Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
aisle(2015)
Корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: А. С. Байът

Заглавие: Обладаване

Преводач: Димана Илиева; Ангел Игов; Валентин Кръстев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Агата-А

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Мултипринт ООД

Редактор: Ангел Игов

Художник: Данте Габриел Росети

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-540-100-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/233

История

  1. —Добавяне

6

Вкусът, превърнат в страст, тогаз го водеше

в салони светски с мрачни задни стаи

сред мирис на патриархални чайове;

и подир някой засиял евреин

той крачеше смирен сред грозни мебели

от махагон — я шкаф, я тежка маса,

самодоволно съботна, застлана

с памучена покривка на райета,

кафяво и износено бордо.

Тук виждаше понякога да вадят

от грозен тумбест скрин, заключен тройно,

торби от мека източна коприна,

от тях с финес и нежност да отвият

лъчисто аметистовото синьо

на двайсет древни плочки от Дамаск,

разстлани във изящен ред, с глазура

сияйна като райските палати,

с нюанс, напомнящ блясъка естествен,

искрящ върху пауновата шия.

И той, душата си заситил, вкусваше

меда и в полумрака, жив отново,

живота свой познал, броеше злато,

за да ги съзерцава, да ги съзерцава… ВК

Рандолф Хенри Аш

Из Големият колекционер

Банята представляваше дълъг тесен правоъгълник, за да се пести място, с цвят на захаросани бадеми. Обзавеждането беше в наситенорозово с приглушен сивкав оттенък. Плочките на пода бяха сивкаво-виолетови. С дребни китки призрачен бял крин — италиански дизайн — само на някои плочки, не на всички. Стигаха до средата на стените, където ги пресрещаше релефен винилов тапет, отрупан с пищни глобуси с ластуни, октоподи и морски охлюви — яркоцикламени и розови. Имаше керамични аксесоари в подходящи тонове пепел от рози — поставка за тоалетна хартия и хартия за ръце, чаша с четките за зъби върху чинийка като грамадните африкански украшения за устни, раковина с девствени овали, цикламен и розов сапун. Върху летвичките на виниловата щора бе изобразена розова зора с издути купести облаци, обагрени в розово. Рошавата постелка с гумена подплата, подобна на животинска кожа, бе с цвят на лавандула — също като рошавия полумесец, уютно обгърнал подножието на тоалетната чиния, и рошавото тапицирано боне като защитен калъф на капака й. Нащрек за някакъв звук от къщата и настойчиво вглъбен, отгоре се бе настанил професор Мортимър П. Кропър. Беше 3 сутринта. Той наместваше дебел куп хартия, черно гумено фенерче и някаква твърда матова черна кутия — точно колкото да се закрепи на коляното му, без да се удря в стените.

Това не беше естествената му среда. Отчасти му се услаждаше пикантният вкус на нелепото и забраненото. Беше облечен с дълъг черен копринен халат с тъмночервени ревери и черна копринена пижама с тъмночервен кант и монограм на джоба отпред на гърдите. На кадифените му шоколадовочерни чехли със златен конец беше извезана женска глава с ореол от разпръскващи се лъчи или развята коса. Чехлите бяха изработени в Лондон съгласно строгите му лични указания. Фигурата беше изваяна на портала в най-старата част на университета „Робърт Дейл Оуен“, музея „Хармония“, наречен така на името на Александрийската академия, този „кафез на музите“. Изобразяваше Мнемозина — майката на Музите, макар че днес малцина я разпознаваха, без да им се подскаже, и хората с повърхностно образование най-често я смятаха за Медуза. Без да бие прекалено на очи, образът й присъстваше и в титула на писмата на професор Кропър. Нямаше я на пръстена му с печат, импозантен оникс с гравиран крилат кон, който някога бе принадлежал на Рандолф Хенри Аш, а сега бе оставен на розовия умивалник, където Кропър току-що бе измил ръцете си.

Лицето му в огледалото бе изтънчено и правилно, сребристата му коса бе подстригана в най-елегантна и сурова прическа, очилата му с половин стъкла бяха със златни рамки, а устата му бе присвита, но по американски маниер, по-щедър от английския, настроен за по-широки гласни и не толкова предъвкани звуци. Тялото му беше дълго, стройно и слабо, с американски ханш, настроен за стегнат колан и далечния призрак на патрондаш.

Дръпна шнура и печката в банята забръмча, бавно набирайки обороти. Кропър натисна някакво копче в черната кутия, която също леко забръмча, и вътре за миг проблесна светлина. Той запали фенерчето и го закрепи в умивалника, за да му свети. Изгаси лампата, като натискаше капаци и копчета с отработените движения на фотолаборант. Деликатно прихванал листа между показалеца и палеца си, извади от плика някакво писмо. Старо писмо, чиито гънки умело разглади, преди да го мушне в кутията и да затвори капака; после натисна закопчалката и включи машината.

Беше много привързан към черната си кутия, приспособление, което беше изобретил и усъвършенствал през 50-те години, а сега не искаше да се раздели с него заради по-нови машини или повече екстри, защото му бе служило добре десетилетия наред. Умееше да се сдобива с покани в най-невероятни домове, където можеше да се намери някоя реликва от ръката на Аш, а след като веднъж попаднеше там, бе стигнал до извода, че е необходимо лично за себе си да прави някакъв запис на онова, което е намерил, ако впоследствие се окажеше, че собственикът не желае да продава или дори не дава да се направят копия, защото се знаеха няколко такива случая във върховен ущърб на науката. В някои случаи тайните му изображения бяха единственият запис в целия свят от документи, които бяха безследно изчезнали. Не мислеше, че в случая ще се стигне дотам; изпитваше разумен оптимизъм, че г-жа Дейзи Уапшот ще се раздели с наследственото съкровище на покойния си съпруг, щом разбере какъв чек ще може да получи в замяна — по негово мнение някоя скромна сума щеше да свърши идеална работа. Но при други обстоятелства се бяха случвали странни неща и ако госпожата се запънеше, друг шанс нямаше да има. На следващия ден се връщаше в удобния си хотел на „Пикадили“.

Писмата не бяха много. Бяха писани до свекървата на Дейзи Уапшот, която явно се е казвала София и е била кръщелница на Рандолф Хенри. По-късно щеше да провери коя е. За г-жа Уапшот му беше казал един негов познат книжар, който си вреше носа навсякъде, спретваше местни търгове и съобщаваше на Кропър, ако излезе нещо интересно. Г-жа Уапшот не беше занесла писмата, за да ги продава на търг; беше помагала да сервират чая, но бе казала на г-н Бигс за „бабините писма с дърветата от ей оня поет“, както винаги ги наричали. А г-н Бигс ги беше споменал в един послепис до Кропър. След което в продължение на шест месеца Кропър изкушаваше г-жа Уапшот с неангажиращи подпитвания и накрая с информацията, че „тъкмо случайно минавал оттук“… Което не беше съвсем вярно. Беше минал от „Пикадили“ през покрайнините на Престън изрично и нарочно. За да се озове сега при рошавите килимчета с четирите къси послания.

Скъпа София,

Благодаря ти за писмото и за много майсторските рисунки на патици и патоци. Тъй като съм стар човек без свои деца или внуци, трябва да ми простиш, че ти пиша като на скъп приятел, който ми е изпратил нещо красиво, което свидно ще пазя. Какво добро наблюдение показваш с онова обърнато патенце, защурало се надолу с главата сред корените и личинките на дъното на езерото.

Не мога да рисувам толкова хубаво като теб, но смятам, че даровете трябва да са взаимни, затова тук виждаш леко килната на една страна разновидност на моя съименник[1], величествения ясен. Той е често срещано и вълшебно дърво — вълшебно не като планинския ясен, а защото едно време северните ни прадеди вярвали, че той крепи света в едно цяло, корените му са в подземния свят, а върхът му опира в небето. От него стават добри дръжки за копия, а става и за катерене. Пъпките му, както отбелязва лорд Тенисън, са черни.

Надявам се, не възразяваш, че те наричам София, а не Софи. София значи „мъдрост“, божествената Мъдрост, която поддържала реда във всичко, преди Адам и Ева така глупаво да съгрешат в градината. Несъмнено ти ще станеш много мъдра, като пораснеш — ала сега ти е време за игра и време да радваш възрастния си обожател с твоите патицию.

Рандолф Хенри Аш

Това излияние имаше рядка стойност. Доколкото знаеше Мортимър Кропър, то бе единственото писмо до дете, оставено от поета. Като цяло Аш си бе създал репутацията, че не понася особено добре децата. (Знаеше се, че не е можел да търпи племенниците и племенничките на жена си, от които усилено са го предпазвали.) Това налагаше малка корекция. Кропър преснима останалите писма, придружени с рисунки на платан, кедър и орех, и допря ухо до вратата да провери дали г-жа Уапшот или дебелият й малък териер не са се размърдали. След миг установи, че и двамата хъркат в различна октава. Върна се на пръсти през площадката, където балатумът веднъж скръцна, в обточена с волани кутия — стаята за гости, където на покрита със стъкло масичка с формата на бъбрек, застлана до пода с два ката сатен във виненокален оттенък и бял тюл, в сърцевидна паничка с гардении бе положил джобния часовник на Рандолф Аш.

На сутринта закуси с Дейзи Уапшот, непретенциозна гърдеста жена с рокля от крепдешин и розова ангорска жилетка, която въпреки неговите възражения му прислужваше на масата и му поднесе огромна чиния с яйца с шунка, гъби, домати, наденички и боб на фурна. Той хапна препечени триъгълни филийки с мармалад от кристален буркан с капак и лъжичка с формата на раковина. Пи силен чай от сребърна кана с бродиран калъф, наподобяващ мътеща кокошка. Ненавиждаше чай. Беше привърженик на черното кафе. Поздрави г-жа Уапшот за чая. От прозорците на собствената си елегантна къща щеше да вижда строга градина, а отвъд нея — папратите и хвойната по скалистото плато и билото на планините, които се извисяваха от пустинята в ясното небе. Сега виждаше къс морава, обточен с пластмасова ограда, която го разделяше от други еднакви парцели.

— Нощувах много удобно — каза той на г-жа Уапшот. — Извънредно съм ви признателен.

— Радвам се, че писмата на моя Родни ви заинтригуваха, професоре. Наследил ги е от майка си. Която доста изпаднала от едновремешното си положение, ако може да му се вярва. Не познавам никого от семейството му. Оженихме се през войната. Беше пожарникар, така се запознахме. Бях камериерка в онези дни, професоре, при една дама, а той беше джентълмен, веднага се виждаше. Само дето хич не го влечеше да работи, така си е. Държахме едно магазинче, мъжка и женска галантерия, но да ви кажа правичката, то аз вършех цялата работа, а той само се усмихваше на клиентите, такъв един засрамен. Така и не знам откъде ги взе тия писма. От майка му били, казала, че на него може да се падне литературната дарба, а те били от някакъв прочут поет. Показа ги на викария, но според него нямало нищо интересно. Нали ви казах, няма да се разделя с тях, професоре. Нищо особено, нали, най-обикновени писма за някакви дървета, и то до дете.

— В град Хармония — каза Мортимър Кропър, — в колекцията „Стант“ в тамошния университет, съм събрал най-голямата и най-хубава сбирка в света с кореспонденцията на Рандолф Хенри Аш. Целта ми е да познавам възможно най-добре всичко, с което се е занимавал, всекиго, който е означавал нещо за него, всяка дреболия, която е ангажирала вниманието му. Тези ваши писъмца, госпожо Уапшот, сами по себе си може да не са кой знае какво. Ала в общата картина те добавят блясък, добавят детайл и с още една миниатюрна стъпка съживяват човека в неговата цялост. Надявам се, че ще ги поверите на колекцията „Стант“, госпожо Уапшот. Тогава ще бъдат съхранени навеки при чудесни условия, с пречистен въздух, контролирана температура и ограничен достъп само за акредитирани учени в тази област.

— Съпругът ми искаше да останат за Кати. Дъщеря ни. Ако на нея се е паднала литературната дарба. То вие в нейната стая спахте, професоре. Вече от толкова време не е вкъщи, има си свои деца, син и дъщеря, но все й пазя стаята, ей така, да има къде да се върне, ако види зор. Благодарна ми е. Беше учителка, преди да се родят децата, преподаваше английски. Често се интересуваше от бабините писма с дърветата. Все така ги наричахме. Бабините писма с дърветата. И през ум не ми минава да ви ги дам, без поне да я питам. Един вид те са нейни — на отговорно пазене, ако ме разбирате.

— Разбира се, трябва да се консултирате с нея. Непременно й кажете, че, естествено, ще ви заплатим изгодна цена за документите. Като говорите с нея, непременно го споменете. Разполагаме с изключително щедри финансови средства, госпожо Уапшот.

— Изключително щедри финансови средства — повтори отнесено тя.

Знаеше, че според нея е невъзпитано да го попита колко би предложил, и това идеално го устройваше, даваше му простор за маневри, тъй като по негови сметки и най-охолните мечти на скромната й алчност едва ли биха се равнявали на сумата, която на драго сърце би платил на свободния пазар. Рядко грешеше в подобни случаи. Най-често можеше да предскаже до последния долар колко би си позволило да поиска някое провинциално кюре или училищна библиотекарка — преди и след консултация със специалист.

— Ще трябва да помисля — каза тя притеснено, но заговорнически. — Ще трябва да реша как е най-добре.

— Не бързаме за никъде — увери я той и довърши остатъка от препечената филийка, като избърса пръсти в розовата салфетка. — Само имайте предвид, ако някой друг се обърне към вас за тези документи, ще бъде много любезно да си припомните, че аз пръв съм проявил интерес към тях. Всички си разменяме академични любезности, но някои от нас нямат скрупули да ти забият нож в гърба. Бих се радвал да получа уверения от вас, че няма да предприемате нищо по повод на писъмцата, без първо да се допитате до мен. Стига да можете да обещаете. Аз от своя страна мога да ви уверя, че ще бъде във ваш интерес да се допитате до мен.

— И през ум не ми минава. Така де, да не ви кажа. Ако се появи някой. Но съм сигурна, че няма да се случи подобно нещо, професоре, толкова години са минали и никой не е питал за тях, докато не дойдохте вие.

* * *

Съседите подадоха глава на прозорците, когато потегли от малката къща. Караше дълъг черен мерцедес като онези, в които обикновено се возят велможите отвъд Желязната завеса, бърза погребална кола. Знаеше, че в Англия това е изхвърляне — за разлика от сакото му от туид. Не даваше пет пари. Беше красива и мощна, а в неговата природа се криеха и по-екстравагантни черти.

Докато се носеше по магистралата, обмисляше следващите си спирки. В „Сотби“ се продаваше албум с автографи с едно четиристишие от Аш. Трябваха му и няколко дни в Британския музей. При мисълта за Джеймс Блекадър по лицето му премина тръпка на отвращение. Освен това трябваше да изведе Беатрис на обяд — нещо, на което също гледаше повече с отвращение, отколкото с удоволствие. Ако имаше нещо, за което да съжалява повече от всичко друго на света, това бяха правата на Беатрис, почти изключителните й права върху дневника на Елън Аш. Ако той самият и сътрудниците му от изследователския екип имаха подходящ достъп до това произведение, по-голямата част от него вече щеше да е за печат — с бележки, показалци и справочен апарат, готов да осветли собствените му находки. Ала Беатрис, според него с типичната за англичаните стиснатост и дилетантство, продължаваше да седи, да се тутка и да се чуди за значението на думи и факти, без да стига доникъде, при това явно се чувстваше доста уютно, като опърничавата овца от „Алиса в Огледалния свят“. Носеше цяло тефтерче с въпроси, които да уточни, когато може — когато тя му позволеше. Всеки път когато прелиташе океана, си подготвяше такова тефтерче. Изпитваше твърдото убеждение — което с разума си никога не поставяше под въпрос, а със сетивата си можеше да опише само като липса, като съзнанието, че нещо не достига, за да изпита елементарно чувство на комфорт, — че книжата на Елън Аш трябва да се съхраняват в колекцията „Стант“.

От време на време Мортимър Кропър се заиграваше с идеята да напише автобиография. Беше обмислял да напише и семейна история. Историята и писането след време се отразяват върху усещането на човек за самия себе си и Мортимър Кропър, който гладко и до последната подробност документираше всичко от ежедневието на Рандолф Хенри Аш — всяко влизане и излизане, уговорките за вечеря, разходките му, извънредното му съчувствие към прислугата, как не понасял да го превръщат в знаменитост, — може би — естествено — на моменти, в най-добрите си моменти, усещаше, че той самият не съществува, впил се като пиявица в този материал за писане, в този пълнеж за архива. Той беше важен човек. Имаше власт — властта да очарова и да разочарова, властта на чековата книжка, властта на Тот и на Меркурий, светкавичен пропуск до тайните на колекцията „Стант“. Грижеше се за тялото си, за човека отвън, също тъй щателно, както би се грижил за човека отвътре, стига да знаеше кой е той, стига да не чувстваше, че всичко там е покрито с плътен воал. Мислеше за това само откъслечно, както сега, когато изпаднеше в плавно черно усамотение, на път.

Ранният ми живот

Знаех какъв трябва да стана, още на съвсем ранен етап в развитието си — в Съкровищницата във великолепния ми роден дом в Чихауга, Ню Мексико, недалеч от мястото, където така красиво е разположен университетът „Робърт Дейл Оуен“

Къщата, наречена „Всеблажения дом“, бе пълна с прекрасни и странни неща, събирани от дядо ми и прадядо ми, без изключение музейни експонати с отлично качество, макар и придобити без друг пътеводен принцип освен редките им свойства или някакъв специален интерес, свързан с една или друга велика личност от миналото. Имахме изящна махагонова поставка за ноти, изработена за Джеферсън съгласно личните му находчиви указания за механиката на пантите и скобите. Имахме бюст (на Виланд), принадлежал някога на сърдечния Краб Робинсън — автор на дневник и познат на много велики мъже, който сам го спасил с острото си око от купчина вехтории, обречени на забрава. Имахме теодолит, с който си е служил Сведенборг, както и сборник с химни на Чарлз Уесли, а също находчиво измислена нова мотика, използвана от Робърт Оуен в дните, когато се заселил като пионер в Нова Хармония. Имахме биещ часовник, подарен от Лафайет на Бенджамин Франклин, и бастуна на Оноре дьо Балзак, инкрустиран донякъде претрупано и безвкусно със скъпоценни камъни. Дядо ми често сравняваше тази парвенюшка показност с истинското достойнство и простота в мотиката на Оуен. Тъй като мотиката бе запазена в девствено състояние, съществува известна несигурност, дали въпросната вещ е била тъй полезна, както си представяше дядо ми, но, така или иначе, тези чувства му правят чест. Имахме и много ценни предмети, в това число чудесни колекции от севърски порцелан, френски фаянс, венецианско стъкло и ориенталски плочки. Повечето от тях — европейските вещи — бяха събрани от дядо ми, търпелив издирвач на пренебрегнати дреболии, пребродил четири континента, който винаги се връщаше натоварен с нови съкровища в сияйната бяла къща на скалистото плато. Той сам бе измислил високите остъклени шкафове в Съкровищницата, които хармонично съчетаваха простотата на първите практични мебели на преселниците идеалисти, чийто потомък бе дядо ми, и грубата, но солидна испанска изработка на хората, сред които се бяха опитали да съградят живота си.

Баща ми страдаше от нещо, което сега бихме нарекли периоди на клинична депресия — това на практика му попречи да се занимава с някаква професионална кариера, макар да бе завършил с отличие богословие в Харвард, — и от време на време се забавляваше, като ми позволяваше да изследвам всички тези съкровища, на чието каталогизиране бе посветил малко по-светлите си дни, макар и донякъде безуспешно, тъй като така и не успя да се спре на някакъв пътеводен принцип за подредбата им. (Чисто хронологичният принцип на изработката или придобиването им би бил най-простото решение, но умът му никога не клонеше към простото.) „Виж, Морти, момчето ми — казваше той, — парченце история, която можеш да уловиш в шепата си.“ Особено ме завладя колекцията с портретни скици и снимки с автографи на изтъкнати имена от XIX век — рисунки на Ричмънд и Уотс, фотографии на Джулия Маргарет Камерън, повечето от които са били подарени на прабаба ми — Присила Пен Кропър, или пък си ги е изпросила. Тези изключително хубави портрети — които, смятам, нямат равни никъде по света в рамките на една-единствена колекция — днес оформят ядрото на портретния отдел на колекцията „Стант“ в университета „Робърт Дейл Оуен“, чийто председател имам честта да бъда. В онези дни те ми бяха детски спътници и въображението ми изпълваше с живот тържествените им черти, а лицата им любезно ми се усмихваха. Пленяваха ме недодяланите черти на Карлайл, сладостта на Елизабет Гаскел ме омагьосваше, тържествено и тежко замислената Джордж Елиът ме изпълваше със страхопочитание, а Емерсън, същински светец не от този свят, ме окриляваше. Бях крехко дете, образование получих най-вече вкъщи от скъпата ми Нини — гувернантката ми, и след това — от домашния ми учител, възпитаник на Харвард, препоръчан на баща ми като поет, комуто подобно назначение би дало спокойна основа да напише велика творба. Казваше се Холингдейл, Артър Холингдейл. Още отрано той заяви, че забелязва сериозен литературен талант в младежките ми съчинения, и това ме насърчи да обърна мислите си в тази посока. Опита се да пробуди в мен интерес към съвременните писатели — доколкото си спомням, бе възторжен почитател на Езра Паунд, но собствените ми вкусове и способности бяха вече оформени, страстта ми бе миналото. Струва ми се, че г-н Холингдейл така и не написа великата си творба. Откри, че пустинното ни усамотение не му е по вкуса, поетично пропи текила и накрая ни напусна без никакви взаимни съжаления.

Семейството ми притежаваше едно — изключително съществено — писмо от Рандолф Хенри Аш до прапрабаба ми Присила Пен Кропър, по баща Присила Пен. Тази моя прародственица е била крайно напориста, дори ексцентрична личност, родена в Мейн в семейството на заклети аболиционисти, укривали в дома си избягали роби и участвали във вихъра от нови идеи и нови начини на живот, зараждащи се по онова време в Нова Англия. Тя пламенно говорела за еманципацията на жените и — нещо обичайно за всички тези храбри борци за човешки права — участвала и в различни други движения. Твърдо вярвала в лечението на Месмер, за което твърдяла, че много й е помогнало, и много дейно участвала в спиритическите експерименти по онова време, които на воля процъфтявали в Съединените щати, след като сестрите Фокс за пръв път чули тайнственото потропване; приемала ясновидеца Андрю Уилсън, автор на „Универселум“, или „Вселенският ключ“, който в дома й (по това време в Ню Йорк) разговарял с духовете на Сведенборг, Декарт и Бейкън. Трябва може би да добавя, че макар тя самата да не отрича родството си с квакерите от рода Пен в Пенсилвания, личните ми проучвания не установиха някаква сериозна връзка. Останала е в историята, може би несправедливо, като се имат предвид разнородните й интереси и изобретения, като създателката на регенеративните прахчета на Присила Пен — патентовано лекарствено средство, което, коленопреклонно вярвам, не е убило никого, а може и наистина да е спасило поне неколцина от хилядите, чийто живот прародителката ми си приписва, най-малкото с ефекта на плацебо. Прахчетата, пуснати на пазара с невероятно изобретателна реклама, натрупали богатството на Присила, а с богатството на Присила бил построен „Всеблаженият дом“. „Всеблаженият дом“ порядъчно изненадва гостуващите посетители, тъй като едно към едно повтаря имението в паладиански стил, което прапрадядо ми, Мортимър Д. Кропър, изгубил в Мисисипи във войната между щатите. Тъкмо неговият син — Шърмън М. Кропър, поел с коня си на север да търси препитание в онези смутни времена и ако се вярва на семейните предания, бил пронизан право в сърцето, като видял под открито небе прабаба ми да държи реч пред събралото се множество, проповядвайки принципите на Фурие за Хармония и дълга да дирим свободна страст и удоволствие. Не зная дали от страст, или опортюнизъм, но той се прислонил към последователите й и така през 1868 г. дошъл в Ню Мексико, където група от тях се опитали да създадат фаланстер. По-рано някои от тях участвали в групите на — както бихме ги нарекли днес — отцепниците от образцовите комуни и правоъгълните селища, създадени без успех от Робърт Оуен и сина му Робърт Дейл Оуен, автор на съчинението „Спорната земя между този и онзи свят“.

Проектът за фаланстера, не тъй суров като селищата на Оуен, пропаднал, защото вълшебното число от 1620 жители, представляващи всички възможни варианти на всички възможни страсти у двата пола, така и не било достигнато, а и защото сред ентусиастите нямало нито един, който да разбира от земеделие или да знае нещо за условията в пустинята. Прадядо ми, джентълмен от Юга, бил също предприемач в личен план, затова изчакал удобния момент и предложил на прабаба ми да съградят отново рая на изгубената му младост в съзвучие с рационалните и хармонични принципи на собствения й начин на живот, като основат щастието си на постижимите удоволствия на семейния живот (с прислуга, но без роби, разбира се), без да се вайкат за възторжената колективна любов, която толкова разделяла хората и се оказала толкова неуправляема. Приходите от регенеративните прахчета били надлежно вложени в строежа на великолепния дом, който двамата с майка ми още обитаваме, а прадядо ми станал колекционер.

Съществуват много портрети на Присила Пен Кропър, която очевидно е била личност със забележителна красота и щедро очарование. През 80-те и 90-те години на XIX в. домът й става средоточие на спиритични проучвания, към които с обичайния си ентусиазъм тя се опитала да приобщи мислители от целия цивилизован свят. Сигурно тъкмо един от тези опити е предизвикал писмото от Рандолф Хенри Аш, което по някаква тайнствена причина ме развълнува толкова дълбоко и предопредели всепоглъщащия интерес в живота ми. Въпреки усърдните ми търсения така и не успях да открия нейното писмо до него, затова живея в постоянен страх, че го е унищожила. Не зная защо тъкмо това от всички съкровища, които притежавахме, ме развълнува най-силно. Неведоми са пътищата Божии — възможно е дори укорът на Рандолф Хенри към интересите на прародителката ми да е предопределил желанието ми да покажа, че въпреки всичко и ние сме били достойни да го разберем и да го посрещнем в дома си. Когато баща ми за пръв път ми подаде изписаните на ръка страници, запазени в оризова хартия, за да види дали ще мога да ги разчета, определено изпитах нещо сродно с тръпката на напетия Кортес от стихотворението на Кийтс, притихнал на върха в Дариен. А когато докоснах писмото, усетих, ако цитирам думите на Тенисън, как покойният ме докосва от миналото, и избрах да прекарам живота си сред „вечнозелените опадали листа, на мъртвите достойните писма“.

Нашата съкровищница имаше оригинален малък купол с прозорци от обикновено, не пъстроцветно стъкло, които можехме да затъмним наполовина с щори или да ги затворим напълно с капаци, като дръпнем една ръчка. В онзи ден — нещо необичайно, баща ми беше вдигнал не само капаците, но и зелените щори, през които бавно се процеждаше бледа безопасна светлина — стаята бе облята в слънчеви лъчи. В онази слънчева тишина се роди в зародиш идеята, която предопредели създаването на колекцията „Стант“, красяща музея „Хармония“ в университета „Робърт Дейл Оуен“, сред чиито основатели видно място заема прадядо ми Шърмън Кропър и за чието създаване регенеративните прахчета са допринесли плодовитата си лепта.

Прилагам цялото писмо до прабаба ми. Сега то може да се види на полагащото му се място в издадените от мен „Събрани писма“, том IX (писмо 1207, с. 883), а част от него се цитира в бележките под линия към „Обладана мумия“ — спиритичната поема на Р. Х. А., в изданието на събраните му съчинения, което напредва уверено, макар и отчайващо бавно за почитателите му, под общата редакция на Джеймс Блекадър от Лондонския университет. Не приемам мнението на професор Блекадър, според когото моята прародственица е грозно лековерната госпожа Екълбърг от въпросната поема. Има прекалено много поразителни несъответствия, които съм описал в статията ми по темата, озаглавена „Пример за погрешна идентификация“ (._Бюлетин на съвременното езиково дружество_ — PMLA, LXXI, брой от зимата на 1959 г., с. 174–180), към която препращам любопитните.

Уважаема госпожо Кропър,

Благодаря за споделеното от Вас преживяване с планшета. Правилно предполагате, че навярно бих проявил интерес към всичко, написано от перото на Самюел Тейлър Колридж. Държа също веднага да Ви кажа, че изпитвам значителен ужас при мисълта как този ярък дух, мъчително изтръгнал се от тягостния и потискащ земен живот, е прикован да повдига махагонови масички или да се носи полувъплътен в светлината на камината в нечия гостна, или да посвещава освободения си интелект да пише мъчителните и нелепи драскулки и безсмислици, които ми изпратихте. Не трябва ли вече да вкусва медена роса и да пие млякото на райските селения?

Не се шегувам, госпожо. Присъствал съм на опити и демонстрации на проявленията, за които загатвате — nihil humanum a me alienum puto, както бих могъл да кажа, нищо човешко не ми е чуждо, — и според мен най-вероятното обяснение е съчетание от дръзка измама и някаква колективна истерия, миазма или плъзнала мъгла от духовна тревожност и трескава възбуда, която разяжда възпитаното ни общество и гъделичка глъчката на чаените ни събирания. Нечий настроен към размишления темперамент би могъл да открие причинителя на тази миазма в нарастващия материализъм на обществото ни и в суровото съмнение — едновременно естествено и неизбежно, като се има предвид настоящият стадий в нашето развитие, — на което се подлагат историческите ни религиозни разкази. В тази област наистина цари пълна несигурност, а историкът, както и ученият, щурмува с набезите си простата ни вяра. Дори ако крайният резултат от изнурителните ни питания само още повече затвърди тази вяра, напълно в реда на нещата това няма да се случи лесно и може би ние самите няма да го доживеем. Далеч не искам да кажа, че панацеите, които ни подхвърлят, за да утолят нездравия глад на обществото за сигурност или непоклатимост, са благотворни или се опират на непоклатими основания.

Бихме могли да кажем, че историкът, както и ученият, общува с мъртвите. Кювие даде плът, движение и апетит на изчезналия мегатериум, а живият слух на М. М. Мишле и Ренан, на господин Карлайл и Братя Грим дочу безкръвните викове на изчезналите и им даде глас. С помощта на въображението аз самият съм поработил малко в тази насока, занимавал съм се с вентрилоквизъм, отдавал съм гласа си и съм смесвал живота си с онези гласове и животи от миналото, чието възраждане като предупреждения, като примери, като живо минало, което продължава в нас, е задача на всеки мислещ мъж или жена. Но има начини и начини, както сигурно добре знаете, и едни са опитани и изпитани, а други гъмжат от рискове и разочарования. Онова, което сме прочели, разбрали, осмислили и интелигентно уловили, госпожо, си остава наше, за да живеем и да работим с него. Цял един живот, посветен на проучвания, ще ни проправи път само до малка частица от миналото на предците ни, какво остава за огромните епохи, преди да възникне човешкият род. Но тази частица трябва да я притежаваме до дъно и да я предадем нататък. Hoc opus, his labor est. (Това е труд, това е подвиг.) Изкушавам се да твърдя, че няма лесен път, кратък път — в тези наши опити ние сме като Невежеството на Бъниан, което намира път към Ада пред самите двери на Небесния град.

Помислете какво вършите, госпожо, когато се опитвате да говорите направо с тях, със скъпите и ужасяващи мъртъвци. Каква мъдрост са споделили те за цялото това прахосано време? Че баба е оставила брошката си в стенния часовник или че някоя прастара леля се сърди от отвъдното, защото са затиснали ковчега й в семейната гробница с ковчега на дете. Или че, както Ви уверява Вашият С. Т. К., в отвъдното „вечно блаженство чака тям, що заслужават, а тям, що не заслужават — време за изправление“. (Същият човек, който нито веднъж не е сбъркал местоимение на седем езика!) Не ни е нужен призрак, дошъл от гроба, госпожо, за да ни каже това.

Признавам редом с Вас, че може би съществуват бродещи духове, земни мехурчета, изпарения, същества на ефира, които понякога прекосяват обичайните потоци на възприятията ни, запътили се по своите невидими дела. Има доказателства, че някакъв агонизиращ спомен в някаква форма на съзнанието населява някои ужасяващи места. На небето и по земята наистина има повече, отколкото може да си представи нашата философия. Ала вярвам, че то ще бъде открито не с потропвания или почуквания, или с някакъв веществен допир, или с господин Хоум, който кръжи около полилея, вдигнал вкочанените си ръце, нито с драскулките по Вашия планшет, а с дълго, търпеливо взиране в плетеницата, задвижваща мисълта на мъртвите и дейността на живите организми, с мъдрост, която разглежда нещата преди и след това, с микроскоп и спектроскоп, а не с разпитване на обладани от земята привидения и призраци. Познавах една добра душа с ясен ум, която подобни контакти разстроиха доста силно, без да я изведат до добър край, даже напротив, свърши много зле.

Писах Ви така пространно, защото не искам да смятате, че приемам любезните Ви мисли за мен лекомислено или в духа на безкритично и войнствено очерняне, както биха казали някои. Моите собствени дълбоко вкоренени убеждения, както и определена доза подобаващи лични преживявания, ми пречат да приема споделеното от Вас, по-точно от явилия се пред Вас дух, с някакъв особен интерес или удоволствие. Ще Ви помоля повече да не ми изпращате подобни писания. Ала към Вас самата и към безкористния Ви интерес в търсене на истината изпитвам, разбира се, голямо уважение и възторг. Борбата Ви от името на Вашия пол е благородна и рано или късно трябва да се увенчае с успех. Надявам се да науча повече за това в бъдеще и оставам покорно и пределно искрено

Ваш Р. Х. Аш

В автобиографичните наброски на Мортимър Кропър преписът на писмото винаги бележеше някаква кулминационна точка, след която всичко бързо пропадаше в банални детски спомени или в чисто научен каталог на по-нататъшните му взаимоотношения с Рандолф Хенри Аш — сякаш той самият, бръсваше го понякога мисълта, не съществуваше, нямаше свое собствено съществуване след онзи пръв допир до наелектризиращото шумолене на хартията и енергичните черни заврънкулки на мастилото. Сякаш подтик за недовършените му писания бе желанието да стигне до писмото и да го вмъкне в текста — с прочитането на писмото, с мига на разпознаване те губеха стимул и енергия, залитаха и секваха. Често добавяше едно изречение, без сам да знае защо, за връзката между този ранен спомен и наследственото ухание от великолепните потпури на баба му, донесени в тази пустош, листа от рози и освежаващи етерични масла, санталово дърво и мускус. Усещаше също така, без да иска по никакъв начин задълбочено да изследва това усещане, че нежеланието — или неспособността му — да продължи в този дух на писане е свързано с някаква забрана да пише за майка си, с която споделяше живота си в американския си дом и на която всеки ден при престоя си в чужбина пишеше дълги прочувствени писма. В живота на всички ни има неща, които знаем така мимолетно, полезно и неуловимо и които съзнателно отказваме да изследваме по-задълбочено. Г-жа Кропър живееше в пустинята, която със силата на волята и парите отрупваше с цъфнали цветя. Когато я сънуваше, професор Кропър винаги губеше чувство за пропорции, затова тя надвисваше отвисоко като просторното му преддверие или се извисяваше огромна, свирепо обкрачила пасището. Тя очакваше много от него и той не я беше разочаровал, но се боеше да не я разочарова.

* * *

Пристигна порядъчно удовлетворен в хотел „Баретс“, който бе избрал отчасти заради удобството му, отчасти защото някога там бяха отсядали американски писатели, дошли да посетят Аш. В хотела го очакваха куп писма, в това число писмо от майка му, и бележка от Блекадър, че не вижда основания да коригира коментара си под линия за „Аск към Ембла III“ в светлината на Кропъровите открития за исландския пейзаж. Имаше и каталог от „Кристис“, където сред обявените за продан предмети от викторианската епоха се предлагаха несесер за игли, най-вероятно принадлежал на Елън Аш, и един пръстен — някога собственост на американска вдовица от Венеция, — в чиято кристална кухина, както се твърдеше, се съхраняваха няколко косъма на Аш. В колекцията „Стант“ се пазеха няколко кичура, хронологично отрязани от огромната му грива — изсветляло тъмна, после прошарена и накрая посмъртно сребърна, която сега бе най-ярка, най-трайна. Музеят на Аш, който се помещаваше в дома му в Блумсбъри, може би щеше да участва в наддаването, а самият Кропър със сигурност щеше да наддава и несесерът, както и къдрицата щяха да бъдат положени в гробницата на шестоъгълната стъклена стая в самото сърце на колекцията „Стант“, където в неподвижния контролиран въздух се трупаха реликви от Аш, жена му, техни роднини и познати. Кропър се настани на високо кожено кресло до скокливия огън в бара и прочете писмата си, а в мислите му за кратко се мярна белият му храм, засиял под пустинното слънце и затворил в прегръдката си прохладни вътрешни дворове, високи стълбища и нещо като стъклен кошер с тихи килии, радиално разположени ниши със самостоятелни писалища и издигащи се все по-нагоре, свързани помежду си складови помещения и научни кабинети, между чиито бляскави позлатени рамки, уловили стълбове и колони светлина, се изправяха и в пашкулите на позлатени совалки се спускаха надолу учени, потънали в целеустремено мълчание.

След като приключи с покупките, реши Кропър, ще изведе Беатрис Нест на обяд. Предполагаше, че ще види и Блекадър. Очакваше Блекадър да каже нещо пренебрежително за исландските му наблюдения. Доколкото знаеше, Блекадър не си беше подавал носа от Британските острови години наред, освен за да присъства на международни конференции за викторианска поезия, които до една се провеждаха в еднакви конферентни зали, до които се стигаше с кола от еднакви хотели. За разлика от него самият той, Кропър, отрано бе започнал да върви по стъпките на Рандолф Аш в различните му пътешествия — не в същия ред, а както му се удадеше случай, така че първата му експедиция бе до тресавищата и крайбрежието в Северен Йоркшър, където през 1859 г. Аш се бе радвал на уединен преход, съчетан с любителски занимания по морска биология. Кропър повтори неговия преход през 1949 г., като издирваше кръчми и скални образувания, римски пътища и перлени поточета, а накрая отседна в селцето, кръстено Залива на Робин Худ, където пи противна топла кафява бира и яде неописуеми яхнии от овнешки врат и порции задушена карантия, от които му се обръщаха червата. По-късно последва Аш в Амстердам и Хага и тръгна по следите му в Исландия да размишлява над гейзери, над врящи и кипящи кръгове гореща кал и над двете му поеми, вдъхновени от исландската литература — „Рагнарьок“, епоса на викторианското съмнение и отчаяние, и „Аск към Ембла“, мистериозна любовна лирика, издадена през 1872 г., но със сигурност написана много по-рано, може би дори още докато е ухажвал Елън Бест, дъщеря на дякона в Калвърли, в която е бил влюбен в продължение на петнайсет години, преди тя или семейството й да склонят на този брак, осъществен през 1848 г. Съвсем типично бе за Блекадър и скоростта на охлюв, с която се придвижваше изданието му, едва сега да е стигнал до исландските наблюдения на Мортимър Кропър, направени през 60-те години. Кропър беше публикувал биографията му през 1969 г. и я беше нарекъл „Великият вентрилоквист“, заимствайки заглавието от един от подигравателните монолози на Аш — саморазобличение или пародия на самия себе си. Преди това беше предприел всички по-големи пътешествия на Аш във Венеция, Неапол, Алпите, Шварцвалд и по бреговете на Бретан. Едно от последните му начинания бе възстановката на сватбеното пътешествие на Рандолф и Елън Аш през лятото на 1848 г. Бяха прекосили Ламанша с пощенски кораб по време на буря и бяха продължили с карета за Париж (Кропър измина маршрута им с кола), откъдето бяха взели влак до Лион, а от там се бяха спуснали с корабче по Рона до Екс ан Прованс. Бяха пътували, подгонени от камшиците на дъжда. Неизменно находчивият Кропър се бе спазарил да пътува с товарен кораб, който пренасяше дърва и миришеше на смола и масло, и бе извадил късмет с времето, а кожата на дългите му жилести ръце от лактите надолу изгоря от яркото слънце върху жълтата вода. Настани се в хотела на Аш в Екс ан Прованс и повтори екскурзиите на семейството, чиято връхна точка бе посещението на извора във Воклюз, където Петрарка бе живял в самота шестнайсет години, размишлявайки за съвършената си любов към Лаура дьо Сад. Ползата от това пътуване можеше да се види в разказа на Кропър за този извор във „Великият вентрилоквист“.

И така, един ясен юнски ден през 1848 г. поетът и съпругата му поели по сенчестия бряг на реката към пещерата, която подслонява извора на река Сорг — гледка, достатъчно величествена и възвишена, за да утоли и най-романтичния пътешественик, и още по-впечатляваща, ако се слее със спомена за великия куртоазно влюбен — Петрарка, изживял тук дните на своето посвещение и ужаса, когато научил за смъртта на любимата си, отнета от чумата.

Сега обгорените от слънцето речни брегове са хлъзгави от изпотъпкалите ги крака, а северният пътешественик, задирян от ужасяващи сувенири и „занаятчийски“ изделия масово производство, трябва да си пробива път към целта сред тълпи туристи, лаещи френски кучета, пляскащи във водата деца и продавачи на захарен памук. Реката е опитомена с бентове и тръби, но в пътеводителя четем, че може да се надигне и да наводни цялата пещера и заобикалящата я околност. Литературният поклонник не бива да се отказва и ще бъде възнаграден, когато зърне зелената вода и надвисналите скали, които поради самата си природа едва ли са се променили кой знае колко, откакто нашите пътешественици са били тук, за да ги видят.

Вътре в пещерата водата стремително се надига, подхранвана от някаква доста мощна подземна река и от водосбора на дъждовете от платото на Воклюз и каменистите склонове на Мон Ванту — Ветровития връх на Петрарка, както го нарича Рандолф в едно писмо. Гледката на този величествен извор сигурно го е подсетила за тайната река на Колридж и може би за извора на Музите, като имаме предвид асоциацията с Петрарка — поет, към когото е бил силно привързан и чиито сонети към Лаура, както се смята, са повлияли поемите към Ембла. Пред пещерата, обточена с бордюр от смокини и фантастични корени, няколко бели скали изскачат от повърхността на бързоструйния поток, който се процежда в килим от плаващи зелени растения, сякаш излезли от четката на Миле или Холман Хънт. Елън отбелязва колко са красиви тези chiare, fresche e dolci acque — „бистри, свежи и сладки води“. С очарователен жест Рандолф вдига на ръце младоженката и я пренася над водата, за да я постави като видна русалка или водна богиня на подобна на трон бяла канара, разделяща на две потока. Можем да си я представим седнала на камъка, свенливо усмихната под бонето и придържаща полите си далеч от влагата, докато Рандолф съзерцава своето притежание, така различно от съдбата на Петрарка — жената, която е обожавал отдалеч през толкова препятствия и трудности почти толкова дълго, колкото първият поет, прекарал цели шестнайсет години в безнадеждно посвещение на същото това място.

За разлика от много свои съвременници, сред които ще отбележим професор Габриеле Росети, бащата на поета прерафаелит, Аш винаги е твърдял, че Лаура на Петрарка и Дантевата Беатриче, а също Фиамета, Селваджа и другите обекти на платонична куртоазна любов са били истински, живи жени, целомъдрени, но обичани плътски преди смъртта им, а не алегории на италианската политика, управлението на църквата или дори душите на техните създатели. Петрарка видял Лаура дьо Сад в Авиньон през 1327 г. и на мига се влюбил в нея, като продължил да я обича непоколебимо въпреки верността й към Юг дьо Сад. Аш с негодувание пише на Ръскин, че само който не разбира поетичното въображение и природата на любовта, може да допусне, че те могат да се откъснат в такава абстрактна алегория и в действителност не могат да възникнат от „човешката топлота на въплъщението на нечия душа в цялата й чистота и смъртна жизненост“. Неговата собствена поезия, добавя той, започва и свършва с „такива въплътени истини, такъв неповторим еднократен живот“.

Като имаме предвид симпатията му към обожанието на Петрарка, не е изненадващо, че така предано изчаква да мине онова, което бихме могли да наречем християнските скрупули или капризи на Елън Бест и нейния баща. В ранните дни на запознанството им Елън е извисена и набожна млада девойка с крехка и деликатна красота, ако вярваме на семейството й и на самия Аш. Както показах, притесненията на дякона дали Аш е способен да издържа съпругата си, имат известно основание и намират подкрепа в личните и съвсем реални религиозни притеснения на Елън около съмнителните тенденции в „Рагнарьок“. Оцелелите писма от тяхното ухажване — за жалост твърде малко, несъмнено благодарение на услужливите грижи на сестра й Пейшънс след смъртта й — подсказват, че тя не е флиртувала с него и въпреки всичко не е изпитвала дълбоки чувства. Ала по времето, когато приема ръката на Аш, вече е била в затруднителното положение да наблюдава изгодния и щастлив брак на по-малките си сестри — Пейшънс и Фейт, докато тя самата оставала стара мома.

Всичко това повдига въпроса за чувствата на пламенния и влюбен поет, вече трийсетгодишен, към невинната му невеста, вече не млада девойка, а зряла, трийсет и две годишна леля, предано любяща своите племенници и племеннички. Дали и той е бил невинен като нея? Как е издържал, подозрително пита съзнанието на XXI в., лишенията на дългото очакване? Добре известно е, че много изтъкнати викторианци са се обръщали в двуличието си за утеха към шумните същества на викторианския подземен свят — изрисуваните шегаджийки и изкусителки, които вдигали такава врява и били такава напаст на „Пикадили“, изгубените шивачки, цветарки и паднали жени, които умирали под арките, просели от Мейхю[2] или ако имали късмет, били спасявани от Анджела Бърдет-Кутс и Чарлз Дикенс. За викторианска поезия стиховете на Аш разкриват големи познания за сексуалните нрави и изобщо за чувственото. Ренесансовите му благородници са убедителни мъже от плът и кръв, неговият Рубенс е познавач на плътната човешка форма, а разказвачът в поемите за Ембла е колкото идеален, толкова и истински любовник. Можел ли е такъв мъж да остане щастлив с чисто платонично желание? Дали превзетата деликатност на Елън, вече малко прецъфтяла, е криела неочаквано пламенен отклик? Може би. Няма следи за никаква лудория на Рандолф преди това, още по-малко след това — доколкото можем да съдим, той винаги е бил prieux chevalier, благочестив рицар. Какво са виждали двамата един в друг, сами и потънали в себе си, когато ръцете му обхванали уютната й талия и я повдигнали на каменистия й трон? Дали са станали след блажена нощ? Елън пише у дома, че съпругът й е „изтънчено грижовен във всичко“, което можем да тълкуваме, както решим.

Има и друго обяснение, към което лично аз клоня. То зависи от две могъщи и днес еднакво отхвърлени от модата сили — идеализацията на куртоазните поети, за която стана дума, и теорията за сублимацията, развита от Зигмунд Фройд. Аритметиката е много проста — в годините на ухажването Рандолф Хенри Аш пише 28 369 поетични стиха, в това число един епос в 12 книги, 35 драматични монолога за историята от най-смътните й начала до съвременните теологични и геологични спорове, 125 стихотворения и три пиеси в стихове — „Кромуел“, „Вартоломеевата нощ“ и „Касандра“, поставена без успех на „Друри Лейн“. Работи всеотдайно, до среднощ. Бил е щастлив, защото е виждал в своята Елън извор на чистота, образ на момичешка грация, чиито гърди вдишват въздух, неизмеримо по-изчистен от потъналите в кръв и прегазени от чумата сцени в неговото въображение, разхвърляните кревати на Борджиите или „сярната кал на угасената земя“ в „Рагнарьок“. Не го е навестявало усещането, че това целомъдрено очакване, тази дейна самота го прави по-малко мъж. Бил се е зарекъл да работи, да я спечели и наистина успява. Ако по-късните му стихотворения — като „Запечатаният извор“ и „Изрисуваната дама“, чийто красив образ е замръзнал завинаги на платното и избледнява от лицето й, — ако тези по-късни стихотворения загатват, че по-късно Рандолф е започнал да пресмята какво му е струвало това дълго чиракуване в любовта, това не опровергава тезата ми. Нито въпросните стихотворения ни помагат да си представим чувствата на младоженците в онзи слънчев ден пред тъмната пещера с извора на Воклюз.

Мортимър Кропър се качи в приятния си апартамент и още веднъж прочете пресниманите писма. Обади се по телефона на Беатрис Нест. Гласът й бе като плътна вълна; първо отклони поканата както винаги, издигайки стена от трескави и мудни полувъзражения, след което както винаги се съгласи. Беше се научил, че при госпожица Нест ласкателствата не даваха добри резултати, но резултатите бяха налице, успееше ли да я накара да се почувства виновна.

„Набелязал съм един-два съвсем конкретни въпроса, на които само вие можете да отговорите… Запазил съм ги специално за вас… всеки друг момент е крайно неудобен, но, естествено, ще сменя другите си ангажименти, за да се съобразя с вас… скъпа Беатрис, ако не можете да дойдете, ще бъда принуден да уредя нещо друго, нямам ни най-малко желание да ви причинявам неудобства, щом сте толкова заета…“ Отне му доста време. А не би трябвало, тъй като изходът беше предизвестен.

Отвори заключеното куфарче, прибра писмата на Рандолф Аш до кръщелницата му, или по-скоро — откраднатите им копия, и извади другите снимки, от които притежаваше голяма и разнообразна колекция, доколкото бе възможно да се разнообрази в плътта, в тона, в ъгъла или в някоя заснета отблизо подробност една по същество толкова проста дейност, толкова просто занимание. И той имаше собствени начини да сублимира.

Бележки

[1] Ash (англ.) — ясен; пепел — бел.прев.

[2] Хенри Мейхю (1812–1887) — английски журналист и общественик, провел множество интервюта с лондонски бедняци, един от основателите на сатиричното списание „Пънч“ — бел.ред.