Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (6)

Глава 6

Когато се събудих, бях сама и лежах на прашно легло в една от стаите на някогашната болница. Отново беше нощ и аз знаех, че слънцето е залязло преди около час. Предната нощ с Канин останахме навън почти до зазоряване и той ми обясни, че като вампир трябва да се науча кога наближава изгревът и колко време имам, за да потърся укритие. Каза, че въпреки легендите нямало да лумнем веднага в пламъци, но че сега, когато на практика сме мъртви, химията на телата ни се била променила. Оприличи го на човешкото заболяване порфирия, при което токсични вещества в кожата причиняват почерняването й и появата на язви при излагане на ултравиолетова светлина. Ако осъмнеш на открито, слънчевите лъчи ще прогорят откритите места, докато накрая кожата ти наистина се запали. Това била много гадна и изключително мъчителна смърт, каза Канин, като видя ужасеното ми изражение, и трябвало да се избягва на всяка цена.

Въпреки това за малко да окъснеем. Помня как наближавахме порутената болница, а аз ставах все по-сънлива, докато небето леко изсветляваше от катраненочерно към тъмносиньо, но дори в летаргията си усещах нарастваща паника и отчаяние, които ме пришпорваха да намеря убежище. Докато отчаяно се борех с обзелата ме леност, Канин ме вдигна на ръце, притисна ме до себе си и закрачи през тревата и бурените, докато аз клюмах на гърдите му.

Събитията от нощес ме връхлетяха отново и аз потреперих. Струваха ми се някак нереални, сякаш се бяха случили с някой друг. Опитах да накарам зъбите си отново да пораснат и усетих как веднага покълват през венците ми, остри и смъртоносни. Не бях гладна, което ми донесе както облекчение, така и разочарование. Зачудих се колко често ще трябва… да се храня. Колко време ще мине, преди да мога да забия зъби в нечие гърло и отново да усетя как в мен нахлуват сила и топлина…

Отърсих се от тези мисли, ядосана и отвратена. След само една нощ като вампир вече поддавах, оставях се на демона.

— Аз не съм като тях — заявих аз на мрака, на скритото в мен създание. — По дяволите, аз ще победя това. Някак си. Няма да се превърна в бездушно чудовище, заклевам се.

Станах от леглото и тръгнах по тъмния тесен коридор, за да намеря Канин.

Той седеше зад бюрото в кабинета си и прелистваше огромен куп листа. Щом влязох, вдигна очи към мен, но после продължи да чете.

— Ъ-ъ-ъ… — започнах аз и се настаних върху един от преобърнатите шкафове. — Благодаря ти. Че не ме остави да изгоря тази сутрин, искам да кажа. Предполагам, че така става, ако слънцето ни завари навън, нали?

— Това е нещо, което не пожелавам и на най-големия си враг — отвърна той, без да вдига глава. Спомних си как ме бе внесъл тук и се намръщих.

— Е, ти как успя да останеш буден, след като аз заспах?

— Практика. — Канин прелисти още една страница и зачете следващата. — Всички вампири трябва да спят през деня — продължи той, все още без да ме поглежда. — Ние сме нощни създания, като бухалите и прилепите и тялото ни е устроено така, че ни обзема сънливост и умора, щом слънцето се издигне. С практика и много воля можем да преборим нуждата от сън за известно време. Колкото по-дълго стоиш буден, толкова по-трудно става.

— Е… благодаря. — Вгледах се в темето му и сбърчих нос. — В такъв случай съм доволна, че си толкова упорит.

Канин най-сетне ме погледна и изви вежда.

— Няма защо — рече той. Стори ми се развеселен. — Как се чувстваш?

— Добре, предполагам. — Той взе лист хартия от шкафа. Никой никога не ме беше питал как се чувствам, поне откакто пораснах. — Не съм гладна.

— Това е нормално — обясни Канин и взе друг лист. — Ако няма рани и не полага големи усилия, вампирът обикновено се храни веднъж на две седмици, за да е сит и задоволен.

— О…

— Макар че има такива, които се хранят всяка нощ, ако имат тази възможност. Принцът и съветът му си угаждат дори по-често, уверявам те. Но иначе спокойно можеш да изкараш без кръв две седмици. След това ще огладняваш все повече и повече и нищо няма да те задоволи, докато не се нахраниш отново.

— Да, май го спомена вече.

Той ме погледна и остави листа, после стана, заобиколи бюрото и се облегна на предната му част.

— Да продължа ли да те уча, или предпочиташ да те оставя да откриеш всичко сама?

— Извинявай — прошепнах аз и извърнах очи. — Явно още не съм свикнала да съм мъртва. — Тогава ми хрумна нещо и го погледнах смръщено. — Какво ще стане, когато „обучението“ завърши?

— Подозирам, че ще продължиш да живееш като вампир.

— Нямах това предвид и ти го знаеш, Канин. — Посочих към тавана. — Ще бъда ли допусната във Вътрешния град? Другите вампири ще ме оставят ли да мина през портите сега, когато съм една от тях?

Сега, когато съм една от тях. Отвратителна мисъл. Никога няма да бъда една от тях, обещах си отново аз. Не напълно. Аз не съм като тях. Няма да падна до тяхното ниво, няма да смятам хората за животни.

— За нещастие — рече Канин — не е толкова просто.

Като че ли се готвеше да започне поредната лекция, така че се настаних в стола, на който бях седяла и предната вечер и облегнах брадичка на ръцете си. Той замълча, погледа ме известно време и продължи:

— Вече си вампир, така че да, ще ти позволят да минеш през портите на Вътрешния град, стига да не издадеш по някакъв начин връзката си с мен. Ще трябва да разбереш каква е политиката на немъртвите, преди сама да се сблъскаш с нея. В града има йерархия, властова и социална верига, която трябва да познаваш, за да можеш да се впишеш в нея.

— Да се впиша в нея — повторих аз и изсумтях. — Цял живот обикалям по улиците на Покрайнините. Не мисля, че скоро ще тръгна да се подмазвам на вампирите във Вътрешния град.

— Въпреки това. — Гласът му не се промени. — Това е нещо, което трябва да знаеш. Не всички вампири са равни. Осъзнаваш ли каква е разликата между Принца и последователите му?

Навъсих се. За мен всички кръвопийци бяха еднакви — имаха зъби на хищници, бяха мъртви и пиеха кръв. Канин обаче нямаше да приеме такъв отговор, а и аз наистина не исках да си тръгва още, така че…

— Знам, че градът има Принц — отвърнах. — Салазар. И че всички други вампири му се подчиняват.

— Да — кимна Канин одобрително. — Във всеки град има Принц или Господар вампир, най-силният и най-могъщият от всички. Той или тя оглавява съвета, командва по-слабите и взима голяма част от решенията във Вътрешния град. Така функционират повечето вампирски градове, въпреки че има и няколко, които са устроени различно. Чувал съм за територии, където един-единствен вампир управлява всичко, макар че се срещат рядко и обикновено не просъществуват дълго. Принцът трябва да е много силен, за да не позволи градът му да падне под властта на други вампири или на човеците, които живеят там.

— Колко вампирски градове има?

— По целия свят ли? — Канин сви рамене. — Никой не знае. Нещата постоянно се променят, особено в по-малките райони. Градове възникват и загиват, винаги някой се опитва да завладее чужди територии, болести или Бесни унищожават цялото население. Най-големите вампирски градове като Ню Ковингтън обаче са оцелели още от времето на заразата. Вероятно има едва десетина такива по целия свят.

— И всичко е под властта на някой Господар.

— Обикновено. Както казах, има и изключения, но да, повечето градове се управляват от Господар.

Това означаваше, че съществуват няколко много силни, вероятно и много стари вампири. Не биваше да забравям това, макар да ми се струваше, че те просто си стоят в градовете, като Салазар, и никога не пресичат Стената.

— След Принца — продължи Канин — идват вампирите от Втори тип, превърнати от Господар. Не са могъщи колкото Принца, но също са много опасни и обикновено влизат в състава на съвета, елитната стража или стават негови доверени помощници. Дотук ясно ли е?

— Втори тип, значи? — Едва не се изсмях. — Очаквах нещо по… екзотично, с по-вампирско звучене. „Втори тип“ звучи като симптом.

Канин ме изгледа раздразнено.

— Някои стари фамилии са с много дълго и сложно родословие — обясни той с рязък глас. — Няма смисъл да ги обяснявам на един нов вампир, затова ти предавам съкратената версия.

— Извинявай, продължавай.

— След тях идват вампирите от Трети тип, мелезите, които са най-многобройни и се намират най-ниско в йерархията. Били са превърнати или от вампири от Втори тип, или от други мелези. Най-често именно тях срещаш по улиците. Мелезите съставляват голяма част от населението и са най-слаби от всички нас, макар че все пак са по-силни и по-бързи от хората.

— Значи колкото по-могъщ е вампирът, който те е създал, толкова по-силен си ти самият?

— Точно така. — Канин се облегна назад и опря длани в бюрото. — Преди вируса вампирите бяха пръснати по целия свят, криеха се от хората и се сливаха незабелязано с обществото. Повечето бяха мелези от Трети тип и ако се случеше да създадат нов вампир, той винаги беше мелез. Господарите и сподвижниците им бяха малко и се криеха, докато се разрази вирусът на Червените дробове. Когато хората започнаха да измират, храната много намаля и бяхме заплашени от глад и лудост. После се появиха Бесните и настана още по-голям хаос. По онова време не знаехме дали те са крайния резултат от вируса, или нещо съвсем ново, но и сред хората, и сред вампирите настъпи паника. Накрая няколко находчиви Господари измислиха начин да държат малкото незаразени хора край себе си и да си осигурят неизчерпаем източник на храна в замяна на защита от външни заплахи. Така се появиха вампирските градове, но днес са останали много малко Господари. — Той замълча и извърна поглед. — Което означава, че всяка година се появяват все по-малко вампири. Въпрос на време е нашата раса да изчезне напълно.

Не звучеше натъжен от този факт. По-скоро… примирен. Аз примигнах.

— Какво имаш предвид? Нали каза, че мелезите и вампирите от Втори тип или каквито там бяха, също създават вампири? Как така сте на изчезване?

Канин мълчеше, а очите му бяха мрачни, с отсъстващ поглед. Накрая погледна право към мен.

— Знаеш ли как се появиха Бесните? — попита тихо той. — Знаеш ли какво представляват?

Преглътнах.

— Освен очевидното ли?

— Те са вампири — продължи Канин, сякаш не бях казала нищо. — Първоначално Бесните бяха вампири. В ранните етапи на заразата група учени откриха, че вампирите имат имунитет срещу вируса, който погубваше човешката раса. Дотогава нашата раса беше на практика непозната, скрита и пръсната по целия свят и ние нямахме нищо против да си останем просто чудовища от Хелоуийн и филмите на ужасите. Така беше по-добре.

— И какво стана?

Канин издаде гърлен звук, изпълнен с отвращение.

— Един глупак, вампир-Господар, сам отиде при учените и разкри нашия вид, за да „спаси човешката раса“. Явно си е мислил — и с право — че ако хората изчезнат, вампирите скоро ще ги последват. Учените му казаха, че вампирската кръв може да е ключът към откриването на лекарство, което ще победи вируса на Червените дробове, стига някак да успеят да се сдобият с живи проби, с които да работят. Затова Господарят проследи и залови други вампири, с които учените да експериментират, като предаде собствения си вид в името на лекарството, което щеше да спаси света. — Канин поклати глава. — За нещастие онова, което учените създадоха, онова, в което превърнаха тези вампири, се оказа много по-ужасно и от най-мрачните ни очаквания.

— Бесните — предположих аз.

Той кимна.

— Трябваше да ги унищожат до един, докато имаха тази възможност. Бесните обаче избягаха и отнесоха със себе си мутиралия вирус на Червените дробове, който бе избил почти цялото човечество. Тези патогени се разпространиха бързо по света, като инфектираха не само хора, но и вампири. Само че сега, вместо да умрат от вируса, заразените хора се променяха. Превръщаха се в Бесни: яростни безмозъчни създания, които жадуват за кръв, неспособни да излязат по светло. Повече от пет милиарда души бяха поразени от мутиралия вирус и се превърнаха в Бесни. Ако вампир влезеше в контакт с носител на вируса, той също се заразяваше. Мнозина от нас не се превърнаха в Бесни, но болестта се разпространи сред нашия вид тъй бързо, както и сред хората и сега, след шест поколения, всички вампири са носители на Беса. За разлика от хората с Червени дробове, нашите тела се адаптират по-бързо и ние можем да го преборим. Въпреки това расата ни е в упадък.

— Защо?

— Защото вирусът пречи на създаването на нови вампири — мрачно отвърна Канин. — Господарите все още могат да създават вампири от Втори тип и в много, много редки случаи — други Господари, но при всеки нов вампир има шанс той изобщо да не стане вампир, а Бесен. Тези от Втори тип създават Бесни почти в деветдесет процента от случаите. А мелезите… — Канин поклати глава. — При тях е сигурно, те не могат да създадат друго. Повечето Господари са се зарекли да не създават потомство. Рискът от Бяс в града е твърде голям, а те много се тревожат за своя източник на храна.

Спомних си заразената сърна, която вилнееше на сляпо, а после — жестоката свирепост на самите Бесни и потреперих. Ако светът от другата страна на Стената наистина беше такъв, би било истинско чудо, ако някой успееше да оцелее там.

— Е — рекох аз и погледнах към Канин, — предполагам, че и аз съм носител на този вирус, нали?

— Правилно.

— Тогава защо не се превърнах в Бесен?

Той поклати глава.

— Помисли — рече тихо. — Помисли върху това, което ти казах. Достатъчно си умна, за да се досетиш.

Помислих.

— Не се превърнах в Бесен — започнах бавно, — защото… ти си вампир-Господар. — Той ми се усмихна безрадостно и аз го погледнах с нови очи. Канин беше Господар, можеше да бъде дори Принц. — Но ако си Господар, защо нямаш свой собствен град? Мислех, че…

— Стига приказки. — Той се надигна от бюрото. — Тази нощ трябва да идем на едно място, а ни чака дълъг път под града. Предлагам да потегляме.

Примигнах при тази внезапна смяна на настроението му.

— Къде ще ходим?

Канин се завъртя така грациозно, че когато ме залепи за стената и дългото извито острие на кинжала му се притисна в гърлото ми, дори не разбрах, че се е раздвижил. Замръзнах, но след част от секундата натискът изчезна и ножът потъна в гънките на черното му палто Канин ми се усмихна леко и отстъпи.

— Ако ти бях враг, вече да си мъртва — рече той и тръгна по коридора, сякаш нищо не се беше случило. Притиснах ръце към гърдите си. Ако още имах сърце, то щеше да блъска като лудо. — Градът може да бъде опасно място. Трябва ти нещо по-сериозно от ножчето, което носиш в джоба си.

* * *

Добре познавах подземните тунели — все пак бях уличен плъх. Те бяха моята територия, тайните проходи и скритите пътища, които ми позволяваха да се промъквам незабелязано от квартал в квартал. Навремето се гордеех, че познавам така добре подземната част на града, но моят ментор или имаше съвършена памет, или беше преминавал през мрачната плетеница от тунели безброй пъти. Следвах го по проходи, които не просто не бях виждала — дори не знаех, че съществуват. Канин не забави крачка и нито веднъж не се обърка, а аз едва го догонвах.

— Алисън. — Той се обърна и спря да ме изчака. В гласа му се усещаше раздразнение. — Нощта преваля, а ни остава още много път. Ще бъдеш ли така добра да побързаш? За трети път спирам да те чакам.

— Нали знаеш, че може да вървиш малко по-бавно?

Скочих от един стар вагон и хукнах към него, като наведох леко глава, за да избегна една тръба, увиснала над релсите.

— Ако не си забелязал, ниските хора имат къси крака. За всяка твоя крачка аз правя три, така че стига мрънка.

Той поклати глава и продължи по бетонния тунел, но малко по-бавно, което си беше победа. Забързах след него.

— Не знаех, че тук долу има и друга железопътна система — рекох аз, докато се взирах в една ръждива мотриса, преобърната върху релсите. — Знаех, че има под трети и четвърти квартал, но е била блокирана, когато сградите над нея са се срутили. Тази накъде води?

— Тази — рече Канин, а гласът му ехтеше в тъмния тунел — минава право през сърцето на Вътрешния град, между самите кули. Метростанцията е затворена отдавна и тунелите са запечатани, но ние няма да ходим чак до кулите.

— Значи сме под Вътрешния град?

Озърнах се към тавана, сякаш можех да видя високите сгради на вампирите през бетона. Зачудих се какво ли има горе — стъклени небостъргачи, ярки светлини, добре облечени хора и дори работещи коли. Нищо общо с мръсотията, безнадеждността и глада в Покрайнините.

— Не се прехласвай толкова — предупреди ме Канин, сякаш бе прочел мислите ми. — Хората във Вътрешния град може да са по-добре облечени и нахранени, но това е само защото са полезни. Според теб какво ще се случи с тях, когато господарят им се отегчи или остане недоволен?

— Предполагам, че нямат пенсионен план.

Канин изсумтя.

— И ти искаш да ида да живея там?

Той ме погледна и изражението му се смекчи.

— Алисън, как ще живееш си е твоя работа. Аз мога да ти предам единствено уменията, които са ти нужни, за да оцелееш. Накрая обаче решението ще бъде твое. Ти си вампир, но в какво чудовище ще се превърнеш зависи изцяло от теб.

— Ами ако не искам да живея горе? — Погледнах го изкосо и отново забих поглед в релсите, които блещукаха, докато крачехме по тях. — Ами ако искам да… да тръгна с теб?

— Не — прогърмя гласът му и аз трепнах. — Не — повтори Канин, този път по-меко. — Няма да позволя друг да изстрада пътя, по който съм тръгнал. Трябва да го измина сам.

И толкова.

Релсите продължаваха нататък, но Канин ме преведе през друг, по-тесен тунел и още десетина завоя, докато съвсем загубих ориентация. Минавахме под отточни шахти с метални решетки, през които най-сетне успях да зърна града, който ярко сияеше. Улиците обаче бяха пусти. Очаквах да заваря тълпи от хора, които не се боят от нощта и хищниците наоколо им, може би дори смятах, че ще зърна вампир на тротоара, обграден от питомците и робите си. Над главата ми мина кола, решетката издрънча, а ревът на двигателя й огласи тишината. Зяпнах, щом видях автомобил в движение, но иначе градът бе тих като Покрайнините.

Докато продължавахме пътя си под пустите улици, светлините ми разкриха и други неща.

Отначало това не се забелязва, защото човек е замаян от сиянието и високите сгради, но Вътрешният град бе не по-малко порутен и от най-противните части на Покрайнините. Тук нямаше осветени къщи, сгради, претъпкани с храна, дрехи и други стоки, нито коли за всяко семейство. Просто сградите бяха малко по-добре поддържани, отколкото в останалата част на града. Видях блещукащи улични лампи и ръждиви коли, и бурени, избуяли през стените и бетона. С изключение на трите сияещи вампирски кули в далечината, Вътрешният град бе просто по-добре осветена версия на Покрайнините.

— Друго очакваше, нали? — попита Канин, когато се пъхнахме в друга бетонна тръба и светлините над нас избледняха. Следвах го и не знаех дали изпитвам задоволство, или разочарование.

— Къде са хората? — чудех се аз. — Ами вампирите?

— Всички хора, които са будни, работят — рече Канин. — Поддържат електрическата мрежа и се грижат за останките от канализацията, поправят счупените машини. Затова вампирите търсят талантливи, знаещи и можещи хора, които да отведат в своя град — за да го поддържат. Хората работят във фабриките им, чистят и ремонтират сградите им, отглеждат храната, необходима за останалата част от населението. Пазачите, робите, питомците и наложниците служат на господарите си по други начини.

— Но… не може всички да работят.

— Така е — съгласи се Канин. — Останалите са под ключ, спотайват се по-далеч от улиците. Намират се много по-близо до чудовищата, отколкото хората от Покрайнините и имат не по-малко основание да се страхуват.

— Леле — прошепнах аз и поклатих глава. — Всички у дома така биха се изненадали, ако знаеха как е тук всъщност!

Канин не каза нищо и продължи нататък. Накрая спря до една стоманена стълба, която водеше до метална решетка на тавана. Той я избута с вампирска лекота и изпълзя от отвора, а после ми кимна да го последвам.

— Къде сме сега? — попитах аз, докато го следвах по друг дълъг бетонен коридор, в чийто край се натъкнахме на ръждива метална врата. Беше заключена, разбира се, но Канин я блъсна с рамо и тя зейна.

— Сега — отвърна той, като ми направи място, за да се огледам — се намираме в подземния склад на стария градски музей.

Огледах се, смаяна. Стояхме на прага на най-голямата зала, която бях виждала — склад от бетон и желязо, който се простираше докъдето стигаше дори вампирският ми поглед. Ръждивите метални рафтове създаваха истински лабиринт от пътечки, стотици тесни коридори, които се точеха към дъното на залата. Съдържанието им бе завито с платнища или прибрано в дървени сандъци, покрити с дебел слой прах и паяжини. Поемех ли си дъх, надушвах задавящата миризма на плесен, но въпреки това рафтовете изглеждаха изненадващо непокътнати.

— Не мога да повярвам, че това място е така… цяло — рекох аз, когато тръгнахме по една от тесните пътечки. Под едно мръсно платнище зърнах жълта кост, вдигнах крайчето му и разкрих скелет на огромна котка, застинал преди скок. Втренчих се изумено в него и се зачудих защо някой ще пази костите на мъртво животно. Доста зловещо беше без кожа и козина.

— Какво е това място, за бога?

— Преди заразата в музеите са съхранявали историята — обясни Канин, а аз бързо се отдалечих от котката, за да го настигна. Гласът му отекваше в огромната зала. — Събирали са знания и всякакви предмети, спомени и артефакти от други култури.

Спрях, защото зърнах кукла, облечена с животински кожи. От косата й стърчаха пера, а в ръката си стискаше брадва.

— Но защо?

— За да се помни миналото и да не потъва в забрава. Тук са събрани обичаите, историята, религиите и управлението на хиляди култури. По цял свят има такива места, вече напълно скрити и забравени. Места, които още пазят тайните си и чакат да бъдат преоткрити.

— Не мога да повярвам, че вампирите не са изгорили това място до основи.

— Опитаха се — отвърна Канин. — Сградата над нас беше унищожена напълно, но в града повече ги е грижа за онова, което се случва на повърхността, така че рядко влизат в тунелите, сред тайните под земята. Ако знаеха за това място, със сигурност щяха да го изпепелят.

Смръщих се и пак намразих вампирите.

— Хората никога няма да научат за него, нали? — прошепнах аз и го последвах унило по пътеката. — Толкова много знание има под краката им, а те дори няма да разберат.

— Може би не днес. — Канин спря до един рафт, на който лежеше дълга тясна дървена кутия. Под дебел слой паяжини и прах върху капака й аленееха избелели букви, които не можах да разчета. — Но ще дойде време, когато човекът вече няма да мисли единствено за оцеляването си, когато отново ще стане любопитен, ще се запита как са живели хората преди него, какъв е бил животът преди хиляди години и ще потърси отговори на тези въпроси. Може да стане след век или повече, но любопитството винаги е карало хората да намират отговорите. Дори нашата раса не може да ги държи вечно в мрака.

Той отвори кутията и започна да рови из нея. Чу се дрънчене, застърга метал и накрая Канин извади нещо. Меч, дълъг двуостър меч с черна метална дръжка, прилична на кръст. Вампирът го държеше с една ръка, но острието беше огромно — почти метър и половина. С дръжката беше цяла педя по-дълго от мен.

— Двуръчен германски меч — осведоми ме Канин, като оглеждаше преценяващо и мен, и меча. — Май е доста голям за теб.

— Мислиш ли?

Той го пъхна обратно и отвори друга кутия на горния рафт. Този път извади голяма топка с шипове, овесена на верига. Изглеждаше зловеща и много ме заинтригува, но той бързо я върна на рафта.

— Ей, какво беше това? — Пристъпих напред и се надигнах на пръсти, за да надзърна в кутията, но той ме избута. — О, стига де! Искам да видя онази топка с шиповете!

— Не ти трябва — рече Канин и се намръщи, сякаш си представяше какво бих могла да сторя с нея. Отново се опитах да надникна в кутията и той ме стрелна предупредително, а аз отвърнах дръзко на погледа му.

— Е, хубаво! Тогава кажи ми, о, велики, какво точно търсим? От какво имам нужда?

Той извади друго оръжие — копие с дълъг метален връх — върна го на мястото му и поклати глава.

— Не съм сигурен.

Надникнах под друго платнище, откъдето в мен невиждащо се взря нещо като препарирано куче.

— Защо изобщо търсим древни оръжия? — измърморих аз и пуснах брезента. — Няма ли да е по-лесно да използвам… ами, не знам… пистолет?

— За пистолет трябват патрони — отвърна Канин, без да ме поглежда. — Дори Принцът да не контролираше разпространението на автоматично оръжие в града, те се намират трудно, а празният пистолет е полезен горе-долу колкото голямо преспапие. Освен това огнестрелните оръжия са непрактични, когато става дума за нашия вид. Ако не успееш някак да откъснеш главата на вампира, куршумите само ще го забавят. За да се защитиш както трябва, ти е нужно острие. Така…

Той мина към следващата кутия и разби капака.

— Защо не ми помогнеш, прегледай няколко, виж какво ще изскочи. Помни, търсим острие. Не боздуган или чук, или огромна верига с шипове, с която по-скоро ти ще се нараниш.

— Добре. — Тръгнах по пътеката, като преглеждах наслуки рафтовете. — Но нека повторя, че онова с шиповете ми се стори съвсем подходящо за разбиване на вампирски глави.

— Алисън…

— Отивам, отивам.

От двете страни на пътеката бяха подредени дървени кутии, покрити с прах. Избърсах мръсотията и паяжините, за да прочета надписа върху най-близката. Дълги мечове: Средновековна Европа, XII век. Останалото не се четеше. Следващият надпис гласеше: Мускетарски рапири… и не знам си какво. Третата кутия очевидно съдържаше гладиаторска броня, каквото и да означаваше „гладиатор“.

Дочух дрънчене и Канин се изправи с голяма двуостра брадва в ръце. После я върна на рафта и продължи търсенето.

Една кутия привлече вниманието ми. Беше дълга и тясна като другите, но вместо думи, на капака й бяха отпечатани странни символи. Заинтригувана, аз го вдигнах и зарових ръце в найлона и стиропора. Накрая напипах нещо дълго и гладко и го извадих. Дългата леко извита ножница бе черна и блестяща, от единия й край стърчеше ефес, украсен с черни и червени фигури. Сграбчих го и изтеглих острието, а то изсвистя и по гърба ми полазиха тръпки.

На мига разбрах, че съм открила онова, което търсеше Канин. Мечът сияеше в мрака, дълъг и тънък като сребърна панделка. Усещах колко е наточен дори без да го докосвам. Беше удивително лек и елегантен и дръжката му пасваше идеално в дланта ми, сякаш бе създаден специално за мен. Описах широка дъга, усетих как цепи въздуха и си представих как посича ръмжащ Бесен като бучка масло.

Чух тих смях. Канин стоеше на няколко метра от мен, скръстил ръце на гърдите си и клатеше глава. Устните му бяха извити в примирена усмивка.

— Трябваше да се досетя — каза той и пристъпи напред. — Трябваше да се досетя, че това ще ти хареса. Всъщност много ти пасва.

— Идеален е — рекох аз и вдигнах меча. — Какво е това всъщност?

Канин се вгледа развеселено в мен.

— Ти държиш катана. Много отдавна тази мечове са принадлежали на раса воини, наречени „самураи“. За тях острието било не просто оръжие, а продължение на душите им. То е символ на тяхната култура, най-ценното им притежание.

Нямах нужда от урок по история, но всъщност беше много готино да знам, че навремето е имало цяла раса, въоръжена с такива мечове.

— И какво е станало с тях? — попитах аз и прибрах внимателно меча в ножницата. — Всички ли са измрели?

Усмивката на Канин стана още по-широка, сякаш го забавляваше някаква мисъл.

— Не, Алисън Секемото. Не бих казал.

Смръщих вежди — очаквах да ми обясни, но Канин направи крачка назад и ми даде знак да го последвам.

— Ако ще носиш този меч — добави той, щом поехме обратно през лабиринта от рафтове, — ще трябва да се научиш да го използваш. Той не е джобно ножче, което да размахваш както ти дойде с надеждата да улучиш целта, а елегантно оръжие и заслужава по-добро отношение.

— Ами, не знам, на мен ми се струва, че ще свърши работа и ако само го поразмахам.

Той отново ми хвърли раздразнен поглед.

— Да носиш оръжие, което не умееш да използваш, е за предпочитане пред това да се разхождаш с празни ръце, но разликата не е голяма — каза той и излезе в тесния коридор. — Особено когато си имаш работа с вампири, и то по-стари вампири, които вече умеят да се бият. Те са най-опасните. Ако не внимаваш, ще ти отсекат главата със собствения ти меч.

Стигнахме до металната решетка, през която се бяхме изкачили и Канин изчезна под земята. Последвах го, стиснала новата си придобивка.

— Значи ще ме научиш, така ли? — попитах, щом се спуснахме в тунела.

— О, боя се, че той няма да те научи на нищо, момиче — прозвуча студен глас от мрака. — Освен може би как да умреш от гнусна, болезнена смърт.

Вцепених се и точно в този миг от тъмния тунел изникнаха две фигури, които крачеха към нас и ни се усмихваха. Веднага разбрах, че са вампири — не само заради бледата кожа и хлътналите очи, а и защото по някакъв необясним начин усещах, че са като мен. Мъртви кръвопийци, искам да кажа. Тъмните къдрави коси на жената се спускаха елегантно по гърба й, тя носеше високи токчета и бизнес костюм, който прилепваше по тялото й като змийска кожа. Мъжът бе слаб и блед, с остри черти, но успяваше да изпълни сакото си и надхвърляше метър и осемдесет.

Канин се скова, а след едно-единствено едва забележимо движение ножът се озова в ръката му.

— Много дръзко от твоя страна да се появяваш тук, Канин — изрече жената с небрежен тон и усмивката разкри съвършените й бели зъби. — Принцът знае, че си дошъл и иска главата ти на тепсия. Изпратиха ни да го удовлетворим.

Тя пристъпи към нас плавно като змия. Кървавочервените й устни се разделиха в усмивка и разкриха острите й резци, а тя извърна хищническия си поглед към мен.

— Но коя е тази кукличка, Канин? Най-новото ти протеже? Колко очарователно, да продължиш прокълнатия си род. Тя знае ли кой си всъщност?

— Тя е никоя — каза безизразно Канин. — И не е важна. Съсредоточете се върху мен.

Усмивката на жената стана още по-свирепа.

— О, не мисля така, Канин. След като ти отсечем главата, ще отведем малкото ти отроче при Принца и ще гледаме как я разкъсва парче по парче. Нали така, Ричардс?

Мъжът не продума, но се усмихна и показа зъбите си.

— Как ти звучи това, пиленце? — попита ме жената. — Не се ли чувстваш специална? Сърцето ти ще бъде изтръгнато и изядено от самия Принц на града.

— Нека се опита — отвърнах аз, усетих как собствените ми резци се издължават и ги оголих с ръмжене. Вампирите се засмяха.

— О, ама тя била огън момиче! — Жената ме изгледа снизходително. — Доколкото виждам, май е от отвратителните обитатели на Покрайнините. Обожавам слабостта ти към безнадеждните каузи, но пък нали затова забърка цялата тази каша, Канин.

Мъжът посегна към сакото си и извади тънко острие, дълго трийсетина сантиметра. Това беше деликатно оръжие, тънко и остро като бръснач, създадено за прецизни удари. Видя ми се дори по-зловещо, отколкото ако вампирът беше извадил брадва или дори пистолет.

— Алисън — прошепна Канин и застана пред мен, — стой зад гърба ми. Не се намесвай и не се опитвай да ми помогнеш, ясно ли е?

Изръмжах и стиснах дръжката на катаната.

— Не ме е страх от тях. Мога да ти помогна.

— Обещай ми — настоя той тихо и напрегнато. — Обещай да не се намесваш.

— Ама…

Той се обърна и ме прикова със студения си страховит поглед. Очите му бяха потъмнели до чисто черно, хлътнали и бездънни, без никаква светлинка в тях.

— Обещай ми — почти прошепна Канин.

Аз преглътнах.

— Добре. — Сведох очи, не можах да издържа погледа му. — Обещавам.

Той посегна и сграбчи дръжката на катаната, издърпа я с едно плавно движение и се завъртя към нападателите.

— Върви — нареди Канин, а аз отстъпих назад и се скрих зад една бетонна колона. Той размаха меча и тръгна напред.

Жената изсъска и приклекна, а костюмът се изопна по тялото й. Ноктите й изчаткаха по паважа — дълги, червени и остри като на диво животно. Тя отново изсъска и заприлича повече на звяр, отколкото на човек. После се метна напред и Канин я посрещна в центъра на помещението, вдигнал острието. Движеха се толкова бързо, че едва ги виждах, сечаха, кълцаха, въртяха се, отскачаха и отново се стрелваха напред. Жената пристъпваше с гъвкавостта на мутирала котка, мяташе се към него на четири крака въпреки високите токчета и посягаше да го разкъса с ноктите си. Беше изумително бърза, свеждаше се под меча и скачаше над него, а докато крещеше и танцуваше около Канин, зъбите й проблясваха.

Докато ги гледах, в мен се разля студ. Бях наблюдавала схватки и преди, дори участвах в няколко. Това обаче не беше схватка, а брутален бой между две чудовища. Не бих могла да надвия тази жена. Канин се справяше добре, отбиваше атаките й и отвръщаше със страховити удари, които минаваха на косъм от ръмжащия смъртоносен вихър. Мен със сигурност щеше да ме разкъса.

Бях се концентрирала върху жената и не забелязах другия, докато не се озова зад Канин и тънкото острие изсвистя, готово да отсече главата му. Понечих да извикам, като се проклинах, че не съм го видяла по-рано. Явно жената го разсейваше, докато партньорът й се е промъквал тихо, за да го убие от засада. Само че преди да изрека и дума, ръката на Канин се стрелна напред, сграбчи фурията за косата и я метна към партньора й. Те се блъснаха с отвратителен пукот, мъжът се препъна, залитна напред и се смръщи, когато жената се свлече на земята.

Помислих си, че с нея е свършено. Силата, е която я бе запратил Канин, можеше да разруши и стена, но след миг тя се размърда и се изправи, тръскайки глава. Дори не изглеждаше замаяна.

Е, това вече ме изплаши. Сигурна бях, че боят почти е приключил, а ето, че сега и двата вампира се приближаваха ухилени към Канин. Той ги чакаше търпеливо, вдигнал меча до тялото си. Кръв се стичаше от лицето му там, където жената го беше раздрала, но той сякаш не забелязваше това. Щом се приближиха, вампирите се разделиха, за да го обградят и той вдигна меча, но не можеше да следи и двамата едновременно.

Както очаквах, жената нападна първа. Стрелна се с ръмжене и Канин замахна към нея, но тя се спря в крачка, отскочи назад и в този миг партньорът й се хвърли към гърба му.

По-бърз от мисълта, Канин се завъртя и замахна мощно към мъжа, но отново откри гърба си. Онзи избегна катаната и се ухили, а жената се завъртя на място и скочи към Канин, тиха и смъртоносна като змия. Съзрях тържеството в очите й, когато се понесе към него с оголени зъби и посегна към врата му с острите си нокти.

Той не помръдна. Пред очите ми обърна меча и го насочи назад, покрай ребрата си, а жената се наниза право на острието, което щръкна от гърба й. Тя запищя от ярост и болка и се вкопчи в раменете на Канин, който пристъпи напред и с едно бързо движение изтегли кинжала си. После извади меча от корема й, извърна се и й отсече главата. Тя тупна два пъти на земята, търкулна се до мен и спря пред краката ми. Лицето бе застинало в озъбена гримаса. Аз потреперих и вдигнах очи към Канин, който още се биеше с другия вампир. Той внезапно изрева, оголи зъби, метна се към него и понечи да забие ножа си в гърдите му. Канин обаче отстъпи крачка назад, събра двете си ръце като ножица и разсече главата и торса му. Главата падна и тялото се разполови, а вампирът се свлече на земята.

Прехапах вътрешността на бузата си и притиснах лице към колоната, за да не повърна. Нямах много време да се опомня — Канин профуча покрай мен и ме повлече със себе си, като пъхна меча обратно в ръцете ми.

— Бързо! — нареди той и този път нямаше нужда да ме убеждава. Хукнахме към болницата, където Канин ми заповяда да го чакам на подземното ниво.

— Чакай! Къде отиваш? — попитах аз.

— Да се отърва от телата — отвърна той. — Ще ги оставя някъде на повърхността, за да отклоним Принца от тунелите. Освен това до зори трябва да се нахраня. Стой тук, ще се върна, преди да съмне.

Той скочи в асансьорната шахта и изчезна в мрака, а аз останах сама. Извадих меча и се втренчих в кървавите следи по доскоро чистото острие. Зачудих се от какви ли демони бягаше Канин.