Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (18)

Глава 18

Чакаха ме в края на гората. Празните им очи просветваха в дъжда и ме гледаха с непроницаемия взор на смъртта. Бяха четирима, трима мъже и една жена с разкъсана рокля, и клечаха под клоните на дърветата, от които капеше вода. Гледах ги, а те гледаха мен. Не помръдвахме, като пет статуи в мрака, а дъждът се стичаше по бледата ни кожа и по острието в ръката ми.

Стояхме и чакахме — пет чудовища в нощта. Бурята просветваше около нас, отразяваше се в очите на Бесните и разкриваше мъртвилото в тях, но никой от нас не трепваше. Внезапно жената тихо изсъска, оголи нащърбените си зъби и отстъпи в мрака. След миг останалите я последваха — измъкваха се без бой, разпознали друг хищник.

Гледах след тях и се чувствах студена и далечна. Гледах ги как се измъкват и се промъкват в гората, към фермата, която бях напуснала. Аз не бях плячка. Бях труп, създание, което няма пулсиращо сърце, което не диша, не се поти и не мирише на страх. Бях мъртва. Също като тях.

Ти си вампир, беше ми казал Канин сякаш преди цяла вечност. Вълк сред овце — по-силна си, по-бърза и по-свирепа от тях. Те са храна, Алисън Секемото. И дълбоко в теб твоят демон винаги ще ги вижда по този начин.

Мълния просветна между дърветата. Фермата на Арчърови бе останала зад мен, в полето, обрамчена от мъждукащите огньове, които димяха в дъжда. Сигурно на платформите нямаше много хора — дъждът и димът замъгляваха слабото им човешко зрение.

— Ти си вампир — бе прошепнал Лепката с ококорени от ужас очи. — Вампир.

Бесните стигнаха до дърветата и спряха — четирима неподвижни бледи убийци, които се взираха във фермата на хълма. Запитах се колко други се спотайват в мрака край полето и наблюдават жертвите си с търпението на мъртъвци. Ако Джебедая поведеше хората тази нощ, щяха да се натъкнат право на засадата им. Дори да успееха да ги избият или някак да ги прогонят, все някой щеше да умре.

И какво от това?

Прибрах меча в ножницата и обърнах гръб на Бесните и на хората, които се криеха зад стената. Бях се опитала да намеря място сред тях, а те ме прокудиха. Нека Бесните ги избият, какво ми пука? Аз бях Вампир и човеците вече не бяха моя грижа.

— Това е последната услуга, която ти правя — бе ми казал Зийк със студен, непоколебим глас. — Ако те видя отново, ще те убия.

Усетих стягане в гърдите. От всички лъжи, предателства и ножове в гърба този болеше най-много. Болката от предателството на Лепката беше друга — макар че бяхме приятели от много години, дълбоко в себе си аз знаех, че той ме използва и е напълно способен да ме продаде, ако се появи нещо по-изгодно. Зийк обаче беше различен. Той правеше всичко, защото наистина бе загрижен, а не защото очакваше нещо в замяна. Тази философия ми бе така чужда — на улицата в Покрайнините, а и където и да било другаде, всеки се грижеше само за себе си. Бях се научила, че нищо не е безплатно, че всеки си има цена. Просто така стояха нещата… но не и при Зийк. Зийк се бе държал с мен като с човек, като с равен. Застъпваше се за мен, помагаше ми, даваше ми разни неща, сякаш това бе най-естественото нещо на този свят. Беше загрижен, защото такава бе природата му.

Точно затова болката беше още по-голяма, когато разбрах, че ме е излъгал, когато каза, че мога да му се доверя, когато очите му станаха студени и чужди, когато се отвърна от мен, сякаш бях чудовище.

Ти си чудовище, нареждаше в главата ми дълбокият глас на Канин, а аз се насилвах да продължа. Винаги ще бъдеш чудовище, вече няма връщане назад, но в какво чудовище ще се превърнеш зависи изцяло от теб.

Прехапах устна, бях забравила тази част. Спрях и започнах да се боря със себе си. Вятърът плющеше, дърпаше косата и дрехите ми и люлееше клоните над мен. Отвъд полето огньовете димяха и догаряха и Бесните се размърдаха неспокойно в края на гората.

Зийк те предаде, прошепна в главата ми тих яростен глас. Той не е по-добър нито от Джебедая, нито от останалите. Ти си просто поредният демон, който трябва да бъде убит. Защо ти пука дали ще стигне до неговия Едем? Защо изобщо ти пука за тях?

Защото…

Защото ми пукаше. Беше ме грижа за тази упорита групичка човеци, които не се спираха пред нищо в търсенето на по-добър живот. Рискуваха въпреки Бесните, глада и ужасните условия, за да следват мечтата си. Вкопчваха се в надеждата, макар дълбоко в себе си да знаеха, че тя е невъзможна. Мислех за Кейлъб и Бетани. Бях им казала, че в Едем има козлета. Не биваше да умрат сега, от глад или разкъсани от Бесни. Исках да успеят въпреки всичко, да стигнат до целта. Можех ли да ги оставя на чудовищата, които бяха убили и мен?

— Не.

Бесните изсъскаха и се озърнаха, щом чуха гласа ми. Завъртях се към тях съвсем бавно и те отново се втренчиха в мен, докато вятърът виеше около нас.

— Не — повторих аз, а те изкривиха яростно устни и оголиха зъби. — Аз не съм като вас, не съм като вампирите в града. Мога да бъда чудовище, но мога да бъда и човек. Мога да избера да бъда човек. — Посегнах зад гърба си и стиснах дръжката на меча, изтеглих го и стоманата проблесна в мрака. Бесните изръмжаха и приклекнаха, втренчени в оръжието, а аз пристъпих напред, озъбих се и изръмжах в отговор.

— Елате, копеленца! — извиках. — Ако искате да ги докопате, ще трябва първо да минете през мен!

Бесните изпищяха и затракаха със зъби. Нададох боен вик, усетих как демонът се надига, вкусил насилието и този път го приветствах. После размахах меча и се хвърлих към тях.

Почти не съзнавах какво правя. Изви се вихър от пищящи чудовища с оголени зъби. Бесните посягаха с ноктестите си ръце и се хвърляха към мен, а острието ми пееше, докато двамата танцувахме, въртяхме се и кълцахме изчадията наоколо ни. Мръсната им воняща кръв се просмукваше в земята и плискаше по дърветата, а вятърът разнасяше писъците им. Налетяха още Бесни, привлечени от шума на битката и скочиха към мен. Посякох ги, като ръмжах от омраза, гняв и жажда за мъст. Те бяха твърде бавни и безмозъчни и се хвърляха към меча ми с животинска ярост, а аз въртях острието, сечах бледите пищящи тела и усещах как мечът танцува в ръцете ми.

Когато приключих, застанах в центъра на касапницата издрана, кървяща и обградена от разчленени тела. Гладът припламна, но го потиснах. Аз бях вампир. Нищо не можеше да промени това, но не беше задължително да бъда чудовище.

Изтръсках кръвта на Бесните от катаната, прибрах я в ножницата и се обърнах към полето. Фермата се издигаше тиха и тъмна на хълма, облаците дим се кълбяха в дъжда. Облегнах се на едно дърво и зачаках металните врати да се отворят със скърцане. Но минаха часове, бурята вече пътуваше на изток, а портите така и не помръднаха.

Сигурно Джеб не иска да напускат ограждението, когато наоколо се спотайва вампир, помислих си аз и погледнах с тревога към небето. След час и нещо щеше да се зазори, те сигурно нямаше да тръгнат тази нощ. Може би все пак има неща, които са в състояние да ги спрат.

След още четиридесет минути, когато слънцето вече бе на път да се издигне над хоризонта и птичките започнаха да пеят, аз станах да си намеря място за спане, но ме сепна скърцане на метал.

Нима тръгват? Сега?

Смаяна, аз гледах как вратите се отварят и малката група излиза на тревата. Преброих ги: Джеб и Дарън, и двамата насочили пушки към гората. Рут и Дороти. Кейлъб, Бетани и Матю, скупчени в центъра. Мълчаливият Джейк, също с пушка на рамо. Старите Тереза и Сайлъс. И накрая, за да е сигурен, че всички са добре — момчето, което ме прокуди, което обърна гръб на вампира, но все пак го остави да си тръгне без бой.

Значи Джеб беше решил да вървят през деня, сигурно за да изпреварят вампира. Умно, трябваше да му го призная. Нямаше да мога да ги последвам, не и когато слънцето щеше да се появи след минути на хоризонта. И все пак Джеб не познаваше вампирите. Не познаваше мен. Можеше да бърза колкото пожелае. Аз бях много, много упорита.

Когато излезе от заграждението, Зийк огледа полето с готов за стрелба пистолет и присви съсредоточено очи. Търсеше вампир, но не можеше да го види. Нямаше как да ме зърне сред дърветата в сумрака, гората още тънеше в сенки. Част от мен още се чудеше защо го правя, защо си давам този труд. Джеб щеше да ме убие, ако ме намереха, а Зийк щеше да му помогне, но когато тръгнаха през полето, не можех да не си помисля колко уязвими изглеждат, колко лесно може да ги разкъса една орда от Бесни въпреки старанията на Зийк и Джеб. Спомних си погледа в очите на Зийк, когато ми каза, че са изгубили мнозина, колко измъчено беше лицето му, защото обвиняваше себе си. Нямаше да позволя това. Заради Кейлъб, Бетани, Дарън и Зийк. Нямаше да позволя никой да умре.

Когато и последният човек излезе от портата, тя се затвори със силен, окончателен трясък, който отекна над полето. Джебедая Крос водеше, а Зийк вървеше най-отзад. Групата потегли бързо към тъмната гора, устремена към своя митичен град, някъде отвъд хоризонта.

Лека усмивка заигра на устните ми.

Добре, Зийк, казах си аз и се отдръпнах в сенките, готова да потъна в земята. Бягай, щом искаш. Ще се срещнем отново много скоро, макар че ти няма да ме видиш. Ще се погрижа да стигнеш до твоя Едем, без значение дали това ти харесва, или не. Спри ме, ако можеш.

* * *

На следващата вечер се надигнах от земята с усещането, че имам цел. Нощта беше ясна, луната и звездите ярко светеха. Не беше трудно да открия следите на десет души в гората, виждах стъпките им във влажната разкаляна земя. Можех да ги проследя и по скършените вейки и смачканата трева — явни признаци, че са преминали оттук.

Дори не си правят труда да прикриват следите си, помислих си аз, докато прескачах един разкалян от ботушите им участък на пътеката. Това малко ме тревожеше. Ако вампирските ми сетива можеха да ги засекат толкова лесно, значи можеха и Бесните, и дивите животни. Сигурно Джеб сега е по-загрижен за скоростта им. Добре, че Бесните нямат достатъчно мозък, за да проследят плячката си, иначе нашите хора ще загазят.

Следвах дирята почти цялата нощ, като се промъквах с лекота през тъмната гора, без да изпитвам нужда от почивка. Намерих няколко празни, полазени от мравки консервни кутии в храстите и се уверих, че съм на прав път, а щом се зазори, се зарових в земята. Това, че се налага да спра, ме ядосваше, но знаех, че ги настигам.

На следващата вечер, два часа след полунощ, най-сетне чух гласове. Идваха някъде от дърветата отпред и сърцето ми подскочи. Промъкнах се възможно най-тихо и се заслушах в разговора, понесен от бриза, заобиколих една канара и най-сетне забелязах две познати фигури, застанали в края на тесен напукан път, който се виеше в мрака.

Джебедая и Зийк стояха до асфалта, един срещу друг. Джеб беше стиснал сурово устни, а Зийк изглеждаше сериозен и напрегнат.

— Ще вдигаме по-малко шум, ако вървим по пътя — каза той. Беше изтощен, но се опитваше да не го показва. Останалите се бяха скупчили под дърветата на няколко метра от тях. Облегнах се на скалата, скрита в сенките и се заслушах.

— За Тереза и децата така ще бъде по-лесно, а и ще напредваме по-бързо.

— Ако Чакала и хората му изникнат на някой завой, няма дори да разберем, преди да е станало късно — тихо възрази Джеб, като се взираше в Зийк със студени гневни очи. — Нали видя колко бързо се движат? Чуем ли моторите, вече ще бъде късно. Нима ще жертваш сигурността на групата само защото пътят през гората е малко по-тежък?

Зийк обаче не отстъпи.

— Сър — рече той тихо, — моля ви. Не можем да продължаваме така, всички са изтощени. Вървим и денем, и нощем, трябва да си починем. Иначе хората ще започнат да изостават и да допускат грешки, а ако някой ни следва, ще се превърнем в още по-лесни жертви. — Джеб стисна зъби и присви очи, но Зийк бързо продължи: — Скоро ще имаме нужда от провизии. Лари ми каза, че този път води до някакъв град. Сър, нуждаем се от храна, амуниции и почивка. Мисля, че е по-добре да рискуваме да срещнем бандитите, отколкото да се озъртаме за Бесни и вампири в гората.

Джеб продължи да го гледа втренчено. Помислих си, че ще му откаже просто заради принципа си никога да не се съгласява, но той гневно издиша и се обърна към пътя.

— Събери всички — сопна се той. — Искам двама души да изостанат малко, поне на двайсетина крачки от останалите. Ако чуят или видят нещо, да ме известят на мига, разбра ли?

— Да, сър.

Джеб хвърли на ученика си един последен лют поглед и закрачи устремено по пътя. Зийк се обърна, направи знак на останалите да тръгват и те се помъкнаха напред, явно облекчени, че ще излязат от тъмната гора. Разбитият, осеян с дупки път също беше опасен, но по него щеше да им бъде по-лесно, отколкото да се провират през шубрака и да прескачат камъните и клоните.

Аз обаче предпочетох да страня от асфалта и се плъзгах през храсталаците в самия край на гората. Още беше много тъмно, но ако се озърнеше, Зийк лесно щеше да забележи силует, който ги следва край пътя. Чувах го, защото с Дарън изостанаха на двайсетина крачки, за да охраняват групата. Отначало вървяха мълчаливо, само стъпките им кънтяха по неравната настилка, но после приглушеният глас на Дарън достигна до мен в тъмното.

— Старецът сигурно добре ти е наритал задника — прошепна той. — За първи път говори с теб като с човешко същество, след като напуснахме Арчърови.

— Беше ми ядосан — сви рамене Зийк. — Изложих цялата група на опасност. Ако се беше случило нещо, вината щеше да бъде моя.

— Не се обвинявай, Зийк. Всички я видяхме, говорихме с нея. Тя заблуди всички ни.

Аз потрепнах и присвих очи, съсредоточена в разговора им. Когато се съсредоточих в двете момчета пред мен, воят на вятъра и проскърцването на клоните сякаш притихнаха. Чух въздишката на Зийк и си представих как прокарва пръсти през косата си.

— Трябваше да се усетя — прошепна той с ненавист. — Като се замисля сега, имаше толкова много признаци, толкова много издайнически знаци. Просто не успях да сглобя картинката. Никога не съм и помислял… че може да е вампир. — Зийк внезапно изрита едно парче асфалт и го запрати в храстите. — Господи, Дарън — прошепна пак той през стиснати зъби, — ами ако беше ухапала някого? Например Кейлъб? Ами ако през цялото време се беше хранила от децата? Ако беше убила някого, ако нещо им се беше случило, защото… защото аз… — Той замълча и едва не се задави от отвращение, преди тихо да добави: — Никога няма да си простя.

Усетих студ и стиснах юмруци в опит да потуша гнева, който се надигаше в мен като буря. Зийк би трябвало да ме познава по-добре, би трябвало да знае, че никога не бих…

Спрях и отпуснах ръце. Не, не бях права. Аз бях вампир, а децата — най-лесната плячка. На негово място щях да си мисля същото… и все пак болеше отново да чуя какво всъщност мислят за мен: чудовище, което напада най-малките и най-слабите. Болеше ме повече, отколкото смятах за възможно. Бях се борила толкова усилено, за да не нападна никого, особено Кейлъб и Бетани, а всичко беше напразно. Но пък бях жертвала непознат човек, за да не се нахраня от хората, които познавах. Така че вероятно страховете им бяха основателни.

— Зийк — отново се обади Дарън. Говореше колебливо, сякаш се страхуваше да не ги чуят. — Знаеш, че никога не се съмнявам в теб. Щом казваш, че е вампир, вярвам ти. Но… но тя не ми се стори… толкова лоша. — Той замълча, сякаш шокиран, че е изрекъл подобно нещо, но продължи: — Да, знам какво ни е казвал Джеб. Знам, че те са демони и в тях няма нищо човешко, но… Никога не съм виждал вампир преди Алисън. Ами ако грешим?

— Престани! — Гласът на Зийк отново скова в лед стомаха ми. Беше твърд и опасен, със същия тон той се бе обърнал към вампира в дъждовната нощ. — Ако Джеб те чуе, ще те изрита, преди да се усетиш. Започнем ли да подлагаме на съмнение всичко, което знаем, с нас е свършено и аз нямам никакво намерение да го правя. Тя беше вампир, друго не ме интересува. Няма да излагам всички на опасност само защото ти си се привързал.

О, виж само кой го казва, помислих си аз точно когато Дарън измърмори абсолютно същото.

Зийк се сопна:

— Какво?

— Виж само кой го казва — повтори Дарън, но по-гневно. — Вярно, исках да идва с нас на лов, но не аз се „натъквах случайно“ на нея всяка нощ, за да си говорим. Всички виждаха как гледаш това момиче. Не беше особено потаен, да ти кажа. Рут откачаше всеки път, когато двамата изчезнехте нанякъде, затова не ми разправяй, че съм се бил привързал, Зийк. Ти се влюби в онзи вампир и всички го знаят. Може би не е зле да провериш собствената си шия, преди да укоряваш останалите. На мен ми се струва, че тя е могла да те хапе винаги когато пожелае…

Зийк се обърна, удари Дарън в челюстта и го просна по гръб на асфалта, а аз се сковах от изненада. Той се изправи, избърса устата си, после се блъсна с вик в Зийк и двамата се изтърколиха на земята. Викове и крясъци се надигнаха от групата, докато двете момчета се бореха, ритаха и размахваха юмруци насред пътя. Дарън беше по-голям на години и малко по-висок от Зийк, но Зийк беше обучен, така че успя да седне на гърдите му и започна да го налага с юмруци по лицето. Във въздуха замириса на кръв.

Стори ми се, че всичко свърши за секунди, макар че боят продължи доста по-дълго. Джейк и Сайлъс се спуснаха да разтърват момчетата, разделиха ги, а те се втренчиха един в друг задъхани и избърсаха устните си. Носът на Дарън кървеше, а устната на Зийк беше сцепена и кръвта капеше по асфалта. Не се опитаха да се откопчат от Джейк и Сайлъс, макар че изглеждаха готови да си налетят отново, щом ги пуснат.

— Какво означава това?!

Джебедая не се развика, дори не повиши глас, това трябваше да му се признае, но напрежението между двете момчета веднага се разреди. Джеб махна на мъжете да се отдръпнат и застана между побойниците с печално изражение. Взирах се в лицата им. Джеб беше блед и ужасѐн, но Зийк изглеждаше единствено засрамен.

— Разочароваш ме, Йезекил — каза Джебедая с равен глас, но Зийк потрепна, сякаш бяха изрекли смъртната му присъда.

— Съжалявам, сър.

— Не на мен трябва да се извиняваш. — Джеб ги изгледа със стоманените си очи и отстъпи назад. — Не знам защо се сбихте и не ме интересува, но ние не вдигаме ръка от гняв, не и на хората в тази общност. И двамата го знаете.

— Да, сър — измърмориха Зийк и Дарън.

— Щом имате достатъчно сили да се биете, тази нощ ще дадете дажбите си на някой, чиято нужда е по-голяма от вашата.

— Да, сър.

— Джейк! — извика Джеб и му махна да се приближи. — Ти върви отзад с Дарън. А ти — каза той на Зийк, който трепна леко, — ти ще дойдеш с мен отпред.

Зийк и Дарън се спогледаха, после Зийк се обърна и последва Джебедая към челото на групата. Аз обаче видях неизречените извинения, които си размениха, и внезапно осъзнах, че Дарън се страхува, но не за себе си, а за Зийк.

* * *

Разбрах защо след няколко часа, когато стигнахме до малкия град, за който беше споменал Лари. Той беше пуст и порутен като всички останали мъртви градчета: напукани улици, ръждиви коли, разпадащи се сгради, избуяли бурени. Елени и сърни се бяха пръснали из един паркинг и подскачаха край колите. Дарън ги гледаше със съжаление как се отдалечават, но Зийк, който вървеше сковано до Джебедая, дори не вдигна глава.

Последвах ги през града, като се промъквах покрай сградите и се криех зад колите, докато не стигнаха до малка постройка на ъгъла на една улица. Навремето трябва да е била бяла, с островърха черна кула и цветни прозорци. Сега мазилката й се лющеше и разкриваше изгнилите греди, а прозорците бяха разбити и от стъклата бяха останали само малки остри парченца, които блещукаха на лунната светлина. На покрива стърчеше дървен кръст, който се беше наклонил заплашително напред, сякаш всеки миг щеше да се прекатури.

Сигурно беше църква. Не бях виждала друга преди — вампирите бяха разрушили всички църкви в Ню Ковингтън. Нищо чудно, че групата бе привлечена именно от тази сграда — вероятно им вдъхваше усещане за сигурност. Джебедая ги въведе вътре през прогнилите врати, а аз потърсих къде да се скрия.

В края на двора, до църквата, от бурените стърчеше потрошена и разядена от времето статуя на ангел. Огледах я с любопитство и открих няколко очукани надгробни плочи под високата трева. Това явно беше гробище. Бях чувала за тях в Ню Ковингтън — семействата погребвали там близките си. В Ню Ковингтън изгаряха мъртвите, за да не се разпространяват болести. Това място, също като самата църква, бе останка от друго време.

Щеше да се съмне след около час. Приведох се напред и тъкмо щях да се заровя в хладната пръст под тревата и бурените, когато чух шум от наближаващи стъпки и вдигнах глава. Видях високата фигура на Зийк на няколко метра от мен, а Джебедая вървеше по петите му. Сковах се и застинах неподвижно — като вампир, като надгробните камъни наоколо. Двамата минаха толкова близо до мен, че видях кръста, който просветваше на гърдите на Зийк, и гладкия бял белег на лицето на Джебедая. Момчето вървеше сковано пред възрастния мъж и се взираше право пред себе си, като затворник на път към бесилката.

— Спри — рече тихо Джеб и Зийк се закова на мястото си. Старецът вдигна нещо дълго и метално и почука с него по крака си.

Антена от кола.

— Да приключваме, Йезекил — прошепна Джеб.

Озърнах се към Зийк — той стоеше неподвижен със стиснати до тялото юмруци. Обърна се съвсем бавно, свали ризата си и я хвърли на земята, а аз захапах бузата си отвътре. Кожата му бе покрита със стари белези, които се кръстосваха по гърба и раменете му. Той се завъртя сковано и опря длани на един от надгробните камъни, които стърчаха от тревата, после сведе глава. Видях, че раменете му трепнаха, но лицето му остана безизразно.

— Знаеш защо го правя — рече тихо Джеб и мина зад него.

— Знам — прошепна Зийк. Стискаше камъка така силно, че кокалчетата му побеляха.

Не мърдай, казах си и стиснах юмруци в пръстта. Не мърдай. Не отивай да му помагаш. Стой си тук.

— Ти си водач — продължи Джебедая и без предупреждение удари голия гръб на Зийк с металната антена. Аз се свих и едва удържах порива да изръмжа, а Зийк стисна зъби. Кръв, ярка алена кръв се стече на струйки по нашарения от белези гръб.

— Очаквах повече от теб — продължи Джебедая със същия спокоен, невъзмутим глас и го удари отново, този път по раменете. Зийк сведе глава и изпъшка. — Ако аз падна, ти ще ги поведеш. — Последваха два бързи удара, още по-жестоки от предишните. — Не бива да бъдеш слаб, не се поддавай на емоциите или на зова на плътта. Ако ще ставаш истински водач, трябва да убиваш всяко изкушение, всичко, което поставя на изпитание морала или вярата ти. Ако искаме да оцелеем в този свят, ако искаме да спасим човешката раса, трябва да бъдем безмилостно старателни. Паднем ли, жертвите на онези преди нас ще бъдат безсмислени. Разбираш ли ме, Йезекил?

Последният въпрос беше придружен от толкова свиреп удар, че Зийк най-сетне изохка и се свлече върху камъка. Свих се в тревата, като треперех от гняв. Зъбите ми се бяха удължили, борех се с желанието да скоча и да разкъсам Джебедая от гръдната кост до чатала.

Той отстъпи назад, а лицето му отново беше спокойно и безизразно.

— Разбра ли ме? — попита той тихо.

— Да — отвърна Зийк с изненадващо сигурен глас и се надигна. Гърбът му беше окървавен, нови резки покриваха многобройните белези. — Разбрах. Съжалявам, сър.

Старецът хвърли антената в бурените.

— Извини ли се вече на Дарън? — Зийк кимна, а Джеб пристъпи напред и го стисна за рамото. Зийк трепна. — Ела тогава. Да почистим раните, преди кръвта да е привлякла нещо опасно.

Забих пръсти в земята, докато гледах как Зийк се навежда с мъка и бавно взима ризата си, а после тръгва след Джебедая. Мускулите ме боляха от усилието да се сдържам. Миризмата на кръв, насилието, бесният ми гняв към Джеб — всичко това ми дойде в повече. Гледах как Зийк се отдалечава с усилие, потрепнах, когато се облегна на един надгробен камък и преди да се усетя, изръмжах.

Той се озърна назад към гробището, тревожно смръщен, а аз прехапах език, изругах наум и започнах да си повтарям: „Аз съм дърво, аз съм камък, аз съм част от земята, от нощта.“ Зийк се огледа, като се взираше в сенките. В един момент погледна право към мен и очите ни се срещнаха в мрака, но неговите се извърнаха, без да ме различат.

— Йезекил — обърна се нетърпеливо Джебедая към своя ученик. — Какво гледаш?

Зийк отстъпи крачка назад.

— Нищо, сър. Стори ми се, че чух… — Той поклати глава. — Няма значение, сигурно е бил енот.

— Тогава защо стоиш още там?

Зийк се извини шепнешком и се обърна. Двамата изчезнаха зад ъгъла на път към църквата, а аз се отпуснах на земята. Гневът и Гладът бучаха във вените ми. Все още долавях миризмата на кръвта на Зийк, макар и не толкова силно. Трябваше да се махна оттук — колкото по-дълго оставах, толкова повече жадувах за нея. Ако Зийк или (дори по-зле) Джебедая се върнеха в гробището, може би нямаше да устоя и щях да ги нападна.

В небето облаците порозовяваха, слънцето не беше далеч. Зарових се в студената пръст, като се опитвах да не мисля какво още се крие под тревата и надгробните камъни. Земята се затвори над мен, тъмна и успокояваща и аз зачаках мракът на съня да ме погълне.

После сънувах — за първи път, откакто напуснах Ню Ковингтън.

* * *

Мрачен, пуст град.

Небостъргачи се опираха един връз друг като прекършени дървета.

Спомени, изпъстрени с гняв. Не биваше да свалям гарда, трябваше да видя капана. Бях проявила небрежност.

Просветна мълния и за част от секундата светът стана бял. В мига между блясъка и тътена и аз го видях.

Усмихваше ми се.