Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (23)

Глава 23

— Така, така — измърка Чакала, влезе ухилен в стаята и затвори вратата. — Какво има тук? Още един вампир се е промъкнал в малкото ми кралство. Да, стори ми се, че усетих нещо странно тази нощ, цялата лудост изведнъж доби смисъл. — Той поклати глава. — Ти ли изгори театъра ми? Не е много възпитано от твоя страна, сега трябва да търся друго място за ритуалните си разкъсвания.

Чакала замълча, скръсти ръце и ме погледна снизходително, може би защото бях изтеглила катаната и чаках да предприеме нещо. Отново изпитах странното усещане, че ми е познат, че това е дежавю.

— Много неловко положение — продължи той, без да показва и най-малко притеснение от меча ми. — Май не сме на едно мнение какво ще стане тази нощ. Виж, не искам да се бия с теб. Тук няма много представители на моя вид, особено красиви, че и с меч. Но трябва да сме се срещали вече, защото имам чувството, че те познавам отнякъде. Просто не мога да си спомня откъде.

— И аз не искам да се бия — казах аз и кимнах на Джеб. — Дойдох за него. Пусни го и ще се махнем веднага от града ти.

— О, ами, това ще се окаже проблем — въздъхна Чакала и потърка брадичката си. — Виж, доста отдавна търся този старец. Още откакто чух за учените и техния проект. Нужен ми е, за да открие лекарство. Твърди, че не разполагал с цялата информация, затова съм му осигурил всичко необходимо, за да я допълни. Хубава работа свърших тук. — Кралят на бандитите се усмихна, очарователен и красив. — Искам само лек за Беса. Не е толкова ужасно, нали? Не би ли сторила същото, ако ти се удаде възможност?

Не му вярвах. Не можеше само това да е причината.

— Къде чу за лекарството? — попитах аз, а Чакала сви рамене.

— Моят създател ми разказа за него.

— Създател?

Внезапно ми прималя. Не, не можеше да бъде. Онова усещане за нещо познато, за връзка, увереността, че това не е случаен вампир… Знаех, сигурна бях какво ще каже сега и исках да му изкрещя да спре.

— Създател, баща… — Чакала направи безцеремонен жест. — Онзи, който ме превърна. Намери ме в пустинята. Умирах, след като бандити бяха избили цялото ми семейство и ме превърна в това, което съм сега. Винаги ще бъда благодарен на надутото копеле, но не бяхме на едно мнение за доста неща. Няколко месеца след като ме превърна, ние… как да го кажа… пътищата ни се разделиха. Той се наричаше…

— Канин — прошепнах.

Чакала присви очи.

— Откъде… — Той замълча и се втренчи в мен, сякаш ме виждаше за първи път. После отметна глава назад и се разсмя. — Ама разбира се! Това е връзката! Знаех си, че те познавам отнякъде. Канин, лъжливо копеле такова! Какво стана с клетвата ти, че няма да превърнеш никого повече след мен?

Взирах се в Чакала, опитвах да смеля всичко. Канин беше наш създател. Бе превърнал Чакала, както и мен, а това означаваше, че сме… брат и сестра? Той беше ли мой брат? Не знаех как стоят тези неща при вампирите. На това Канин бе забравил да ме научи.

— Какъв шок, нали, сестричке? — ухили се Чакала, безкрайно доволен. Сепнах се от обръщението. „Сестра“ означаваше, че сме свързани, че сме от едно семейство. — Е, идеално се получи, нали? Сега не можеш да се обърнеш срещу мен. Не и срещу скъпия си брат.

— Ти не си ми брат! — изревах аз и взех решение, а Чакала вдигна вежди в саркастична изненада. — Нямам нищо общо с теб, не и след онова, което направи! — Спомних си Дарън, умоляващ и изплашен, точно преди Бесния да го повали. Спомних си безжизнените очи на Дороти, които се взираха в небето. — Ти изби приятелите ми и аз няма да ти го простя.

— Приятели ли? — Кралят-вампир изсумтя и скръсти ръце. — Човеците не са ни приятели, сестричке. Те са питомци. Храна. Слуги, но не и приятели. — Той ми се усмихна. — Е, могат да влязат в употреба, понякога са много забавни. Само че дори те осъзнават, че ние вампирите сме по-висша раса. Ето защо дълбоко в себе си искат да станат като нас. Вземи например моите любимци. — Той посочи с пръст към прозореца. — Давам им свобода, оставям ги да идват и да си отиват, да убиват, ако искат, но те тръгват ли си завинаги? — Чакала поклати глава — Не. Винаги се връщат, защото се надяват, че някой ден ще ги възнаградя и ще ги превърна във вампири.

— Ето защо ти е лекарството, демоне! — каза Джебедая и се взря в него. Тялото му бе напрегнато като пружина. — Искаш да превърнеш хората си във вампири, да създадеш свои подобия. Цяла армия от дяволи, която ще предвождаш.

— Може и да съм им предложил безсмъртие — сви рамене Чакала, но още говореше на мен. — И какво от това? Това е дар, който бих предложил с удоволствие. Нашата раса е застрашена не по-малко от тяхната, дори повече. — Той вдигна ръце и пристъпи към мен, без да обръща внимание на Джеб. — Стига, сестричке, защо си се загрижила толкова за някакъв си човек? Те са храна, торби с кръв. Ние сме създадени да властваме над човешката раса, затова сме по-висши от тях във всяко отношение. Спри да се бориш с инстинктите си. Ако наистина Канин те е създал, тогава имаш потенциал да бъдеш Господар също като мен. А и все още не съм ти казал всичко. Не съм склонен да търпя други вампири в кралството си, но за теб ще направя изключение. — Гласът му стана нисък и утешителен. — Помисли какво можем да създадем двамата. Ще си направим наш собствен рай с армия, слуги и човешко стадо. Ще предложим на верните си слуги дара на безсмъртието и ще управляваме света вечно. Ще създадем наш, вампирски Едем.

— Никога! — изкрещя Джеб и грабна скалпела от пода. — Никога! — Изглеждаше като обезумял. — Богохулство! Само през трупа ми!

Той вдигна скалпела и хукна към вампира, а Чакала се извърна, с лекота го стисна за китката и измъкна острието от юмрука му.

— Стига, де! — изръмжа той, оголи зъби и отлепи Джеб от земята. — Не може да умреш сега, трябваш ми за лекарството. Обаче нищо не ми пречи да те поизмъчвам.

Той го блъсна назад, Джеб се стовари върху плота и разби стъклениците. Свлече се сред дъжд от стъкло и сладката миризма на кръв се надигна като гейзер.

Гладът изрева. Аз хукнах към Джеб, който се опитваше да се изправи сред стъклените отломки, но не знаех дали искам да му помогна, или да го нападна. Кръв се стичаше от ръцете и лицето му, влизаше в очите му и той се отпусна до плота, а главата му клюмна на гърдите.

— Джеб! — Клекнах пред него, като отчаяно се опитвах да не обръщам внимание на пулса на шията му и на алената кръв по ризата му. Той посегна под разкъсаното си палто. Виждах, че Чакала още стои на мястото си със скръстени на гърдите ръце и ни гледа подигравателно.

— Вампире — прошепна Джеб през стиснати зъби и протегна ръка към мен. Хванах я и в дланта ми падна нещо малко, някакво тъмно парченце пластмаса. Вгледах се намръщено в него. Беше голямо горе-долу колкото средния ми пръст.

— За Йезекил — прошепна Джеб и отпусна немощно ръка. — Кажи му… да се погрижи за хората.

— Джеб…

— Е, това беше много забавно — обади се Чакала и изтупа ръце. — Но ми се струва, че за тази нощ търпението ми се изчерпа. Е, скъпа моя сестричке, искам отговор. Ще се присъединиш ли към мен? Ще ми помогнеш ли да намеря лекарството и да населим света отново? Помисли какво биха ни дали вампирските Господари за тази информация. Можем да властваме над всички тях, ако пожелаем. Какво ще кажеш?

Погледнах падналия до плота Джеб. Усещах миризмата на кръвта му и чувах сърцето в гърдите му, докато студените му очи се взираха в мен. Съдеха ме, мразеха ме. Дори сега си оставах демон за него, той никога нямаше да ме види другояче.

Обърнах се отново към Чакала.

— Не. — Веждите му се стрелнаха нагоре. Заобиколих плота, застанах между него и човека и вдигнах меча си. — Сега ще изведа Джеб оттук, без значение дали ти харесва, или не. Затова се разкарай от пътя ми.

Чакала поклати тъжно глава.

— Жалко. Можехме да създадем нещо изключително. Брат и сестра, събрани от съдбата, обединяват сили, за да променят света. Какво да ти кажа, имам романтично сърце, но явно на тази история не й е писано да се сбъдне. — Той си пое дъх и издиша драматично, като ми се хилеше. — Затова се налага да те убия.

— Стига приказки тогава — предизвиках го аз и заех отбранителна позиция. — Действай. Слънцето скоро ще изгрее.

Чакала оголи зъби и златните му очи просветнаха.

— О, повярвай ми, сестричке… няма да отнеме много време.

Той посегна към якето си и измъкна дълъг дървен кол с остър връх. Стомахът ми се сви от див първичен страх и аз отстъпих назад.

— Мисля, че това ще ти хареса — рече той, злобно ухилен, и пристъпи напред. — Канин ме е учил, нали знаеш. Как да се справям със страха и да го използвам за целите си. — Чакала завъртя кола между пръстите си. — Какво има, сестричке? Не те ли научи на това? Или вампирите, които искат главата му, съкратиха обучението ти? Колко време тренира със скъпия стар Канин? Предполагам, че по-малко от мен. Аз познавам създателя ни от доста време.

— А научи ли те как да отегчаваш до смърт противниците ти? Защото май съм пропуснала този урок.

Чакала зарева от смях.

— О, харесваш ми! — Той поклати глава. — Колко жалко, че ще те убия. Сигурна ли си, че няма да размислиш? Тези човеци стават ужасно скучни понякога.

— Не — поклатих глава аз. — Няма да ти позволя да нараниш никого.

— Е, добре тогава. — Вампирът сви рамене и завъртя кола в ръката си. — Дадох ти шанс. Готова ли си, сестричке? Идвам!

Чакала се хвърли напред и за миг прекоси стаята, движеше се като вихър. Замахнах диво с меча, но той мигновено се озова под гарда ми. Ръката му полетя напред, стисна ме за гърлото и ме отдели от земята. Преди да успея да реагирам, той ме блъсна силно в плота. Наоколо отново се изви фъртуна от стъкла и тилът ми се удари в мраморния ръб. Замаях се за миг, а Чакала вдигна ръка и заби дървения кол в корема ми.

Извих гръб и изпищях, мечът падна от ръката ми и изтрака на пода. Не бях изпитвала такава болка — огнени вълни плъзнаха по тялото ми и забушуваха там, където дървото бе пронизало плътта ми. Усещах кола в мен, като юмрук, който стискаше и усукваше вътрешностите ми. Посегнах да го измъкна, но Чакала стисна китката ми, блъсна я в плота и ме прикова към него.

— Боли, нали? — прошепна той, наведен над мен. Жълтите му очи сияеха. — Невероятно е как от някакво си парче дърво в корема боли толкова много. Предпочитам да ми забиват нажежен ръжен в мозъка, и то през очите. — Тялото ми се сви в конвулсия и аз стиснах зъби, за да не изкрещя. Чакала продължаваше да ме държи и да се усмихва. — О, и ако се чудиш защо не можеш да помръднеш, нека ти обясня. Тялото ти изпада в шок. Изключва се, опитва се да се възстанови. След няколко минути ще ме молиш да ти отсека главата и да сложа край на това.

Опитах да се боря, но крайниците ми висяха безжизнено. Чакала държеше едната ми ръка, но макар че другата беше свободна, заслепяващата агония не ми позволяваше дори да я помръдна. Бях буквално прикована за плота, прободена като животно. Чакала се ухили, завъртя садистично кола, наби го още по-навътре и този път не успях да сдържа писъка си.

— Обзалагам се, че сега ти се иска да беше приела предложението ми, нали, сестричке? — Едва го разбирах. — Колко жалко. Представях си какви неща ще постигнем заедно, но ти взе страната на торбите с кръв, нали така? Също като Канин. И виж докъде я докара той — заловен и измъчван от онази откачалка Сарен. Трябва да се гордееш, че последва пътя на създателя си.

Посегнах със свободната си ръка и отчаяно затърсих нещо, каквото и да е, за да се освободя. Опитах се да заговоря, за да го разсея.

— Как… ти… как…

— Как разбрах за Канин ли? — Чакала пак извъртя кола и аз извих безпомощно гръб в агония. — И ти сънуваш онези сънища, нали? Силната емоция понякога може да бъде доловена от онзи, който споделя с нас една и съща кръв, така че сега Канин сигурно изпитва твоята болка. Интересна мисъл, нали? — Наведе се усмихнат. — Хей, Канин, чуваш ли ме? Виждаш ли какво правя с най-новото ти отроче? Какво? — Той наклони глава на една страна. — Да й дам още един шанс, така ли? Да не я убивам, както ти стори с братята си? Каква интересна мисъл. Как мислиш, ще се съгласи ли, ако й предложа пак?

Успях да напипам ръба на една стъкленица, която по чудо беше останала здрава, и стиснах гърлото й. Чакала още бе наведен над мен, така че замахнах с всичка сила и я разбих в лицето му. Стъклото се строши и той изрева, отстъпи назад, дръпна ме от плота и ме метна над главата си. Аз полетях във въздуха, а прозорците ставаха все по-големи и по-големи. Блъснах се в тях и студеният чикагски вятър ме удари в лицето. Сякаш застинах за миг, а после се понесох надолу.

Загърчих се отчаяно, размахвах ръце и търсех за какво да се хвана. Стената одра пръстите ми, а аз се блъснах в нея и се вкопчих с една ръка в един корниз.

Погледнах нагоре — Чакала се бе навел към мен, по едната страна на лицето му пълзеше кървава паяжина, а жълтите му очи горяха. Още се хилеше, кръвта се стичаше в устата му и зъбите му бяха станали червени.

— Така — рече той разговорливо, с тон, който нямаше нищо общо с изражението му. — Това не беше много умно. Дръзко беше, но не и умно. И то след като ти предложих изход! Всеки истински вампир би се възползвал от този шанс, но не и ти. Ти още държиш на хората.

Трудно ми беше да го слушам. Колът още стърчеше от корема ми, от него струеше постоянна пулсираща агония, а крайниците ми отмаляваха. Пръстите ми започнаха да се изплъзват и аз се вкопчих трескаво в корниза.

Чакала посегна надолу, грабна парче бетон, голямо почти колкото човешка глава и го подхвърли небрежно в дланта си.

— Щом толкова си падаш по тези ходещи торби с кръв — усмихна се той и го вдигна над главата си, — тогава върви при тях в ада.

Подготвих се — знаех, че ще умра. Тогава обаче чух стъпки зад гърба му, само секунда преди Джебедая Крос да се блъсне в него. Чакала изрева и се претърколи над главата ми, като размахваше ръце и крака, а старецът се беше вкопчил в гърба му. И двамата полетяха във въздуха — единият пищеше, а другият бе застинал в мрачно мълчание, докато се носеха надолу в тъмнината.

Смаяна, аз висях на ръба, главата ми се маеше. Измъкнах кола от корема си и изкрещях, а той изпадна от изтръпналите ми пръсти, полетя надолу, удари се няколко пъти в сградата и потъна в тъмните води.

Разтреперана, аз се опитах да се изтегля обратно в стаята, преди крайниците ми съвсем да са отказали. Стоварих се на плочите пред разбития прозорец и се втренчих в тавана.

Не можех да помръдна. Болка и Глад вилнееха в мен, но се чувствах празна, без капчица живот. Свършено беше с мен. Вече нямаше какво да поправи вредите, нанесени на тялото ми и аз усещах как угасвам. Исках да се потопя в мрака на хибернацията, по-далеч от болката.

Не знам колко време съм лежала там. Тялото ми беше наясно, че трябва да се раздвижи и да намери укритие. Зората идеше и не след дълго първите лъчи на слънцето щяха да обелят кожата от костите ми и да ме превърнат в клада. Опитах се да пълзя, но крайниците не ме слушаха. Бяха толкова натежали, а аз — толкова изтощена. Гневът ми помагаше да остана будна и да се боря с мрака, който ме теглеше надолу, но изгревът наближаваше и краят ми изглеждаше неизбежен.

Отпуснах се изтощена. Това беше, нищо не ми остана. До час щеше да се зазори, а слънцето да ме открие тук, на открито, неспособна на съпротива. Готова да изгоря и да напусна този свят.

— Алисън.

Гласът дойде от нищото и разкъса напластилия се мрак. Размърдах се немощно, не можех да повярвам. Сигурно сънувах, може би вече бях мъртва. После някой коленичи до мен и ме издърпа нежно в скута си. Исках да се отдръпна и да се боря, но тялото просто вече не ме слушаше, затова се предадох.

— Господи — прошепна гласът. Беше познат и изпълнен с мъка. Почувствах как нещо докосва дупката в корема ми. — Алисън, чуваш ли ме? Събуди се. Хайде, трябва да се махаме оттук.

Зийк? — помислих си замаяна. Не, не може да бъде. Зийк го нямаше, нали му казах да изведе другите от града. Сигурно вече беше далеч. Това обаче наистина беше неговият глас. Настояваше да стана и да отворя очи. Исках, но сънят ме дърпаше, заливаше ме, а гласът отслабваше. Не можех да отговоря. Той се размърда леко, чух как изсъска от болка и горещият аромат на кръв отново изпълни въздуха.

— Моля те, дано да се получи — прошепна Зийк и притисна нещо до устните ми. Топла течност закапа между тях. Инстинктивно захапах и чух стон над главата си. Едва го забелязах, не ми пукаше. Това беше живот и аз се вкопчих жадно в него. Усещах как силата се връща в тялото ми и прогонва слабостта. Гладът се надигна с рев, сякаш осъзнал колко близо сме били до смъртта, и аз захапах свирепо, като забивах зъби все по-дълбоко. Чух сподавен вик и мускулите около устата ми се стегнаха. Обезумявах от желание, а кръвта не течеше достатъчно бързо. Исках да разкъсам вените, да отприщя топлия й поток. Усещах пулса в китката му, потрепващ заедно със сърцето, и исках да пия, да пия, докато замрат и затихнат съвсем.

Изревах, откъснах се от ръката му и се стрелнах към шията, където кръвта пулсира най-силно, а животът тече точно под кожата. Оголих зъби и тъкмо щях да ги забия, за да освободя прекрасния топъл поток, когато тялото се скова. Чух как сърцето му ускорява ритъма си и започва да блъска в гърдите… и се осъзнах.

Зийк! Не, не мога да го направя.

Трепереща от нужда и Глад, аз спрях на косъм от шията му, толкова близо, че усещах топлината на кожата му. Той се беше сковал, дишаше накъсано и цялото му тяло бе изопнато от страх. Малка частица от мен искаше да се отдръпна, но не можех да се насиля, не и докато пулсът му пърхаше на сантиметри от устните ми, не и при тази сладка миризма на кръв, която изпълваше сетивата ми. Наведох се и устните ми докоснаха кожата му — съвсем нежно. Той изстена. После, докато треперех, коленичила до него, и се опитвах да проявя воля и да се отдръпна, той се раздвижи. Само мъничко, едва забележимо. Трепереше, но си пое дълбоко дъх и отметна глава назад, за да открие шията си. Предлагаше ми се. Не можах да устоя.

Хвърлих се и забих зъби дълбоко във врата му. Зийк потисна един вик, скова се и се вкопчи в ръцете ми, извил гръб, а кръвта шурна в устата ми, гореща и сладка. Изливаше се като бавен огън, имаше вкус на земя и дим, на жега, страст и сила. На Зийк. Той прошепна името ми като въздишка на благословия и копнеж, но аз не можех да се наситя, не можех. Сърцето му бумтеше в ушите ми в свиреп ритъм и за миг напълно се изгубих в пашкул от екстаз, докато същността на този забележителен човек се вихреше в мен.

Не!

Една малка, но разумна част от мен крещеше ужасено, надвиквайки Глада и жаждата за кръв.

Това е Зийк! Ти се храниш от Зийк, чуваш неговото сърце! Кръвта му спасява живота ти и ако не спреш веднага, ще го убиеш!

Гладът изрева — не беше задоволен, нито дори заситен. Едва не ме бяха убили и имах нужда от много кръв, за да се излекувам напълно, но не можех да пия повече, без да рискувам живота на Зийк. Той не можеше да ме отблъсне, трябваше аз да се спра. Спри!, заповядах си аз и отново потиснах Глада. Стига! Достатъчно!

Отдръпнах се с огромно усилие и накарах зъбите си да се приберат. Усетих как Зийк потрепери, когато излязоха от шията му и се отпусна до мен.

За миг и двамата не помръдвахме. Гледах го ужасено — беше паднал по гръб, а аз бях отгоре му, като се опирах на лакти и дишах тежко. Кръвта още се стичаше от двете дупчици на шията му. Изглеждаше замаян, но когато най-сетне вдигна глава и ме погледна, очите му бяха бистри.

Замръзнах — той беше видял. Беше ме видял в най-лошата ми светлина — озъбен, ревящ кръвожаден вампир, чудовище, което едва не го уби инстинктивно. Досега, макар да знаеше каква съм, поне изглеждах донякъде човек. Представях си какво си мисли за мен сега.

Зийк ме гледаше и под напрегнатия му поглед ми се прииска да се свра в някоя дълбока дупка, но и да се хвърля отново върху него, да го поваля пак на пода и да довърша започнатото. Усещах как трепери под мен, а сърцето му блъска под дланите ми.

— Зийк… аз…

Не знаех какво да кажа. Какво можех да кажа? Извинявай, че едва не те убих? Извинявай, че не овладях демона? Че исках да продължа да пия от теб, докато се превърнеш в празна безжизнена обвивка?

Не исках да ме виждаш такава, помислих си отчаяно и затворих очи. Не исках точно ти да видиш чудовището.

— Само… — Зийк замълча и вдиша, сякаш беше получил пристъп, но вече можеше отново да си поеме дъх. — Само ми кажи — каза той с треперещ глас. — Това означава ли, че ще… означава ли, че ще се превърна?

Веднага поклатих глава.

— Не — прошепнах аз, доволна, че мога да кажа нещо. — С вампирите е различно. Трябва и ти да пиеш от моята кръв.

И освен това трябва почти да те убия.

Той въздъхна и тялото му се поотпусна.

— Тогава… се радвам, че се върнах.

Надигнах се и се отместих от него, а той седна и ме погледна. Беше пребледнял от студ, болка и загуба на кръв. Извърнах се и се втренчих в разбитите прозорци. Въглените още танцуваха на вятъра, аз усещах погледа на Зийк с гърба си и срамът пламтеше в мен като най-горещия пожар.

— Защо се върна? — прошепнах. — Казах ти да тръгваш. Не биваше…

— Не можех да те оставя — каза Зийк. — Не и след всичко, което направи за нас. За мен. Трябваше да се върна. — Чух стъпките му и усетих, че застана до мен. Зърнах с ъгълчето на окото си, че се взира в града и в пламъците. — Другите са добре — обяви той. — В края на града са и ни чакат. Трябва да тръгваме. Сигурно… — Гласът му потрепна, като че ли на път да се прекърши и той преглътна с мъка. — Сигурно Джеб няма да дойде с нас.

Джеб. Усетих ослепяващо пробождане — вина. И празнота от съзнанието, че бях провалила и двама им.

— Зийк — казах накрая и се обърнах към него. — Джеб е…

— Видях — прошепна той и посочи счупеното стъкло с изопнато лице. — Видях… какво направи, докато ти висеше под прозореца. Тъкмо идвах към сградата, когато телата… паднаха.

Лед скова стомаха ми.

— А Джеб дали…

— Не — поклати глава той и затвори очи, сякаш се опитваше да прогони спомена. — Нищо не можах да направя за него.

— Съжалявам. — Думите не стигаха. Погледнах треперещите му рамене и стиснатите до тялото юмруци и ми се прииска да го прегърна. — Опитах се.

— Не си виновна ти. — Зийк си пое дълбоко дъх — Това беше негово решение, той избра да умре така, дори ако това означаваше да спаси един… — Той замълча, прокара ръка през косата си и довърши: — Трябва да си го впечатлила. Познавам го от четиринайсет години и нито веднъж не е променял мнението си за нещо или за някого.

Грешиш, помислих си аз. Не за мен мислеше той тази нощ, а за теб. Посегнах към джоба си и извадих малкото парче пластмаса, което Джебедая ми беше дал.

— Той поиска да ти дам това. — Зийк се обърна. — Каза, че знаеш какво да нравиш с него.

Той го пое нежно, почти с благоговение и се втренчи в него.

— Знаеш ли какво е това? — попитах след малко.

— Да. — Зийк огледа стаята и тръгна бързо към бюрото в отсрещния ъгъл, после пъхна пластмасовата плочка в един малък отвор отстрани на компютъра. Бях смаяна, че знае как да я използва и се смаях още повече, когато заграка по клавиатурата и на монитора изникна някаква информация.

— Да — прошепна Зийк, а погледът му бягаше по екрана. — Това са всичките им проучвания. Цялата информация, която са имали за заразата, за Бесните и за вируса. Списъци с всичко — методите им, експериментите, които са правили с вампирите. Ако отнесем това в Едем, ще имаме шанс да открием лекарство. — Той въздъхна, измъкна нещото от компютъра и пак прокара ръка през косата си. — Ако изобщо го открием. Все още не знаем къде е.

Погледнах към зелената дъска, на която бяха надраскани бели букви, а после към картата до тях. Доближих се, откъснах я и присвих очи. На нея имаше оградени и задраскани градове, а по краищата — бележки, вероятно с почерка на Чакала. Едно място обаче бе оградено няколко пъти и над него се мъдреше въпросителна.

— Мисля, че знаем.