Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (9)

Глава 9

Рязко се събудих, изсъсках и оголих зъби, докато кошмарът отстъпваше пред реалността. Сънувах за пръв път, откакто се превърнах във вампир — тъмни тунели, криволичещи коридори и нещо ужасно, което се спотайваше в тях и ме преследваше. Помнех студения страх от приближаването на непознатото зло, а после — ослепителната болка, когато създанието най-сетне скочи върху мен, макар че не видях лицето му. Това бе достатъчно, за да ме разбуди и след кратък размисъл установих, че цялата работа е доста странна. Как така мъртвите ще сънуват? Трябваше да попитам Канин.

Канин. Надигнах се, грабнах меча и хукнах към кабинета му с надеждата да го заваря там, спокоен и делови, седнал пред цял куп документи, както винаги.

В офиса обаче нямаше никого, нито дори бележка с указания какво да правя през нощта. Тръгнах по коридорите, като надничах във всяка стая и във всяко ъгълче. Нищо, от него нямаше и следа. Беше изчезнал.

За миг се запитах дали не си е тръгнал нарочно, дали миналата нощ изобщо е имал намерение да се върне. Дали пък не се беше изморил от намусената си опърничава ученичка? Може би бе решил, че е време да се отърве от мен. Поклатих глава. Не, Канин не беше такъв. Макар и студен, безстрастен, закоравял, а често и ужасно страшен, той не беше лъжец. Щом го нямаше, значи бе някъде навън. Дали не беше ранен? Или заловен? Или мъртъв?

Престани, заповядах си аз. Нямаше причина да се паникьосвам само защото Канин го нямаше в болницата. Може би обикаляше из тунелите и залагаше капани и аларми. Или си беше тук, в някоя стая, в която не бях погледнала, или…

Чакай малко. Имаше едно място, където можех да го потърся.

Побутнах червената метална врата в дъното на стълбището, тя се отвори с неохотен стон и ми разкри дълъг коридор. Над нея зърнах счупена охранителна камера, а в края на коридора — още една. Тръгнах натам, вратата отново изстена и се затвори с трясък след мен, а тясното пространство потъна в мрак.

С новопридобитото си вампирско зрение виждах дори в непрогледна тъмнина и тръгнах към края на коридора, където имаше друга врата — от неръждаема стомана, залостена отвън и достатъчно тежка, за да спре дори влак. Нямаше нормална дръжка, а нещо като ръждясало колело в центъра.

Какво ли са държали тук, зачудих се аз, докато го завъртах надясно. То поддаде неохотно, после вратата се отвори навън с тихо съскане.

Пристъпих в друг коридор, мрачен и клаустрофобичен, но този път големите прозорци по стените гледаха към изолирани стаи. Няколко бяха строшени, но стъклото изглеждаше изключително дебело, затова повечето бяха още здрави. Вгледах се по-внимателно и по гръбнака ми плъзна ледена тръпка.

Прозорците бяха препречени с дебели вертикални решетки, като клетки, а тежките метални врати се заключваха отвън. Всяка стая имаше бели стени, които вече се рушаха, а по тях, чак до пода, се виждаха следи, сякаш ги бяха драли остри нокти.

— Какво е това място, за бога? — прошепнах аз и гласът ми екна неестествено високо. Мракът като че ли посегна към мен, опитваше да ме привлече навътре. Надушвах кръв, болка и смърт, излъчваха се от самите стени и сякаш се процеждаха през цепнатините по пода. С периферното си зрение за миг зърнах лица, които надничаха през стъклото, призрачни образи на изчезнали създания.

Цялата настръхнах. Каквото и да се беше случило тук, каквито и тайни да се криеха зад тези врати, аз нямах желание да ги разкривам. Чух тропот по стълбите, а после — стъпки в коридора и трепнах от облекчение.

— Канин! — извиках и хукнах към дебелата метална врата. Почти се беше затворила, така че я избутах и попитах: — Къде беше, по дяволите?

Тогава вампирът с ужасната усмивка отново ми се ухили.

* * *

— Здравей, мила — измърка той, а аз отстъпих и когато влезе в коридора, измъкнах меча си. — Каква изненада да се натъкна отново на теб! Едно малко птиченце май ме е излъгало.

Вдигнах катаната пред себе си и започнах да обикалям около него, а той запристъпва из помещението. Само че не гледаше мен, а се взираше невиждащо в стените и прозорците по коридора.

— Какво правиш тук? — изръмжах аз, като се опитвах да контролирам страха си. — Как откри това място?

— Ох… — въздъхна дрезгаво вампирът. — Чудесен въпрос, пиленце. — Той посегна и опря бледата си длан в стъклото, а после притисна буза към нея. Забелязах петно от засъхнала кръв на врата му, като от скорошно порязване. — Знаеш ли, че тези стени могат да говорят? Ако ги помолиш, ще ти разкажат тайните си, макар че понякога ще трябва да ги изтръгваш от тях, о, да. Понякога се налага. — Той се изправи и се обърна към мен. Усмихваше се, но очите му бяха празни черни. — Къде е Канин? — попита търпеливо непознатият. — Кажи ми и ми спести труда да ти изтръгвам пръстчетата.

— Няма го — отвърнах аз. Той не ми се стори изненадан.

— Значи още не се е върнал? Сигурно съм го ударил по-силно, отколкото си мислех. Много добре, тогава ще го почакаме. Имам цяла вечност на разположение.

— Какво си му направил? — озъбих се аз, а той загриза нокътя си, прокара език по тънките си устни и ми се усмихна.

— Някога филетирала ли си риба?

— Какво? — Господи, тази откачалка ме плашеше ужасно. — За какво говориш, по дяволите?

— Не? Много е лесно. — Проблесна метал и в ръката на вампира изникна тънко острие. Подскочих — беше толкова бърз, че дори не бях видяла движението му. — Номерът е да започнеш с одирането още щом извадиш рибата от водата, преди да е умряла. Просто плъзгаш ножа под плътта, подръпваш… — Той демонстрира хватката с острието и разсече рязко въздуха. — И кожата веднага се отделя. — Погледна ме в очите, а усмивката му стана още по-широка и разкри вампирските му зъби. — Ето какво направих с последната малка рибка на Канин. Той пищя, о, как пищя само! Беше невероятно. — Вампирът размаха ножа си към мен. — Чудя се дали и ти ще ми доставиш същото удоволствие?

Ръцете ми се тресяха, а катаната трепереше заедно с тях. Стиснах здраво дръжката, за да ги спра, но не можех да помръдна, смразяваше ме непознат досега ужас. Един образ проблесна в ума ми, преди да успея да го спра: от тавана виси тяло, мускулите му са оголени, а то се гърчи и пищи от болка. Прогоних мисълта, преди да ми е прилошало.

— Защо… защо го мразиш толкова? — попитах аз, най-вече за да го накарам да говори и да спечеля малко време. Гласът ми трепереше и това ме вбеси още повече. По дяволите, не биваше да показвам страх пред този психар. Прехапах бузата си, вкусих кръв и това беше достатъчно, за да разбуди демона в мен. Следващите ми думи прозвучаха по-ясно: — Защо искаш да го убиеш?

— Не искам да го убия — обясни вампирът. Звучеше почти изненадан. — Това ще му е малко. Той сигурно ти е разказал. Каза ли ти какво направи? Не? — Непознатият се изкиска и поклати плешивата си глава. — Винаги държиш отрочетата в неведение, а, стари приятелю? Те дори не разбират защо трябва да страдат толкова.

Вампирът тръгна към мен и аз отскочих с напрегнати мускули, но той само прекоси коридора, като прокарваше пръсти по металните врати. Вече не се усмихваше, лицето му беше съвсем безизразно, което го правеше хиляди пъти по-ужасяващ.

— Помня — започна той, а гласът му бе студен шепот в мрака. — Никога няма да мога да забравя писъците, кръвта по стените… Пред очите ми всички наоколо се превърнаха в онези… изчадия. — Той потрепери, озъби се и внезапно заприлича на създанията в руините. — И в мен забиха същите игли, и в мен вкараха същата болест, само че аз не се промених… и все се чудех защо. Защо не се трансформирах.

Погледнах към изхода, за да преценя разстоянието до тежката метална врата. Нямах достатъчно време. Откаченият вампир вероятно беше бърз като Канин, тоест, много по-бърз от мен. Трябваше да спечеля време, поне още няколко секунди.

Хванах меча с едната си ръка, посегнах бавно към джинсите си и стиснах дръжката на стария ми нож. Издърпах го бавно, отворих малкото острие и го скрих в дланта си.

— Е, вече знам. — Лудият леко се извърна и ужасната усмивка се завърна на лицето му. — Знам защо съм бил пощаден. За да накажа виновника за нашата болка. Ще му върна десетократно за всеки писък, всяка капка кръв, всяка ивица плът и всяка строшена кост! Ще познае болката, страха и отчаянието на всички, озовали се зад тези стени. Ще залея земята с кръвта му, ще излича целия му род и когато крясъците му и писъците на отрочетата му заглушат онези в главата ми, когато вече не виждам лицата им и не чувам агонията им… едва тогава ще му позволя да напусне този свят.

— Ти си пълен психопат! — заявих аз, но той само се изкиска.

— Не очаквам да ме разбереш, пиленце. — Вампирът се обърна към мен, като си играеше с ножа и се усмихваше. — Очаквам само да запееш. Пей за мен, пей за Канин и нека песента ти бъде прекрасна.

Хвърли се към мен така бързо, че ме хвана неподготвена, въпреки че го очаквах. Замахнах с катаната към врата му, но той се плъзна встрани, пъхна се под гарда ми и ме блъсна в стената. Главата ми се удари в прозореца и нещо изпука — или черепът ми, или стъклото. Преди да успея да реагирам, една студена мъртвешка ръка стисна ръката, с която държах меча и я изви така, че острието се заби в брадичката ми.

— Е, пиленце — прошепна откаченият и притисна кльощавото си тяло към мен. Опитах се да го отблъсна, но той сякаш беше от стомана и не ми позволяваше да помръдна. — Попей ми!

Оголих зъби в лицето му.

— Пей си сам! — изсъсках аз, вдигнах другата си ръка и забих джобното ножче в едно от налудничавите му черни очи.

Той изкрещя и се олюля назад, притиснал лицето си с ръце. Аз отскочих от стената и хукнах към вратата, но не бях направила и три крачки, когато писъкът му се превърна в смразяващ яростен рев, от който ми се изправи косата. Страхът ми даде сили и аз стигнах до изхода, промуших се през отвора, хвърлих меча и се завъртях, за да затворя вратата. Видях как лудият вампир се втурва към мен с разкривено от ярост лице, оголени зъби и кървясали очи и блъснах силно вратата. Тя се раздвижи със стон и аз бързо завъртях колелото наляво, за да я запечатам. В същия миг от другата страна отекна силен трясък.

Когато грабнах пак катаната и отстъпих от вратата, ръцете ми трепереха. Странна работа — имах чувството, че сърцето ми препуска лудо, че не мога да си поема дъх от страх, но, разбира се, нямаше нищо такова. Само лекото треперене на ръцете и краката ми показваше колко близо съм била до смъртта. Отново.

Още един трясък отекна зад стоманената врата и аз потреперих. Кога ли щеше да се измъкне онзи откачен вампир? Успееше ли, щеше да ме погне отново, в това нямаше съмнение. Затова трябваше да се отдалеча колкото е възможно повече.

Отстъпих и се обърнах да побягна, но в коридора налетях на някого.

— Канин! — Едва не припаднах от облекчение и се блъснах в него с разперени ръце. Той отстъпи крачка назад и се облегна тежко на стената. Изглеждаше дори по-блед от обикновено, а ризата му беше изцапана със засъхнала кръв. Неговата кръв. — Ти си ранен!

— Добре съм — отсече той и ме избута от пътя си. — Стара е. Вече се нахраних, не се тревожи за мен. — Канин огледа коридора и присви очи. — Сарен тук ли е?

— Сарен? За откачения вампир ли говориш? Да, тук е. — Посочих към металната врата точно когато по коридора отекна поредния тътен, последван от отчаяно драскане. — Да не ти е приятел? Много държеше да ми смъкне кожата.

— Имаш късмет, че си оцеляла — прошепна Канин, поклати глава и ми се стори, че долових леко възхищение в гласа му. — Снощи ме изненада. Не мислех, че ще ме открие тук толкова скоро.

— Добре ли си?

Канин се отблъсна от стената.

— Трябва да се махаме. Бързо, нямаме много време.

— Мислиш, че Усмивко може да се измъкне оттам, така ли? — попитах аз и се озърнах към вратата. — Наистина ли? Ама това е половин метър солиден метал!

— Не, Алисън. — Канин ме погледна и лицето му притъмня. — Тази вечер твоят приятел е отишъл при властите. Съобщил е, че двама неупълномощени вампири се мотаят край старата болница и хората на Принца идват насам. Трябва да тръгваме веднага.

Втренчих се ужасена в него, не можех да повярвам.

— Не — настоях, когато той се обърна и тръгна по коридора. — Грешиш. Лепката не би ми го причинил. Това е единственото правило, което всички спазват — ние не предаваме събратята си на кръвопийците.

— Сега ти си кръвопиец — отекна гласът на Канин, мрачен и тревожен. — Все едно, някой им е казал и идват насам. Ако ни хванат, ще ни убият. Трябва да се махнем от града.

— Да се махнем ли? — Забързах след него, стомахът ми се сви. — Къде ще отидем?

— Не зная. — Внезапно той заби юмрук в стената и ме накара да подскоча. — По дяволите! — изръмжа Канин и сведе глава. — По дяволите, на косъм бях! Само да имах още малко време…

Той отново удари с юмрук в стената и в нея зейна дупка. Размърдах се тревожно, осъзнала, че онова, което търсеше от толкова време, вече е загубено. Или не го беше открил, или изобщо не е било тук. След седмици дирене и четене на безкрайни документи накрая всичко се бе оказало напразно.

Внезапно всичко — проучването му, болничните стаи, откаченият вампир, който толкова го мразеше — някак се подреди в главата ми. Почувствах се като пълен идиот, задето не се бях сетила досега.

— Ти си бил! — Вгледах се в прегърбената до стената фигура. Не бях сигурна, но ми се стори, че при тези думи раменете й трепнаха. — Ти си вампирът, Господарят, който е предал другите, за да бъде открит лек за Червените дробове. Ти си работил с учените! А това място… — Озърнах се към металната врата. — Тук е станало всичко, за това говореше оня лудият! За експериментите, за писъците… Ти си виновен за появата на Бесните!

Канин се изправи, но не ме погледна.

— Онзи вампир вече го няма — каза той с най-студения глас, който бях чувала някога. — Той беше глупак и идеалист, а вярата му в човешката раса бе ужасяващо наивна. По-добре щеше да бъде, ако бе оставил вирусът да следва естествения си ход — част от хората щяха да оцелеят, те винаги оцеляват. Дори ако нашият вид измреше от глад, дори ако вампирите изчезнеха, пак щеше да е за предпочитане пред това.

Мълчах, не знаех какво да кажа. Сигурно би трябвало да го мразя. Та Канин бе вампирът, чиито действия бяха причинили нещо ужасно, именно той бе отговорен за разпространението на Беса и поробването на целия човешки род. Дори в най-мрачните си, най-гневни моменти обаче не успях да достигна дълбочината на ненавистта, която чух в неговия глас, на абсолютната му омраза към вампира, прокълнат и от двете раси, който отчаяно искаше да поправи стореното.

— Да вървим — рече накрая той и тръгна напред. — Не бива да спираме. Вземи само най-необходимото, няма да носим багаж. Разполагаме само с няколко часа да минем под Стената и да навлезем в руините.

— Готова съм — обявих аз и вдигнах меча. — Не ми трябва друго, освен това.

Само че ми стана малко тъжно. Бях живяла седемнайсет години на този свят, а разполагах единствено с меча и дрехите на гърба си. Които дори не бяха мои. За миг ми се прииска да бях запазила нещо от мама, нещо, което да ми напомня за нея, но вампирите ми бяха отнели дори това.

Тогава го осъзнах напълно — аз си тръгвах. Напусках единственото място, което познавах, където бях прекарала целия си живот. Какво лежеше отвъд Стената, освен руините — нямах представа. От Канин знаех, че съществуват и други вампирски градове, пръснати из пустошта, но не и къде се намират. Той не обичаше да говори нито за пътуванията си, нито за външния свят, затова не го разпитвах. Дали хората някъде там бяха отхвърлили защитата на вампирите и живееха свободни? Или светът отвъд бе само пустош от мъртви сгради и гори, бъкащи от Бесни и други ужасии?

Предположих, че ще разбера лично — Канин не ми даде време да помисля.

— Бързо! — сопна се той, докато тичахме към асансьорната шахта. Щях да я използвам за последен път. — Качвай се, сигурно скоро ще се появят.

Задрапах в мрака, излязох сред руините на болницата и отстъпих встрани, за да може Канин да ме последва. Почернелите останки около нас бях тихи, но извън двора дочувах стъпки, като повей на вятъра през тревата. Много стъпки. И наближаваха.

Надзърнах над тревата и плевелите и ги видях — вампири, много вампири. Движеха се вкупом през двора, а луната озаряваше бледата им кожа. Край тях имаше и човеци пазачи, понесли огромни автомати. Стори ми се, че вампирите не са въоръжени, но бяха много, плъзгаха се безшумно през бурените като армия от трупове. Гледката ме накара да прехапя устни и аз усетих вкуса на кръв.

Канин ме стисна за рамото и аз се озърнах към него, като се опитвах да скрия страха си. Той притисна пръст до устните си, посочи към града и двамата поехме натам в мрака, докато гласовете и тропотът на стъпки наближаваха.

* * *

Никога не съм бягала толкова бързо през живота си. Или в смъртта, ако става дума. Канин беше непреклонен и ме превеждаше по странични улични и тъмни алеи, както и пред и под стари сгради на ръба на срутването. Добре, че не усещах умора, докато тичах след него, за да избягаме от армията, която ни преследваше. Те обаче не се изморяваха и явно извикаха подкрепления, щом разбраха, че им се измъкваме. Доскоро пустите улици се изпълниха с коли и бронирани камиони, ярки прожектори пронизваха мрака, а въоръжени стражи бяха готови да открият огън по всичко, което се движи. Хората предвидливо се бяха прибрали, дори бандитите не бродеха из уличките. Лов, в който са се включили дори вампири, много вампири, бе достатъчна причина и най-смелият сред тях да потърси укритие.

Улиците бързо станаха твърде опасни за нас, но Канин не смяташе да останем дълго на повърхността, така че се спуснахме под земята възможно най-скоро. Той вдигна капака на една шахта, посочи към отвора и аз се спуснах в недрата на града без капка колебание.

— Не бива да се бавим долу — предупреди ме той, след като скочи тихо до мен. — Ще претърсят и тунелите, вероятно дори по-щателно от улиците, но тук поне сме скрити от камионите.

Кимнах.

— Накъде?

— Към руините. Щом излезем от града, вероятно няма да ни последват.

Усетих как стомахът ми се свива при мисълта да ида пак в руините, където чакаха Бесните. Там бях умряла, но потиснах страха си. Трябваше или да се изправим срещу Бесните, които може би щяха да ни убият, или да останем тук и да чакаме вампирите на Принца, които със сигурност щяха да ни убият. Предпочитах да имам шанс да се защитя.

— Нощта скоро ще свърши, Канин — казах аз. Усещах как се нижат часовете.

Той кимна рязко.

— Тогава да побързаме.

Така и направихме. Хукнахме през тунелите, а над нас все така ечаха гласове.

* * *

Чакаха ни в края на стария град.

Сред руините имаше повече войници и пазачи, отколкото някога бях виждала. Дали заради печалната слава на Канин, дали заради омразата на принц Салазар, още щом се подадохме от тунелите, от мрака се надигна вик и отекна картечен огън. Куршумите валяха наоколо ни и с блясък рикошираха в паважа и стените.

Хукнахме приведени по обраслата с бурени земя и се шмугнахме между сградите, но алармата се включи и всички разбраха къде се намираме. Отвсякъде ехтяха изстрели и викове. Три ръмжащи кучета се спуснаха към нас и се наложи Канин да ги посече, за да можем да продължим.

— Насам — изсъска той и се прикри зад една стара тухлена сграда, почти погълната от лози. — Границите на града не са далеч, виждаш ли онези дървета? — попита той и посочи нещо над покривите, зад пелената от листа на хоризонта. — Ако стигнем до гората, ще успеем да…

От редицата коли пред нас изригна рев на автомат, по гърдите на Канин избухнаха малки кървави експлозии и той отскочи назад, като изсъска от болка. Изкрещях от ужас, а той залитна, обърна се, хвърли се през прозореца в старата сграда и изчезна сред дъжд от стъкла. Аз се приведох, за да избегна куршумите и се проврях след него.

— Канин!

Вътре миришеше на бензин, мръсотия и плесен. Щом се изправих, видях няколко коли и се озърнах диво. Менторът ми лежеше до прозореца, обграден от парчета стъкло. Спуснах се към него, а той се надигна на колене, изкриви лице и стисна здраво челюстите си. Острите му зъби бяха окървавени, кръв имаше и по дрехите му, пресни петна избиваха върху старите. Тя извираше от раните в гърдите и стомаха му, оставени от поетите челно куршуми.

Пред смаяния ми ужасѐн поглед той започна да бърка с два пръста в раните, стиснал зъби. Извади три оловни куршума един след друг и ги хвърли на земята. Раните се затваряха, но кръвта по ризата, гърдите и ръцете му оставаше.

Канин потрепери и се свлече до стената. Гласове кънтяха наоколо ни, мъже крещяха и викаха подкрепления. През прозореца виждах как тъмносиньото небе на хоризонта вече се обагря с оранжево сияние — слънцето изгряваше.

— Алисън — тихо каза Канин. Едва го чувах заради виковете и стрелбата. — Времето ни заедно свърши, тук ще се разделим.

— Какво? Ти полудя ли? — ококорих се аз. — Майната им! Няма да те оставя.

— Отгледах те, доколкото можах — изрече той. Очите му бяха станали като стъклени. Осъзнах, че вероятно го мъчи глад след загубата на кръв, но въпреки това се стараеше да говори спокойно. — Вече знаеш почти всичко, за да оцелееш. Остана да ти кажа само едно. — В една от колите се заби куршум, в сенките проблеснаха искри, а аз потреперих. Канин сякаш не забеляза. — Едно последно умение, което всеки вампир трябва да владее — продължи той почти шепнешком. — Ако се окажеш навън по светло, може да се заровиш в земята, за да се скриеш от слънцето. Ние го правим инстинктивно. Бесните така спят през деня, затова внимавай, защото могат да изникнат направо под краката ти. Трябва да намериш място с пръст, а не скалисто, за да се заровиш напълно. Разбра ли? Може да ти се наложи много, много скоро.

Поклатих глава. Почти не го слушах, виковете и лаят на кучетата приближаваха.

— Канин — започнах аз, очите ми пареха. — Не мога! Не мога да те оставя да умреш.

— Не ме подценявай, момиче — отвърна той с лека усмивка. — Живял съм много, много дълго. Да не мислиш, че не съм изпадал и в по-тежки ситуации? — Усмивката му стана по-широка и по-зла, а после изчезна. — Ти обаче няма да оцелееш. Не и сега, не и такава, каквато си. Затова се махай оттук и живей, стани по-силна. Някой ден може да се срещнем отново.

Тържествуваш рев оповести, че са ни открили, картечен откос надупчи стената и аз се сниших още повече. Канин изръмжа и зъбите му пораснаха, а стъклените му очи засияха още по-ярко. Той ме погледна и изкриви устни.

— Върви, бягай към гората! Аз ще привлека вниманието им. — Един куршум се заби в стената и ни поръси с парченца мазилка, а Канин изрева: — Върви!

— Канин…

Той изръмжа. Лицето му бе станало демонично, за пръв път успявах да зърна онова, в което можеше да се превърне и се свих от ужас.

— Върви! Иначе ще ти изтръгна сърцето!

Преглътнах един стон, обърнах се и запълзях по пода. Проврях се през един счупен прозорец в дъното, като всеки миг очаквах в гърба ми да се забие куршум, но не поглеждах назад. Канин изрева — смразяващ вой, изпълнен с непокорство и гняв, следван от бърз картечен откос и отчаян писък.

Стигнах до края на двора и хукнах през руините. Горещи кървави сълзи се стичаха по лицето ми и ме ослепяваха. Не спрях, докато шумовете от битката не останаха зад мен, докато не напуснах руините и не навлязох в гората, докато изсветляващото небе не ме принуди да забавя ход.

Накрая се свлякох, ръмжаща и разплакана, в корените на няколко стари дървета. Слънцето щеше да изгрее всеки миг и да ме превърне в клада. Полусляпа от алените сълзи, аз зарових пръсти в хладната влажна земя и започнах да изхвърлям пръст и листа. Не знаех дали ще успея да се заровя достатъчно бързо, за да се спася, беше горещо, много горещо. Ровех трескаво, като луда и се чудех дали от кожата ми вече се вдига дим.

Земята като че ли се надипляше и се топеше под мен, поглъщаше ме. Спуснах се в черната дупка, студената пръст ме обгърна като пашкул и жегата моментално изчезна. Заляха ме хлад и прелестен мрак, а после — нищо.

* * *

Когато се събудих, светът тънеше в мълчание, а аз бях сама.

Изтърсих пръстта от косата и дрехите си и се озърнах. Ослушах се за стрелба, за някакъв признак на живот в мрака. Нищо не помръдваше, освен листата, които шумяха в короните на дърветата. През клоните им виждах озареното от звезди небе.

Канин го нямаше. Унило тръгнах обратно и стигнах чак до края на руините, но знаех, че е невъзможно да го открия. Ако беше мъртъв, от него щеше да е останала само пепел. Натъкнах се на няколко човешки трупа, разкъсани и разчленени сякаш от освирепял звяр. Единият все още стискаше автомат в окървавената си ръка. Огледах оръжието, но то беше празно, така че нямаше смисъл да го мъкна със себе си.

Едва щом се уверих, че наистина съм сама, се зачудих какво да правя.

Проклет да си, Канин.

Опитах да потисна страха си, несигурността ме задушаваше. Къде да ида сега? Какво да правя? Не смеех да се върна в града, Принцът със сигурност щеше да ме убие заради родството ми с Най-търсения вампир на света, но онова, което се простираше отвъд руините, бе пълна мистерия. Какво ли имаше там? Друг вампирски град най-вероятно. Или пък не. Може би щях да заваря само пустош, докъдето поглед стига, може би там имаше единствено Бесни, които нападат и убиват всичко живо, всеки човек. Но аз вече не бях човек и не се страхувах от тях като преди. Вече бях част от техния свят, част от мрака.

Още бях изплашена. Ненавиждах мисълта да напусна дома и относително безопасния град, но част от мен бе малко въодушевена. Може би всичко в краткия ми мизерен живот бе водило към това. Вече бях от другата страна на стената, далеч от влиянието на вампирите. Да, бях мъртва, но смъртта носеше странна свобода. Всичко от предишния ми живот си беше отишло, нямах при кого да се върна.

Върви и живей, стани по-силна.

— Е, добре, Канин — прошепнах. — Предполагам, че ще трябва сама да проверя какво има там.

Обърнах се и се взрях през дърветата, към руините и града, за да видя за последно светлините на стария си дом. После, само с меча и дрехите на гърба си, аз напуснах Ню Ковингтън и поех към пустошта. Спрях едва когато бях сигурна, че погледна ли назад, ще видя само дървета.