Стив Байн
Годината на Демона (63)

Бележка на автора

Тази книга изискваше много повече проучвания от предишната, по много причини. Първо, тя е по-дълга. Второ, Марико вече не работи сама; още щом я прехвърлих в „Наркотици“, се натоварих с допълнителни проучвания за работата в полицията. И, естествено, заради очевидното: аз не съм историк, а покрай Дайгоро и Кайда повече от половината книга е исторически роман. И всичко бе допълнително усложнено от общуването на Дайгоро с Хидейоши Тойотоми, една от най-влиятелните фигури в японската история. Когато включвате подобни личности в книгите си, вие сте задължен да ги представите реалистично.

Първото нещо, което трябва да се знае за Хидейоши, е, че това не е истинското му име. Той няма истинско име; променял го е много пъти, както повечето велики личности от онова време. Този техен навик е достатъчен, за да докара на историците апоплектичен удар и дори най-изтъкнатите изследователи на японската история предпочитат да използват едно име, обикновено онова, с което личността е най-известна.

Но дори с друго име, Хидейоши пак щеше да е як. Толкова много неща са работели срещу него — той е бил роден като селянин, бил е много грозен, прякорите му са били Плешивия плъх и Маймунския крал, и не е показвал никакви дадености като боец — но въпреки това се е превърнал в най-могъщия човек в империята. Единствено благодарение на силната си личност е спечелил мястото си като един от Тримата обединители, феодалите, които са създали японската нация такава, каквато я познаваме сега.

Другите двама Обединители са Нобунага Ода, който издигнал Хидейоши от нисш слуга до един от главните си генерали, и Йеясу Токугава, първоначално съперник на Хидейоши, след това съюзник, а накрая узурпатор. И тримата са били брилянтни стратези, всеки по свой си начин. Нобунага е известен най-вече със своята безпощадност, Хидейоши — с медния си език, а Йеясу — с търпеливостта си. Ето накратко историята им: Нобунага, който бил толкова безпощаден, че не успял да спечели дори лоялността на собственото си семейство, съзрял големия потенциал на Хидейоши и го издигнал в ранг генерал. С него и тесен кръг от други, вече легендарни командири Нобунага завладял една трета от Япония.

Когато Нобунага бил убит от един от вътрешните си хора, Хидейоши се намесил и убил предателя. Сред това притиснал императора да го направи самурай и да го назначи за императорски регент и главен министър. Хидейоши не бил фехтовач, но бил великолепен стратег и нямал равен на себе си в преговорите, а всеки феодал, когото не успял да привлече за свой съюзник, смазал. Появил се и Йеясу, чийто предпочитан метод бил да седи и да наблюдава как Нобунага и Хидейоши вършели тежката работа. След това прогонил наследниците на Хидейоши, назначил се за шогун и поставил началото на най-великата династия в историята на Япония. Оттук е произлязла и японската поговорка, популярна в японските училища: „Нобунага забъркал тестото, Хидейоши опекъл питката, а Йеясу трябвало да я изяде“.

Тъй като Дайгоро и Шичио са моите два обектива, през които се вижда Хидейоши, аз избрах да го представя по един по-различен начин, отколкото сте го виждали другаде. В „Кагемуша“ на Куросава например Хидейоши е представен като смъртоносно сериозен воин самурай. Това при всички положения не е вярно, защото Хидейоши отчаяно искал да бъде смятан за благороден и изтънчен. Чаената церемония го очаровала, играел в кабуки и се смятал за отличен певец. Дворецът му Джуракудай е истински и ако съществува нещо такова като свръхелегантност, то това е той. Но въпреки че Хидейоши се преструвал на благородник, харизмата му изобщо не била преструвка. Според всички източници той е бил наистина магнетична личност, но тъй като Шичио е негодник, а Дайгоро — благородник, те приемат доста повърхностно обаянието на моя Хидейоши.

Самият Шичио е измислена личност, но хомосексуалните връзки са били нещо често срещано сред хората от ранга и епохата на Хидейоши. Тези ритуализирани връзки, известни като шудо, обикновено свързвали възрастни мъже с млади момчета; във възрастни мъже не би трябвало да се извършва проникване (откъдето се появява и напрежението във връзката на Шичио с Хидейоши). Ясумаса Мио също е измислен герой, но Хидейоши със сигурност е имал подобни високопоставени самураи като Мио за съветници. Със съжаление заявявам, че смъртта на Мио е напълно реална; методът се нарича лингчи и лежи в основата на пословичната „смърт от хиляди разрези“. Не знаем със сигурност дали Хидейоши я е прилагал, но знаем, че е развил страст към жестоките, претенциозни екзекуции.

Във връзка с това трябва да спомена, че доста обмислях дали да включа мъченията на Мио в книгата. Моят агент и редакторът ми смятаха сцената за доста смущаваща — дотолкова, че агентът ми пожела да я прочете само веднъж, а редакторът предложи дори да я сваля. Очевидно не съм го направил.

Избрах да запазя сцената, защото я изисква сюжетната линия, а не защото изтезанията ми харесват. Напротив: преди години се включих в Кампанията за забрана на изтезанията и до днес все още съм член на Центъра за жертви на изтезания. Милан Кундера смята, че същността на нашия морал се проявява в начина, по който се отнасяме към онези, които са оставени на нашата милост, и аз смятам, че е прав. Независимо от това дали сте съгласни с мен или не, надявам се да оцените, че не съм възвеличал изтезанието.

Връщайки се обратно към историята, всички военни завоевания на Хидейоши, които съм споменал, са исторически верни. Ловът на мечове на Нобунага Ода е реален, както и този на Хидейоши, макар че във връзка с това трябва да призная, че извадих голям късмет. Не си спомням защо в „Дъщерята на меча“ избрах историята на Дайгоро да се развива през 1587 година, но със сигурност не беше, защото смятах да пиша втора книга, или защото възнамерявах да включа Лова на мечове във фабулата на продължаващата история на Дайгоро. Това бе просто един от онези случаи, в които вие провеждате проучването си и то ви дава по-добри идеи, отколкото бихте измислили сами.

Вятърът е измислен клан, но нинджа клановете наистина са съществували и са били много по-активни в Кансай, отколкото в който и да е друг регион. Въпреки онова, което виждате в попкултурата, самураите не са „добрите момчета“, а нинджите не са „лошите момчета“. Шиноби (или шиноби-но-моно, различни исторически наименования на онези, които днес наричаме нинджи) са истински тайни агенти, наемани редовно от великите домове като шпиони, наблюдатели, убийци, саботьори и други подобни. Клановете им са ги обучавали в широка гама от професионални умения, за да могат да се вписват по-добре в средата и да се дегизират по най-добрия начин при нужда.

Между другото тези дегизировки не включват отличителните черни дрехи и маска за лице, които всички познаваме и толкова много обичаме. С тях щяха да са толкова скрити, колкото би бил Джеймс Бонд с маскировъчни дрехи. Черните одежди, които са се превърнали в техен отличителен белег, всъщност произлизат от театъра; театралните работници са се обличали в черно, за да не се набиват в очи, докато разнасят декорите по сцената. (Това го правят дори съвременните сценични работници.) По някое време някакъв талантлив драматург трябвало да измисли как нинджата да се промъкне до главния герой, без да бъде забелязан дори от публиката. Отговорът бил — точно като самите нинджи — да се скрие на видно място: просто направил един от сценичните работници убиец. Публиката била очарована и така се родила новата традиция.

Заедно с нинджите важна роля в тази книга играят и ронините, или самураите без господар. Според Бушидо самураят трябва да се самоубие, след като изгуби господаря си. Не е необходимо да казвам, че не всички са спазвали кодекса. Много самураи са ставали наемни войници и са се скитали из страната свободни като морските вълни — оттам и името ронин или „човек вълна“. (Гоемон Кацушима е такъв пример.) Други самураи избирали да напуснат кастата си, бръснели си главите и постъпвали в манастир. (Игуменът на Като-джи е такъв пример.) Но имало и такива, които създали на ронините лошо име: те ставали грабители и бандити по пътищата или се събирали с престъпни елементи и образували банди.

Третата професия, която е представена по-подробно в тази книга, е ама, което обикновено се превежда като „гмуркан за бисери“. Буквално ама означава просто „морска жена“. Ама заема странно място в културата на Япония, защото, доколкото ми е известно, това е единствената професия, която се отличава с тежък физически труд и въпреки това се работи само от жени. Причината за това не е съвсем ясна, макар американският флот да свърши къртовска работа в опитите си да намери отговор. Това е един от бисерите, които човек може да открие може би само докато пише книга и иска да представи правдиво детайлите: 380 страници с изследване на гмуркането със задържане на дъха, с подробни описания (и дори диаграми!) на техниките за гмуркане на ама, публикувано през 1965 година от не кой да е, а от Управлението на военноморските изследвания. Тогава морските тюлени бяха съвсем пресни и очевидно флотът искаше да ги обучи как да се гмуркат по-надълбоко за по-дълго време — но постепенно интересът им отшумя и гмуркането със задържане на дъха официално бе определено като „изключително опасна практика“. Което според мен прави Кайда още по-страхотна. На тринайсетгодишна възраст тя може да надплува морски тюлен, а след това Вятърът ще я превърне в отличен шиноби.

Романът завършва със съвременна история — по-точно с Божествения вятър. Моят култ е измислен, но за вдъхновение ми послужиха фактите. През 1995 година култът Аум Шинрикьо пусна газ зарин в Токийското метро, уби тринайсет и рани над хиляда души. Мисля, че е правилно да се каже, че за Токио това бе като атентата от 11 септември за Ню Йорк. Не че искам да приравня тринайсетте жертви към двете хиляди и шестстотин в Световния търговски център; по-скоро искам да кажа, че макар терористичните атаки да са отвратителни, независимо къде са проведени, за един човек такава атака да се осъществи в родния му град е несравнимо по-ужасяващо от каквото и да било друго нещо.

Това, разбира се, ни отвежда до Марико, която изисква съвсем различен вид проучвания. Не мога да не спомена, че интервюирах полицаи в три различни щата (а в някои случаи дори тренирах с тях) от не помня вече колко различни организации, което означава, че ако някой командващ офицер чете това, не трябва да приема, че точно с неговите полицаи си прекарах толкова добре. За мен полицейското проучване бе много по-трудно от историческото, но пък беше адски забавно. Получих възможността да обикалям с патрулките, да претърсвам къщи, да стрелям с автоматичен пистолет, изкарах боен курс и работих заедно с тактически контрол. Нито ще потвърдя, нито ще отрека, че съм нарушил наредбата на Бюрото за алкохол, наркотици и огнестрелни оръжия, когато някой ми даде да метна светлинно-звукова граната. Мога да отговоря чак след като изтече определеният от закона срок.

Полицейският жаргон е съвсем чужд език, почти като японския. И в двата случая работата на преводача е да се движи по тънката линия между автентичността и разбираемостта, а в тази книга това означаваше да си позволя някои свободи. Например аз съм наясно, че Токийското столично полицейско управление има специални щурмови отряди, а не спецчасти. Тъй като повечето от читателите ми веднага ще се досетят какво означават спецчастите, предпочетох да използвам познатото наименование. Освен това реших да изпусна почти всички съкращения и кодове, които са характерни за полицейския жаргон.

Ако се интересувате от особеностите в превода и историческия контекст, ви препоръчвам да посетите моята уебстраница. В един от разделите съм публикувал връзки към интервюта и публикации в блогове, посветени на тези теми. Там редовно пускам и новини във връзка с напредъка на писането ми, глави за свободно четене и връзки към някои уебстраници, които използвам при проучванията ми. Всичко това можете да намерите на www.philosofiction.com.