Антония Сюзън Байът
Обладаване (6)

5

Орачът, мятащ мрачни буци пръст, би зърнал

(дорде въздишки в мозъка му свирят, литнали

от гладния стомах) как почвата се труди,

за да изтръгне демон с възлесто чело

и златоок, към него зинал с паст кафява

да обещае не блена на алчността,

а делва злато, за да купи делви боб —

това мечтае той. Така и тя навярно

усеща как се шмугва край полата й

с крака космати старо благо божество,

следи оставя в пепелта, през смях говори:

„Обичай ме, люлей ме и без страх открий

съкровището си. Че боговете стари кътат

си даровете, за да дават на избрани“.

Защо да се боят от тия малки демони? АИ

Рандолф Хенри Аш

Из Зазиданата магьосница

Хълмистите скатове на Линкъншър поднасят малка изненада. В една от тесните им лъкатушни долини е израснал Тенисън. И ги е пресъздал в житните поля на безсмъртния Камелот.

От двата бряга тук нашир и длъж

се стелят ниви с ечемик и ръж,

покрили хълмите, небето срещат изведнъж. АИ

Роланд веднага забеляза, че думата „срещат“ е точна и изненадваща, а не мъглява. Караха през равнината нагоре по хълмистия път, който извеждаше от долината. Долините тук са дълбоки и тесни, някои — гористи, други — тревисти, трети — разорани. Неизменно голите баири рязко разсичат небето. Всичко останало, ширна и сънлива област, представлява блата, мочурища или плоска обработваема равнина. Леко хълмистите възвишения сякаш са се надиплили от земята, ала всъщност са част от насечено плато. Селата са закътани в долините, в краищата на задънени фунии. Зелената кола чевръсто напредваше по билото, нашарено с пътища и пътеки като разклоненията на гръбнак. Като градски жител Роланд забелязваше цветовете — тъмната разорана земя и белия варовик в браздите, оловното небе и варовиковобелите облаци. Мод забелязваше удобните места за езда и непоправените порти, лошо прегазените живи плетове, нагризани от зъбите на машини.

— Долу вляво — обади се тя — е Сийл Корт. Там, в падината.

Килим от горски върхари, не особено еднороден, мимолетен отрязък от крепостна стена, кръгла бойница, още една чупка, може би нещо като централна кула.

— Земята, естествено, е частна. Можем да слезем в селото. Там е погребана Кристабел, в двора на църквата „Света Етелдреда“. Самото село се казва Кройсан льо Уолд, в общи линии, изгубено село — много такива изгубени села са пръснати из подножията на тези хълмове, почти нищо не е останало освен някой чифлик и църква. Не вярвам в днешно време да използват църквата в Кройсан. Кристабел е смятала, че Кройсан идва от „croyance“, което означава вяра, и „saint“ — свещен; поредната неправилна етимология на догадките от XIX в. Казват, че всъщност идва от „croissant“ — полумесец, защото там долината и реката правят завой. Харесвала е света Етелдреда, кралица дева, нищо, че е била омъжена два пъти — станала абатеса на Ели, основала голям орден и била погребана в благоуханието на светостта…

Света Етелдреда не вълнуваше особено Роланд. Тази сутрин Мод отново изглеждаше далечна и покровителствено настроена. Спуснаха се по зигзагообразния наклон и в долината отбиха към църквата, солидна постройка с четвъртити кули, извисяваща се сред обградено със стена гробище. Пред портата беше паркирано очукано комби. Мод спря на известно разстояние и двамата влязоха заедно. Земята беше влажна. Почернелите листа на бука близо до входа бяха затрупали пътеката през малкото гробище, обрасла с мокра мръснокафява трева. От двете страни на тежкия каменен портал пред църквата се извисяваха два големи тиса, които хвърляха масивна сянка. Практично облечена с мушама и високи ботуши, все така плътно омотала главата си с шал, Мод пристъпи към решетката от ковано желязо, която препречваше портала — заключена с резе и катинар. От малък улей върху камъка капеше вода, просмукана с някаква блестяща зеленикава утайка, която оставяше протекло петно.

— Семейство Бейли са погребани вътре в църквата — каза Мод. — Кристабел обаче е в самия край, на вятъра и дъжда, където е искала да бъде. Оттук.

Запрепъваха се през туфи и бабуни. Стъпваха в заешките дири между мъртвите. Каменният зид им стигаше до раменете, пронизан от корените на луличката и бръшлянестите й листа. Надгробният паметник на Кристабел леко се беше килнал на една страна. Беше издялан не от мрамор, а от местен варовик, загрубял от времето. Някой беше почистил буквите, макар и не особено скоро.

Тук са положени тленните останки на

Кристабел Мадлен Ламот,

голямата дъщеря на Исидор Ламот,

историк,

и неговата любима съпруга

Арабел Ламот,

сестра на Софи, лейди Бейли,

съпруга на сър Джордж Бейли от Сийл Корт,

Кроасан льо Уолд

Родена на 3 януари 1825 г.

Намерила вечен покой на 8 май 1890 г.

След неволите тленни

оставете ме тука в покой,

дето вятър препуска и облаци носи

над хълмите той,

дето с безброй жадни устни тревата

гаси непосилния зной

до насита със бавния сок на росата

или с косия дъжд и снега, ту загърнал земята,

ту стопил се отново по Небесна заръка и той. ВК

Също не особено скоро някой беше подрязал тревата върху гроба, заобиколен с нисък и разронен каменен бордюр, на места разкъсан от троскот и бодливите филизи на къпината. Върху тревясалата могила личеше призракът на огромен и действително разкошен букет, стегнат със сватбена тел, вече ръждясала сред парцаливите главици на хризантеми и карамфили и скелетоподобните листа на отдавна увехнали рози. Зелена сатенена панделка, зацапана с вода и пръст, придържаше отделните части и картичка, върху която с избледнели печатни букви пишеше:

На Кристабел

от жените от Талахаси,

които те почитат истински,

пазят неувяхващ спомена за теб

и продължават делото ти.

„От мен изваяните камъни пребъдват.“ ВК

Мелюзина, XII, 325

— Леонора е идвала — каза Мод. — През лятото. Когато сър Джордж я е заплашил с пушката.

— Може би е опитала да се справи с плевелите — каза Роланд, усетил заплахата на влагата и меланхолията.

— Леонора би се потресла от състоянието на гробището — продължи Мод. — Няма да й се стори никак романтично. А според мен така трябва да изглежда. Бавно завръщане към природата и забравата.

— Кристабел ли е написала стихотворението?

— В миг на смирение. Нали виждате, не е подписано. На надгробния камък се споменава професията на баща й, не се казва нито дума за нея самата.

Роланд за миг се почувства виновен за всички тегоби на човешкия род. Отвърна меко:

— Единствено стихотворението се запомня. Доста е зловещо.

— Сякаш тревата изпива Кристабел.

— Наистина.

Двамата се загледаха в тревата. Бе полегнала влажно, на загниващи туфи.

— Да се качим на хълма — предложи Мод. — Можем отдалеч да погледнем Сийл Корт. Сигурно доста често е идвала насам, ходела е на църква много редовно.

Зад църквата разораното поле стръмно се издигаше към безкомпромисния небосклон. На фона на сивото небе на върха се очертаваше нечий силует, който Роланд в първия миг взе за седнал монарх от Хенри Мур, възправен с корона на трона си. После фигурата наклони глава и ожесточено се задърпа, ръкомахайки на изток, а Роланд улови сребрист проблясък и поправеното му възприятие я претвори в човек в инвалидна количка, вероятно изпаднал в беда.

— Вижте!

Мод погледна нагоре.

— Може би е закъсала — рече Роланд.

— Надали е сама, иначе нямаше да стигне чак до върха — здравомислещо каза Мод.

— Може би — съгласи се Роланд, но въпреки всичко закрачи нагоре, а градските му обувки все по-плътно натежаваха от кал и косата му все повече се разрошваше. Беше в добра форма, вероятно заради колелото, въпреки въглеродния двуокис и оловото по лондонските улици.

Жената в инвалидния стол носеше зелена филцова шапка с високо кубе и широка периферия, която закриваше лицето й, а в яката на лодена й бе затъкнат копринен шал на ситни цветчета. Количката се беше извъртяла от главната пътека по билото, бе кривнала досами отвесния ръб и всеки миг можеше да полети в каменистата урва. Ръцете в кожени ръкавици се бореха с огромните обръчи на колелата. На подвижното стъпало мирно бяха полегнали чифт кожени ботуши, прелестно меки и лъснати. Роланд забеляза под задните колела едър кремък, дълбоко заседнал в калта, който парираше всеки опит за маневра или обръщане.

— Може ли да ви помогна?

— Оох! — протяжна уплашена въздишка. — Благодаря. Явно с-съвсем зас-стопорих. — Гласът й бе колеблив, възрастен, патрициански. — Тт-такава бб-беда. Тт-толкова съм бб-безпомощна. Ако обичате…

— Има един камък. Отдолу под колелото е. Почакайте. Дръжте се.

Наложи се да коленичи на калната пътека и да изцапа панталона си, което му напомни за едновремешните мъки на детската площадка; сграбчи метала, подръпна, задържа.

— Стабилна ли е количката? — попита. — Да не взема да ви преобърна?

— Проектирали са я да е сс-стабилна. Държа спирачката.

Роланд бавно започваше да осъзнава пълната и действителна тревожност на положението. Едно погрешно движение и жената щеше да се преобърне. Заби ръце в калта, задраска. Намери някаква не особено подходяща клонка и зачегърта. Използва друго парче кремък като примитивен лост и най-сетне се отпусна на земята, притиснал пакостливия предмет с ръце, окалял вече и дъното на панталона си.

— Ето, като на зъболекар. Извадих го.

— Безкрайно съм ви признателна.

— Малко бяхте заседнали. Явно количката е поднесла, а камъкът се е обърнал и е препречил пътя й с ей това зъбче, подпрял ви е като зъбно колело, вижте. — Изведнъж осъзна, че жената трепери. — Чакайте, дайте първо да върнем количката на пътеката. Само се боя, че ръцете ми се изкаляха.

Когато накрая я избута обратно, завъртя количката и здраво я намести на неравната пътека, беше останал без дъх. От гумите се стичаше кал. Едва тогава жената най-сетне вдигна глава да го погледне. Огромно като месечина лице, изпръскано с кафеникавите петачета на възрастта, подплатено под брадичката с подпухнали жилки и меки торбички. Огромните й бледокафяви очи бяха плувнали в сълзи. От сивата й коса, гладко опъната под шапката, се процеждаха едри капки пот.

— Благодаря — рече тя. — Поставих се в много глупаво положение. Като нищо можех да се обърна. Бб-безразсъдна, така би казал съпругът ми. Тт-трябва да си сс-стоя на равното. Ядосвам се, че съм толкова зависима.

— Естествено — каза Роланд. — Естествено е да се ядосвате. Всъщност нямаше нищо страшно. Все щеше да мине някой.

— На вас се падна. На разходка ли сте излезли?

— Тук съм на гости. Излязохме с една позната.

Къде беше Мод?

— Въздухът е великолепен. Вижда се толкова надалеч.

— Точно затова се качвам дотук. По принцип кучето трябва да стои при мен, само че вечно се запилява някъде. Мъжът ми обича да се рови из гората. Накъде сте тръгнали?

— Не знам, моята позната знае. Да ви придружа ли малко?

— Не се чувствам много добре. Ръцете ми тт-треперят. Ако бъдете така любезен да се върнете с мен до… до началото на пътеката надолу по склона, съпругът ми…

— Естествено, естествено.

Най-сетне Мод се беше качила. Изглеждаше чиста и спретната в скъпото си палто и високите ботуши.

— Измъкнахме количката — каза Роланд. — Беше заседнала на един камък. Само ще придружа госпожата надолу по хълма, съпругът й е там, преживяла е доста сериозно сътресение…

— Естествено — отвърна Мод.

Тримата поеха надолу по пътеката. Роланд буташе количката. Земята отвъд хълма бе плътно покрита с гори. През дърветата Роланд отново зърна, този път по-безметежно, бойницата и назъбената стена, белеещи се в здрача.

— Сийл Корт — посочи го той на Мод.

— Да.

— Романтично изглежда.

— Мрачно и влажно място — обади се жената в инвалидната количка.

— Сигурно е струвало цяло състояние да се построи — каза Мод.

— И да се поддържа — продължи жената в инвалидната количка. Ръцете й още играеха в скута, но гласът й вече укрепваше.

— Нищо чудно — рече Роланд.

— Интересувате ли се от стари имения?

— Не съвсем — отвърна Роланд. — Но това искахме да го видим.

— Защо?

Ботушът на Мод го парна през глезена. Роланд едва не изохка от болка, но премълча. Някъде от гората се появи порядъчно мръсен лабрадор.

— А, Мъч! — възкликна жената. — Ето те и теб. Безполезно голямо добиче. Безполезно. Ами господарят ти къде е? Язовци ли дебне?

Кучето отпечата русолявия си корем в калта, разтърсвайки задница.

— Кажете как се казвате — обърна се към тях жената в инвалидната количка.

Мод бързо отговори:

— Това е д-р Мичъл от Лондонския университет. Аз преподавам в университета в Линкън. Казвам се Бейли. Мод Бейли.

— И аз се казвам Бейли. Джоан Бейли. Живея в Сийл Корт. Да не сте ни роднина?

— Аз съм от норфъкските Бейли. Доста старо родство. И не особено близко. Двете семейства не са поддържали връзка…

Гласът на Мод звучеше властно, студено.

— Много интересно. А, ето го и Джордж. Скъпи ми Джордж, преживях малко приключение и бях спасена от истински рицар. Бях се заклещила навръх Орловото гнездо с един огромен камък под задното колело и единственият изход изглеждаше да се прекатуря през билото, крайно унизително. А после се появи д-р Мичъл заедно с тази млада дама, която се казва Бейли.

— Нали ти казах да не мърдаш от пътеката…

Сър Джордж бе дребен, мокър и настръхнал. Излъсканите му кожени ботуши с връзки и с цвят на препечена кожичка очертаваха закръглени прасци. Носеше кафяво ловно яке с много джобове и плоско кафяво кепе. Сякаш лаеше. На Роланд му заприлича на карикатура и той настръхна от закърняла класова неприязън. В неговия свят, неговия и на Вал, такива хора не изглеждаха съвсем реални, ала още крачеха по широката земя. Мод също го възприемаше като типаж — за нея обаче той олицетворяваше ограниченията и детската скука на безброй съботи и недели, прекарани сред природата в стрелба, дълги пешеходни преходи и разговори за спорт. Отхвърлени, отбягвани. Не носеше пушка. Вода тъмнееше на раменете му, лъщеше от обувките му, броеше се на капчици върху мъхнатия рипс на чорапите му, които се подаваха между бричовете и ботушите. Изгледа жена си.

— Все не ти стига, а? — каза накрая. — Избутвам те нагоре по хълма, но не, все не ти стига кротко и категорично да не мърдаш от пътеката, в никакъв случай. Пострада ли?

— Малко се стреснах. Господин Мичъл дойде точно навреме.

— Не можеш да разчиташ на това. — И той пристъпи към Роланд, протегнал ръка: — Много съм ви признателен. Казвам се Бейли. Безмозъчното куче уж щеше да стои при Джоан, ама не, все хуква на някакви експедиции в елшака. Сигурно си мислите, че е трябвало да остана горе, нали?

Роланд се поколеба, докосна протегнатата му ръка и отстъпи.

— Трябваше, вярно е. Трябваше да остана. Егоистичен стар келеш, такъв съм аз. Само че наистина има язовци, Джоуни. Не бива да го разправям много-много, че ще подкокоросам онези натрапници, любителите на дивата природа, дето направо им изкарват акъла от ужас на горките малки негодници. Японската хвойна също добре вирее, знам, че ще се зарадваш. Доста е дръпнала.

После пристъпи към Мод.

— Добър ден. Казвам се Бейли.

— Вече знае — обади се жена му. — И тя се казва Бейли, нали ти казах, от норфъкските Бейли.

— Така ли? Не ги виждаме често насам. По-рядко се мяркат и от язовците, така ми се струва. Какво ви води насам?

— Работя в Линкън.

— Така значи.

Не попита какво. После изгледа жена си, донякъде изпитателно.

— Изглеждаш взела-дала, Джоан. Много си бледа. Трябва да те прибираме у дома.

— Искам да поканя господин Мичъл и госпожица Бейли да дд-дойдат да пийнем чч-чай, ако искат. Господин Мичъл трябва и да се измие. Интересуват се от Сийл Корт.

— В Сийл Корт няма нищо интересно — отвърна сър Джордж. — А и не е отворен за посетители. В доста лошо състояние е. Моя е вината, косвено. Недостиг на средства. Руши се върху главите ни.

— Няма да имат нищо против. Млади са. — И на широкото лице на лейди Джоан се изписа упорито изражение. — Държа да ги поканя. От учтивост.

Мод пламна. Роланд разбираше какво изпитва. Тя искаше гордо да отрече каквато и да била заинтересованост да проникне в Сийл Корт и същевременно искаше да отиде — заради Кристабел, заради това, поне така предполагаше, че бяха изгонили Леонора Стърн… допускаше, че се чувства като измамница, защото не каза направо защо иска да посети имението.

— Много бих се радвал да се измия малко — рече той. — Стига да не ви притесняваме излишно.

* * *

Двете коли заобиколиха в конвой голямата къща по подгизнала чакълеста алея, вече завзета от бурените, и спряха в двора пред конюшните, където Роланд помогна на сър Джордж да разтовари инвалидната количка и лейди Бейли. Късият ден притъмняваше; задната врата тежко се олюляваше под готическия портал, над който се виеше роза с опадали листа. Нагоре ред след ред се нижеха тъмни прозорци, тъмни и пусти сред издяланите в камъка готически рамки. Бяха удължили подстъпа към вратата и бяха махнали стълбите, за да може да минава количката. Поеха по тъмни каменни коридори край разни килери и стълбища, за да се озоват накрая — както се разбра по-късно — в помещението за прислугата, понастоящем повърхностно и само отчасти преустроено за нуждите на съвременния живот.

В единия ъгъл на сумрачната стая имаше открита камина, в която няколко едри цепеници още тлееха в бялата пепел; от двете й страни бяха поставени две тежки издути кадифени кресла с много извивки в тъмния цвят на въглен, изпъстрен с тъмни пурпурни цветя, нещо като поветица, озарена от блясъка на сецесиона. Подът беше покрит с големи винилови плочи в бяло и червено, протрити по ръбовете, които издаваха каменната настилка отдолу. Тежката маса с масивни крака под прозореца бе отчасти застлана с непромокаема покривка в бледо шотландско каре. В другия край на стаята, откъдето впоследствие се оказа, че се стига до кухнята и другите сервизни помещения, се виждаше малък двуребрен електрически радиатор. Имаше и други столове, леко протрити, както и куп изключително лъскави и жизнени стайни растения в глазирани саксии. Когато сър Джордж запали лампите, Мод се притесни — стандартна сумрачна лампа до камината и друга на масата, малко по-весела, приспособена от китайска ваза. По белосаните стени висяха най-различни картини на коне, кучета и язовци, платна с масло и акварел, едноцветни фотографии, рамки с лъскави репродукции. До камината се виждаше и огромен плетен кош, очевидно леглото на Мъч, постлан с кораво армейско одеяло, цялото в косми. Обширни площи от стаята бяха просто празни. Сър Джордж дръпна завесите и махна към Роланд и Мод да се настанят в двете кадифени кресла до камината. После изведе жена си в инвалидната количка. Роланд се чувстваше неспособен да попита дали може да помогне. Беше очаквал да се появи иконом или раболепен прислужник, най-малкото камериерка или гувернантка, която да ги покани в салон, бликнал с блясъка на сребро и копринени килими. Колкото и да беше калена на немощно отопление и протъркани мебели, Мод все още бе леко смутена от липсата на уют, загнездена в тъжното осветление. Отпусна ръка и повика Мъч, който веднага дойде и притисна треперещото си мърляво туловище към краката й, между топлината на тялото й и гаснещия огън.

Сър Джордж се върна и струпа нови цепеници в огнището. Те засъскаха, запяха.

— Джоан прави чай. Боя се, че не разполагаме с големи удобства и лукс. Живеем само на партера, естествено. Уредих да пригодят кухнята за Джоан. С всички възможни удобства, врати, рампи. Всичко, каквото можеше. Знам, че не е много. Къщата е построена за цяла армия прислужници. Двама старци, кънтим вътре като ехо. Но горите ги поддържам. И градината на Джоан. Имаме и викторианска водна градина. Много си я обича.

— Чела съм за градината — предпазливо каза Мод.

— Наистина ли? Поддържате семейния интерес, а?

— В известен смисъл. Родовите ми интереси са малко своеобразни.

— Каква се падате на Томи Бейли? Страшен кон беше неговият Ханс Андерсен, жребец хем с характер, хем храбър.

— Пада ми се правуйчо. По едно време яздех един от не тъй сполучливите потомци на Ханс Андерсен. Упорито добиче, отвсякъде можеше да скочи, направо като котка, само че невинаги му се щеше, а и невинаги ме взимаше със себе си. Казваше се Копенхаген.

Поговориха за коне и за норфъкските Бейли. Роланд наблюдаваше как от устните на Мод най-естествено се откъсват звуци, които, усещаше, никога нямаше да се чуят в сградата на „Женски изследвания“. Откъм кухнята прозвъня гонг.

— Ето го и чая. Отивам да го донеса. И да доведа Джоан.

Чаят пристигна с елегантен порцеланов сервиз със знака на Споуд^[1], сребърна захарница и пълна чиния горещи препечени филийки с масло, конфитюр и мед върху голяма пластмасова табла, специално пригодена да се закрепва в страничните облегалки на инвалидната количка. Лейди Бейли напълни чашите. Сър Джордж препитваше Мод за починали братовчеди, отдавна умрели коне и състоянието на дърветата в норфъкското имение. Лейди Бейли се обърна към Роланд:

— Да ви кажа, всички тези гори ги е засадил прапрадядото на Джордж. Отчасти за дървесина, отчасти просто защото е обичал дървета. Опитал се е да завъди всичко, каквото може. Колкото по-рядко било дървото, толкова по-голямо било предизвикателството. Джордж ги поддържа. Не им дава да умрат. Не е плътен иглолистен масив, гората е смесена, някои от редките дървета са много стари. Горите в нашия край на света намаляват. Също като живите плетове. Изгубихме толкова акри гора заради производството на зърно. Джордж само ходи нагоре-надолу да си пази дърветата. Като старо таласъмище. Все някой трябва да има усет към историята на нещата, които ни заобикалят.

— Знаете ли — намеси се сър Джордж, — че чак до XVIII в. зайцевъдството е било основният поминък в тази част на света? Песъчливата почва не ставала почти за нищо друго, навсякъде само прещип. Зайци с прекрасни копринени кожи, носели ги в Лондон за шапки и горе на север. През зимата ги угоявали, през лятото на фураж, съседите негодували, обаче те си виреели чудно. На места гледали овце вместо зайци. Сега и помен не е останал, както и от много други работи. Изнамерили начин овцете да излизат по-евтино, житото — също, и зайците постепенно измрели. Същото става сега с дърветата.

Роланд не успя да измисли никаква интелигентна забележка по въпроса за зайците, но Мод излезе насреща със статистика за зайчарниците във Фенланд, допълнена с описание на кулата на един стар зайчар в имението на норфъкските Бейли. Сър Джордж наля още чай. Лейди Бейли попита:

— А вие с какво се занимавате в Лондон, господин Мичъл?

— С научна работа в университета. Преподавам по малко. Работя над едно издание на Рандолф Хенри Аш.

— Учихме едно негово стихотворение в училище — каза сър Джордж. — Аз самият не виждам голяма полза от поезията, но това го харесвах. Казваше се „Ловецът“. Знаете ли го? За някакъв юнак от каменната ера, който слага капани, остри кремъка, говори на кучето си и души във въздуха какво ще бъде времето. Четеш стихотворението и те обзема съвсем истинско усещане за опасност. Странен начин да прекараш живота си, а? Да изучаваш чуждото стихоплетство. И в нашата къща сме имали нещо като поет. Сигурно за нищо няма да я броите. Ужасни сантиментални дивотии за Господ, за Смъртта, че роса ли не щеш, че феи. Свят да ти се завие.

— Кристабел Ламот — каза Мод.

— Точно така. Странна птица. Напоследък все ни се мъкнат някакви, питат нямаме ли нейни работи. Пращам ги да си ходят. Двамата с Джоан сме си добре самички, не общуваме много-много с външния свят. Това лято като цъфна една страховита нахална американка, изсипа ни се като гръм от ясно небе да ни разправя колко трябва да се чувстваме горди, че държим у дома вехториите на старата сова. Цялата наклепотена, едни бижута се веят, страшна работа. И не ще да си ходи, въпреки че най-любезно я помолих. Наложи се да я погна с пушката. Дошла да поседи в зимната градина на Джоан. Да си спомни за Кристабел. Пълна гадост. Виж, да беше истински поет, като вашия Рандолф Хенри Аш, това го разбирам, човек като нищо може да се радва, че има такъв в рода си. Даже лорд Тенисън, и той е един лигав, макар че е написал някои нелоши работи за диалекта на Линкъншър. Не може и да се мери обаче с Мейбъл Пийкок. Ето кой действително е имал ухо за говора на Линкъншър. Великолепна приказка за един таралеж има. „Тарльо наш за нищо го не бива“. Чуйте само: „Из горътъ сам са щура, все са щура, все са съска и са фръска“. Ето това е истинската история, думи, които днеска изчезват всеки ден, все по-малко и по-малко хора ги учат, дай им само „Далас“, „Династията“ и „Бийтълс“, дрън-дрън.

— Стига, Джордж, господин Мичъл и госпожица Бейли ще те помислят за ужасен стар сухар. Двамата обичат хубавата поезия.

— Надали обичат Кристабел Ламот.

— Напротив, аз я харесвам — обади се Мод. — Всъщност именно Кристабел е написала описанието на зимната градина в Сийл Корт, което прочетох. В едно писмо. Направо я видях пред очите си, различните вечнозелени растения, червените плодове и кучешкия дрян, закътаната пейка и сребристите риби в езерото… Виждала ги е даже под леда, увиснали в нищото…

— Имахме един стар котарак, току домъкне някоя риба…

— Постоянно пускахме нови…

— Много бих се радвала да видя зимната градина. Пиша за Кристабел Ламот.

— О — рече лейди Бейли, — биография. Колко интересно.

— Не виждам — каза сър Джордж — какво толкова има да влезе в тази биография. Нищичко не е направила. Само си е живуркала горе в източното крило и е бълвала всички онези дивотии за феите. Направо не е живот нейното.

— Всъщност не е биография, а критическо изследване. Но ме интересува и тя самата, разбира се. Отбихме се на гроба й.

Не биваше да го казва. Лицето на сър Джордж потъмня. Песъчливите вежди се свъсиха над месестия му нос.

— Онова неописуемо женище, дето ми се довлачи, има безочието да ми чете конско, да ми изнася лекции за състоянието на гроба. Бил в потресаващо състояние, така каза. И то национален паметник! Не е неин този национален паметник, викам й, тъй че да не си вре гагата там, където не са я канили. Помоли ме да й услужа с градинарски ножици. Ей тогава извадих пушката. Отпраши към Линкън, там си е купила ножици и на другия ден се е върнала, клекнала е на гроба и го е почистила. Викарият я е видял. Навестява ни веднъж месечно, чете вечерня в църквата. Седнала отзад на крайния ред и го слушала. Донесла огромен букет. Да й имам преструвките.

— Стига, Джордж, няма защо да се нахвърляш на госпожица Бейли — прекъсна го жена му. — Не е нейна вината. Не виждам защо да не се интересува от Кристабел. Смятам, че трябва да покажеш на нашите младежи стаята й. Ако искат да я видят, разбира се. Какво да ви кажа, господин Мичъл, всичко стои заключено поколения наред. Не знам в какво състояние са, но мисля, че още има нейни вещи горе. Още от времето на двете войни семейството обитава все по-малка част от къщата, всяко следващо поколение се е свивало все повече — стаята на Кристабел е в източното крило, което е затворено от 1918 г., оттогава не се е използвало за друго освен за вехтошарник. Ние самите, естествено, живеем в нищожна част от къщата, и то само на долния етаж, заради недъга ми. Е, мъчим се да правим основен ремонт. Покривът е здрав, а един дърводелец се грижи за подовете. Но доколкото знам, никой не е стъпвал в онази стая поне от 1929 г., когато дойдох като булка в къщата. Тогава заемахме цялата централна част. Без източното крило, не знам защо, не че беше отвъд междата, просто някак не се използваше.

— Няма много да видите — рече сър Джордж. — Ще ни трябва и фенер. В онази част на къщата не е прокарвано електричество. Само в коридорите на партера.

Роланд усети странно боцване в основата на тила. Виждаше през резбования прозорец мокрите клони на елите — тъмни петна на тъмен фон. И бледата светлинка на алеята за колите.

— Ще е прекрасно да надзърнем за малко…

— Много ще ви бъдем признателни.

— Е — рече сър Джордж, — защо пък не? Нали остава в семейството. Да вървим, ще ви заведа.

Взе модерна мощна ветроупорна лампа и се обърна към жена си:

— Намерим ли съкровище, скъпа, веднага ще ти го донесем. Ти само почакай.

Вървяха доста дълго, първо по настлани с плочки коридори под белезникавото осветление на електрическите крушки, после по прашасали килими в тъмни помещения със залостени капаци на прозорците, а накрая се качиха по каменно стълбище и още по-нагоре по дървена стълба, потънала в облаци тъмен прах. Мод и Роланд не се споглеждаха, не разменяха нито дума. Малката врата с тежка ламперия се заключваше с масивно резе. Двамата последваха сър Джордж през прага, а той размаха широкия лъчист конус в тъмното и претъпкано кръгло помещение, осветявайки полукръгъл еркер; резбован таван с жилести арки и псевдосредновековни бръшлянови листа, покрити с плътен слой прах; легло с балдахин, чиито мътночервени завеси още висяха под плащаницата от прашинки; писалище от черно дърво, отрупано с изумителна резба от мъниста, свитъци, гроздове, нарове и лилии; ниска табуретка или молитвена поставка за колене; купища дрехи; стар пътнически сандък; две кутии за шапки; и ненадейна редица дребни бели лица — едно, две, три, подпрени на една възглавница. Роланд сепнато си пое дъх от лекия шок, Мод промълви „Ах, куклите“ и сър Джордж отмести лъча от пусто огледало, обвито във венец от позлатени рози, за да освети отново трите сковани силуета, полегнали под прашасало одеялце на солидно, макар и миниатюрно креватче с четири колони в краищата.

Лицата им бяха от порцелан, ръцете — от ярешка кожа. Едната имаше изящна коса от златиста свила, избледняла и посивяла от праха. Втората беше с бухнала нощна шапчица от бяло димитено платно, поръбена с дантела. Катранената коса на третата беше прибрана отзад на кок. Гледаха ги със сините си стъклени очи, прашни, но още блещукащи.

— Написала е цикъл стихотворения за куклите — обади се Мод, малко като страховит шепот. — На вид уж за деца, също като „Приказки за невинни“. Но не съвсем.

Роланд се обърна отново да погледне сенчестото писалище. Не усещаше присъствието на мъртвата поетеса в стаята, но всички тези хранилища го изпълваха с някакво смътно вълнение — писалището, пътническите сандъци, кутиите за шапки, може би те също съдържаха някакво съкровище като писмата в собствения му джоб отпред на гърдите. Намек, набързо надраскана бележка, няколко думи в отговор. Що за глупости, нали тогава нямаше да са тук, а другаде, където ги е сложил Рандолф Хенри Аш — ако изобщо са били написани.

— Знаете ли дали е имало някакви книжа? — обърна се той към сър Джордж. — Останало ли е нещо в онова писалище? Нещо нейно?

— Предполагам, че след смъртта й всичко са изчистили.

— Може ли да надникна? — попита Роланд, представяйки си някое тайно чекмедже, докато същевременно с неудобство се сещаше за списъците на прането в „Абатството Нортангър“.

Сър Джордж услужливо насочи фенера към писалището и отново потопи дребните личица в мрака, където бяха лежали толкова дълго. Роланд повдигна капака на голо ковчеже. Отзад имаше няколко празни отделения с филигранни арковидни прегради и две празни малки чекмеджета. Чувстваше се неспособен да очуква и да опипва дървените стени. Чувстваше се неспособен да настоява да отворят пътническия сандък. Чувстваше се така, сякаш си вре носа там, където не му е работа, сякаш напразно го е обзел някакъв нагон на неистово любопитство — не алчност, а любопитство, по-основополагащо от секса дори, копнежът за знание. Внезапно се ядоса на Мод, застинала като камък в тъмното, без да си мръдне и пръста да му помогне, без да настоява да продължат да търсят скрити съкровища или убоги мъртви ковчежета, макар че емоционалното й предимство сигурно щеше да натежи. А когато сър Джордж попита: „И какво точно се надявате да откриете?“, Роланд не знаеше какво да отговори. Някъде отзад Мод занарежда като в заклинание, хладно и ясно:

Куклата ми пази тайна

по-добре и от приятел.

Мълчалива и безкрайна

е нейната симпатия.

 

Да ни предадат се случва,

да изтлее любовта.

Куклата ще е дискретна

чак до края на света.

 

Тя дали би ни издала?

Устните й са с печат.

Колко много е видяла

и стаила в своя свят!

 

Куклата ми, вечно будна,

наблюдава отвисоко

нашата любов несбъдната,

разпиляна в сто посоки.

Пръстчетата й не могат

да я върнат от отвъдното.

 

Куклата е безобидна.

Наша беше пакостта.

Като нея ще изстине

днешната ни топлота.

Тя, омайващо лукава,

с вечността се подиграва. ВК

Сър Джордж отново завъртя фенера към кукленското креватче.

— Много добре — рече той. — Фантастична памет имате. Аз самият нищо не мога да науча наизуст. Ако не броим Киплинг и разните дреболии на линкъншърски диалект, които ме забавляват. Какво обаче означава това?

— Тук в стаята ми звучи като указание за търсене на съкровища — отвърна Мод, все така с напрегната яснота. — Сякаш куклата крие нещо.

— Че какво може да крие? — попита сър Джордж.

— Какво ли не — обади се Роланд, внезапно пожелал да го отклони от следата. — Нещо за спомен.

Усещаше как Мод продължава да пресмята.

— Все нечии деца сигурно са изваждали куклите — основателно посочи притежателят им — от 1890 г. насам.

Мод коленичи в праха:

— Може ли?

Той насочи фенера към нея и двамата видяха в сянката восъчното й лице, сякаш излязло изпод четката на Латур. Бръкна в креватчето и измъкна русата кукла през кръста — роклята й беше от розова коприна, с малки рози на врата и миниатюрни перлени копчета. Подаде малкото създание на Роланд, който я пое, както би подхванал котенце, и я приюти в свивката на лакътя си, където скоро се настани и куклата с нощната шапчица в дрешка с тънки бели плисета и английска бродерия, а накрая и тъмнокосата, облечена в сурово мрачен електрик. Лежаха върху ръката му с тежките си малки главици и провисналите си крайници, доста страшнички, малко мъртвешки. Мод вдигна възглавницата, отметна одеялцето, сгъна три тънки вълнени завивки и шал на една кука, после махна и пухеното дюшече, още едно, а накрая и тънкия сламеник отдолу. Бръкна в дървената кутия под него, повдигна дъската на пантите й и извади малък пакет, увит в тънко бяло ленено платно и омотан в безброй върви ширит, като мумия.

Възцари се мълчание. Мод не помръдваше. Роланд пристъпи към нея. Знаеше си, знаеше какво беше повито вътре.

— Може да са кукленски дрехи — каза Мод.

— Погледнете де — каза сър Джордж. — Явно знаехте къде да търсите. Обзалагам се, че имате доста проницателно предположение какво има вътре. Отворете го.

Осветени от лъчите на фенера, бледите спретнати пръсти на Мод задърпаха отдавнашните възли, за да открият, че са леко запечатани с восък.

— Искате ли джобно ножче? — попита сър Джордж.

— Не бива… да режем — отговори тя.

Роланд я гледаше, сърбяха го ръцете да й помогне. Мод напредваше. Ширитите се развързаха и ленените пластове се отхлупиха. Вътре имаше два пакета, увити в промазана коприна и вързани с черна панделка. Мод се зае с панделката. Старата коприна пращеше и се плъзгаше. Бяха вътре, две купчини отворени писма, спретнати като прибрани кърпички. Този път Роланд наистина пристъпи напред. Мод взе най-горните писма от двете купчинки. Госпожица Кристабел Ламот, „Витания“, „Арарат Роуд“, Ричмънд, Съри. Почеркът кафяв, паячесто решителен, познат. И с много по-дребни букви, по-виолетови, Рандолф Хенри Аш, ескуайър, „Ръсел Скуеър“ №29, Лондон. Роланд промълви:

— Значи го е изпратил.

— Важи и за двамата. Всичко е тук. Било е тук през цялото време… — каза Мод.

— И какво точно намерихте? Откъде знаехте, че е в леглото с куклите? — попита сър Джордж.

Мод отвърна нервно и ясно:

— Не знаех. Просто, докато стоях, се сетих за стихотворението и всичко ми се стори очевидно. Чист късмет.

Роланд продължи:

— Смятахме, че може да е имало някаква кореспонденция. Открих… откъс от едно писмо… в Лондон. И дойдох да говоря с доктор Бейли. Това е всичко. Може да се окаже — замалко да каже „ужасно“, но прехапа език — доста важно.

Замалко да каже, че може да промени лицето на науката, но отново прехапа език, подчинявайки се на някакъв хитър инстинкт да премълчи.

— Внася огромна промяна в научната ни работа, и на двамата. Изобщо не беше известно, че са се познавали.

— Хм — промълви сър Джордж, — я ми дайте тези пакети. Благодаря. Мисля, че трябва да се върнем долу и да ги покажем на Джоан. Пък там ще видим дали ще изскочи нещо, или е много шум за нищо. Освен ако не искате да отворите и всичко останало? — и лъчът обходи стените, за да разкрие изкривена репродукция на „Прозерпина“ от лорд Литън и бродирана кърпа с морализаторски надпис, толкова прашна, че бе невъзможно да се разчете.

— Не сега — каза Мод.

— Не веднага — каза Роланд.

— Може да не се върнете повече — отвърна сър Джордж, наглед повече със заплаха, отколкото на шега, и се промъкна през вратата след ивицата светлина.

Така се върнаха по обратния път, сър Джордж притиснал писмата, Мод — отхлупения пашкул от коприна и лен, а Роланд — трите кукли, воден от смътното усещане, че би било жестоко отново да ги оставят сами в тъмното.

Лейди Бейли много се развълнува. Всички се настаниха край камината. Сър Джордж остави писмата в скута на жена си и тя започна да ги опипва под алчните погледи на двамата учени. Роланд повтори полуистината за откъса от писмото, без да споменава кога или къде се е натъкнал на него.

— И какво, любовно писмо ли беше? — прямо и невинно попита лейди Бейли, а Роланд каза:

— О, не. — А после добави: — Но някак развълнувано, нали разбирате, сякаш се отнасяше за нещо важно. Било е чернова на първото писмо. Достатъчно важна, за да ме накара да посетя доктор Бейли и да я поразпитам за Кристабел Ламот.

Искаше да пита, да пита. За Бога, датата, датата на най-горното писмо на Аш, беше ли същата, защо всички писма бяха на едно място, колко дълго е продължило… какво му е отговорила; ами Бланш, ами Хищникът…

— Как ще е най-правилно да се постъпи в случая? — бавно и умишлено помпозно попита сър Джордж. — Вие как мислите, млади момко? И вие, госпожице Бейли?

— Някой трябва да прочете писмата — каза Мод. — Ох…

— И, естествено, смятате, че това трябва да сте вие — довърши сър Джордж.

— Аз… ние много бихме се радвали. Естествено.

— Несъмнено и американката би казала същото.

— Естествено. Ако е знаела, че са тук.

— Ще й кажете ли?

Наблюдаваше как Мод се колебае, ожесточените й сини очи бяха някак пронизващи в светлината на огъня.

— Вероятно не. Във всеки случай още не.

— Първа жичка за водичка, това ли било?

— Защо да не ги прочетат, Джордж? — попита Джоан Бейли и извади първото писмо от плика, небрежно поглеждайки надолу, не жадно, а просто с любопитство.

— Преди всичко аз съм за това да оставим мъртвите на спокойствие. Защо да забъркваме разни скандали около глупавата ни поетеса с феите? Горката стара девойка, да я оставим да спи спокойно.

— Изобщо не търсим скандали — каза Роланд. — Дори не мисля, че има нещо скандално. Просто се надявам… споделил е с нея какво мисли за поезията… за историята… такива неща. Пада се в един от най-плодовитите му периоди, писмата му не стават за нищо, прекалено учтиви са, а в писмото, което… което видях, казва, че тя го е разбирала, казва…

— Но, Джоуни, има и друго: какво всъщност знаем за тези двамата? Откъде да знаем, че тъкмо те са най-подходящите да огледат тези… документи? Най-малко два дни четене има в тая купчина. Да не съм луд да я изпусна от ръцете си, а?

— Може да идват тук — отвърна лейди Бейли.

— Доста повече от два дни — каза Мод.

— Ето, виждаш ли — каза сър Джордж.

— Лейди Бейли — обади се Роланд, — онова, което видях, беше първата чернова на първото писмо. То ли е наистина? Какво пише?

Тя си сложи очилата за четене, два кръга върху приятното й широко лице. И започна:

Уважаема госпожице Ламот,

За мен беше голямо удоволствие да поговоря с Вас на закуската у скъпия ни Краб. Вашата проницателност и мъдрост се открояваха сред брътвежите школска духовитост и надминаха дори разказа на нашия домакин за това как е открил бюста на Виланд. Да се надявам ли, че и у Вас разговорът ни е оставил приятно чувство — и ще може ли да имам удоволствието да Ви посетя? Зная, че живеете много ненатрапчиво, но и аз обещавам да бъда много ненатрапчив — искам само да разискваме Данте, Шекспир, Уърдзуърт, Колридж, Гьоте, Шилер, Уебстър, Форд и сър Томас Браун, изобщо hoc genus omne^[2], без да забравяме, разбира се, Кристабел Ламот и нейния амбициозен проект за Феята. Моля, пишете. Знаете, струва ми се, какво голямо удоволствие ще достави един положителен отговор на

Вашия дълбоко искрен

Рандолф Хенри Аш

— А отговорът? — попита Роланд. — Отговорът? Извинете, направо изгарям от любопитство, толкова се чудех дали изобщо е отговорила и какво е казала.

Лейди Бейли измъкна най-горното писмо от другия сноп книжа почти предизвикателно, като актриса, която обявява по телевизията кой печели наградата за най-добра актриса на годината.

Уважаеми господин Аш,

Наистина не е така — не Ви предизвиквам, — как бих могла да унижа Вас или себе си така, или Вие сам да се унижавате с подобни мисли. Живея откъснато, в общуване със себе си — така е най-добре, — не като принцеса в трънака, в никакъв случай, по-скоро като страшно затлъстяла и самодоволна тарантула сред сияйната си мрежа, ако ми простите леко неприятната аналогия. Арахна е дама, към която проявявам голяма симпатия, честна в занаята си жена, която създава съвършен рисунък, ала е склонна да посреща с неправолинейна захапка посещенията или вторженията на непознати, може би невинаги улавяйки разликата между двете, преди да е станало прекалено късно. Като компания аз наистина съм само пелтечещо присъствие без никаква изисканост, а колкото до духовитостта, която може би сте доловили у мен по време на срещата ни, видели сте, трябва да сте видели единствено искрящо отражение и отблясък на собственото Ви сияние, пречупено от мътната повърхност на мъртва луна. Аз съм създание на собственото си перо, господин Аш. Перото ми е най-доброто в мен, затова прилагам едно стихотворение като залог за добрата ми воля спрямо Вас, и то огромна. Нима не бихте предпочели стихотворение, колкото и несъвършено да е, пред поднос сандвичи с краставички, колкото и да са гладки, колкото и деликатно да са подсолени, колкото и тънко да са нарязани? Знаете, че бихте предпочели стиховете, както и аз. Тарантулата от стихотворението обаче не е моята свилена същност, а далеч по-свирепа и делова сестра. Не може да не се възхити човек на гладкото им прилежание, нали? Да идваха стиховете тъй естествено, както свилената нишка. Пиша нелепости, но ако решите да пишете отново, ще получите едно трезво есе върху Всевечното Не или върху булото на илюзията на Шлайермахер, или райския мед, или каквото пожелаете.

На Вашите заповеди за някои неща

Кристабел Ламот

Лейди Бейли четеше бавно, спираше, не улавяше правилно думите — на hoc genus omne и Арахна се препъна. Препречваше се като заскрежено стъкло между тях двамата — Роланд и Мод, и истинските очертания на прозата и чувствата на Аш и Ламот. Сър Джордж, изглежда, сметна прочетеното за повече от задоволително. Погледна си часовника.

— Имаме време тъкмо за онова, което винаги правя с Дик Франсис — убивам напрежението, като надзърна в края. После смятам да прибера някъде всичко това, докато не реша какво становище да заема. Ще се посъветвам. Точно така. Ще поразпитам тук-там. И без това трябва да се връщате, нали?

Не прозвуча като въпрос. Погледна жена си, щастлив да й угоди.

— Хайде, Джоуни. Прочети ни края.

Тя надзърна в книжата и каза:

— Явно е поискала да й върне писмата. Неговото е отговор на молбата й.

Скъпи Рандолф,

Това наистина е краят. И съм щастлива, да, щастлива с цялото си сърце. Ти също, ти също си съвсем сигурен, нали? Една последна молба: искам да получа обратно писмата си — всичките си писма, и то не защото не вярвам в честността ти, а защото сега вече са отново мои, защото вече не ти принадлежат. Зная, че ме разбираш — за това поне.

Кристабел

Скъпа моя,

Връщам писмата ти, както ме помоли. Всичките. Две изгорих и може би — всъщност със сигурност — има и други, които трябва незабавно да бъдат сполетени от същата участ. Ала поне докато ги държа в ръцете си, нямам сили да унищожа нищо повече, нито ред, написан от теб. Писмата ти са писмата на прекрасен поет и тази истина несъкрушимо свети сред твърде противоречивите и променливи чувства, с които гледам на тях — дотолкова, доколкото ме засягат, тоест дотолкова, доколкото ми принадлежат. Което само след половин час вече няма да е така, защото съм ги опаковал в готовност да бъдат доставени обратно в ръцете ти, за да постъпиш с тях, както намериш за добре. Мисля, че трябва да ги изгориш, и въпреки това, ако Абелар беше изгорил великолепните постоянстващи слова на Елоиза, ако португалската монахиня си беше замълчала, колко по-бедни щяхме да сме сега, колко по-малко мъдри? Мисля, че трябва да ги унищожиш; ти си безмилостна жена — колко безмилостна, тепърва ми предстои да разбера, защото едва сега започвам да го осъзнавам. Въпреки това, ако има нещо, което мога да сторя за теб като приятел — сега или в бъдеще, надявам се, няма да се поколебаеш да ме призовеш.

Не ще забравя нищо от онова, което се случи. По природа не забравям лесно. (За прошка вече не става дума между нас, нали?) Можеш да бъдеш спокойна, че ще съхраня и най-дребната дума, изречена или написана, както и всичко останало, врязано в твърдия восък на упоритата ми памет. Всичко до най-малката дреболия, запомни, всичко. И да ги изгориш, те ще възкръсват в паметта ми до сетния ми ден като остатъчната следа от изгоряла ракета върху ретината на втренчено око. Не мога да повярвам, че ще ги изгориш. Не мога да повярвам и че няма да го сториш. Зная, че няма да ми кажеш какво си решила, затова трябва да спра с тези драсканици, опитвайки се против волята си да предвидя твоя вечно непредвидим в миналото отговор, сепване, промяна, най-често наслаждение.

Надявах се, че ще можем да бъдем приятели. Здравият ми разум знае, че суровото ти решение е правилно, ала съжалявам за своята добра приятелка. Изпаднеш ли в беда — ала това го казах вече, пък и ти го знаеш. Върви си в мир. И пиши прекрасно.

На твоите заповеди за някои неща

Р. Х. А.

— Не познахте за скандала — обърна се към Роланд сър Джордж със сложна смесица от задоволство и обвинение.

Макар да познаваше благия си нрав, Роланд усещаше как в душата му се надига огромно раздразнение, сляло в едно мъката да слуша немощния глас на лейди Бейли да пелтечи прозата на Рандолф Хенри Аш, която пееше преобразена в главата му, и отчаянието, че не може да сграбчи и да изучи докрай тези сгънати хартиени бомби със закъснител.

— Няма как да знаем със сигурност, докато не ги прочетем всичките, нали? — отвърна той с писклив глас от усилията да се сдържа.

— Само дето може да пуснем лисицата в курника.

— Не съвсем. Значението им е в литературен план…

В съзнанието на Мод напираха аналогии, ала всички бяха прекалено взривоопасни и тя ги отхвърляше. Беше като да откриеш… любовните писма на Джейн Остин?

— Знаете ли, като чете човек събраните писма на която и да е писателка, ако чете биографията й, неизбежно го спохожда усещането, че нещо липсва, нещо, до което биографите не са успели да се доберат, онова най-истинското, най-решаващото, онова, което е означавало най-много за самата поетеса. Винаги има унищожени писма. Обикновено тъкмо онези писма. Може би именно това са онези писма в живота на Кристабел. Той… Аш, очевидно е смятал така. Сам го казва.

— Колко вълнуващо! — рече лейди Бейли. — Изключително вълнуващо!

— Трябва да се посъветвам — твърдоглаво и мнително повтори сър Джордж.

— Разбира се, скъпи — каза жена му. — Но не забравяй, че именно госпожица Бейли прояви достатъчно съобразителност да открие малкото ти съкровище. И господин Мичъл.

— Ако решите, господине, по всяко време… ако решите да ми предоставите, да ни предоставите достъп до кореспонденцията, бихме могли да ви кажем какво точно съдържа, каква е научната й стойност… дали може да се говори за специализирано издание. Вече видях достатъчно, за да ви кажа, че работата ми върху Кристабел трябва сериозно да се пренастрои в светлината на онова, което се крие в писмата ви — няма да мога да продължа, без да ги взимам под внимание, и съм убедена, че същото важи за работата на господин Мичъл върху Аш.

— О, да, така е — потвърди Роланд. — Трябва изцяло да променя насоката на разсъжденията си.

Сър Джордж гледаше ту единия, ту другия.

— Може и така да е. Нищо чудно. Само че дали вие сте най-подходящите хора, на които да се повери четенето на тези писма?

— Веднъж разчуе ли се за писмата — каза Роланд, — на вратата ви ще се струпат всички до последния човек. Всички.

Мод, която се опасяваше именно от тази възможност, го изгледа, побеляла от гняв. Ала сър Джордж, точно както беше предвидил Роланд, много повече се тревожеше от поклонничеството на особи като Леонора Стърн, отколкото си даваше сметка за възможности като Кропър и Блекадър.

— Това с нищо няма да им помогне…

— Можем да ви изготвим каталог. С описания. Да препишем, с ваше позволение, някои…

— Не бързайте толкова. Ще се посъветвам. Само това мога да ви кажа. Така е справедливо.

— Моля ви — каза Мод, — осведомете ни поне до какво заключение сте стигнали.

— Естествено — каза Джоан Бейли. — Естествено, че ще ви осведомим.

Умелите й ръце струпаха изсушените писма в скута й, подреждаха ги, подравняваха ръбчетата.

* * *

Докато пътуваха с колата в тъмното, Роланд и Мод разменяха резки работни реплики, а въображението им бе силно заето другаде.

Мод:

— И двамата проявихме един и същ инстинкт. Да омаловажим нещата.

Роланд:

— Сигурно струват цяло състояние.

— Ако Мортимър Кропър знаеше…

— Още утре щяха да се озоват в Хармония.

— Сър Джордж доста ще забогатее. Ще може да оправи къщата.

— Дори нямам представа колко точно ще забогатее. Нищо не разбирам от пари. Може би трябва да кажем на Блекадър. Може би трябва да се пазят в Британската библиотека. Сигурно се явяват национално богатство.

— Любовни писма, ето какво се явяват.

— Така изглежда.

— Може би ще посъветват сър Джордж да се види с Блекадър. Или с Кропър.

— Само да се молим да не е Кропър. Още не.

— Ако го посъветват да дойде в университета, може просто да го изпратят при мен.

— А ако го посъветват да отиде в „Сотби“, писмата ще изчезнат яко дим било в Америка, било другаде, най-много Блекадър да ги вземе, ако имаме късмет. Не знам защо си мисля, че това ще е толкова лошо. Не знам защо изпитвам такова собственическо чувство към тези проклети книжа. Не ми принадлежат.

— Защото лично сте ги намерили. И защото… защото са лични.

— Така е, но нали не искаме да ги тикне в някой шкаф?

— Как е възможно, особено като знаем, че съществуват!

— Мислите ли, че можем да сключим… нещо като споразумение? Ако някой от двама ни открие нещо повече, да съобщи на другия, без да казва на никой друг? Защото засягат двамата поети поравно, а има още толкова заинтересовани, които вероятно няма да закъснеят да се появят…

— Леонора…

— Кажете ли й, значи сме преполовили пътя до Кропър и Блекадър, а предполагам, че те двамата разполагат с много повече власт от нея.

— Звучи разумно. Да се надяваме, че ще се допита до Линкънския университет и че от там ще го изпратят при мен.

— Чак свят ми се вие от любопитство.

— Да се надяваме, че скоро ще реши какво да прави.

* * *

Ала щеше да мине доста време, преди отново да чуят нещо за писмата или за сър Джордж.