Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (5)

Глава 5

Части от кошмари осейваха мрака.

Лукас и Плъха, теглени от хищни бели ръце.

Мъртвата сърна се надига от тревата и се взира в мен, а оголените й ребра се белеят на лунната светлина.

Бягам край ръждиви коли, а хиляди бледи създания ме следват, пищят и съскат зад гърба ми.

Отварям капаците на консервните кутии и виждам, че са пълни с тъмна червена течност, а после пия жадно…

* * *

Скочих с писък и размахах ръце в мрака. Когато отворих очи, ярката светлина ме заслепи и аз се свих със съскане. Странни шумове измъчваха ушите ми, познати, но сякаш усилени стократно. Чувах драскането на хлебарка по стената, капките вода звучаха като водопад. Въздухът беше студен и влажен, но по странен начин — усещах го, но не ми беше студено.

Бях някак отмаляла и скована, празна като мях. Завъртях предпазливо глава и във вените ми лумна изпепеляващ огън, а болката почти ме заслепи. Пламъците се разляха по цялото ми тяло, течна агония плъзна по кожата ми и аз извих гръб с писък. Устата ме болеше, горната ми челюст беше скована, сякаш нещо остро напираше във венците ми и се опитваше да излезе навън.

Проблясъци на емоция, като отломки от чужд живот, просветваха в ума ми. Съжаление. Съчувствие. Вина. За част от секундата видях тялото си да се гърчи на пода, а ръцете ми да драскат по бетона и стените. Тогава обаче нова мълния от болка преобърна стомаха ми, преви ме на две и странният образ изчезна.

Натискът в челюстта ми стана непоносим и аз отново изкрещях като разярено животно. Внезапно нещо наистина проби венците ми и ужасната болка намаля. Жегата във вените ми затихна и съвсем замря, а аз се свлякох на бетона и потреперих от облекчение. В мен обаче се зараждаше нова болка — куха, пулсираща агония, която тръгваше някъде от корема ми. Разтреперана, аз се надигнах на четири крака и заръмжах. Глад. Бях гладна! Имах нужда от храна!

Нещо студено и влажно се притисна към лицето ми. Найлон? Свих се с ръмжене. Чакай, торбичката миришеше на храна, това беше храна! Хвърлих се напред, забих зъби в нея и я задърпах. Нещо потече в устата ми — студено, гъсто и лепкаво. Не топло, както се полагаше, но все пак — храна! Раздрах торбичката, засмуках алената течност и усетих как се плъзга в гърлото и стомаха ми.

Щом ужасният Глад намаля, а болката в мен утихна, осъзнах какво правя.

— Господи!

Изпуснах смачканата торбичка и погледнах ръцете си. Бяха покрити с кръв. Бетонът наоколо ми бе осеян с тъмни петна, усещах я и по устата, устните и брадичката си, миризмата й изпълваше ноздрите ми.

— Господи! — изпъшках отново и се дръпнах назад по задник. Ударих се в някаква стена и с ужас огледах кошмара пред себе си. — Какво… какво правя?

— Направи избор — чух плътен глас вдясно и вдигнах очи. Там стоеше вампирът — висок и сериозен. На една маса до него потрепваше свещ — именно нейната светлина ме беше ослепила. Още ми се струваше болезнено ярка, затова се извърнах.

— Поиска да оцелееш, да станеш една от нас. — Той погледна към разкъсаната кървава торбичка, която лежеше на няколко крачки от мен. — Сама си го избра.

Запуших уста с треперещата си ръка, опитах да си спомня за какво говори, но виждах само кръвта. И как разкъсвам торбичката, озверяла като животно. Ръката ми опипа устните и челюстите ми, докосна зъбите, предизвикали болката. Отдръпнах я, сепната.

Ето ги. Вампирски зъби, дълги и много, много остри.

Вярно беше, значи. Наистина бях направила немислимото, бях се превърнала в онова, което мразех най-много на света. Вампир. Чудовище.

Свих се разтреперана до стената, погледнах се и примигнах от изненада. Старите ми дрехи ги нямаше. Вместо тънките, многократно изкърпвани риза и панталони, бях облечена с черни джинси и тъмна риза без нито една дупчица или кръпка. Мръсното, разкъсано и вероятно изцапано с кръв яке бе заменено с дълго черно палто, което изглеждаше почти ново.

— Какво… какво е станало с дрехите ми? — попитах аз, докоснах ръкава си и примигнах, изненадана от дебелината на плата. Смръщих се и погледнах вампира: — Ти ли ме облече?

— Бесните, които те нападнаха, бяха разкъсали дрехите ти — уведоми ме той, без да помръдне от мястото си. — Така че ти намерих нови. Черното е най-подходящият цвят за нас, петната от кръв не личат по него. Не се тревожи. — В дълбокия му басов глас се усещаше леко веселие. — Нищо не видях.

Главата ми се маеше.

— Трябва… трябва да си вървя — казах треперливо и се изправих. — Трябва… да намеря приятелите си, да разбера дали са успели да се спасят. Лепката вероятно…

— Приятелите ти са мъртви — каза спокойно вампирът. — И на твое място бих се отказал от всички предишни обвързаности. Ти вече не си част от онзи свят. Най-добре просто забрави за него.

Мъртви. В ума ми просветваха образи — дъжд и кръв, бледи пищящи създания, ръце, които изтеглят някого над някаква ограда. Изсъсках и прогоних тези мисли. Отказах да си спомня.

— Не — изхълцах аз и потреперих. — Лъжеш!

— Забрави ги — настоя тихо вампирът. — Вече ги няма.

Изпитах див порив да изръмжа, да оголя зъби към него, но ужасено го потиснах, без да изпускам от поглед непознатия, който ме гледаше безстрастно.

— Не можеш да ме държиш тук.

— Върви си, ако искаш. — Той не помръдна, само кимна към вратата в другия край на малката стая. — Няма да те спирам, но до ден ще си мъртва, а може би и по-скоро. Не знаеш как да оцеляваш като вампир, как да се храниш, как да се криеш и ако останалите те открият, най-вероятно ще те убият. Ако останеш тук с мен, ще имаш шанс да оцелееш в живота, който си избра.

— Да остана ли? С теб? Защо? Какво ти пука?

Непознатият присви очи.

— Създаването на нов вампир не е нещо, което правя с лека ръка — каза той. — Би било безотговорно и опасно да превърнеш един човек във вампир и после да го изоставиш, без да го научиш да оцелява. Ако останеш, ще те науча на всичко необходимо, за да живееш като една от нас. Или… — Той се извърна леко и посочи към вратата. — Можеш да си тръгнеш и да се опиташ да оцеляваш сама, но тогава няма аз да съм отговорен за теб и за кръвта, която ще пролееш.

Свих се до стената, умът ми запрепуска. Плъха беше мъртъв. Лукас беше мъртъв. Бях видяла как бесните ги връхлитат в стария град и ги разкъсват пред очите ми. Гърлото ми се сви. Лепката, колкото и да не ми се искаше да го призная, най-вероятно също беше мъртъв; не би могъл да оцелее сам чак до града. Бях сам-самичка. Бях вампир.

Гърдите ми се свиха и аз прехапах устна, когато си представих как приятелите ми се взират в мен, бледи, с обвиняващи погледи. Очите ми пареха, но преглътнах с мъка и потиснах сълзите. По-късно можех да плача, да крещя и да проклинам света, Бесните и вампирите, колкото си искам, но нямаше да покажа слабост пред този непознат, пред този кръвопиец. Може и да ме беше спасил, но аз не знаех нищо за него. Когато останех сама, щях да плача за Плъха, Лукас и Лепката, за изгубеното си семейство. Сега обаче имах по-големи грижи. Бях вампир. И въпреки всичко все още исках да живея.

Непознатият чакаше, неподвижен като стена. Макар и кръвопиец, той бе всичко познато, което ми беше останало.

— Добре — казах тихо аз, без да го поглеждам. Кипях от яд и от старата позната омраза, но ги заглуших. — Ще трябва ли да те наричам „господарю“ или „учителю“, или нещо подобно?

Вампирът не отговори веднага, но накрая рече:

— Можеш да ме наричаш Канин.

— Канин ли? Това ли е името ти?

— Не съм казал, че това ми е името. — Той се обърна, сякаш да си тръгне, но само прекоси стаята и се настани на един ръждясал сгъваем стол в другия й край. — Казах, че можеш да ме наричаш така.

Страхотно. Учителят ми беше не просто вампир, ами и загадъчен, мистериозен вампир. Скръстих ръце и се вгледах предпазливо в него.

— Къде се намираме?

Канин се замисли и отвърна:

— Преди да ти разкрия всичко за себе си — каза той, наведе се напред и опря лакти на коленете си, — бих искал да узная повече за теб. Все пак ще те обучавам, а това означава, че ще прекарваме много време заедно. Искам да знам с какво си имам работа. Съгласна ли си?

Свих рамене.

— Какво искаш да знаеш?

— Името ти, като за начало.

— Али — казах, после уточних: — Алисън Секемото.

— Интересно. — Канин се изправи, втренчил в мен черните си очи. — Знаеш цялото си име. Малцина го знаят.

— Майка ми ми го каза.

— Майка ти ли? — Канин се облегна назад и скръсти ръце. — А научи ли те и на нещо друго?

Наежих се. Внезапно ми се отщя да обсъждам майка ми с този кръвопиец.

— Да — неопределено отвърнах аз, а той забарабани с пръсти по лакътя си.

— Например?

— Защо искаш да знаеш?

Канин не обърна внимание на въпроса ми.

— Ако искаш да ти помагам, ще трябва да ми отговориш.

— Научи ме да чета, да пиша и да смятам. Малко — сопнах се аз. — Друго има ли?

— Къде е тя?

— Мъртва е.

Канин не изглеждаше изненадан, нито шокиран от грубостта ми.

— А баща ти?

— Не го познавам.

— Имаш ли братя или сестри?

Поклатих глава.

— Значи нищо не те свързва с онзи живот — кимна той. — Добре, това ще улесни нещата. Как умря майка ти?

Присвих очи. Вече ми писваше от този разпит.

— Не е твоя работа, вампире! — Озъбих се, за да предизвикам някаква емоция на това безстрастно лице, но той само вдигна вежда. — А и какво ти пука? Защо се интересуваш от живота на някакви си човеци?

— Не се интересувам — отвърна той и сви рамене. — Както вече казах, искам да преценя шансовете си за успех. Хората са склонни да се вкопчват в миналото, а това може да затрудни обучението им. Колкото по-обвързан е един човек, толкова по-трудно ще се откаже от всичко, когато стане вампир.

Стиснах юмруци и се опитах да овладея гнева си. Изкушавах се да скоча и да го ударя, нищо, че беше неблагодарно. Щях да го направя, ако не осъзнавах, че той може да ми откъсне главата, без да му мигне окото.

— Е, добре, вече започвам да съжалявам за решението си.

— Малко е късно за това, не мислиш ли? — попита вампирът тихо и се изправи. — Дай си време — добави той и тръгна към вратата на отсрещната стена. — Оплачи миналия си живот, ако желаеш. Той свърши, повече няма да го видиш. Щом си готова да се научиш какво е да бъдеш вампир, ела при мен.

Канин отвори вратата и излезе, без да ме погледне. Остави ме сама.

* * *

След като си тръгна, аз седнах на стола, започнах да стържа засъхналата кръв от ръцете си и се замислих какво да сторя.

Е, вече съм вампир.

Настръхнах. Опитах да не мисля за това — все пак иначе щях да умра на дъжда. Канин беше прав, сама бях взела това решение, сама си го бях избрала. Решила бях да стана немъртва, никога повече да не видя слънчевата светлина и да пия кръвта на живите.

Потреперих и изритах празната торбичка. Точно кръвта ме притесняваше — е, тя и това, че съм се превърнала в бездушно немъртво чудовище. Изтласках тази мисъл в дъното на съзнанието си. Вампирите бяха хищници, но може би имаше начин да не се хранят с човешка кръв. Сигурно можех да оцелея и с животинска, макар че идеята да захапя жив писукащ плъх ме притесняваше. Дали вампирите трябваше да пият човешка кръв, или просто я предпочитаха? Колко често се налагаше да се хранят? Къде и как спяха през деня? Осъзнах, че макар че бях живяла в този град седемнайсет години, не зная нищо за най-известните му обитатели, освен че пият кръв и излизат само нощем.

Е, поне има някой, която може да ти обясни всичко.

Вътрешната ми борба продължи още малко. Канин беше вампир, но ако исках да оцелея, трябваше да се уча. Може би по-късно, когато усвоях всички необходими знания, щях да получа възможност да отмъстя за мама, за Лепката, за Лукас и за всички останали, които ми бяха отнети. Точно сега обаче трябваше да преглътна гордостта си и да започна да се уча как да бъда немъртва.

Изправих се с неохота и тръгнах да търся новия си ментор.

Вратата водеше към друга стая, която навремето сигурно е била кабинет. Няколко счупени стола бяха захвърлени небрежно настрани, на пода лежаха дълги метални шкафове, навсякъде бе пръсната хартия. До отсрещната стена видях Канин, седнал зад голямо дървено бюро, покрито с драскотини и прах. Той вдигна поглед от купчина папки и вдигна вежда.

— Имам няколко въпроса — обявих аз. Зачудих се дали е редно да попитам, но после реших, че не ми пука. — За вампирите. И за цялата тази история с пиенето на кръв.

Канин затвори папката, отмести я встрани и ми посочи един от столовете. Аз го вдигнах, седнах и опрях лакти на облегалката.

— Нека позная — рече той и събра длани. — Питаш се дали е нужно да нападаш хора и дали можеш да оцелееш, като пиеш животинска кръв. Надяваш се да не се налага да убиваш човеци. Прав ли съм?

Кимнах, а Канин се усмихна горчиво.

— Не можеш — рече безизразно той и сърцето ми се сви. Нека ти предам първия и най-важен урок, Алисън Секемото: ти си чудовище. Демон, който се храни с човешка кръв, за да оцелее. Вампирите в центъра на този град може да изглеждат цивилизовани и да се преструват на такива, но не се заблуждавай. Ние сме чудовища и нищо не може да промени това. Не мисли, че би могла да се вкопчиш в човешката си природа, като пиеш кръв от котки, плъхове и овце. Това не е истинска храна, а боклук. Ще ти напълни стомаха, но няма да утоли Глада и скоро така ще закопнееш за човешка кръв, че видиш ли човек, ще обезумееш и той ще умре, защото няма да можеш да се спреш и ще го изцедиш напълно. Това е най-важното, което трябва да разбереш, преди да продължим нататък. Ти вече не си човек. Ти си хищник и колкото по-скоро приемеш този факт, толкова по-лесен ще бъде новият ти живот.

Сърцето ми се сви още повече. Май всичко, което бях подозирала за вампирите, беше истина. Въпреки това заявих:

— Отсега ти казвам, че няма да убивам хора, за да се храня.

— В началото винаги е така — рече Канин. Гласът му звучеше някак далечен, сякаш си припомняше нещо. — Всички нови вампири са изпълнени с благородни и достойни намерения. Заричат се да не нараняват хората, да взимат само колкото им е нужно, да не ги ловят като добитък. — Той се усмихна леко. — Само че когато започнеш да виждаш в тях само храна, ще ти става все по-трудно да се да вкопчиш в човечността си.

— Не ми пука. — Спомних си за Лепката, за Лукас и дори за Плъха. Те ми бяха приятели. Хора, а не ходещи торби с кръв. — Аз ще бъда различна. Убедена съм, че трябва да опитам.

Канин не възрази. Стана, заобиколи бюрото и ми помаха с голямата си бледа ръка.

— Ела.

Аз се изправих предпазливо и тръгнах към него.

— Защо? Къде отиваме?

— Казах, че ще те науча как да оцеляваш като вампир. — Той направи крачка напред и внезапно се намерих на половин метър от него, вторачена в брадичката му. Беше направо огромен, присъствието му сякаш изпълваше стаята. — За да оцелееш, трябва да познаваш вампирското тяло. Да знаеш как функционира и каква е издръжливостта му. Свали си палтото.

Подчиних се и оставих палтото на стола зад мен, като се чудех какво е намислил. Той ме сграбчи светкавично за китката, вдигна ръката ми и я разряза с дългия си кинжал. Секунда преди болката да ме удари като чук, от раната рукна кръв.

— Ох! Какво правиш, по дяволите! — Опитах да се отскубна, но той беше непоклатим. Дори не трепна. — Пусни ме, психопат такъв! Каква извратена игричка играеш?!

— Почакай — нареди ми Канин и разтърси леко ръката ми. После изви китката ми и аз стиснах зъби. — Виж.

Кръвта се стичаше чак до лакътя. Виждах раната — дълбок прав разрез, вероятно чак до костта. Психопат. Но докато се задъхвах от страх, раната започна да заздравява пред очите ми, зейналата плът се затвори и от червена стана розова, а после бяла, докато се превърна в блед белег. Накрая изчезна и той.

Зяпнах смаяна, а Канин пусна ръката ми.

— Много е трудно да бъдем убити — обясни той, щом видя изумлението ми. — По-силни и по-бързи сме от хората и се възстановяваме почти от всичко. Ето защо сме съвършените хищници, но те предупреждавам — не сме непобедими. Огънят може да ни нарани, както и масивна травма. И най-силният вампир няма да оцелее, ако под краката му се взриви бомба. А куршуми, ножове, тояги, мечове — те ще ни наранят, но обикновено не могат да ни убият. Макар че… — Той докосна гърдите ми. — Един дървен кол, забит право в сърцето, няма да ни убие веднага, но ще ни парализира и ще изпаднем в хибернация. Това е последното усилие на тялото ни да оцелее — изключва се напълно и сме принудени да спим, понякога с десетилетия, докато отново сме в състояние да се върнем към живота. — Той отдръпна ръка. — Съществува само един сигурен начин да убиеш вампир — да го обезглавиш или да го изпепелиш напълно. Разбра ли?

— Ако искаш да убиеш вампир, цели се в главата — прошепнах аз. — Схванах. — Вече не ме болеше, но стомахът ми се свиваше неприятно. Въпреки това исках да науча още. — Но защо изобщо кървя? Нима сърцето ми бие? Мислех… Мислех, че съм мъртва.

— Ти си мъртва.

Смръщих се.

— В такъв случай смъртта още не е настъпила изцяло.

Изражението му не се промени.

— Все още мислиш като човек — рече той. — Чуй ме, Алисън, и отвори съзнанието си. Схващанията на смъртните за смъртта са черно-бели или си жив, или не си. Само че между тях — между живота, смъртта и вечността — съществува малка сива зона, която хората не познават. Там обитаваме ние — вампирите, Бесните и няколко по-стари, необясними създания, които все още съществуват на този свят. Хората не могат да ни разберат, защото живеем по други правила.

— И аз не съм сигурна, че разбирам.

— Нямаме пулс — продължи менторът ми и докосна леко гърдите си. — Чудиш се как така кръвта тече по вените ти, нали? Не тече. Ти нямаш кръв, не и твоя собствена. Мисли за нея като храна и питие — абсорбира се в тялото ти по същия начин. Кръвта е същността на силата ти. Така живеем, така се изцеляваме. Колкото по-дълго останем без нея, толкова повече се откъсваме от човешкото, докато заприличаме на студените празни живи трупове, за които ни мислят хората.

Взирах се в него и търсех някакъв признак, че не е човек. Кожата му беше бледа, а очите — хлътнали, но не приличаше на труп. Ако не се вглеждах внимателно, дори не приличаше на вампир.

— Какво става, ако не… пием кръв? — попитах аз и усетих пробождане в стомаха. — Ще умрем ли от глад?

— Та ние вече сме мъртви — отвърна Канин със същия вбесяващо студен тон. — Така че — не. Но ако останеш дълго без човешка кръв, ще започнеш да губиш разсъдък. Тялото ти ще трепери и накрая ще се превърнеш в празна ходеща коруба, подобно на Бесните. Ще нападаш всичко живо, което ти се изпречи пред очите, защото Гладът ще те превземе. Освен това когато тялото ти няма резерви, всяка травма, която не те убие, ще те кара да изпаднеш в хибернация за неопределено време.

— Не можеше ли да ми кажеш всичко това, без да ми режеш ръката?

— Можех. — Той сви рамене равнодушно. — Но исках да разбереш още нещо. Как се чувстваш?

— Умирам от глад.

Болката в стомаха се засилваше, тялото ми крещеше за храна. Спомних си с копнеж за пълната торбичка с кръв, която сега лежеше смачкана на пода. Зачудих се дали не е останало нещо, което да изсмуча, и се сепнах ужасена.

Канин кимна.

— Това е цената за тази мощ. Тялото ти ще се излекува от почти всичко, но ще черпи от резервите си. Погледни ръката си.

Погледнах я и ахнах. Кожата ми, особено около раната, беше тебеширенобяла, със сигурност по-бледа от преди, и много студена. Виждах мъртва безкръвна плът. Потреперих и щом откъснах поглед, усетих, че вампирът се усмихва.

— Ако не се нахраниш скоро, ще те обземе такава жажда, че някой ще умре — обяви той. — Колкото по-голяма е раната, толкова повече кръв ще ти бъде нужна. Така става и ако си гладувала дълго време. Ето защо вампирите не се привързват нито към хора, нито към когото и да било. Някой ден ти, Алисън Секемото, ще убиеш човешко същество, по случайност или съвсем съзнателно. Това е неизбежно. Въпросът е не дали ще се случи, а кога. Разбираш ли ме?

— Да — отвърнах. — Разбирам.

Той ме гледаше с бездънните си черни очи.

— Дано е така — рече тихо Канин. — Е, сега остава да научиш най-важното за един вампир: как да се храниш.

Преглътнах.

— Имаш ли още от онези торбички?

Той се изсмя.

— Снабдих се с тази от един пазач при тазседмичното кръвопускане. Обикновено не действам така, но ти имаше нужда от храна още щом се събудиш. Ние с теб не сме като другите вампири в града, с техните роби, питомци и изби с „вино“. Ако искаш да се нахраниш, ще трябва да го правиш по старомодния начин. Ще ти покажа какво имам предвид. Последвай ме.

— Къде отиваме? — попитах аз, когато Канин отвори вратата и излязохме в дълъг тесен коридор. Бялата навремето боя сега се лющеше от стените, а под краката ни хрущеше стъкло. На всеки няколко метра имаше друга стая, а вътре се виждаха останки от легла, столове и странни непознати машини. До един праг лежеше стол на колелца, покрит с прах и паяжини. Осъзнах, че виждам идеално в тъмния коридор, макар че нямаше никаква светлина. Канин се обърна и се усмихна.

— Отиваме на лов.

* * *

Завихме зад един ъгъл и коридорът ни изведе в нещо като приемна, в чийто център имаше голямо дървено бюро. На стената зад него висяха потъмнели златни букви, но повечето бяха изкривени или счупени и нямаше как да разгадая надписа. По стените и над входовете имаше и още букви, всичките неразличими. По натрошените плочи бяха пръснати стъкло, отломки и хартия, които шумоляха под краката ни.

— Какво е това място? — попитах Канин. Гласът ми зловещо отекна в широкото пространство и тишината сякаш ме притисна. Вампирът доста се забави с отговора.

— Едно време — започна той, като ме поведе през стаята — това беше подземното крило на една от най-посещаваните и уважавани болници в града. Тук не просто лекуваха пациенти — имаше и екип учени-изследователи, които искаха да открият лек за много болести. Разбира се, когато се разрази вирусът на Червените дробове, болницата беше претъпкана, лекарите не можеха да се справят с наплива от пациенти. Много хора умряха тук. Той погледна към бюрото и погледът му стана някак далечен. — Но тогава навсякъде измряха много хора.

— Ако се опитваш да ме изплашиш, поздравления. Е, как ще се измъкнем оттук?

Той спря пред голяма правоъгълна дупка в стената и ми я посочи. Надникнах вътре и видях дълга тъмна шахта, в която висяха дебели метални въжета.

— Майтапиш се, нали?

Гласът ми отекна в шахтата.

— Стълбите към приземното ниво са паднали — отвърна спокойно Канин. — Няма друг начин да излезем. Ще трябва да минем през шахтата на асансьора.

Шахтата на асансьора? Навъсих се и се обърнах към него.

— Няма как да се изкача оттук.

— Ти вече не си човек — присви очи вампирът. — По-силна си, издръжливостта ти е безпределна, можеш да правиш неща, невъзможни за хората. Зад теб съм, ако това ще те успокои.

Погледнах към шахтата и свих рамене.

— Добре — прошепнах аз и посегнах към кабелите. — Обаче очаквам да ме хванеш, ако падна.

Стиснах ги здраво, изтеглих се нагоре и за моя голяма изненада тялото ми се издигна от земята толкова лесно, сякаш бях безтегловна. Поех нагоре, като местех ръце по кабела. Изпълваше ме непозната досега тръпка. Кожата ми не се протриваше, ръцете ми не горяха, дори не се задъхвах. Можех да продължа вечно.

Поспрях, нарушавайки ритъма, който си бях изработила. Изобщо не бях задъхана, ни най-малко. Сърцето ми нито препускаше, нито блъскаше… защото не бях жива. Бях мъртва. Никога нямаше да остарея, никога нямаше да се променя. Бях труп-паразит, който пие кръвта на живите, за да оцелее.

— Какво има? — чух под себе си плътния нетърпелив глас на Канин.

Съвзех се. Празната асансьорна шахта едва ли беше най-подходящото място за лични откровения.

— Добре съм — отвърнах и продължих да се изкачвам. По-късно щях да мисля за това. Точно сега мъртвешкият ми стомах ми казваше, че съм гладна. Колко странно, че сърцето, дробовете и останалите ми органи не функционираха, но стомахът и мозъкът още работеха. Или пък не, нямах представа. Всичко, което научавах за вампирите, беше пълна мистерия за мен.

Докато изпълзявах от шахтата и се оглеждах предпазливо, ме лъхна студен полъх.

Навремето това е било сграда — виждах останките от металните греди и трегерите около нас, както и половин стена, която се рушеше сред високата пожълтяла трева. Мазилката беше почерняла и обгорена, наоколо бяха пръснати овъглени парчета от мебели — легла, матраци, столове — и избуялата през пода трева почти ги беше погълнала. Скрита сред боклук и плевели, шахтата, от която бяхме излезли, зееше като черна паст в плочите. Ако не застанеш точно над нея, можеше и никога да не я видиш… поне докато паднеш и си строшиш гръбнака на дъното.

— Какво е станало тук? — прошепнах аз, взирайки се в опустошението наоколо.

— Пожар — отвърна Канин и тръгна през празния двор. Вървеше бързо и аз едва го настигах. — Започна на приземния етаж на болницата, разпростря се и унищожи сградата, както и почти всички в нея. Само най-долните нива… оцеляха.

— Ти тук ли беше, когато се случи това?

Канин не отговори. Излязохме от руините на болницата и прекосихме един празен участък, където природата се бе надигнала, за да задуши всичко в зелено-жълтите си пипала, които бяха превзели паркингите и сега се виеха около съседните пристройки, потънали в лози и бурени. Когато пресякохме паркинга, аз погледнах назад и едва различих останките на болницата сред цялата тази растителност.

По улиците на Покрайнините беше тъмно. По небето се носеха облаци и закриваха луната и звездите, но въпреки това виждах всичко съвсем ясно. Още по-невероятното беше, че знаех точно кое време е и колко остава до зазоряване. Усещах кръвта във въздуха като мараня, излъчвана от топлокръвните бозайници. Беше един след полунощ, дълго след като и най-смелите човеци бяха затръшнали вратите си пред мрака, а аз бях гладна.

— Насам — прошепна Канин и се плъзна към сенките.

Без да споря, аз го последвах по дълга тъмна алея. Усещах нещо различно, макар че не разбирах какво.

Внезапно ми просветна. Миризмата! Бях израснала с миризмите на Покрайнините: на боклук, изпражнения, плесен, гнилоч и развала, но сега не подушвах нищо подобно, може би защото осезанието и дишането са много тясно свързани. Другите ми сетива обаче бяха силно изострени: чух дори топуркането на една мишка, когато се провря в дупката си на десетина метра от мен. Усещах вятъра по ръцете си, студен и лепкав, макар че кожата ми не настръхваше, както би трябвало, но докато подминавахме един стар контейнер за боклук, чух жуженето на мухите вътре и долових как червеите се гърчат в мъртва гнила плът — на животно, надявам се. Въпреки това не надушвах нищо.

Щом споменах това, Канин се изсмя безрадостно.

— Можеш да го подушиш, ако пожелаеш — отвърна той и заобиколи купчина керемиди, които навремето са били на някой покрив. — Трябва само да направиш съзнателно усилие да си поемеш дъх. Това вече не ти се отдава инстинктивно, защото не ти е необходимо. Добре е да запомниш това, в случай че възникне ситуация, в която се налага да се прикриеш. Хората обикновено не са много наблюдателни, но дори те ще усетят, че нещо не е наред, ако изглежда, че не дишаш.

Поех си дъх и усетих вонята на гнило, идваща от контейнера. Вятърът носеше и нещо друго: миризма на кръв. Тогава видях петно от боя на една срутваща се стена — череп с две червени крила — и осъзнах къде се намираме.

— Бандитска територия — казах ужасено. — Това е знакът на Кървавите ангели.

— Да — отвърна спокойно Канин.

Устоях на инстинкта да побягна, да се втурна към най-близката алея и да отпраша към дома. Вампирите не бяха единствените хищници по улиците, не само мършоядите си деляха Покрайнините. Част от Нерегистрираните бяха просто крадци, банди от деца, които се опитват да оцелеят, но съществуваха и далеч по-зловещи групи. Косачите, Червените черепи, Кървавите ангели — това бяха само няколко от „другите“ банди, отцепили свои територии в Покрайнините. В този свят единственият закон беше да се подчиняваш на Господарите, а на Господарите не им пукаше дали части от стадото понякога се обръщат едни срещу други. Натъкнеш ли се на отегчени гладни бандити, ще извадиш късмет, ако просто те убият. Бях чувала слухове за банди, които, след като се „позабавляват“ с навлезлия в територията им, го нарязват и го изяждат. Градски легенди, разбира се, но коя бях аз да твърдя, че не са истина? Ето защо навлизането в тяхната територия беше в най-добрия случай лоша идея, а в най-лошия — самоубийство. Знаех кои части от Покрайнините им принадлежат и ги избягвах на всяка цена. Сега обаче отивахме точно там.

Погледнах към вампира, който вървеше до мен.

— Знаеш, че ще ни убият само защото сме тук.

Той кимна.

— На това разчитам.

— А знаеш ли, че ядат хора?

Канин спря, вгледа се в мен с черните си очи и спокойно каза:

— Аз също ям хора. Както и ти.

Усетих как ми призлява. Ама разбира се.

Миризмата на кръв се засилваше и вече чувах познатите звуци от борба: псувни, викове, удари на юмруци и обувки в човешка плът. Завихме зад един ъгъл и навлязохме в заден двор между няколко сгради, обграден от телена мрежа, счупени стъкла и ръждясали коли. Порутените тухлени стени бяха покрити с графити, а по очертанията на двора горяха метални варели, от които се издигаше гъст задушлив дим.

В центъра на тази арена група парцаливи главорези се бяха скупчили над сгърчено на земята тяло. Човекът се беше свил като ембрион, закрил главата си с ръце, а двама-трима от биячите се бяха откъснали от кръга, за да го ритат и налагат. Наблизо лежеше друго тяло, тревожно неподвижно, а лицето му изглеждаше напълно смазано. Стомахът ми се преобърна, когато видях счупения му нос и втренчените в нищото очи, но отново усетих миризмата на кръв, по-силна от всякога и неволно изръмжах, тихо и гърлено.

Бандитите се смееха прекалено силно, за да ме чуят, а и бяха твърде погълнати от занимавката си, за да ни забележат, но Канин продължи напред. Съвсем спокоен, сякаш излязъл на късна разходка, той тръгна съвършено безшумно към обръча от мъже. Можехме да минем край тях и да продължим в нощта, но щом наближихме групата, която все още не ни забелязваше, Канин нарочно изрита една счупена бутилка и тя се затъркаля с дрънчене по паважа.

Кървавите ангели вдигнаха глави.

— Добър вечер — рече Канин и кимна любезно. Продължи покрай тях, но забелязах, че забави крачка. Следвах го тихо — опитвах се да остана незабелязана с надеждата, че бандата ще ни остави да отминем.

Част от мен обаче — странна, чужда, гладна част — се взираше нетърпеливо в човеците и се надяваше да опитат да ни спрат. Е, желанието ми се сбъдна. Бандитите тихо изругаха и цялата група тръгна да ни препречи пътя. Канин спря и се вгледа безизразно в един от тях, който имаше белег над едното око. Бандитът пристъпи напред и поклати глава.

— Вижте само — рече той, като ни се хилеше. — Тая нощ май ни върви, а, момчета?

Канин не отвърна. Запитах се дали мълчи, за да не се досетят какъв е. Вероятно не искаше да подплаши плячката.

— Вижте го само, толкова го е страх, че не може да продума. — Всички се захилиха подигравателно. — Да си мислил, преди да ни навестиш, питомецо. — Онзи с белега пристъпи напред, а другарите му го подкрепяха с подигравки и обиди по наш адрес. — Какво сега, ще си смъкнеш гащите от сияйния задник, за да го нацелуваме, а, питомецо? — Той изплю последната дума, после отмести поглед към мен и се ухили още по-грозно. — Дали пък да не запазим целувките за тази сладка азиатска кукла? Тук рядко се отбиват курви, нали, момчета?

Усетих как устните ми се отдръпват от зъбите и изсъсках:

— Само да си ме доближил с мръсната си уста и ще я отскубна от лицето ти.

Останалите започнаха да дюдюкат и се приближиха още повече.

— О, ама тя била куражлийка! — ухили се белязаният. — Дано ти стигне куражът, докато ти се изредим. Нямаш нито против да я споделиш с нас, нали, питомецо?

— Моля, заповядайте — рече Канин и се отдръпна от мен. Зяпнах го изумена, а белязаният и бандата му избухнаха в смях.

— Питомецът напълни гащите!

— Истински мъж, крие се зад едно момиче!

— Е, благодарим, питомецо! — извика белязаният и се ухили злобно. — Трогнат съм, затова този път ще те пусна да си вървиш. Благодаря за азиатската кукличка! Ще гледаме да не я счупим твърде бързо.

— Какво правиш? — изсъсках аз. Чувствах се предадена. Мъжете тръгнаха напред ухилени, а аз отстъпих и се взрях във вампира, като ги следях с периферното си зрение. — Какво стана с обещанията ти за „обучение“, „подготовка“ и с другите глупости? Просто ще ме хвърлиш на вълците, така ли?

— Бъркаш кой е хищникът и кой — жертвата — тихо рече вампирът, за да не го чуят останалите. Искаше ми се да го замеря с нещо, но повече ме занимаваха наближаващите бандити. От жестоката похот в очите им ми призля, усетих как в гърлото ми се надига ръмжене. — Сега ще разбереш къде точно се намираш в хранителната верига.

— Канин! По дяволите, какво да правя?

Той сви рамене и се облегна на една стена.

— Опитай се да не убиеш някого.

Мъжете се втурнаха към мен. Един ме сграбчи през кръста и се опита да ме вдигне от земята и да ме повали по гръб, а аз изсъсках, стъпих здраво на краката си и го изблъсках с все сила.

Той отхвръкна назад, сякаш беше безтегловен и се стовари върху багажника на една кола на двайсетина крачки от нас. Примигнах с изумление, но следващият вече се носеше с рев към мен и замахваше към лицето ми.

Вдигнах инстинктивно ръка и усетих, че месестият му юмрук се удря в дланта ми, което изненада и двама ни. Той опита да се отдръпне, но аз стиснах ръката му, усетих как костите се трошат и стържат една в друга, а после рязко я извъртях. Китката му се строши с пукот и мъжът запищя.

Още двама Кървави ангели приближаваха към мен от различни посоки. Движеха се бавно, сякаш газеха във вода. Поне така ми се струваше. Лесно избегнах първата атака, изритах бандита в коляното и усетих как то поддава под глезена ми. Мъжът полетя встрани и се стовари на земята. Приятелят му замахна към мен с оловна тръба, а аз я сграбчих, измъкнах я от ръцете му и го халосах през лицето.

Миризмата на кръвта, която изби по бузата му, изпълни въздуха и нещо в мен мощно откликна. Скочих към него с рев, усещах как зъбите ми изникват от венците.

Изстрели разкъсаха нощта и нещо малко профуча покрай главата ми. Усетих въздушната струя в косата си и се завъртях, приклекнах, изсъсках и оголих зъби. Белязаният се ококори, а докато насочваше димящия си пистолет към мен, от устата му излетя откос от псувни.

— Вампир! — изпищя той насред ругатните. — О, мамка му! Мамка му! Махай се от мен! Махай се…!

Прицели се, а аз се приготвих да скоча отгоре му и да забия зъби дълбоко в гърлото му. Внезапно обаче той се ококори още повече, издигна се над земята и зарита безпомощно с крака, когато Канин без усилие го сграбчи като коте, изби пистолета от ръката му и го запрати към стената.

Пукотът, когато главата му се блъсна в тухлите, проникна през слепия ми дивашки гняв и всичко отново дойде на фокус. Отърсих се от жаждата за кръв и всепоглъщащия Глад и се озърнах с ужас и изумление. На земята лежаха пет тела, скимтящи, потрошени и кървящи. Това бе дело на моята ръка. Погледнах към Канин, който хвърли пистолета почти презрително и вдигна вежда, когато приближих към него.

— Ти си знаел — казах тихо аз и погледнах към един от зашеметените бандити. — Знаел си какво ще направя, затова им позволи да ме нападнат. — Той не отговори и аз усетих, че не треперя от страх, адреналин или каквото и да било друго. Сърцето ми бе все така притихнало и студено. Втренчих се в Канин — ядосах се, че ме е манипулира по този начин. — Можех да ги избия.

— Колко пъти трябва да ти го повтарям? — попита той, като се взираше в мен. — Ти вече си вампир. Не човек, а вълк сред овце. По-силна си, по-бърза и по-свирепа от тях. Те са храна, Алисън Секемото. И дълбоко в теб твоят демон винаги ще ги вижда по този начин.

Озърнах се към белязания, който се беше свлякъл до стената. На челото му имаше огромна рана и около нея вече се образуваше тъмнолилава синина. Въпреки това той изстена и се опита да стане, но пак се свлече замаяно.

— Тогава защо не го уби? — попитах аз, а Канин ме изгледа студено. После се обърна и бързо тръгна към водача на бандата, сграбчи го за врата и го повлече към мен, а накрая го хвърли в краката ми.

— Пий — нареди той. — Но помни, ако вземеш твърде много, ще убиеш донора. Изпиеш ли твърде малко, скоро ще трябва пак да се храниш. Намери баланса, ако те е грижа за живота им. Обикновено пет-шест глътки са достатъчни.

Погледнах към мъжа на земята и отстъпих. Едно е да смучеш от торбичка с кръв, съвсем друго — да забиеш зъби в гърлото на жив, дишащ човек. Преди миг, когато Гладът и яростта вилнееха в мен, нямах търпение да го направя, но сега ми се догади.

Канин не откъсваше очи от мен.

— Ще го направиш ли, или ще се докараш до лудост от глад и накрая ще убиеш някого? — безстрастно попита той. — Това означава да си вампир, това е най-основната ни, най-първичната ни нужда. Е… — Канин вдигна мъжа с едната си ръка, а с другата го сграбчи за косата, издърпа главата му назад и оголи врата. — Пий.

Пристъпих неохотно напред. Човекът стенеше и опитваше да ме отблъсне, но аз лесно отблъснах ръцете му и се наведох към вдлъбнатинката в основата на шията. Зъбите ми се удължиха, аз вдишах и усетих топлата кръв, която течеше под кожата му. Ароматът на живот бе завладяващо силен. Преди да помисля какво върша, се хвърлих напред и забих зъби в него.

Кървавият ангел изпъшка, подскочи и потрепери. Топла гъста кръв потече в устата ми — гореща, плътна и ароматна. Изревах, забих зъбите си още по-дълбоко и от жертвата ми се изтръгна вик. Усещах как в тялото ми се разлива топлина и ме изпълва със сила и мощ. Беше опияняващо. Беше… не можех да го опиша. Беше благодат, чисто и просто благодат. Притворих очи почти в транс, погълната от желанието да пия още и още…

Някой ме хвана за косата и ме издърпа от плячката ми, прекъсвайки връзката. Изръмжах и опитах да се хвърля отново напред, но една ръка препречи пътя ми и ме избута назад. Тялото на бандита се свлече на земята. Изръмжах отново и се опитах да го достигна, като се борех с ръката, която ме удържаше.

— Стига! — властно изрече Канин и здравата ме разтърси. Главата ми се люшна назад като на парцалена кукла и за миг се замаях. — Алисън, стига — повтори той, когато зрението ми се проясни. — Ще го убиеш.

Примигнах и се отдръпнах. Гладът бавно отслабваше, превръщаше се в нещо, което не бе така трескаво и бясно. Вгледах се с ужас в свитото на земята тяло. Мъжът беше пребледнял и едва дишаше, а на шията му червенееха две рани, от които се стичаше кръв. За малко да го убия. Ако Канин не ме беше спрял, щях да го изцедя напълно. Стомахът ми се сви от презрение към мен самата. Въпреки цялата ми омраза към вампирите, въпреки решимостта ми да не бъда като тях, аз всъщност не бях по-добра дори от най-гадния кръвопиец, който дебнеше по улиците.

— Запечатай раните — нареди ми Канин и посочи към мъжа. Говореше студено, без никакво съчувствие. — Довърши започнатото.

Исках да го попитам как, но осъзнах, че вече знам. Наведох се, прокарах език по двете рани и усетих как се затварят. Отново усетих как кръвта пулсира под кожата и се наложи да впрегна цялата си воля, за да не го захапя отново.

Изправих се и се обърнах към Канин, който кимна.

— Сега — рече той с мрачен, твърд глас — вече разбираш.

Разбирах. Взирах се в пръснатите из двора тела, в опустошението, което бях причинила, и вече разбирах. Аз не бях човек. Човеците бяха плячка. Копнеех за кръвта им като наркоман. Те бяха овце, добитък, а аз — вълкът, който ги преследва нощем. Бях се превърнала в чудовище.

— От сега нататък — продължи Канин — ще трябва да решиш какъв демон ще бъдеш. Храната няма всеки път да идва тъй лесно при теб, невежа и готова да те нападне. Какво ще направиш, ако жертвата те покани в дома си и ти предложи място на масата? Какво ще направиш, ако бягат, крият се и те молят да не ги нараняваш? Трябва сама да решиш как ще преследваш плячката си, в противен случай бързо ще полудееш. А престъпиш ли тази граница, няма връщане назад.

— Ти как го правиш? — прошепнах. Канин поклати глава и се изсмя.

— Моят метод няма да ти е от полза — рече той, когато тръгнахме да излезем от двора. — Ще трябва да откриеш свой.

Когато влязохме в уличката, подминахме един от бандитите, който тъкмо идваше на себе си. Той изстена и опита да се изправи, като се олюляваше и пъшкаше от болка. Макар че Гладът ми бе заситен, нещо в мен се надигна при вида на това ранено беззащитно създание. Извърнах се с ръмжене и зъбите ми се удължиха, но Канин сграбчи ръката ми и ме повлече към мрака.