Стив Байн
Годината на Демона (42)

42.

Досега не бе ръководила внезапна полицейска проверка. Решението за това също не беше взето с лекота. Искаше й се да изчака лейтенант Сакакибара, но той бе зает да приглажда перата на всички окръжни съдии, които беше ядосал с прокарването по бързата процедура на заповедите си, а нарастващият страх на Марико не можеше да приеме неоправдано закъснение. Можеше да поиска от спецчастите да поемат командването, но според всички в „Наркотици“ те реагираха твърде бавно. Момчетата от спецчастите със сигурност щяха да представят операцията в съвсем различна светлина: нападението над определена цел не можеше да бъде подготвено за няколко минути, а нахлуването вътре без предварителен план със сигурност щеше да доведе до жертви. Да поиска от тях да осъществят внезапна проверка един час преди това бе все едно да поиска от пиян хирург да направи операция, преди да е изтрезнял. Правилният начин — професионалният начин — беше да й откажат.

И след като Сакакибара бе поставил под нейно командване една малка армия, тя реши да я използва. Придържайки се почти изцяло към плановете на спецчастите, намери електронни чертежи на наетото от Божествения вятър помещение за църква и внимателно проучи разположението му. Избра за начална точка един паркинг на половин километър от мишената, където щеше да събере всички от отряда си. И сега те се бяха струпали в кръг около нея и я гледаха очаквателно. Марико за пореден път забеляза, че беше най-дребничката в групата.

— Слушайте внимателно — каза тя, но ако искаше да командва с авторитета на Сакакибара, не трябваше да го произнася толкова тихо. Ниският й ръст допълнително усложняваше нещата и докато не спечели уважението им с работата си, повечето мъже в отдела се отнасяха с нея като с момиче, а не като с ченге. Не започна особено добре, но нямаше друг избор, освен да повиши глас и да продължи: — Няма да се опитвам да го организирам като момчетата от спецотряда. Ще го направим по добрия стар полицейски начин. Съсредоточете се върху основните неща, както някога в академията. Пазете ъглите, разчиствайте вратите, никой да не влиза сам в стаите. Ясно ли е?

— Да, госпожо — отговориха двайсетте й полицаи, много по-гръмогласно, отколкото бе очаквала. Позволи си да допусне мисълта, че нещата не се развиваха чак толкова зле — или може би нервността й караше всичко да изглежда много по-лошо, а хубавото избледняваше като дима от цигарата на Хан.

— Бъдете подготвени, че мишените ни могат да се окажат въоръжени и опасни — предупреди Марико. Имаше предвид химикали, а не пистолети и ножове; трябваше да се сети да поиска противогази за всички. Спецчастите нямаше да го пропуснат. — Не забравяйте, че на хартия това място се води църква. Което означава, че е възможно вътре да попаднем и на енориаши, не само на лошите момчета. Но ние знаем, че лошковците са убивали поне веднъж с цианид, вероятно използвайки подправени хапчета, и подозираме, че са готови да убият отново. Ако забележите, че цивилни се опитват да изпият някакви хапчета, направете всичко възможно да ги спрете — без да правите компромиси с безопасността си обаче, ясно ли е?

Гръмогласният хор потвърди:

— Да, госпожо!

— Добре тогава. Да влизаме.

Нахлуването им в сградата изобщо не приличаше на операцията на спецчастите в транспортната компания на Камагучи. Тогава четири екипа атакуваха едновременно сградата от четири страни. Тук Марико чу викове от вътрешността още преди да стигне входната врата. Заедно с Хан и още четири ченгета тя се втурна към нея.

Целта им представляваше бивш склад за матраци, което означаваше, че бе голяма. Суматохата се чуваше някъде вляво от Марико — наричана от командосите Б-страна на целта — но тя потисна порива си да се втурне към шума. Един от полицаите, които тичаха заедно с нея, хукна натам. Не му извика; щяха да си поговорят за нарушаването на формацията, сега обаче я интересуваше единствено собствената й цел.

Хан стигна до вратата пръв и я изрита с крак. Тя се отвори с трясък и Марико се озова вътре. Очакваше да види какво се случваше в Б-страната, но вляво от нея се издигаше стена. Помещението, в което се бе озовала — някогашен шоурум — сега беше празно и слабо осветено. Б-екипът сигурно се бе натъкнал на офиси или на склад, който се намираше от другата страна на стената. Тя не можеше да им помогне. Можеше единствено да разчисти терена пред себе си.

На задната стена проблясваше знак за изход, а под него имаше стоманена врата. От другата й страна изрева двигател на мотор, последван от втори. Екипът на Марико обяви, че помещението е чисто. Тя дори не си спомняше подробности от вътрешността му; знаеше само, че накъдето и да насочеше своя зиг зауер, не откриваше нищо опасно.

Марико се затича към стоманената врата и я ритна с всички сили. Вратата се отвори и тя се озова в следващата стая. Заслепи я слънчева светлина. Помещението приличаше на пещера, а слънчевите лъчи нахлуваха през голямата ролетна врата на задната стена, която постепенно се отваряше. Хан тичаше зад Марико и крещеше „На пода, на пода, на пода!“ на някого вдясно, когото тя дори не беше забелязала. Погледът й се бе запечатал върху двамата мотористи пред нея.

Моторите бяха големи, може би хиляда и четиристотинкубикови, и Марико веднага разпозна в единия от мъжете Акахата. Все още моравото му, покрито със синини лице беше твърде подпухнало, за да носи шлем. Мъжът върху втория мотор имаше дълга черна коса и вместо шлем носеше желязна демонска маска. Това можеше да е единствено Джоко Дайши.

Той направи остър завой пред нея, изпълвайки въздуха с миризмата на изгоряла гума. Акахата вече бе направил същия завой и сега даде газ. Насочи се към товарната рампа в дъното на помещението, където ролетната врата се беше вдигнала още повече. Марико видя пет ченгета — нейния С-екип — които тичаха към вратата с извадени пистолети. Акахата увеличи скоростта си, скочи от товарната рампа и прелетя покрай полицаите, преди те да успеят да реагират. Джоко Дайши завърши завоя си и се понесе към вратата.

Марико се прицели в него, но се поколеба да стреля, защото се съмняваше в точността си при стрелба с лявата ръка. С-екипът се приближи до вратата, отрязвайки пътя на Джоко Дайши.

Той наби спирачки и рязко извъртя мотора си; задната му гума изсвистя и остави черна следа по бетонения под. Двигателят му прогърмя по-силно от изстрели. Моторът се засили към аварийния изход на Б-страната, където хората на Марико вече се биеха с трима или четирима мъже, облечени в бяло. Тя можеше само да предположи, че са последователи на култа на Божествения вятър, но които и да бяха, всеобщата схватка блокираше изхода.

Двама полицаи от Б-екипа забелязаха мотора, изтеглиха се от мелето и извадиха пистолетите си. Джоко Дайши отново направи остър завой, като се наведе толкова ниско, че коляното му докосна пода. Задната гума очерта широка арка и събори двамата полицаи на пода. Той отново даде газ и се нахвърли върху Марико като боен кон.

Тя не знаеше какво се бе случило с останалите от екипа й. Хан не се виждаше никъде. Полицаите, които бяха влезли заедно с тях, също ги нямаше. Вратата зад гърба й зееше отворена; не знаеше защо, а и не я интересуваше. Целият й свят беше съсредоточен върху Джоко Дайши.

Марико се прицели в желязната маска, но не можеше да се насили да натисне спусъка. За пръв път щеше да стреля на терен с лявата си ръка. А зад мишената се виждаха петима полицаи. Обучението й взе връх; просто не можеше да рискува.

Джоко Дайши почти я беше доближил. Тялото й нямаше да е достатъчно, за да го забави. Щеше да я изблъска през отворената врата и да продължи да ускорява. Зад гърба й нямаше никой; тя бе буквално последната линия на защита. И отстъпи встрани.

Техниката, която в полицейския й курс по айкидо се казваше ирими-наге, приличаше много на онова, което американските кечисти наричаха „саблен удар“. Тя пресрещна Джоко Дайши с удар под брадичката. Ако беше американска кечистка, сблъсъкът сигурно щеше да й откъсне ръката, но силата й не можеше да се мери със силата на мишената й. Затова просто пренасочи инерцията му нагоре и назад, без да поеме от нея. Всичко наоколо премина в забавено движение. Мотоциклетът профуча покрай нея със силен рев, наподобяващ стрелба на автомат. Марико нанесе нов ирими-наге, този път отвесен. Джоко Дайши се стовари на пода като метеорит.