Стив Байн
Годината на Демона (7)

7.

Същата вечер Дайгоро седеше в чайната, която бе подготвена за повече гости от само тях тримата с Томо И Кацушима. Из цялата стая бяха разположени ниски маси, върху всяка бяха подредени пръчици за хранене, купа за мариновани зеленчуци, втора за супа, трета за ориз, малка пръстена чаша за чай и беше оставено място, където да се поставят чиниите с рибени ястия. Дайгоро предположи, че напускайки толкова прибързано, гостите му всъщност бяха проявили милост към него. Ако бяха останали, сега той щеше да бъде принуден да потисне страданията си, докато те се хранят. А така Томо можеше направо да се захване с наместването на счупените му кости.

Той потрепна и здраво стисна зъби, а очите му се навлажниха, докато Томо наместваше последните парчета на местата им.

— Ужасно съжалявам, господарю — каза Томо и го погледна със съчувствена усмивка. Всъщност Дайгоро не можеше да си спомни някога да е виждал Томо намръщен. Треска, кучешко ухапване, дори тайфуните, нищо не можеше да помрачи усмивката му. Той сигурно щеше да се усмихва и ако някой забиеше кама в гърдите му. Това беше неговият начин да се справя с изпитанията на живота и в този смисъл двамата с Дайгоро не се различаваха особено. Тъй като Дайгоро се бе родил самурай, от него се очакваше да скрива болката и страха си зад маската на хладнокръвие. Томо беше от нисша каста, но въпреки това се прикриваше зад усмивката си така, както Дайгоро намираше убежище в престореното си спокойствие.

Той се изчерви, засрамен, че е позволил на маската си да падне. Томо приключи наместването на пръстите и ги привърза към две тънки бамбукови пръчки. Болеше така, сякаш самият Фудо ги стискаше между големите си червени зъби, но Дайгоро успя да запази маската на лицето си.

— Благодаря ти, Томо. Мисля, че ми спаси ръката.

— Това е нищо, господарю.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Окума-доно.

Дайгоро изпрати с поглед момчето на грънчаря. То внимаваше да се движи близо до стените, за да избегне тежките дъждовни капки, които не спираха да барабанят по края на верандата. Трополенето им по глинените плочки на покрива бе толкова монотонно и силно, че беше трудно да се чуе каквото и да било друго.

— И така — успя да ги надвика Кацушима. — Днес можеше да мине и по-добре.

Дайгоро се засмя, угнетен и мрачен като самата нощ.

— Така ли мислите? Аз се надявах, че слуховете за това как майка ми е победила Саманосуке ще се разпространят като опустошителен пожар. Само си помислете колко ще се страхуват всички от Окума, щом дори невъоръжените им жени могат да победят въоръжени самураи.

Кацушима изстена.

— Какво се случи там? Защо изобщо е излязла от спалнята си?

— Какво значение има? Вредата е нанесена.

— Какво смятате да направите по въпроса?

— Изгоних всичките й прислужници, разбира се. Добре поне, че главният й управител прояви достатъчно здрав разум и не се наложи да го използвам, за да давам пример на останалите. Той беше добър човек и никак нямаше да ми хареса да го екзекутирам. Оттегли се в овощната градина и се хвърли от скалата.

— Не говорех за прислужниците.

— Да — отвърна Дайгоро с въздишка. — Майка ми. Очевидно ще се наложи да бъде пазена, докато не намерим по-компетентни заместници.

— Не — възрази Кацушима. Дайгоро ясно долови укорителната нотка в гласа му. — Най-належащият ви проблем е домът Сора. А съвсем скоро към тях ще се присъединят и Инуе. Кога пристигат те?

Дайгоро отпусна рамене.

— След по-малко от седмица. Времето няма да ми стигне да закърпя отношенията си със Сора. А що се отнася до агресията, казвали са ми, че господарят Сора бледнее в сравнение с господаря Инуе. Опропастих всичко, Кацушима. Как изобщо е успявал баща ми да се оправя с тези хора?

— Нищо не сте опропастили. Сора оставиха два от прочутите си йорой в знак на добра воля.

— Това няма нищо общо с мен. Оставиха ги, преди дори да седнем да пием чай. А ако се наложи да купя мира с рода Инуе, ще ми трябва много повече от два нагръдника.

Дайгоро погледна към дъждовните капки, които разплискваха повърхността на всички локви в двора.

— По всичко личи, че Изу ще подгизне тази нощ, Кацушима, но истината е, че това място е повече като поле със суха трева. Достатъчна е само една искра, за да започне пожар, а проклетото съперничество между Сора и Инуе пръска искри навсякъде. — Дайгоро удари с юмрук по масата — със здравия си юмрук; десният продължаваше адски да го боли. — Развалих всичко, което можеше да бъде развалено. И заради днешния ден утрешният ще бъде още по-лош.

— Търпение — посъветва го Кацушима.