Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (24)

Глава 24

Когато със Зийк излязохме от кулата на Чакала, Плаващата яма вече бе обгърната изцяло от пламъците и гореше в нощта като огромна огнена топка. Наоколо й бяха избухнали още няколко малки пожара — вятърът носеше живи въглени към пустите покриви и през разбитите прозорци. Не срещнахме никаква съпротива по пътя надолу — докато бързахме през града, наводнените улици и проходи ни се сториха удивително празни. Явно всички бяха привлечени от пожара, озарил небето.

Зийк мълчеше, а когато излязохме от кулата на Чакала, изглеждаше замислен и потънал в себе си. Само за един ден беше изгубил най-добрия си приятел и баща си, а сега от него се очакваше да заеме мястото на Джеб и да стане водач. Ще ми се да можех да поговоря с него, но за това щяхме да намерим време по-късно. Точно сега трябваше да избягаме от града и да отведем останалите на сигурно място. Ако такова място изобщо съществуваше.

Гладът още вилнееше в мен, гризеше вътрешностите ми и ме подтикваше да скоча към човека и да го разкъсам. Кръвта на Зийк бе помогнала на най-тежките ми рани да се затворят, но още бях гладна. Най-лошото беше, че небето над сградите изсветляваше. Слънцето скоро щеше да се появи, а дотогава трябваше да сме излезли от града на Чакала, иначе щях да изгоря.

Докато бързахме по мостчета и пътечки, осъзнах още един проблем.

Между нас и изхода се издигаше Плаващата яма, която точно сега бе обградена от цяла орда от хората на Чакала. Да не говорим за пожара, който се разпростираше към съседните сгради.

— Къде са останалите? — попитах Зийк, когато се свихме в една почти паднала сграда и се загледахме в дългите огнени ивици, които се люшкаха на вятъра. Вампирските ми инстинкти настояваха да побягна нанякъде, но единственият изход беше през пожара.

Следващия път, когато палиш мостове, погрижи се първо да си ги прекосила, Алисън.

— Точно зад моста — отвърна Зийк, загледан с тревога в пламъците. — Или поне там ги оставих. Надявам се да са добре.

— Как ги заведе дотам?

Той посочи издигнатите релси, които опасваха квартала и минаваха — забелязвах го едва сега — точно до театъра.

— По тях — отвърна той и описа кръг с показалеца си. — Водят вън от града, точно както каза ти. Щом стигнахме до шлепа… Ами, откраднахме единия микробус. Другите ни чакат извън града, добре скрити и в безопасност. Ако успеем да се доберем до тях, ще бъдем свободни.

— Е — прошепнах аз и се обърнах отново към огъня. Усещах жегата дори оттук. — Ще трябва да преминем някак. Готов ли си пак да поплуваш?

Той кимна сериозно:

— Води.

Нагазихме във водата и заплувахме по наводнените улици и край горящите сгради. Въздухът бе натежал от дим, пламтящи отломки падаха във водата наоколо ни и гаснеха със съсък. Съсредоточих се върху усилието да продължа напред, без да обръщам внимание на каньоните от огън, на Глада, който още гризеше стомаха ми и на топлото тяло до мен.

Докато минавахме под един мост, Зийк изостана малко, а над нас отекнаха стъпки и един бандит надникна над перилата.

— Ти! — изкрещя той и извади пистолет от колана си. — Видях те в Ямата! Ти подпали пожара, кучко!

Мъжът стреля, а в гърдите ми избухна болка и шурна струя кръв. Чух как Зийк извика, преди водата да се затвори над главата ми.

Гневът и Гладът се ожесточиха отново. Бях изнемощяла — обгорях, простреляха ме, пронизаха ме, изкормиха ме, прободоха ме с кол и ме хвърлиха през прозореца. Изревах и изригнах отново над водата, сграбчих мъжа за колана и го дръпнах от моста. Стоварихме се във водата с плясък, потънахме като скала и той се замята бясно в ръцете ми, но притихна, когато забих зъби в гърлото му, а докато стигнем дъното, съвсем замря.

Нахраних се, после се поколебах — изкушавах се да го оставя на рибите и червеите, но Зийк ме чакаше горе и бе видял как събарям бандита във водата. Изръмжах, сграбчих отпуснатото тяло и го извадих на повърхността. Може би щеше да умре от измръзване и загуба на кръв, но поне не го оставих да се удави.

Зийк ахна, когато се появих над водата и тръснах глава.

— Ти си жива! — Зъбите му тракаха от студ — Но… той те простреля право в гърдите! Ясно видях…

— За да умра, е нужно нещо повече — прошепнах аз. — Запомни това. Искат се повече старания, за да бъда убита отново. Вече съм мъртва, забрави ли?

Доплувах до мостчето и метнах тялото на платформата. Главата му се люшна настрани и разкри двете дупчици от зъби, които не бях затворила. Зийк проследи погледа ми и лицето му се напрегна, но той не каза нищо. Въпреки това усещах, че е замислен, докато плувахме по улиците и най-сетне стигнахме до издигнатите релси, които щяха да ни изведат от територията на Чакала.

Зийк ме последва нагоре по скелето и хвана ръката ми, за да го издърпам на дъските. Леден вятър се втурна по повърхността на водата и аз се смаях от вида му — нещастен, ранен, мокър и треперещ, косата и дрехите лепнеха по тялото му. И все пак, докато се взираше оттатък моста, очите му сияеха с желязна решимост. През това време се обърнах да погледна града и огньовете, които върлуваха из него.

Толкова хора бяха загинали — хора, които познавах, с които бях разговаряла. Дороти, Дарън, Джеб… не бях успяла да ги спася. Преглътнах с мъка и потърках очите си. Кога бе започнало да ми пука толкова? Преди Канин да ме превърне, всеки ден се сблъсквах със смъртта. Хора умираха често, просто така бе устроен светът. Мислех си, че след смъртта на старите ми приятели и предателството на Лепката вече няма да ме е грижа за никого. И все пак ето ме — вампир, изпълнен с угризения, че не е спасил човека, който го мразеше най-много от всички.

— Алисън. — Гласът на Зийк ме накара да се обърна. Той трепереше на студения вятър, но стоеше изправен в края на релсите. — Слънцето скоро ще изгрее — кимна той към покривите на сградите. — Трябва да се махаме и да намерим укритие. Хайде!

Кимнах и го последвах. Хукнах по релсите, после по моста, който извеждаше от града и от руините на Старо Чикаго, и оставих владенията на Чакала да горят зад гърба ми.

* * *

— Здравей, стари приятелю — изгука Сарен и приближи осеяното си с белези лице към мен така, че видях как лудостта вилнее в черните му очи. — Опасявам се, че не можеш да заспиш, не още. Ами забавленията ни? Та аз съм планирал цялата нощ! — Той се изкикоти, отстъпи и се загледа във веригите, на които висях. Поне вече не бях с главата надолу, макар че едната ми ръка май беше счупена. Не знаех — цялото ми тяло беше потрошено, а след като зараснеше, той го потрошаваше пак. Така че усещах единствено Глада.

Сарен се усмихна.

— Изпитваш глад, нали? Не мога да си представя какво е, това са четири дни. О, чакай. Мога! Та нали ни държаха гладни преди експерименти, затова нападахме всичко живо, което пуснеха в килиите! Знаеше ли това?

Не отговорих. Мълчах от самото начало на пленничеството си и не смятах тепърва да проговоря. Нищо, казано от мен, нямаше да разколебае този луд, той само търсеше начини да ме измъчва още и още, за да ме пречупи. Нямаше да му го позволя, не и докато бях с всичкия си.

Тази нощ обаче можеше да ме измъчва колкото пожелае. Нямаше как да ми причини болката, която вече бях изпитал, докато гледах как двете ми деца се избиват. Двете деца, които провалих.

Алисън. Прости ми, ще ми се да те бях подготвил по-добре. Но какъв беше шансът да срещнеш своя брат по кръв?

— Тази нощ ми изглеждаш разсеян, друже — усмихна се Сарен, взе скалпела и го вдигна към лицето ми. Езикът му се стрелна навън и облиза острието. — Да видим сега дали ще успеем да те върнем тук, където ти е мястото. Чувал съм, че кръвта била най-вкусна направо от острието. Защо да не проверим?

Затворих очи и се подготвих. Нямаше да оцелея още дълго, вече се поддавах на болката и лудостта. Единствената ми утеха беше, че Сарен откри първо мен и сега аз поемам ударите на омразата му, а децата ми са спасени от безумието му.

После острието намери кожата ми, всички мисли се стопиха и се превърнаха в болка.

* * *

— Канин!

Пясък нахлуваше в устата ми и запушваше носа и гърлото ми. Започнах да плюя и да се давя, изправих се рязко и разрових земята, докато достигнах до повърхността.

Зийк бързо се надигна от полузаровената релса, до която седеше. Изумена, аз се огледах и се опитах да си спомня къде се намираме. На няколко метра от нас вълни се надигаха и разбиваха в ивица бял пясък, а после се връщаха със съсък в езерото. Порутените небостъргачи на Чикаго затулваха хоризонта и заплашваха да се катурнат на плажа.

Спомних си какво бе станало през нощта, макар и откъслечно. Със Зийк открихме останалите от другата страна на моста, където ги беше оставил. Седяха в един от микробусите, с които ги бяха отвлекли. От изгрева ни деляха само минути, така че отпердашихме бясно по улиците, за да се отдалечим възможно най-много от бандитите, и накрая стигнахме до брега. Без да мисля за друго, освен за изгряващото слънце, аз се зарових в пясъка секунди преди първите лъчи да докоснат водата и веднага заспах.

— Добре ли си? — попита Зийк. Вятърът рошеше косата му. Тази вечер изглеждаше по-силен и не толкова блед и беше облякъл дебело яке върху разкъсаните си дрехи. — Пак ли кошмари?

— Да — прошепнах аз, макар да знаех, че не беше сън, а Канин. Беше в беда. — Къде са другите? Добре ли са?

Зийк посочи към сградата зад нас. Микробусът беше паркиран пред вратата й и около гумите му се бяха събрали купчинки пясък. От време на време вятърът помиташе улицата и разкриваше настилката.

— Кейлъб е болен, а Тереза си е изкълчила глезена — отвърна Зийк, — но иначе изглеждат добре. Поне физически. Наистина е невероятно, че никой не пострада сериозно.

Стройна фигура се появи на прага и се вгледа в нас, но щом срещна очите ми, бързо се скри пак вътре.

— От мен се страхуват, нали?

Зийк въздъхна и прекара ръка през косата си.

— Цял живот са ги учили, че вампирите са хищници и демони — рече той извинително. Или пък отбранително, не зная. — Да, страхуват се от теб въпреки всичко, което им разказах. А Рут…

— Тя ме мрази — довърших аз и свих рамене. — Е, значи нищо не се е променило.

— Не спря да настоява да те изкопая и да те убия, докато спиш. — Той се намръщи и поклати глава. — Опита се да накара Джейк, когато аз отказах. Трябва да… поговорим. — Лицето му помръкна и той извърна поглед от мен. — Изплашена е, всички са изплашени. След онова, което преживяха, не ги обвинявам, но Рут няма да ти се пречка или да създава неприятности — продължи твърдо Зийк. — Останалите се съгласиха да пътуваш с нас засега. Ще дойдеш, нали? Искаш да стигнем заедно дотам, нали?

— До Едем ли? — Отново свих рамене и се обърнах към водата, за да не виждам лицето му. Ако го гледах, щеше да ми бъде много по-трудно. — Не зная, Зийк. Не мисля, че в Едем ще ме приемат с отворени обятия. — Лицето на Канин отново изплува в ума ми, измъчено и в агония. — А и трябва… да свърша нещо. Да открия някого.

Дължа му го.

— Сега те са с теб, в сигурни ръце — продължих аз и най-сетне го погледнах. — Ти можеш да ги заведеш. Според картата на Чакала Едем не е далече.

— Забрави за другите. — Зийк пристъпи към мен. Не ме докосна, но беше съвсем близо. — Аз те моля. Моля те. Ще изминеш ли с нас последната част от пътя?

Погледнах го, погледнах бледото му искрено лице, сините очи, които тихо умоляваха и усетих как решимостта ми се пропуква, Канин имаше нужда от мен, но… Зийк също. Исках да остана с него, макар да знаех, че онова… онова нещо между нас е обречено да завърши трагично. Аз бях вампир, а той — човек, и то твърде много. Каквито и да бяха чувствата ми, не можех да ги отделя от Глада. Останех ли с него, щях да бъда заплаха и въпреки това бях готова да рискувам. Да рискувам живота му, за да бъдем заедно. Именно това — тази зависимост — ме плашеше повече от всичко, пред което някога се бях изправяла. Али от Покрайнините знаеше много добре, че колкото по-близък си с някого, толкова по-съсипан ще бъдеш, когато накрая си отиде. Ние обаче вече бяхме стигнали дотук. Не ми се струваше редно да не извървя пътя до края.

— Добре — прошепнах аз с надеждата, че Канин ще издържи още малко. Скоро ще дойда, Канин, кълна се. — Към Едем тогава. Нека довършим започнатото.

Зийк се усмихна и аз му отвърнах със същото. После тръгнахме по брега към групата, която ни очакваше в сянката на сградата.

* * *

Седмина се свиваха в дъното на микробуса, тихи и ужасени — двама младежи, двама възрастни и три деца. Едното кашляше и подсмърчаше в ръкава си. Зийк шофираше, а аз седях на седалката до него и се взирах през прозореца. Всички мълчаха. Попитах дали някой иска да си сменим местата, но ми отвърна единствено изпълнена с ужас тишина. Никой не искаше вампирът да седне отзад при тях, затова останах до Зийк, а тежестта на неизречените думи увисна помежду ни.

Пътувахме на изток, покрай сякаш безкрайното езеро, и следвахме пътя и картата на Чакала, като се озъртахме с тревога към града, който се смаляваше зад нас. Все поглеждах в страничните огледала и чаках да видя светлина на фарове на пътя, но не се случи нищо такова. Шосето остана тъмно и пусто и всичко наоколо притихна, с изключение на съсъка на вълните. Сякаш бяхме единствените живи хора на света.

— Свършва ни горивото — рече Зийк след няколко часа. После потупа таблото на микробуса, смръщи се и въздъхна. — Колко ли път остава до Едем?

— Не зная — отвърнах аз и се вгледах пак в картата. — Знам само, че трябва да пътуваме на изток, за да стигнем до там.

— Господи, наистина се надявам да е там — прошепна Зийк и стисна волана. Погледът му беше напрегнат. — Моля те, моля те, нека да е там. Нека този път да е там.

Минахме през още един мъртъв град на брега на езерото, край порутени небостъргачи, руини на стари сгради и безброй коли, които задръстваха напуканите улици. Докато криволичехме из морето от автомобили, аз се чудех какъв ли хаос е кипял тук навремето и как изобщо хората са стигали до някъде, без да катастрофират.

Зийк внезапно спря микробуса до избелял червен камион и изключи двигателя. Погледнах го въпросително.

— Защо спираме?

— Бензинът почти свърши. Отзад има маркуч и туба, видях ги, когато отмъкнахме микробуса. Предполагам, че ще успея да източа малко гориво от няколко коли. Ще ми пазиш ли гърба?

Кимнах. Зийк се извърна и погледна към спътниците ни, а те се размърдаха и замърмориха неспокойно.

— Всички да останат тук, спираме само за гориво. Скоро ще стигнем.

— Гладен съм — измрънка Кейлъб и подсмръкна, а Зийк му се усмихна.

— Скоро ще си починем, обещавам. Нека първо излезем от града.

Възхитено гледах как отваря някакво капаче над гумата на един автомобил, напъхва маркуча вътре и засмуква края му. Първите две коли не пуснаха нищо, но при третия опит Зийк внезапно се задави, извърна се и изплю някаква бистра течност, а после пъхна маркуча в пластмасовата туба. Избърса си устата, облегна се на друга кола и се загледа в бензина, който се изливаше в тубата.

Отидох при него и се подпрях на вратата на колата. Раменете ни почти се докосваха.

— Как си?

Зийк сви рамене.

— Ами, добре, предполагам — въздъхна той и потърка ръката си. — Още не мога да се осъзная. Все чакам Джеб да ми даде нареждания, да каже какво да правим, кога да спрем. — Пак въздъхна, този път по-тежко и се загледа към града. — Но него вече го няма. Сега всичко зависи от мен.

Поколебах се, но посегнах, хванах ръката му и леко преплетох пръсти с неговите, а той ги стисна с благодарност.

— Благодаря ти — прошепна Зийк, толкова тихо, че едва го чух. — Нямаше… да се справя без теб.

— Почти стигнахме — отвърнах. — Според мен остават само още няколко километра. Успокой се, там няма да има повече вампири, Бесни и бандитски крале, никой няма да ви преследва. Най-сетне ще можете да дишате спокойно.

— Ако Едем наистина съществува.

Прозвуча меланхолично, така че се обърнах да го погледна.

— Какво става? — попитах аз и му се усмихнах предизвикателно. — Не ми казвай, че губиш вярата си, Йезекил Крос.

Устните му трепнаха в крива усмивка.

— Права си. — Той се отблъсна от колата. — Не можем да се откажем сега. Първо да стигнем, пък после ще видим какво ще правим. — Зийк се наведе, вдигна тубата и се вгледа през отвора й. — Това е… около четиринайсет литра, нали? Или тринайсет? Мисля, че можем да намерим още.

— Зийк! — изръмжах аз, като се взирах надолу по пътя. Той проследи погледа ми и застина.

Високо съсухрено създание се беше свило на покрива на една кола на стотина метра от нас, а луната озаряваше бледата му кожа. Още не ни беше видяло, но забелязах и друг Бесен, който се спотайваше зад един камион. Онзи на покрива на колата изръмжа, скочи след него и изчезна сред морето от автомобили.

— Да се махаме оттук — прошепна Зийк и забързахме към микробуса. Той започна да излива бензина в резервоара, а аз оглеждах мрака и океана от автомобили, търсейки Бесни. Нищо не помръдваше, но чух дращене между колите и разбрах, че още са тук. Беше въпрос на време да ни забележат.

— Готово — рече той и затвори капака. Хвърли ми тубата и точно когато тръгнахме напред, страничната врата се плъзна встрани и Кейлъб слезе от микробуса, като търкаше очи.

— Омръзна ми да седя — обяви той. — Кога ще спрем да ядем?

— Кейлъб, влез вътре! — нареди Зийк, но в този миг яростен писък раздра въздуха. Един Бесен скочи върху покрива на близката кола и се метна към Кейлъб.

Хукнах напред, грабнах детето през кръста, завъртях се и го притиснах към себе си. Бесният се удари силно в мен, разкъса с нокти гърба ми и заби нащърбените си зъби във врата ми. Аз изсъсках от болка и се приведох, за да защитя Кейлъб, а Бесният продължаваше да ме дере.

Внезапно от микробуса с писък изскочи Рут, стиснала един ръждив гаечен ключ. Завъртя го диво, стовари го върху ръката на Бесния и чудовището се извърна към нея със съскане.

— Махай се от брат ми! — изкрещя тя, удари го по бузата и тя изхрущя. Бесният залитна, изрева и се хвърли към нея. Извитите му нокти се забиха в корема й, късайки дрехи и плът, и я разпраха, а кръвта й опръска микробуса. Политнах назад смаяна, а Зийк прескочи капака на микробуса, замахна с мачетето и го заби във врата на Бесния.

Чудовището се свлече, като дъвчеше трескаво, а наоколо ни се надигнаха вой и викове. Избутах Кейлъб в микробуса, без да обръщам внимание на пищенето му, а Зийк сграбчи Рут и се хвърли вътре с нея. Затръшнах вратата, прескочих предния капак и седнах зад волана, като затворих с трясък вратата точно когато един Бесен се хвърли към стъклото и остави по него кървава паяжина от пукнатини.

Друг скочи със съскане върху предния капак, но аз завъртях ключовете, които Зийк беше оставил на стартера, и рязко потеглих. Бесният се удари в предното стъкло, претърколи се и внезапно пътят пред мен се откри. Натиснах рязко педала, микробусът се стрелна напред, гумите изсвириха по тротоара и той прегази няколко Бесни, докато се носеше в нощта към края на града.

* * *

Погребахме Рут точно преди зазоряване, в една малка нива на около час път от града. Тя остана в съзнание почти до края, заобиколена от семейството си, а Зийк я прегръщаше нежно през цялото време. Аз се съсредоточих в шофирането, като се опитвах да не обръщам внимание на миризмата на кръв, която се просмукваше във всичко, и на тихите, безнадеждни ридания, които долитаха отзад. Към края чух как тя прошепна на Зийк, че го обича и долових ударите на сърцето й — все по-бавни и по-бавни, докато накрая съвсем замряха.

— Алисън — каза ми той след няколко минути, надвиквайки истеричните хлипове на Кейлъб, който умоляваше сестра си да се събуди. — Скоро ще се съмне. Потърси място да спрем.

Паркирах пред една изоставена ферма и макар че зората наближаваше, помогнах на Зийк да изкопае гроб в спечената глина пред къщата. Събрахме се около него и той каза няколко думи за всички, които бяхме изгубили: Рут и Дороти, Дарън и Джеб. Гласът му се прекърши на няколко пъти, но той запази самообладание, въпреки че от очите му се стичаха сълзи.

Не можах да остана до края, слънцето вече се подаваше над хоризонта. Срещнах погледа на Зийк над могилката от пръст и той ми кимна. Отдалечих се, открих един участък с пръст зад къщата и потънах в земята, а тихият, изпълнен с мъка глас на Зийк ме последва в мрака.