Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (12)

Глава 12

На следващата вечер се събудих замаяна и леко дезориентирана. Не лежах в хладната успокояваща пръст; бях си избрала стая на висок етаж в стария жилищен комплекс, по-далече от групата. Наложи се да изкача изпочупените стъпала и да прекарам деня в стая без прозорци, легнала на бетонния под, но нямаше друг начин. Не исках някой да се натъкне на мен и да види, че спя непробудно.

Върнах се на приземния етаж и открих, че повечето хора от групата също сега стават. В средата на стаята Рут и една по-възрастна жена с прошарена коса бяха започнали да раздават храната — отваряха консерви с плодове и ги изсипваха в метални купи и чаши. Работеха много бързо — отваряха консервата, изливаха половината от съдържанието й в купа и я подаваха на някое чакащо дете. След като получи своята порция, Кейлъб се отдалечи с чаша в ръка. Вадеше жълтите парченца с пръсти, но ме видя и спря.

— Здравей, Али — усмихна се той и вдигна купата. — Виж какво откриха Зийк и Дарън вчера! Сладко е. Искаш ли?

— Ами… — Озърнах се към жените и видях, че Рут мак ме гледа кръвнишки. Какъв му беше проблемът на това момиче? — Не сега. Не съм много гладна.

Той се ококори, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Наистина ли? Но ние много рядко намираме такава храна! Трябва да я опиташ, поне мъничко.

Усмихнах се с тъга, защото си спомних как се бях насладила на консерва с плодове. Искаше ми се да хапна малко, но Канин ме беше предупредил, че от обикновената храна ще ми прилошее и тялото ми ще я изхвърли почти веднага. Иначе казано, щях да я повърна, а не исках да правя подобно нещо пред група непознати.

— Ето — Кейлъб ми подаде едно жълто резенче, от което капеше сок и от сладката миризма леко ми се догади. — Вземи от моите.

— Може би по-късно. — Размърдах се неспокойно и отстъпих крачка назад. Още усещах неотклонния поглед на Рут на тила си. — Виждал ли си Зийк?

— Той винаги е при Джеб, когато се събудим. — Кейлъб пъхна още едно парченце в устата си и ме дари с жълто-оранжева усмивка. — Обикновено го виждаме чак след закуска.

— Ето, скъпа. — Една по-възрастна жена се приближи до мен с купа, наполовина пълна с гъста каша от разноцветни парченца и стомахът ми се обърна. — Така и не ти благодарихме, че си намерила Кейлъб снощи. Знам, че сигурно си гладна — ето, хапни. Няма да кажем на останалите, че не си изчакала реда си.

Потиснах една въздишка, взех купата и отвърнах с усмивка:

— Благодаря.

— Вече си една от нас — каза жената и се върна при останалите, но забелязах, че щади левия си крак. Опитах да си спомня името й и не успях.

Излязох навън с купата, за да намеря Зийк.

Открих го да говори с Дарън близо до строшената порта — обсъждаха плана за нощта. Телосложенията им бяха сходни — слаби и мускулести, жилави и силни, само че Дарън беше тъмен, а Зийк — светъл и русокос. Вероятно те вършеха по-тежката физическа работа, защото групата се състоеше предимно от жени, деца и старци. Имаше и един чернокож мъж на средна възраст — май че се казваше Джейк — който също помагаше, но имаше проблеми с рамото, затова по-тежките задачи се падаха на двете момчета.

— Мисля, че трябва да отделим още малко време и да потърсим храна — казваше Зийк, когато се приближих, — но Джеб иска да тръгнем още щом приключим с яденето. Смята, че вече сме се забавили прекалено много, а с него на глава не се излиза. О, здравей, Алисън! — кимна ми той, а Дарън ме изгледа и се отдалечи. Аз вирнах показалец към гърба му.

— Какво му става?

— На Дарън ли? — Зийк сви рамене. — Той си е такъв, не му обръщай внимание. Смята, че трябва да изчакаме още една нощ, преди да продължим, за да претърсим и останалата част на града. Вчера извадихме късмет, открихме един минимаркет, който не беше напълно разграбен и Дарън смята, че може да има още. — Зийк въздъхна и поклати глава. — Прав е, но за нещастие каже ли Джеб, че е време да тръгваме, значи тръгваме.

— Това е откачено. Ето — казах аз и му подадох порцията си. Той примигна от изненада, но я взе и благодари. — Нима не иска да спирате дори за храна? Защо бърза толкова?

— Винаги е бил такъв — отвърна Зийк и сви безгрижно рамене, после извади парченце бял плод и го пусна обратно в купата. — Не ме гледай така, не аз измислям правилата. Просто ги налагам. Джеб обаче винаги ни мисли доброто, затова не се тревожи. Като стана дума, ти хапна ли нещо? Няма да спрем няколко часа и трябва да се нахраниш, преди да потеглим.

— Добре съм — отвърнах аз, като избягвах погледа му. — Вече ядох.

— Йезекил! — извика познат глас. Джеб излезе от жилищната сграда и му помаха. — Готови ли сме вече?

— Да, сър! — отвърна Зийк и тръгна към него, но спря, за да даде купата на един възрастен човек, който седеше до порутения фонтан. — Всички си събират нещата. Готови са да тръгнат, след като се нахранят.

Двамата се отдалечиха, потънали в разговор, а аз се обърнах и се озовах лице в лице с Рут, която се взираше в мен. Бяхме почти еднакви на ръст, затова можех да я гледам право в тъмните кафяви очи. О, боже, ама тя не просто не ме харесваше, тя ме ненавиждаше. Което беше доста неблагодарно от нейна страна, особено след като спасих братчето й. Особено след като нямах никаква представа защо ме мрази толкова.

— Какво ще обичаш? — попитах аз и извих вежда.

Тя се изчерви.

— Знам каква си — изсъска тя и стомахът ми се сви. — Знам защо си тук и защо се въртиш наоколо.

Присвих очи и се вгледах внимателно в нея. Чудех се дали осъзнава в какво опасно положение се намира.

— Така ли?

— Да. Затова дойдох да ти кажа, че няма да стане. Зийк не се интересува.

О, сега вече ми се изясни. Едва не се изсмях в лицето й.

— Виж, не се тревожи за това — отвърнах аз, като се опитвах да звуча разумно. — И аз не се интересувам от него по този начин.

— Хубаво — рече тя, но още ме гледаше напрегнато. — Защото нещо в теб не е… както трябва.

Веселието ми се изпари, сетивата ми се изостриха като при заплаха, вампирът в мен напираше да я нападне и да я накара да замълчи, преди да се е превърнала в проблем, но аз го обуздах.

— Не мислиш ли, че малко преиграваш с правилото „Не говори с непознати“? — попитах аз, а Рут стисна устни.

— Ти криеш нещо — рече тя и отстъпи крачка назад. — Не знам какво е и не ми пука, но Зийк е твърде добър, за да го съсипе такава като теб. Той има злощастния навик да вижда добро във всеки и е прекалено свестен, за да се усети, когато го използват. Затова те предупреждавам да държиш мръсните си лапи далеч от него. В противен случай ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си дошла при нас. — Преди да успея да отговоря, Рут се завъртя рязко и тъмните й къдрици подскочиха. — И стой далече от Кейлъб! — извика тя през рамо.

— Очарователно — измърморих под нос и усетих как зъбите ми напират във венците. — Е, поне знаем кой ще бъде ухапан пръв, нали така?

Скоро след това, нахранени, със събран багаж и готови за тръгване, единайсет души се събраха край фонтана, потънали в тих разговор и започнаха да ми хвърлят любопитни погледи, докато се спотайвах в сенките. Тогава, сякаш по невидим знак, групата потегли и трима младежи, петима възрастни, три деца и един вампир поеха тихо през града към шосето. Вървяхме бързо — дори децата и двамата старци крачеха решително и целеустремено — и скоро градът се стопи зад нас.

* * *

— Е, Алисън, как е там? Ти идваш от вампирски град. Виждала ли си много бездушни демони?

Потиснах въздишката си. Явно това беше въпросът на вечерта. Вече ми бе зададен от Тереза, възрастната жена с болния крак; от Матю, луничаво десетгодишно хлапе, и от Рут, която се поинтересува (със съвършено сериозна физиономия) дали съм била вампирска курва. Разбира се, после Кейлъб попита какво значи „курва“ и тя му даде доста смътно и неясно обяснение, като не спираше да ми се хили над главата му. Ако Зийк и Джеб не бяха наблизо, щях да забия един юмрук в носа на самодоволната кучка.

Този път въпросът дойде от Дороти, руса жена на средна възраст с отсъстващи зелени очи и безизразна усмивка. Тя често изоставаше малко от групата, взираше се надолу по пътя и се хилеше. Понякога махаше на някого в далечината, само дето там нямаше нищо. Друг път внезапно започваше да пее с цяло гърло, например „Удивителна благодат“ или „На хълм далеч оттук“, докато някой не й кажеше да замълчи, винаги много мило.

Подозирах, че й хлопа дъската, може би дори няколко, но на моменти изглеждаше напълно нормална. Както сега, за нещастие — беше достатъчно с всичкия си, за да задава въпроси, на които не исках да отговарям.

— Не — измърморих аз, забила поглед в пътя. Не поглеждай тази откачена жена; не я поглеждай и може би всичко ще отмине. — Не съм виждала много вампири. Не съм, и толкоз.

— Откъде знаеш? — попита Дороти и аз я изгледах с подозрение, забравила, че не бива да осъществявам зрителен контакт. Тя се усмихна отнесено. — Демоните-вампири са майстори в маскировката — продължи тя за мое огромно неудоволствие. — Хората си мислят, че са чудовища-робовладелци с червени очи и големи зъби, но те точно това искат да си мислим. Всъщност може да изглеждат като всички останали. — Тя сниши глас до шепот: — Ето затова са толкова опасни. Може да изглеждат съвсем като хора. Като Тереза, например. Или като мен. Или като теб.

Усетих лека паника и я потиснах.

— Не знам тогава — отвърнах и свих рамене. — Виждала съм много хора в града. Може всички да са били вампири — нямам представа.

— О, има начин да разбереш дали някой е демон — продължи Дороти, кимайки сериозно. — Демоните мразят слънцето, защото на светло избухват в пламъци. Не могат да устоят на гледката на кръв и освен това не дишат като нас. Най-важното обаче е… — Тя се приведе към мен и аз усетих как зъбите ми напират във венците. Исках да я ухапя, за да замълчи. — Най-важното е, че демоните са обградени от червено сияние — аурата на злото, която малцина могат да видят. Трябва да знаеш как да гледаш и е трудно да се забележи от разстояние, но по нея можеш да различиш вампира от човека. Точно като бялото сияние около ангелите, които понякога минават по пътя. — Тя замълча и се ухили замечтано към хоризонта, където шосето се срещаше с небето. — О, и сега минава един! Виждаш ли го? Отдалечава се от нас.

На пътя нямаше никого. Пред нас не се виждаше абсолютно нищо, освен някаква огромна кафява птица, кацнала на една ограда. Изгледах Дороти предпазливо и се дръпнах встрани. Тя размаха ръце, а птицата се изплаши и излетя с шумно пърхане.

— Това Гавраил ли беше? Или Ариел? — трескаво посочи Дороти, а после се нацупи. — О, изчезна! Толкова са срамежливи. Но май че беше Гавраил.

— Дороти! — Зийк се появи отнякъде и се усмихна, когато го погледнах отчаяно над рамото на откачената жена. — Алисън още не ни познава добре и може малко да се притесни от твоите ангели. Все пак, не всички ги виждат като теб.

— О, вярно! Извинявай, скъпи. — Дороти го стисна за рамото и се ухили налудничаво, но той само й се усмихна. — Понякога забравям. Ти самият си ангел, знаеш ли? Йезекил, ангелът на смъртта.

Зийк леко се смути и ме погледна извинително, а Дороти го потупа по ръката и се обърна към мен.

— Мисли си, че може да ме заблуди — прошепна тя така силно, че всички можеха да я чуят, — но аз знам, че е маскиран ангел. То е ясно. Когато си виждал толкова много ангели, винаги познаваш.

Опита се да потупа и моята ръка, но не улучи, защото аз се плъзнах плавно встрани. Това не я смути и като си мърмореше под нос, Дороти тръгна към едната страна на пътя и се втренчи в далечината. Вероятно търсеше своите свенливи ангели. Зийк въздъхна и поклати глава.

— Съжалявам — каза той с печална усмивка. — Забравих да те предупредя за Дороти. Малко й хлопа дъската, ако не си го усетила още. Вижда ангели през ден.

Тялото ми олекна от облекчение. За секунда се бях притеснила, че съм закъсала.

— А някой от вас виждал ли е истински вампир? — попитах аз, защото се чудех заради кого всъщност трябва да се тревожа. — Ако оставим настрана зъбите, ноктите и червените очи, някой тук знае ли как всъщност изглеждат?

— Е, Дороти твърди, че е виждала един, но не може да си спомни точно къде или кога, така че не се знае. Освен нея… — Той сви рамене. — Джеб. Цялото му семейство е било избито от вампир, когато е бил дете. Той казва, че винаги щял да го помни, за да може да го убие, ако някога го срещне отново.

Погледнах към Джебедая, който предвождаше групата и вървеше бързо по шосето, без да се обръща, и се запитах в какво ли го е превърнал този изпълнен с гняв, негодувание и омраза живот.

След известно време, тъкмо когато вътрешният ми часовник ме предупреди, че до зори остават два часа, Джеб вдигна ръка и ни извика да спрем. Зийк дотича до него, той тихо му каза нещо и Зийк се обърна към нас.

— Ще устроим лагер! — извика той и махна с ръка, а групата веднага тръгна към сухата трева край пътя.

— Джейк, Сайлъс, вие поемате първата смяна. Тереза — кимна той към възрастната жена, — Дарън ще помогне на Рут с вечерята. Ти почивай заради болния крак, поне няколко часа. — Дарън измърмори нещо и Зийк завъртя очи. — Да, горкичкият Дарън, принуден е да готви и да чисти, което никак не е мъжествено. Сигурно после ще го накарат да си върже престилка и да бави бебета. — Изсмя се, когато Дарън се обърна и направи някакъв знак с ръка. — Може да сме приятели, но не сме чак толкова близки, Дарън.

Изостанах и се загледах в Зийк, който разчисти един участък, а после натрупа съчки над сноп суха трева и запали огън бързо и ефикасно, сякаш го беше правил много пъти. Тъкмо се питах откога ли пътуват, когато Рут внезапно изхвърча от палатката си и ме изгледа с вдигнати вежди.

— Какво става, гражданке? — извика тя и ми се усмихна мило. — Не знаеш как се опъва палатка ли? И тригодишно дете може да го направи. Искаш ли Кейлъб да те научи?

Аз потиснах порива да я удуша, най-вече защото Зийк беше наблизо.

— Не, ще се справя, благодаря.

Свалих торбата от рамото си, минах покрай нея и се дръпнах на стотина метра от кръга палатки около огъня. Хвърлих моята на земята и се втренчих яростно в нея.

Е, добре, ще го направя. Надали е чак толкова трудно, нали?

Клекнах, извадих един дълъг метален кол и се смръщих.

Това пък за какво е? Да не би да трябва да пронижеш някого с него? Нима палатките вървят с комплект за убиване на вампири?

Всъщност беше доста просто, веднъж като го схванеш. Металните колчета придържаха ъглите на палатката към земята, а два пластмасови пръта я държаха изправена от вътрешната страна. Бях много горда със себе си, защото успях да я опъна от първия опит, но тъкмо се занимавах с колчетата, когато тя се срути отгоре ми.

Зийк се засмя и се пъхна при мен, докато аз ругаех и се опитвах да я вдигна отново. Той взе пластмасовата рамка, сложи я на мястото й с лекота, придобита с опит и оправи всичко.

— Ето — рече Зийк, като още се хилеше. — Паднала ти се е една от по-паянтовите, за нещастие, но не е зле като за първи път. Трябваше да видиш как се справяше Рут в началото. Никога не съм чувал толкова ругатни от нашето нежно цвете.

Подсмихнах се — чувствах се възмездена.

— Не изглежда много стабилна — признах аз и леко разклатих пластмасовата тръба, която поддържаше стената. Зийк пак се изкикоти. Имаше хубав смях, нищо, че ми се подиграваше.

— Само гледай да не блъснеш рамката и ще издържи. Освен ако излезе силен вятър или някой налети върху нея, без да иска, или я полази някоя мравка. — Той се ухили. — Всъщност ние сме свикнали палатките да ни падат на главите. Повечето хора дори не ги оправят, когато стане така.

Изсумтях.

— А ако се разрази голяма буря…

— Поне ще останеш суха, докато се търкаляш из полето.

Засмях се. Чувствах се странно, не се бях смяла от доста време. После осъзнах колко близо сме един до друг, сгушени под мъничкия купол от брезент. Виждах съвсем ясно лицето му дори в мрака: бръчиците около устата и очите му, бледия белег на челото, почти скрит от русата му коса. Чувах ударите на сърцето му и усещах как кръвта пулсира във вените му. За миг се зачудих каква ли е на вкус, какво би било, ако го привлека към себе си и потъна в онази наслада.

Това ме изплаши и аз се отдръпнах. Ако бях дори мъничко гладна…

Зийк се изчерви, прокара пръсти през косата си и аз осъзнах, че съм се втренчила в него.

— Ще тръгвам — прошепна той и се обърна към изхода. — Другите… май трябва да им помогна. — Приведе се, готов да излезе. — Ако имаш нужда от нещо, само кажи. Сигурно скоро ще вечеряме. А, да, това е за теб.

Той посегна някъде встрани, взе нещо и го хвърли в палатката, а то се стовари на земята сред облак прах: дебела синьо-бяла завивка с една-единствена дупчица в ъгълчето.

Погледнах го, смаяна — в Покрайнините завивка като тази можеше да се изтъргува за купони за храна за цял месец, а той просто ми я даваше! Не беше възможно.

— Аз… не мога да я приема — прошепнах аз и му я върнах. — Нямам какво да ти предложа в замяна.

— Не ставай глупава — усмихна се Зийк, леко объркан. — Не е нужно да ми даваш нищо, твоя е. — Някой му извика от другия край на лагера и той вдигна ръка. — Идвам! — После ми кимна. — Трябва да вървя. Ще се видим на вечеря.

— Зийк! — извиках тихо аз, а той спря и се обърна към палатката. — Благодаря.

Устните му се извиха в крива усмивка.

— Не се притеснявай, всички се грижим един за друг. — Той удари леко по брезента. — А и както казах, ако палатката падне върху теб, не се паникьосвай. Ще свикнеш. Никой тук не си прави труда постоянно да вдига разни неща… О, това прозвуча кофти. — Той пак се изчерви, дори по-силно от преди и прокара ръка през косата си. — Ами… аз… ще тръгвам.

Изчаках да се отдалечи достатъчно, преди да се изкикотя в юргана.

След като дръпнах циповете, огледах новото си леговище. Не ми харесваше, че е толкова паянтово и всеки може да се промъкне в него. Освен това се чудех дали тънкият брезент ще спира напълно слънцето, когато се издигне в небето. Не знаех дали ще се събудя, ако внезапно се възпламеня, или просто ще си отида тихо и кротко от този свят, докато тялото ми става на пепел, но никак не държах да узная.

Извадих ножа си и направих дълъг прорез в платнището на пода, за да разкрия обраслата с трева земя. Сега поне имах къде да избягам, ако слънцето проникнеше през брезента или възникнеше нещо непредвидено и трябваше скоростно да се спасявам. Винаги си оставяй изход — първото правило в Покрайнините. Тези хора бяха дружелюбни и непретенциозни, но трябваше да бъда предпазлива. Особено в присъствието на Джебедая Крос и Рут.

Легнах и дръпнах юргана над главата си с надеждата, че никой няма да ме безпокои. Когато мракът се спусна над мен, а мислите ми забавиха ход и станаха по-лениви, аз осъзнах две неща. Едното беше, че не мога да продължавам така вечно, а другото, че Йезекил Крос е твърде съвършен, за да оцелее дълго в този свят.

* * *

Тази първа седмица си беше курс по разминаване на косъм.

Слава богу, не лумнах в пламъци, докато спях в кекавата палатка, но се събудих от неприятна жега и ми се прииска да можех просто да се заровя в хладната земя, по-далеч от слънцето. Колкото до проблема с дежурствата, на втората нощ поговорих със Зийк и го убедих да ми дава винаги първата смяна, което означаваше, че ще стоя навън само два часа след зазоряване. Отначало това беше страшно мъчение. Дългото палто ме пазеше донякъде от утринните лъчи и аз оцелявах, като се спотайвах в сенчестите участъци и никога не се извръщах към изгряващото слънце. По-трудно ми беше да стоя будна, когато вампирските ми инстинкти настояваха да избягам от светлината и да се отдам на съня. Накрая започнах да приемам всичко това като упражнение по издръжливост, каквото би ми възложил Канин — учех се да устоявам на желанието да спя възможно най-дълго.

Човешките ми спътници също ми създаваха неприятности. Като изключим Рут, която продължаваше да ми бъде трън в задника и ми хвърляше отровни погледи дори само да се озърнех към Зийк, и Джеб, който се отнасяше с мен със същата рязка студенина, с която третираше всички останали, хората в групата бяха доста дружелюбни. Което би било добре, стига да не бяха толкова любопитни. Постоянно ме разпитваха за града — какво било да живееш там, как съм избягала. Отговарях възможно най-уклончиво и накрая успях да убедя възрастните, че за мен е твърде болезнено да си спомням за този живот. За мое огромно облекчение въпросите най-сетне секнаха, всички проявиха разбиране и започнаха едва ли не да ме съжаляват. Това не ме притесняваше. Нека си мислят, че съм ужасно изплашена от живота си в Ню Ковингтън; така щях по-лесно да скрия истинската причина за смущението си всеки път щом някой споменеше думата „вампир“.

За нещастие това не беше единственият ми проблем.

Храненето или по-скоро това, че не ядях, също се оказа трудност. Групата спираше два пъти на нощ, за да се храни; веднъж, когато всички се събудеха и веднъж преди зазоряване, докато устройвахме лагера. Порциите бяха малки — по половин консерва фасул или няколко ивички сушено месо, или каквото бяха успели да намерят, уловят и съберат младите. Всички очакваха яденето с нетърпение и след цяла нощ усилен ход без почивка бяха изгладнели.

Всички, освен мен, така че трябваше да измислям какви ли не начини да се отърва незабелязано от храната. С месото и сухата храна беше лесно — скривах ги в ръкавите или в джобовете си, докато не ми се удадеше случай да ги изхвърля. С консервирания фасул, плодовете и яхниите обаче беше по-сложно. Когато можех, давах порцията си на някого или я изсипвах в нечия купичка, макар че ако го правех твърде често, щяха да се усъмнят. Понякога казвах, че вече съм изяла своя дял, веднъж дори хапнах няколко лъжици доматена супа пред Зийк и Джеб и успях да ги задържа в стомаха си, докато се добера с бавна крачка до едно дърво, зад което повърнах.

Чувствах лека вина, че прахосвам оскъдната скъпоценна храна, а момичето от Покрайнините направо се свиваше от ужас в мен, когато изхвърлех хубаво месо в храстите или половин консерва царевица в някоя дупка, но какво можех да сторя? Ако не се преструвах на човек, те щяха да станат подозрителни. Като Рут, която не спираше да ме тормози. Веднъж я чух да говори за мен с останалите, да им внушава подозрения и страх. Повечето възрастни — Тереза, Сайлъс и Дороти — не й обръщаха особено внимание; те си имаха по-големи грижи от ревнивите обвинения на една тийнейджърка. Някои от другите обаче — Матю, Бетани и дори Джейк — започнаха да ме гледат с недоверие. Колкото и да се вбесявах, нищо не можех да направя.

Най-много обаче ме притесняваше Джеб, мълчаливият съдник, чиито пронизващи сини очи не пропускаха нищо. Макар че беше водач, той като че ли странеше от останалите, рядко разговаряше с тях и всички се страхуваха да го доближат. Донякъде беше добре дошло, че се държи така. Сякаш не се интересуваше какво правят или говорят хората, стига да следват водачеството му. Ако не беше Зийк, който предаваше заповедите му на останалите, нямаше да има никаква връзка с тях.

Всъщност можех да се обзаложа, че ги познавам по-добре от него. Знаех, че Кейлъб обича сладко, а Рут се ужасява от змии. Изпитах огромно удоволствие, когато една нощ намерих една по-големичка край пътя и я пъхнах в палатката й. При спомена за писъците й се подсмихвах доволно чак до сутринта. Знаех, че Тереза (възрастната жена с болния крак) и Сайлъс, съпругът й, са женени от трийсет и девет години и следващата есен ще празнуват кръгла годишнина. Знаех, че Джейк е изгубил жена си, когато ги нападнал Бесен преди три години и оттогава не е казал и дума. Тези факти и спомени, тези късчета от живота им се промъкваха в мен и оставаха там, макар че правех всичко възможно да страня от всички. Не исках да знам нищо нито за миналото им, нито за тях, защото с всеки изминал ден все повече осъзнавах, че скоро ще се наложи да се нахраня, а как щях да го направя, ако знаех, че Дороти припада при вида на кръв, а осемгодишната Бетани едва не умряла от ухапване на лисица предната зима?

Но именно Зийк продължаваше да ме обърква и да събужда възхищението ми. Ясно виждах, че всички го обожават. Въпреки че беше помощник на Джебедая, той винаги бе готов да помогне и се грижеше за хората, но така и не поиска отплата, никога не очакваше нищо в замяна. Държеше се уважително с възрастните и беше търпелив с децата, което ме караше да се чудя как е възможно да са така различни с Джеб. Или може би Джеб си позволяваше да се държи така заради Зийк. Не ми се виждаше честно да стоварва толкова отговорности на неговите плещи, защото на него не му се занимава, но коя бях аз, че да го правя на въпрос?

Една нощ, когато устроихме лагера малко по-рано от обичайното, аз тръгнах към огъня и с изненада установих, че Зийк седи край пламъците и чете на Бетани и Кейлъб. Приближих се смаяна. Не можех да повярвам, но в скута му наистина лежеше голяма черна книга, той четеше с ниския си приятен глас, а двете деца се бяха настанили до него.

— „И Мойсей простря ръката си над морето, и призори водата се върна на мястото си; а египтяни бягаха насрещу водата. Тъй потопи Господ египтяни всред морето. И водата се върна и покри колесниците и конниците на всичката фараонова войска, които бяха влезли подире им в морето; не остана ни един от тях. А Израилевите синове минаха по сухо презсед морето; водите бяха тям като стена отдясно и стена отляво. Него ден Господ избави израилтяните от ръцете на египтяни; и Израилевите синове видяха египтяните мъртви на морския бряг. Израилтяните видяха великата ръка, която Господ показа над египтяни; народът се уплаши от Господа и повярва на Господа и на Неговия служител Моисея.“^[1]

В гърлото ми се появи горчива буца. За миг се видях как седя с Лепката, как се гушим в студената ми стая над отворена книга. Зийк не вдигна очи и не ме забеляза, но аз слушах как чете тихо и спокойно, виждах как Кейлъб и Бетани гълтат всяка дума и усетих странен копнеж.

— Йезекил!

Гласът на Джебедая отекна над лагера и Зийк вдигна глава. Видя, че старецът го чака на няколко метра встрани, затвори книгата и я подаде на Кейлъб.

— Подръж я за малко — чух го да казва, преди да разроши косата на детето и да се изправи. — Веднага се връщам.

Исках да разгледам тази книга, да я подържа в ръце и да прочета заглавието. Бетани ме видя и се ококори, стана и хукна след Зийк, като остави Кейлъб да стои сам до огъня, на метри от един вампир.

Объркан, Кейлъб проточи врат, вгледа се в мен и се усмихна.

— Здравей, Али! — рече той, когато се приближих. — Ако търсиш Зийк, той си тръгна преди малко. Но ще се върне.

— Може ли да я видя?

Посочих към подвързания том в ръцете му, но Кейлъб се поколеба.

— Тя е на Зийк — отвърна той и я стисна още по-здраво. — Каза да му я пазя.

— Няма да й направя нищо — обещах аз и коленичих в студената трева. — Моля те.

Детето постоя така още малко, после се усмихна.

— Добре, но ако ми почетеш.

— Аз… — Част от мен се сви при спомена за уроците с Лепката и как ми заби нож в гърба за благодарност. Въпреки това бях любопитна и ако това бе единственият начин да видя книгата, без да я изтръгна от ръцете на Кейлъб… — Ами, добре — отвърнах и той засия.

Подаде ми я и се примъкна по-близо до крака ми, готов да слуша, а аз се настаних до огъня. Взирах се в подвързаната с кожа книга, първата, която виждах, откакто бях напуснала Ню Ковингтън. Нямаше заглавие, в центъра на корицата грееше само един златен кръст, като онзи на шията на Зийк. Завъртях я и видях, че ръбчетата на страниците са позлатени.

— Почети ми, Али — настоя Кейлъб и се примъкна още по-близо до мен. Аз извъртях очи и разлистих книгата. Страниците зашумяха и аз стигнах до лентичката, която бележете средата й. Мястото ми се стори не по-малко подходящо от всяко друго.

Зачетох бавно, защото буквите бяха миниатюрни и странни, в непознат за мен стил.

— „Обърнах се и видях всякакви угнетения, които стават под слънцето; и ето, сълзите на угнетените, а утешител нямат; силата е в ръцете на потисниците им, а те утешител нямат.“^[2]

Усетих хлад в стомаха си. Кога беше писано това? Сълзите на угнетените, а утешител нямат; силата е в ръцете на потисниците им, а утешител нямат. Като че ли говореше за целия свят, за сегашния свят. Преглътнах с мъка и продължих.

— „И аз казах: блазе на мъртвите, умрели отдавна, повече, отколкото на живите, които живеят досега; а по-блажен от едните и другите е онзи, който не е още съществувал, който не е видял лошите работи, що се вършат под слънцето.“^[3]

Потреперих и затворих книгата. Кейлъб ме гледаше, свъсил объркано чело.

— Какво означава това?

— Точно този пасаж — отговори един глас над нас — не е за малки ушенца.

Смутена, аз бързо се изправих и застанах пред Зийк, който ме гледаше развеселено и угрижено едновременно.

— Ела да вечеряме, плъхче — каза той на Кейлъб, а малкият се ухили и хукна към Рут и хората, които се събираха наоколо й. Зийк ме гледаше, сбърчил чело, макар че ми се струваше по-скоро заинтригуван, отколкото обезпокоен.

— Не знаех, че можеш да четеш — рече тихо той.

Свих рамене и му подадох книгата.

— Доста потискаща история — отвърнах аз. Не исках да покажа колко ме е впечатлила. Зийк се усмихна и я взе.

— На места е така, но има и други, в които можеш да намериш утеха, ако знаеш къде да търсиш.

— Например?

Той отвори книгата и прелисти на определено място, сякаш я знаеше наизуст.

— Ето тук — Зийк ми я подаде отново и посочи едно изречение. — Любимият ми цитат!

— Зийк! — извика Рут и гласът й отекна зловещо над лагера. — Казвал ли си на Дарън, че може да вземе твоята порция?

— Какво? Не!

Дарън побягна със смях и Зийк хукна след него, а той му извика да побърза, ако иска да му остави нещо. Наведох се над пасажа.

— „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене.“^[4]

Колко хубаво, казах си аз, докато гледах как момчетата се гонят из лагера, но знаех, че не е точно така. Джеб беше прав — вече никой не бдеше над нас. И колкото по-скоро Зийк осъзнаеше това, толкова по-дълго щеше да оцелее в този ад.

* * *

На следващата вечер изпълзях от палатката и установих, че Зийк и Дарън са клекнали на края на лагера и разговарят тихо. Изглежда се опитваха да не привличат вниманието, което, разбира се, разбуди любопитството ми. Изтърсих пръстта от ръкавите си и се промъкнах към тях.

— Знаех си, че така ще стане — мърмореше Дарън, когато приближих. — Трябваше да се запасим добре, когато имахме възможност. Кой знае кога ще стигнем до друг град.

— Какво става? — попитах аз и клекнах до тях. Зийк ме погледна, въздъхна и призна:

— Провизиите са малко. С това темпо храната ще свърши до ден-два, дори да намалим дажбите. — Той прокара ръка през косата си. — С Дарън мислим да идем на лов, но Джеб не иска групата да се дели, не и когато има опасност да се натъкнем на Бесни. А и използваме това — той вдигна лък и колчан стрели, — което още повече усложнява положението. Почти невъзможно е да издебнем елен на открито, но по залез имаме най-голям шанс.

Дарън ме дари с мимолетна усмивка. Аз примигнах от изненада и отвърнах със същото. Явно поне те не бяха повярвали на клеветите на някои хора, макар че не бях чувала Рут да говори за мен пред Зийк или Джебедая.

— Защо не използвате пушки? — попитах аз, като си спомних за пистолета на Зийк и пушката с рязана цев, която Джеб разнасяше. Зийк поклати глава.

— Нямаме патрони. Използваме огнестрелно оръжие само за защита или при спешен случай, а тъй като положението още не е чак толкова критично, ще ловуваме с лък и стрели.

На земята лежеше мушама, от която се подаваше още един лък. Зийк проследи погледа ми и въздъхна.

— Обикновено Джейк идва с нас — обясни той, — но напоследък рамото много го боли и няма сила да опъне тетивата.

— Аз ще дойда.

Момчетата се спогледаха.

— Бързо схващам — добавих аз, без да обърна внимание на извитата вежда на Дарън. — Движа се тихо и съм по-силна, отколкото си мислите. Сигурна съм, че ще му хвана цаката.

— Не е заради това — каза колебливо Зийк. — Просто… не искам да ти навличам неприятности с Джеб и да рискувам да промени решението си да останеш с нас. — Той посочи към другото момче. — Дарън ме следва като изгубено кученце, това му е работата, но… — Той хвърли буца пръст към лицето му. — Но ти си нова и Джеб няма да е доволен, ако се отдалечиш от групата. Най-добре ще е този път да не идваш. Съжалявам.

Навъсих се раздразнено — вампирската ми гордост беше наранена. Само да знаехте! Мога да поваля елен, преди дори да сте го забелязали. Въпреки това премълчах и свих рамене.

— Както искаш.

— Може би следващия път, нали? — рече Дарън и ми смигна. — Ще ти покажа как става.

Аз настръхнах, но Зийк грабна лъка си и се изправи.

— Да тръгваме — рече той и се протегна. — Джеб няма да тръгне без мен, надявам се, затова ако реши да накаже някого, ще пострадам само аз. Хората трябва да ядат, без значение дали това му харесва. Алисън — добави той, когато и аз се изправих, — ще му кажеш ли къде сме отишли? — Зийк ми се ухили. — След като се отдалечим достатъчно, разбира се. Готов ли си, Дарън?

— Разбира се — въздъхна Дарън и нарами лъка и колчана със стрелите. — Нека безплодното усилие започне.

Зийк извъртя очи и го блъсна игриво. Дарън му отвърна със същото и го последва, когато хукна ухилен заднишком. Гледах как мракът поглъща стройните им силуети, които се смаляваха все повече, докато накрая изчезнаха сред хълмовете. След това се наведох, взех третия лък и колчана и се отдалечих в противоположната посока.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Въздъхнах и погледнах към Рут, която държеше две димящи купи с храна и се мръщеше неодобрително.

— Измъкваш се, а? — попита тя и присви очи. — На Джеб няма да му хареса. Къде отиваш?

— Защо просто не си измислиш нещо? — попитах я аз, пристъпих към нея и останах доволна, когато отскочи назад. — Нали все това правиш. — Тя се изчерви и усмивката ми стана още по-широка. — Забелязах, че гледаш Зийк и Джеб да ги няма, когато разпространяваш клеветите си. Страх те е, че ще усетят, че лъжеш, а?

Рут изглеждаше така, сякаш е готова да ме зашлеви и част от мен се надяваше да го направи. Бях сигурна, че няма да е толкова самодоволна с някой липсващ зъб. Тя опита да се овладее и стисна купите толкова силно, че кокалчетата на тънките й пръсти побеляха.

— Не знам за какво говориш — рече най-сетне тя, а аз изсумтях. Рут видя лъка в ръката ми, ухили се и вирна брадичка. — Да не си въобразяваш, че ще хванеш нещо? Какво разбираш ти от лов? Ако си мислиш, че Зийк ще забележи жалките ти опити да се изявиш, много си се объркала.

— Да. Като убия елен, за да не умрете от глад заради параноята на един луд, аз ще се изявя. — Извъртях очи. — Какво гениално прозрение! Защо не идеш да кажеш на Джеб?

— Не се прави на много умна — изсъска тя. — Мислиш се за специална само защото си от вампирски град. Да не мислиш, че не виждам как спиш далече от останалите, как се правиш на тайнствена и не казваш нищо за мястото, от което идваш?! — Рут изви отвратено устни. — Просто търсиш внимание, нашето и на Зийк. Личи си по поведението ти.

Този път наистина й се изсмях.

— Еха, ама доста си параноична, а? Зийк знае ли каква невероятна кучка можеш да бъдеш? — изхилих се аз и лицето й стана алено. — Но сега нямам време за това. Забавлявай се с хипотезите си, пръскай отрова колкото си искаш. Аз смятам да свърша нещо полезно. Може би и ти трябва да опиташ.

— Ти си ненормална, разбра ли? — извика тя, когато й обърнах гръб. — Криеш нещо и аз ще разбера какво!

Отдалечих се от лагера и започнах да оглеждам хоризонта, търсейки плячка. Опитах се да не мисля за възможността да се върна, да я спипам в края на лагера, да я повлека ритаща и скимтяща в мрака и да й разкъсам гърлото. Не защото ме дразнеше, при това ужасно много, а защото беше заплаха и вампирските ми инстинкти ми повеляваха да я убия, за да я накарам да замълчи, преди да ме е разобличила.

Опитах да насоча мислите за смърт и насилие към настоящата си задача. Нямах търпение да ловувам отново. Открих група рунтави рогати животни, скупчени до плитък вир, но реших, че са твърде едри, за да се занимавам с тях. Не че не можех да ги убия; ако изгубеха достатъчно кръв, щяха да умрат като всяка друга твар, но ако се върнех в лагера, нарамила такова огромно създание, щях да събудя силни подозрения. Затова обикалях тихо из хълмовете, докато не открих стадо по-дребни сърни и елени, които пасяха по един тревист склон. Оставих лъка и се запромъквах през тревата срещу вятъра, докато накрая толкова се приближих, че виждах как потрепват хълбоците им и долавях миризмата на кръвта във вените им.

Свърши се доста бързо. Малкото еленче, което бях набелязала, разбра какво го е постигнало точно преди да го хвана. Останалите се пръснаха, но аз успях да хвана младока за рогата и да го поваля настрани. Завъртях рязко главата му, счупих му врата и той умря на мига.

Когато падна потрепващ на земята, устоях на порива да забия зъби в шията му — знаех, че неговата кръв няма да ме засити. Вдигнах го на раменете си и тръгнах към мястото, където бях оставила лъка и колчана. Хвърлих трупа, взех една стрела и я забих между ребрата му. Може да бях параноичка, но щеше да ми е трудно да обясня защо нося елен със счупен врат, а не със стрела в тялото.

Хванах го за рогата и бях готова да го повлека, когато долових познат шум откъм пътя. Замръзнах и се зачудих къде съм го чувала, когато на хълма изникнаха два фара и се спуснаха към мен. Стомахът ми се сви, кръвта ми се смрази. Хвърлих се в тревата и се загледах в странните машини, които забавиха ход и спряха от едната страна на пътя. Един едър брадат мъж изключи едната и се изплю в тревата. Другарят му, който беше по-дребен, също спря своята. За миг главата ми опустя, борех се с порива да хукна в мрака и да не поглеждам назад.

Не. Не е възможно. Та аз ги убих.

— Почакай малко — рече по-едрият и тръгна със залитане към тревата. Другият въздъхна.

— Какво правиш, Ед?

— Ами, пикая. Проблем ли има?

Брадатият се извърна и след секунда се чу шуртенето на струя в прахта.

Взрях се в тях и чак ми прималя от облекчение. Това не бяха същите мъже. И този имаше рошава брада, но кафява, а не русолява и беше малко по-широк в раменете. После обаче видях нещо друго: татуировка на лявото му рамо, ухилено куче с остри зъби. Същата като на онези двамата.

Другият измърмори нещо, слезе от машината и бръкна в джоба на якето си. Извади малка бяла кутия, издърпа една цигара с устни, запали я и лениво запуши. Ед приключи, закопча се, обърна се и хвана кутията, която другият му подхвърли.

— Остана ли бира? — попита той, докато изтръскваше цигара от пакета.

— Една кутия.

— Е, дай я насам.

— Майната ти.

Гледах ги и мислех трескаво. От опит знаех, че появата на тези мъже е лоша новина: те бяха жестоки, въоръжени и безмилостни. Ако видеха другите от групата… потреперих. Трябваше да ги спра или поне да се върна да предупредя останалите. Но докато клечах там и ги гледах как си подават сребристата кутия, разбрах, че дори да тичам с всички сили, пак няма да стигна навреме. Знаех колко бързи са чудовищата им. Щяха да се доберат до групата, преди да успея дори да наближа. Трябваше да измисля друг начин.

Друг начин. Разбира се, това беше най-очевидният избор. Нямаше как да не се сетя за него, нищо, че все се опитвах да го игнорирам.

Дали да ги… убия? Тази мисъл беше много изкусителна и усетих, че зъбите ми порастват в отговор. Можех да ги убия, да се нахраня, да скрия телата и машините и никой нямаше да разбере. На кого щяха да липсват тук, в мрака?

Прокраднах се към тях, но тогава си спомних другите двама. И тях бях срещнала на такъв пуст път. Спомних си крясъците им, ужаса и паниката, изписана на лицата им. Спомних си стъклените очи и отпуснатите им крайници и стиснах юмруци. Не можех да го направя. Нали се опитвах да не ставам чудовище. Всяка смърт, всеки отнет живот заради Глада все повече ме сближаваше с моя демон. Ако започнех да убивам наляво-надясно, той щеше да ме превземе напълно и тогава какво щеше да ми попречи да нападна Кейлъб или Зийк в мрака и да им разкъсам гърлата?

А дали да не се промъкна и да повредя някак машините им; да им нарежа гумите или да източа резервоарите? В такъв случай обаче щеше да се наложи да се приближа съвсем и въпреки вампирските ми умения имаше опасност да ме забележат. Дори да успеех да се измъкна, те щяха да разберат, че е идвал някой и да претърсят района. Което нямаше да е добре за групата.

Изръмжах от безсилие. По дяволите, трябваше да сторя нещо. Да ги забавя някак, за да се върна и да предупредя останалите. Огледах пътя и в двете посоки с надеждата да ми хрумне някаква идея и забелязах в далечината голямо дърво, близо до асфалта.

Отдалечих се от хората и забързах към дървото. Стволът му беше дебел и извит, сигурно неведнъж го бе удряла мълния. Клоните му бяха изкривени и приведени, без никакви листа. Като цяло изглеждаше по-скоро мъртво, отколкото живо.

Рев на двигатели разкъса тишината. Мъжете отново бяха запалили машините си и приближаваха, а светлината на фаровете обливаше шосето. Опрях рамо в дънера, натиснах с все сила и набих крака в пръстта и хлъзгавата трева. Отначало упоритото дърво ми се опъна, после стволът се разцепи с рязко изпукване, наклони се бавно към земята и се сгромоляса с тътен, като препречи половината път.

Ревът на машините наближаваше. Ако успееха да избегнат преградата, щяха да стигнат до групата първи и аз нямаше да мога да предупредя никого. Изругах, сграбчих клоните и ги затеглих, като очаквах онези всеки миг да изникнат на билото. Ярки светлини разкъсаха мрака и осветиха дънера, а аз се шмугнах в тревата.

— О, мамка му!

Машините спряха. Мъжете слязоха, единият тръгна към дървото, изрита го и клоните му проскърцаха. Другият се почеса по брадата и го огледа с отвращение.

— По дяволите! — измърмори той, като се взираше в мрака. — Мислиш ли, че ще можем да го заобиколим?

— Няма да прекарам мотора оттам! — изрева другият и вирна пръст към гъстите бурени и храсти край пътя, съвсем близо до скривалището ми. — Последния път спуках гума и беше голям зор, докато я оправя. Освен това другите скоро ще дойдат.

— Е, тогава млъквай и ми помогни да го преместим.

Другият избълва порой от ругатни, но се приближи и сграбчи дънера. Оставих ги да се борят със старото дърво и се отдалечих тихо през тревата.

Хукнах към лагера, който вече беше събран и всички се готвеха да потеглят. Видях Дарън и Зийк с Джебедая и Рут. Дарън държеше няколко кльощави зайци и изглеждаше смутен, а Зийк като че ли спореше с момичето. Бяха твърде далече, за да ме забележат, но долових части от разговора им благодарение на вятъра и напрегнах вампирските си сетива.

— Не ми пука, че палатката й е празна — каза Зийк и протегна ръце в умолителен жест. — Джеб, не можем да я оставим просто така. Кълна се, видях я точно преди с Дарън да идем на лов. Рут, сигурна ли си, че не си я виждала да тръгва след нас или да напуска лагера?

— Не — отвърна тя. Звучеше почти угрижена. — Както ти казах, никой не я е виждал тази нощ и когато разбрах, отидох да проверя в палатката й. Празна е и нещата й ги няма. Не мислиш, че си е тръгнала завинаги, нали?

— Така или иначе — прекъсна ги студеният глас на Джеб, — не можем да я чакаме. Обясних й това още в началото. Ако иска да ни напусне, нейна воля. Ако реши да погази правилата като вас двамата тази нощ — натърти той се втренчи в Зийк, — нейна воля. Последствията са за нейна сметка.

— Е, хубаво е да знам това — рекох аз и се приближих до тях. И четиримата се извъртяха към мен.

— Алисън! — възкликна Зийк с облекчение, а Рут ме гледаше така, сякаш току-що беше погълнала паяк. — Ти се върна. Къде беше? Тъкмо щяхме да…

— Да ме изоставите? Да, забелязах. — Погледнах към Джебедая, който се взираше безизразно в мен. Ако изпитваше вина или гняв, че съм подслушала разговора им, по нищо не му личеше. Сега обаче не можех да се занимавам с това. — Джеб, видях мъже на пътя, идват към нас. Карат странни моторизирани велосипеди и имат пистолети.

— Моторизирани велосипеди ли? — попита Рут и погледна смръщено към Зийк. Джеб обаче мислеше по-бързо.

— Бандити с мотори — рече той мрачно, а Рут ахна. Джеб бързо се обърна към мен и Зийк. — Отведете хората далеч от пътя — нареди старецът. — Трябва да се скрием. Веднага!

След миг се чу слаб рев на двигатели и в далечината засияха фарове. Сред групата настана смут и едно от децата запищя.

С Рут и Зийк бързо подкарахме всички по-далеч от шосето, към хълмистата равнина. Събрах забравените кутии, опаковки и купи от земята и ги хвърлих във високата трева, като правех всичко по силите си да залича следите от присъствието ни.

Бандитите наближаваха, ревът на моторите им огласяше нощта. Скрих се зад един пън, а когато фаровете им осветиха лагера, се прилепих към земята. След миг Зийк дойде при мен и легна по корем точно когато един от бандитите се появи на хълма.

Надникнахме над пъна и видяхме бандитите, яхнали странните си машини. Отново ме порази приликата с двамата, които бях срещнала по-рано. Които бях убила. Единият продължи, но спътникът му внезапно спря в края на пътя и изгаси мотора си. Другият зави, върна се и изгаси двигателя на своя.

— К’во гледаш? — изрева той. Дори от такова разстояние вампирският ми слух различаваше идеално думите. Другият поклати глава.

— Не знам. Стори ми се, че чух нещо. Някакъв писък ей там.

— Сигурно е бил заек. Или койот. — Другият се изплю на пътя и извади огромен автомат. — Да гръмна ли няколко пъти за по-сигурно?

Зийк се напрегна и ръката му посегна към пистолета, но аз я притиснах с длан. Стреснат, той се обърна рязко към мен и аз поклатих глава.

— Недей, не хаби куршумите. Вероятно няма да има нужда. — Бандитът пак запали мотора си и аз долових последните му думи над рева на двигателя: — Чакала ще се вбеси, ако не ги намерим. Сигурен беше, че са някъде тук.

Чакала. Къде бях чувала това име? Беше ми познато, знаех, че съм го чувала някъде. И тогава се сетих — един от бандитите, които бях срещнала на пътя, го бе прошепнал точно преди да умре.

Вампирски майтап… На Чакала… щеше да му хареса.

По гръбнака ми плъзна студ. Това не можеше да е съвпадение — татуировките, моторите, бандитите, които бях срещнала преди. Тук имаше нещо, някой нещо премълчаваше.

— Ние какво сме виновни — сви рамене другият. — Тук няма нищо, а на мен ми омръзна да преследвам призраци.

— Дерек и Ройс със сигурност са се натъкнали на нещо. Освен ако смяташ, че просто са продължили без моторите си.

Другият отвърна нещо, но не чух какво заради рева на двигателите, когато мъжете дадоха газ по пътя. Гледах ги как се отдалечават, докато тътенът на машините заглъхна в далечината, а светлините изчезнаха и всичко отново притихна.

Нашите хора бавно излязоха от скривалището си, сякаш се страхуваха да не вдигат шум.

— Добре! — извиси се гласът на Джеб. — Чуйте ме! Вече не е безопасно да вървим по шосетата. От сега нататък ще избягваме главните пътища. И искам да удвоим стражата на всяка смяна! Зийк, заеми се.

— Да, сър.

— Тази нощ искам да изминем много път, така че да тръгваме!

Джеб пое през полюшващата се трева и останалите го последваха, а аз избързах напред и се изравних с него. Той крачеше, без да ме поглежда.

— Какво беше това? — попитах. Той продължи да ме пренебрегва, но не смятах да го оставя на мира. — Ти познаваш тези мъже — добавих по-тихо. — Кои са те? Теб ли търсят?

— Бъркаш се в неща, за които не знаеш нищо.

— Ами, да, нали затова питам. Ако ще ви помагам, искам да знам пред какво съм изправена.

— Нямаме нужда от помощта ти — рече той с леден глас. — Не сме те молили за нея. Тези хора минаха през ада, върнаха се и оцеляват от толкова отдавна, защото не се съмняват в онези, които са отговорни за сигурността им.

— А може би трябва — рекох аз и Джеб втренчи в мен невъзмутимия си взор.

— Не клати лодката, Алисън — предупреди ме той и вирна дългия си кокалест пръст. Зачудих се какво ли ще стане, ако го скърша като вейка. — Ти си с нас само защото аз го позволих и защото не връщам човек в нужда, но не си част от това семейство. Стигнахме прекалено далеч и минахме през твърде много изпитания, за да позволя на някой като теб да ни изложи на опасност. Ти вече ясно показа пълното си пренебрежение към начина ни на живот и затова няма да оспорваш авторитета ми. Нито ще задаваш въпроси за неща, които не разбираш. — Той отново се обърна напред и ускори крачка, за да се отърве от мен. — Ако не ти се нрави как живеем, свободна си да си вървиш — добави Джеб, без да поглежда назад. — Но ако искаш да останеш с тази група, ще приемеш правилата и ще им се подчиняваш като всички останали.

Взирах се след него, изостанала сред стадото. Правилата. Това вече го бях чувала. Не задавай въпроси. Не привличай вниманието. Дръж главата си наведена, а устата — затворена. Само че аз не бях от типа безмозъчни последователи, особено когато правилата бяха толкова безумни. Щом Праведният Джебедая не искаше да ми даде необходимите отговори, щях да ги получа другаде.

Съвсем случайно изостанах и изчаках останалите да ме подминат, докато се изравних със Зийк. Той ме погледна с тревога, сякаш знаеше, че ще задавам неудобни въпроси.

— Здрасти — рекох аз и той кимна, но не каза нищо. Явно чакаше неизбежния разпит. Сигурно ме беше видял да говоря с Джеб и знаеше, че не съм получила отговори. Макар и дружелюбен и непринуден, Зийк не беше глупав.

— Слушай — продължих аз и извърнах поглед. — Аз… исках да поговорим. Нямах възможност преди да се появят онези, така че, благодаря ти.

Той се смръщи объркан.

— За какво?

— Че не ме изостави. — Все така се взирах в хоризонта, където стадо огромни космати животни тромаво крачеха по хълма. — Чух какво каза на Джеб и Рут. Благодаря, че… се застъпи за мен. Никой не го е правил досега.

Замълчах смутено, а Зийк въздъхна.

— Джеб не е… трудно е да го разбере човек — призна той и аз устоях на желанието да изсумтя. — Иска да защити всички, но знае, че ни води през опасни територии и не всеки ще оцелее. Вече видя как неколцина… умряха, докато се опитваха да стигнат до Едем. Групата ни беше много по-голяма.

Той замълча и бързо си пое дъх. Зачудих се какво ли е видял и колко от приятелите му са умрели пред очите му.

— Единствената грижа на Джеб е да ни заведе до там. — Зийк ме погледна, но не извинително. — Ако това означава, че трябва да остави някого по пътя, той е готов на тази жертва. Решителността му е по-силна от моята и понякога забравям това.

— Защитаваш го, защото е готов да зареже някого и да го остави да умре?

— Понякога за да спасиш мнозина, трябва да жертваш малцина. — Той извърна поглед и на лицето му се появи горчива усмивка. — Джеб казва, че съм твърде мек и инатът ми пречи да бъда истински лидер. Не, аз не искам никой да умира, нито да бъде изоставен, но заради подобна слабост може всички да измрат.

— Зийк…

Исках да му кажа, че това е глупаво и че Джебедая Крос е студено, безразсъдно, бездушно копеле, но не можах, защото по някакъв жалък извратен начин бях съгласна с него. Отраснеш ли в Покрайнините, се научаваш да приемаш неприятните истини. Нищо не беше честно. Светът беше жесток, лишен от милост и хората умираха. Просто така стояха нещата. Не ми харесваше, но старецът имаше известно право.

Въпреки това смятах, че е копеле.

— Все пак… — Зийк сви рамене и ми се усмихна смутено. — Радвам се, че се върна и че ни предупреди навреме да се отдалечим от пътя. Затова и аз ти благодаря.

— Няма нищо. — Замълчах и прехапах устни. Моментът сигурно не беше подходящ, както и всички останали, но се чудех как да повдигна въпроса. Заложих на обичайния си подход и попитах направо: — Зийк… кой е Чакала?

Той се препъна, изгледа ме остро и присви сините си очи. Разбрах, че съм напипала нещо, затова продължих:

— Онези казаха, че Чакала търсел някого. Вас търси, нали? Групата. — Кимнах към хората, които вървяха пред нас. — Кой е той и какво иска от вас?

Зийк си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Изостана още, озърна се с тревога и погледът му се задържа на Джебедая в челото на колоната.

— Никой от тях не бива да научи за това — прошепна той, когато се приближих до него. — Те не знаят кой е Чакала и е най-добре да си останат в неведение. Освен Джеб само аз знам нещо за него, затова не бива да споменаваш повече името му, разбра ли? — Зийк затвори очи. — И моля те, не казвай на Джеб, че съм ти казал.

Кимнах.

— И каква е голямата тайна? — попитах аз. — Кой е този Чакал, все пак?

— Той е вампир — отвърна Зийк и стомахът ми се сви. — Много могъщ вампир. Предвожда банда мотористи през цялата страна и ни търси. Другите си мислят, че случайно се натъкваме на банди, които искат да ни навредят, и са достатъчно изплашени и без да знаят какъв е той всъщност. Чакала е техен крал и е по следите ни от две години.

— Защо?

— Защото мрази Джеб — обясни Зийк и сви рамене. — Той едва не го е убил веднъж и Чакала няма да го забрави. Затова го търси, за отмъщение, но ще ни избие всичките, ако ни открие.

В това нямаше особен смисъл.

— Казваш, че един крал-вампир е изпратил моторизираната си армия да обикаля из страната, за да намери някакъв човек, който може да бъде навсякъде, и то само защото му е сърдит? — Зийк се извърна и присви очи. — Какво премълчаваш?

— Не мога да ти отговоря — погледна ме умолително той. — Обещах на Джеб да не казвам на никого и няма да наруша обещанието си, каквото и да кажеш. Съжалявам.

Вярвах му, което беше странно. Не бях срещала човек, който не може да бъде изкушен, поласкан или подкупен, но Зийк като че ли беше от хората, които щом са обещали нещо, пазят тайната до гроб. Въпреки това бях бясна, че оставам в мрака на неведението. Особено след като там се спотайваше могъщ крал-вампир.

Потърсих друга тема, друг начин да се добера до тайните, които пазеше толкова грижливо, но нещо друго привлече вниманието ми.

— Чакай малко — прошепнах аз и се смръщих. — Значи се скитате и търсите Едем от две години?

— Мисля че… — Зийк замълча, а после добави: — Мисля, че това лято ще станат три. Или четири? — Той повдигна рамене. — Вече и аз не знам колко са.

— И все още смятате, че Едем е някъде там?

— Трябва да е там — рече трескаво той. — Ако не е, всички, които изгубиха живота си, които ни се довериха… всичко ще е било напразно. — Лицето му помръкна от болка, но той се съвзе и присви решително очи. — С всяка година наближаваме все повече. Чакала и бандата му ни търсят, но няма да ни открият. Твърде далеч стигнахме, за да ни спрат сега. Трябва да поддържаме вярата на хората. Ако разберат, че ни гони вампир, ще изгубят надежда, а понякога тя е единственото, което ни помага да преживеем още един ден.

Звучеше много изморен и аз внезапно осъзнах какво бреме влачи на плещите си, каква тежка отговорност носи въпреки годините си. Спомних си как потъмняха очите му, когато попитах защо групата пътува нощем и как изражението му се промени, сякаш си припомняше нещо ужасно. Смъртта го беше белязала, изгубените животи му тежаха — знаех, че помни всеки и всичко.

— Какво стана? — попитах аз. — Каза, че имало причина да пътувате нощем. Каква е тя?

Зийк затвори очи. Когато ги отвори, приличаше на друг човек — толкова блед, че се беше състарил с години.

— В началото — започна той, очите му потъмняха, а погледът му стана някак далечен — аз бях най-обикновено сираче от групата. Тогава бяхме много повече и твърдо вярвахме, че ще стигнем до Едем преди зимата. Джеб беше убеден, че градът се намира някъде на западния бряг. Когато потеглихме, никой не предполагаше, че ще се скитаме повече от година. — Той поклати глава, очите му пламтяха. — Първо пътувахме през деня, когато чудовищата спят. Изчаквахме няколко часа след залез, преди да устроим лагер, за да се уверим, че наблизо няма Бесни. Мислехме, че излизат веднага след мръкване и ако изчакаме час-два и те не се появят, значи сме в безопасност. — Гласът му изневери и той поклати глава. — Оказа се, че грешим. Бесните… Бесните се надигат, когато те решат.

Зийк замълча и пое тихо дъх.

— Една нощ — продължи тихо той — устроихме лагер както обикновено, около час след залез. На върха на един тревист хълм, без дървета и храсти, в които да са се скрили Бесни. Поставихме стражи по периметъра и си легнахме. Събудих се от писъци — прошепна той, взрян някъде в далечината. Гласът му беше мрачен. — Изникваха право от земята, изпод палатките ни, без предупреждение. Появиха се изневиделица. Нямахме никакъв шанс.

Потреперих от съчувствие. Сякаш виждах как Бесните изникват от пръстта насред лагер от безпомощни спящи хора.

— Съжалявам — казах аз, но знаех колко безлично звучи това.

— Загинаха много хора, повече от половината — продължи Зийк, сякаш не ме беше чул. — Всички щяхме да измрем, ако не беше Джеб. Бях се вкаменил, не можех да помръдна, дори за да помогна на останалите. Въпреки суматохата, той някак си събра оцелелите и успяхме да избягаме, но мнозина останаха. Съпругът на Дороти, родителите на Кейлъб и Рут… — Той замълча и лицето му се изопна. — Заклех се, че повече няма да изгубим никого така. Никога.

— Бил си дете. — Някак се бяхме приближили един към друг и раменете ни почти се докосваха. — Джеб едва ли е очаквал да се изправиш срещу тях сам.

— Може и така да е. — Не звучеше убеден и продължи със сведена глава, забил поглед в краката си. — Но затова не можем да спрем. Дори един вампир да иска да ни избие, дори… да няма Едем. — Зийк потрепери. — Трябва да продължим, всички разчитат на нас да ги заведем там и аз няма да им отнема това. Само вярата ни е останала. — Той заговори още по-тихо и се вгледа в хоризонта. — Понякога се чудя дали е достатъчна.

— Зийк!

Рут подскачаше към нас и се усмихваше сияйно, стиснала тенекиена чаша.

— Заповядай — каза тя, намъкна се помежду ни и му подаде чашата. — Запазих ти малко кафе. Не е много, но поне е топло.

— Благодаря.

Той й се засмя изморено и пое чашата, а тя му се усмихваше и не ми обръщаше внимание. Вгледах се в гърба и бледата й шия и си представих как забивам зъби в гладката бяла кожа.

— Между другото — продължи Рут и ме погледна невинно, — защо на пода на палатката ти има голям процеп? Като че ли нарочно си го срязала с нож. Какво правиш там, животни ли колиш?

Зийк ме погледна и вдигна объркано вежди. Притесних се, но се опитах да запазя спокойствие.

— Може би винаги си е бил там — отвърнах аз, докато мислех трескаво. — Понякога сънувам кошмари, може да съм го разкъсала, докато съм се въртяла.

Зийк кимна и отпи от кафето, а Рут присви очи и стисна подозрително устни. Не ми вярваше. Реших да мина в настъпление.

— А ти защо ми ровиш из нещата? Нещо конкретно ли търсиш? Аз нямам нищо за крадене.

Тя зина от изненада и деликатните й черти се разкривиха от гняв.

— Да крада ли? Как смееш! Аз не крада!

— Това е добре — продължих аз и й се ухилих. — Защото може случайно да убия нещо в съня си. Особено ако тършува из палатката ми през деня. Навик ми е, от вампирския град — първо мушкаш с ножа, после задаваш въпроси.

Тя пребледня и се сви до Зийк, който ме погледна леко притеснено.

— Откачалка — измърмори Рут и ми обърна гръб, за да покаже пренебрежението си. — Както и да е, Зийк, исках да те питам за дажбите. Много сме зле — какво да направя тази нощ и утре?

Той ме погледна извинително, а аз извъртях очи, отдалечих се и ги оставих да си говорят — беше очевидно, че Рут няма да ме остави да разменя и една дума с него. Не че можеше да ми попречи, като нищо бих тръгнала до тях просто за да я дразня, но като я гледах със Зийк и чувах как сърцето й бие по-бързо заради близостта му, а пулсът й пърха диво на шията, за пръв път от онази самотна нощ на шосето усетих как Гладът се събужда в мен.

А и знаех, че много скоро ще трябва да избера някой от тях.