Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (19)

Глава 19

Събудих се рязко в мрака и веднага разбрах, че нещо не е наред. Всичко беше абсолютно черно, но над себе си чувах приглушено тупкане и усещах вибрации, сякаш бях под вода, а горе се вихреше буря.

Започнах да отхвърлям пръстта от себе си, но ме лъхна гореща вълна, която ме накара да изръмжа и да се свия обратно.

Църквата гореше, червени и оранжеви пламъци изскачаха от прозорците и ближеха стените. Кръстът на покрива беше обгърнат от огън, като човек с протегнати ръце, който приветства агонията.

Вампирът в мен се сви и изсъска — искаше да избяга, да се зарови пак в земята, където пламъците нямаше да го достигнат. Преборих се с това желание, изправих се и се заозъртах трескаво, търсейки Зийк или някаква следа от останалите.

Над пламъците отекна рев на двигатели, някъде надолу по улицата отекнаха четири бързи последователни изстрела. Аз хукнах и изтеглих меча си, докато прескачах надгробните камъни. Подминах обречената църква и се втурнах към пътя, завих зад ъгъла и видях нещо да просветва в края на улицата — нещо, което ръмжеше, бълваше дим и блещукаше с метален блясък на слабата червеникава светлина. Мотори, мъже и пушки.

Стомахът ми се върза на възел. Бандитите. Бандата на Чакала.

Изстрелях се от алеята, оголила и зъбите, и меча си и видях, че към мен се стрелва още един моторист. Ревът на машината му отекваше между сградите. Той извика, когато отскочих встрани и едва избегнах гумите, а аз замахнах с катаната към кормилото. Мъжът изви рязко машината и острието мина на сантиметри от него, а той се наклони към стената. Чух хрущене на метал и кости, бандитът се свлече на земята и моторът се стовари отгоре му.

Вик отекна зад мен и аз се извърнах. В центъра на двора, сред лабиринта от изгнили коли, видях трима души, които ме гледаха ококорени. Двама притискаха третия към капака на една от колите, а ръцете му бяха вързани зад гърба със здраво въже. Светлата му коса сияеше в мрака, а лицето му беше изопнато от болка.

— Зийк! — извиках аз и се втурнах напред, а двамата бандити веднага се опомниха. Единият грабна автомата, който лежеше на покрива на колата, а другият издърпа пленника им зад един микробус.

Изревах, оголих зъби и се втурнах към този с автомата. Той насочи към мен дългото дуло, без да се поколебае. Беше се облещил от ужас и изненада — знаеше какво представлявам, така че побърза да се прицели и да натисне спусъка.

Автоматът залая и изплю градушка от куршуми, които се забиваха в ръждивите коли наоколо ми или отскачаха сред рояк от искри. Прозорци се пръскаха, докато се провирах между колите, ревът на автоматите и трошенето на стъклата бяха почти оглушителни. Аз обаче усещах плячката си, надушвах страха и отчаянието й. Свих се зад една кола, зачаках стрелбата да спре и чух ядната псувня на мъжа, докато се опитваше да презареди.

Скочих върху колата и полетях напред, като стъпвах по покривите на останалите, а човекът ме гледаше, изцъклен от ужас. Вдигна автомата и успя да стреля три пъти, преди да го връхлетя, после се стовари върху вратата на един автомобил и строши стъклото. Нещо просветна в ръката му, той заби нож в шията ми, точно над ключицата и болката се вряза в мен като куршум. Изпищях, дръпнах главата му надолу и впих зъби в гърлото му.

Шията ми пламтеше, усещах как кръвта ми се стича в яката и под ризата. Гладът бе зинал като мрачна ненаситна паст, кръвта изпълваше устата ми и давеше сетивата ми. Този път не се отдръпнах.

Бандитът потрепери и накрая отмаля безжизнен в ръцете ми. Пуснах тялото и то се свлече на бетона, а аз се озърнах към паркинга, търсейки Зийк и другия мъж. Не бяха далече, особено ако Зийк се беше съпротивлявал. Зърнах две фигури да изчезват между сградите — по-едрата буташе по-дребната към алеята и бе опряла пистолет в гърба й.

Втурнах се след тях, излязох от алеята и видях, че бандитът влачи Зийк към един сив микробус, паркиран на тротоара. Вратите му бяха отворени, а двигателят работеше. Микробусът беше превърнат в смъртоносно оръжие — метални шипове стърчаха от вратите и предния капак, а по прозорците имаше стоманени листове. Дори от джантите излизаха остри шипове.

Бандитът се обърна, видя ме и пребледня. Зийк още се опитваше да се освободи от хватката му. Оголих зъби и изревах, а мъжът се извърна и блъсна пленника си към мен. Зийк се препъна и залитна напред, а бандитът вдигна оръжието си и се прицели в гърба му.

Изгърмяха два изстрела, Зийк падна и главата му се удари в земята. Аз ахнах и хукнах към него, а бандитът скочи в микробуса, затръшна вратите и потегли.

— Зийк!

Хвърлих се към него, разкъсах въжето на китките му и го обърнах настрани. Беше съвсем блед, кръв се стичаше от носа и устата му, а очите му бяха затворени. Разтърсих го и ми призля, когато главата му се люшна безжизнено. Насилих се да се успокоя и се заслушах, надявах се да доловя пулс. Обзе ме облекчение — сърцето му биеше като лудо. Той беше жив.

— Зийк!

Докоснах лицето му. Този път той се размърда и отвори очи със стон, а те ме погледнаха, изпълнени с болка.

— Ти! — изпъшка през зъби Зийк и се отдръпна от мен. — Какво правиш тук? Как…

Той пак изпъшка и се сви, а лицето му се напрегна от агонията.

— Не мърдай! Простреляха те. Трябва да те измъкна оттук.

— Не — изхриптя той и се опита да се надигне. — Другите. Махай се от мен! Трябва да им помогна.

Краката му обаче се подкосиха и той отново се свлече на земята.

— Не мърдай, идиот такъв. Ще умреш от загуба на кръв и няма да можеш да помогнеш на никого! — изревах аз яростно и той най-сетне се отпусна. — Къде те улучи?!

Зийк трепна.

— В крака.

Той изохка и стисна зъби. От прасеца му липсваше доста голям къс плът и раната кървеше обилно, но слава богу, костта изглеждаше здрава. Въпреки това кръвта ме изкушаваше и тревожеше едновременно. Превързах го, доколкото можах, като късах ивици от палтото си, за да направя турникет и се опитвах да не обръщам внимание на миризмата и на кръвта по ръцете си.

Зийк стисна зъби и не гъкна през първата част от процедурата, но след няколко минути посегна и спря ръката ми.

— Останалото мога да направя и сам. Върви да помогнеш на другите. — Поколеба се и добави: — Моля те.

Срещнах очите му. Отчаянието и тревогата заглушаваха болката, която знаех, че изпитва.

— Ще се оправя — добави той, като се опитваше да говори с равен глас. — Иди при другите, тях гонят. Трябва да ги спреш.

Кимнах, изправих се и се вгледах в сенките, като се ослушвах, за да чуя шума от преследването.

— Къде са?

Той посочи надолу по улицата.

— Когато ги видях за последно, Джеб водеше част от групата в онази посока. Разделихме се, щом чухме, че идват. — Лицето му потъмня. — Вече хванаха Рут и Джейк, трябва да им попречиш да се доберат до останалите.

Хванах го под мишниците и без да обръщам внимание на протестите и стенанията му, го издърпах от улицата.

— Стой тук! — наредих аз и го настаних зад туфа бурени, по-високи от човешки бой. — Не искам да те заловят отново, докато търся останалите. Ще се върна веднага щом мога. Не мърдай!

Зийк кимна немощно. Взех меча си от тротоара и хукнах по улицата, за да открия хората, които ме бяха прокудили.

Не ми отне много време. Някъде зад сградите се чу рев на мотори и пукане на далечен огън. Пушката на Джеб изгърмя, изстрелът отекна в покривите и аз се затичах. Къщите криеха посоката на изстрелите. Градът беше малък, но улиците лъкатушеха твърде много и бяха или задънени, или не водеха наникъде.

Прескочих една покрита с мъх стена точно когато два микробуса, бронирани и с шипове като предишния, профучаха с рев покрай мен след облаци пушек. Изтичах на пътя и се загледах след тях — чувах виковете и смеха на бандитите.

На задния прозорец изникна бледо изплашено лице и се притисна към стъклото. Очите на Рут ужасено срещнаха моите и тя се отдръпна в мрака, а микробусът зави със свистене и изчезна от поглед.

За част от секундата се зачудих дали да хукна след тях, но зад мен фарове пронизаха мрака и в началото на улицата се чу рев на мотори. Обърнах се и видях останалите от бандата — тридесет-четиридесет въоръжени мъже, които завиха зад ъгъла и се устремиха към мен.

Скрих се зад една кола и бандата отмина. Чувах смехове и крясъци, някой стреля във въздуха. Стиснала катаната, аз се разкъсвах между желанието да ги нападна и инстинкта си за самосъхранение. Можех да скоча и да посека поне двама-трима от тях, преди останалите да се усетят, но тогава щях да се изправя срещу цялата орда — сигурно щяха да обърнат моторите и да започнат да стрелят по мен. Макар че бях вампир, нямаше да оцелея след дъжд от куршуми. Тялото ми беше издръжливо, но не и неуязвимо.

Затова чаках и се ослушвах, докато гласовете им съвсем заглъхнаха, ревът на моторите и автоматите отшумя в мрака и тишината отново се спусна над града.

* * *

За всеки случай претърсих района за оцелели. Зад един склад открих място, където със сигурност бе имало схватка — по настилката личаха следи от влачене, дупки от куршуми осейваха стените и ръждясалите коли. Пушката на Джеб лежеше в една локва до преобърнат пикап, в бурените лежаха двама мъртви бандити. Явно старецът не се беше дал без бой. Но и други не бяха оцелели след тази битка. Дороти се беше свлякла до една бетонна рампа, а под ключицата й имаше две малки дупчици, от които струеше кръв. Размътените й очи се взираха в нищото.

Вгледах се в тялото й и се почувствах някак празна. Познавах я отскоро и въпреки че не беше съвсем наред с главата, въпреки приказките за ангели и дяволи-вампири, Дороти се бе държала мило с мен. Е, вече я нямаше. Нямаше ги и останалите.

Тръгнах замаяна към мястото, където бях оставила Зийк. Боях се какво ще заваря. Щом завих по улицата обаче, видях познат силует, облегнат на един знак „Стоп“ — в едната си ръка държеше мачете, а с другата стискаше ръждивия стълб. Опитваше се или да се издърпа нагоре, или да се задържи, а по тротоара след него се виеше кървава диря.

— Зийк!

Хукнах към него и посегнах към ръката му, но той се отдръпна със съскане и вдигна оръжието си. Гняв и несигурност просветнаха в очите му, преди болката да ги забули отново, а той залитна напред.

Поех тежестта му, като се опитвах да не дишам, за да не усещам миризмата му и кръвта, пропила дрехите му. Докато пристъпвахме по тротоара, попитах с глас, изтънял от страх и тревога:

— Какво правиш, идиот такъв?! Искаш да умреш ли?! Нали ти казах да не мърдаш?!

— Чух… изстрели.

Зийк дишаше тежко, лицето и косата му бяха мокри от пот. Усещах, че трепери, кожата му беше студена и лепкава. По дяволите, не можеше да продължава така. Огледах се, за да потърся убежище и реших, че къщата от другата страна на улицата ще свърши работа.

— Исках да помогна — продължи той, докато куцукахме по платното. — Не можех да седя там и да не правя нищо. Трябваше да опитам. Да видя… дали някой е оцелял. — Той стисна устни, а аз изритах портата и го помъкнах през двора към буренясалите стълби на верандата. — Някой… спаси ли се?

Не обърнах внимание на въпроса му, отворих вратата и надникнах вътре. Това поне ми беше донякъде познато. Мазилката по стените беше напукана и се лющеше, подът бе осеян с боклуци и отломки. В покрива зееха дупки и из дневната лежаха натрошени керемиди, но сградата изглеждаше относително стабилна. До стената видях мухлясало, но забележително здраво жълто канапе и внимателно поведох Зийк към него по неравния под. Той се стовари върху него, като едва сдържа стона си и затвори очи, но след миг ги отвори рязко, сякаш се боеше да ме изпусне от поглед. Това ме жегна — той изобщо не ми вярваше.

— Пак кървиш — отбелязах аз. По импровизираната превръзка бе избила прясна кръв. Зийк се скова и аз едва се сдържах да не изтъкна, че ако съм искала да го ухапя, щях отдавна да съм го направила. — Чакай тук. Ще се опитам да намеря нещо, с което да почистим раната.

Извърнах се, за да скрия гнева си, излязох от стаята и тръгнах из тъмната къща. Зийк не каза нищо, а аз тихо затършувах наоколо. Търсех превръзки, храна, каквото и да било, стига да ни беше от полза. Макар и мръсни и покрити с прах и плесен, стаите бяха като непокътнати, сякаш собствениците току-що се бяха изнесли, без да вземат нищо със себе си. В кухнята имаше много счупени чинии и чаши, а на горния рафт в хладилника открих кутия мляко, вероятно стогодишна. Спалнята беше почти празна, без чаршафи и дрехи, но миришеше на фекалии и урина и предположих, че на леглото се е заселила лисица или семейство еноти.

Излязох в коридора и открих банята. Огледалото над мивката беше счупено, но в шкафчето открих кутия с марли и прашна ролка бинт. Под тях имаше малко шишенце с лекарства и голяма кафява бутилка, наполовина пълна с някаква течност. Присвих очи, за да разчета етикета, като мислено благодарих на Канин, че настоя да упорствам с четенето: кафявото шише съдържаше нещо, от което отчаяно се нуждаехме. Кислородна вода — дезинфектант за повърхностни рани.

Нямах доверие на белите хапчета, затова ги оставих в шкафа, но взех марлите, кислородната вода и една прашна кърпа от стойката наблизо и ги отнесох при Зийк. Той седеше на канапето, изправил гръб и се опитваше да свали турникета от крака си. По стиснатата му челюст и потното сбърчено чело разбрах, че не му се удава.

— Престани — наредих аз, клекнах до него и оставих находките си на пода. — Само ще влошиш нещата. Дай на мен.

Зийк ме изгледа с тревога, но изтощението и болката го надвиха и той се отпусна по гръб. Пак се заех с крака му, почистих кръвта с кърпата, после излях щедро количество кислородна вода върху раната. Когато прозрачната течност я заля и върху нея се появи бяла пяна, Зийк изсъска през зъби.

— Извинявай — прошепнах аз и той издиша рязко. Почистих остатъка от кръвта, притиснах марлята към крака му и започнах да го бинтовам.

— Алисън.

Не го погледнах и отвърнах с равен глас:

— Какво?

Зийк се поколеба, вероятно усетил отношението ми, но тихо попита:

— Ами другите? Ти… ти дали…?

Стиснах зъби и ми се прииска да не ме беше питал за това точно сега.

— Не — отвърнах. — Няма ги. Хората на Чакала са ги изловили.

— Всички ли?

Зачудих се дали да излъжа, или поне да поукрася истината, но си казах, че Зийк винаги е бил честен с мен. Трябваше да му кажа, въпреки че щеше да го заболи.

— Не всички — признах аз. — Дороти е мъртва.

Той не отвърна. Приключих с превръзката и го погледнах — седеше със сведена глава и ръка на очите. Взех марлите и кислородната вода, изправих се и притеснено го наблюдавах, докато се бореше с мъката. Зийк обаче не издаде и звук — нито дума, нито стенание, нищо. Когато свали ръката си, очите му бяха ясни, а гласът — твърд.

— Тръгвам след тях.

— Не и сам — отвърнах аз и сложих шишето и марлите на една прогнила масичка. — Освен ако възнамеряваш да се справиш сам с четиридесет бандити, при това ранен. Идвам с теб.

Той ме изгледа гневно. Сините му очи святкаха в мрака, а кръстът блещукаше на гърдите му. Разбирах борбата му — аз бях вампир, враг, на когото не можеше да се довери, но в същото време му бях спасила живота и олицетворявах единствената му надежда да спаси останалите. Спомних си белезите по гърба и раменете му, вярата, която буквално бе набита в него и се зачудих колко дълбоко е проникнало влиянието на Джеб.

Накрая Зийк кимна неохотно и болезнено, сякаш това му костваше огромно усилие.

— Добре — измърмори той. — Приемам всякаква помощ. Но… — Той изправи гръб, присви очи и те се превърнаха в студените сини процепи, които бях видяла във фермата на Арчърови. — Ако се опиташ да ме ухапеш или да се нахраниш с някой от групата, кълна се, че ще те убия.

Устоях на порива да се озъбя.

— Много мило от твоя страна да ми изясниш как стоят нещата. Особено след като ти спасих живота.

Вина засенчи за миг лицето му и раменете му се отпуснаха.

— Извинявай. — Той прокара ръка през косата си. — Аз просто… няма значение. Благодарен съм ти, че дойде. Благодарен съм.

Каза го сковано, с неудобство и аз бързо отвърнах:

— Няма защо. — Не беше кой знае какво извинение, но поне не се опита да забие мачетето в шията ми. — Да идем да намерим бандитите. Знаеш ли накъде са тръгнали?

Зийк се облегна на канапето.

— Не. — Гласът му леко потрепна. Ясно беше, че се опитва да сдържи емоциите си. — Не знам нито къде са, нито къде ги водят, не знам дори защо ги отведоха. Джеб не ми е говорил много за това, каза само, че Чакала и хората му го търсят, а ние трябва да открием Едем, преди те да открият нас.

— Значи не знаем дори в каква посока са тръгнали — прошепнах аз и погледнах към вратата. Зийк поклати глава и заби юмрук в страничната облегалка. Надзърнах навън към слабото червено зарево над покривите и останките на църквата, която бе изгоряла почти до основи. Улиците бяха вече тихи. Освен замиращите пламъци, нищо друго не показваше, че бандитите изобщо са идвали. Хората на Чакала си разбираха от работата — бяха ударили бързо, ефективно и смъртоносно, а после просто се стопиха в нощта.

Поне повечето от тях.

— Чакай тук — казах на Зийк. — Ей сега се връщам.