Стив Байн
Годината на Демона (45)

45.

Ама-мачи още се разбуждаше, когато чуждоземците нахлуха. Кайда първа в къщата ги чу; баща й живееше близо до центъра на селото и писъците от покрайнините му изтръгнаха Кайда от неспокойния й сън.

Чувстваше се така, сякаш изобщо не бе спала. Първо кошмарите, после цяла нощ мисли за новото оръжие на Миоко; това бе достатъчно, за да изтощи всеки, а животът на една ама поначало си беше изтощителен — особено когато тази ама има само една здрава ръка. Въпреки това Кайда се надигна от постелята и потрепери от прехода между топлината под завивките и студения утринен въздух. Тя знаеше, че трябва да действа бързо, също както бе сигурна, че чуждоземците са причина за писъците.

Силен вик от съседната къща събуди всички останали в колибата. Баща й се надигна в леглото. В съня си беше забравил за нараняванията си; веднага се просна обратно по гръб, присвивайки се и придържайки потрошената си ръка. Кайда видя стиснатите му зъби, странно бели в сумрака. Искаше й се да може да се спре заради него, да направи нещо за него. Но освен това знаеше, че Миоко може и да я убие днес — а ако не днес, то в някой близък ден. Миоко не знаеше кога да спре. Нямаше да се замисли колко се страхува Кайда от затворени пространства, което означаваше, че всеки протест на сестра й щеше само да я възбужда допълнително. Дори Киоко и Шиоко нямаше да успеят да я разубедят.

Което означаваше, че Кайда също трябва да увеличи арсенала си. Беше стигнала до този извод през нощта, докато лежеше в постелята и гледаше към тръстиковия покрив, заслушана напрегнато в дишането на Миоко, чудейки се какво ли щеше да се случи, ако просто я удушеше и сложеше край на всичко. В много отношения това бе най-лесният път. Така щеше не само да се отърве от Миоко; щяха да я прогонят завинаги от Ама-мачи. Това не бе кой знае какво наказание за човек, който така или иначе искаше да се махне оттук. Но Кайда не беше като Миоко. Тя не намираше удоволствие в причиняването на болка. А колкото и да мразеше Киоко и Шиоко, колкото и да й се искаше баща й да не бе срещал Чо, знаеше, че смъртта на Миоко щеше да ги нарани толкова дълбоко, че никога нямаше да се съвземат. Кайда знаеше какво е да изгубиш семейството си. Никога нямаше да прибегне до такива крайности, освен ако не беше крайно наложително.

И тъй като Миоко не изпитваше подобни угризения, Кайда знаеше, че скоро ще трябва да прибегне до някакви крайни мерки. Тя се измъкна през вратата и веднага забеляза един от чуждоземците, който се движеше в нейната посока. Беше с гръб към нея — разговаряше с някой извън полезрението й — и преди да се обърне, Кайда успя да се скрие зад колибата.

Притисна се към стената с разтуптяно сърце и го чу как нахлу вътре. Разнесоха се викове, възражения, звук от разкъсване на плат.

— Излизайте или ще ви убия вътре — нареди чуждоземецът и всички проявиха достатъчно разум, за да му повярват.

Кайда застина, заслушана в трополенето, докато излизаха навън. Като че ли Чо не помагаше сама на баща й да се изправи; може би и Киоко участваше, но нямаше как да е сигурна.

— Махайте се оттук — каза баща й. — Какво право имате да заплашвате семейството ми?

— Една счупена ръка не ти ли стига? — Чуждоземецът изръмжа, разнесе се силен плясък и вик от болка. — Ще ти счупя и другата и ще те пратя да плуваш. Размърдай се!

Малка част от Кайда искаше да съчувства на баща й. Но по-голямата част се чувстваше наранена и огорчена. „Семейството ми“, беше казал той. Можеше да попита чужденеца какво са направили с истинската му дъщеря, но не: първата му грижа бе за Чо и злите й отрочета.

Не й беше трудно да чака мълчаливо, докато чужденците влачеха „семейството“ й нанякъде. Чу как баща й стене от болка, но дори и да искаше, не можеше да направи нищо, за да му помогне, а в момента този порив се оказа изненадващо лесен за потискане. Тя не помръдна и мускулче, докато всички не се отдалечиха; след това се затича към крайбрежната скала зад селото.

Намери старото камфорово дърво с големите чворести корени, които се простираха към подножието на скалата. Когато се отпусна на колене, Кайда дишаше толкова тежко, че виждаше как пясъкът мърда под дъха й. Наблизо лежеше плосък камък с размерите на купа за ориз; тя го взе и започна да копае.

Когато стигна на дълбочина един лакът, се зачуди дали не копае на грешно място. Тогава ръбът на камъка удари в нещо твърдо и след още малко разкопаване с пръсти намери ножа си.

Вчера се бе поколебала дали да не го държи под възглавницата си, но беше твърде рисковано. Нито едно място в селото не бе достатъчно сигурно; имаше твърде много очи, твърде много хора скитаха наоколо, твърде много малки деца си играеха на местата, от които ставаха добри скривалища. До момента ножът не й беше свършил кой знае каква работа, но тя не искаше и да го хвърля обратно в океана. Сега се радваше, че не го е направила; ако Миоко поискаше да отнесе малката им война до по-дълбоки и по-опасни нива, Кайда вече бе готова за това.

Наложи се да се потруди малко повече, за да скрие ножа както трябва, но поне този път чуканчето й се оказа от полза: нейната юката никога не й беше съвсем по мярка — левият ръкав винаги бе твърде дълъг — и с помощта на зъбите си тя намери начин да завърже ножницата към чуканчето достатъчно здраво, че да скрие ножа под празния ръкав.

Когато Кайда се върна в селото, всички, които познаваше, вече бяха събрани на брега на тъмна, шепнеща тълпа недалеч от Перката. Както бяха коленичили и насядали по пясъка, те приличаха на ято големи покорни птици. Чуждоземците ги бяха обградили — но само ако обградили беше правилната дума за шестима души, вардещи стотина други. Веднага щом тази мисъл й мина през главата, Кайда им се възхити. Как е възможно шестима мъже да пленят цялото село? И как е възможно хората, сред които бе израснала, да се оставят да бъдат тероризирани от шепа чуждоземци? Тя не обичаше никого в Ама-мачи, но уважаваше мнозина от съседите си. Обаче докато ги гледаше сега, това уважение постепенно се стопи.

Тя се придвижваше предпазливо, спомняйки си ясно с каква лекота Гензай и Маса я бяха обезвредили, уплашена, че чуждоземците може да я убият, ако разберат, че е въоръжена. Гензай може и да беше повярвал на думите й, че ножът е за доведените й сестри, а не за чуждоземците, но на никой от останалите нямаше да му пука. Притичвайки от сянката на една къща към следващата, стигна колкото се може по-близо до брега, без да бъде забелязана. Накрая трябваше да се промъкне в една от колибите на старейшините — смъртен грях; не можеше да повярва, че е намерила смелост да го направи — и надникна през прозореца.

Гензай се приближи с широка крачка до подножието на Перката, стиснал в ръка единия край на дълго, издуто, навито на руло насмолено платно. Едноокият гърбушко го държеше в другия край и Кайда нямаше да се изненада, ако се окажеше, че вътре са увили голям тюлен, защото й се струваше ужасно тежко. Гензай беше силен колкото останалите мъже в селото, а мускулите на ръцете му се бяха изопнали така, сякаш всеки момент щяха да се скъсат.

— Идваме с предложение — обяви той. Както винаги гласът му прозвуча дълбоко, но тихо, безстрастно, но привличайки вниманието. Селяните изпънаха вратове, за да го чуят по-добре. — В залива има един разбит кораб и някъде дълбоко в останките му има меч. Името му е Славна победа нетърсена. Несъмнено това име не ви говори нищо. На място като това силата му не означава нищо. Този меч е способен да създаде цяла империя, а вашето селце е просто едно малко раче, вкопчено в ръба на империята, което се намира толкова далеч от всичко с някакво значение, че вие едва ли осъзнавате, че онова, в което сте се вкопчили, е империя.

Той говореше, без да влага и капчица присмех в думите си. За него това бе просто извод и дори някой от селяните да се беше обидил, Гензай не показа по никакъв начин, че го е забелязал. Говореше им така, както сигурно би говорил и на групичка рачета, помисли си Кайда.

Гензай продължаваше да държи своя край на тежкото, навито на руло платно; жилите на ръката му потреперваха, изпънати като котвено въже, но той говореше така, сякаш си седеше спокойно на брега.

— Дори най-глупавият от вас сигурно вече се е досетил, че всички ние поред се гмуркахме до останките — рече той. — Най-умните от вас сигурно са се досетили, че все още не сме намерили меча. Взех решение, че ще изпратя някой от вас да го потърси.

— Защо нас? — попита бащата на Кайда. Макар и със съсипана ръка, макар че всяко поемане на дъх му причиняваше болка, той винаги бе пръв в защитаването на интересите на Ама-мачи. Въпреки че все още се чувстваше засегната, Кайда установи, че се гордее с него. — Пастта е коварна. Защо да рискуваме живота си заради някакъв меч, който не е наша грижа?

— Защото ще бъдете щедро възнаградени — отвърна Гензай и без повече да се церемони, пусна своя край на платното. Златото се плисна като вода. И не само злато; бижута, нефрит, всякакви съкровища като намерените от Кайда, и още. Миоко ахна от удоволствие. Шиоко и Киоко я последваха. Майка им Чо реагира по същия начин, и не само тя; поне половината възрастни се надигнаха, за да видят по-добре богатствата, които бяха пръснати пред тях.

Според Кайда това беше глупаво. Какво щяха да си купят с всичкото това злато? Морето им осигуряваше всичко необходимо за живота в Ама-мачи, а доколкото й бе известно, Кайда беше единствената, която искаше да живее другаде.

— Кажете си наградата и ще я получите — обяви Гензай, — ако успеете да извадите меча.

Надигна се глъч, но най-силният глас принадлежеше на бащата на Кайда.

— Коя награда ще е толкова велика, че да й се наслаждаваме и в отвъдното? Покажете ни какво още извадихте вчера от морето. Видяхме тялото на приятеля ви.

Този път глъчта бе в различна тоналност.

— Самите вие го казахте — продължи бащата на Кайда. — Този ваш меч не означава нищо за нас. Нямаме намерение да жертваме дъщерите си заради него, нито пък ще ги жертваме заради вас.

— Похвално становище — рече Гензай. — Поздравявам ви. — Той се почеса под брадата си. — Поставяте ме в трудно положение. Казах на хората ми, че всяко село на ама, което заслужава да бъде наричано така, ще ни осигури добри гмурци, а както знаете много добре, аз държа на думата си. Значи ако никоя от дъщерите ви няма да се гмурка за нас… хм. Значи съм нарушил думата си. Това няма да стане.

Той подгъна крака и седна на пясъка до бащата на Кайда. Продължи да говори с тих глас, сякаш заговорничеше, и Кайда едва го чуваше:

— Но мисля, че има изход от тази ситуация. Ако избия всички жени до последното новородено момиченце, това повече няма да е село на ама, заслужаващо да бъде наричано така, нали?

Така както беше седнал, той бе уязвим. Броят на селяните надвишаваше чуждоземците с десет към едно. А Гензай беше заплашил семействата им.

Кайда почувства как я връхлита съкрушителна вълна от срам. Нито един от селяните не реагира. Никога нямаше да имат по-добра причина да убият този човек, водача на чуждоземците. Нито пък щяха да имат по-добра възможност. Но въпреки това те седяха по местата си и не направиха нищо. Някои дори имаха нахалството да погледнат към купчината съкровища, които Гензай и едноокият гърбушко бяха изсипали с безразличие пред краката им. Сега повече от всякога, на Кайда й се прииска да се махне от това място. Повече никога нямаше да може да погледне съседите си в очите. Гневът им беше като на стадо рибки: плашливи, лекомислени и безсилни дори когато пътуваха на големи пасажи.

И все пак тя се гордееше с баща си. Само той се опълчи на Гензай, а бе единственият с причина да не го прави. Знаеше точно на какво е способен този мъж. Цялата й увереност, че иска да се махне от Ама-мачи, че иска да остави баща си на новото му семейство, започна да се пропуква. Баща й можеше да се изправи в защита на цялото село, но кой щеше да защити него?

Кайда си пое дълбок, треперлив дъх и си каза, че бързото тичане, а не страхът го бе накарало да изпърха в гърлото й. След това излезе от колибата на старейшините и тръгна право към Гензай. Никога не се беше чувствала толкова незащитена.

Той първоначално я зърна с крайчеца на окото си. След това се извърна с лице към нея, скръстил ръце на гърдите си, а ъгълчетата на устните му лекичко се извиха нагоре. Искаше й се това да е усмивка на бащинска гордост. Но по-скоро бе удоволствие от очакването да види ранената си плячка.

— Аз ще извадя меча ви — заяви тя с надеждата, че гласът й няма да потрепери.