Стив Байн
Годината на Демона (9)

9.

След изтичането на най-шеметния месец в живота му, в една благоуханна вечер Дайгоро установи, че седи до новата си съпруга. Зад стените на имението весело жужаха цикади, а залезът бе боядисал западното небе в хиляди отсенки на оранжевото. Акико седеше до него на ръба на верандата, а парфюмът й ухаеше сладко като цветове на ябълка. Той все още се чувстваше така, сякаш почти не я познава — сватбата им беше първият път, когато двамата прекараха повече от един час в компанията си, а това се бе случило едва преди седмица — но засега имаше впечатлението, че се разбират добре. Тя го караше да се смее и този простичък факт го накара да осъзнае, че не е имал много поводи за смях през последната година. Хубаво беше, че смехът отново се бе завърнал в живота му.

А още по-хубаво беше, че видът на крака му изобщо не я бе разстроил. Той приличаше особено много на змия и до предишната седмица всяка мисъл за брак пораждаше у Дайгоро ужасяващата мисъл, че трябва да крие крака си от съпругата си до края на съвместния им живот. Не би могъл да понесе отвращението на жена си при вида му, но как щеше да го крие от някой, който всеки ден щеше да го вижда по долни дрехи? Може би Акико беше предварително предупредена за това. А може би се бе изненадала от вида му, когато го разсъблече за пръв път, и наистина не се бе отвратила. Дайгоро не се интересуваше кое от двете беше истината. Изпитваше единствено завладяващо чувство на благодарност, че тя не бе реагирала с отвращение.

А откриването на секса беше направило живота му неизмеримо по-хубав. Той разбираше достатъчно добре механиката му, а за четиринайсетия му рожден ден Ичиро дори го бе завел в един бордей. Но на онази възраст той се чувстваше още по-притеснен от крака си, а и проститутката само се бе съблякла гола и бе плъзнала ръката си по предницата на неговата хакама. Брачната нощ на Дайгоро наподобяваше почти религиозно откровение. Акико беше също така нетърпелива и въпреки тромавостта им на новаци в техните експерименти, досега те не бяха спирали да експериментират поне шест пъти дневно.

И все пак не трябваше да загърбва безкрайните държавни дела — споровете между клановете, враждите заради разни дребни неща между този и онзи господар — както и делата на дома Окума. На първо място беше сватбата, планирането на която му отне всеки свободен миг преди това и плащането, на която обещаваше да ангажира следващите няколко седмици. Разкъсван между задълженията си и непрекъснатото изкушение да подгони Акико отново към спалнята, на Дайгоро едва му оставаше време да се храни. Почти не беше вадил Славна победа от ножницата й, а за тренировки не можеше да става и дума, макар че потрошената му дясна ръка се чувстваше изключително благодарна заради това.

Акико погали с пръсти раменете му и му подаде следващия плик. Краят им като че ли не се виждаше — някои бяха доставени лично по време на сватбата им, останалите се трупаха постепенно покрай ездачите, които всеки ден идваха и си отиваха. Дайгоро отвори новия плик — той бе изкусно сгънат така, че да се разтвори като цвете — и откри, че писмото е от господаря Ясуда, най-предпочитания от Дайгоро сред всичките му съюзници. Младежът мислеше за него повече като за чичо, отколкото като за военна придобивка. За съжаление той беше много възрастен и годините започваха да му се отразяват. Повален от болест, не бе успял да присъства на сватбата, макар имението Ясуда да се намираше на по-малко от половин ден път. Въпреки това подаръкът на господаря Ясуда беше изключително щедър: девет красиви коня, три жребеца и шест кобили, придружени от пожелания за много жребчета и много деца. Самият старец тъкмо се бе сдобил с нов правнук и изказваше желанието си Дайгоро и Акико бързо да му направят другарче.

— О! — изчурулика Акико. — Виж, писмо от самия регент!

— Как така? — изненада се Дайгоро. — Не бих дори и предположил, че новините за нашата малка сватба ще стигнат чак толкова нависоко.

— И само като си помислиш, че луната и слънцето не са се сетили да ни изпратят нищо. Какъв позор!

Тя разчупи восъчния печат във формата на цветче кири и загледа нетърпеливо Дайгоро, който го взе от ръцете й и зачете.

— О, ужас — простена той.

— Това ли мисли регентът за нашия брак? Засега не ми се струва толкова зле.

Дайгоро се засмя, но вяло.

— Томо — каза той, без да се налага да повишава глас; момчето винаги беше наблизо, освен ако не бе изпратено да изпълни някаква задача. — Намери ми Кацушима-сан, моля те.

— Проблем ли има? — попита Акико.

— От най-лошите. Заповед за екзекуция.

Девойката ахна.

— Регентът на императора иска да си направиш сепуку?

Дайгоро поклати глава и озадачено погледна писмото.

— Не. Заповядва ми да убия игумена на Като-джи.

— Какво? Защо?

— Не казва. Иска само да изпратя главата му в Киото.

Този път беше ред на съпругата му да се намръщи. Тя сама прочете посланието на регента и когато стигна до края му, Дайгоро видя как челото й се набръчква от същия ужас, който бе изпитал и той, докато го четеше.

— Кой е този монах? — поинтересува се тя.

— Срещнахте се за кратко.

— Какво, онзи старец, който благослови брака ни?

Това и много повече, помисли си Дайгоро. Той се възхищаваше на игумена. Знаеше, че старият монах е бил някога самурай, което означаваше, че сигурно си е създал врагове на бойното поле. Нищо чудно дори да се е изправял срещу генерал Тойотоми. Възможно ли бе да е участвал в някой от разгромите на Тойотоми?

Дайгоро прогони тази мисъл. Дори да беше истина, всички минали обиди биваха опрощавани в мига, в който човек си сложеше монашеско облекло. Защо някой ще иска главата му точно сега? И защо някой, който заема толкова висок пост, благоволява дори да си спомня за съществуването на игумена?

— Дайгоро, това писмо има дата отпреди две седмици.

— Знам.

— Той би могъл да нареди да те убият дори само за това, че не си отговорил навреме. — Тя му се закани с навитото на руло писмо като с пръчка. — Тук става дума на Хидейоши Тойотоми. А той не е известен с търпението и справедливостта си.

— Знам, Аки. Просто ме чуй…

— Как се случи това? Нима ти праща толкова много писма, че просто си забравил за това?

Дайгоро не беше свикнал да бъде мъмрен от жена на неговата възраст. Той се запита дали това му подготвя брачният живот, макар да призна, че тревогата й бе примесена с любов. След само седем дни, прекарани заедно, тя вече беше дотолкова загрижена за него, че се разстройваше, когато го виждаше заплашен. И въпреки това остана доволен, когато видя как Кацушима се приближава до нея и грабва писмото от ръката й. Появата му я изненада — стъпките му бяха напълно безшумни — и я накара да млъкне, затаявайки дъх, така че Дайгоро успя да вземе думата.

— Аки, чуй ме. Да предположим, че на това писмо му е била необходима една седмица, за да пристигне от Киото. Което означава, че е пристигнало на сватбения ни ден — и се е изгубило в бъркотията, нее?

— А след това се е озовало в купчината с други писма и подаръци… Милостиви Буда, Дайгоро. Какво ще правим?

— Онова, което се очаква от нас — отговори Кацушима. Той огледа цветчето кири, отпечатано върху счупения печат, прочете отново писмото, след което го върна обратно с обречено свиване на рамене. — Най-добре да приключваме по-бързо. — И по стар, неизличим навик палецът му се стрелна към ножницата, за да освободи меча.

— Няма да го направя — каза Дайгоро.

Кацушима се поклони учтиво.

— Разбирам. Трудно е при наличието на близка връзка. Дайте ми един кон и ще се погрижа за това.

— Не ме разбрахте. Нямам намерението да обезглавя един невинен човек.

— Буда милостиви — възкликна Акико, — нали не смяташ да се опълчиш на регента? — Засичайки погледа, който й хвърли Кацушима, тя го изгледа кръвнишки. — Не ме гледайте така. Нима си мислите, че като съм жена, не разбирам нищо от държавнически дела?

Кацушима изсумтя.

— Вие сте момиче, не жена. И отговорът на вашия въпрос е „да“.

Акико веднага скочи на крака, опряла юмруци на хълбоците си.

— Аз може да съм момиче, но моето татенце притежава най-мощната шпионска мрежа от тук до Киото.

Ако Дайгоро си мислеше, че я е виждал накокошинена и преди, нищо не можеше да се сравни със сегашния й вид. Тя стоеше надвесена над него с цялата решителност на вълчица, която защитава своите вълчета. Младежът установи, че това доста му харесва.

А тя още не беше приключила.

— Нима си мислите, че този ваш меч е единственият вид оръжие? Едно рано разцъфнало малко момиче може да преодолее защитите на някой мъж по начин, по който един меч не би могъл. Аз служех на баща си като куриер още от времето, когато бях достатъчно голяма, за да мога да преброя до десет.

На лицето на Кацушима се бе изписало изражение, каквото Дайгоро не беше виждал досега. Той изглеждаше едновременно стреснат, слисан и засрамен, сякаш бе разбутал гнездо със стършели, а оттам бяха излетели само ято гневни пеперуди. Видът му не умилостиви Акико.

— Аки — намеси се Дайгоро, като я подръпна за ръкава, — моля те, седни до мен. Искам да ми кажеш какво разбра от цялата тази безсмислица за реката и наводнението.

Тя стрелна Кацушима с предизвикателен поглед и сядайки, грабна писмото от ръката на Дайгоро. Той се подсмихна, изпълнен със задоволство, че Акико не го е видяла; бойкостта й беше очарователна, но по-добре щеше да е да не разбира чувствата му. Все още не.

— Тук — посочи той въпросния пасаж. — Онова, което е твърде тежко за реката, потопът отнася с лекота.

— Очевидно Негова светлост се мисли за поет — каза Кацушима.

Акико изхъмка.

— На мен ми се струва, че Негова светлост ти дава ултиматум: или ще вземеш главата на абата, или той ще изпрати батальон войници да я вземе.

— И може би докато са тук, ще свършат и някои други работи — довърши Дайгоро. — Като например да нахлуят като потоп в дома на всяко бързо издигнало се господарче, което се е осмелило да се опълчи на волята му.

— Но в това няма смисъл — поклати глава Акико. Тя отново прочете писмото, сякаш се надяваше да открие някакво обяснение, което е било пропуснато. — Защо един даймьо от другия край на страната ще иска убийството на този мъж?

— Не знам — отвърна Дайгоро, но всъщност нямаше намерение да се опитва да го разгадава. Терзаеха го други въпроси. Как беше възможно толкова много неща да се объркат за толкова кратко време? Баща му бе успявал благополучно да държи под контрол дърлещите се господари от Изу. Сега, само година след смъртта му, спокойствието в Изу постепенно се разпадаше и Окума си бяха навлекли гнева на най-могъщия феодал, който островите бяха виждали някога. Дайгоро се наруга. Не това бе пътят, който баща му бе разкрил пред него. Макар да успяваше да размахва твърде тежката Славна победа нетърсена, водачеството на клана беше достатъчно тежко, за да го смачка като насекомо.

Почти можеше да усети как покровът на баща му се спуска над главата му, каменните му окови притискаха раменете му и стягаха сърцето му. Костите го боляха от тежестта му. Единствената му цел бе да защити клана и да запази честта му, но с всяко свое решение той постигаше точно обратното.

— Не мога да разбера колебливостта ви — обади се Кацушима. — Правилният път е ясен.

— Ни най-малко — възрази Дайгоро. — Наистина ли очаквате от мен да препусна по хълма и да убия един невинен човек?

— Разбира се.

Акико тихичко ахна. Една мъничка, скрита част от ума на Дайгоро разсъждаваше върху различията между истинския самурай и онзи, чието семейство притежаваше статута, но не спазваше кодекса. Акико имаше смело сърце и с всеки изминал ден Дайгоро все повече се привързваше към нея, но баща й беше гарван, който се криеше зад стените на имението си, точно както неговият баща преди това. Шигекацу Инуе бе потенциален съюзник, но не и на бойното поле. Той никога не беше говорил открито за убиване и умиране, както го бе направил Кацушима, иначе Акико нямаше да реагира по този начин.

На Дайгоро му стигаха шпионите и информаторите на баща й — и самурайската му прическа, разбира се. Ако Инуе не бяха самураи, бракът с Акико никога нямаше да му мине през ума. Да се ожени за селянка беше все едно да се омъжи за борово дърво. Самото понятие не съществуваше за истинския самурай, подобна мисъл изобщо не минаваше през ума му. Кацушима беше от тях. Както и баща му, така че пред Дайгоро не оставаше друг път. Но в настоящия случай той не можеше да се съгласи с новия си наставник.

— Кацушима-сан, това не е пътят на честта. Не мога да се съглася с вас.

— А аз просто не мога да проумея как вашият морал ви пречи да постъпите както е редно. — По тона на гласа му си личеше, че търпението му бързо се изчерпва. — Как може да се страхувате да сторите необходимото?

— А вие как може да говорите по този начин на съпруга ми? — Акико отново беше скочила на крака. — Вие сте прислужник в този дом!

Макар търпението му да се изчерпваше, не можеше да се отрече, че Кацушима показа забележително присъствие на духа при избухването на Акико. Той само погледна момичето, което се извисяваше над него като великан, тъй като се бе изправило на верандата, а той стоеше в градината — но великан, направен от цветни листенца, според Кацушима.

Дайгоро докосна нежно Акико по ръката.

— Той не е прислужник. Остана тук, защото ми е приятно, а и защото той го пожела. Смятам го за приятел и съветник, но Кацушима-сан не положи клетва пред знамето ми.

— Няма и да го направя — каза Кацушима. — Но ако ме помолите, съм готов да препусна до Като-джи и да се върна преди залез-слънце с главата на стареца в торба. Ако не искате вашите хора да пролеят кръвта му, изпратете мен.

— А ако не ви изпратя? Ще го направите ли по собствено желание?

Кацушима не размишлява дълго над въпроса му.

— Не. Решението е ваше. Аз не мога да го взема вместо вас.

Дайгоро кимна, изпълнен с облекчение, че няма да се налага да търси начин да възпира мъжа, когото силно уважаваше.

— Това не е редно, Кацушима-сан. Той не е извършил никакво престъпление.

— Сигурен ли сте? Достатъчно сигурен, че да коленичите до него пред кайшаку? Защото това ви чака, ако не се подчините на регента: ще бъдете осъден на екзекутиране.

И отново онзи тихичък, стаен глас в главата на Дайгоро изрази наблюденията си върху различията в социалния статут. Само един ронин би могъл да говори за осъждане на смърт. Дайгоро, господар на дома си, нямаше да чака присъдата на върховния господар; ако беше сбъркал, вече щеше да е забил меча в корема си.

И все пак в думите на Кацушима прозираше истина. Дайгоро нямаше представа за общото минало на регента и игумена. Всъщност той дори не знаеше истинското име на игумена. Колко пъти бе разговарял с възрастния мъж? Три? Четири? Игуменът беше впечатлил Дайгоро още при първата им среща и му бе дал ценни духовни напътствия, но освен това младежът всъщност не знаеше нищо друго за него. Очевидно е бил самурай, но на кого? Беше участвал в битки, да, и дори се бе изправял срещу бащата на Дайгоро, но как се бе държал на бойното поле? С чест! Дали не бе опозорил самия Тойотоми? По какъв начин?

Дайгоро не можеше да отговори на нито един от тези въпроси. Оставаше му единствено да нареди да оседлаят коня му, за да посети храма Като-джи.