Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (22)

Глава 22

Не срещнах съпротива по пътя си към кулата на Чакала, вероятно защото всички бяха твърде заети с горящата сграда. Надявах се това да помогне и на Зийк и той да успее да измъкне всички невредими.

Още виждах сиянието на огъня, когато наближих кулата. Облаци от горящи въглени се носеха по вятъра и вече бяха подпалили няколко от съседните сгради. Изненадах се колко далече може да се разпростре един пожар дори в град, който е почти напълно наводнен.

Стълбището и първият етаж на кулата на Чакала бяха под водата, но от издигнатите релси до фоайето се спускаха мостчета. Водата стигаше едва до кръста ми и докато се промъквах в тъмното помещение, се плискаше в платформите и изгнилата рецепция. Спрях на един олюляващ се мост и се огледах. Как хората стигаха до горните етажи? Дали се качваха по стълбите? Или пък вампирът-крал умееше да лети?

Дочух силно дрънчене и стържене и видях асансьор на едната стена. Вратите му висяха открехнати на ръждивите си рамки. Плъзнах се във водата и скрих се зад бюрото на рецепцията, но точно тогава между тях се подаде ръка и блъсна едната встрани. От асансьора излязоха двама въоръжени мъже и забързаха по мостчетата към наводнената улица. Видях ги да тръгват към сиянието на горящата сграда и забързах към асансьора.

Избутах вратите и огледах внимателно кабината. Явно беше сглобена надве-натри от хората на Чакала и ако не бях я видяла в действие, нямаше да предположа, че може да се издигне от земята. На дебел кабел висеше проста стоманена рамка с дървени перила, опасана с телена мрежа. Подът беше от няколко изгнили дъски, виждах как водата се плиска под тях. В ъгъла имаше нещо като прояден от ръжда лост, а отдолу — гнездо от преплетени оголени жици. От тях прехвърчаха искри, които гаснеха във въздуха и засилваха недоверието ми.

Влязох в кутията, която изскърца и се разлюля, стъпих върху дъските, сред които зееха големи дупки и дръпнах лоста. Асансьорът потрепери, яростно изплю облак от искри и бавно, но сигурно тръгна нагоре в мрака. Вкопчих се така здраво в металната рамка, че оставих отпечатъци в ръждата, и стисках зъби при всяко подскачане и удар в стената. Чудех се как хората от миналото са стояли в тези малки кутийки, които се полюшват на стотици метри във въздуха.

Накрая машинарията спря рязко и със скърцане пред още една двойка врати, които бяха в малко по-добро състояние от предишните. Раздалечих ги със сила, измъкнах се през процепа и най-сетне се озовах на твърда земя.

Или… не.

Първото, което видях, щом слязох от асансьора, беше небето. На двайсетина крачки от вратите се простираше стъклена стена, която разкриваше града в целия му мрачно проблясващ прогнил разкош. Повечето стъкла бяха счупени и вятърът нахлуваше през дупките, рошеше косата ми и носеше миризма на вода и дим.

Следващото, което видях, беше пазачът в края на коридора. Стоеше до прозорците и се взираше към улиците долу, но щом излязох от асансьора, се обърна и примигна. Със сигурност не очакваше да види момиче-вампир. Е, толкова по-зле за него. Хвърлих се напред и го ударих толкова силно, че той се свлече безшумно до стената, а после го заобиколих и посегнах към вратата. Под нея струеше светлина, дочух слабо жужене. С надеждата, че няма да видя ухиления крал на бандитите, аз я отворих леко и надникнах през процепа.

Ослепи ме ярка светлина и аз бързо се отдръпнах назад, заслоних очи и опитах отново. Вгледах се в стаята, която беше толкова ярко, болезнено осветена — светлина извираше от всеки ъгъл, от всяка ниша и не оставяше и едно тъмно местенце. Покрай стените се виждаха плотове и рафтове, някои покрити с книги, други — със стари машини и стъклени тръбички, които отразяваха светлината. Но как така беше толкова светло? Дори хиляди факли и фенерчета не биха могли да осветят такава стая. Отворих още малко вратата и я огледах предпазливо.

Видях още чудесии. На отсрещната стена висеше странна зелена дъска, половината издраскана с бели букви и цифри, които не ми говореха нищо. В другия й край беше закачена карта на „Съединени американски щати“ отпреди заразата. Тя също беше издраскана и маркирана с червено мастило, сякаш някой яростно бе ограждал части от нея, задрасквайки други.

Долових движение. В ъгъла, срещу стената от прозорци, видях огромно старо бюро. В единия му край примигваше екран, по който се нижеха някакви думи. Втренчих се в озадачено в него. Истински компютър от ерата, в която такива технологии е имало във всеки дом. Не бях виждала работещ компютър, въпреки че в Покрайнините се говореше, че съществували, стига да намериш къде да ги включиш. Чакала беше вложил много време и мисъл в това помещение. Какво точно очакваше да се върши в него?

Продължих да оглеждам стаята. Плъзнах поглед по отсрещната стена и най-сетне открих онова, което търсех.

До прозореца стоеше мъж и силуетът му се очертаваше на фона на звездното небе. Джебедая Крос се взираше в града, слабо сияние блещукаше по острите му черти и озаряваше лицето му в червено. Може би само така да ми се стори, но като че ли зърнах влага по хлътналите му страни. Изглеждаше съсипан, като човек, който е загубил всичко и вече няма за какво да живее.

Отворих широко вратата и влязох в стаята.

— Джебедая.

Той се обърна и на строгото му лице се изписа изненада.

— Ти — смръщи се той. — Момичето-вампир. Как… Защо си тук? — Джеб замълча и се усмихна горчиво. — А, да. Последвала си ни, нали? Не би си тръгнала просто така. Вече всичко разбирам. Отмъщението се удава лесно на твоя вид.

Гласът му се промени, стана студен, стоманен и изпълнен с омраза.

— Е, това е идеалното място за теб. Град, пълен с демони и грешници, управлявани от един дявол. Злорадстваш ли вече? Радваш ли се, че старецът е изгубил всичко?

— Не съм дошла да злорадствам — отвърнах аз и тръгнах към него. — Дойдох да те измъкна оттук.

— Лъжеш — рече Джебедая безстрастно. — Никъде не бих отишъл с теб, демоне, дори да можех. Но вече няма значение. — Той се обърна към прозореца и се загледа в дима, носен от вятъра. — Тях вече ги няма, освободиха се от този свят. Скоро ще ги последвам.

— Не са мъртви — казах аз и пристъпих зад него. — Със Зийк ги освободихме. Чакат ни извън града, но трябва да тръгнем веднага, преди Чакала да ни е открил.

— Страхуваш ли се от смъртта, вампире? — попита тихо Джеб, като още се взираше през прозореца. — Трябва да знаеш, че няма нищо по-опасно от човек, който не се страхува да умре. Изгубих всичко, но това ми дава свобода. Кралят-вампир никога няма да ме използва за целите си. А ти, ти вече няма да си заплаха за никого.

— Джеб. — Приближих се и посегнах към ръката му. — Чакала може да се появи всеки миг. Трябва да тръгваме…

Джеб се извърна, пристъпи напред и съвсем спокойно ме прободе в корема. Ахнах и се превих, а болката се стрелна в стомаха ми като ослепяващо, смразяващо течение. Изръмжах, оголих зъби и отстъпих от Джебедая, който гледаше безизразно окървавените си пръсти.

Притиснах ръце към стомаха си. Усещах острите ръбове на оръжието, забито в плътта ми. Около него се събираше кръв и пръстите ми се хлъзгаха, но аз сграбчих края му и го издърпах, стиснала зъби, за да не изкрещя. От корема ми излезе парче стъкло, дълго почти петнайсет сантиметра. Прималя ми от болка и аз го пуснах със стон, преди краката ми да се подкосят и да падна на колене.

Джебедая мина пред мен и тръгна към една от лавиците. Лицето му беше безизразно. Раната ми се затваряше, но не достатъчно бързо.

— Джеб — изхриптях аз и опитах да се изправя, но отново се свлякох. — Кълна се… дойдох да те измъкна. Другите са живи, чакат те…

Той отвори едно чекмедже, извади оттам скалпел и тръгна към мен, а очите му бяха каменни. Сякаш не ме беше чул.

— Нека това бъде последното ми изкупление — прошепна той почти в унес, докато аз отчаяно се опитвах да се изправя и сграбчих ръба на един плот за опора.

— Едем е загубен, Йезекил е загубен, лекарството за човешката раса е загубено. Аз се провалих, но ще взема един демон с мен в ада. Поне толкова мога да направя.

Отстъпих, като притисках корема си. Жадувах да изтегля меча си, но се насилих да се изправя пред стареца.

— Лекарство ли? — попитах и застанах зад плота. — Какво лекарство? — Той не отговори, а спокойно заобиколи плота, като държеше скалпела пред себе си. — Е, значи Чакала е прав. Ти наистина имаш лек за Беса. И си го крил от всички толкова време.

— Не говори за неща, които не разбираш, вампире! — сопна се Джеб, но най-сетне долових емоция. — Няма лекарство, не още. Има само фрагменти, частици информация, резултати от експерименти, пропаднали преди десетилетия.

— Ти знаеш за експериментите с вампири — предположих аз и Джеб се вгледа в мен над стъклениците. Беше отпуснал ръце до тялото си. — Как? Там ли беше? В Ню Ковингтън ли си живял, преди да стане вампирски град? Не си чак толкова стар.

— Дядо ми участваше в изследователския екип, който търсеше лек — каза той безизразно. — Той беше главният учен, гений в своята област. Именно той откри, че вампирската кръв може да се окаже ключът към лекарството за Червените дробове. Реши, че им трябват живи екземпляри за експериментите и накрая убеди останалите да позволят на един вампир да им помогне в проекта.

Облегнах се на плота. Болката в корема ми бавно отслабваше, но Гладът се засилваше. Нуждаех се от кръв, а тук бе единствено Джеб. Стиснах ръбовете на плота и се опитах да се съсредоточа върху думите му, а не върху биещото му сърце.

— Това решение ги унищожи — продължи той все така безстрастно. Очите му бяха празни като огледала. — Заради гордостта на един човек се появиха Бесните. Нищо добро не може да излезе от злото и то се върна да ни преследва. Демоните, които те създадоха, избягаха, избиха всички и лабораторията беше опожарена. Но преди да умре, главният учен се погрижи да копира всичките си изследвания, всичко, което беше научил… и да ги предаде на сина си.

— На баща ти. А той ги е дал на теб. — Внезапно си спомних за Канин, който не спираше да рови из руините на старата болница. Търсеше нещо, но така и не го откри. Джеб не ми отговори и това ми каза много. Кимнах бавно. — Това е истинската причина да търсиш Едем. Трябва ти място, където да се посветиш на изследванията му и да откриеш лек.

— Ако бях загинал, Йезекил щеше да продължи — прошепна Джеб и на лицето му се изписа болка. — Но него вече го няма, а не остана никой друг. Затова лекарството ще умре с мен. Няма да позволя да попадне в ръцете на онзи демон.

— Джеб, Зийк е жив. Всички са живи! — Гледах го вбесена, искаше ми се някак да набия насила истината в главата му. — Чуй ме! Със Зийк последвахме хората на Чакала дотук. Спасихме другите и подпалихме сградата, сега останалите сигурно са извън града. Още можеш да стигнеш до Едем, стига да престанеш да упорстваш така и да чуеш какво ти говоря!

Джеб примигна и стъкленото изражение като че ли се пропука малко.

— Йезекил е… жив? — прошепна той, после поклати глава почти отчаяно. — Не. Лъжеш, демоне. Йезекил беше мой син, макар и не по кръв. Никога не би се сдружил с такава като теб. Така съм го възпитал.

Гневът ми кипна, а с него се надигна и Гладът, който бе набирал сила, докато раната ми бавно се затваряше.

— Зийк държи на хората ти повече, отколкото ти някога би могъл, проповеднико! — изревах аз и щом Джебедая видя зъбите ми, лицето му се изопна. — Би направил всичко, за да ги спаси, всичко! Беше готов дори да умре за тях! Дори да се сдружи с вампир, който все още се опитва да спаси упорития ти задник, между другото! Аз може да съм демон, но Зийк е много повече човек от теб и ако не виждаш това, значи не го познаваш достатъчно!

Джебедая се взира в мен още миг, после бавно поклати глава и затвори очи.

— Как да се доверя на това нещо? — прошепна той, но не на мен. — Нима трябва да му повярвам, че синът ми е жив, а другите са били пощадени? — Той отвори очи, изтерзан от колебанията си. — Твърде стар съм, за да се отклонявам от пътя си — каза той и се втренчи в нещо невидимо за мен. — Не мога да повярвам, че един демон има душа, която може да бъде спасена. В това няма да повярвам. Допусна ли съмнение, с мен е свършено… — Погледът му, все още изпълнен с болка, се стрелна към мен той най-сетне ми заговори: — Защо дойде, вампире? Защо се колебаеш? Знам, че искаш да ме убиеш, виждам го в очите ти. Какво те спира?

Помълчах малко, за да се овладея и да отговоря спокойно.

— Обещах на Зийк да те намеря. Вярвай в каквото искаш, но това е истината. — Внимателно заобиколих плота, като не изпусках от поглед скалпела в ръката му. — Казах му, че ще те спася и ще го направя. Ако не заради мен, повярвай заради Зийк, Кейлъб и Бетани. Те заслужават нещо по-добро, не мислиш ли? — Посочих към прозореца и се обърнах към него. — Не можеш да спреш сега, не можеш да ги изоставиш. Отнеси проклетото лекарство в Едем, за да имат някакво бъдеще. Направи го поне за тях.

Джеб пребледня, скалпелът падна от ръката му и изтрака на пода.

— Ти ме засрами, вампире — прошепна той толкова тихо, че едва го чух. — През цялото време бях така погълнат от мисълта да заведа хората си в Едем, че забравих дълга си да ги защитавам по време на пътуването. Оставих тази отговорност на Йезекил от самото начало… и виж къде сме сега. — Джебедая се извърна се и се загледа през прозореца. — Аз убих Дороти… и Дарън, и всички останали. Аз ги доведох тук. Смъртта им тежи на моята съвест.

— Не всички са мъртви — напомних му аз, докато се опитвах да сдържам Глада, който вилнееше с пълна сила, след като раната ми заздравя. Отчаяно исках да се хвърля към този човек и да забия зъби в шията му, но потисках желанието си. Цял живот бях гладувала, понякога почти на косъм от смъртта в Покрайнините. Нямаше да оставя гладът да ме контролира сега. — Зийк те чака с останалите. Все още можеш да спасиш хората си, Джеб, да ги отведеш до Едем. Само трябва да тръгнем веднага.

— Да — кимна той, но още не ме поглеждаше. — Да, ще го направя заради тях. Дори да трябва да продам душата си на един демон, ще ги заведа до дома.

От вратата се чу бавно ръкопляскане и стомахът ми се сви.

— Браво! — изрева високият ухилен вампир, облегнат на рамката. — Браво! Какво трогателно представление! Мисля, че дори пророних някоя и друга сълза.