Стив Байн
Годината на Демона (14)

14.

Потта се стичаше в очите на Дайгоро, а той не можеше да си позволи да я избърше. Славна победа нетърсена беше твърде тежка, а дясната му ръка вече бе доста слаба; можеше да я използва единствено за стабилизиране на върха на острието.

Беше горещо, адски горещо, и макар гърлото му да беше пресъхнало, той не бе сигурен, че причината е в горещината. Мио беше огромен. Мечът му бе почти толкова дълъг, колкото Дайгоровия, а ръцете му бяха значително по-дълги. Първоначалната тактика на Дайгоро винаги бе да разчита на по-големия обхват на Славна победа, но този път това очевидно нямаше да му помогне.

Двамата се обикаляха бавно, а слънцето ги биеше в главите като чук. Повече от сто души се бяха събрали да гледат. Дайгоро никога не се беше дуелирал пред толкова много хора. Това го изнервяше. Потните му болящи ръце стегнаха захвата си върху оръжието.

Той знаеше, че не иска да се бие с този мъж, знаеше за силата на Славна победа да го води към успех всеки път, когато не искаше да се бие, но сега не беше сигурен. Дуелът можеше да бъде избегнат. Дайгоро можеше да обезсили принудителните слова на Шичио с един удар на меча. Ако бе намерил смелостта да забие вакизашито в корема си, той щеше да сложи край на всички спорове. А ето го сега насред двора, изправен срещу една жива планина.

Остриетата им се срещнаха. Мио посегна към гърлото му. Дайгоро отби удара му и замахна към китките. Мио отблъсна Славна победа настрани с такава сила, че едва не завъртя Дайгоро.

Младежът бързо зае отбранителна позиция и успя да отбие следващия удар на Мио. Залитна, но съумя да възстанови равновесието си, преди да падне.

Дайгоро никога не се бе изправял срещу толкова силен противник. Но Мио не разчиташе единствено на ръста си; той имаше много по-голям опит. Във всеки друг двубой възрастта може би щеше да му окаже лоша услуга, но предимствата на младостта бяха сила и бързина, а заради крака си Дайгоро не разполагаше с нито едно от тях. Брат му Ичиро сигурно бързо щеше да се справи с този великан. Кацушима също; той непрекъснато го изненадваше с бързината си. Но самият Дайгоро винаги бе предпочитал да навлиза бавно в двубоите, да търси слабостите на противника си, оставяйки раздразнението и нетърпението му да растат.

Мио не показваше никакви признаци на нетърпение. Той нападаше непрекъснато, но не от раздразнение, а просто защото надмощието бе на негова страна. Дайгоро се хвърли към него, точно обратното на онова, което би трябвало да направи един по-дребен боец, с надеждата да хване великана неподготвен. Мечовете им се срещнаха, Мио го отблъсна и Дайгоро почувства как краката му се отлепят от земята.

Дори конете не ритаха толкова силно. Младежът не можеше да каже колко време летя, преди да се стовари на земята. Чакълът изхрущя под тялото му, той се претърколи и се изправи на крака, а Мио вече го нападаше. Показа на Дайгоро точно колко е голям обхватът му, разрязвайки ръкава му със замах, докато Славна победа дори не успя да се доближи до гърлото му. Единствено късметът спаси ръката на момчето.

Мио засили атаките си. Дайгоро се хвърли, претърколи се на земята и се озова точно зад гърба му. Мио продължи напред, извън обхвата на Дайгоро. Младежът не успя да контраатакува, но поне си осигури миг отдих.

Пръстите на дясната му ръка го боляха. Устните и устата му бяха сухи като горещ пясък. Сърцето му туптеше в ушите като тъпан тайко, толкова силно и толкова бързо, че не можеше да чуе нищо друго. Студеният, парализиращ страх от сепуку отдавна беше изчезнал. Сега го бе обхванала изгаряща паника, нуждата да избяга от този гигант и огромния му меч. Бойци като Мио обикновено се биеха с демони или тенгу: те бяха митологични воини, не реални. Дайгоро нямаше никакво желание да бъде убит от един истински кошмар.

Генерал Мио се обърна към него и отново нападна. Дайгоро съзря само един шанс за победа. Мио бе толкова дебел, че не можеше да види краката си. Хората като него обикновено нямаха добро равновесие. Ако Дайгоро успееше да го накара да падне, Мио нямаше да може да разчита повече на по-голямата си сила и бързина.

Славна победа нетърсена беше създадена за конна битка. Мечът бе достатъчно дълъг, за да може да посича пешаци от седлото, достатъчно дълъг, за да може да свали конник от седлото, достатъчно дълъг за подсичащата техника, която Дайгоро реши да опита. Срещу краката на нападащ боен кон шанс имаше само най-здравата стомана. При Мио едва ли щеше да е по-различно.

Генералът нападна. Дайгоро отстъпи встрани, приклекна и нанесе удар по глезените му.

Мечът на Мио се спусна надолу, за да парира удара, точно както бе очаквал младежът.

Независимо дали ударът щеше да бъде отбит или не, Славна победа беше достатъчно тежка, за да го спъне, точно както успяваше да спъне конете. Но вместо това Мио скочи.

Би трябвало да падне. Ала Мио имаше равновесието на танцьор — не, на рикиши, боец по сумо, защото сумото изискваше не обикновено равновесие, а такова с немислима сила. Мио се приземи на един крак, завъртя се към Дайгоро и силно тропна с другия по земята. Дайгоро се сви назад. Мио нанесе удар с ужасяваща сила, който би могъл да обезглави вол.

Отчаяно, безнадеждно, с ясното съзнание, че битката е приключила, Дайгоро вдигна оръжието си, за да парира удара.

Славна победа нетърсена гладко преряза меча на Мио на две.

Срещу всеки друг противник това би означавало край на двубоя. Мио се намираше в обхвата на Дайгоро и катаната му беше безполезна. Но той се бе сражавал под командването на Нобунага Ода и Хидейоши Тойтоми. Беше се изправял в битка срещу хиляди мъже още преди Дайгоро да порасне достатъчно, за да може да държи меч. Мио запрати осакатения си меч срещу Дайгоро и измъкна вакизашито си.

Дръжката на меча му удари Дайгоро през бузата. След него полетя вакизашито, насочено към корема на младежа. Дайгоро парира удара и острието прониза плат вместо плът, омотавайки се в дрехите му.

Гръдният кош на Мио се блъсна в лицето му. Дайгоро залитна назад. Мио продължи нападението си, докато се опитваше да освободи меча си от дрехите му. Дайгоро запъна крак в земята, насочи Славна победа право към небето и я подпря с рамото си.

Генералът се блъсна в меча.

Той отстъпи назад, повличайки Дайгоро със себе си. Младежът щеше да падне лице в лице върху него, но в последния момент протегна сакатия си крак и го заби в корема на Мио.

От тялото на генерала бликна струя кръв. Мехурчета жълтеникава мас изскочиха от корема му и се смесиха с червените ручейчета. Мио сигурно беше успял в последния момент да извие главата си настрани, защото лявото му ухо липсваше, но лицето и шията му бяха останали непокътнати.

Едва тогава Дайгоро забеляза, че острието на меча му се бе спряло на косъм от гърлото на Мио. Дали заради обучението му, от чист късмет или заради незнайно каква магия, вложена в стоманата от майстор Иназума, мечът се беше спрял точно преди да нанесе смъртоносния удар.

Дайгоро погледна към подиума. Хидейоши гледаше с ококорени очи и увиснало чене, а в ъгълчетата на устата му играеше изумена усмивка. Шичио бе толкова ядосан, че Дайгоро очакваше всеки момент да извади меча си. Кацушима приличаше на баща, изпъчил гърди от гордост, притиснал ръце към бедрата си, за да успее да се въздържи и да не се затича към Дайгоро. Младежът леко се поклони на публиката. След това обърна поглед към генерал Мио.

Проснат по гръб, Мио се смееше гръмогласно. Той докосна с два пръста липсващото си ухо, засмя се още по-силно и отпусна главата си назад, за да погледне към своя господар.

— Ето на това му викам битка! Господарю мой, намерете ми стотина мъже като този и ще поваля Ходжо в краката ви до края на седмицата.

Дайгоро погледна към Мио, към Славна победа и към собствения си крак, който все още бе стъпил върху корема на Мио, сякаш генералът беше нос на кораб, а Дайгоро бе неговият капитан. Без да го иска, той сполучливо бе илюстрирал победата си над Мио.

Хидейоши плесна с ръце и скочи на крака.

— Много впечатляващо! Сега вече разбирам защо го наричат Мечето на Изу.

Дайгоро отстъпи от падналия си противник, чийто смях вече беше примесен от тихи пъшкания, докато ръцете му опипваха раната на корема.

— Трябва да разберете — каза тихо младежът, — че не съм възнамерявал да ви засрамя.

— Да ме засрамите? Господарю Мече, вие ми оказахте голяма чест. Хората ще говорят за този дуел стотици години наред. Помислете само! Малкото мече, което събори планината! Хайде, помогнете ми. Да си намерим нещо за ядене.