Стив Байн
Годината на Демона (38)

38.

— Генерал Мио! Не мога да ви опиша колко се радвам, че сте буден.

Шичио гледаше как клепачите на дебелия мъж изпърхаха. Мио се опита да се надигне, но така само накара въжето, което преминаваше през челото му, да се впие още по-силно в него. Кожата на мястото, където грубите кълчища се притиснаха към черепа му, побледня, а когато се отпусна назад, отново порозовя.

После Шичио погледна към ръцете, които, омотани здраво с въжета, приличаха на купчина сладки мочи. Тлъстината изпъкваше измежду намотките и тъй като цялото тяло на Мио бе обвито в пласт тлъстина, издутини имаше навсякъде, подредени в редици като огромни червеи. Свещите по стените хвърляха стотици сенки върху тялото на Мио и под тях въжетата изглеждаха още по-стегнати, а издутините още по-големи. Най-изпъкналите се намираха между въжетата на корема му; най-малките — на глезените и китките на ръцете му.

Масата, върху която лежеше, бе специално конструирана за тази цел. Тя бе издялана в човешка форма, леко наклонена към главата, а наподобяващите ръце изпъкналости сочеха към ъглите, където се срещаха таванът и стените. Всяка длан бе привързана към масата с единично въже така, че задните им части наподобяваха големи самуни хляб.

Мио завъртя очи. Шичио проследи погледа му към грубите греди, белия хоросан между тях, елегантните златисти дървени стени.

— Аха — рече той, — чудите се къде се намирате, нее? Да ви подскажа ли? Това е най-малко красивата стая в Джуракудай — дори като имам предвид ужасния вкус на Хашиба.

Шичио нежно погали с върха на пръстите си отеклата дясна ръка на Мио.

— Трябва да призная невежеството си. Не съм предполагал, че един мъж може да стане толкова огромен, че ръцете и краката му да затлъстеят. Но след това разгледах отново онзи портрет на рикиши, който Хашиба поръча на Ейтоку Кано. Познавате ли Кано?

Мио отново изпъна въжетата, с които беше вързан, и кожата му побледня на стотици места.

— Шичио?

— На вашите услуги. — Шичио се усмихна и бузите му се притиснаха в желязната маска. — Заваляте думите, генерале. По-добре да изчакаме, докато отмине действието на сънотворното, не мислите ли?

Очите на Мио се въртяха на всички страни, кървясвайки от напъните му да завърти главата си.

— Какво е това?

— Довечера ще задам същия въпрос — обеща Шичио и натъпка един копринен тампон в устата на Мио. — Така, Кано. Познавате ли творбите му? Той е доста популярен в Императорския двор. И знаете ли какво? На картината на Хашиба ръцете и краката на рикиши наистина са тлъсти. Не е ли невероятно това? Какво внимание обръща Кано на детайлите, нее? Кълна ви се, че до тази вечер не го бях забелязвал.

Мио успя да изплюе коприната.

— Да не сте ме съблякъл гол? Проклет да сте, веднага ме развържете!

Шичио не можеше да приеме да му крещят като на малко момче. Той измъкна ножа си и разряза една от дебелите изпъкналости на ръката на Мио. Гигантът изрева като бик.

— О, колко жалко — каза Шичио. — Само като си помисля, че през цялото време планирах да направя първия разрез с вашия меч.

Яркочервената рана върху ръката на Мио приличаше на зейнала уста. При вида й на Шичио му се догади, но маската го подтикваше да направи още един разрез. И въпреки това мощта й не бе чак толкова голяма, че да надвие чувството му за морал. Щом човек се окажеше завързан и безпомощен, дори обикновените заплахи срещу него бяха достойни за презрение. Шичио бе наясно с това. Точно това правеше самурайската каста толкова тиранична: селяните живееха в страх от тях ежедневно и ежечасно, без капчица надежда, че могат да се защитят или да си отмъстят. Шичио беше живял в страх, докато Хашиба не му бе показал по-висшия път. Ако знамето на Тойотоми се развее над всички провинции и територии, ако всички започнат да се кланят на един човек, тогава повече няма да има нужда от самураите. Само войната се нуждаеше от воини и точно съществуването на воинската каста — каста с изключителното право да носи оръжие и брони и да отмъщава — караше всички обикновени хора да живеят в ужас.

Но ето че той стоеше там и се държеше като самурай, изливайки мощта си върху един беззащитен човек.

Не. Не беззащитен човек. Беззащитен самурай. Мио го заслужаваше. Всичките го заслужаваха.

— Нека ви покажа какво исках да е първото порязване — продължи Шичио. Той се отдалечи от масата и от кървящия, ругаещ, опитващ се да се освободи гигант. Взе огромната катана на Мио и я извади от ножницата й, която хвърли настрани. Вбесен, Мио отново изпъна въжетата. Шичио не се сдържа и се разсмя. Само един истински самурай може да бъде привързан към маса, гол и кървящ, и въпреки това да се гневи на някой, който е проявил неуважение към ножницата му.

— Освободете ме! Аз съм Ясумаса Мио, проклет да сте! Настоявам веднага да ме освободите!

— О, но вие не сте в позиция да настоявате, нали? Не. Не сте.

Шичио предпазливо положи основата на меча до издутината от плът точно над лявото коляно на Мио. Започна бавно да го изтегля хоризонтално, като при всяко дръпване острието проникваше само на косъм дълбочина, така че когато до разреза достигна върхът на меча, той разкъса последния слой кожа. Отрязаното месо пльокна на пода като изкормена риба. Мио изрева по-силно от всякога.

— Виждате ли? — рече Шичио. — Ето за това говорех.

Кръвта се стичаше по слабините на Мио, защото масата на Шичио беше наклонена така, че главата на генерала се намираше в най-ниската й част.

— Вие не ме смятате за кой знае какъв боец, нали, Мио? Не, едва ли. Но за разлика от вас аз разглеждам бойното изкуство като изкуство. Прецизност. Търпение. Точност. Отличителни белези на моето изкуство за бой с мечове, но не и на вашето, мисля.

Мио процеди пред стиснати зъби:

— Само ми разрежи въжетата и ще видим кой е по-добрият фехтовач.

Този път Шичио положи острието на меча върху рамото на Мио и отново започна да го плъзга по кожата бавно и уверено. Мио изръмжа като бясно животно.

— Очаквал си от толкова дълбока рана да протече повече кръв, нее? Заради въжетата е; те значително забавят кръвотечението.

Шичио повдигна меча и замахна с него край лицето на Мио. От стоманата се разлетяха топли червени капки, които се посипаха като дъжд по бузите и очите на дебелия мъж.

— Аха. Решил си да мълчиш, така ли? Няма значение. И без това не възнамерявах да водя разговор с теб, нали? Да, точно така. Точно така.

Този път той постави острието на катаната между две издутини от плът, в горната част на левия крак на Мио.

— Сигурно се чудиш дали е трябвало да застанеш на страната на момчето Окума, нее? И може би се чудиш дали, след като вече те няма в двора, Хидейоши ще ми позволи да убия момчето.

Мио потрепна, изруга и отново се опита да се освободи.

— О, виж какво направи! — възкликна Шичио. — Закачих въжето, дебелако; провали ми разреза.

С един мощен ритник дебелият мъж освободи левия си крак, но само от пищяла надолу. Гледката накара Шичио да потрепери.

— Идиот! Сега ще започнеш да кървиш по-силно! Добре че не те завързах с главата нагоре, нее? За нула време щеше да изгубиш съзнание. И къде е тук справедливостта?

Мио изрева толкова силно, че стените се разтресоха. Шичио изгуби търпение и натъпка копринения шал в устата му.

— Вече провали възможността ми да убия момчето — заяви той. — Ти и Хашиба, двамата. А аз не мога да накажа Хашиба, нали? Не. Но теб? Заслужи си го. Всички самураи го заслужават. — След тези думи той отряза едното му зърно.

Дебелият мъж започна да се гърчи и да беснее, но успя само да ожули кожата си във въжетата.

— Каква ирония, нали? — не млъкваше Шичио. — От самото начало моята маска събуждаше в мен мисли за мечове — само мисли обаче. Кръвопролитията винаги са ме отвращавали, но после момчето повреди красивата ми маска. Сега установявам, че само мисленето за мечове не ми е достатъчно; трябва да ги вкарам в употреба. Кървенето ти продължава да ме отвращава. Да, така е. Презирам го, но въпреки това маската събужда тази жажда в мен. Виждаш ли иронията? Заради момчето ще те убия, а ти беше последният му жив защитник.

Най-накрая Мио успя да изплюе коприната.

— Забравяш безценния си Хашиба — изръмжа той. — Ако оставиш члена му достатъчно дълго извън устата си, той ще си спомни за договора, който подписа. И тогава ти ще се озовеш завързан на тази маса.

— Взех да се уморявам от тоя твой език — рече Шичио. — Честно казано, отдавна се изморих. Почти бях уговорил Хашиба да натика всички Окума в морето, но ти го разубеди, нали? Да, така е. Добре, колко дълго смяташе, че щях да се примирявам с това?

— Ако ме убиеш, после той ще убие теб.

— Едва ли. О, забравил съм да ти кажа, нали? Направих те враг на трона.

— Какво?

— На сутринта ще намерят първото доказателство за измяната ти. Боя се, че си водил кореспонденция с Йеясу Токугава, заговорничил си за свалянето на господаря регент. Не знам подробности. Джун написа писмата от твое име — по моя заповед, разбира се, но му дадох пълна свобода, що се отнася до подробностите. Не мога да си позволя да улича себе си, нали? Не и когато почти съм се отървал от теб и Мечето.

— Проклет курвенски син! Не съм предател! — Мио задърпа толкова силно въжетата, че Шичио чуваше как нишките им се разтягат. — Ти си побъркан! Ще те изгоря на клада за това!

— Какво ти казах за тоя твой език? — Шичио завърза ново въже, този път през долната челюст на Мио, придърпвайки брадичката му надолу, за да не може да го гризе. След това захвърли голямата му катана настрани, извади ножа си и го тикна в устата на Мио.

— Виждаш ли? Виж докъде те доведе съпротивата. Нямах намерение да ти порязвам устната, нали? Нямах намерение да ти порязвам небцето. Но ти няма да приемеш наказанието си, нали? Не, няма.

Езикът лежеше топъл и лепкав върху пръстите му и го изпълваше с отвращение. Шичио го запрати на пода.

— Така, сега как ще унищожа Окума, когато не мога да ги нападам? Ммм? Отговори ми. И колко време ми остана, преди Хашиба да започне да се интересува повече от монаха? Досега успявах да отвлека вниманието му, но ако той поиска да узнае истината, няма да ме има още дълго на тоя свят. А ние не можем да допуснем това, нали? Не, не можем.

Шичио потърка с ръка желязната си вежда.

— Монахът ме е омагьосал — рече той. — Самото му съществуване ме изпълва с желание да крещя.

Той постави ножа си до най-голямата издутина на корема на Мио и плъзна острието му по нея с изискано безразличие.

— Как? — каза Шичио, без да обръща внимание на гъргорещите, безмълвни стонове на Мио. — Окума е ключът към достигането до монаха, но как да го унищожа? Момчето несъмнено вече планира как да ме убие. А аз мога ли да го убия? Не. Хашиба дори ми забрани да използвам убийците му. Можеш ли да го повярваш? Предпочита момчето пред мен. Каза, че Малкото мече има големи мечешки топки. Това бяха точните му думи. Как може да каже подобно нещо?

Той погледна отново към Мио, който изплю кръвта, напълнила устата му.

— Съгласен си с мен, нали? Не мога да оставя момчето да живее. Монахът несъмнено вече му е разкрил тайната ми. Ами семейството му? Монахът се намира под тяхна закрила. Как да ги оставя да живеят? Ти би направил същото, нали? Ако беше на мое място, щеше да ги убиеш. Да, щеше.

Той заби ножа в една от тлъстите издутини на бедрото на Мио и го остави там. Дръжката му се разтрисаше при всяко потрепване на дебелия мъж.

— Мисля, че ще довърша това със собствения си меч. Струва ми се по-подходящ избор. — Той се надвеси над Мио и изтегли оръжието си. — Знаеш ли, отрязването на главата ти няма да представлява никакво предизвикателство. Затова просто ще я отсека, нали? Да, точно така. Но как да обезглавя клан, чиято глава просто отказва да се махне?

Мечът му се спусна към шията на Мио. Беше достатъчно остър, за да може дори собствената му тежест да го убие, но Шичио възнамеряваше единствено да отреже здравото ухо на Мио. Ала отвратителното момче Окума беше нарушило спокойствието му повече, отколкото бе очаквал, така че острието пропусна ухото. Вместо това Шичио разсече въжето, което придържаше шията на Мио към масата.

Дебелият мъж си пое дълбоко дъх с хълцане. Издаде сподавен, гъргорещ звук и от устата му изригна ужасяващ червен гейзер, последван от отчаяно пъшкане. Ломотенето му опръска навсякъде с кръв. Шичио не смееше да си помисли в какво се е превърнало кимоното му.

— Виждаш ли? — пак заговори той. — Вие, самураите, не се различавате по нищо от нас. Твърдите, че не се страхувате от смъртта, но когато започнете да се давите в собствената си кръв, кашляте като всички останали, нее? Да, точно така. Самураи, селяни, благородници, парии; всички сме еднакви. Дори Мечето ще умре както всички останали и прехваленото му благородство да върви по дяволите.

Шичио закрачи около масата, като съзнателно не обръщаше внимание на кръвта по пода. Тя вонеше. Незнайно как кръвта на Мио успяваше да надделее над зловонната смрад на кланицата, която се намираше в съседство.

— Как да обезглавя клан, който няма глава? Това е същински коан, нали? Да обезглавиш безглавия.

Той погледна към меча си.

— Сега кой командва Окума? Побърканата майка на Мечето предполагам. Горкото създание. За една година е изгубила съпруга си и най-големия си син, нали? Да, точно така, и сега най-малкият й син също я е изоставил.

Внезапно пред очите на Шичио като светкавица проблесна новият план. Той зърна само крайчеца му, но видението се запази в съзнанието му.

— Това е то, нали, Мио? Да, точно така. Тя не е омъжена.

Шичио си отряза нова изкормена риба, този път от подмишницата на Мио.

— Осъзнаваш ли колко е гениално? Не е нужно да обезглавявам клана Окума; просто трябва да им дам нова глава. А ако се оженя за вдовицата, аз ще стана глава на клана.

При тази мисъл по гърба на Шичио пробягаха тръпки.

— Но ще се осмеля ли да го направя? Ако се оженя за нея, ще стана един от вас. Самурай. Кастата, която копнея да залича. И въпреки това…

Той положи внимателно острието покрай дясното бедро на Мио с намерението да отреже не една, а три издутини от плът едновременно.

— Ако направя това нещо — наклони главата си настрани, за да срещне погледа на Мио, — завинаги ще прогоня Малкото мече от бърлогата му. Ще си спечеля име, пост и земя. О! И когато спечеля имението Окума, ще получа и манастира на онзи стар предател, и тогава ще мога да го убия, когато си поискам. Дори ти можеш да усетиш красотата, нее? С един удар печеля три награди.

След тези думи той замахна с катаната си и отряза с един удар три тлъсти парчета.

Внезапно масата се прекатури настрани. Един дебел крак изрита Шичио в брадичката. Във въздуха се разхвърчаха парчета въже и панделки от кръв. Тилът на Шичио силно се удари в стената и когато звездите пред очите му се разредиха, той видя, че Ясумаса Мио е изчезнал.

В шоджито, през което бе преминал дебелият мъж, зееше огромна, окървавена по ръбовете дупка. Някъде нататък се разнесе трясък от трошене на дърво — сигурно Мио си проправяше път през друга плъзгаща се стена, достатъчно далеч, за да не представлява пряка заплаха.

Шичио се изправи. Опръсканите му с кръв дрехи залепнаха за тялото му и от това му се догади. Той излезе навън в студения нощен въздух, търсейки спасение от вонята. Големи кървави отпечатъци очертаваха пътека към кланицата. Подобаващо, помисли си Шичио. Нека да умре заедно с останалите свине.

Отне му известно време да разбере какво точно се беше случило. Сигурно последният му удар се бе оказал по-силен, отколкото беше възнамерявал и заедно с плътта бе прерязал и въжето. По невнимание беше освободил десния крак на Мио.

Грешката бе напълно разбираема. Шичио нямаше особена практика в изтезанията. До тази вечер никога не бе успявал да издържи повече от първите три порязвания. По някакъв начин острието на Мечето бе променило това: то освободи някаква демонична кръвожадност, която дремеше в маската, една толкова силна жажда, че тя надви отвращението на Шичио. Но дори той да беше експерт, Мио бе толкова подпухнал, че нямаше как да се видят всички въжета. И въпреки това Шичио се изуми от силата на дебелия мъж. Дори след като изгуби толкова много кръв, той бе намерил сили да преобърне масата, да го изрита в главата и да стъпи здраво на краката си, разкъсвайки останалите въжета.

Шичио докосна острия ръб на нащърбения зъб на маската, същия, който Мечето бе отсякло. Зачуди се какво да прави сега. Дебелакът нямаше да стигне далеч. Беше гол, невъоръжен и кървеше силно. Нямаше къде да се скрие; в сегашното си състояние бе просто твърде забележим.

От друга страна, Шичио се беше поддал на навика си да разсъждава на глас. Дебелият мъж бе чул всичко. И ако по някакъв начин успееше да стигне до Мечето…

Не. Той нямаше език.

Шичио се изсмя на глас. Невъзможно бе Мио да намери момчето — всъщност трудно можеше да се вярва, че все още се държеше на краката си — но ако кармата позволеше на Дайгоро да открие дебелака преди Шичио, това нямаше да има никакво значение; Мио не можеше да разкрие никакви тайни.

Освен това Дайгоро трябваше да го намери преди залез-слънце. Никой — дори мамут с размерите на Мио — нямаше да успее да оцелее при такива ужасни рани. А Дайгоро бе напуснал Джуракудай три дни по-рано и освен това яздеше, а Мио вървеше пеша. Естествено, Мио нямаше дори да си помисли да изтича при Дайгоро. Той щеше да изтича при Хашиба, където раните му веднага щяха да бъдат разпознати. Хашиба добре познаваше плодовете на тази маса; самият той бе определил подобна съдба на десетки други мъже.

Което означаваше, че Мио също бе разпознал масата. Шичио не се бе замислял за това: за разлика от всички останали, които бяха привързвани някога към нея, Мио бе виждал резултатите й. Сигурно в момента, в който бе дошъл в съзнание, той бе разбрал какво го очаква, но въпреки това бе показал пред Шичио единствено язвителност и злоба. И нито капчица страх.

Шичио не можа да не му се възхити. Не му убягна и поетичността на момента. Колко пъти самураите бяха сравнявани с черешовите цветове, които бяха красиви точно защото умираха в апогея на красотата си. Това беше достойно за песен: Мио, най-почтеният от самураите, и Шичио, който за пръв път бе изпитал уважение към него, след като го беше убил.

Хашиба щеше да почувства друго. Той бе почитал Мио от самото начало, което означаваше, че първоначалната му реакция щеше да е остра. Нямаше как да се предвиди дали щеше да е остри думи или остри мечове; Хашиба беше много своенравен. Шичио знаеше, че трябва да побърза с представянето на доказателствата за измяната на Мио, които бе изфабрикувал, в противен случай рискуваше да бъде екзекутиран. Но той беше твърде изкусен в убеждаването на останалите да повярват на онова, което той искаше да повярват, а пък Ясумаса Мио и без това го нямаше, за да се защити.

Не, нямаше защо да се безпокои за това.

— Но — каза Шичио, застанал сам в озарената от луната градина — ти винаги изпилваш всички детайли. Не трябва да се остави нищо на случайността, нали? — Той почисти меча си от кръвта и го прибра в ножницата. — Не, не трябва.

Изпрати да му доведат Джун и започна да съчинява наум заповедите. До всяка порта и мост на града трябваше да се изпратят ездачи, които да се оглеждат за дебелака. И — защо не? — за вече безименното Мече. Ако момчето не е напуснало града и ако Мио по някакъв начин го открие…

Шичио се усмихна.

— О, така определено ще е най-добре, нали? Да, ще е. Момчето ще бъде екзекутирано за сътрудничеството с известен предател.

Внезапно му се прииска да бе освободил нарочно Мио. Можеше да подготви по-добър капан и беше леко разочарован от себе си, че не го бе планирал така от самото начало.