Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (13)

Глава 13

— В нея има нещо странно — прошепна Рут.

Отворих очи, когато тихият й, изпълнен с яд глас достигна до мен през брезента. Според вътрешния ми часовник слънцето тъкмо беше залязло, макар че небето още светлееше. Чувах как хората се разхождат из лагера и се готвят за тръгване, но останах в палатката още малко. Дочувах части от разговор и се вслушвах в гласовете.

— Не ти ли се струва странно — продължи Рут настойчиво, — че се появи ей така посред нощ и съвсем случайно се натъкна на Зийк и Кейлъб? Какво изобщо знаем за нея? Защо е обикаляла сама онази нощ — Зийк така и не каза нищо за това. Как е оцеляла толкова време сама?

Обзе ме лека тревога. Това глупаво момиче продължаваше да рови. В гърлото ми се надигна ръмжене, но се наложи да възпра фантазиите си как я отвличам в гората.

— Мисля, че крие нещо — продължи Рут. — Още по-лошо, мисля, че е опасна. Ако идва от вампирски град, може да е всякаква. Може да е крадла или убийца. Няма да се изненадам, ако вече е убивала.

Станах и излязох от палатката. Рут замълча, но виждах, че се взира в мен над главата на Тереза. Възрастната жена изглеждаше невъзмутима, докато сипваше супа в купите, но Матю и Бетани се обърнаха да ме погледнат с широко отворени очи.

Потиснах гнева си и забелязах, че Зийк и Дарън стоят на няколко метра от тях и говорят със съпруга на Тереза, Сайлъс. Възрастният мъж сочеше към небето със съсухрената си ръка, а момчетата кимаха сериозно, сякаш го разбираха. Бях любопитна и тръгнах към тях, без да обръщам внимание на шепота зад гърба ми.

— Сигурен ли си, старче? — попита Дарън, когато приближих. Зийк ми се усмихна, кимна и нещо в корема ми потрепна. Сайлъс изсумтя в бялата си брада и се втренчи гневно в Дарън.

— Лакътят никога не ме лъже — обяви той и рошавите му вежди настръхнаха. — Боли така само когато наближава буря. Върти ме много силно, значи бурята ще е голяма.

Хоризонтът беше чист. Първите звезди блещукаха над дърветата и небето се обагряше в тъмносиньо. Разбирах защо Дарън е скептичен, но Зийк се взираше небето така, сякаш можеше да види приближаващата буря.

— Добре — рече той, когато внезапен порив на вятъра разроши косата му. — Минаха няколко дни, откакто прекосихме онзи поток. Водата ни свършва, така че дъждът идва навреме.

— Ще спрем ли? — попитах аз и Дарън изсумтя.

— Не — отвърна Зийк, без да му обръща внимание. — Освен ако стане твърде опасно, Джеб ще иска да продължим въпреки бурята. Бесните обичат да нападат в лошо време. Не можеш да ги чуеш, че приближават, докато не връхлетят отгоре ти. Не е безопасно да спираме по време на буря.

Спомних си една друга буря, видях как Бесните наближават към мен в дъжда и потреперих.

— Ако изобщо завали — вметна Дарън и Сайлъс пак се намръщи. — Но предполагам, че е по-добре да те убие мълния, отколкото Бесните. Поне ще стане бързо.

— Е, ако не друго, най-сетне ще се изкъпеш — сопна му се Зийк. — Не е чудно, че не успяхме да простреляме нищо, животните надушват вонята ти от километри.

Дарън небрежно му показа среден пръст и Зийк само се изсмя.

* * *

Както бе предсказал Сайлъс, скоро на хоризонта се събраха тъмни облаци и закриха луната и звездите, а вятърът се засили. Просветваха мълнии, зловещи бели нишки се гърчеха из облаците, а гръмотевиците тътнеха след тях.

Падна истински порой — дъждът шибаше лицата и телата ни, дрехите ни подгизнаха. Хората продължаваха да вървят със сведени глави, привели рамене срещу вятъра. Аз изостанах, за да следя за опасности. Освен това не исках някой да забележи, че дъждът не ми пречи, че кожата ми не настръхва от студ, а вятърът не ме кара да треперя. Земята бързо се превърна в мочурище и аз гледах как Зийк дърпа Кейлъб и Бетани през най-трудните разкаляни участъци и ги носи на гръб, когато стане твърде дълбоко. Децата трепереха и Бетани се разплака, защото падна в една локва, която почти я погълна, но Джеб дори не забави крачка.

Дъждът не спираше. Няколко часа преди зазоряване през постоянния съсък на шуртящата вода проникна нов звук — нисък рев. Отначало беше съвсем тих, но се засилваше все повече, докато склонът започна да се спуска и се озовахме на бреговете на тъмна бързотечна река.

Джебедая застана до водата със скръстени ръце и плътно стиснати устни и се втренчи гневно в нея. После се обърна, направи знак на Зийк и аз се приближих, за да чувам гласовете им над рева на водата.

— Дай въжето — нареди Джеб и посочи към раницата на Зийк.

— Сър?

Джеб се намръщи и се извърна, за да огледа отново водата.

— Всички да се приготвят, ще я прекосим.

Приближих се още малко. Зийк се колебаеше и се взираше с тревога в реката.

— Не мислиш ли, че трябва да спрем за тази нощ? — попита той. — Да изчакаме нивото на водата малко да спадне. Течението е твърде бързо за децата.

— Тогава някой да им помага — отвърна Джеб безмилостно. — Трябва да минем на другия бряг още тази нощ.

— Сър…

— Йезекил — прекъсна го Джеб и се втренчи в него. — Не ме карай да повтарям.

Зийк издържа на погледа му няколко секунди и се извърна.

— Накарай всички да се приготвят — каза Джебедая толкова делово, че ми се прииска да му забия един в челюстта. — Щом минем на другия бряг, ще си починем. Но искам първо да се окажем в безопасност.

Зийк кимна неохотно.

— Слушам, сър.

Той отстъпи назад и свали раницата си, а Джеб се обърна и отново се загледа в реката. Погледът му се задържа върху нещо близо до брега, което не можех да видя, и тънките му устни се изопнаха още повече.

Изчаках да се върне при групата, където Зийк и Дарън развиваха въжето, после тръгнах бързо към реката и погледнах надолу. Тя течеше с невероятна скорост, тъмна и гневна. Зачудих се какво си въобразява Джеб — нима наистина беше толкова упорит и бездушен, че да настоява за подобно нещо? Особено когато в групата имаше деца!

Светна мълния и блясъкът й внезапно се отрази в чифт мъртви бели очи. Сепнах се и се вгледах надолу по течението, в една канара близо до водата. Само че вече виждах, че не е канара, а едно от онези рогати създания, които бродеха из равнините на огромни стада. Това беше подуто и по всичко личеше, че е мъртво — лежеше на една страна, устата му бе озъбена, а огромните бели очи — изскочили от орбитите. Повя вятър и аз долових познатата воня на гнило и нещо гадно над водата.

Стомахът ми се сви и аз хукнах да помогна на Дарън и Зийк да развият въжето. Значи Джеб все пак не е гадно копеле. Добре е да го знам. Макар че се зачудих защо не каза поне на Зийк, че в района сигурно има Бесни. Сигурно щеше да е от полза помощникът му да е наясно с това. Може би не искаше да се разчува, за да не се паникьосат останалите или просто не смяташе, че трябва да обяснява заповедите си. Ако не друго, поне решението му да минем на другия бряг вече изглеждаше разумно.

* * *

Бесните се страхуват от дълбоки и бързи води, беше ми казал Канин в болницата. Никой не знае защо — не могат да се удавят, но може би не разбират защо земята под тях вече не ги удържа. Или се страхуват, защото усещат, че реката е по-могъща от тях. Така или иначе, откакто се появиха, не приближават дълбоките води. Запомни това, някой ден може да ти спаси живота.

Зийк взе въжето и нагази в калта към едно дебело дърво край брега, а аз забързах към него.

— Как ще я прекосим? — попитах, докато той увиваше въжето около дънера. Завърза го здраво, погледна ме и се усмихна мрачно, стиснал свободния край.

— Ще се държим за него.

— Как? — Озърнах се към дънера. — Въжето е от тази страна на реката. Няма да ни е от полза, докато не минем на другия бряг.

— Точно така. — Зийк въздъхна и омота другия му край около кръста си. Взирах се в него с тревога и той изкриви лице. — Поне този път вече съм мокър.

Погледнах към кипналата вода и поклатих глава.

— Не е ли малко… опасно?

— Опасно е. — Зийк срещна погледа ми. — Джейк не може да плува, а не искам да рискува друг. Трябва да го направя аз.

Преди да отвърна, той си свали ботушите и якето и ги остави на билото на склона. После, пред очите на останалите, се спусна по насипа, като се хлъзгаше в калта и стигна до водата. Поспря за миг, вгледа се в отсрещния бряг, после в реката и се хвърли в кипящите води.

Подводните течения веднага го уловиха, но той заплува към брега, като гребеше мощно в бурната вода. Гледах как тялото му изскача на повърхността и от време на време потъва надолу. Всеки път, щом изчезнеше, прехапвах буза и стисках юмруци, докато главата му отново изникнеше над водата. Беше отличен плувец, но все пак имаше няколко напрегнати моменти, преди да стигне задъхан до другия бряг. Останалите завикаха възторжено, когато се добра до едно дърво, върза въжето за дънера му и седна тежко в калта. Явно беше изтощен.

Въпреки това се надигна отново, когато останалите тръгнаха към реката и зачака на брега, за да им помогне да я пресекат. Аз изостанах. Рут слезе първа, вероятно нямаше търпение да се добере до Зийк. След нея Сайлъс и Тереза прекосиха ужасно бавно и мъчително, като напредваха едва-едва, стиснали силно въжето.

Дарън се обърна към мен и каза:

— Твой ред е, Алисън.

Подаде ми ръка, а аз погледнах към трите деца, Кейлъб, Бетани и Матю, които стояха сгушени едно до друго на брега.

— Ами те?

— Зийк ще се върне да им помогне — отвърна Дарън. — Ще преведе Бетани или Кейлъб, а аз ще взема другия. Джейк ще помогне на Матю. Не се тревожи, не ни е за първи път. Ще бъда точно зад теб. — Той се усмихна и ми направи знак да тръгвам. — Разбира се, ако имаш нужда от помощ, за мен ще бъде удоволствие да те отнеса на гръб до другия бряг.

— Не, благодаря. — Не приех подадената ръка и тръгнах по въжето. — Мисля, че ще се справя и сама.

Водата беше истински шок, но не заради студа, той не ме притесняваше, разбира се, а защото силата на подводното течение, което се опитваше да ме засмуче, беше впечатляваща. Ако бях човек, който не умее да плува много добре, вероятно щях да се притесня.

Не беше много дълбоко, водата стигаше едва до гърдите ми, но течението ми пречеше на всяка крачка. Някъде зад мен Дарън извика да продължавам и гласът му почти се изгуби в рева на реката. Обърнах се — малката срамежлива Бетани се беше вкопчила в шията му и висеше на гърба му, стиснала здраво очи.

Точно когато се обърнах, огромен дънер се понесе към нас, подскачайки по повърхността на реката. Извиках на Дарън, но дървото се движеше твърде бързо и предупреждението ми закъсня. То се блъсна в него, откъсна го от въжето и той изчезна сред вълните. Бетани успя да изпищи само веднъж, преди да потъне. Не се замислих, просто действах. Пуснах въжето и се гмурнах във водата, а течението ме повлече като парцалена кукла. Пречеше на опитите ми да се добера до повърхността, затъркаля ме по дъното и вече не знаех кое е горе и кое — долу. За няколко секунди се паникьосах… докато осъзнах, че водата не може да ме нарани. Аз не дишах, нямаше опасност да се удавя.

Щом спрях да се боря с течението, стана много по-лесно. Реката ме понесе и аз започнах да се оглеждам за Бетани и Дарън. Зърнах за миг синя дреха и се хвърлих натам. Изминаха няколко безкрайни секунди, докато успея да сграбча отпуснатото, подскачащо във водата момиченце и да го издърпам при себе си. Стараех се лицето му да остане над водата. Забих крака в дъното и усетих как течението се блъска в тях, а после поех към брега. Стигнах до сушата, положих Бетани по гръб и се отпуснах до нея, взирайки се с тревога в лицето й. Търсех признаци на живот, но тя изглеждаше мъртва — клепките й бяха спуснати, устата — леко притворена, а русата й коса — оплетена и полепнала по лицето. Като че ли не дишаше. Долепих ухо до гърдите й, като се опасявах, че няма да чуя нищо. Само че чух. Сърцето й биеше — слабо, но биеше. Тя беше жива.

Надигнах се, прехапах устни и се вгледах в неподвижното дете. Имах известна представа какво трябва да направя, в Покрайнините бях видяла как извлякоха едно момче от наводнена канавка. Спасителят му се опита да го съживи, като дишаше в устата му и натискаше гърдите му, докато останалите зяпаха. За нещастие момчето беше мъртво и майка му отнесе у дома безжизненото му тяло. Страхувах се, че и с Бетани ще стане така.

Е, определено ще стане, ако не сториш нещо, Алисън.

— По дяволите! — изпъшках аз, отворих внимателно устата й и стиснах носа й. — Нямам представа какво правя, да знаеш — предупредих я, преди да се наведа над нея. Трябваше да си напомня да поема дълбоко дъх, за да мога да го изпусна бавно в устата й.

Направих го пет-шест пъти и усещах как стомахът й се издува и свива, но тя си оставаше все така отпусната и безжизнена. Зачудих се дали да притисна гърдите й, както беше направил онзи мъж с момчето, но се отказах. Още не си знаех силата и не исках да й строша ребрата. Почти ми призля от тази мисъл.

На седмото издишане, тъкмо когато бях готова да призная поражението си, Бетани внезапно се задави, изгъргори и започна да кашля, а от устата и носа й рукна вода. Отдръпнах се облекчена, а тя опита да се надигне, преви се на две и повърна вода и кал в тревата. Погледна ме разтреперана и малкото й телце се стегна.

— Спокойно — казах аз, защото си спомних колко изплашено ме гледаше преди. Заради Рут най-вероятно. — Падна в реката, но вече си в безопасност. Когато си готова, ще идем при другите…

Бетани се хвърли към мен, прегърна ме през врата и зарови лице в рамото ми, а аз се сковах от изненада и не знаех какво да направя. Тя подсмръкна и измърмори нещо неразбираемо, а после пак се сгуши в мен. Малкото й вратле беше съвсем близо, на сантиметри от бузата ми. Бяхме съвсем сами; нито Зийк, нито Рут, нито Джебедая Крос можеха да ни намерят. Щеше да е много лесно просто да се наведа и…

Престани. Затворих уста и усетих как зъбите ми се прибират, а после внимателно откъснах детето от себе си.

— Хайде да идем при другите — казах аз и се изправих. — Сигурно ни търсят.

Поне така се надявах. Може би Джебедая вече ни бе обявил за мъртви и беше продължил. Вгледах се в кипящата река и се смръщих. Надявам се Дарън да е оцелял, помислих аз и тръгнах по брега с Бетани. Вече няма как да му помогна.

Вървяхме дълго по калния бряг на реката. Течението ни беше отнесло много по-далече, отколкото предполагах. Бетани хлипаше и подсмърчаше, особено когато се наложи да газим в дълбоката кал, но аз отказах да я нося на гръб. Накрая тя се укроти и се затътри мрачно след мен.

Дъждът най-сетне беше спрял, а зората бързо наближаваше, когато забелязах една фигура да върви по брега към нас. Крачеше решително и оглеждаше калта и водата. Видяхме се почти едновременно и когато наближих, примигнах изненадана. Не беше Зийк, както очаквах, нито Рут, нито дори Дарън.

Беше Джеб.

Бетани внезапно се откъсна от мен и се запрепъва към Джебедая, който — каква изненада! — се наведе и я взе на ръце. Гледах изумена как я утешава и я гали по главата и се зачудих дали това не е някой отдавна изгубен негов близнак, който не е безсърдечно копеле.

Бетани посочи към мен и аз се сковах от стоманения му поглед. Той остави детето и се приближи, а безизразното му лице не издаваше мислите му.

— Поздравявам те за смелостта, Алисън — каза Джебедая, когато стигна на няколко крачки от мен и аз примигнах смаяна за втори път тази нощ. — Не знам как и защо си го направила, но ти спаси един от нас и аз няма да го забравя. Благодаря ти. — Той замълча, после добави много сериозно: — Може би не съм те преценил правилно.

— Ами Дарън? — попитах аз. Не знаех дали да повярвам на тази неочаквана промяна в отношението му. — Търси ли го някой? Добре ли е?

— Дарън е добре — отвърна Джеб, отново без да промени изражението си. — Успя да се хване за дънера, щом изскочи на повърхността, после се заклещи между две скали надолу по течението и го издърпахме на брега. Вече почти бяхме изгубили надежда за теб и Бетани. — Той замълча и погледна детето нежно, почти бащински. — И двете сте големи късметлийки.

Внезапно Джеб се изпъна и пак стана рязък и делови.

— Хайде — нареди той. — Зората наближава и трябва да се върнем в лагера. Реката много ни забави, затова довечера ще тръгнем по-рано. Хайде, бързо.

Последвахме го до лагера, където посрещнаха Бетани с прегръдки и сълзи на облекчение, а мен — с усмивки и кимвания. Тереза дори ми хвана ръката и я стисна с костеливите си пръсти, като нареждаше как бог ме бил изпратил и те били много благодарни, че съм се присъединила към семейството им. Аз се смутих, извиних се и се оттеглих в края на лагера, където обикновено разпъвах палатката си. След като приключих с нея, станах, обърнах се и едва не налетях на Зийк.

— Оп-па!

Той вдигна ръце, за да ме задържи. За миг бяхме толкова близо един до друг, че видях сребърните пръстени около зениците му и долових пулса на шията му. Гладът се обади, но аз веднага го потиснах.

— Извинявай.

Отстъпих назад. Дрехите и косата му още бях влажни и той миришеше на река.

— Аз… просто исках да видя дали си добре — каза Зийк и прокара пръсти през косата си, за да я отметне назад. — Е, добре ли си? Нямаш счупени кости, нито скрити травми, нали? Из дробовете ти не плуват рибки?

Усмихнах се изморено.

— Е, може да има една-две лещанки, но съм сигурна, че ще ги изкашлям до утре — отвърнах аз и той се засмя. Стомахът ми винаги се свиваше, щом чуех смеха му и аз се обърнах към палатката. — Но мисля, че за тази вечер ми стига толкова. Винаги се изморявам след премеждия на косъм от смъртта. — Престорих се, че се прозявам и покрих устата си с ръка, в случай че зъбите ми са се издължили. — Ще се видим утре, Зийк.

Той посегна към мен, преди да успея да се отдръпна, хвана един кичур от мократа ми коса и прекара пръсти през него. Аз се сковах, а Гладът се размърда, озадачен от това неочаквано развитие.

— Алисън.

Усмивката му ме изпълни с топлина и едва устоях на порива да докосна кожата му и да усетя топлината й. Венците ми пулсираха, зъбите опитваха да пробият и аз с мъка се удържах да не пристъпя напред и да наведа глава към шията му.

— Радвам се, че си тук — прошепна той без никакво смущение. — Хубаво е да има на кого да разчиташ. Надявам се, че ще останеш, за да видим заедно Едем.

Той дръпна нежно косата ми и се обърна. Аз се загледах след него, а Гладът, копнежът и онова странно смущение пърхаха в мен. Пропълзях в палатката, завих се през глава с одеялото и се опитах да заспя и да забравя за Йезекил Крос. За допира му, за топлината му, за това колко силно бях пожелала да забия зъби в гърлото му и наистина да го направя мой.