Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (21)

Глава 21

— Зийк!

Настигнах го и го дръпнах зад един ъгъл точно когато от коридора излизаха двама здравеняци, които се хилеха и псуваха. Продължиха към залата, а ехото от рева на тълпата още се чуваше през отворените врати. Зачудих се какво ли прави сега Чакала и се надявах да не е планирал повече „забавления“ за тази нощ.

Зийк се беше облегнал на стената, но когато приближих, се смъкна надолу и се сви в ъгъла, втренчен право пред себе си. Остана така няколко секунди, с изцъклени очи. После потрепери, бавно оброни глава върху коленете си и заплака тихо в шепи.

Гледах го, без да продумам, гърлото ми се сви. Щеше ми се да можех да му кажа нещо, да намеря думи да го утеша, но съчувствието никога не ми се е удавало особено, а и каквото и да кажех, щеше да прозвучи вяло. Особено след ужасната сцена, на която бяхме станали свидетели.

Предположих, че иска да остане сам, така че се отдалечих по коридора и го оставих да оплаква приятеля си. Всъщност и аз имах нужда от няколко минутки. Очите ми пареха, една кървава сълза се търкулна по бузата ми и аз я избърсах. Първо Дороти, а сега и Дарън. Дарън, който все ме занасяше и се застъпваше за мен, дори пред Зийк. Беше добър ловец и другар, може би дори приятел. Осъзнах, че ще ми липсва. Не заслужаваше да умре така, да стигне толкова далече само за да го разкъса Бесен. Стиснах юмруци и усетих как ноктите ми се забиват в дланите. Чакала щеше да си плати за това. Щеше да си плати за всичко.

Обърнах се и тръгнах към Зийк, като се опитвах да измисля някакъв план. Надявах се, че вече се е съвзел достатъчно, за да ми помогне. Той още седеше в ъгъла и се взираше в стената, но лицето и очите му се бяха прояснили.

Клекнах до него.

— Добре ли си?

Това не беше нито най-умният, нито най-утешителният въпрос, но не можах да измисля друг.

Зийк кимна.

— Трябва да открием останалите — прошепна той и се изправи. Облегна се пак на стената, пое си дълбоко дъх и ме погледна. После попита с укрепнал глас: — Според теб къде ги държи Чакала?

— Нямам представа, но предполагам, че са наблизо. Тук всичко е наводнено и сигурно не е лесно да мести затворниците напред-назад. Държи ги някъде наблизо.

— Ще претърсим сградата — кимна Зийк. — Щом всички се разкарат…

От отворените врати на залата се надигнаха възгласи. Или Чакала пак се изявяваше, или още някой беше разкъсан. Потреперих с надеждата да не става дума за второто.

Със Зийк се спогледахме — мислехме си едно и също. Нямахме време, всяка минута забавяне означаваше, че някой ще да бъде набутан в клетката и разкъсан за радост на тълпата. Чакала беше безмилостен и аз не се съмнявах, че ще жертва дори Кейлъб или Бетани, за да получи каквото иска. Трябваше веднага да намерим хората си.

— Зад сцената — прошепна Зийк и ме погледна решително. — Изведоха Джеб и Дарън иззад завесата. Сигурно държат там и останалите.

Кимнах.

— Вероятно. Е, първо там ще проверим.

Между нас и сцената обаче имаше двеста бандити и девет метра вода, без да споменаваме Чакала. Нямах никаква представа колко е могъщ и нямах желание да разбера.

— Трябва да има задна врата — прошепнах. — Някъде отзад.

— Има много прозорци — изтъкна Зийк.

— Така е — отвърнах аз и се обърнах. — Надявам се, че си готов да поплуваш.

* * *

За да заобиколим сградата, заплувахме из черната мазна вода в сенките край външната стена. Не бях добра плувкиня, не и колкото Зийк, но имаше за какво да се захвана, а и не се притеснявах, че ще се удавя. От време на време краката ми се докосваха до нещо под повърхността — клон, кол или покрив на кола — и аз се зачудих какво ли още има долу. Надявах се само да не е живо или ако беше, поне да не иска да ни изяде. Представих си как огромни бесни риби се плъзгат през черните води и кръжат около краката ни и реших да не споделям тревогите със Зийк.

— Там — рече той и посочи към едно ръждясало метално стълбище до стената. Беше доста изкривено и се издигаше на зигзаг до платформа на горния етаж. Като маневрирах между отломките, тръбите и ръждивите трегери, аз успях да се добера до него през мътната вода и да се хвана за най-долното стъпало. Изтеглих се и се обърнах да помогна на Зийк. Хванах го за ръката и го вдигнах на първото стъпало. Той трепереше, зъбите му тракаха и аз си спомних, че е само човек. Водата беше по-студена от реката, много по-студена. На мен не ми пречеше, но ако не внимаваше, Зийк можеше да измръзне до смърт.

— Добре ли си? — попитах го, когато скръсти ръце и затрепери на вятъра. Светлата му коса беше сплъстена на челото, а ризата лепнеше по гърдите му и разкриваше колко е слаб. Лицето му беше напрегнато. — Искаш ли да изчакаме малко? Мога да ида и сама.

— Добре съм — отвърна той през стиснати зъби. — Да вървим.

Металното стълбище скрибуцаше ужасно под краката ни и аз усещах как се люлее под тежестта ни. Въпреки това издържа, докато стигнахме до горната платформа и двамата пропълзяхме през счупения прозорец.

— Нищо не виждам — прошепна Зийк и се притисна към гърба ми.

Аз обаче виждах. Стаята беше изтърбушена руина, също като останалите сгради в града — напукан таван, олющени стени и осеян с боклуци и отломки под. Вгледах се по-внимателно и едва се сдържах да не изсъскам. Хора с празни очи се взираха в мен от сенките, някои — с изгнили костюми, други без ръце и крака. Трети се валяха на пода. Трябваше ми малко време да осъзная какво представляват. Пластмасови фигури, които приличаха на хора.

Зийк се сепна и посегна към пистолета си — и той беше видял зловещите кукли. В тъмното можеха да изплашат всекиго, особено ако е с човешко зрение.

— Спокойно — рекох. — Не са истински. Това са статуи или нещо такова.

Зийк потрепери и отпусна ръка.

— Виждал съм какви ли не странни неща — прошепна той и поклати глава, — но това е върхът. Да се махаме, че ще започна да ги сънувам… а и току-виж се размърдали.

Погледнах към една захвърлена на пода ръка и ми хрумна, че може да я вземем за подкрепление, но реших, че не е време за шеги. Внимателно пресякохме стаята и отворихме вратата, която водеше към тъмен тесен коридор. Тя се затвори със скърцане зад нас и коридорът потъна в пълен мрак, в такава абсолютна тъмнина, че всичко изглеждаше сиво дори за моите вампирски очи. Поне виждах — Зийк трябваше да пристъпва, опипвайки стената.

— Насам — казах тихо и го хванах за ръката. Той се скова и мускулите му се напрегнаха, беше готов да се дръпне, но се отпусна. — Ще те водя — добавих, без да обръщам внимание на пулса му, на живота, който биеше във вените му. — Няма да те оставя да паднеш.

Запромъквахме се през мрачния коридор, край стаи, пълни с прашни кутии, закачалки с изгнили дрехи и покрити с найлон мебели. Явно бандитите не използваха тази част от сградата — коридорите бяха покрити с дебел слой прах и мазилка, разравян единствено от безбройните плъхове и мишки, които се щураха пред нас и изчезваха в дупки в стените и пода. По едно време стъпих на нещо меко, като кал, вдигнах поглед и видях на тавана стотици крилати мишки. Не споменах това на Зийк, докато бързахме напред, но по някаква странна причина почувствах родство с тези малки гротескни същества.

Задната част на сградата беше истински лабиринт от безбройни стаи, коридори и отломки. Някои стени се бяха срутили и от време на време се налагаше да заобикаляме късове от пропадналия таван и дупките в пода. Докато се лутахме из този лабиринт, Зийк не изпускаше ръката ми и понякога се препъваше заради ранения си крак, но общо взето успяваше да ме следва.

Когато минахме над един срутен трегер, се чу силен трясък, като изстрел, и част от пода потъна под нас. Щом пропаднахме, посегнах светкавично към гредата, а с другата си ръка стиснах здраво Зийк. Пръстите ми уловиха ръждивия й край и се вкопчиха отчаяно в него, а тежестта на Зийк едва не извади другата ми ръка от рамото.

За миг увиснахме над чернотата. Чувах накъсаното му дишане и усещах пулса му да препуска под пръстите ми. Над мен дъските изстенаха заплашително и ме посипаха с прах, но трегерът не помръдна.

Зийк изпъшка задавено и стисна още по-здраво китката ми. Пръстите ми се плъзнаха леко по гредата.

— Зийк — изхриптях аз, — над нас има греда. Ако те издърпам, ще успееш ли да се хванеш за нея?

— Аз… нищо не виждам — отвърна той с глас, напрегнат от едва удържания страх, — затова ще трябва да ме насочиш. Просто ми кажи, когато се доближа.

Наполовина го залюлях, наполовина го вдигнах към ръба на дупката и силна болка прониза раменете ми.

— Сега! — прошепнах аз, Зийк посегна със свободната си ръка и само обърса гредата при първия опит. После тежестта, която ме влачеше надолу, изчезна, щом той сграбчи гредата като спасително въже и се издърпа нагоре.

Последвах го и изпълзях от дупката, и се отпуснах по гръб на земята до него. Той дишаше тежко и трепереше от адреналина, сърцето бумтеше в гърдите му.

Аз не чувствах нищо. Нито лудешки блъскащо сърце, нито задъхване, нищо. Едва не паднах долу, а не чувствах нищо.

Всъщност не беше точно така. Чувствах нещо — облекчение. Олекна ми, че Зийк е жив и още е с мен, а когато вълнението отшумя, усетих истински страх да шава в стомаха ми. Страхувах се не за себе си, а от онова, което можеше да му се случи. Едва не го изгубих. Ако го бях оставила да падне, щеше да умре.

Зийк се размърда, надигна се на лакът и присви очи в тъмното.

— Али? — Гласът му беше колеблив. — Тук ли си още?

— Да — прошепнах аз и усетих как се отпуска. — Още съм тук.

Той се надигна на колене и посегна напред.

— Къде си? — попита Зийк, смръщен. Гледах лицето му в тъмното — взираше се в мен, но не може да ме види. — Толкова си тиха, сякаш изобщо те няма. Дори не си задъхана.

Въздъхнах — нарочно, за да издам някакъв звук.

— Така става, когато си мъртъв — прошепнах аз и застанах на колене срещу него. — Вече няма нужда да дишаш.

Посегнах към ръката му, но той внезапно се наведе и пръстите му докоснаха бузата ми. Заля ме топлина и аз замръзнах. Зачаках да се отдръпне, но той не го направи. Върховете на пръстите му се задържаха на бузата ми, после ръката му много бавно продължи напред и дланта му се плъзна по кожата ми. Взирах се като вкаменена в него и наблюдавах лицето му, докато пръстите пътуваха по бузата и челото, а после към брадичката ми, като на слепец, който опипва чертите ти, за да ги види в ума си.

— Какво правиш с мен? — прошепна Зийк и ръката му се плъзна по врата ми към ключицата. Не можех да отговоря, дори да исках. — Караш ме да се съмнявам във всичко, което съм научил, във всичко, което знам. В истини, в които вярвам от дете. — Той въздъхна и почувствах как потрепери, но не отдръпна ръката си. — Какво ми има? — тихо и мъчително изстена Зийк. — Не бива да изпитвам такива чувства. Не и към…

Той замълча, но думата увисна между нас, груба и болезнена. Усещах борбата му, вероятно се опитваше да намери сили да се отдръпне или да направи нещо, което противоречеше на всичките му убеждения. Исках, отчаяно исках да се наведа напред и да отговоря на ласката му, но се страхувах, че ако се помръдна, той ще се отдръпне и моментът ще отмине. Затова останах неподвижна, пасивна и незаплашителна. Оставих го да реши какво иска. Тишината се проточи, но ръката и нежните пръсти не се отделяха от лицето ми.

— Кажи нещо — прошепна Зийк най-накрая и притисна длан към бузата ми, сякаш не можеше да понесе да се отдръпне. — Не те виждам и… не знам какво си мислиш. Говори ми.

— И какво да кажа? — прошепнах.

— Не знам. Просто… — Той наведе глава, звучеше отчаян. — Просто… ми кажи, че не съм луд, че това… не е толкова откачено, колкото си мисля.

Сърцето му препускаше в ушите ми. Гладът се надигна любопитно, винаги нетърпелив, но този път успях да го пренебрегна. Не мислех за кръвта под кожата на Зийк, нито за тупкащото му сърце, за допира му или за пулса на шията му. Точно сега мислех единствено за него.

— Не зная — отвърнах тихо, когато той се приближи. От тялото му струеше топлина въпреки мокрите дрехи. Знаех, че трябва да се отдръпна, но защо? Бях се изморила да се боря. В този пълен мрак нямаше кой да ме види и кой да ме съди, тайната ни не беше застрашена.

— Може би и двамата сме малко луди.

— Ще го преживея — прошепна той и най-сетне направи онова, от което се страхувах, на което се надявах, за което мечтаех от самото начало. Другата му ръка също докосна лицето ми, а той се наведе и ме целуна.

Устните му бяха топли и меки, а ароматът му бе навсякъде, обгръщаше ме. Стиснах ръцете му и отвърнах на целувката… а Гладът се надигна, мощен както винаги, но по-различен от преди. Не исках само да го ухапя и да пия от кръвта му, исках да го привлека бавно към себе си, за да стане част от мен. И да споделя част от себе си с него, за да станем едно.

Усещах как зъбите ми напират да се устремят към вдлъбнатинката на шията му, където пулсът бие най-силно. Исках и друго — да наклоня глава назад, за да оголя своята шия и той да направи същото с мен.

Това ми върна разсъдъка.

Отдръпнах се и прекъснах целувката точно в мига преди зъбите ми да изскочат от венците. Зийк изглеждаше объркан, но в мрака не виждаше чудовището, което се бе свило на сантиметри от шията му.

— Зийк — започнах аз, когато най-сетне се овладях. Но преди да кажа каквото и да било, на лицето му се появи вина, той се отдръпна и седна на пети.

— Извинявай — прошепна Зийк. Звучеше ужасѐн от себе си. Изправи се бързо и аз направих същото, почти с облекчение. — Господи, какво си въобразявам? Съжалявам, не биваше да се бавим така. Трябва да намерим останалите.

— Насам — казах аз и този път не се налагаше да посягам към ръката му. Той напипа моята, стисна я здраво и пръстите ни се преплетоха. Напредвахме с лекота, като си пробивахме път през руините на старата сграда.

Минахме по други коридори, по още порутени стъпала, но вече много внимавахме, когато се спускахме към долните нива. Накрая видях избелял червен надпис „Гримьорни“ и стрелка, която сочеше към стълбището. Когато се спуснахме по него, дочух глъчката в Плаващата яма — тълпата още не беше притихнала.

— Надявам се, че са добре — прошепна Зийк зад гърба ми. — Надявам се, че никой друг няма да свърши като… като Дарън.

Говореше задавено и когато се озърнах назад, се престорих, че не виждам как блещукат очите му.

Стълбището водеше до ивица катраненочерна вода, която се плискаше в металните стъпала. Това означаваше, че сме стигнали до приземното ниво на театъра. На стената, наполовина потопена под водата, видях още една стрелка към „Гримьорните“, която сочеше надолу.

— Мисля, че пак ще трябва да плуваме. — Пуснах ръката на Зийк и той кимна смело. Тогава зърнах някаква светлинка да мъждука в дълбините. — Чакай малко — казах аз и пристъпих напред. — Мисля, че долу има врата. Ще опитам да я отворя.

— Добре — отвърна Зийк, — аз ще остана тук. Внимавай.

Той слезе още едно стъпало. Беше обгърнал тялото си с ръце и трепереше. За миг ми се прииска да го целуна и да го уверя, че всичко ще бъде наред, но не го направих. Тръгнах по стълбите, право към мътните дълбини и след като главата ми потъна под водата, продължих нататък.

Стълбището продължаваше още едно ниво надолу и свършваше до метална врата. Слабо оранжево сияние блещукаше през процепите й, но след като я бутнах, установих, че е заключена или препречена с нещо. Трудно намерих опора, за да я блъсна достатъчно силно, но вампирската сила и удобството, че не ми се налага да дишам, накрая победиха. Блъснах я с рамо няколко пъти и тя най-сетне поддаде.

Оранжева светлина наводни стълбището — идваше някъде иззад вратата. Обърнах се и поех нагоре към Зийк, който чакаше нетърпеливо.

— Отворих я — казах аз, съвсем ненужно. Сега не беше толкова тъмно и Зийк вече виждаше. Той кимна и се вгледа във водата.

— Видя ли някого?

— Още не, но от онази стая идва светлина, затова предполагам, че оттам се излиза зад сцената, зад завесата. — Посочих към изхода и ръката ми разплиска водата. — Вратата е под вода, но не е далече. Следвай ме, ще се справиш.

Зийк кимна и без колебание се гмурна в ледената вода. Като се изтегляхме напред по перилата, ние преплувахме стълбището, после минахме през вратата и излязохме предпазливо на повърхността. Озърнах се и се огледах — бяхме в нещо като малко езеро.

Определено се намирахме зад сцената. Плаващата платформа подскачаше на петнайсетина метра от нас, а в ъглите й грееха закачени на колове газени лампи. Огромната червена завеса висеше през средата на платформата, плесенясала и разкъсана, но все пак скриваше задната част на сцената от очите на публиката. От другата страна долитаха дрезгави възгласи — тълпата още беше там и се ожесточаваше все повече.

Объркана, аз огледах залата — чудех се къде са останалите. Столове стърчаха от водата или се носеха по повърхността й, а под нея гъмжеше от черни кабели и въжета. Една пластмасова ръка изскочи до лицето ми и аз видях под себе си останките от едно подуто разкапано канапе. Освен плаващата платформа и огромната червена завеса, тук нямаше нищо.

Внезапно чух гласове отгоре и вдигнах глава.

Над залата се простираше истински лабиринт от пътечки и платформи, които се олюляваха на около шест метра от водата, кръстосваха се във въздуха между въжета и макари и опасваха две клетки, закачени за гредите на тавана. Те бяха ръждясали и провисваха под пътечките, всяка окачена на дебело въже. От тях долитаха тихи стонове, сякаш зад решетките се бяха свили по няколко души.

Зийк си пое рязко дъх — и той ги беше видял. Заплувахме напред, но внезапно лъч на фенерче разкъса мрака. От тъмнината изникна бандит и освети клетките.

— Хей, млъквайте там вътре! — нареди той и насочи лъча към лицето на ужасения Кейлъб, който се сви и се вкопчи в Рут. Усетих гнева на Зийк — мускулите му се напрегнаха под ризата и аз сложих ръка на рамото му.

— Вие, малки боклуци такива, трябва да сте благодарни — продължи мъжът, а от сенките изплуваха още двама пазачи и тръгнаха по мостчето. — Няма да има повече „представления“, поне тази нощ. Да се надяваме, че старецът наистина може да направи онова, което твърди Чакала, иначе ще се наложи да нахраним Бесните с един от вас, за да му дойде вдъхновението. Поразмишлявайте върху това, а?

Той се изплю през перилата и тръгна към другаря си, който стоеше на друга платформа. Обърнах се към Зийк, видях, че вади пистолета си и се цели в гърба на бандита и го сграбчих за китката.

— Недей! — Дръпнах ръката му под водата и той ме изгледа гневно. — Ще вдигнеш всички на крак! — прошепнах аз и посочих към завесата. — Нека аз да отида първа, ще ги поваля съвсем тихо. Дори да ме видят, няма значение дали ще ме прострелят.

Той се поколеба, но кимна рязко. Продължихме тихо към плаващата платформа и аз се насочих към стълбата, която водеше до пътечките над нас.

Прескочих перилата и приклекнах — търсех жертвите си. Чувах стъпките им, усещах биенето на сърцата им. Единият беше съвсем наблизо. Промъкнах се по мостчето, като се провирах през плетеницата от въжета, и го открих — облягаше се на перилата и пушеше цигара.

Не видя ръката, която посяга през въжетата, докато не стана твърде късно. Стиснах го за врата и запуших с длан устата му, а после го дръпнах назад. Той изскимтя приглушено, но зъбите ми вече се бяха забили в гърлото му.

Това беше лесно, казах си аз, когато се надигнах от въжетата и пристъпих усмихнаха напред. Е, къде са другите двама?

На ръба на платформата стоеше още един и пушеше. Другарят му тръгна към стената и той остана сам. Беше с гръб към мен, но трябваше да заобиколя клетките, за да стигна до него. И то преди да е успял да извика приятеля си.

Приведох се и тръгнах напред. Трябваше да действам много бързо…

— Али! — изпищя някой и аз подскочих, а пазачът веднага се обърна към клетката. Кейлъб притискаше телце към решетките, гледаше ме ококорено и протягаше ръка към мен. Бандитите проследиха погледа му и веднага се изправиха.

По дяволите! Дотук с елемента на изненадата. Пазачите посегнаха към оръжията си, а аз се втурнах към ръба на платформата и се хвърлих от него. Палтото ми плющеше зад мен, докато летях над водата и бандитите се изцъклиха, когато се понесох над мостчетата. В последния миг единият извади пистолета си, но аз вече го връхлитах и забих коляно в гърдите му. Стоварихме се на платформата с трясък, а тилът му се удари в металния ръб. Той се свлече безжизнен и падна във водата със силен плясък, а другият изруга. Извъртях се с ръмжене и оголих зъби, но той вече бягаше по лабиринта от мостчета. Скри се зад една от клетките и спря само да погледне назад. Пребледня, когато видя, че се нося към него с изваден меч.

Кейлъб отново извика и мъжът се вгледа зловещо в детето, а на лицето му изникна смразяващо изражение. Той извади огромен нож от колана си, пресегна се и започна да сече дебелите въжета, които държаха клетките над водата. Първото се скъса и клетката с Кейлъб, Рут, Бетани и Тереза се стовари в ледената вода сред хор от писъци.

След секунда и другото въже се разръфа и бандитът тъкмо вдигна ръка, за да го посече, когато отдолу се разнесе вик. Мъжът се сепна, от гърдите му шурна тънка струйка кръв и той политна назад. Зийк се втурна към платформата, стиснал димящия пистолет, точно тогава второто въже се скъса и клетката се стовари във водата.

Скочих от ръба и политнах към разпенената бездна. Втората клетка като по чудо беше паднала върху една маса под водата и крайчето й още стърчеше над повърхността. Джейк, Сайлъс и Матю стискаха решетките и се опитваха да държат лицата си над водата. Другата клетка обаче лежеше на дървения под, напълно потопена, и от нея се вдигаха мехурчета.

Гмурнах се и започнах трескаво да търся вратата й, а вътре всички се блъскаха и тресяха металните решетки, ококорени от ужас. Накрая открих вратата. Беше заключена с катинар и аз го дръпнах, но той не поддаде. Изръмжах и дръпнах по-силно, но металът упорито не ми отстъпваше.

Надзърнах в клетката и видях безжизненото тяло на Тереза и трескавото изражение на Кейлъб, който се опитваше да се измъкне през решетките.

Дръпнах още веднъж и най-сетне усетих как металната врата поддава. Отворих я, сграбчих Рут и Бетани и ги избутах навън, а после се върнах за Кейлъб и Тереза. Той беше толкова ужасѐн, че не искаше да пусне решетките, но аз го издърпах и го бутнах нагоре. После сграбчих Тереза и заплувах към повърхността с надеждата, че не е твърде късно.

Горе цареше хаос. Децата пищяха и пляскаха из водата, Рут отчаяно се опитваше да ги отведе до сцената, но беше ясно, че Бетани не може да плува, а Кейлъб е в истерия. На няколко метра от тях Зийк се опитваше да отвори другата клетка. Видях в ръката му да проблясват ключове, вероятно взети от мъртвия бандит. След секунда той отвори вратата и пленниците изплуваха.

Тъкмо издърпвах отпуснатото тяло на Тереза на сцената, когато завесата зад мен се разтвори и се появи мъж — вероятно бе чул писъците на децата, изстрелите и плясъка от падането на клетките. Втренчи се смаяно за миг, после се обърна да извика, но тази секунда ми стигаше, за да скоча към него и да забия катаната между ребрата му. Викът му се превърна в гъргорене и той се стовари с трясък на подиума.

Скоро обаче щяха да дойдат и други, виждах ги през дупките в завесата. Прескачаха седалките и се носеха към сцената. Озърнах се — Зийк тъкмо излизаше от водата с треперещата и хълцаща Бетани, а Кейлъб висеше на гърба му и го стискаше през врата. Тереза започна да кашля и да плюе вода.

Рут се изтегли на платформата и щом Зийк остави Кейлъб и Бетани, се хвърли в прегръдките му.

— Ти си жив! — хълцаше тя на гърдите му, а той я прегърна силно и децата веднага се вкопчиха в него. — Бяхме сигурни, че си мъртъв! О, Господи, беше ужасно. Дарън…

— Знам — каза Зийк и лицето му се изопна. — Съжалявам, че не можах… — Той затвори очи, а после прошепна: — Съжалявам. Няма да се случи отново, кълна се.

— Зийк — обадих се аз и той ме погледна. — Няма време за това, бандитите идват. Трябва да се махаме.

Той кимна, съвзе се и пак стана делови, но Рут се извърна към мен и ме изгледа с подозрение и страх.

— А тая какво прави тук? — изсъска тя, като още притискаше тънката си ръка към гърдите на Зийк. — Тя е вампир! Джеб каза да я убием, ако пак се появи!

— Престани, Рут! — каза Зийк твърдо и двете го изгледахме смаяни. — Тя ми спаси живота — продължи той, вече по-спокойно. — И твоя също, ако не си забелязала. Нямаше да стигна дотук, ако не се беше върнала.

— Но… Джеб каза…

— Престани! — излаях аз и тя се сви, ококорена. — Още не сме се измъкнали. И като стана дума, къде е Джеб? Явно не е тук. Къде го отведоха?

— Няма да ти кажа, вампире! — изпищя Рут на ръба на истерията. — Нищо няма да ти кажа!

Изръмжах, готова да й набия малко разум в главата, но Зийк вдигна ръка да ме спре.

— Рут! — Той я разтърси леко, за да я накара да се обърне към него. — Къде е Джеб? Казаха ли къде го водят, къде го държат?

Момичето кимна, притисна се към него и прошепна:

— В кулата на Чакала. Казаха, че ще го отведат в кулата на Чакала.

Едва бе изрекла това, когато Бетани изписка и иззад завесата се появиха още двама бандити. Завъртях се, мечът ми проблесна и бързо обезглави първия, а Бетани и Рут отново запищяха. Другият обаче успя да изкрещи, преди да го накарам да замлъкне. Телата им се стовариха на пода и аз се извъртях към Зийк.

— Бързо! Изведи ги оттук! — Посочих към мостчетата и вратата, през която бяха минали пазачите. — Не ме чакай, ще ви настигна, щом мога. Просто ги изведи от града и не поглеждай назад.

— Ще ни настигнеш? — Зийк беше подкарал всички към стълбите, но сега се обърна и се смръщи. — Няма ли да дойдеш с нас?

— Не. — Озърнах се бързо към завесата. Тълпата напираше към сцената, бандитите се хвърляха с плясък във водата. — Отивам да взема Джеб.

Той се втренчи в мен.

— Ти?! Но… Не, аз трябва да ида. Той е мой баща, аз трябва да ида.

— Ти си ранен, Зийк. Освен това… — Кимнах към другите, които вече се катереха по стълбите и гледаха към нас. — Освен това трябва да ги изведеш оттук, а ако съм сама, шансовете ми да го открия са по-големи.

— Но — Зийк се колебаеше. — Дори да го откриеш, той може да не тръгне с теб. Али, той може… да опита да те убие.

— Знам. — Отстъпих към завесата. Бандитите вече излизаха от водата и се катереха по сцената. — Но не го ли направя, значи съм чудовището, за което ме мисли. — Завъртях се, посякох един мъж, който се втурна през завесата, и децата отново се разпищяха. Бандитът залитна и падна във водата, а аз се извърнах към Зийк. — Ако Джеб е жив, кълна се, че ще го намеря! Но вие се махайте оттук, Зийк, вървете! Ако не се върна до зазоряване, не ни чакайте, защото сме мъртви. Върви!

Той ме изгледа измъчено, обърна се и хукна по стълбата. Завъртях се към сцената, посякох още един бандит и грабнах газената лампа от кола. Докато тълпата наближаваше, я вдигнах над главата си и я разбих в пода. Стъклото се пръсна и газта се разля, а пламъците плъзнаха към червената завеса. Тя лумна веднага и оранжевият огън се втурна нагоре с рев, подхвана плата и се разпростря към дървото около него. Двама мъже минаха през завесата, а аз разбих втория фенер в другия й край и отскочих, когато газта се пръсна навсякъде и пламъците лумнаха към тях. Дрехите им се запалиха, те замахаха бясно с ръце и панически хукнаха обратно.

Огънят ревеше, поглъщаше старата завеса и ближеше дървената рамка. Аз отстъпих и взех и последния фенер, като едва удържах инстинкта да избягам от пламъците, които се протягаха към мен, унищожителни и смъртоносни. За пръв път изпитах почти първичен ужас, защото бях изправена пред един от най-големите страхове на вампирите. Огънят можеше да ме унищожи. Вятърът, който нахлуваше през покрива и счупените прозорци, вдигаше облаци от жарава и обгорени парчета от завесата. Едно кацна на ръкава ми и аз веднага го изтръсках на пода.

Строших и последния фенер в основата на сцената, обърнах се и хукнах към стълбата, а жегата дъхтеше мощно в гърба ми. Викове се надигнаха над рева на пожара, бандитите се щураха объркани напред-назад. Някои се хвърляха във водата, а други се опитваха да потушат пламъците с каквото им падне, но огънят вече ближеше стените и тавана и се разпростираше по пропитото с газ дърво.

На върха на стълбата погледнах нагоре и видях как Зийк избутва и последните от групата през една врата в края на мостчето. Той погледна назад и очите ни се срещнаха. За миг се вгледахме един в друг, докато вятърът и пламъците пищяха около нас и теглеха косите и дрехите ни. Зърнах съжаление, че не може да дойде с мен, яростна решимост да ги измъкне живи… и доверие. Кимнах му рязко и той мрачно ми отвърна, преди да изчезне зад вратата.

Обърнах се. Пламъците се разпростираха по-бързо, отколкото предполагах, че е възможно и дълбаеха стените, а вятърът носеше горящи въглени към плюшените седалки, за да запали и тях. Част от външната стена беше паднала и аз видях през дима порутените сгради и тъмния силует на града.

Хукнах към края на пътечката, скочих, полетях над водата и се блъснах в стената. Ръцете ми напипаха дърво и мазилка, част от стената поддаде под ръката ми и се стовари долу с плясък, а аз се заизкачвах нагоре, като намирах къде да се хвана. Изпълзях по външната стена и лесно стигнах до покрива, а оттам се вгледах в града.

Над мен се издигаха скелети на сгради — тъмни и порутени, докосващи небето. Обърнах се и огледах небостъргачите, като се чудех кое ли е леговището на Чакала. Всички ми изглеждаха еднакво разнебитени и пусти и аз изругах. Как щях да открия онзи старец в този огромен…

Примигнах. Една светлинка блещукаше като самотна звезда в мрака — ярко сияние на самия връх на огромна черна кула.

Това беше кулата на вампира-крал. Ако имах късмет, щях да открия Джебедая там жив и здрав. Ако имах още повече късмет, в нея нямаше да ме чака кралят на бандитите. А ако извадех истински късмет, щях да спася стареца и да се измъкна, без да загина от ръката на Чакала или на Джебедая Крос.