Стив Байн
Годината на Демона (22)

22.

Когато другоземците най-после пристигнаха, те дойдоха по суша, а не по море.

Това беше странно. Дори повече от странно. Там горе нямаше нищо: нито пътища, нито дори пътеки. Никакви села, никаква храна, никаква вода. И въпреки това те се появиха, малка върволица от мъже, чернеещи се на фона на залязващото слънце.

Дойдоха девет дни след като потъна големият червен кораб, но Кайда веднага разбра, че са дошли заради него. В Ама-мачи другоземци не идваха. Тук нямаше нищо за тях — нищо, освен ако Ноктите на Рюджин не бяха докопали някое от техните съкровища. Точно затова Кайда се измъкваше навън рано всяка сутрин и се гмуркаше край мястото на корабокрушението.

Когато за пръв път забеляза странниците, тя тъкмо пореше водата над корабните останки. Слънцето не се бе издигнало достатъчно високо, за да могат лъчите му да достигнат Ама-мачи, затова селяните все още спяха. Това означаваше, че Кайда единствена ги беше забелязала. Само ако бе успяла да намери онова, за което бяха дошли, тя щеше да им го достави, преди някой от останалите да се е събудил. Каквото и да търсеха странниците, Кайда би могла да го използва, за да откупи отпътуването си от Ама-мачи. Нямаше значение къде щяха да я отведат, дали щяха да я вземат със себе си в техния дом, или просто щяха да се отърват от нея, щом им омръзнеше. Всичко беше по-добро от Ама-мачи.

Тя си пое дълбоко дъх и се гмурна право надолу. Разбитият кораб се намираше точно под нея — поне предната му половина — и на тази дълбочина изглеждаше пурпурен, а не червен. Вляво от нея се издигаха Ноктите на Рюджин, остри и страховити. Около тях обикаляше малко стадо от риби чук, само пет или шест, недостатъчно, за да представляват заплаха за Кайда. Без да им обръща внимание, тя се гмурна още по-надълбоко.

Носът на търговския кораб сочеше право към пропастта, която селяните наричаха Цепката на проститутката, име, което Кайда не можеше съвсем да разбере. Единственото, което знаеше за проститутките, бе, че в селото им няма такива и че те понякога правеха точно онова, което Миоко правеше на момчетата с ръцете и устата си в тихите, уединени местенца в селото. Цепката беше единствената пукнатина в обширния черен скален риф, който формираше дъното в тази част от залива. Белият морски пясък се намираше много по-надълбоко, чак на дъното на Цепката, по-дълбоко, отколкото някоя ама от Ама-мачи се бе гмуркала някога. Сега озъбеният дракон, който някога бе стоял на носа на кораба на другоземците, лежеше заровен в пясъка, а злополучният кораб се беше заклещил между острите черни стени на Цепката.

Никой от селото не смееше да се гмурка тук. Не и след корабокрушението. Уловът обикновено беше добър; широкото скално дъно се намираше на малка дълбочина и бе осеяно със стотици дупки, в които да растат стриди. В спокойни дни една или две лодки рискуваха да минат покрай Пастта и Ноктите, за да хвърлят котва тук. Тази сутрин морето беше спокойно като спящо бебе, но Кайда знаеше, че ще бъде единствената, която днес ще се гмурка тук. Всички останали се страхуваха от призраците. Твърде много мъртви моряци, казваха те. На брега бяха изхвърлени само три тела (и Миоко, разбира се, не пропусна възможността да попита дали Кайда няма да помоли някой от тях да я обладае и да я забремени, за да може да го задържи). Трите тела бяха изгорени в обща погребална клада, но духовете на онези, които бяха погълнати от вълните, нямаше да получат такова изкупление. Това означаваше десетки гладни призраци, затова всички се стараеха да стоят надалеч от големия червен корабокрушенец.

Кайда се притесняваше повече от акулите, отколкото от призраците, а тук те не представляваха голям проблем. Големите не харесваха силното насрещно течение, което минаваше покрай Ноктите, а малките, които можеха лесно да преминат през течението, бяха по-опасни за рибите, отколкото за хората. Всъщност опасни бяха не акулите, които можеше да види. Трябваше да се притеснява за онези, които не се виждаха. Една ама знаеше за какво да внимава, как да разпознава агресивната акула от онази, която просто искаше да грабне торбичката й и да отплува. Но имаше и акули, които удряха толкова силно, че можеха да те изпратят в безсъзнание, след което изчезваха толкова бързо, че ама дори не осъзнаваше, че е била ухапана, докато кръвта не се появеше във водата.

Макар че не акулите я притесняваха. Онези неща, които тя си представяше, че са там долу, бяха по-страшни от истинските. Онова, което наистина я плашеше, беше самият кораб.

Търбухът му зееше срещу нея, синя дълбина, преминаваща в чернота. Странно, че най-много я плашеха празните места, където липсваха части. Вероятно обвивката на кораба бе най-опасната. Дупката в нея представляваше безформен отвор от стотици стърчащи дъски и греди, като всяка беше достатъчно остра, за да успее да я прониже, ако Кайда не преценеше правилно течението. Строшени гребла, също толкова остри, висяха от оплетените въжета, полюлявани от вълните. Те също можеха да я пронижат или пък въжетата можеха да се оплетат около глезените й, дори около шията, ако течението и лошата карма се обърнеха срещу нея. Но онова, което я плашеше най-много, бяха онези дълбоки тъмни ями, които някога бяха представлявали трюмове. Двата, наместени един върху друг, разделени от начупената равнина на палубата.

Кайда не обичаше затворени пространства. Гърлото й се стягаше всеки път, когато усещаше, че стените са се приближили твърде много. Под водата бе още по-зле, и то не защото биещото ускорено сърце изгаряше по-бързо въздуха в тялото й. Този студен, мокър, тих свят беше нейният дом. Не й харесваше да се чувства уплашена тук.

Но каквото и да бяха дошли да търсят другоземците, то щеше да се намира или в тези дълбоки сини ями, или изобщо нямаше да е тук. Пастта на Рюджин бе сдъвкала другата половина на огромния червен кораб и я беше изплюла обратно в морето. Кайда я бе потърсила. Дори се беше осмелила да доплува до самата Паст, да се вкопчи здраво в един от зъбите, за да може да гледа под водата толкова дълго, колкото й позволяваше дъхът. Там не се виждаха никакви дъски, нито тела, само няколко въжета се бяха оплели в коралите и се поклащаха напред-назад в ритъма на вълните.

Значи, ако другоземците бяха дошли, за да търсят потъналото съкровище, те щяха да го намерят в останките, до които сега се гмуркаше Кайда. Тя се повъртя над тях. Доста време се опитваше да се убеди, че стените няма да се затворят над нея и да я погълнат. Приливът беше силен. Корпусът бе слаб. Нямаше да е трудно цялото нещо да се разбие.

Тя се гмурна по-дълбоко. Не чак до тъмнината, а просто до дъските, които обграждаха отворените трюмове. Слънчевата светлина стигаше дотук. Кайда харесваше начина, по който водата улавяше светлината и я разсейваше, насочваше я към места, които би трябвало да се намират в сянка. На повърхността слънчевата светлина не се държеше по този начин.

Онова, което би трябвало да е преградна стена, сега лежеше като палуба под нея. Ноктите на Рюджин бяха откъснали половината от нея, а приливите бяха унищожили по-голямата част от останалото, но въпреки това имаше един ръб, за който Кайда да се закачи с чуканчето си и да увисне, докато разглежда вътрешността на трюма. Това не беше чак толкова лошо.

Видя няколко монети, които не беше забелязала при предишните гмуркания. Последните осем сутрини тя бе идвала тук заедно с торбичката си за улов и всеки път се връщаше обратно на брега, за да добавя нови неща към малкото си съкровище: кесията с монети на мъртъв моряк; колчан за стрели с някаква странна шарка върху кожата, която беше избледняла под въздействието на солената вода; брошка с перли; колекция от фуркети, събрани от мъртвите; пръчици за хранене, украсени с перли, съхранявани в тънка златна кутийка; дори къс меч, взет от колана на един удавник. Тя ги пазеше в една малка кухина в основата на скалата зад селото, затрупани с пясък, за да не ги открият сестрите й.

Кайда имаше усещането, че нито един предмет от колекцията й не е ценен, но си мислеше, че може би когато пристигнат другоземците, те ще видят колко усърдно е събирала предметите и колко мъдро е подбрала кое да вземе и кое да изостави. Монетите например бяха безполезни. Там долу сигурно имаше стотици такива, но в големите градове, за които бе чувала от разказите на старейшините, сигурно имаше десетки хиляди. Още няколко, взети от кораба, нямаше да имат голямо значение. Фуркетите обаче или мечът, както и пръчиците за хранене, прибрани в украсената им кутийка, можеха да послужат за идентифициране на собственика им. Може би някой от пътниците беше важен човек. Или може би другоземците бяха изпратили отряди, които да търсят оцелели. Ако брошката принадлежеше на някой благороден господар, Кайда щеше да я предаде на другоземците и те щяха да разберат, че господарят им все пак се е намирал на борда на кораба.

Затова Кайда не си направи труда да се гмурка надълбоко, за да събере още монети. Не искаше другоземците да я помислят за глупава. Когато слънчевите лъчи най-после достигнаха до брега, другоземците бяха спуснали дълги въжета от скалите и неколцина мъже слизаха по тях. Други подготвяха големи дървени сандъци, за които Кайда предположи, че ще бъдат спуснати при хората долу. Онези на скалите водеха със себе си огромно същество, чието тяло беше по-голямо от на делфин и имаше четири дълги и тънки крака. Главата му също изглеждаше странно, шията бе дълга и дебела, от задницата му висеше голяма опашка от водорасли, точно като на някоя стара костенурка. Тя се запита дали това не е някой от конете, за които бе чувала в приказките. Ако беше така, то той бе доста по-голям, отколкото си го беше представяла.

Кайда отново се гмурна, като този път се плъзна покрай дясната страна на борда, докато не стигна до дупката в корпуса. Не знаеше какво я е направило, но през пролуката се виждаха още мъртви моряци. Единият от тях носеше нагръдник и се наложи да се гмурне няколко пъти, преди да среже всички въжета, които го придържаха към тялото му. За рязането използва нож, който взе от друг труп; намери го за доста полезен и го пъхна в тъничкия си колан за по-нататъшна употреба. С надежда се запита дали Миоко няма вече да се замисли, преди отново да се опита да я заплаши с удавяне.

Гмурна се отново, намери войника, върху когото работеше, и стисна нагръдника между коленете си за по-добър захват. С новата си придобивка разряза и последното въже.

Отпуснатият труп се залюля и се понесе настрани. В следващия миг бронята я повлече право надолу към тъмния трюм. Оказа се по-тежка, отколкото бе очаквала, много по-тежка, и сега тя се беше озовала съвсем самичка в тъмното място, обградена от всички страни със стени. Пусна бързо нагръдника. Някъде под нея се разнесе силен глух удар, сигурно някоя голяма акула се опитваше да си пробие път навън. Не. Това беше просто нагръдникът. Въпреки това звукът я уплаши. Гърлото й се стегна; сърцето й запърпори като уловена в мрежа рибка, останала без въздух.

Назъбеният син прозорец над главата й бе единственото нещо, което можеше да види. Всичко останало беше черно. Тя заплува към синината, но нещо я отблъсна от нея. Течението оформяше странни вихри в празнината на трюма. Отхвърли я към нещо твърдо. Стената. Тя се опитваше да се затвори около нея. Кайда изпищя, изкарвайки от устата си поток от мехурчета, и заплува като полудяла.

Внезапно вече се къпеше в синя светлина и миг по-късно се озова отново на повърхността. Отне й доста време да се успокои, а след това се изненада, че все още държи ножа в ръката си. Мислеше, че го е изпуснала при лудешкото си драпане във водата, докато се опитваше да се измъкне от трюма — за който, осъзна тя, изобщо не съществуваше опасност да се срути. Просто се бе сблъскала с предмети, които не можеше да види. Това беше всичко. И сега, когато се намираше на сигурно място в открити води, тя го разбираше с лекота.

Доколкото знаеше, сестрите й нямаха представа за страха й от затворени пространства. Кайда се радваше, че в този момент те не бяха с нея. Ако Миоко научеше за това, щеше да погребе Кайда жива, просто за забавление.