Стив Байн
Годината на Демона (29)

29.

Лейтенант Сакакибара обичаше да провежда сутрешните брифинги рано, заради което висшето началство му се възхищаваше, а на Марико й се искаше да бе пукнал. Откакто беше приета в отдел „Наркотици“, тя подстригваше косата си къса, за да не изглежда твърде рошава, когато се довлече до участъка. Към гримирането се отнасяше с безразличие — бе спряла да се интересува от него още в гимназията, особено когато това й спестяваше няколко ценни минути сън — а откакто служеше при Сакакибара, беше започнала да забравя да си слага дори спирала за мигли.

През високите прозорци на съвещателната зала проникваше оранжева светлина, нарязана на лентички от венецианските щори. Една от тези лентички падаше точно върху лицето на Марико; тя примигваше заслепена и несъмнено изглеждаше по-уморена, отколкото се чувстваше. Знаеше, че това не е подходящият подход, знаеше, че е най-новият член на екипа на Сакакибара, знаеше, че трябва да прави само добро впечатление, но по дяволите, в седем часа сутринта беше ужасно трудно да се интересува как изглежда. Известно й бе, че за нея се носят слухове, че е лесбийка, но й беше много по-лесно да се примири с тях, отколкото да губи по десет минути ценен сън всяка сутрин само за да си „разкраси лицето“.

Това беше странна фраза, която бе научила като ученичка в Щатите. В японския нямаше подобен жаргон, макар да имаше доста идиоми за губене на лице и запазване на лице. Иронията се криеше в това, че разкрасяването на лицето й бе единствената причина да изгуби лице. Но тази сутрин имаше доста по-належаща причина: не бе отбелязала никакъв напредък по случая Джоко Дайши. Четенето й до късно беше интересно, разбира се, но всъщност не й бе дало никакви следи. Джоко Дайши си оставаше загадка, лейтенантът му Акахата беше пуснат на свобода, а техният уротропин не се виждаше никъде.

Сакакибара влезе в стаята с характерната си широка крачка, тропайки като подкован кон по покрития с балатум под. Всички скочиха и застанаха мирно, включително и Марико, която трябваше да положи малко повече усилия, тъй като се бе отпуснала на стола, готова да задреме.

— Свободно — каза Сакакибара и Марико отново се отпусна на стола си в последната редица.

Лейтенантът зае обичайното си място зад катедрата, чукна в нея две кафяви папки, за да подравни съдържанието им, и подхвана:

— Добре, народе, да се залавяме… какво става, Фродо? Да не са те изкопали от гроба тая сутрин?

— Легнах си късно, сър.

— Къде ти е партньорът?

— Сигурно в съседния гроб, сър. Днес още не съм го виждала.

Сакакибара прокара пръсти през късата си, щръкнала коса.

— Ох, с нетърпение очаквам вашата сводка. Какво пък, защо не започнем направо с теб и да прескочим тази пречка.

Марико преглътна смутено.

— Няма какво чак толкова да докладвам, сър…

— Освен че разследването се води по план — заяви Хан. Той влезе през вратата, покланяйки се и продължи да се кланя, докато вървеше към мястото си до Марико. Вървенето, съчетано с поклони и сядане, изискваше сложна хореография и го правеше да изглежда малко като куцукащо пиле.

— Я виж ти, това ако не е покойният детектив Хан. Залепяй си задника на стола.

Хан веднага изостави курса към Марико и седна на най-близкия празен стол.

— Простете, сър.

— И така. Сводката. Започвай.

Хан закима, като при всяко движение на главата увисналата му коса леко се поклащаше.

— Открих доставчика от онзиденшната операция. Помните ли го? Акахата? Същия, когото момчетата на Камагучи бяха поступали здраво. Ясно защо. Пичът е много луд, замесен е с някакъв шантав култ. Затова направих малко проучване за него. Той е хигиенист в JR, което — поправи ме, ако греша, Марико — се връзва доста добре с психарската култистка история. Ниска позиция, сигурно иска да се почувства част от нещо мащабно, дори не е необходимо да е сто процента нормален, за да задържи тази работа, нее?

Той погледна през стаята към Марико, която кимна и потвърди:

— Правилно. — Тонът на Хан не й харесваше. Той целеше нещо с това и Марико имаше смътното подозрение какво е то.

— Както и да е — продължи Хан, — вчера се сдоби с адвокат, или култът му изпрати своя, и ние решихме, че сме го изгубили завинаги. Но снощи извадих късмет: един от моите информатори ми го посочи. Окопал се е в едно местенце в Камакура и в момента няма представа, че сме по петите му.

Марико заби поглед в пода, за да избегне случайния зрителен контакт с лейтенанта или партньора си. Сакакибара щеше да разчете вина по лицето й, а Хан щеше да улови горчивината й. Тя знаеше точно защо той бе извадил такъв късмет. Беше нарушил закона. Сигурно бе проследил Акахата и адвоката му Джиро Хамая от болницата, въпреки че Хамая беше определил ясно това като незаконно. Акахата не бе официално заподозрян. Побоят беше единствената му пряка връзка с престъплението. Марико също бе обмисляла дали да не го проследи, защото, също като Хан, тя знаеше, че Акахата бе най-добрата им следа и с изчезването му щеше да изчезне и най-малката надежда за успех в разследването им. Но за разлика от Хан, Марико не го беше проследила. Сега дори присъствието му в стаята я изпълваше с гняв.

— Страхотен късмет — каза Сакакибара с подозрителен тон. Марико не знаеше какво да очаква. Дали лейтенантът разполагаше със същата информация като нея? В такъв случай целият отдел щеше да види как Сакакибара хваща Хан за гърлото, просва го по гръб на пода и му показва кой е водачът на глутницата и чии правила трябва да се спазват. Сакакибара може и да беше задник, но бе добър полицай и мразеше да вижда как заподозрените му се изплъзват само защото някой от подчинените му си е позволил да проявява своеволия при издирването и залавянето им.

Но ако това се случеше, Марико също нямаше да се спаси от въпросите. И нямаше да има друг избор, освен да отговори честно, което щеше да съсипе кариерата на Хан. Допреди десетина секунди Марико му се бе доверявала безусловно, непоколебимо. Той не заслужаваше да бъде торпилиран от собствения си партньор.

— Имаш ли нещо за този тип, което да издържи пред съда? — попита Сакакибара. Марико се опита да разгадае мислите му по интонацията на гласа, но не успя. Дали това беше обикновен въпрос на командващ офицер по време на сутрешния брифинг, или Сакакибара се опитваше да прилъже Хан към собственото му самоубийство? Какво знаеше той за разследването им?

— Все още работя по въпроса, сър — отвърна Хан. — Намерихме го в сградата на транспортната компания и някой, който се е намирал там, е виновен за незаконно притежание на наркотици. Онзи спийд все трябва да принадлежи на някого.

— Акахата?

— Засега разполагаме само с косвени улики, но мислим, че ще намерим повече. Оширо се досети, че можем да го свържем с поредица покупки на уротропин. Смятаме, че става дума за метамфетамини.

Лейтенантът кимна одобрително.

— Хубаво. Браво и на двамата. Дръжте ме в течение.

И брифингът продължи. Компанията за опаковка и транспортиране на Ханзо Камагучи беше на преден план, затова повечето данни бяха свързани с операцията и последвалите разследвания. Марико не ги слушаше. Погледът й продължаваше упорито да се рее през прозореца; предпочиташе да гледа с присвити очи слънцето вместо партньора си.

Но нямаше как да го избягва вечно. Скоро срещата приключи, хората излязоха навън и Марико остана сама в стаята заедно с Хан.

— И така — рече той, — искаш ли да ти донеса поничка, кафе или нещо друго? Не съм закусвал.

— Гледай си работата — каза тя.

— А?

— Проследил си го! Какво ти става?

Хан я погледна обидено.

— Хей, изобщо не е това.

— Нима очакваш да ти повярвам? Значи случайно си се чул с информатор, който случайно е, какво, паркирал колата си срещу дома на Акахата?

Хан сви рамене и се усмихна.

— Всъщност почти позна.

— И после без особен повод този информатор ти се обажда и казва: „Хей, случайно този тип да те интересува?“. Защото съм сигурна, че подобни неща се случват непрекъснато, Хан. Заподозрени, които се измъкват от системата, внезапно са разпознати, дори ако няма нищо, което да ги уличи.

Сега вече Хан изглеждаше наистина засегнат и смутен.

— Марико, ще замълчиш ли? Нека ти обясня…

Марико го отблъсна.

— Аз ти вярвах.

— И с пълно право. Марико, заклевам се, че не съм го следил.

Думите му й подействаха като студена вода в лицето на пламтящото й презрение. Той казваше истината. Марико се гордееше с умението си да разпознава кога хората лъжат, а той не лъжеше. Това бе достатъчно, за да я успокои, но не достатъчно, за да я накара да седне обратно на стола.

— Имаш десет секунди. Започвай да говориш.

Хан въздъхна с облекчение.

— Кое бе последното нещо, което казах, преди да изляза от болничната стая на Акахата?

— Мисля, че изпрати адвоката на майната си.

— Добре, преди това.

— Не знам. Нещо за това, че Хамая насърчава и помага на престъпник и че ти няма да му позволиш да го направи.

— Точно така.

— Значи си го проследил? При положение че нямаме основание? При положение че е незаконно?

— За нас. За нас е незаконно да го следим. Но не и за някой от моите информатори. А аз ги имам в изобилие. И на всички им се иска да съм им длъжник. Затова се обадих на няколко места, докато гледах как Хамая и клиентът му се изнасят нанякъде. Което правеше и ти. Само че няколко часа по-късно получих телефонно обаждане.

— Хан…

— Какво? Какъв закон съм нарушил? Каква наредба? Един обикновен гражданин проследява друг. Това не е незаконно. По дяволите, ако бях наел частен детектив, щеше да е много изтъркано.

Марико се облегна назад, изпълнена с раздразнение и умора. Тя покри очите си с ръка и отпусна глава назад.

— Наистина ли се опитваш да ми обясниш каква е разликата между нарушаването на гражданските права и нарушаването на гражданските права чрез пълномощник?

— Ако това ще те успокои, казах на моя човек да стои настрани. Ключът в стартера, вратите заключени, готов да отпраши, ако нещо му се стори подозрително. Нуждаех се единствено от чифт очи, които да следват мишената.

— Не знам, Хан.

— Приеми го все едно сме наели частен детектив. Просто ни излезе по-евтино. И малко по-бързо. И ако бях наел частно ченге, нямаше да ми се налага да обещавам, че един-два пъти ще си затворя очите, ако открия в него дрога.

Марико скочи от стола, готова да го удари.

— По дяволите, Хан…

— Шегувам се! Просто се шегувам! — Хан отскочи назад и зае стойка на борец с вдигнати нагоре ръце, готов да се защити при внезапно нападение. — Извинявай. Може би моментът не е особено подходящ за шегички.

Марико сериозно се замисли дали да не го срита в чатала, но се отказа. Нямаше да го заболи достатъчно. Тя измъкна електрошоковия пистолет от колана си.

— Знаеш ли, сигурна съм, че мога да те кастрирам с това нещо.

Хан отстъпи още една крачка назад.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам. Кълна се. — Той отпусна ръцете си, придърпа към себе си един от столовете и седна срещу Марико. — Добре, сега сериозно, нали не се сърдиш?

— Не знам, Хан. Не ми харесва, че се движиш толкова близо до ръба.

— Това са наркотици, не работа за патрулни полицаи. Работим с мръсни хора. Понякога се налага да ги насъскваме един срещу друг, а ние да се махнем от пътя им и да ги оставим сами да се оправят.

— А понякога трябва да ги караме да вършат нашата работа?

— От време на време. Марико, знам къде минава границата. Понякога може да се приближавам до нея, но ти се заклевам, че никога няма да я премина. Не и докато сме партньори. Одобряваш ли?

Марико се загледа замислено в пода. После въздъхна леко и отново погледна към Хан.

— Хубаво. Но кафето и поничките са от теб.

— Двойно кафе в твоя случай. По вида ти съдя, че имаш нужда.