Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (16)

Глава 16

Не! Затворих очи и се отдръпнах толкова рязко, че ударих глава в стената. Козлето изблея стреснато, после зарови нос в сгъвките на краката си и въздъхна. Кейлъб и Бетани спяха, без да подозират за опасността.

Ужасена, аз затърсих изход. Не можех да продължавам така. Гладът бавно ме превземаше и не след дълго щях да се поддам на изкушението. Трябваше да се нахраня, преди да е станал прекалено силен.

Внимателно се отдръпнах от спящите деца и върнах току-що кръстеното козле в яслата му, където то на мига заспа отново. Щом се освободих, излязох навън и се облегнах на стената на обора, за да обмисля неизбежното. Време беше, но от кого да се нахраня?

Не и от децата, никога. Не бях такова чудовище, че да пия кръв от спящо дете. Тереза и Сайлъс бяха твърде стари и слаби, за да понесат загубата на кръв, а и не възнамерявах да ги ухапя пред две спящи деца. Джейк и Дарън бяха на пост, а Рут беше със Зийк.

Определено нямаше да е Зийк.

Оставаше Дороти, откачената. Сега клюкарстваше в къщата с Марта, която явно не си лягаше преди полунощ. И, разбира се, Джебедая Крос.

Да, бе. По-скоро щях да се гръмна в главата, отколкото да припаря до Джеб.

Изръмжах от безсилие. Така нямаше да стигна доникъде. Кога се бях сближила толкова с хората, от които възнамерявах да се храня?

В началото винаги е така. Гласът на Канин отекна в ума ми. Всички нови вампири са изпълнени с благородни и достойни намерения. Заричат се да не нараняват хората, да взимат само колкото им е нужно, да не ги ловят като овце. Само че когато започнеш да виждаш в тях само храна, ще ти става все по-трудно да се вкопчиш в човечността си.

— По дяволите! — прошепнах аз и покрих очите си с ръка. Какво би направил Канин? Опитах се да си спомня времето ни заедно в Покрайнините. Той спазваше свои правила, морален кодекс на честта, когато се хранеше. Оставяше на жертвите си по нещо в замяна, като онези обувки, например. Отплата за вредата, която нанасяше.

Сега не можех да направя подобно нещо, нямах какво да им дам. Е, помагах им — стоях на стража през нощта и тем подобни, но всички го правеха. Всички допринасяха някак. И все пак бях спасила човешки живот…

Пронизаха ме вина и отвращение. Как изобщо можах да си помисля да нападна един слаб, затворен в клетка човек? По-рано тази вечер се ужасявах да го гледам заключен като звяр, а сега се чудех дали да се нахраня от него. Може би Канин беше прав. Може би наистина бях чудовище.

Дълбокият му глас отекваше в главата ми така ясно, сякаш стоеше до мен. Изборът е твой, Алисън, бе ми казал той, спокоен и невъзмутим. Дали ще нападнеш онези, които смяташ за приятели и спътници, или непознат човек, който вече ти дължи живота си? Всеки път води към зло. Ти трябва да решиш кое е по-малкото.

— Проклет да си — прошепнах аз. Въображаемият Канин не отговори, а се стопи в нищото. Той вече знаеше кой път ще избера.

* * *

Наблюдавах как Джебедая Крос привършва молитвата си за ранения, а после се връща в къщата. Строгият му силует се открояваше в мрака. Обърнах се към мъжа в клетката и изчаках да спре да мърда и кашля, а накъсаното му дишане да се успокои. Когато започна да похърква, аз се плъзнах от сенките край стената, тръгнах бързо към навеса и грабнах ключа, който висеше на един гвоздей. Тихо свалих желязното резе, отключих катинара и свалих веригите, като внимавах да не издрънчат в решетката. После отворих вратата предпазливо, за да не изскърца.

Джо Арчър се беше свил в ъгъла, покрит с одеяла, за да се стопли. Превързаният му крак, който вонеше на кръв и спирт, беше опънат под странен ъгъл.

Наистина ли ще го направиш?

Не обърнах внимание на гласа в главата си и заглуших ужаса, вината и отвращението. Не исках да го правя, но трябваше. Не смеех да вляза в къщата, там имаше много хора и не ми се щеше да се промъкна в някоя стая само за да открия, че човекът вътре спи леко или пък е отишъл до тоалетната. Помислих си за Кейлъб, Бетани, Зийк и Дарън. Ако не направех това сега, те щяха да пострадат. Не се ли нахранех скоро, можеше да ги убия. Клетката беше изолирана и далеч от къщата, известно време никой нямаше да идва при ранения. По-добре непознат, отколкото някой, за когото наистина ми пукаше.

Освен това Джо ми дължеше живота си.

Е, това ли е оправданието ти? Ами, приключвай тогава.

Джо се размърда в съня си, изкашля се и хъркането спря. Преди да успея да размисля, аз коленичих до него и разтворих яката на палтото му. Шията му пулсираше слабо на лунната светлина. Зъбите ми пораснаха и Гладът се надигна като черен прилив. Човекът изстена и клепачите му потрепнаха, а аз се наведох и забих зъби в шията му, точно под челюстта.

Той потрепери, но веднага се отпусна, опиянен от вампирското ухапване. Когато кръвта потече в устата ми, Гладът започна да пие жадно и да настоява за още, още, още. Този път обаче го контролирах, опитвах се да запазя разсъдъка си и да не се отдам на топлината и силата, които се вливаха в мен.

Три глътки. Само толкова си позволих, макар че Гладът напираше за още. Отдръпнах се неохотно, измъкнах зъбите си от шията на мъжа и затворих раните. Джо изстена в унеса си, аз излязох от клетката, заключих вратата и сложих веригите.

— Алисън?

Точно когато поставях резето, зад мен изхрущяха стъпки и чух гласа на Зийк. Обърнах се — той стоеше на няколко крачки от клетката. В едната си ръка държеше термос, а в другата — метална чаша.

— Ето къде си била — рече той, но не обвинително, макар че изглеждаше объркан. — Така и не се върна, след като Рут си тръгна. Още ли си ми ядосана?

— Какво правиш тук? — попитах аз, без да отговоря на въпроса му. Не бях ядосана, разбира се, но може би беше по-добре да си мисли, че съм. Зийк кимна, сякаш го е очаквал.

— Приготвят вечеря в обора — продължи той и вдигна чашата. — Ето, ако искаш да хапнеш. Аз трябва да се връщам, преди Кейлъб и Матю да изядат всичката супа.

Кимнах и се извърнах. Зад решетките Джо дълбоко спеше.

— Знаеше ли за това? — попитах аз и го чух да се приближава.

— Джеб ми каза.

Зийк клекна до решетките, посегна и разтърси спящия. Той се размърда със стон и отвори помътнелите си очи, а Зийк вдигна термоса.

— Здравей — прошепна той, взе капака и изля в него малко тъмна димяща течност. — Реших, че ще искаш да хапнеш. Черно е, но е по-добре от нищо.

— Благодаря, момче — изхриптя Джо и посегна към чашата. Ръцете му трепереха и той едва не я изпусна. — По дяволите, по-зле съм, отколкото си мислех. Колко остава до сутринта?

— Към два часа — отвърна нежно Зийк и му подаде и чашата със супа през решетките. — Скоро ще се свърши. Как се справяш?

— О, ще оживея. — Джо отпи от кафето и се усмихна. — Поне още един ден.

Зийк се усмихна, сякаш наистина му вярваше и аз внезапно почувствах, че трябва да се махна оттук. Обърнах се и бързо се отдалечих — от клетката, от обречения човек, от когото бях пила кръв преди минути. От момчето, което ми показа какво чудовище съм всъщност.

— Ей! Алисън, почакай!

Чух Зийк да тича след мен и се завъртях към него, внезапно вбесена.

— Махай се! — изревах аз и едва се удържах да не покажа зъбите си. — Защо постоянно се мотаеш около мен? Какво се опитва да докаже синчето на проповедника? Да не мислиш, че можеш и мен да спасиш?

Той примигна смаян.

— Какво?

— Защо толкова се стараеш? — продължих аз, като го гледах с презрение и едва сдържах гнева си. — Постоянно се раздаваш, излагаш се на опасност, гледаш другите да са добре. Това е глупаво и рисковано. Хората не заслужават да бъдат спасени, Йезекил. Някой ден онзи, на когото си помогнал, ще ти забие нож в гърба или ще ти пререже гърлото, без да се усетиш.

Сините му очи просветнаха.

— За толкова невеж ли ме мислиш? Да, светът е ужасно място и е пълен с хора, които биха ми забили нож в гърба, докато им стискам ръката. Да, може би ще ме хвърлят на Бесните, без да им мигне окото, въпреки че се излагам на риск заради тях. Не мисли, че не съм го виждал вече, Алисън. Не съм толкова глупав.

— Тогава защо продължаваш? Ако Джеб мисли, че това е адът, защо продължаваш?

— Защото трябва да има нещо повече от това! — Зийк замълча и прокара и двете си ръце през косата, като ме гледаше с тъга. — Джеб вече се е отчаял от хората — продължи тихо той. — Навсякъде вижда поквара, вампири и Бесни и смята, че с този свят е свършено. Мисли само как да стигне до Едем, как да спаси поне няколко живота. Всички други… — Момчето сви рамене. — Всички други да се оправят сами. Дори хора като Джо. — Той кимна към навеса. — Джеб ще се моли за него, но ще се държи настрана. Няма да се трогне.

— Ти обаче не мислиш така.

— Не, не мисля така! — Зийк ме погледна право в очите и каза твърдо и без никакво смущение: — Джеб може да е изгубил вярата си, но аз не съм. Дори да греша — добави той и сви рамене, — ще продължа да опитвам. Само така ще остана човек. Само това ме отличава от тях, от всички тях — Бесни, демони, вампири…

Вампири. Това ме жегна много по-силно, отколкото очаквах.

— Ами, браво на теб — казах горчиво, — но аз не съм такава. Не вярвам в бог, не вярвам, че в хората има някакво добро. Ти може да си имаш своето хубаво малко семейство, но аз съм сама твърде отдавна, за да вярвам на когото и да било.

Изражението му се смекчи, но не това исках да видя. Исках да го нараня, да го ядосам, но той само ме гледаше с тъжните си сини очи. Накрая пристъпи напред.

— Не знам през какво си преминала — каза Зийк, като ме гледаше в очите, — не мога да гарантирам за всички, но те уверявам, че с мен си в безопасност. Никога няма да те нараня.

— Престани — изсъсках аз и се обърнах. — Не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен.

— Ще те опозная, ако ми позволиш — изстреля той, после се приближи с две широки крачки и ме хвана над лактите. Не силно, можех да се освободя, ако поисках, но бях твърде смаяна. Сковах се и се вгледах в лицето му. — Ще те опозная, ако ми дадеш възможност — прошепна той. — И не си права, знам някои неща за теб. Знам, че с Рут не се разбирате, знам, че Кейлъб те обожава и че въртиш меча като никой друг. — Усмихна се — беше ужасно хубав, очите му приличаха на сини езера. — Ти си боец, не си мълчиш, когато не си съгласна с нещо и сигурно си единствената, която не се страхува от Джеб. Не съм срещал друга като теб. Никога.

— Пусни ме — прошепнах аз. Чувах как сърцето му бие силно в гърдите и внезапно се ужасих, че той няма да чуе моето. Зийк се подчини, плъзна длани по ръцете ми и стисна връхчетата на пръстите ми, преди да ме пусне. Не откъсваше очи от лицето ми.

— Знам, че си изплашена — продължи тихо той. Все още беше достатъчно близо, за да усетя дъха му върху кожата си. Гладът се надигна, но този път по-слабо, вече задоволен. — Знам, че се срещнахме наскоро, че тук всички са ти непознати и че страниш от нас по някакви твои причини. Само че знам още, че… не съм изпитвал такива чувства към друг човек. Мисля… надявам се… че и ти изпитваш същото, защото ми беше много трудно да ти го призная. Затова… — Той пак посегна и хвана ръката ми. — Моля те да ми се довериш.

И аз го исках. За секунда ми се прищя да го целуна, докато стояхме на лунната светлина, а русите кичури падаха над очите му. Зийк се наведе напред и за миг му позволих да сложи длан на тила ми и устните му да се приближат до моите. Пулсът му блъскаше, миризмата му ме завладяваше, но този път виждах само лицето му.

Не, не бива! Блъснах го, той политна назад и падна по гръб в прахта. Чух как си пое рязко дъх — изглеждаше шокиран, наранен и готов да побегне. Аз не го направих. Пряко волята си, напук на всичко, което ми крещеше „недей“, аз измъкнах катаната, пристъпих към него и я насочих към гърдите му. Той погледна острието, което сияеше на сантиметри от сърцето му, с широко отворени очи и се скова.

— Ще ти го кажа възможно най-ясно — рекох аз, стиснала здраво ефеса, за да не трепери ръката ми. — Не прави това отново. Не ти вярвам, момченце. Не вярвам на никого. Твърде често са ми забивали нож в гърба, за да е иначе, разбра ли?

Очите му се бяха превърнали в гневни, изпълнени с обида звезди, но той кимна. Прибрах меча, обърнах се и тръгнах към къщата, като усещах погледа му. Не ме последва.

Зората наближаваше. Прибрах се в празната стая и затворих вратата, но този път я залостих. Очите ми горяха и аз потиснах емоциите, преди сълзите да са потекли.

В банята наплисках лицето си с ледена вода и се вгледах в отражението си. Каквото и да твърдят легендите, ние имаме отражение и моето беше ужасно: бледо, тъмнокосо момиче с кървави струйки, стичащи се от очите и чужда кръв във вените. Оголих зъби и образът на момичето изчезна, заменен от ръмжащ вампир с празен поглед. Ако Зийк знаеше каква съм всъщност…

— Съжалявам — прошепнах аз и си спомних вида му, когато го съборих и насочих меча към гърдите му. Шокиран, предаден, съсипан. — Така е по-добре. Наистина е по-добре. Нямаш представа в какво се забъркваш.

Не можех да продължавам така. Беше твърде мъчително — да виждам Зийк, да го държа на разстояние, да се преструвам, че не ми пука. Освен това ми ставаше все по-трудно да пазя тайната си. Рано или късно щях да се издам или някой щеше да се досети и да разбере какво се спотайва сред тях. Тогава Джеб или Зийк щяха да забият дървен кол в гърдите ми или да ми отсекат главата. Зийк беше видял как Бесни избиват приятелите и семейството му, а и беше протеже на Джебедая Крос. Не ми се вярваше да приеме един вампир в групата, колкото и да настояваше да му се доверя.

Може би беше време да си тръгвам. Не тази нощ, зората наближаваше, но скоро. Веднага щом групата напуснеше фермата. Знаех, че Джеб не иска да остава дълго тук и вече няма търпение да потегли отново. Щях да пресека гората заедно с тях, за да ги защитя от Бесните, които вероятно се спотайваха там, а после — да се измъкна, без никой да ме усети.

И къде ще идеш? — сякаш попита отражението ми. Преглътнах буцата в гърлото си и свих рамене.

— Не зная — прошепнах. — Има ли значение? Стига да съм далече от Зийк, Кейлъб, Дарън и останалите, няма значение къде ще ида.

Ще им липсваш. Ще липсваш на Зийк.

— Ще им мине.

Излязох от банята, а умът ми кипеше от обърканите ми емоции. Не исках да си тръгвам. Бях се привързала към Кейлъб, Бетани и Дарън, дори Дороти си имаше своя странен чар. С останалите почти не бях разговаряла, с Рут и Джебедая с радост бих се разделила завинаги, но все пак другите щяха да ми липсват. Особено едно момче със звездни очи и открита усмивка, което виждаше в мен единствено добро. И което не знаеше… каква съм всъщност.

Заспах с меча до себе си, завита през глава. Никой не ме обезпокои или поне когато се събудих на следващата вечер, в стаята всичко изглеждаше непокътнато. Отвън за част от секундата просветна ослепителна мълния, в далечината изтътна гръмотевица. Ако Джеб решеше да тръгнем тази нощ, походът щеше да бъде мъчителен.

По стълбището отекваха гласове и аз открих всички долу — суетяха се около огромната дървена маса в кухнята. Рут и Марта сипваха яхния и я раздаваха, а в средата стоеше голяма купа с царевични хлебчета, така че всички да си вземат. Въпреки угощението настроението беше мрачно, дори децата мълчаха със сведени погледи. Зачудих се какво става. Джеб го нямаше, Патриша също. Вдигнах глава и срещнах погледа на Зийк, който седеше от другата страна на масата.

Той веднага се извърна, грабна едно хлебче от купата и излезе. Обръч стегна гърдите ми. Исках да тръгна след него, да му се извиня за предната нощ, но не го направих. По-добре да ме мрази. Скоро щях да напусна живота му.

Отидох до Дарън, който стоеше прав в един ъгъл и топеше хляб в яхнията си. Той се извърна към мен, кимна и продължи да яде. Не ми се стори враждебен, явно Зийк не му беше казал какво се е случило.

— Какво става? — попитах аз и се облегнах до него. Той ме изгледа косо и преглътна един залък.

— Всеки момент тръгваме. — Дарън посочи към задната врата, където бяха струпани раниците. — Сигурно до час-два, след като всички се нахранят. Дано успеем да се измъкнем, преди бурята да връхлети. После дъждът ще прикрие шума и миризмата ни от Бесните в гората. Сега Джеб говори с Патриша — тя се опитва да го убеди да останем още една-две нощи, но не мисля, че ще успее. Джеб вече издаде заповед.

— Веднага? Още тази нощ? — смръщих се аз и Дарън кимна. — Мислех си, че ще останем поне докато Джо се оправи.

— Джо е мъртъв — рече тихо Дарън и гърлото ми се сви от ужас. — Умрял е днес следобед. Лари отишъл да го види и го намерил умрял.

Умрял?

— Не! — прошепнах, но тътен на гръмотевица заглуши гласа ми. Не може да е мъртъв. Не и след… Излязох през задната врата и тръгнах към навеса.

Първите капки дъжд забарабаниха по ламаринения покрив. Щом подминах обора, чух животните да блеят и да се блъскат в стените, а копитата им тропаха по пода. В сумрака навесът изглеждаше тъмен и тих. Няколко цепеници вече бяха отнесени, за да захранят огньовете, макар че дъждът скоро щеше да ги потуши. Запитах се дали Бесните излизаха при всяка буря.

Когато заобиколих навеса, видях клетката и тялото, сгушено в ъгъла. Потреперих, обзе ме облекчение. Дарън грешеше. Джо беше жив.

— Здравей — казах тихо и пристъпих към решетката. — Как ме изплаши само. Всички мислят, че си…

Джо ме погледна с пламнали очи и се хвърли с крясък към мен. Отскочих, а тялото му се блъсна в решетката със смразяващ вой и той стисна пречките. Кожата му беше бледа и безкръвна. Бесният изрева, разклати решетката и започна да хапе желязото. Безумните му очи не се откъсваха от мен.

Призля ми, докато се взирах в създанието, което доскоро беше Джо Арчър — в познатото лице, сега изпито и пусто. Брадата му беше покрита с кръв и повърнато, очите му блестяха като стъклени и в тях имаше единствено глад. Стомахът ми се сви толкова силно, че се уплаших да не повърна.

Аз ли направих това? Моя ли е вината? Замислих се за предишната нощ, когато Джо беше говорил с мен. Прие кафе от Зийк, дори се шегуваше. Тогава беше добре. Нима бях изпила толкова кръв, че е умрял и инфекцията го е победила? Дали щеше да е още жив, ако не се бях нахранила от него?

Чух хрущене по чакъла и се обърнах. Надявах се и се боях, че може да е Зийк. Не — беше Лари, който идваше да върне празната ръчна количка в навеса. Остави я настрани и се втренчи за няколко секунди в Бесния, а обветреното му лице се изкриви от мъка.

— По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! Надявах се, че няма да… — Той си пое дъх и преглътна с мъка. — Трябва да кажа на Патриша — прошепна Лари. Явно бе на ръба на силите си. — О, Джо… Добър човек беше, не заслужаваше това.

— Какво ще стане сега с него?

Лари не ме погледна и продължи да се взира в Бесния.

— Джо вече го няма — рече той с мрачен равен глас. — Щяхме да го погребем, ако не се беше превърнал, но сега нищо не е останало от него. Утре слънцето ще се погрижи за тялото.

Той тръгна към къщата, а аз останах да се взирам в чудовището, което някога бе Джо. Чувствах се ужасно. Очите ми пареха, усетих как нещо горещо се плъзга по бузата ми. Този път не го избърсах и последваха още — алени струйки, които изгаряха кожата ми. Бесният ме гледаше студено и пресметливо. Беше спрял да се блъска в решетките и пак се свиваше в ъгъла, неестествено неподвижен, напрегнат като пружина.

— Съжалявам — прошепнах на създанието, а то оголи зъби при звука на гласа ми. — Аз съм виновна. Щеше да си жив, ако не те бях ухапала. Много съжалявам, Джо.

— Знаех си — изсъска някой зад мен.

Завъртях се. Рут надничаше иззад ъгъла на навеса, а кафявите й очи се бяха разширили от смайване.