Стив Байн
Годината на Демона (27)

27.

Пясъкът беше топъл, но Кайда знаеше, че няма да успее да полежи на брега достатъчно дълго, за да спре да трепери. Доведените й сестри скоро щяха да се появят. Затова, вместо да чака слънцето да си свърши работата, тя се изправи и започна да тича по пясъка, за да се стопли.

Или поне така си казваше мислено, макар всъщност да знаеше, че срещата с Гензай е неизбежна. Това не беше някакво момичешко лигаво романтично увлечение. Момичетата от селото говореха по този начин понякога дори за мъже на възрастта на Гензай. Мислите на Кайда не плуваха в тази посока. Ако някога обикнеше Гензай, това щеше да е само ако я отведе от Ама-мачи. Не отиваше при него заради някакво сляпо увлечение. Отиваше, защото бе видяла, че лодките им се връщат на брега и ако бяха намерили онова, което търсеха, сигурно щяха да съберат лагера и да си тръгнат.

Възрастните мъже гребяха по-бързо, отколкото тя можеше да тича по мокрия пясък и въпреки че разстоянието пред нея не беше голямо, на тях им помагаше прибоят. Когато първата им гребна лодка заора в пясъка, Кайда бе достигнала в обсега на слуха им. Следващите три лодки пристигнаха почти веднага след първата, но Гензай вече крачеше към момичето, като оставяше неравни отпечатъци в пясъка. Дълбоки бръчки прорязваха челото му, а краищата на устата му бяха увиснали надолу.

— Вземете ме с вас — извика Кайда. — Моля ви.

— Върви си у дома, малката.

— Намерихте онова, което търсехте, нее?

— Не.

Кайда погледна покрай него. Двама мъже се бяха навели, за да вдигнат нещо тежко от дъното на едната лодка. Тя изтича към Гензай, приближавайки се достатъчно, за да усети миризмата на пот и солена вода от дрехите му.

— Лъжете — каза Кайда. — Каквото и да сте намерили, виждам как те го вдигат. Моля ви, трябва да…

Внезапно тя се озова на земята по гръб. Някак бе успял да подсече краката й, макар миг по-рано да беше сигурна, че той се намира доста далеч. Сега стоеше надвесен над нея.

— Не бива да ме обвиняваш в лъжа — заяви Гензай и вложените в гласа му чувства изненадаха Кайда. Досега той бе излъчвал единствено непоклатимо спокойствие. Сега думите звучаха тежко, напрегнато, сякаш гърлото му не им позволяваше да преминат. — Би трябвало вече да го знаеш. Аз съм човек на думата си.

— Но аз го видях — обясни Кайда и се опита да надникне покрай него, да зърне какво свалят спътниците му от лодката.

— Ти виждаш твърде малко и предполагаш твърде много. — Той се пресегна, сграбчи с юмрук косата й и извъртя главата й така, че да може да види добре онова, което допреди миг се бе опитвала да зърне.

Спътниците му носеха мъртвото тяло на Маса.

Той лежеше отпуснато, придържан за китките и глезените, от устата му течеше солена вода. Дългата му черна коса висеше от челото като водорасли и от нея се стичаха блестящи капчици вода. Когато хората го пуснаха на пясъка, той падна като чувал и остана да лежи като захвърлена рибарска мрежа.

— Ето — каза Гензай. — Достатъчно ли видя?

Кайда не отместваше поглед от Маса, чиито очи се взираха безизразно в нея иззад демонската маска — онази същата, която приятелите му бяха завършили предишната вечер. Тънки струйки кръв се стичаха по лицето му, потъмняваха веждите му, спускаха се на едва забележими ручейчета по бузите му. Маската го бе убила. Кайда беше убедена в това.

Колко е глупаво, помисли си тя, да се гмуркаш с тежка желязна маска на лицето; това е сигурен начин човек да се удави. Маса би трябвало да го знае. Той бе оцеляващ, също като Кайда — но за разлика от нея бликаше от енергия, беше изпълнен с живот. Нямаше причина да се самоубива. Значи Гензай бе екзекутирал приятеля си, като го бе удавил? Кайда се съмняваше в това. Гензай беше обезумял. Не, маската бе убила Маса и Гензай го знаеше, но Кайда не можеше да си представи как една маска би могла да причини подобно нещо на някого. Сякаш слагането й го бе накарало да си изгуби ума.

Това вече беше ужасяваща мисъл. Кайда не се страхуваше от гладните призраци, които обитаваха потъналия кораб, но маската бе нещо, което можеше да види, нещо, което приятелите на Гензай бяха направили със своите чукове и маши. Тя си спомни едноокия гърбушко, мъжа с разрошената бяла брада, който припяваше заклинанията си, и лицата им, зловещи под червеното сияние на маската. Какво бяха направили те? Да не бяха вкарали в нея някакъв демон? Затова ли формата й беше такава?

До неотдавна Кайда бе презирала съселяните си заради това, че се страхуваха от Гензай и Маса, които смятаха за зли магьосници. Сега установи, че самата тя се страхува от другоземците и тяхното вещерство. Какво друго би могло да убие Маса? И какво толкова имаше в този кораб, че да си заслужава човек да умре за него, да рискува живота на приятел, да предизвика гнева на злите духове?

— Изхвърли я — прошепна Кайда, без да осъзнава, че говори на глас. — Тази маска. Разтопи я. Нека морето я превърне в ръжда.

— Плаши ли те? — попита Гензай.

— Да. — Тя не се срамуваше да го признае.

— Така и трябва. И значи си много мъдро дете, щом разбираш, че трябва да се страхуваш. Затова не позволявай устните ти да говорят глупости. Тази маска е твърде важна, за да я унищожим. Някой отново ще се гмурне с нея и може да умре заради нея. И тъй като хората ми са твърде малко, за да рискувам живота им, може би следващият, който ще се гмурне, ще бъдеш ти.