Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (4)

Глава 4

— Алисън — каза мама и потупа възглавницата до себе си, — ела тук. Почети с мен.

Качих се на протрития диван с миризма на прах и вкиснало мляко и се сгуших до нея. В скута си държеше книга, а по страниците й подскачаха щастливи шарени животни. Слушах я как чете с тих, успокояващ глас, а тънките й ръце отгръщаха страниците толкова нежно, сякаш бяха от пеперудени криле. Само че не можех да видя лицето й. Всичко беше размазано, като вода, която се стича по прозорец, но знаех, че ми се усмихва и това ме изпълваше с топлина и усещане за сигурност.

— Знанието е важно — обясняваше тя търпеливо. Сега седеше от другата страна на кухненската маса и се взираше в по-голямото ми аз. Пред мен лежеше лист хартия, изпъстрен с преплетени линии.

— Думите определят кои сме — продължи мама, докато се опитвах да наподобя елегантния й почерк. — Трябва да пазим знанието и да го предаваме на другите винаги когато можем. Ако искаме отново да се превърнем в общество, трябва да ги учим как да останат хора.

Кухнята се стопи, стече се като вода по стената и се превърна в нещо друго.

— Мамо — прошепнах аз, докато седях до леглото й и гледах как гърдите й се издигат и спадат под тънкото одеяло. — Мамо, донесох ти малко супа. Опитай се да хапнеш, моля те.

Крехкият бял силует с дълга черна коса се размърда немощно. Не можех да видя лицето й, но знаех, че е скрито някъде в тази тъмна маса.

— Не ми е добре, Алисън — прошепна тя с такъв тих глас, че едва я чух. — Ще ми… почетеш ли?

Тогава видях познатата усмивка, макар лицето й да си оставаше неясно и неразличимо. Защо не можех да я видя? Защо не можех да си спомня?

— Мамо — казах отново, изправих се и усетих как сенките се затварят. — Трябва да вървим. Те идват.

— „А“ като ангел — прошепна мама, докато се отдалечаваше от мен. Извиках и посегнах към нея, но тя се изплъзваше в мрака. — „Б“ като бог.

* * *

Събудих се рязко — вратата на стаята ми се разтресе от удар. Бързо станах и се втренчих в нея, сърцето ми препускаше. Вече спях съвсем леко, свръхчувствителна към стъпки и промъкващи се хора, затова първият трясък ме накара да подскоча чак до тавана. На четвъртия отворих вратата точно когато Лукас отново замахваше с юмрук.

Той примигна. Беше тъмен и мускулест, с големи ръце и лице, което изглеждаше необичайно бебешко, ако не се броят гъстите сериозни вежди. Когато се присъединих към групата, той ми се беше сторил страшен — дори на дванадесет беше много сериозен и не търпеше глупости. С времето страхът намаля, но уважението остана. Когато старият ни водач започна да иска дял от храната — от всичките ни находки — Лукас му се опълчи, смаза го от бой и пое бандата. Оттогава никой не бе оспорвал властта му. Честен човек беше; за него най-важно бе оцеляването, а не чувствата. И той като мен беше виждал как членове на тайфата умират от глад, студ, болест, рани или просто изчезват от лицето на земята. Бяхме изгубили повече „приятели“, отколкото някои хора някога ще имат. Понякога Лукас трябваше да взима трудни решения, които не се харесваха на никого. Не му завиждах, но той правеше всичко възможно, за да ни опази живи, особено сега, когато групата ни беше съвсем малка. Това означаваше по-малко гърла за хранене, но и по-малко хора, които да намират храна и да защитят другарите си от съперническите банди, ако им хрумнеше да нападнат леговището ни. Бяхме само четирима — аз, Плъха, Лукас и Лепката. Съвсем недостатъчно, ако тайфата на Кайл решеше да ни разкара и Лукас знаеше това.

Наскоро обаче ме беше притеснил. Открай време сме приятели, но през изминалата година интересът му към мен се промени. Може би защото бях единственото момиче в групата, може би заради нещо друго — не знаех и не бих попитала. Целунахме се миналото лято, повече от любопитство, що се отнася до мен, но той поиска нещо повече, а аз не бях сигурна, че съм готова. Лукас не настоя, когато го спрях и му казах, че ми трябва време да помисля, но сега това сякаш висеше между нас, все още нерешено. Не че Лукас беше грозен или непривлекателен, просто не знаех дали искам да се сближавам толкова с някого. Ами ако изчезне като много други от нашия вид? Тогава щеше да ме боли повече.

Той още стоеше като вкаменен на прага, а широките му рамене изпълваха почти цялата врата. Погледнах над тях и видях, че през счупените прозорци на училището нахлува слънчева светлина и сякаш се събира в локвички по бетонния под. По небето личеше, че е ранен следобед. По дяволите! Бях спала твърде дълго. Къде беше Лепката и защо не ме беше събудил?

— Алисън.

Облекчението в гласа на Лукас беше съвсем осезаемо. Той пристъпи напред и ме изненада със здрава прегръдка. Отвърнах със същото и усетих твърдите мускули на гърба му и дъха му по кожата си. Затворих очи и за миг се отпуснах в ръцете му. Хубаво беше и аз да мога да се облегна на някого — ей така, за разнообразие.

Той бързо се отдръпна, все още не искаше другите да видят това. То и за нас беше ново.

— Али — прошепна Лукас. Стори ми се смутен. — Лепката ми каза, че си се върнала. Навън ли беше цяла нощ?

— Да — криво се усмихнах аз. — Изглежда тук е станало напечено.

Той се взря в мен.

— Плъха разправя на всички, че си била Взета. Лепката откачи от страх. Наложи се да ги заплаша, че ще им разбия муцуните, ако не млъкнат. — Погледът му стана още по-притеснен, почти отчаян. — Къде беше цяла нощ, по дяволите? Улиците гъмжат от кръвопийци.

— В руините.

Тъмните му очи се ококориха.

— Излязла си оттатък Стената? През нощта? Луда ли си, момиче? Да не искаш да те изядат Бесните?!

— Повярвай ми, не замръкнах там нарочно. — Потреперих, като си спомних какво можеше да ми се случи в онази барака. — Освен това си струваше, въпреки Бесните.

— Така ли? — Той вдигна гъстата си вежда. — Това трябва да го чуя.

— Открих цяло мазе с храна — обявих аз и се ухилих, когато и двете му вежди се стрелнаха нагоре. — Консервирана, пакетирана. Бутилирана вода, каквото се сетиш. Сериозно говоря, Люк — рафтове от стена до стена, пълни с храна. И никой не я пази. Ще ни стигне за месеци, може би за цяла зима. Трябва само да се върнем и да я вземем, преди да я докопа някой друг.

Очите му засияха, почти видях как зъбчатите колела в главата му се завъртат. Мисълта да навлезе в руините много го плашеше, но обещанието за храна лесно надви страха му.

— Къде се намира? — попита той.

— Точно до смъртоносната зона. Нали знаеш онази отточна тръба, която излиза до старото… — Той ме гледаше объркан и аз свих рамене. — Не се тревожи за това. Ще ви заведа. Но трябва да тръгнем веднага, по светло.

— Сега ли?

— Да не искаш да чакаме да обявят извънредно положение?

Той въздъхна и тръгна към коридора, а аз го последвах към общата стая.

— Не, но ще бъде рисковано. Днес е пълно с патрули — питомци и пазачи сноват по улиците, още търсят нещо. През нощта ще стане и по-зле.

Влязохме в общата стая. Плъха се беше изтегнал на едно мухлясало кресло и си играеше с ножа си. Краката му висяха от страничната облегалка.

— О, блудната кучка се завърна — изрева той. Гласът му беше писклив и гъгнив, сякаш носът му още беше пълен с кръв. — Бяхме сигурни, че са те Взели или са ти прегризали гърлото в някоя тъмна уличка. Без теб тук със сигурност щеше да бъде по-хубаво и по-тихо. Освен за бъзливото ти гадже, което писка в ъгъла. — Той ми се ухили злобно и предизвикателно. — Трябваше да му смажа клисавата глава в рамката на вратата, че да спре да скимти.

Лукас се направи, че не го е чул, но стисна челюсти. Трябваше да пазим нашето… нещо… в тайна от останалите, което означаваше, че той не можеше да показва благосклонност към мен и да ме защитава. За щастие аз се справях отлично и сама.

Усмихнах се мило на Плъха.

— Сигурна съм, че така си направил. Как ти е нослето, между другото?

Хлътналите бузи на Плъха почервеняха и той вдигна ръждивия си нож.

— Защо не дойдеш да провериш?

Лукас изрита креслото му и го накара да подскочи.

— Я свърши нещо полезно и иди да вземеш раниците от шкафа в коридора — нареди той. — Али — продължи Лукас, докато Плъха се надигаше намръщен, — намери Лепката. Ако ще го правим, ще трябва всички да помагат.

— Какво ще правим? — попита Лепката, който тъкмо влизаше в стаята. Видя ни и се ококори, а после се промъкна до мен. — Къде ще ходим?

— О, ето те и теб — ухили се Плъха като куче, което оголва зъби. — Да, тъкмо си говорим, че храната не достига и че най-слабата брънка, тоя, дето не върши нищо, ще трябва да нахрани вампирите. О, ама това си ти. Нищо лично, нали?

— Не му обръщай внимание — казах аз и се втренчих в Плъха, а Лепката се смота встрани. — Той си е задник, както обикновено.

— Ей, ей! — Плъха вдигна ръце. — Просто съм откровен. На друг не му стиска да го каже, затова го правя аз.

— Ти не трябваше ли да свършиш нещо? — заплашително се обади Лукас, а Плъха излезе от стаята и ми се изплези. Напомних си, че трябва да му изкривя носа на другата страна при първа възможност.

Лепката се втренчи намръщено в нас и предпазливо попита:

— Какво става? Вие нали… — Той замълча и се обърна към мен. — Нали не сте обсъждали това, дето го каза Плъха? Не съм чак толкова жалък… нали?

Въздъхнах, исках да му кажа да не се прави на глупак, но Лукас ме изпревари:

— Е, сега имаш шанс да му покажеш, че греши. По време на откачената си разходка снощи Алисън е намерила нещо важно. Отиваме да го вземем.

Лепката примигна и се озърна към Плъха, който влизаше в стаята с четири прашни изпокъсани раници на раменете.

— Къде?

— В руините — отвърнах аз и Плъха на мига захвърли раниците, смаян и ужасѐн. — Отиваме в руините.

* * *

Разделихме се на два екипа, отчасти за да не ни забележат патрулите, които още обикаляха из Покрайнините, и отчасти защото щях да удуша Плъха, ако го чуех още веднъж да се оплаче, че съм щяла да затрия всички. И Лепката не беше много доволен, но поне си затвори устата след първия залп от протести. Накрая Лукас предложи на Плъха или да помогне, или да се разкара и да не се връща. Аз лично се надявах да избере второто, да ни тегли една и да се омете от живота ни, но след като ме изгледа кръвнишки, той взе една раница от пода и най-сетне млъкна.

Обясних на Лукас как да стигнат до входа на тунела, преди да се разделим и да поемем по различни пътища в случай че срещнем патрули. Пазачите не бяха благосклонни към бездомници и Нерегистрирани и тъй като ние „не съществувахме“, можеха да правят с нас каквото си поискат — да ни бият, да ни използват вместо мишени… и други работи. Бях видяла достатъчно, за да съм сигурна в това. Може би беше за предпочитане да те заловят гладните бездушни вампири, повечето от тях щяха просто да ти изпият кръвта и да те оставят да умреш. Хората обаче са способни на много, много по-ужасни неща.

С Лепката първи стигнахме до канавката и се спуснахме в тунелите. Бях взела фенерчето, но само за всеки случай — не исках изкуствената светлина да ни издаде или пък да изхабя батерията напразно. Слънцето грееше през решетките и долу все още се виждаше.

— Дано Плъха и Лукас да се появят скоро — прошепнах аз, кръстосах ръце и се втренчих в пролуките горе. — Трябва да пренесем много неща, а денят напредва. Нямам никакво намерение да повтарям вчерашния ден.

— Али?

Погледнах към Лепката, който се беше свил до стената. На кокалестите му рамене висеше голяма раница, лицето му бе изопнато от страх, а ръцете му стискаха ремъците толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Опитваше се да бъде смел и аз изпитах лека вина. Лепката се страхуваше от тъмното.

— Нали не мислиш, че съм безполезен?

— Ама защо се връзваш на приказките на Плъха? — изсумтях аз и махнах с ръка. — Не му обръщай внимание. Той е мазен дребен гризач, който трепери за собствената си кожа. Лукас вероятно скоро ще го изрита.

— Обаче е прав. — Лепката изрита едно парче бетон, без да ме поглежда. — Аз съм най-слабата брънка в бандата. Не ме бива в кражбите като Плъха или в боя като Лукас и не съм достатъчно смел, за да мина сам под Стената като теб. За какво ме бива, щом дори не мога да се грижа за себе си?

Свих рамене. Този разговор ме притесняваше.

— Какво искаш да кажа? — попитах аз, по-остро, отколкото възнамерявах. Може би беше заради спречкването с Плъха, а може би защото още бях напрегната заради случилото се през нощта, но не ми се слушаха повече извинения как му се искало нещата да били други. В този свят или си силен, или си мъртъв. Правиш каквото трябва, ако искаш да оцелееш. И аз едва се грижех за себе си. Не можех да се тормозя заради чуждите терзания.

— Не се ли харесваш такъв, какъвто си? — попитах Лепката, който се сви от тона ми. — Е, хубаво, тогава не бъди такъв. Отгледай си топки и кажи на Плъха да се разкара. Забий му един в носа, ако се опита да те тормози. Направи нещо, вместо да го търпиш и да си траеш. — Той сякаш се сгърчи, изглеждаше нещастен. Въздъхнах и продължих по-меко: — Не можеш вечно да разчиташ на мен. Да, ние се грижим един за друг, да, Лукас все повтаря как трябва да бъдем като едно семейство, но това са пълни глупости. Нали не мислиш, че някой от тях ще скочи пред вампир, за да те защити? — Изхилих се при тази мисъл. — Лукас пръв ще се омете, а Плъха ще го последва. Аз също.

Лепката се извърна и сведе рамене. Това беше обичайният му номер — преструвай се, че проблема го няма и се надявай да се размине. Вбесих се още повече.

— Знам, че не това искаше да чуеш — продължих безмилостно, — но, господи, Лепка, събуди се! Така стоят нещата. Рано или късно ще разбереш, че всеки мисли само за себе си и не можеш да разчиташ на никого.

Той не отговори, още се взираше в земята. Извърнах се и се облегнах на стената, без да се разтревожа. След няколко минути щеше да си е пак същият и да се преструва, че нищо не се е случило. Щом искаше да си зарови главата в пясъка, нямаше да му преча… но и ръката му нямаше да държа повече.

Минаха няколко дълги минути, но Плъха и Лукас още ги нямаше. Разшавах се и погледнах към небето през решетката. Побързайте, бе хора. Наближаването на вечерта ме изнервяше, но онази храна ме теглеше. Пак бях гладна и мисълта, че от другата страна на стената има купища ядене, ме побъркваше. Почти бях забравила какво е да не умираш постоянно от глад, стомахът да не те свива толкова силно, че чак да ти се гади, само дето няма какво да повърнеш; да не се налага да ядеш хлебарки и паяци, за да оцелееш; да не трябва да споделяш къшея си стар хляб с Лепката, защото иначе просто ще се свие някъде и ще умре. Ако вземехме онази храна, дъ-ъ-ълго време нямаше да се тревожа. Стига Плъха и Лукас да си домъкнеха задниците.

Внезапно ми хрумна нещо, за което циничната бездомница не бе помислила досега. Ако се сдобиехме с толкова много храна, вероятно нямаше да има нужда да се притеснявам повече за Лепката. Лукас щеше да е по-щастлив и не толкова напрегнат и може би щеше да се съгласи да го науча да чете. Дори Плъха можеше да се навие — ако успеех да го изтърпя, разбира се. Нямах представа докъде ще доведе това, но всяка революция започва отнякъде.

Вампирите ни отнеха всичко, казах си аз и изритах гневно един камък към стената. Е, аз ще се погрижа да си върнем поне нещичко.

Но всичко по реда си, нека първо да оцелеем.

След няколко минути Плъха и Лукас най-сетне се появиха. И двамата пъхтяха, а докато се спускаше по стълбата, Плъха се втренчи в мен. Ококорените му очички бяха пълни със страх и ненавист.

— Какво стана? — попитах аз и присвих очи, докато Лукас слизаше в тунела.

— Натъкнахме се на двама питомци близо до счупената статуя — измърмори той, щом се спусна до мен и избърса потта от челото си. — Преследваха ни няколко пресечки, преди да им се изплъзнем в парка. Всички горе са настръхнали. Ще ми се да знаех какво става.

— Това е тъпо — прекъсна го Плъха, като се озърташе из тунела, сякаш се страхуваше да не се срути отгоре му — Не бива да ходим… там.

— Дали да не се върнем? — прошепна Лепката.

— Не — сопнах се аз. — Ако не го направим сега, кой знае кога ще имаме друга възможност.

— Откъде да знаем, че ни казваш истината? — промени тактиката Плъха, като видя, че не е успял да ме изплаши. — Цяло мазе с храна? Стига бе! — Той изкриви устни. — Момичетата идея си нямат какво да търсят. Може да е видяла няколко празни кутии и да си е въобразила кой знае какво. Може би я е страх да иде сама и затова иска някой едър мъж да я пази.

— Приказвай си, идиот. Много е смешно, като използваш сложни думи.

— Вие двамата ще млъкнете ли? — сопна се Лукас. Виждаше се колко е напрегнат. — Губим време! Али, знаеш пътя, нали? — Той посочи към тунела — Води ни.

Когато изпълзяхме в канавката и се огледахме предпазливо, небето доста беше притъмняло. Над нас се събираха тъмносиви облаци, за миг мълния озари земята.

— Идва буря — ненужно прошепна Лукас.

Изтътна гръмотевица, сякаш за да потвърди думите му, а аз изругах. В Ню Ковингтън дъждът щеше да напълни кладенците и цистерните, но пък щеше да изкара други твари на открито.

— Слънцето залязва — продължи той. — Трябва да действаме, и то веднага.

— Хайде — рекох аз и тръгнах през бурените, храстите и високата до гърдите ми трева, за да изпълзя от канавката. Останалите ме следваха, докато стигнахме до ръба и пред нас се ширнаха пустите обрасли руини, тихи и страховити на изтляващата светлина.

Плъха изпсува, а Лепката задиша толкова тежко, че сякаш щеше да припадне.

— Не мога — прошепна той, отстъпвайки към канавката. — Не мога да ида там! Трябва да се върна. Оставете ме да се върна!

— Знаех си — изхили се Плъха. — Проклето страхливо копеленце, напълно безполезно. Оставете го, нека се върне на бегом у дома, обаче до моя дял от храната няма и да припари.

Лукас стисна Лепката за ръката, преди да е успял да избяга.

— Плъха е прав. Ако го направиш, не очаквай дял от онова, което ще донесем.

— Не ми пука — пъхтеше Лепката, облещил очи. — Това е откачено! Слънцето скоро ще залезе! Всички ще измрете!

— Лепка — казах аз, като се опитвах да звуча разумно, — ти не знаеш пътя за връщане. Нима ще минеш през тъмните тунели? Сам?

Това май попадна право в целта. Той спря да се бори с Лукас и се озърна уплашено към входа на канализацията. Раменете му увиснаха, погледна ме умолително.

— Не искам да продължаваме — прошепна той. — Нека се върнем, Али, моля те. Имам лошо предчувствие.

Плъха отвратено изсумтя и аз кипнах.

— Не! — отсякох. — Продължаваме. Още е достатъчно светло. Без храната няма да се върнем. — Усмихнах се окуражително на Лепката. — Почакай само да видиш колко е много. Заслужава си.

Той още изглеждаше ужасѐн, но ни последва мълчаливо и четиримата хукнахме по напуканите, покрити с прорасли плевели улици, като прескачахме коренищата и се провирахме между ръждясалите коли, за да изпреварим наближаващата буря. Малко стадо сърни се пръсна пред нас и ние забързахме по тротоара. Ято гарвани стреснато излетяха с дрезгав грак. Руините ми се струваха някак притихнали, ако не се брои тропотът ни по паважа и запъхтяното ни дишане.

Когато ги поведох през обраслия с треволяк двор към порутената барачка, заваляха първите дъждовни капки. Щом се шмугнахме в малката постройка, се отприщи същински порой, който барабанеше по ламаринения покрив и се изливаше през дупките. Докато се спусках по стълбата към мазето, включих фенерчето, ужасена, че всичката храна ще е изчезнала. Тя обаче си беше точно там, където я бях оставила — една от лавиците лежеше на пода, а край нея бяха пръснати консервни кутии, които блещукаха на светлината на фенерчето.

— Мамка му! — Плъха се шмугна покрай мен в стаята. Ченето му увисна, а докато се взираше в покритата с консерви стена, очите му светеха алчно. — Кучката не се майтапи! Вижте само!

— Това всичкото… храна ли е? — попита плахо Лепката и взе една кутия. Преди да успея да отговоря, Плъха ме стресна с дивия си писклив кикот.

— О, със сигурност, нещастнико! — Грабна кутията от ръката му, отвори капака с ножа си и я бутна обратно в ръцете му. — Я гледай! Кажи, не е ли това най-страхотното нещо, което си виждал? — Лепката мигаше от изумление и едва не изпусна отворената кутия, но Плъха сякаш не забелязваше. Грабна още две от пода, отвори капаците и започна да гребе с дългите си мръсни пръсти.

— Нямаме време за това — предупредих го аз, но дори Лукас вече не ме слушаше, толкова бързаше да отвори една кутия. Лепката ме погледна извинително, преди да загребе шепа фасул и да я изяде със същата наслада като Плъха, чието лице вече беше омазано с лепкавия сос.

— Момчета! — извиках аз. — Не може да стоим тук и да се тъпчем цяла нощ! Нямаме никакво време!

Те обаче бяха глухи за доводите ми, опиянени от купищата храна и от възможността да напълнят стомасите си. Това го знае всеки Нерегистриран — намериш ли храна, изяж колко можеш, защото не се знае кога ще е следващото хранене. Аз пък мислех само как се угояват за създанията, които искаха да изядат нас.

Навън бурята набираше сила и виеше край стените на бараката. През отвора горе започна да капе вода. Освен това беше много притъмняло, защото облаците затулваха залязващото слънце. Вгледах се в стълбата с присвити очи. През процепите в дъските не се виждаше почти нищо, но ми се стори, че нещо се движи край стената. Можеше да е клон на дърво, разклатен от вятъра или просто плод на въображението ми.

Изключих фенерчето и стаята потъна в сенки. Лепката изхълца стреснато и настъпи тишина, в която всички осъзнаха какво става.

— Навън има нещо — казах аз и усетих как сърцето заблъска в гърдите ми. За миг се зачудих защо имах глупостта да доведа всички. Лепката имаше право, това беше грешка. В тъмното и в този проливен дъжд камарите храна вече не ми се струваха достатъчно основание да умра. — Трябва да се измъкваме оттук.

— Взимайте раниците — нареди Лукас с надебелял от тревога глас и избърса устата си с опакото на ръката. Погледнах към него и едва различих лицето му в тъмнината, но той явно видя изражението ми. — Няма да си тръгнем с празни ръце, но трябва да действаме възможно най-бързо. Вземете колкото можете, но не прекалено, за да не ви бави. Така или иначе няма да изнесем всичко наведнъж.

Понечих да кажа нещо, но той ме отряза с жест.

— Бързо, бързо!

Без да спорят, Плъха и Лепката коленичиха и започнаха да тъпчат раниците си с кутии. След миг разкопчах моята и се присъединих към тях. Известно време се чуваше само тършуване в тъмното, звън на метал и ромонът на дъжда, който барабанеше по покрива.

Лепката се задъхваше от страх, а Плъха ругаеше всеки път, когато изтървеше някоя консерва от бързане да я натъпче в раницата си. Аз действах, без да продумам и вдигнах поглед едва след като напълних моята. Закопчах я, сложих я на гърба си и се намръщих от тежестта й. Сигурно щеше да ме забави малко, но Лукас беше прав — твърде далеч бяхме стигнали, за да се върнем с празни ръце.

— Готови ли сте? — попита той, а дрезгавият му глас ми се стори тих и вял в мрака. Огледах се — Плъха и Лепката закопчаваха раниците си и се изправяха. Лепката изсумтя леко, сепнат от товара. — Да се махаме тогава. Али, води.

Изкачихме стълбата към порутената барака. По покрива й плющеше дъждовна вода, която се сипеше вътре на струи, и квасеше всичко. Някъде в мрака капките се стичаха върху метална кофа и ритмично чаткаха също като ударите на сърцето ми — бързо и трескаво.

Един порив на вятъра отвори вратата със скърцане и я блъсна в стената на бараката. Отвън руините изглеждаха размазани и мрачни. С мъка преглътнах, излязох на дъжда и за нула време подгизнах. Водата се стичаше във врата ми и мокреше косата ми. Потреперих, превих рамене и тръгнах през високата мокра трева. Зад гърба си чувах стъпките на останалите. Светна мълния и преди всичко отново да потъне в мрак, озари ред порутени къщи.

Тресна гръмотевица и щом отшумя, ми се стори, че чувам нещо някъде вляво. Слаб шум, който не идваше от приятелите ми. Нещо се отърка в джинсите ми — нещо твърдо и остро. Отскочих встрани и запалих фенерчето, за да видя какво е.

Видях копито, малко и раздвоено, прикрепено към заден крак, който пък принадлежеше на изкормена сърна, легнала на една страна в бурените. Стомахът й бе разкъсан и червата се подаваха от него като розови змии. Очите й бяха изцъклени и помътнели, втренчени незрящо в дъжда.

— Али? — прошепна Лукас зад мен. — Какво става? О, мамка му!

Завъртях фенерчето и си поех дъх, за да извикам на останалите.

От тревата зад Плъха се надигна нещо бледо и ужасяващо, сякаш цялото от крайници, нокти и зъби. Преди да осъзная какво става, то го сграбчи и нямах време дори да извикам, защото Плъха изчезна в мрака и бурените. После започна да крещи.

Не спряхме, нито се опитахме да извикаме. Тревата наоколо като че ли се раздвижи и диво зашумя, когато Бесните се спуснаха към нас, а ние хукнахме да бягаме. Писъците на Плъха внезапно затихнаха, но не се обърнахме.

Стигнах до телената ограда, прескочих я, приземих се тежко и раницата се стовари отгоре ми. Лукас беше точно зад мен и тъкмо се изтегляше нагоре. Лепката издрапа по оградата и скочи в прахта, после бързо се изправи и хукна след мен.

— Али!

Викът на Лукас ме накара да се обърна. Раницата му се беше закачила на бодливата тел най-горе и той бясно я дърпаше, облещил очи. Озърнах се към Лепката, който тичаше напред в мрака и изругах.

— Остави проклетата раница! — изкрещях аз и тръгнах към Лукас, но гръмотевица заглуши гласа ми. Ужасѐн, Лукас не спираше да я дърпа. — Лукас, остави я! Махай се оттам!

Той най-сетне загря и тъкмо сваляше презрамките, когато една дълга бяла ръка посегна над оградата и го сграбчи за ризата. Лукас запищя, задърпа се и се замята, за да се освободи, но изникна още една ръка, стисна го за гърлото и писъците му се превърнаха в гъргорене. Призля ми. Гледах замаяна как Лукас драпа, рита и вие, докато го издърпват обратно зад оградата и след миг изчезва под купчина бледи тела. Писъците му не се проточиха колкото тези на Плъха, а и аз вече тичах след Лепката, без да обръщам внимание на гаденето и без да поглеждам назад.

Едва различавах кльощавата му фигура в далечината, докато тичаше по средата на пътя и криволичеше между колите. Свалих раницата и го последвах. Чувствах се напълно беззащитна. Дъждът постепенно отслабваше, бурята губеше сила и се насочваше към града. Чувах как кутиите дрънчат на гърба му на всяка крачка. Беше в паника, а и не би се сетил да свали раницата. Засилих се подире му — знаех, че няма да успее дълго да поддържа това темпо.

След още две пресечки го открих облегнат на една ръждива коруба — кола, преобърната до прораснало през тротоара дърво. Беше толкова запъхтян, че не можеше да продума. Клекнах до него, задъхана. Още виждах смъртта на Лукас и Плъха, а писъците им кънтяха в ума ми.

— Лукас? — попита Лепката, толкова тихо, че едва го чух.

— Мъртъв е. — Не можах да позная гласа си. Не можех да повярвам, че съм изгубила Лукас. За пореден път едва потиснах гаденето си. — Мъртъв е — прошепнах отново. — Бесните го хванаха.

— Господи! — Лепката запуши устата си с ръце. О, господи, господи, господи, господи!

— Ей! — сопнах се аз и го разтърсих, за да прекъсна бълнуването му, преди да ме влуди напълно. — Престани! Трябва да се стегнем, ако искаме да се измъкнем оттук живи.

После щях да плача и да оплаквам загубеното. Точно сега най-важното беше да измислим начин да оцелеем.

Лепката кимна, но очите му още бяха изцъклени и ужасени.

— Къде ще идем сега?

Огледах се, за да разбера къде се намираме, но внезапно забелязах нещо, което смрази кръвта ми.

— Лепка — казах тихо и се втренчих в крака му, — какво става?

От една драскотина на коляното му бликаше кръв и попиваше в тънкия плат на панталоните му.

— Ох — изпъшка той, сякаш едва сега я забелязваше. — Сигурно съм се порязал, когато паднах от оградата. Не е много дълбока… — Щом видя изражението ми, Лепката замълча. — Защо?

Изправих се бавно и внимателно, устата ми пресъхна.

— Кръв — прошепнах аз и отстъпих. — Бесните може да я надушат, ако са достатъчно наблизо. Трябва да…

Чудовището скочи с вой върху една кола, замахна към мястото, където стоях преди секунда и разкъса метала с ноктите си. Лепката изпищя и хукна след мен, а създанието нададе смразяващ рев и се втренчи право в нас.

Навремето е било човек, точно това беше най-ужасяващото. Лицето и измършавялото му тяло все още изглеждаха смътно човешки, но кожата му бе почти чисто бяла и изопната върху костите така, че то приличаше по-скоро на скелет. По тялото му висяха останки от някогашните му дрехи, а косата му беше оплетена и сплъстена. Очите му представляваха бели орбити без ириси или зеници — само чисто, мъртвешко бяло. Бесният скочи от колата, изсъска и оголи заострените си зъби — кучешките бяха издължени и стърчаха навън като на змия.

Зад мен Лепката започна да скимти с тихи, лишени от смисъл задавени звуци и аз усетих острата миризма на урина. Отдръпнах се от него с разтуптяно сърце и белите очи на Бесния ме проследиха, а после се върнаха върху Лепката. Ноздрите на създанието потрепнаха, а когато пристъпи напред, от устата му капеше кървава пяна.

Лепката се беше вкаменил от ужас — гледаше Бесния както завардена мишка гледа змия. Нямах представа защо го направих, но ръката ми посегна към джоба и аз извадих ножа си. Отворих го, свих юмрук върху острието и преди да успея да помисля, разрязах дланта си.

— Ей! — извиках аз и Бесният извърна ужасния си поглед към мен. Ноздрите му потрепваха. — Точно така — продължих аз и заотстъпвах. Създанието ме последва и без усилие скочи върху друга кола. — Мен гледай, не него. Лепка! — извиках, без да свалям очи от Бесния, — разкарай се оттук! Намери тръбата, тя ще те отведе до града. Чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Хвърлих бърз поглед встрани — той стоеше като вкаменен, без да откъсва очи от Бесния, който се промъкваше към мен.

— Лепка! — изсъсках яростно аз, но той не помръдна. — Мамка ти, жалко безгръбначно лайно! Разкарай се оттук!

С ужасен писък, в който нямаше нищо човешко, чудовището се метна напред.

Шмугнах се зад един камион и чух как ноктите му стържат по ръждивия метал. Приведох се, запромъквах се по осеяната с коли улица и се озърнах, за да видя къде е Бесният. Той изръмжа и изсъска, празните му очи светеха от лудост и глад, а ноктите му оставяха бели следи по ръждата.

Свих се зад друга кола и се озърнах трескаво, търсейки някакво оръжие — тръба или клон, каквото и да е, стига да можех да го използвам като тояга. Писъкът на Бесния изкънтя зад мен, ужасяващо близо. Посегнах към земята и напипах парче от откъртена плоча. С периферното си зрение зърнах един блед силует, моментално се извърнах и замахнах с всичка сила.

Бесният се хвърли към мен, ноктите му минаха на сантиметри от лицето ми, а аз стоварих бетона върху темето му с всичка сила. Чух, че нещо изпука, ударих го отново и той се блъсна във вратата на една кола. Свлече се на земята и се опита да стане, а аз отново го халосах с плочата и размазах тила му. Веднъж, втори, трети път.

Чудовището пищеше, гърчеше се и размяташе лудо ръце, но накрая се стовари на тротоара. Под главата му се образува тъмна локва, която плъзна към улицата. Разтреперана, аз хвърлих плочата и седнах на ръба на тротоара. Ръцете ми ужасно трепереха, коленете също, а сърцето ми сякаш се опитваше да изскочи от гърдите. Мъртъв Бесният изглеждаше някак по-дребен — купчинка стърчащи кости и кльощави крайници. Лицето му обаче бе все така ужасно и страховито, устните се бяха отдръпнали от зъбите, а бездушните му бели очи се взираха в мен.

В този миг чух съскане зад гърба си и за миг сърцето ми замря.

Обърнах се бавно точно когато друг Бесен се подаваше иззад една кола. Ръцете и устата му бяха омазани с нещо мокро и алено. В ноктестата си ръка стискаше клон… само че той имаше пет пръста, а от него висяха дрипавите останки от ръкав. Щом ме видя, Бесният хвърли ръката на земята и се запромъква напред.

Появи се още един, след това и трети, който скочи на покрива на една кола и изсъска. Завъртях се и видях други двама да изпълзяват иззад един камион, а белите им мъртви очи бяха впити в мен. Петима. От всички посоки, а в центъра — аз. Съвсем сама.

Всичко притихна. Чувах само ударите на сърцето си, бученето в ушите си и накъсаното си дишане. Огледах бледите разпенени Бесни — намираха се на десетина метра от мен и прииждаха от всички посоки — и за миг изпитах спокойствие. То идва със съзнанието, че ще умреш, че никой не може да ти помогне, че всичко ще свърши само след секунди.

В този кратък миг между живота и смъртта погледнах между колите и видях, че право към мен върви някаква фигура, съвсем черна на фона на дъжда. Нещо ярко сияеше в ръката й, но след миг един Бесен мина пред погледа ми и тя изчезна.

Инстинктът ми за самосъхранение се задейства и аз хукнах да бягам.

Нещо силно ме удари и по врата и гърба ми се разля топлина, макар че болка нямаше. Ударът ме запрати напред, аз се препънах и паднах на колене. Върху мен се стовари някаква тежест, нещо ужасяващо, което пищеше и ме разкъсваше, по раменете ми плъзна огнена болка. Закрещях и се претърколих, като се опитах да го изритам, но над мен се надвеси още едно бледо същество и когато се хвърли напред, видях само лицето, зъбите и празните му мъртви очи. Ръцете ми се стрелнаха напред и аз се вкопчих в челюстта му, за да предпазя лицето си от острите му зъби. Бесният изръмжа, захапа китката ми и започна да дърпа и да къса, но аз почти не усещах болка. Мислех само как да опазя гърлото си от тези зъби. Макар че знаех, че ноктите му вече разкъсват гърдите и корема ми, трябваше да опазя гърлото си.

Останалите наближиха с писъци. Последното, което видях, преди кървавочервената мъгла най-сетне да прелее в мрак, беше просветването на нещо ярко, преди тялото на единия Бесен да се стовари върху мен, както се беше вкопчил в ръката ми.

След това всичко изчезна.

* * *

Когато се събудих, разбрах, че съм в ада. Цялото ми тяло гореше или поне така го усещах, въпреки че не виждах пламъци. Беше тъмно и от небето се сипеше слаб дъжд, което ми се видя странно за ада. После над мен се извиси тъмна фигура, чифт катраненочерни очи се втренчиха в моите и аз си помислих, че ги познавам от… някъде.

— Чуваш ли ме?

И гласът ми беше познат, нисък и спокоен. Отворих уста да отговоря, но от нея излезе само задавено гъргорене. Какво ми ставаше? Имах чувството, че устата и гърлото ми са задръстени с топла кал.

— Не се опитвай да говориш — достигна до мен успокояващият глас през пелена от агония и объркване. — Чуй ме, човеко. Ти умираш. Бесните ти нанесоха тежки рани. Остават ти само още няколко минути на този свят. — Той се наведе още повече и лицето му ми се стори напрегнато. — Разбираш ли какво ти казвам?

Едва-едва. Главата ми тежеше и всичко изглеждаше размазано, някак нереално. Болката не си беше отишла, но ми се струваше някак далечна, сякаш се бях откъснала от тялото си. Опитах да надигна глава и да видя раните си, но непознатият сложи ръка на рамото ми и ме спря.

— Не — каза той внимателно и ме побутна назад. — Не гледай. По-добре е да не ги виждаш, но знай, че каквото и да избереш, ти ще умреш днес. От теб зависи каква ще бъде смъртта ти.

— Ка… — Задавих се с топлата влага и се изплюх, за да прочистя гърлото си. — Какво говориш? — изхриптях аз. Гласът ми звучеше странно, а непознатият ме гледаше безизразно.

— Предлагам ти избор — каза той. — Достатъчно интелигентна си, знаеш какво представлявам и какво ти предлагам. Видях как привлече Бесните към себе си, за да спасиш приятеля си. Гледах как се бориш за живота си, когато мнозина щяха да легнат и да умрат. Виждам… потенциал. Мога да спра болката — продължи той и отметна кичур коса от очите ми. — Мога да ти предложа изход от смъртния пашкул и ти обещавам, че няма да прекараш цяла вечност като тях. — Той кимна към едно бледо тяло, сгърчено до автомобилна гума на няколко метра от нас. — Поне тази утеха мога да ти предложа.

— Или? — прошепнах.

Той въздъхна.

— Или… мога да те превърна в една от нас. Ще източа кръвта ти почти до смърт и ще ти дам от моята, за да се надигнеш отново, след като умреш… вече безсмъртна. Вампир. Животът ти ще бъде различен и вероятно няма да ти хареса. Сигурно ще предпочетеш да си мъртва, но с ненакърнена душа, отколкото да живееш вечно без такава. Изборът как да умреш обаче е твой.

Лежах и се опитвах да успокоя дишането си, виеше ми се свят. Аз умирах. Умирах, а този непознат — този вампир — ми предлагаше изход. Да умра човек или да живея като кръвопиец. Така или иначе изборът беше смърт, защото вампирите бяха мъртви. Те просто имаха дързостта да продължат и след това — ходещи трупове, които смучеха от нас, за да оцелеят. Мразех вампирите, мразех всичко, свързано с тях — града им, питомците им, властта им над човешката раса. Презирах ги с цялото си същество. Бяха ми отнели всичко, което имаше значение. Никога нямаше да им го простя.

Освен това бях тъй близо до възможността да постигна нещо, да променя някак този глупав прецакан свят. Исках да знам какво е да не живееш под властта на вампирите, да не си постоянно гладен, да не отблъскваш всички от себе си, защото те е страх, че ще умрат пред очите ти. Такъв свят е съществувал… навремето. Да можех да накарам и останалите да осъзнаят това… Този избор обаче бе останал в миналото. Моят свят щеше да си остане същият — тъмен, кървав и безнадежден. Вампирите щяха да управляват вечно и аз нямаше нищо да променя.

Само че другият избор, другият избор… беше да умра наистина.

— Нямаш време, малко човече.

Щеше ми се да можех да кажа, че по-скоро бих умряла, отколкото да се превърна в кръвопиец. Щеше ми се да имах куража и силата да отстоявам убежденията си, но когато си изправен пред смъртта и огромната неизвестност, която крие тя, инстинктът ти за оцеляване диво се вкопчва във всяка спасителна сламка. Не исках да умра. Дори това да означаваше, че ще се превърна в нещо, което ненавиждам, същността ми ме принуждаваше винаги да искам най-много едно — да оцелея.

Непознатият… вампирът, коленичил до мен, чакаше отговора ми. Погледнах в тъмните му очи и взех решение.

— Искам… да живея.

Той кимна. Не ме попита дали съм сигурна, само се приближи и пъхна ръце под тялото ми.

— Ще боли — предупреди ме той и ме вдигна.

Макар че беше внимателен, аз изохках, когато болката се стрелна през разкъсаното ми тяло и потиснах писъка си, когато ме привлече към гърдите си. Сведе глава толкова ниско, че ясно видях студената бледа кожа и тъмните кръгове под очите му.

— Предупреждавам те — каза вампирът, — ако те превърна сега, все още има шанс да възкръснеш като Бесен. Ако това стане, ще те убия, но няма да те изоставя — обеща той с още по-мек глас. — Ще остана с теб, докато трансформацията, каквато и да е тя, завърши.

Успях само да кимна. После устните му се разтвориха, а зъбите му се издължиха и заостриха. Не приличаха на зъбите на Бесните, нащърбени и неравни като счупено стъкло. Вампирските са като хирургически инструмент, прецизни и опасни, почти елегантни. Изненадах се — живеех тъй близо до кръвопийците, а никога не бях виждала смъртоносните им оръжия.

Сърцето ми заблъска, а ноздрите на вампира потрепнаха, сякаш надушваше през кожата кръвта, която шуртеше във вените ми. Очите му се промениха, станаха още по-тъмни, а ирисите се разшириха и погълнаха бялото. Преди да успея да се изплаша и да променя решението си, той сведе глава с едно-единствено плавно движение и дългите остри зъби се забиха в гърлото ми.

Изпъшках, извих гръб и се вкопчих в ризата му. Не можех да помръдна или да продумам. Болка, удоволствие и топлина се разляха по тялото ми и препуснаха по вените ми. Някой ми беше казал, че във вампирските зъби има нещо като наркотик или упойващо вещество, така че противно на очакванията не предизвикват ужасна болка, когато се забият в шията ти. Това беше само предположение, разбира се, може би нямаше научно обяснение. Може би ухапването на вампира просто носеше агония и удоволствие едновременно и толкова.

Усещах го как пие, как кръвта напуска вените ми с тревожна бързина. Чувствах се сънлива и скована, светът започна да се размазва пред очите ми. Внезапно непознатият се откъсна от мен, вдигна ръка към устните си и разкъса китката си със зъби. Докато го гледах, замаяна и почти безчувствена, той притисна кървящата си ръка към устните ми. Гъста гореща кръв се разля по езика ми и аз се задавих. Опитах да я изплюя, но ръката му притискаше устата ми като стена.

— Пий — тихо ми заповяда ми той и аз го направих, като се чудех дали няма да повърна. Не повърнах. Усетих как кръвта се плъзга по гърлото ми и прогаря пътя си към стомаха. Ръката му не помръдваше и горещата течност продължаваше да се стича в устата ми. Едва когато преглътнах три-четири пъти, той отдръпна китката си и ме остави да легна по гръб. Земята под мен бе студена и твърда.

— Не знам дали те намерих навреме — прошепна той по-скоро на себе си. — Ще се наложи да почакаме и да видим какво ще стане. В какво ще се превърнеш.

— Какво… става сега? — едва успях да изрека аз. Взирах се сънливо в него, докато болката не се превърна в далечно пулсиране, сякаш бе чужда. Пред очите ми като милион мравки запълзя тъмнина.

— Сега, малко човече — каза вампирът и сложи ръка на челото ми, — сега ще умреш. Да се надяваме, че ще се видим отново от другата страна.

Тогава очите ми се затвориха, мракът ме погълна и докато лежах под дъжда, в студената прегръдка на безименния вампир, аз напуснах света на живите.