Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (17)

Глава 17

Взирахме се една в друга, напълно неподвижни. Когато очите ни се срещнаха, аз почувствах ясно всичко, което се случваше наоколо ни — слюнката на Бесния, която капеше по земята, кървавите струйки, размазани по бузите ми.

Рут отстъпи назад и си пое дълбоко дъх.

— Вампир!

Викът й отекна от навеса, понесе се в дъжда и тя се обърна да избяга. Бесният изпищя в отговор зад гърба ми, а вампирът в мен се освободи с рев. Хвърлих се инстинктивно напред и преди Рут да успее да направи и крачка, аз я връхлетях и я блъснах в стената. Тя видя порасналите ми зъби и запищя.

— Млъкни! — изревах аз, но се сдържах. Не се стрелнах напред, не забих зъби в тънката й шия. Вампирът в мен зави от гняв, искаше да я ухапя, да я убия. Разтреперана от усилието да го удържа, аз се втренчих в момичето и извих яростно устни.

— Миналата нощ ти беше на стълбите до стаята ми, нали? — попитах аз. — Стори ми се, че чувам стъпки. Душила си около мен през цялото време, чакала си нещо да се случи.

— Знаех си — изпъшка тя и се сви от страх. На лицето й бяха изписани непокорство и ужас. — Знаех си, че нещо в теб не е наред. Никой не ми вярваше, но аз си знаех! Зийк ще ти изтръгне сърцето, като разбере, че си вампирска кучка!

Изсъсках, наведох се към нея и оголих зъби пред лицето й.

— Твърде самодоволна си за човек, който след малко ще умре.

Тя пребледня.

— Не можеш!

Усмихнах се, сама не знаех дали говоря сериозно.

— Защо да не мога?

— Зийк ще разбере! — рече тя, вече паникьосана и протегна ръце да се защити. — И Джеб ще разбере! Не можеш да ме убиеш!

— Аз съм вампир! — изревах аз, вече на ръба. — Защо да не мога?

— Алисън!

Замръзнах, сякаш целият свят замря за секунда. Заля ме порой от емоции, сменяха се толкова бързо, че не успявах да ги различа. Ужас, гняв, вина, съжаление. Какво правех? Какво ме беше прихванало, по дяволите? Виждах Рут размазано, обзе ме погнуса и смайване. След миг щях да я убия. Но най-лошото от всичко…

Отпуснах ръце и се обърнах бавно към… Зийк, който стоеше на няколко метра от нас. Беше извадил пистолета си и се целеше в сърцето ми.

Гледахме се мълчаливо в дъжда. За един сюрреалистичен миг ме обзе усещане за дежавю, спомних си първата ни среща в онзи изоставен град. За разлика от тогава обаче очите на Зийк бяха каменни, а устните му — стиснати. Сега беше сериозен.

— Пусни я, вампире.

Стомахът ми се сви, когато чух това обръщение от неговата уста — студено, твърдо и категорично.

— И защо да го правя? — попитах предизвикателно. — Ти ще ме застреляш веднага щом си тръгне.

Той не го отрече, само продължи да ме гледа и очите му блещукаха в дъжда. Изчаках още малко и се отпуснах примирено.

— Махай се оттук — казах на Рут, без да я поглеждам и тя веднага изхвърча изпод навеса, застана до Зийк и ме зяпна с ококорени, изпълнени с омраза очи.

— Доведи Джеб — нареди спокойно Зийк, без да ме изпуска от поглед. — Кажи на всички в къщата, но не се връщай тук. Остани вътре с децата и заключи вратите, разбра ли?

Тя кимна, хукна към къщата и закрещя, а от пискливия й глас цялото ми тяло се напрегна. До няколко минути всички мъже във фермата щяха да се втурнат насам с брадви, вили и пушки. Време беше да изчезвам, но първо трябваше някак да се справя със Зийк.

Извадих меча и той се скова. Издърпа мачетето, като все така се целеше с пистолета в гърдите ми. Гледах го и се борех с отчаянието, което се опитваше да ме пречупи. Щях да се бия с него. Зийк нямаше да ме пусне, не и след онова, което бях сторила на Рут. Съжалявам. Това исках да му кажа, но знаех, че не му пука. Съжалявам, че всичко свърши така, но ти няма да ме оставиш да си ида, а аз няма да остана тук и да умра, дори заради теб.

— Това няма да ме спре — казах аз и застанах така, че да мога да отскоча, ако се наложи. — Много по-бърза съм от теб. Дори да изпразниш пистолета в сърцето ми, няма да ме убиеш. Аз вече съм мъртва.

— Ще те забавя — отвърна той, като описа елегантна дъга с мачетето и острието просветна в мрака. — Повече не ми трябва.

Той отстъпи встрани бавно и предпазливо, а аз го последвах. Започнахме да се въртим един срещу друг, с готови за удар оръжия, без да се изпускаме от поглед, а Бесният съскаше и ръмжеше в клетката зад нас.

— Колко? — попита Зийк с каменно лице, а аз се намръщих объркана. — Колко от нас ухапа? — студено обясни той. — От кого си се хранила? Кейлъб? Дарън? Да се притеснявам ли, че и те може да се превърнат в Бесни или вампири?

— Не съм хапала никого от вас — сопнах се аз, ядосана, че изобщо си го е помислил. Само че знаех, че не съм права. Естествено, какво друго да си помисли? — Не съм се хранила от никого — повторих, вече по-спокойно. — А и не става така. Накрая щях да убия някого и той щеше да се превърне в Бесен.

— Като Джо.

Стомахът ми се сви, но опитах да запазя спокойствие.

— Аз… не исках да става така. — Толкова ми се щеше да ми повярва. — А и може би няма значение. Сигурно вече е бил заразен от глигана.

Това не беше извинение, сама не вярвах в него и знаех, че и Зийк няма да повярва. Той мислеше, че аз съм превърнала този Бесен.

Зийк поклати глава.

— Само си ни използвала — прошепна той, сякаш с болка. — През цялото време. Вече всичко разбирам — никога не си вярвала в Едем, никога не си вярвала в нищо. Искала си само лесен източник на храна. И аз се вързах. — Той стисна челюсти. — Господи, оставих Кейлъб и Бетани сами с един вампир.

Сърцето ми се сви, въпреки че предателството ме изгаряше. Този Зийк беше друг, това бе ученикът на Джебедая Крос, момчето, което цял живот бе учено да мрази вампирите и всичко, свързано с тях. Очите му бяха ледени, а изражението — неразгадаемо и каменно. За него вече не бях Алисън, а безименен демон, враг, създание, което трябваше да бъде убито.

Е, това е. Стиснах оръжието си и видях, че той прави същото. Пристъпвахме бавно, всеки чакаше другият да свали гарда. Той имаше предимство заради пистолета, но аз бях сигурна, че няма представа колко бърз може да бъде един вампир. Застреляше ли ме, щеше да боли, но след това щях да скъся дистанцията и…

Спрях се за миг. И… какво? Ще го убия? Ще го посека, както направих с онези мъже и бесния глиган? Вече усещах жаждата за кръв да жужи нетърпеливо във вените ми. Дори да го обезоръжа, не можех да си имам вяра, не можех да бъда сигурна, че демонът няма да скочи върху него и да го разкъса.

Очите на Зийк ме следваха неотлъчно. Почти видях как пръстът му се свива върху спусъка, когато се изправих и плъзнах меча в ножницата. Той свъси чело и на лицето му се изписа объркване, а аз поклатих глава.

— Не мога да го направя. — Обърнах се изцяло към него и вдигнах ръце, преди да ги отпусна до тялото си. — Застреляй ме, ако искаш, но няма да се бия с теб, Зийк.

Той не помръдна, в очите му воюваха противоречиви чувства, макар че дулото не помръдна. От къщата долетяха викове, чух стъпки в калта.

Отстъпих назад, към външната стена и гората от другата й страна.

— Сега си тръгвам — казах тихо, а Зийк вдигна леко пистолета и стисна устни. — Няма да ме видиш повече и няма да говоря с никого, преди да си отида. Ако искаш, застреляй ме в гръб, но по един или друг начин ще се махна оттук.

Почти се извърнах, подготвих се за изстрела и експлозията от болка в гърба си. Зийк постоя още малко така, после отпусна пистолета с въздишка.

— Върви си — прошепна той, без да ме погледне. — Махай се и не се връщай. Не искам да те виждам никога повече.

Не отговорих. Обърнах се и прекосих разстоянието до стената, като се взирах в ръба й.

— Алисън.

Зийк стоеше на същото място, но с гръб към мен и още стискаше пистолета в отпуснатата си ръка.

— Вече сме квит — измърмори той — Но… това е последната услуга, която ти правя. Ако те видя отново, ще те убия.

Отново се извърнах към стената, не исках да покажа колко ме боли и как жадувам да се хвърля отгоре му, за да види какъв демон съм всъщност. Гърлото ми гореше, но преглътнах сълзите и гнева, зарових ги под студено безразличие. Знаех, че накрая ще се стигне дотук.

Приклекнах леко и скочих към върха на стената, като откривах пролуки, за които да се хвана, за да изкача трите метра ръждив метал. Приземих се от другата страна точно когато зад мен отекнаха четири бързи изстрела — от пистолета на Зийк. Извърнах се и видях дупки в метала на няколко метра от мястото, където бях прехвърлила оградата. Не се беше целил в мен, искаше само да покаже пред Джеб, че ме е прогонил и не е оставил един вампир да се измъкне без бой.

Пред мен се простираше полето, а оттатък — тъмната гора. Чух зад гърба си стъпките на Зийк — връщаше се при Джебедая и семейството си, където му беше мястото.

Аз също тръгнах — далеч от оградата, хората и безопасния рай, който беше само една лъжа. Представих си как пропастта между мен и Зийк се разширява все повече и повече, докато се отдалечаваме един от друг и всеки изчезва в собствения си свят, където другият не би могъл да оцелее. Когато стигнах до гората, където ме чакаха Бесни, демони и други ужасии, бездната бе станала толкова огромна, че вече не виждах другия й край.