Стив Байн
Годината на Демона (61)

63.

Делото срещу Джоко Дайши започваше следващия петък. Истинското му име беше Макото Коджи. На петдесет и една години, макар да изглеждаше много по-млад. В досието му бяха отбелязани редица дребни престъпления в младежките му години, всичките свързани с психично заболяване, заради което съдът му бе определил психиатрично лечение, но нито ден затвор. Неизвестно местожителство, неизвестни роднини. Ако имаше някакъв източник на доходи, той не беше известен на Националната агенция по приходите. Доколкото зависеше от бюрокрацията, той бе излязъл от психиатричното отделение на сутринта на осемнайсетия си рожден ден и просто беше спрял да съществува.

Делото трябваше да започне в десет часа, на първия етаж в областната съдебна палата, която се намираше зад ъгъла на сградата на ТСУП в сърцето на Касумигасеки, изключително шизофреничен квартал. Щабът на столичната полиция се помещаваше в огромна постмодерна сграда със стърчаща над покрива й кула, раирана като захарна пръчка. От другата страна на улицата се намираше Министерството на правосъдието, сграда в италиански стил на едва три етажа. И двете гледаха към напълнен с вода ров от епохата Муромачи, от другата страна на който се издигаше петстотингодишната каменна основа на Императорския дворец, на който му трябваше само още едно десетилетие, за да навърши сто години. Запалителните бомби бяха изпепелили стария дворец, но основата му бе надживяла бомбардировките и другите ужасни бедствия — земетресения, наводнения, ерозия и икономика, която ценеше повече имотите в центъра на града вместо излишните политически реликви — и продължаваше да се извисява, обрасла с малко повече мъх, но с иначе сносен вид. Сега я обграждаха чисто нови небостъргачи, телефонни кули, хибридни електрически автомобили, невидимите вълни на безжичния интернет. Тя се издигаше сред тях, непроменена.

Затворена в капана на бушуващите си емоции, Марико копнееше да може да каже същото и за себе си. Още откакто се бе събудила сутринта, тя не беше сигурна къде трябва да бъде. Нейният приятел и партньор имаше изслушване пред „Вътрешни разследвания“. То беше определено за десет часа, по същото време, когато трябваше да започне и делото срещу Джоко Дайши. Искаше й се да може с лекота да реши да подкрепи приятеля, да постъпи правилно, да остави работата на втори план. Но същевременно й се искаше да мисли за Джоко Дайши като за Макото Коджи, а не с религиозната титла, която сам си беше дал. Така щеше да е по-великодушно спрямо него — невинен до доказване на противното и така нататък — но в съзнанието й той си оставаше безсърдечният водач на култ, а не психичният случай с проблемно детство.

Циничната й половина дори се съмняваше, че Макото Коджи е истинското му име. Повечето от колегите й биха казали, че се хваща за сламката, но те мислеха единствено на японски. Марико четеше символите канджи като местна и като гайджин и англоговорещата част в съзнанието й виждаше, че буквално преведено, Макото Коджи означава Късата пътека към истината. Твърде поетично, за да е просто съвпадение, помисли си тя.

Марико не се гордееше особено със склонността си да открива правдоподобни съмнения и в най-невинните подробности, като имена върху бланките на стандартни правителствени документи. Тъжната истина бе, че способността й да вижда най-лошото у хората я правеше по-добро ченге. Днес тя я караше да се съмнява в партньора си. Въпреки идеалистичния глас в главата й случаят изобщо не беше толкова лесен, колкото обикновеното застъпване за приятел. Той работеше заедно с нея и бе застрашил разследването. Марико му беше началник, а той бе подкопал авторитета й. И сега, в десет без десет, тя знаеше точно къде би трябвало да се намира, но не искаше да отиде.

Не беше някакво неясно прозрение, което я караше да отиде на друго място в десет часа. Ако не друго, то цинизмът и песимизмът й щяха да я отведат право на изслушването на Хан. Но тя се разкъсваше между желанието да бъде източник на подкрепа за партньора си и страха да чуе произнасянето на присъдата му. Искаше да му спести този срам. Напрежението, породено от конфликта, се натрупваше в нея цяла сутрин и сега тя имаше нужда да го изразходи, крачейки нервно между съдебната палата и щаба на полицията. Беше виждала Хан да крачи така и да оставя след себе си стелещ се цигарен дим. Тя никога не бе проявявала интерес към пушенето, но може би днес беше подходящ ден да започне.

Сакакибара я засече някъде по средата на пресечката.

— Ето те и теб — подхвърли той, крачейки бързо с дългите си крака. Той очевидно знаеше къде трябва да бъде. Хвана я под ръка, завъртя я на токовете й и я повлече към съдебната палата. — Идвай. Искаш ли да видиш дали онзи задник ще бъде осъден?

Една обикновена присъда не беше от нещата, които биха привлекли вниманието на един лейтенант, нито дори на сержант, но Джоко Дайши бе организирал заговор за тероризиране на града, планирайки да остави след себе си куп трупове — не петдесет и два, а стотици. Ако планът му беше успял, онази платформа щеше да е претъпкана с народ. Ако Марико не бе стреляла. Ако Хан не я беше изпратил на нужното място. Шансовете кой от тях щеше пръв да открие Акахата бяха петдесет на петдесет. Хан се бе втурнал към платформата си също като нея — беше приел доброволно да се озове на мястото заедно с един луд човек и една бомба, също като нея. Чистият късмет бе направил нея герой вместо него. Марико отново се замисли за съдбата му.

— Сър, всичко приключи.

— Какво?

— Хамая, адвокатът на Джоко Дайши. Той издърпа делото с един час напред. В девет часа.

Сакакибара спря на място.

— И?

— Гледах го — отвърна Марико. Чистият късмет я бе отвел там. Беше дошла по-рано заради Хан, защото не можа да заспи и случайно бе видяла Джиро Хамая да бърза към съдебната палата. За малко да изтича да го настигне, но размисли; шмугна се в съдебната зала след него и изгледа цялото заседание.

Хамая я бе забелязал едва след това.

— Сержант Оширо — й беше казал той. — Чудесна сутрин за процес, не мислите ли?

Нарочно бе използвал думата процес. Джоко Дайши все още не беше стигнал дотам. Но Хан беше.

— Благодарете на партньора си от мое име, когато го видите — бе добавил Хамая. — Ако не беше той, мога само да си представя какви трудности щях да срещна в изграждането на защитата на моя клиент.

— Защото клиентът ви е виновен.

— Само ако успеете да го докажете в съда, сержант. Боя се, че на областния прокурор ще му бъде доста трудно, след като се изясни, че голяма част от доказателствата са неприемливи. Ако не греша, цялото ви разследване щеше да пропадне, ако партньорът ви не бе проследил незаконно Акахата-сан.

Беше познал. Областният прокурор предпочете да не повдига обвинения за нищо, свързано с къщата в Камакура. Хероинът, цианидът, дори убийството на Шино. Нищо от тях нямаше да издържи в съда.

Но Марико нямаше да му позволи да види пукнатините в решимостта й.

— Жалко, че повече няма да можете да получавате чекове от него. Сърцето ме боли за вас.

— Сигурно. Сигурно ви боли и заради това, че Акахата-сан не доживя кръстосания разпит. Ако не бяхте вие и партньорът ви, делото срещу Джоко Дайши щеше да е бронирано.

Марико усети как в гърдите й се надига гняв, но отказа да клъвне на стръвта на Хамая.

— По някои точки ще успеете да се измъкнете, но ние спипахме клиента ви във фабриката за бомби. Отидохме там със заповед за обиск, издадена въз основа на разпечатки от телефонни разговори, а не заради нещо, което е направил Хан. Което означава, че е виновен за незаконна употреба на оръжия и можете да ми повярвате, че областният прокурор ще разбие това на няколко отделни обвинения. После има заговор, съучастничество и подпомагане, обществена заплаха — а след това клиентът ви отива на федерален съд, където ще му стоварим всяко обвинение в тероризъм, за което има закон. Надявам се, че малкият ви култ вярва в прераждането, защото Джоко Дайши го чакат няколко доживотни присъди от тук до вечността. Желая ви късмет с това.

— Късмет, наистина — отговори Хамая и се сбогува с нея с лек поклон. — Не се и съмнявам.

Това се беше случило в девет и половина. Сега, в девет и петдесет и една, раздразнението на Марико все още не се бе разнесло.

— Той ще се измъкне по повечето точки — обясни тя на Сакакибара. — Колко обвинения можем да му повдигнем само заради дрогата? Химически прекурсори, производство, намерение за разпространение, каквото ви хрумне. Плюс двете убийства, плюс обвиненията за забранени субстанции… Не знам какво е обвинението за наличието на газова камера в собствената ти спалня, но адски много се надявам, че някой ден ще имаме закон и срещу нея.

— Сигурно ще имаме.

— И какво значение има? — Марико сви юмруци; искаше й се да има бокен в ръката си и да строши нещо с него. — Нито едно от обвиненията няма да издържи. Смятах, че тероризмът и заговорът са ни в кърпа вързани, но онзи наперен негодник Хамая очевидно мисли иначе. Хитър дребен задник. Вече търси начини как да го измъкне.

— Това му е работата — напомни й Сакакибара. — Знаеш го.

— Да, сър — отвърна тя и му изля всичко, което я тормозеше. Ханзо Камагучи. Маската. Че Хамая сигурно вече завежда някакъв документ, с който да изиска маската от полицията, за да може да я отнесе саморъчно на Джоко Дайши.

Обясненията й приличаха повече на тирада и накрая тя се почувства като изцедена. Облегна се на стената на полицейския щаб и разпери ръце.

— Какво, по дяволите, постигнахме, сър? Джоко Дайши ще полежи известно време — надявам се. Но след това маската и култът му си остават в негови ръце, а ние дори не заловихме всички експлозиви. Той ще пусне на улицата още хора. Нямаме представа кои са те. Ще има повече мишени. Нямаме представа кои. И след цялата тази история името ми беше стъпкано в калта, а Хан може да изгуби значката си. Какъв е смисълът тогава?

Сакакибара я погледна намръщено, гъстите му като на Сони Чиба вежди запълзяха една към друга, подобни на мъхнати черни гъсеници.

— Не адвокати. Не съдии. Ченгета. Това автоматично ни превръща във вратари, а чистата истина е, че понякога лошите се измъкват.

Той я хвана за брадичката — изненадващо нежен жест от негова страна, почти бащински — и повдигна главата й, за да срещне погледа й.

— Ти какво си мислеше, когато започна тази работа? Че ще спираме всяко престъпление в града? Спираме онези, които можем, но някои от тях ще ни се изплъзват. Ако не можеш да го приемеш, по-добре още сега ми дай значката си. Аз ще попълня документите за напускане вместо теб.

— Сър, знаете, че няма…

— Няма какво? Да приемеш удобна работа на бюро за същата заплата? Да се махнеш от улицата, да си дадеш малко почивка? Разбира се, че можеш да го направиш. Не е нужно да се вреш в мръсните малки ъгълчета, където линиите се размазват и е трудно да се различи правилното от грешното. Приеми работа в някоя полицейска кутийка в предградията, където най-големият ти проблем до края на кариерата ти ще бъде да не можеш да помогнеш, ако някой те помоли за упътване. Колко лейтенанти, при които си служила, са ти казвали същото?

Марико не се сдържа и леко се усмихна.

— Всъщност, сър, последният ми каза, че ще ме зачисли към участъковата кафемашина.

Някак си той успя да се промени от загрижен баща в строг баща и обратно към рязък, намръщен командващ офицер.

— Добре. Послушай го. Или престани да се самосъжаляваш и признай, че си направила нещо великолепно. Спаси живота на петдесет и двама души. Вкара един лош човек в гроба, а друг зад решетките. В деня, когато това не ти се стори достатъчно, просто ми предай значката си и аз ще попълня документацията.

Марико наведе за миг глава, след което отново го погледна в очите.

— Благодаря ви, сър.

— Знаеш ли какво следва сега?

— Сър?

— Същото, което се случва във всеки спорт, в който има вратар. Другият отбор владее топката и отново ще се опита да вкара гол. А ти готова ли си да си вършиш проклетата работа?

— Да, сър.

— Добре. Да вървим на изслушването на партньора ти.

Марико погледна към големия водолазен часовник на Сакакибара.

— Закъсняваме, сър. Смятате ли, че ще ни пуснат след…

— Още не са започнали. Казах им да изчакат, докато не пристигна.

Марико се радваше, че вече бяха тръгнали, защото иначе той щеше да види увисналото й чене. Тя знаеше, че лейтенантът й има връзки, но не знаеше, че са толкова дебели. Това я накара да се зачуди дали „Вътрешни разследвания“ нямаше да му позволят да се намеси в решенията им, дали Сакакибара щеше да ги натисне, за да откачи Хан, или щеше да го остави да потъне.

И наистина изслушването започна веднага, щом Сакакибара мина през вратата. Марико се чувстваше неудобно да гледа как Хан дава показания и можеше само да си представя как се чувства той. Сети се за Саори, която според програмата си от дванайсет стъпки по някое време трябваше да направи списък с всички хора, които бе наранила, докато се друсаше, а след това трябваше да се извини за всяка обида. Да признаеш, че си сгрешил, не е лесна работа. За това е нужна сила, каквато малцина притежават. Саори не беше от тях; трябваше да започне да я изгражда отначало. Марико с гордост гледаше Хан, който обясняваше всичко, което бе направил, без да изпуска нищо. Не обвиняваше никого, нито прикриваше виновните. Ако „Вътрешни разследвания“ имаха причина да проучват и Марико, разследването им щеше да започне от Хан, който кратко и ясно им предаваше истината.

За събитие, от което зависеше кариерата му, изслушването беше изненадващо кратко. Само час по-късно надзорната комисия се оттегли, за да обмисли присъдата си. Марико се облегна назад и едва тогава забеляза, че през цялото време бе седяла наведена напред, обхванала коленете си с длани, в очакване на решението на комисията. Сега й се искаше да разбере обикновено колко време е нужно на комисиите, за да вземат решение — или по-точно още колко дълго щеше да се наложи да чака, обтегната като кожа на тъпан.

И тъй като нямаше и капка усет за благоприличие, съответстващо на жена с нейните чин и пост, тя просто попита. Председателят на комисията, командир, когото не беше виждала досега, я изгледа намръщено по същия начин, както би изгледал и влизащия в залата талисман на Токио Дисни — със смесица от недоумение и обида.

— Петнайсет минути — отвърна той, давайки ясно да се разбере, че й е оказал голяма чест, като й е обърнал внимание, и затвори вратата зад себе си.

Марико се озова веднага до Хан, което я изненада. Онази част от нея, която все още му беше ядосана, се възмути на висок глас, но тя нямаше мнозинство.

— Петнайсет минути? — възкликна младата жена. — Човек би предположил, че ще отделят повечко време за толкова важно нещо.

— Да — отвърна Хан. — Човек също така би предположил, че партньорът му няма изтърси нещо, което да ги раздразни точно преди да вземат решение.

Марико се изчерви за секунда, но той й намигна и леко й се ухили.

— Изглеждаш ужасно спокоен — отбеляза тя.

— Че за какво да се нервя? Най-лошото свърши.

Марико не се бе замисляла върху това, но сега то й се стори едва ли не очевидно. Събирането на смелост за пълно признание беше мъчителна работа. След това приемането на наказанието бе лесно. Хан просто беше приел вината си; знаеше, че заслужава наказание, и вече се бе подготвил да го приеме с цялата му строгост.

Няколко минути по-късно надзорната комисия се върна, за да произнесе присъдата си, и Марико отново установи, че се чувства по-изнервена от Хан. Председателят постави пред себе си лист със записки, към които не си направи труда да погледне, а това до такава степен засили любопитството й, че бе готова да изтича да види какво пише там.

Постановлението беше кратко и ясно: чрез незаконното претърсване и задържане Хан бе нарушил правото на свобода на Акахата; беше преминал границата на достатъчното основание, но не и границите на основателното подозрение; бе поставил своя информатор Шино в ситуация, която можеше да се окаже опасна. Всичко това беше ясно. Ала нямаше несъмнено доказателство, че той е застрашил пряко живота на Шино. Нямаше да бъде обвинен в престъпление, което означаваше, че щеше да запази значката си. Обаче комисията го намери за виновен в нарушаването на осем основни наредби за работата със секретни информатори, което означаваше, че с дните му в „Наркотици“ беше свършено. Надзорната комисия го разжалва до патрулен полицай, а това пък означаваше, че всеки път, когато влезе в стая, пълна с ченгета, щеше да се чувства като манекен с костюм и развяващи се около глезените панталони. Рано или късно нещата щяха да си дойдат по местата, но през следващите години щеше да предизвиква погледи и шепот навсякъде, където се появеше.

Докато членовете на надзорната комисия си събираха нещата, Сакакибара поздрави намръщено Хан; на Марико й се стори, че той е донякъде доволен от постановлението. След това лейтенантът предложи да черпи Марико и Хан с кафе — или по-точно им нареди да пият по едно кафе с него; лейтенантите не отправяха покани към подчинените си. Сядането в кафенето до участъка я накара да се почувства така, сякаш баща й я е завел да й купи сладолед, след като е бягала с всички сили на състезанието, но въпреки това е завършила втора. Нов бащински жест от страна на Сакакибара, вторият за тази сутрин и втори въобще.

Те се настаниха край масата и Марико и Хан зачакаха Сакакибара да заговори. Кафене или не, това не беше обикновена покана.

— Хан, искам да дойдеш да си разчистиш бюрото чак при втората смяна. Изчакай хората да се разотидат. Спести си срама, става ли? По дяволите, спести ми срама.

Хан преглътна. Марико му кимна един вид успокояващо, по начина, по който всички онколози кимаха на пациентите си, когато новините не бяха добри, но не ставаше дума и за неизлечим стадий.

— Доста време работих като патрул, Хан. Това е добра работа. Важна работа.

— И не е в „Наркотици“. — Той въздъхна и сви примирено рамене. — Поне единият от нас все още е в строя, нее? Наистина, ама наистина се радвам, че не те повлякоха надолу заедно с мен.

— Аз също — рече Сакакибара. — И без това хората не ми стигат. Но вие двамата трябва да научите един урок от това фиаско. Когато вършите добро дело и нарушавате правилата, понякога трябва да се запитате какво говори това за правилата.

— Сър? — погледна го Хан.

— Понякога признавате, че сте сгрешили. Както днес на изслушването ти. Ти си свърши работата. Постъпи правилно. Но понякога правилата не са такива, каквито трябва да бъдат.

Хан се обърна към Марико и когато погледите им се срещнаха, тя усети как лицето й помръква.

— Не — каза той и изпълненият му с недоверие и гняв глас накара думата да прозвучи като ругатня. — Ще се отърве?

— По повечето обвинения — отвърна Марико. — Дори не си направиха труда да го обвинят за убийството на Шино.

— Защото е убил единствения очевидец, който може да го посочи на местопрестъплението.

— Да.

Хан оклюма.

— Значи същите косвени глупости, които ми позволиха да запазя значката си…

— Спасяват и Джоко Дайши, да — потвърди Марико. Тя му разказа набързо останалите подробности. — Накрая смятаме — надяваме се — че обвиненията в тероризъм ще издържат, но това е проблем на федералните, извън юрисдикцията ни.

Марико не вярваше, че Хан ще може да се умърлуши още повече. Кръвта се отдръпна от лицето му; сякаш се топеше в стола си.

Познаваше това усещане.

С огромно усилие Хан успя да събере достатъчно енергия, за да изпъшка:

— Тогава какво постигнахме, по дяволите?

— Много — отвърна Сакакибара — и не смей да го пренебрегваш. И двамата се занимавате с това достатъчно дълго, за да не сте го разбрали досега: в тази професия не можем да си позволим лукса на пълната победа. Мислиш ли, че като сме в „Наркотици“, можем да спрем напълно продажбата на дрога? Не. Можем да спрем един пласьор. После спираме втори. Ако първият вече се е върнал на улицата, отиваме и го хващаме отново. Такава е играта, момчета и момичета — играта, която сте приели да играете. И знаете ли какво следва сега?

Погледът на Хан шареше между двамата, колеблив, неустойчив като собствената му решимост. Но Марико се чувстваше по-уверена. Бе изгубила хладнокръвието си, когато не успя да дръпне спусъка срещу Джоко Дайши, беше почувствала как се разпада на милион частици. Дори победата й над Акахата не бе достатъчна, за да го възстанови. Но думите на Сакакибара бяха като лепило, което се стича в пукнатините, просмуква се дълбоко в тях, намира нови парчета, слепя си, прави ги по-силни.

— Аз знам — отвърна тя. — Знам какво следва. Техният отбор получава топката. Ще се опитат отново да ни вкарат гол. А ние няма да спираме да ги блокираме. — Погледна към партньора си. — Наркоченгета, патрулни полицаи, чиновници, няма значение. Работата е една и съща. Ние сме вратари, Хан. Това ни е работата.

Той се прегърби.

— А аз винаги съм си падал по бейзбола. Предполагам, че от мен футболист няма да стане.

— Хан — въздъхна тя, — знаеш, че нямам предвид това. Опитвам се да кажа…

— Разбирам какво искаш да кажеш. Но истината е, че този вратар остава на пейката и сега е прехвърлен да регулира трафика на паркинга. Лошо няма. Сериозно. Напълно съм си го заслужил.

— Хан…

— Не, Марико. Известно време ще съм извън играта. Но предполагам, че и на паркинга се нарушават правилата за движение. Не знам колко са важни, но някой трябва да ги пази.

— Давам ви почивка до обяд — намеси се Сакакибара, рязък както винаги. Той се изправи, готов за тръгване. — Прояснете си главите. След това загърбете цялата тая гадост. Забравете я, за да можете да си вършите проклетата работа. Фродо, ще се видим на обяд. Хан, с теб ще се видим, когато дойде.

— Да, сър — отвърна Хан. Изправи се и се поклони дълбоко на лейтенанта. — Благодаря ви, сър. Вие ме научихте на всичко, което човек трябва да знае, за да бъде добро ченге.

— Сега да не ми се разплачеш.

— Извинете. — Хан се овладя и отново се поклони. — За мен беше чест, лейтенант.

Сакакибара му кимна рязко и се отдалечи.

Марико допи кафето си и тракна звучно чашата върху масата.

— Да вървим у дома — каза тя. — Искам да ти покажа нещо.

* * *

Хан поглади предпазливо с пръст дръжката на Славна победа.

— Леле. Сигурна ли си, че искаш това нещо да ти виси над главата?

— Какво толкова? И преди си идвал тук. Виждал си стойката му.

— Да, но без меча върху нея. Виж го само колко е голям.

Марико завъртя очи.

— Всъщност не те поканих заради него.

Той се наведе и изви глава под стойката също както водопроводчик се навежда под кухненския умивалник.

— Сигурна ли си, че дюбелите ще издържат тежестта му?

— Ти какво, дърводелец ли стана вече? Просто прочети това, става ли?

Тя му подаде една от тетрадките на Ямада-сенсей, отбелязвайки с палец мястото, отнасящо се до желязната маска на Джоко Дайши. Той я взе, без да откъсва очи от Славна победа нетърсена.

— Не се ли страхуваш… имам предвид при земетресения и други подобни… сериозно, Марико, окачи го някъде другаде.

— Къде? Огледай огромния ми апартамент и ми намери достатъчно дълга стена, върху която да монтирам стойката му.

Не беше нужно да е детектив, за да разбере какво има предвид.

— Добре де, не знам… прибери го в някой шкаф.

— Просто прегледай записките, става ли?

Марико му обясни кой беше Ямада — какво означаваше за нея, какво означаваше за науката история — след което му разказа за тетрадките.

— Разбираш ли, нищо от това не е попадало пред чужди очи, но ти казвам, че тази маска е много важна.

— Въпреки че не намирам и дума за нея в учебниците по история?

— Най-вече защото не я намираш в учебниците по история. Според мен Вятърът на Ямада-сенсей и Божественият вятър на Джоко Дайши са едно и също нещо и ако съм права, значи те съществуват от много, много отдавна. Не се сблъскваме за последен път както с тях, така и с маската.

Хан прелисти тетрадката.

— Сериозно ли говориш? Петстотингодишен клан нинджи в Токио?

— Може би да.

Лицето на Хан грейна.

— Това е много яко.

— Мъже — въздъхна тя, минавайки неусетно на английски. — Няма значение колко сте стари; оставате си все същите осемгодишни момчета.

— А?

— Няма значение. — Раздразнението се беше залепило за нея като мокра дреха. Добре че най-накрая бе започнал да разглежда по-внимателно тетрадката. Не кой знае какъв напредък, но все пак напредък. — Помогни ми да преровя тези кашони — помоли тя. Нямаше нужда да му ги посочва; те бяха струпани един върху друг покрай задната стена на стаята й и заемаха ценно пространство. — Имам нужда от втори чифт очи.

— Защо?

— Не схващаш ли? Трябваше да забележа връзката със Славна победа нетърсена. Трябваше да си я спомня в мига, когато видях маската. Ако паметта ми беше малко по-добра, те изобщо нямаше да успеят да откраднат меча ми.

Хан надигна глава от тетрадката.

— Не трябва да се укоряваш за такива неща. Ако шантавата ти теория за нинджите е вярна, значи не си можела да направиш нищо, за да им попречиш да влязат тук.

Той замълча за миг — може би, за да измисли още нещо утешително. Щеше да й се отрази добре. Но не.

— В смисъл, можеш ли да си представиш какви яки инструменти са измислили през последните петстотин години? Отключването на врата с поставена вътрешна верига сигурно е, знам ли, едно от най-незначителните неща, които могат да направят.

Страхотно. Осемгодишното момче се върна.

— В случай че не си забелязал, Хан, в момента се чувствам доста несъвършена. Повече не мога да си позволя да пропускам подобни детайли. В града ни процъфтява култ, който притежава взривни вещества с голяма разрушителна сила. Ако тези записки могат да ни помогнат да ги открием, значи трябва още някой да ги прочете и после да ми помогне да свържа точките…

— И след като аз вече не работя като детектив, работната ми седмица ще се съкрати значително, нее?

Марико въздъхна с облекчение. Почувства как раменете й постепенно се отърсват от напрежението. Двамата отново допълваха мислите си и това беше истинска благословия.

— Може би две вечери седмично?

Хан отново прехвърли записките на Ямада.

— Не знам — отвърна той. — Струва ми се доста сухо четиво.

— Подплатено с няколко бири?

— Изглежда ми по-добре.

— Ще ти разказвам с подробности вратарските ми постижения. Ох! Защо просто не ме сриташ в топките и да приключваме. — Хан се престори, че потрепва от болка. — Първо ме изхвърлят от играта, а сега ти ми го натякваш допълнително?

Марико се засмя.

— Стига де. Признай, че си заинтригуван, нее?

— О, да.

— И аз.