споходиха видения как се хвърлям към нея и забивам ножа във врата й.

В Покрайнините почти не виждахме месо. Плъховете и мишките много се ценяха и аз съм ставала свидетел на доста гадни сбивания за един мъртъв гълъб. Понякога наоколо се мотаеха бездомни кучета и котки, но те бяха твърде диви и зли и беше най-добре да не ги закачаш, ако не си готов да се сдобиеш с ухапване и някоя зараза. Пазачите също излизаха, за да стрелят по всяко животно, което се мерне по улиците, затова месото беше изключително дефицитно.

Един труп на сърна, нарязан на ивици и изсушен, щеше да изхранва и мен, и тайфата цял месец. Можех да разменям мръвки за купони, одеяла, нови дрехи, каквото си пожелая. Само при мисълта за това стомахът ми отново закъркори и аз прехвърлих тежестта си върху единия си крак, готова да се метна напред. Щом се раздвижех, сърната вероятно щеше да избяга, но трябваше да опитам.

Тогава тя погледна право към мен и аз видях тънките струйки кръв, които се стичаха от очите й и капеха по пода. Внезапно моята кръв се смрази. Нищо чудно, че не се плашеше, нищо чудно, че ме беше проследила дотук и ме наблюдаваше с този спокоен, изцъклен поглед на хищник. Беше ухапана от Бесен. И болестта вече бе засегнала мозъка й.

Поех си тихо дъх, за да успокоя ударите на сърцето си, като се стараех да не се паникьосам. Лоша работа. Сърната запречваше вратата и не можех да мина покрай нея, без да рискувам да ме нападне. Очите й не бяха напълно побелели, значи болестта все още беше в начален стадий. Надявах се, че ако запазя самообладание, ще се измъкна оттук, без да ме стъпче до смърт.

Тя изсумтя, тръсна глава и това движение я накара да залитне към рамката на вратата. Още едно следствие от болестта — в един момент заразените животни изглеждаха объркани, с некоординирани движения, но в следващия можеше да се развилнеят ужасно. Стиснах ножа и се запромъквах покрай стената към счупения прозорец.

Сърната вдигна глава, извъртя очи и нададе дрезгав рев, който със сигурност не беше характерен за нейния вид. Видях как мускулите й се напрягат преди скока и се втурнах към прозореца.

Тя нахлу в стаята със сумтене, като размахваше диво копита. Едното закачи бедрото ми, докато се шмугвах покрай нея — наглед съвсем леко, но имах чувството, че ме удрят с чук. Сърната се заби в стената отсреща и прекатури лавицата, а аз се хвърлих през прозореца.

Изправих се криво-ляво сред бурените и хукнах към една полусрутена барака в ъгъла на двора. Покривът й беше пропаднал, а лозите бяха погълнали напълно прогнилите стени, но вратата си беше на мястото. Промъкнах се вътре, свих се запъхтяна в ъгъла и започнах да се ослушвам.

За миг всичко притихна. След като сърцето ми се поуспокои, надникнах през една пролука между дъските и видях тъмния силует на сърната — мотаеше се напосоки из стаята и се втурваше яростно първо към матрака, после към счупената тоалетка. Е, добре. Щях да се спотайвам, докато това умопомрачено животно се успокои и си тръгне. Надявах се това да стане преди залез — трябваше скоро да се върна в града.

Отдалечих се от стената и се обърнах да огледам бараката — може би щях да открия нещо полезно. Нямаше кой знае какво: няколко срутени рафта, шепа ръждясали гвоздеи, които прибрах в джоба си, и една странна дундеста машина с четири колела и дълга дръжка, сякаш за да я буташ насам-натам. С каква цел, представа си нямах.

Забелязах отвор в дъските точно под странната машина и я бутнах назад. На пода имаше капак, заключен с тежък катинар, който бе така ръждясал, че надали можеше да бъде отворен, но пък самите дъски бяха изгнили и се разпадаха. Лесно откъртих няколко, направих достатъчно голяма дупка и открих сгъваема стълба, която водеше към мрака. Стиснах ножа и се спуснах долу.

В мазето беше тъмно, но до залез оставаше поне още час и дневната светлина се процеждаше през дупката и пролуките между гредите. Намирах се в малка студена стая с бетонни стени и под. Над главата ми на жица висеше крушка. По стените имаше дървени лавици, по които проблясваха безброй консервни кутии. Сърцето ми замря.

Джакпот.

Хвърлих се напред и сграбчих първата попаднала ми консерва, като от вълнение съборих три и те се затъркаляха по пода. На кутията имаше избелял етикет, но не си направих труда да разчета надписа. Извадих ножа, забих го в капака и яростно атакувах ламарината, за да изрежа отвор с треперещите си ръце.

Отвътре се разнесе божествен сладък аромат, който отново събуди глада ми и дори леко ме замая. Храна! Истинска храна! Огънах капака и дори не погледнах какво точно има вътре (някакви разкапани плодове в лепкава течност), преди да изсипя всичко в устата си. Сладката смес ме шокира, беше гъста и кашеста и аз за пръв път вкусвах такова нещо. Изпих я наведнъж и усетих как се спуска в празния ми стомах. Сграбчих още една кутия.

В тази имаше фасул в по-бистър сос и аз опустоших и него, като загребвах червената каша с пръсти. Изгълтах още една кутия с лепкави плодове, после — една с разкапана царевица, а накрая — малка консерва с наденички, големи колкото пръста ми, преди да се успокоя достатъчно, за да мога да помисля.

Бях се натъкнала на истинска съкровищница, и то със смайващи размери. За подобни складове с храна се разказваха легенди, а ето ме тук, в един от тях. Стомахът ми най-сетне беше пълен (рядко усещане) и аз започнах да оглеждам наличностите.

Консервите заемаха цялата стена и бяха най-разнообразни, ако се съдеше по различните етикети. Някои не се четяха, бяха твърде избелели или разкъсани, но все пак успях да различа консервирани зеленчуци, плодове, варива и супи. Имаше и кутии със странни храни, за които не бях чувала. „Спа ге тии“ или пък „Ра Ви Оу Лии“ и други такива откачени работи. Освен консерви, на рафтовете имаше и кутии с четвъртити пакетчета, увити с лъскава сребриста хартия. Нямах представа какво съдържат, но ако беше още храна, не бих се оплаквала.

На отсрещната стена бяха подредени десетки туби с вода, няколко газови бутилки и един от онези преносими зелени спиртници, които бях виждала Харли да използва. Имаше и газена лампа. Който и да беше стъкмил това местенце, явно не бе искал да поема рискове. Не че му беше свършило работа накрая.

Е, благодаря ти, неизвестни човече. Със сигурност ми улесни живота.

Мислех усилено, преценявах възможностите. Можех да запазя това място в тайна, но защо? Тук имаше храна, която щеше да ни стигне за месеци. Огледах помещението и се зачудих какво точно да сторя. Ако кажех на Лукас, четиримата — аз, той, Плъха и Лепката — можехме да се върнем и да отнесем всичко наведнъж. Щеше да е опасно, но си струваше.

Бавно се завъртях. Съжалих, че не съм взела нещо, в което да сложа храната. Много умно, Алисън. Когато идвах в руините, обикновено нарамвах една от раниците, които пазехме в един шкаф в коридора (за това ги държахме, в крайна сметка), но не ми се искаше да се натъквам отново на Плъха. И все пак трябваше да занеса нещо у дома. Ако исках да убедя Лукас да рискува с такова опасно пътуване извън града, трябваше да му покажа някакво доказателство.

Огледах помещението и видях два издути чувала за боклук на най-горната лавица, избутани чак до стената. В тях като че ли имаше одеяла, дрехи и други полезни неща, но точно сега повече ме интересуваше храната.

— Това ще свърши работа — измърморих аз и тръгнах към рафтовете. Нямаше стълба или сандък, на който да стъпя, затова започнах да се катеря. Проврях крак между консервите и се издърпах нагоре. Дъската изскърца ужасяващо под тежестта ми, но издържа. Стиснах грапавото дърво и стъпих на следващия рафт, а после и на третия, докато стигнах до най-горния и затършувах слепешком. Хванах ъгълчето на хлъзгавия найлон с два пръста и го дръпнах към себе си.

Внезапно дървото изстена и преди да се усетя, цялата лавица се килна назад. Паникьосах се и се опитах да отскоча, но десетки кутии се сюрнаха към мен, връхлетяха ме и ръцете ми изпуснаха лавицата. Стоварих се на бетонния под, а консервите се затъркаляха със звън наоколо ми и за секунда зърнах как рафтът изпълва полезрението ми, преди всичко да потъне в мрак.