Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (10)

Глава 10

През първата нощ вървях сред дървета, храсти и оплетени треви, клатех невярващо глава пред необятността на всичко това и се чудех дали някога ще има край.

Път нямаше, не и там, откъдето бях тръгнала. След цял живот зад градските стени този чужд зелено-кафяв свят ми се струваше враждебен и опасен. Сякаш се опитваше да ме повлече надолу и да ме погълне. Тук-таме се натъквах на останки от човешко присъствие — стари къщи, които едва се крепяха под килими от плевели и мъх, няколко ръждиви скелети на коли, погълнати от лози — но колкото повече се отдалечавах от града, толкова по-необятна ми се струваше гората. Нямах представа дали наистина не е безкрайна. Мислех за Ню Ковингтън и се чудех колко ли години ще минат, преди природата да допълзи до стените му и да го погълне съвсем.

За разлика от пустия град с неговите тихи студени улици и мъртви сгради, гората беше жива, тук всичко се движеше. Клоните въздишаха на вятъра, във въздуха жужаха насекоми, из храстите се щураха невидими създания. Отначало това ме изнервяше — бях израсла на улицата, където всеки шум и всяко внезапно движение те карат да подскочиш, готов за бягство — но след няколко нощи в гората, където шумяха същества, които бягаха от мен, стигнах до заключението, че извън града всъщност не ме дебне никаква опасност. Аз бях вампир, най-страховитото нещо тук.

Сериозно грешах, разбира се.

Една вечер, точно след залез, се натъкнах на лениво поточе и известно време вървях по него, за да видя къде ще ме изведе. Зърнах няколко сърни и еноти по бреговете му и предположих, че и други животни ще дойдат на водопой, но вече толкова бях свикнала да ги виждам, че не се замислих особено за това.

Внезапно от сенките пред мен се разнесе нисък рев и аз замръзнах. Нещо огромно и тъмно излезе с клатушкане измежду дърветата и спря на няколко метра от водата. Това беше най-едрото животно, което бях виждала, с рошава кафява козина, огромни рамене и гигантски жълти нокти. То се обърна към мен, подуши въздуха и оголи големите си зъби, някои дълги колкото пръстите ми.

Стомахът ми се сви. Старците в града разказваха истории за дивите създания, които живеели извън стените и се размножавали безпрепятствено, но думата мечка не описваше правдиво това същество. То можеше да разкъса Бесен на две, без да му мигне окото и вероятно би накарало дори вампир да си плюе на петите. Което означаваше, че може би съм загазила.

Мечката се втренчи в мен с черните си очички, изсумтя тихо и поклати някак объркано огромната си глава. Аз стоях напълно неподвижно и опитвах да си спомня какво се прави, ако срещнеш мечка в гората. Хвърляш се на земята? Преструваш се на мъртъв? Това последното не ми се стори много разумно. Бавно протегнах ръка към гърба си и стиснах дръжката на меча, за да го изтегля, ако мечката се втурне към мен. Ако успеех да й нанеса един хубав удар по врата, точно зад главата, сигурно щях да я убия… или поне да я забавя. Ако това не свършеше работа, винаги можех да се покатеря на някое дърво…

Мечката изсумтя към мен, ноздрите й потрепваха. Залюля се напред-назад, изръмжа и разрови пръстта с нокти. По всичко личеше, че е объркана. Може би не й миришех на плячка, може би изобщо не миришех на живо същество. Накрая тя се обърна и с едно последно изсумтяване по мой адрес се заклатушка обратно към дърветата. Изчаках, докато вече не я чувах как тъпче храстите и забързах в противоположната посока.

Добре, значи тук имаше по-големи и по-страшни създания от Бесните. Хубаво беше да съм наясно. Зачудих се защо мечката не ме нападна. Дали беше подушила друг хищник, като нея самата и бе решила да потърси по-лесна плячка? Не знаех, но предположих, че ме е взела за нещо неестествено, което няма място в безкрайния й свят, изпълнен с дървета и зеленина. Дивите животни тук вероятно не бяха срещали много вампири. Зачудих се как ли ще реагират хубостниците в Ню Ковингтън, ако някоя мечка се заклатушка по улиците. Подсмихнах се при тази мисъл. Сигурно щяха да напълнят гащите. Ако Лепката видеше мечка, щеше направо да се гътне.

Усмивката ми изчезна. Къде ли беше той сега? Дали още живееше в склада с другите Нерегистрирани? Или ме беше продал, за да се премести в кулите на вампирите, където ще го хранят и ще се грижат за него, за да започне нов живот като питомец?

Изръмжах, сграбчих един клон и го отчупих от дървото. Не би ми причинил такова нещо, казах си гневно. Не може да е бил Лепката. Ние се грижехме един за друг, пазехме си гърбовете. Бях го спасявала безброй пъти и той не би захвърлил всичко това, сякаш тези години не означаваха нищо, сякаш бях мъртва за него. Сякаш бях враг. Вампир.

Спри да се заблуждаваш, Али. Кой друг може да е бил? Въздъхнах и изритах един камък изпод храстите. Онази нощ в склада Лепката ме беше погледнал с истински ужас. Видях го в очите му — Алисън Секемото, момичето, което се грижеше за него толкова години, беше мъртво. Все още хранех упорита надежда, че хората са способни на лоялност, но знаех, че не е така. Нерегистриран или не, ако му се удадеше възможност да избяга от глада и студа, Лепката би го направил, без да се замисли. Такава беше човешката природа.

Пущинакът сякаш нямаше край. Няколко нощи бродих, без да знам накъде отивам, а и не ми пукаше. Когато зората обагреше небето в розово, се заравях под земята, за да се събудя на следващата нощ, без да знам къде се намирам и къде отивам. Не срещнах никого по пътя си — нито човек, нито вампир, макар че гората гъмжеше от животни. Повечето от тях виждах за първи път, само бях чувала имената им. Лисица и скункс, заек и катерица, змии, еноти и безкрайни стада от сърни. Видях и по-големи хищници. Една вечер вълча глутница премина тихо през гората, друг път зърнах светлокафявия силует на огромна котка, чиито очи светеха в тъмното. Никога не ме нападаха и аз също не ги закачах — с хищниците е така.

На шестата нощ изпълзях от плиткия си гроб с нова решимост, а зъбите опираха в долната ми устна. Бях гладна. Трябваше да ловувам.

На една полянка пасяха няколко сърни. Видяха ме, но аз бях по-бърза. Скочих върху един елен, а той заблея и зарита с крака, докато го повалях. Кръвта потече в устата ми, гореща и солена, но макар че усещах как се разлива в стомаха ми, разяждащата болка не секваше. Повалих друг и пих от кръвта му, но със същия резултат. Още бях гладна.

Другите животни също не заситиха Глада. Лягах си гладна и всяка нощ, щом се надигнех от земята, тръгвах на лов. Повалях и изцеждах всичко живо, на което се натъкнех, но нищо не помагаше. Стомахът ми беше пълен, понякога препълнен и го усещах как се притиска в ребрата ми, но Гладът само се засилваше.

Една нощ, измъчена и отчаяна, аз подгоних една сърна и скочих да я сграбча, но се приземих върху пътна настилка. Примигнах и се изправих, като оставих плячката да се изгуби с подскоци сред дърветата. Намирах се на някакво шосе… или поне навремето е било шосе. Сега бе погълнато от плевели и храсти, а през цепнатините по асфалта бе избуяла трева. Гората го обграждаше плътно и заплашваше да го погълне, но то бе още тук — тясна ивица между дърветата, която се губеше в мрака и в двете посоки.

Потиснах искрица въодушевление. Нямаше гаранция, че този път ще ме изведе някъде, но беше по-добре да тръгна по него, отколкото да бродя безцелно из пущинака.

Избрах посока и тръгнах.

* * *

Проспах още един ден, заровена в земята до пътя и се събудих през нощта, умираща от глад. Зъбите ми сами порастваха и установих, че подскачам и при най-малкия шум, при всяко движение в мрака наоколо. Желанието да ловувам ме поглъщаше напълно, но само губех време и енергия — то нямаше да спре ужасния Глад, който гризеше вътрешностите ми, така че продължих по пътя. Устата ми беше съвсем пресъхнала, а стомахът ми сякаш бе на път да смели собствената си лигавица.

Оставаха няколко часа до зазоряване, когато гората най-сетне започна да оредява. Скоро след това отстъпи пред тревисти равнини, в които тук-там стърчеше по някое дърво. Обзе ме облекчение — вече наистина бях започнала да си мисля, че е безкрайна.

Щом навлезе в равнината, пътят се разшири. Тук беше тихо, не както сред дърветата, където из храстите постоянно щъкаха всякакви твари, а вятърът шумеше в листака. Сега светът бе притихнал и неподвижен, чуваха се само моите стъпки, а звездното небе се ширеше до безкрайност.

Внезапно чух глух рев на двигатели — много, много далеч, вероятно на няколко километра от мен. Отначало си помислих, че ми се причува. Спрях насред пътя и пред смаяния ми поглед изникнаха фарове, а буботенето се усили.

По хълма се спускаха две къси елегантни машини. Не бяха нито коли, нито камиони и не приличаха на нищо познато. Имаха по две колела и се движеха по-бързо от автомобил, но не можех да ги разгледам добре заради ярката светлина на фаровете им. Докато наближаваха, в мен се надигна въодушевление. Щом по пътя се движеха такива странни машини, може би все пак зад Стената живееха хора.

Светлината на фаровете наближаваше и почти ме заслепи. Някъде от дъното на съзнанието ми старата Алисън, напрегнатото, предпазливо улично хлапе, ми каза да се махам от пътя, да се скрия и да ги оставя да минат, без да ме забележат. Не й обърнах внимание. Усещах, че в тези машини има хора. Бях любопитна, исках да ги разгледам, да видя човеци, които живеят извън града, далеч от влиянието на вампирите.

А и… бях гладна.

Те спряха на няколко метра от мен и ревът на двигателите затихна, макар че светлините не угаснаха и продължиха да ме заслепяват. Вдигнах ръка да заслоня очите си и чух изхрущяване, когато някой стъпи на земята и застана до машината си.

— Я да видим — чу се дълбок подигравателен глас и един огромен грубоват мъж пристъпи напред, а силуетът му се очерта на фона на светлината. Беше висок и широкоплещест, с плътно татуирани ръце. Татуировка покриваше и половината му лице — изображение на озъбено куче, вълк или койот.

— Какво има тук? Изгубено момиченце, а? Не е хубаво да скиташ тук сама, и то нощем.

Приближи се и друг мъж — по-дребен и кльощав, но също толкова страховит. За разлика от първия ми се стори по-нетърпелив и не толкова предпазлив. Имаше същото куче на рамото и ярък, жаден блясък в очите.

— Тук кучки рядко се срещат — съгласи се той и облиза долната си устна. — Защо не ни направиш малко компания?

Аз настръхнах и отстъпих крачка назад, като се борех с порива да изръмжа. Това би било грешка. Те бяха хора, мъже на всичкото отгоре. Знаех какво искат, бях го виждала безброй пъти по улиците и стомахът ми се сви. Трябваше да се скрия, трябваше да ги оставя да отминат, но вече беше твърде късно. Вкусвах насилието във въздуха, надушвах похотта, потта и кръвта, която пулсираше под кожата им. Някъде дълбоко в мен нещо откликна и се надигна нетърпеливо, а пламъкът на Глада затанцува в стомаха ми.

Чу се металическо изщракване, едрият мъж извади пистолет и насочи дулото към лицето ми.

— Дори не си помисляй да бягаш — пропя той, като оголи жълтите си неравни зъби в широка усмивка. — Просто ела насам, така ще бъде по-добре за теб.

Не помръднах, а той кимна на другаря си, който пристъпи напред и ме сграбчи за ръката. В мига, в който ме докосна, нещо в мен прищрака.

Плячка! Храна!

Изкрещях диво и се обърнах към него с оголени зъби, а той отскочи назад и високо изруга. Сграбчих го и усетих топлата кръв, която се движеше с ритъма на сърцето му. Надушвах я, чувах бесния му пулс. Пред очите ми се спусна червената пелена на Глада.

Чух вой и рев зад себе си и усетих силната миризма на прясна кръв, а човекът се загърчи в ръцете ми и задиша тежко. Завъртях се, вече побесняла и затърсих другата жертва. Мъжът стоеше като закован на светлината на фаровете и миришеше на кръв и страх, а пистолетът му сочеше към гърдите ми. Изревах, пуснах безчувственото тяло и скочих. Пистолетът излая два пъти и не улучи, а аз се блъснах в гърдите на плячката си и я повалих на земята. Непознатият замахна към лицето ми и ме удари с лакът в бузата, а аз го дръпнах към себе си и забих зъби в шията му.

Той се скова и аз го захапах още по-дълбоко, разкъсах вената и кръвта потече свободно. Топлина изпълваше устата и гърлото ми, стичаше се към стомаха ми и уталожваше агонията, която ме мъчеше от толкова време. Изръмжах от удоволствие и разкъсах нетърпеливо плътта около раната, за да шурне още по-силно. Смучех тази сила, а тя изличаваше болката в стомаха и рамото ми и аз усещах как раните ми се затварят, а Гладът избледнява. Светът изчезна, притихна и се сви до един съвършен опияняващ миг, в който нищо друго нямаше значение.

Под мен човекът издаде задавен треперлив стон и аз внезапно осъзнах какво правя. Пуснах го разтреперана и се вгледах в него — в мъжа, който за няколко безумни секунди бе просто плячка за мен. Вратът му беше целият в кръв, в нетърпението си не просто бях захапала гърлото му — бях го разкъсала. Потреперих. Яката му също беше алена, но раната не кървеше. Сграбчих го за рамото и го разтърсих. Главата му се люшна настрани, очите бяха втренчени, невиждащи, стъклени. Беше мъртъв.

Не.

Запуших устата си с длани. Тресях се толкова силно, че се уплаших да не повърна. Беше се случило точно както каза Канин. Бях убила човешко същество. Щом вкусих кръвта му, демонът ме превзе, бях като обезумяла. Изгубих контрол над Глада. И в онези лудешки мигове, докато кръвта се изливаше гореща в устата и вените ми, аз тънех в наслада.

— О, Господи! — прошепнах, докато се взирах в тялото. В трупа, който само преди минути беше жив човек. Аз го бях убила. Бях го убила. Какво щях да правя сега?

Сепна ме болезнен стон. Със страх погледнах към другия мъж, който още лежеше на пътя и се взираше в небето. Дишаше накъсано и паникьосано, а щом станах и тръгнах към него, очите му се разшириха.

— Ти! — изпъшка той. Краката му потрепнаха, когато понечи да се надигне. От гърдите му течеше кръв — явно предназначеният за мен куршум бе улучил него. Не му оставаше много, но той като че ли не забелязваше това и се взираше в мен с изцъклени очи. — Не знаех… че си вампир.

Задави се и от устата му рукна кръв, която покапа по асфалта. Празният му поглед се забиваше в мен като милион остриета.

— Съжалявам — прошепнах аз, не знаех какво друго да кажа. Това обаче сякаш го накара да обезумее напълно — той започна да се смее.

— Съжаляваш? — повтори мъжът и главата му се люшна настрани. — Вампир убива приятеля ми и казва, че съжалявал! — Той се закиска и се задави със собствената си кръв. — Това е… голям майтап! — прошепна бандитът и забели очи. — Вампирски… майтап. На Чакала… щеше… да му хареса…

След това той не помръдна повече.

Сигурно щях да остана там, коленичила в студената трева, с ноздри, пълни с миризма на кръв, но небето над хълмовете изсветляваше и вътрешният ми часовник ме предупреди, че зората наближава. За миг се зачудих какво ли ще стане, ако просто… остана на повърхността. Ако посрещна слънцето, както веднъж бе казал Канин. Дали щеше да ме изпепели? Дали щеше да се проточи дълго? Колко ли щеше да боли? Запитах се какво следва после — никога не съм била особено религиозна, но винаги съм вярвала, че вампирите нямат души и никой не знае какво става с тях, когато най-сетне напуснат този свят. Струваше ми се невъзможно чудовище като мен, един демон, да има някакъв шанс да опознае рая, вечността и изобщо всичко онова, което става с хората, когато умрат. Ако изобщо ставаше нещо.

Само че ако раят съществуваше, тогава го имаше и… другото място.

Потреперих, запълзях през тревата и се зарових дълбоко в земята, която ме обгърна като гроб. Може да бях демон и страхливка, може да заслужавах да изгоря, но все пак не исках да умра. Дори това да ме обричаше на ад, винаги бих избрала да живея… макар че за пръв път от нападението през онази ужасна нощ в руините ми се прииска Канин все пак да не ме беше спасявал.