Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Possession, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Биографичен роман
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Любовен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: А. С. Байът
Заглавие: Обладаване
Преводач: Димана Илиева; Ангел Игов; Валентин Кръстев
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: Агата-А
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: Английска
Печатница: Мултипринт ООД
Редактор: Ангел Игов
Художник: Данте Габриел Росети
Коректор: Юлия Шопова
ISBN: 978-954-540-100-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/233
История
- —Добавяне
4
Трънлив гъстак и стъклената кула
като змия по стръмното се вие.
Тъдява няма гукащ гълъбарник,
ни повет гъст, където да се скриеш.
Подсвирва само вятърът сърдито,
по нанагорнището развилнян.
На рамката на черния прозорец
той вижда бялата й длан.
И чува как противната старица
крещи нагоре с разтреперан глас:
„Рапунцел, Рапунцел,
пусни косата си тозчас!“.
Струи сияйни
се гонят по склона —
рукнало злато
от златна корона.
Черните ноктести пръсти се впиват
длан подир длан.
Каква болка раздира
всеки кичур разлян!
Той гледа гърбавата как
пълзи нагоре,
и във очите му сълзи —
море от горест. ВК
Роланд пристигна в Линкън вече ядосан, че се бе наложило да пътува с влака. С автобуса щеше да е по-евтино, макар и по-дълго, но в лаконичната картичка, която му бе изпратила, д-р Бейли пишеше, че ще й бъде най-удобно да го чака с обедния влак; университетският комплекс бил на известно разстояние извън града, така било най-удобно. От друга страна, във влака можеше да се опита да навакса с онова, което се знаеше за Кристабел Ламот. В библиотеката в колежа имаха две книги. Едната, тъничка и някак дамска, беше написана през 1947 г. и бе озаглавена „Бели чаршафи“ като едно стихотворение на Кристабел. Другата, публикувана през 1977 г., представляваше тлъст сборник феминистки есета, най-вече американски: „Тя самата себе си оплита — Ламот и нейните стратегии на изплъзване“.
Вероника Хонитън предлагаше някои биографични сведения. Дядото и бабата на Кристабел — Жан-Батист и Емили Ламот, бяха избягали в Англия от терора през 1793 г. и бяха останали там, решавайки да не се връщат след падането на Бонапарт. Исидор, роден през 1801 г., беше постъпил в Кеймбридж и си бе играл на поезия, преди да стане сериозен историк и събирач на митове,
силно повлиян от немските изследвания върху народните приказки и произхода на библейските сказания, но непоколебимо предан на собственото си мистично християнство в бретонското му проявление. Майка му Емили е по-голяма сестра на Раул дьо Керсоз — историк републиканец и антиклерикалист, също запален почитател на фолклора, който все още поддържал семейното имение в Кернеме. През 1823 г. Исидор се жени за госпожица Арабел Гумперт — дъщеря на каноника Рупърт Гумперт от катедралата „Сейнт Пол“, чиято твърда религиозна вяра оказва силно стабилизиращо влияние върху детството на Кристабел. От този брак се раждат две дъщери — Софи, родена през 1830 г., впоследствие съпруга на сър Джордж Бейли от Сийл Клоуз на Линкъншърските хълмове, и Кристабел, родена през 1825 г. и живяла с родителите си до 1853 г., когато малък независим доход, оставен й от безбрачната й леля Антоанет дьо Керсоз, й дава възможност да се установи в Ричмънд, Съри, заедно с една приятелка, с която се запознава на едно от четенията на Ръскин.
Също като Кристабел госпожица Бланш Глоувър храни творчески амбиции и рисува големи маслени платна, от които не е запазено нито едно, както и изкусните и загадъчни гравюри върху дърво за илюстрациите към очарователните, макар и леко обезпокоителни „Приказки за невинни“ на Кристабел, нейните „Приказки през ноември“ и религиозната й стихосбирка „Молители“. Смята се, че именно госпожица Глоувър първа е насърчила Кристабел да се заеме с грандиозния и мъгляв епос „Приказната Мелюзина“, преразказ на старата легенда за магьосницата полужена-полузмия. Цепнатините на „Приказната Мелюзина“ са плътно наситени със скъпоценна руда; в дните на прерафаелитите творбата печели възхищението на някои критици, в това число Суинбърн, който я нарича „стихнало, мускулесто сказание, змей с повече живот и жлъч, отколкото е обичайно за напъните на женското перо, но без повествователен порив; по-скоро като Змията на Колридж, олицетворяваща Въображението и захапала собствената си опашка“. Днес поемата е заслужено забравена. Славата на Кристабел, скромна, но сигурна, почива върху сдържаните й и деликатни стихове, плод на изтънчена чувствителност, донякъде мрачен темперамент и тревожна, но непоколебима християнска вяра.
Госпожица Глоувър злощастно се удавя в Темза през 1861 г. Смъртта й явно нанася тежък удар на Кристабел, която в крайна сметка се връща при семейството си и живее при сестра си Софи до края на спокойния си и обикновен живот. След „Мелюзина“ тя, изглежда, не пише никаква поезия и се отдръпва все по-дълбоко в доброволно мълчание. Умира през 1890 г. на шейсет и шест години.
Коментарите на Вероника Хонитън за поезията на Кристабел милозливо се съсредоточаваха върху нейната „домашна мистика“, която тя сравняваше с Джордж Хърбърт и неговата възхвала на слугата, „що стаята премита по Твоите закони“.
Обичам да е чисто покрай мен,
яката ми — колосана, с изрядни къдри.
Което прави се изрядно,
не може зле да бъде.
Домът готов искри от чистота
в очакване на госта,
с постелите ни бели
напълно да го омагьоса,
да ги разгъне и застели,
и ни остави да отдъхнем после, ВК
Трийсет години по-късно феминистките виждаха в Кристабел Ламот безумие и ярост. Те пишеха за „Разбитото кросно на Арахна — изкуството като прекъсната предачка в стиховете на Ламот“. Или: „Мелюзина и демоничната двойница — добра майка, лоша змия“. „Покорна ярост — двойственото домошарство на Кристабел Ламот“. „Бели ръкавици: Бланш Глоувър — прикритата лесбийска сексуалност при Ламот“. Имаше и една статия от самата Мод Бейли — „Градостроителката Мелюзина — подмолна женска космогония“. Роланд знаеше, че трябва да започне именно от тук, но го възпряха плашещата дължина и плътност на текста. Започна с „Разбитото кросно на Арахна“, елегантна дисекция на едно от очевидно многобройните стихотворения на Кристабел, посветени на насекомите.
От толкова изприщено и сгърчено създание —
до болка изтерзано
от грозни пръсти — каква гора от смайващи власинки,
същинска мрежа от сияйни примки
за заблудените жужащи твари:
Изящен ред и геометрия блестяща,
вода предяща, светлина ловяща. ВК
* * *
Беше му трудно да се съсредоточи. Край него плоско се изнизваха земите на Средна Англия — бисквитена фабрика, завод за метални кутии, поля, плетове, канавки, приятни и безлични. В илюстрацията от първа страница в книгата на госпожица Хонитън видя за пръв път образа на Кристабел, кафеникава и много ранна фотография, забулена под лист пропукваща прозрачна хартия. Беше облечена с широка триъгълна мантия и малко боне с плисирани ръбове, завързано на огромна фльонга под брадичката. Дрехите й изпъкваха повече от нея самата и тя се отдръпваше в тях, наклонила глава на една страна може би изпитателно, а може би с мисълта, че прилича на птичка. На слепоочията й се подаваше белезникава накъдрена коса, а леко отворените й устни разкриваха големи равни зъби. Снимката не създаваше ясно впечатление за нищо конкретно; вид — викторианска дама, подвид — свенлива поетеса.
Не разпозна веднага Мод Бейли, а и той самият с нищо не биеше на очи, така че останаха почти последната двойка до вратата. Трудно можеше да я отмине човек, дори да не я разпознае. Беше висока — достатъчно висока, за да среща погледа на Фъргюс Улф на една плоскост, и много по-висока от Роланд. Беше облечена с необичайна праволинейност за човек от университетските среди, помисли си Роланд, отхвърляйки няколко други начина да опише зелено-бялата й височина — дълъг боровозелен елек, спускащ се над боровозелена пола, бяла копринена риза и дълги млечнобели чорапи, скрити в издължени и лъскави зелени обувки. През булото на чорапите почти прозираше розовото злато на плътта й. Не можеше да види косата й, стегната под тюрбан от рисувана коприна с паунови пера, който падаше ниско на челото й. Веждите и миглите й бяха руси, само това успя да забележи. Имаше чиста млечна кожа, недокоснати от червило устни и правилни черти, доста спокойни. Не се усмихна. Показа, че го е познала, и се опита да му вземе чантата, но той не й позволи. Караше безупречно блеснал зелен фолксваген костенурка.
— Въпросът ви ме заинтригува — каза тя, когато потеглиха. — Радвам се, че си направихте труда да дойдете. Надявам се да си струва.
Макар и умишлено приглушен, говорът й бе патрициански, с равното произношение на младите богаташи. Миришеше на нещо папратово и остро. Роланд не хареса гласа й.
— Може да се окаже, че е за зелен хайвер. Всъщност нищо особено.
— Ще видим.
* * *
Линкънският университет представляваше кули, облицовани с бели плочи и разнообразени с виолетови, оранжеви и тук-там отровнозелени плочи. При силен вятър, според д-р Бейли, плочите се откъсвали и се превръщали в истинска заплаха за минувачите. А силни ветрове духаха често. Разположен в мочурлива равнина, университетският комплекс се простираше като дъска за шах, спасен от въображението на паркостроител с вкус към водата, който бе изградил лабиринт от канали и езера, произволно разливащи се през и покрай правоъгълната основна решетка. Сега те бяха задръстени с паднали листа, сред които японските шарани провираха тъпите си перлени нослета. Университетът, основан през охолния апогей на експанзията, сега бе леко занемарен и запуснат, замазани с хоросан пукнатини се подхилваха между белите продълговати плочи под плътния слой градска мръсотия.
Вятърът разпиля копринените ресни на прекалено пищното творение, красящо главата на д-р Бейли. Разроши черната коса на Роланд. Той вървеше няколко крачки след нея с ръце в джобовете. Наоколо сякаш нямаше жива душа, макар че семестърът не беше свършил. Попита д-р Бейли къде са студентите, и тя отвърна, че днес, сряда, е неучебен ден, заделен за спортуване и самоподготовка.
— Всички изчезват. Не знаем къде. Същинска магия. Някои са в библиотеката. Повечето обаче не са там. Не знам къде ходят.
Вятърът разроши тъмната вода. От оранжевите листа повърхността й изглеждаше едновременно разхвърляна и талазеста.
Кабинетът й беше на върха на кулата „Тенисън“.
— Или това, или „Девойката Мариан“ — отбеляза тя, щом блъснаха стъклената врата на входа, а в гласа й се долавяше далечно презрение. — Съветникът от градската управа, дал средства за построяването й, искал всичко да се кръсти на герои от Шърудската гора. Тук са Факултетът по английски, канцеларията на Факултета по изкуствата, История на изкуството и Женски изследвания. Ресурсният център обаче не е тук. В библиотеката е — ще ви заведа. Искате ли кафе?
Качиха се в отворения асансьор, който отмерено като броеница трополеше край празните портали на етажите. Тези асансьори без врати изнервяха Роланд; тя пристъпи напред точно когато трябваше, и вече се бе издигнала над него, когато той се осмели да я последва, залитна към пиедестала, който я отнасяше, а после се хвърли напред и нагоре… за една бройка да не успее. Тя не каза нищо. Стените на броеницата бяха покрити с огледала, окъпани в бронзова светлина; горещият й образ се мяташе към него от всички страни. На площадката тя отново стъпи безпогрешно, а той се препъна и на прага, докато подът се издигаше под краката му.
Едната стена на стаята й бе цялата в огледала, другите бяха пълни с книги от пода до тавана. Книгите бяха подредени рационално, тематично, по азбучен ред, без следа от прах — единственият белег за присъствието на домакиня в това сурово място. Красивото нещо в тази стая бе самата Мод Бейли, която грациозно се наведе на едно коляно, за да включи чайника, и извади от шкафа две японски порцеланови чаши в синьо и бяло.
— Седнете — остро каза тя, посочи нисък стол с яркосиня тапицерия, където несъмнено сядаха студентите, за да си получат работите, и му подаде нескафе с цвят на орех.
Не беше свалила тюрбана си.
— Така, с какво мога да ви бъда полезна? — попита тя, настанявайки се на собствения си стол отвъд бариерата на бюрото.
Роланд обмисляше свои собствени стратегии на изплъзване. Преди да я срещне, смътно си беше представял, че може да й покаже ксерокопията на откраднатите писма. Сега знаеше, че е невъзможно. В гласа й нямаше никаква топлина.
— Работя върху Рандолф Хенри Аш. Както ви писах. Току-що научих, че може би е поддържал кореспонденция с Кристабел Ламот. Не зная дали сте осведомена за подобна кореспонденция? Двамата със сигурност са се срещали.
— Кога?
Подаде й копие от преписа, който бе направил от дневника на Краб Робинсън.
— Може би се споменава в дневника на Бланш Глоувър. Пазим един от дневниците й в Ресурсния център. Обхваща този период — започнала го е, когато са се преместили в Ричмънд. Книжата, с които разполага архивът ни, са в основни линии съдържанието на бюрото на Кристабел, когато е починала — изявила е желание да бъдат изпратени на една от племенничките й — Мей Бейли, „с надежда, че може да заобича поезията“.
— Заобичала ли я е?
— Доколкото знам, не. Омъжила се за свой братовчед, заминала за Норфък, родила десет деца и въртяла огромно домакинство. Аз съм от нейния род — пада ми се прапрапрабаба, което ме превръща в прапрапраплеменница на Кристабел. Убедих баща ми да ни позволи да предоставим книжата на архива, когато дойдох тук. Материалът не е много, но е важен. Ръкописи на „Приказките“, множество недатирани стихове на хвърчащи листчета и, разбира се, всички варианти на „Мелюзина“, която тя преработва най-малко осем пъти с постоянни промени. Също някаква обикновена книга, няколко писма от приятели и въпросният дневник на Бланш Глоувър, който обхваща само три години. Не зная дали някога е имало повече — неприятно ми е да го кажа, но никой не се е грижил особено за всичко това, нищо не е излязло на бял свят.
— А Ламот? Тя водила ли е дневник?
— Доколкото знаем, не. Почти сигурно не. Писала е на една от племенничките си с предупреждение да не го прави. Доста хубаво писмо. „Ако можеш да подредиш мислите си и да ги оформиш в изкуство, добре; ако можеш да живееш със задълженията и привързаностите на ежедневието, добре. Но не изпадай в навика болезнено да се самонаблюдаваш. Нищо не прави една жена по-неспособна да създава добри творби или да живее полезно. Господ ще се погрижи за второто — възможности ще се намерят. Първото е въпрос на Воля.“
— Не съм сигурен, че е така.
— Интересна гледна точка. Писано е късно, през 1886 г. Изкуството като воля. Не особено модерен възглед за жена. Или изобщо.
— Разполагате ли с писмата й?
— Не са много. Няколко семейни… поучения като това, рецепти за хляб и вино, оплаквания. Има и други, но от периода в Ричмънд не са много… плюс едно-две от посещенията й в Бретан; имала е роднини там, както може би знаете. Изглежда, не е имала близки приятели освен госпожица Глоувър, с която не е имало защо да си пишат, нали са живеели заедно. Писмата не са издавани — Леонора Стърн се опитва да събере нещо, но няма откъде да започне. Подозирам, че сър Джордж Бейли в Сийл Корт може да има нещо, но не иска да позволи на никого да погледне. Заплашил Леонора с ловна пушка. Стори ми се, че е по-добре тя да отиде — тя е от Талахаси, както несъмнено знаете, — а не аз, защото между семейството в Сийл Корт и това в Норфък се точи една злощастна история, изпълнена със съдебни жалби и неприятности. Но опитите на Леонора завършиха с крайно неприятни последици. Крайно неприятни. Да. Добре. А как си съставихте мнение, че Рандолф Хенри Аш се е интересувал от Ламот?
— В една негова книга намерих незавършена чернова на негово писмо до неидентифицирана жена. Реших, че може да е тя. В писмото се споменава Краб Робинсън. Казва, че е разбирала поезията му.
— Не ми звучи особено вероятно. Не би ми и хрумнало, че поемите му може да й допаднат. Цялата тази космическа мъжественост. Онази отвратителна антифеминистка поема за медиума, как беше, „Обладана мумия“? Цялата тази дълбокомислена мътилка. Всичко, което тя не е.
Роланд гледаше бледите й изрязани устни с някаква безнадеждност. Искаше му се да не беше идвал. Враждебността срещу Аш по някакъв начин включваше и него, поне в собствените му очи. Мод Бейли продължи:
— Проверих във фишовете си — работя върху пълно изследване на цялата „Мелюзина“ — и открих едно-единствено споменаване на Аш. От нейна бележка до Уилям Росети — ръкописът е в Талахаси, за едно стихотворение, което е публикувал за нея.
„През тези мъгливи ноемврийски дни не приличам на жив човек, а само на онова бедно същество от фантазията на РХА — зазидана в своя ужасен затвор под надписа «Почивай в мир», смълчана насила и копнееща за покой. Искат се мъжка сърцатост, за да извличаш удоволствие от строежа на зандани за невинните в неговата фантазия, и женско търпение, за да ги понесеш на дело.“
— Алюзия със „Зазиданата магьосница“ на Аш?
— Естествено.
Нетърпеливо.
— Кога е писано?
— През 1869 г. Така мисля. Да. Ярко, но няма особена полза.
— Доста враждебно.
— Именно.
Роланд отпи от кафето. Мод върна фиша на мястото му в папката. Продължи, загледана в кутията:
— Сигурно познавате Фъргюс Улф, струва ми се, че е във вашия колеж.
— Да, именно Фъргюс ми препоръча да се обърна към вас за Ламот.
Пауза. Пръстите й не спираха, слагаха всичко в ред.
— Познавам Фъргюс. Срещнахме се на една конференция в Париж.
Малко по-малко острота в гласа, малко по-малко от авторитетния тон на по-възрастен, помисли нелюбезно Роланд.
— Той ми каза — рече Роланд неутрално, нащрек за знак, че тя съзнава какво може да е казал Фъргюс, как може да се е изразил.
Тя сви устни и се изправи.
— Ще ви заведа в Ресурсния център.
* * *
Линкънската библиотека нямаше нищо общо с работилницата „Аш“. Сградата представляваше скелетоподобно творение в стъклена кутия с искрящи врати, които се отваряха сред стени от стъкло и метални тръби, като кутия с играчки или гигантски конструктор. Имаше люлеещи се метални рафтове и заглушаващи стъпките касторени килими, пъстро повтарящи червеното и жълтото, в които бяха боядисани парапетите на стълбите и асансьорите. През лятото сигурно беше нажежена пещ, но през влажната есен оловносивото небе обгръщаше като втора кутия повтарящите се плоскости, в които се отразяваха малки кръгли светлинки като вълшебното сияние на Менче-Звънче в Страната Никога. Женският архив се помещаваше в един аквариум с високи стени. Мод Бейли настани Роланд на метален стол до светла дъбова маса като непослушно дете от забавачката и сложи пред него различни кутии. Мелюзина I. Мелюзина II. Мелюзина III и IV. Мелюзина неустановена. Стихотворения от Бретан. Религиозни стихове. Разни стихове. Бланш. От тази кутия извади дебела продълговата зелена книга, наподобяваща счетоводен тефтер, със строги форзаци в мраморен десен:
ДНЕВНИК НА НАШИЯ ДОМАШЕН ЖИВОТ В КЪЩАТА НИ В РИЧМЪНД
Бланш Глоувър
Започнат в деня, в който влязохме в собствена къща
Първи май 1858 г.
Роланд я пое с уважение. Не усещаше онова магнетично чувство от двете писма, които носеше сгънати в джоба си, но долавяше жилото на любопитството.
Безпокоеше се за билета си, трябваше да се върне същия ден. Безпокоеше се и от ограниченото търпение на Мод. Дневникът беше написан с възбуден и красив почерк, на кратки пориви. Започна да го прехвърля. Килими, канапета, удоволствията от оттеглянето, „днес наехме главна готвачка“, нов начин за задушаване на ревен, картина на младенеца Хермес и майка му и да, закуската при Краб Робинсън.
— Ето.
— Добре. Оставям ви. Ще ви взема, когато затворят библиотеката. Имате няколко часа.
— Благодаря.
* * *
Бяхме навън на закуска при г-н Робинсън, приятен, но прозаичен възрастен господин, който ни разказа някаква заплетена история за един бюст от Виланд, който лично той изтръгнал от незаслужена забрава за огромно удоволствие на Гьоте и други литературни величия. Не се каза нищо особено интересно, със сигурност не и от засенчената мен, макар че така и предпочитам. Присъстваха г-жа Джеймсън, г-н Беджът, поетът Аш без г-жа Аш, която била неразположена, и неколцина по-млади господа от Лондонския университет. Принцесата пожъна голямо възхищение, при това основателно. Тя вля доста здрав разум у г-н Аш, чиято поезия не мога да харесам, макар тя да призна, че силно я харесва, което, естествено, го поласка. Липсват му според мен лирическата плавност и наситеност на Алфред Тенисън, а и се съмнявам в сериозността му. Поемата му за Месмер си остава огромна загадка за мен, тъй като изобщо не мога да твърдя с каквато и да било сигурност какво точно е отношението му към животинския магнетизъм, дали му се подиграва, или го подкрепя, а същото е и с много от другите му произведения, така че накрая човек започва да се чуди дали няма насреща си много шум и много приказки за нищо. Колкото до мен, изтърпях дългите размишления върху трактарианците[1] от страна на млад и самомнителен университетски либерал. Щеше силно да се изненада, ако научеше истинското ми мнение по тези въпроси, но избрах да не го допусна толкова близо, не отронвах нито дума, усмихвах се и кимах възможно най-добре, запазвайки мислите за себе си. Но почти се зарадвах, когато г-н Робинсън реши да разкаже на цялата компания за пътешествията си из Италия с Уърдзуърт, който с всяка следваща крачка все по-силно изгарял от желание да си е тук, у дома, и само с огромни усилия можел да бъде убеден да разглежда пейзажа.
Аз също изгарях от желание да съм си у дома и се зарадвах, когато най-сетне затворихме собствената ни скъпа врата зад гърба си и двете се приютихме в тишината на малката ни гостна.
Домът е велико нещо, въпреки че не събрах смелост да го кажа пред г-н Робинсън, и то определено ако е собствен дом, като нашата мила къщурка. Когато мисля за предишното си съществуване — за всичко, което смятах, че мога в действителност да очаквам от остатъка от живота си, местенце по милост на крайчеца на килима в нечия дневна, слугинска стаичка или още по-зле, изпитвам благодарност и за най-малкото нещо, което е неизразимо скъпо за мен. Лиза ни поднесе лек обяд — студено пилешко и салата, следобед се разхождахме в парка, работихме, а за вечеря хапнахме топло мляко с бял хляб, поръсен със захар, както би могъл да вечеря и самият Уърдзуърт. Посвирихме и попяхме заедно, а после си четохме на глас малко от „Кралицата на феите“. Съвместните ни дни предат простите удоволствия на ежедневието, които човек никога не бива да приема за даденост, а също висшите удоволствия на изкуството и мисълта, които сега можем да вкусваме, когато и както пожелаем, без никой да ни забранява или да ни натяква. Ричмънд наистина е като Обетована земя, казах аз на Принцесата, а тя отвърна, че трябва само да се надяваме някоя зла фея да не завиди на щастливата ни участ.
По-нататък нищо в продължение на три седмици и половина, прости блюда, разходки и четене, музика и художествените намерения на Бланш за картини. После Роланд попадна на едно изречение, което можеше да означава нещо — или нищо. Нищо, освен ако не гледаш много внимателно.
Чудех се дали да не направя етюд с масло върху някоя тема от Малори, може би пленяването на Мерлин от девойката Нимю или самотната Дама от Астолат. Умът ми прелива, изпълнен със смътни образи, но нямам ясна представа за нещо съществено. Цяла седмица нахвърлях скици на дъбовете в Ричмънд Парк — всичките ми линии са прекалено леки за плътната здравина на стволовете им. Какво ни кара да правим красиво онова, което би трябвало да изразява груба сила? За Нимю или за Девойката Лилия ще е необходим модел, а едва ли мога да моля Принцесата да ми отдели толкова много от времето си, макар да се надявам, че часовете, прекарани за „Кристабел пред сър Лиолайн“, може да й се сторят не изцяло загубени. Рисувам така прозрачно, сякаш работите ми са неосветено цветно стъкло, на което му трябва порой светлина някъде отвъд, за да пламне и да се оживи, а такова място няма. О, как искам да имам сила! Тя закачи „Кристабел“ в спалнята си, където картината улавя утринното слънце и показва несъвършенствата ми. Много е развълнувана от едно дълго писмо, което пристигна тази сутрин и което не ми показа, а само се усмихна, взе го и го прибра.
Освен собствената потребност и заинтересованост на Роланд съвършено нищо не сочеше, че дългото писмо може да е неговото. Можеше да е какво ли не. Бяха ли пристигнали и други? Три седмици по-късно откри друго многозначително/незначително изречение.
Двете с Лиза бяхме заети с рачела от ябълки и дюли; цялата кухня е в муселинени воали и волани, хитроумно завързани между краката на преобърнати столове като паяжина, а от тях се просмуква рачел. Лиза си изгори езика, докато проверяваше дали ще се сгъсти, каквато си е лакома да опита или петимна да угажда. (Лиза е лакома. Сигурна съм, че през нощта нагъва хляб и плодове. Когато слизам за закуска, намирам пресни и ко̀си следи от нож, каквито аз самата никога не оставям по самуна в панера.) Тази година Принцесата не ни помага. Подготвяше се да изпрати по пощата литературното си послание, макар да отрече — каза, че бърза да завърши „Кристалният ковчег“ за книгата с приказки. Мисля, че пише по-малко стихове. Определено вече не ми ги показва вечер, както бяхме свикнали. Цялата тази кореспонденция вреди на истинските й дарования. Тя няма нужда от епистоларно подмазвачество. Отлично знае колко струва. Ще ми се и аз да бях така сигурна за себе си.
Две седмици по-късно:
Писма, писма, писма. Не за мен. Аз не трябва да виждам, не трябва да знам. Не съм сляпа изкуфелница, мила ми госпожо, нито зле възпитана камериерка, та да обърна глава и да не виждам онова, за което ми казват, че не ме засяга. Няма защо бързичко да ги мушвате в кошничката си с ръкоделие или да тичате по стълбите, за да ги криете под везаните си кърпички. Аз не съм шпионин, не съм съгледвач, не съм гувернантка. Точно гувернантка съвършено сигурно не съм. От такава съдба ме спасихте и никога, нито за миг, даже за по-малко от миг не ще си помислите, че съм неблагодарна или че искам нещо повече.
Две седмици по-късно:
И ето че ни дебне Хищник. Нещо обикаля и души край малкото ни убежище, опипва капаците на прозорците, сумти и пъхти отсам вратата. В стари времена слагали плодовете на планински ясен и подкова над вратата, за да прогонят злите сили. Ще прикова сега и аз, за да покажа, за да попреча да преминат, стига да мога. Кучето Трей се дразни от дебнещи хищници. Козината по раменете му настръхва като на вълк, когато чуе ловеца. Оголва зъби в празния въздух. Колко мъничко, колко сигурно е заплашеното обиталище! Колко огромни изглеждат катинарите, колко ужасяващо ще изглеждат насилени, разбити.
Две седмици по-късно:
Къде остана откритото ни общуване? Къде са дребните неизразими неща, които споделяхме в тихо съгласие? Този любопитко е допрял око до всяка пролука или цепнатина в стените и безсрамно наднича вътре. Тя се смее и казва, че не ни мисли злото, че не може да види същинските неща, които ние знаем и пазим на сигурно място, и наистина е така, така и трябва да бъде, винаги. Но се забавлява, като го слуша как се влачи и се задъхва край здравите ни стени, мисли, че той винаги ще си остане питомен, какъвто е сега. Не мога да твърдя, че знам по-добре, аз не знам нищо, никога не съм знаела кой знае какво, но се страхувам за нея. Попитах я колко е писала напоследък, и тя се засмя, каза, че научава много, толкова страшно много, а когато научи всичко, ще има нов материал за писане и много нови неща за казване. А после ме целуна, нарече ме своята мила Бланш и допълни, че знам какво добро момиче е, много силно и съвсем не глупаво. А аз отвърнах, че всички, всички сме глупави и ни трябва Божията сила, за да ни помогне да се спасим, когато сме слаби. Тя отговори, че никога преди не е усещала така силно присъствието й, нейната близост. Качих се в спалнята си и се молих, както не се бях молила — от безутешност — от времето, когато отправях молитви да напусна дома на г-жа Тийп и мислех, че ще останат безответни завинаги. От течението пламъкът на свещта гонеше по тавана огромни сенки като хищно протегнати пръсти. Бих могла да вмъкна няколко подобни подгонени, хищно протегнати ивици светлосянка около Нимю и Мерлин. Тя дойде при мен, както бях коленичила на пода, повдигна ме и каза, че не бива никога да се караме, че никога, никога няма да ми даде повод да се усъмня в нея и че не бива и да си помислям, че може да го стори. Сигурна съм, че говореше искрено. Беше възбудена; проляха се малко сълзи. После дълго останахме тихо една до друга, както само ние си знаем.
На следващия ден:
Вълкът се махна от Портата. Огнището на кучето Трей си е пак само негово. Започнах работа по Девойката Лилия от Астолат, която изведнъж ми се стори най-доброто решение.
Пасажът свършваше, всъщност цялата тетрадка свършваше внезапно, дори не в края на годината. Роланд се питаше дали е имало и други дневници. Вмъкна малки хартиени листчета на местата, които навързваха крехкия му разказ или не-разказ. Нямаше никакви доказателства, които да свържат Хищника с автора на писмата, нито автора на писмата с Рандолф Хенри Аш, но въпреки това го изпълваше силното убеждение, че тримата са всъщност едно и също лице. Ако беше така, Бланш би ли го казала? Трябваше да попита Мод Бейли за Хищника, ала как можеше да го направи, без да се разкрие по някакъв начин — без да издаде собствения си интерес към всичко това? И без да се изложи на този осъдителен високомерен поглед?
Мод Бейли надникна с ръка на вратата.
— Библиотеката затваря. Открихте ли нещо?
— Така ми се струва. Може да си измислям. Има неща, за които трябва да попитам някого… трябва да попитам вас. Разрешено ли е да се преснимат ръкописите? Не ми стигна време да препиша каквото намерих. Ще…
— Явно сте прекарали плодотворен следобед.
Сухо. А после, като отстъпка:
— Дори вълнуващ.
— Не знам. Цялата работа е гонене на вятъра.
— Много ще се радвам — каза Мод, след като прибра книжата на Бланш в кутията им, — ако мога да ви помогна. Елате да пийнем кафе. Има едно преподавателско кафене в корпуса на Женските изследвания.
— Ще ме пуснат ли?
— Естествено — отвърна леденият глас.
* * *
Седнаха на ниска масичка в ъгъла под плакат за университетски ясли и срещу два други плаката: единия за консултации при бременност — „Жената има право сама да решава съдбата на тялото си. За нас най-важни са жените“; другият — за „Феминистка фиеста: Магьосници, Вампирки, Дъщерите на Кали и всякакви Фати Моргани. Ще ви смразим кръвчицата! Разкрийте тайното си зловещо лице с девичи духовитости и душегубства“. Помещението бе по-скоро необитаемо — група жени по дънки се смееха в отсрещния ъгъл, две момичета бяха потънали в сериозен разговор до прозореца, задушевно свели глава с розови шипове. В това обкръжение екстравагантната елегантност на Мод Бейли изглеждаше още по-странна. Тя бе крайно недосегаема жена; Роланд, който в отчаянието си бе решил да заложи всичко на карта и да й покаже ксерокопията на писмата, но искаше потайност и усамотение, се видя принуден да се наведе напред в някаква лъжеинтимност и да говори тихо:
— Сещате ли се за Хищника, който толкова е разтревожил Бланш Глоувър? Знае ли се нещо за него? За вълка пред портата?
— Нищо определено. Мисля, че Леонора Стърн колебливо го идентифицира като младия г-н Томас Хърст от Ричмънд, който обичал да идва да свири на обой с дамите. И двете са били отлични пианистки. Наистина са запазени две-три писма от Кристабел до Хърст — дори му е изпратила няколко стихотворения, които за наше щастие е запазил. През 1860 г. той се жени за друга и отпада от сцената. Бланш може и да си го е измислила. Имала е живо въображение.
— И е ревнувала.
— Разбира се.
— А литературните писма, които споменава? Знае ли се от кого са били? И дали са били свързани с Хищника?
— Доколкото знам, не. Получавала е в изобилие писма от почитатели като Ковънтри Патмор, който се възхищавал на нейната „пивка простота“ и „благородна отдаденост“. Писали са й стотици хора. Може да е бил кой ли не. Смятате, че е бил Р. Х. Аш?
— Не. Само че… Най-добре да ви покажа какво нося.
Извади копията на двете писма. Докато тя ги разгъваше, той каза:
— Трябва да ви обясня нещо. Намерих ги аз самият. Не съм ги показвал на никой друг. Никой не знае, че съществуват.
Тя четеше.
— Защо?
— Не знам. Задържах ги за себе си. Не знам защо.
Беше свършила.
— Датите се връзват. Можете да изкарате от това цяла история. Без никакви същински доказателства. Ще промени хиляди неща. Изследванията върху Ламот. Дори някои представи за Мелюзина. Онази тема за феята. Интригуващо е.
— Нали? Ще промени и изследванията върху Аш. Писмата му всъщност са доста скучни, прецизни, отчуждени — това е съвсем различно.
— Къде са оригиналите?
Роланд се поколеба. Трябваше му помощ. Трябваше да го каже.
— Взех ги. Намерих ги в една книга и ги взех. Без да се замислям, просто ги взех.
— Защо? — строго, но много по-живо: — Защо го направихте?
— Защото са живи. Сториха ми се неотложни — почувствах, че съм длъжен да направя нещо. Беше просто порив. Светкавичен. Смятах да ги върна. Ще ги върна. Другата седмица. Просто още не съм го направил. Не че ги смятам за мои или нещо такова. Но не са на Кропър, нито на Блекадър, нито даже на лорд Аш. Сториха ми се лични. Не е особено сполучливо обяснение.
— Не. Предполагам, че може да се окаже голям академичен удар. За вас.
— Е, щеше ми се аз да свърша работата — започна невинно Роланд и едва след това усети, че са го обидили. — Почакайте, изобщо не става дума за това! Беше нещо лично. Няма откъде да знаете. Аз съм старомоден литературовед, взрян в текста, не съм биограф — не си падам по тези неща, не съм преследвал печалба… Ще ги върна следващата седмица — исках да си остане тайна. Лична. И да си свърша работата.
Тя се изчерви. Алена кръв обагри слоновата кост.
— Съжалявам. Макар че не знам защо; беше съвсем разумно предположение и ми е невъобразимо трудно да си представя, че някой ще дръзне да забърше два ръкописа ей така, далеч от очите на всички, аз самата не бих могла. Но наистина виждам, че не сте го направили заради това. Наистина.
— Просто исках да разбера какво е станало после.
— Не мога да ви разреша да снимате дневника на Бланш, подвързията няма да издържи, но можете да препишете каквото ви трябва. И да продължите лова в останалите кутии. Кой знае какво ще намерите. В крайна сметка никой не е бил по следите на Рандолф Хенри Аш. Да ви запазя ли стая в общежитието до утре?
Роланд се замисли. Стаята в общежитието изглеждаше безкрайно привлекателна, спокойно местенце, където ще може да спи без Вал, да мисли за Аш, да следва собствения си ритъм. Стаята в общежитието щеше да струва пари, а той нямаше. А и билетът за влака беше за същия ден.
— Билетът ми на връщане е за същия ден.
— Можем да го сменим.
— Все пак предпочитам да откажа. Безработен съм, откакто завърших дисертацията си. Нямам толкова пари.
Сега вече бе виненочервена.
— Не съобразих. Тогава най-добре да се настаните при мен. Имам свободно легло. По-добре, отколкото да купувате друг билет, така и така сте тук — ще приготвя вечеря, а утре можете да разгледате останалия архив. Няма да има никакъв проблем.
Той погледна лъскавата черна следа от избледнелите кафяви редове.
— Добре.
* * *
Мод живееше на партера на къща от червени тухли в джорджиански стил в покрайнините на Линкън. Държеше две големи стаи, кухня и баня, приспособени от някогашен лабиринт от сервизни помещения; през входната й врата някога бяха минавали продавачите. Къщата беше собственост на университета; апартаментите на горните етажи бяха университетски. Кухнята, застлана с каменни плочи, гледаше към двор с червен плочник и различни вечнозелени растения в саксии.
Дневната на Мод не отговаряше на очакванията за изследовател на викторианския период. Стените, лампите и масата за хранене бяха яркобели; килимът беше в берберско мръснобяло. Предметите в стаята бяха лъчисто осветени във всевъзможни цветове — резеда, кармин, слънчогледовожълто, наситенорозово, нищо бледо или пастелно. Няколко ниши до камината приютяваха специално осветена колекция от стъкло — шишета, гарафи, преспапиета. Роланд се чувстваше нащрек и не на място, сякаш беше попаднал в художествена галерия или в чакалнята на хирург. Мод отиде да приготви вечеря, като отказа предложената й помощ, и той звънна в апартамента в Пътни, но никой не се обади. Мод се върна с питие и каза:
— Защо не прочетете „Приказки за невинни“? Имам първото издание.
Книгата беше с протрити корици от зелена кожа и леко готически букви. Роланд седна на огромния бял диван до дървата в огъня и разгърна страниците.
Живяла някога една кралица и човек би рекъл, че имала всичко, което може да си пожелае човек на този свят, но й била легнала на сърцето една необичайна безмълвна птичка, за която й бил разказал един пътешественик и която живеела в снежните планини, гнездяла само веднъж, отглеждала своето златно и сребърно пиленце, пропявала само веднъж и после се стапяла като сняг в равнините.
Живял някога беден обущар, който имал трима напети силни синове, две хубави дъщери и трета, която нищо не умеела да върши добре, изпускала с трясък чиниите и засуквала преждата си на възли, пресичала млякото и не успявала да добие масло, нито да стъкне огъня така, че да не влиза дим в стаята, безполезна, безнадеждна, отнесена дъщеря, на която майка й често казвала, че трябва да се опита да оцелее сама в дивата гора и едва тогава ще оцени какво значи да се вслушваш в съветите и да вършиш всичко, както трябва. А това изпълвало опаката дъщеря с огромен копнеж да стъпи поне за малко в дивата гора, където нямало игли и чинии, но спокойно можели да потрябват онези неща, за които знаела, че е заложено в душата й да изпълни.
Погледна гравюрите върху дърво, описани на титулната страница като „Илюстрации от Б. Г.“. На поляна, заобиколена от тъмни борове, стоеше женска фигура с шал на главата, развята престилка и големи дървени обувки, а сред кръстосаните ръце на дърветата, покрити с иглички, надничаха куп бели очи. Друга фигура, увита в нещо като мрежа, обточена със звънчета, удряше със замрежени юмруци по вратата на някаква къщурка, а горе зад прозорците се хилеха размазани долнопробни физиономии. В основите на малка къща, заобиколена от същите черни дървета, лежеше дълъг вълк, положил муцуната си на белосаните стъпала и извил дългото си гъвкаво тяло зад ъгъла като прегръдка на дракон — резкѝте на козината му бяха в тон с изрязаните перести дървета.
* * *
Мод Бейли му поднесе консерва скариди, омлет и зелена салата, френско синьо сирене и купа стипчиви ябълки. Разговаряха за „Приказки за невинни“, повечето от които, както обясни Мод, били доста страховити приказки по Грим и Тик, където особено внимание се обръща на животните и неподчинението. Разгледаха заедно приказката за жената, която казала, че дава всичко, за да има дете, все едно какво, дори да е таралеж, и чинно родила чудовище, полутаралеж, полумомче. Бланш беше нарисувала детето таралеж във висок викториански стол на викторианска маса — зад него се виждаха тъмните стъкла на бюфет, а отпред бе надвиснала натрапническа ръка, която му сочеше чинията. Лицето му бе грубо, обрасло с козина и сбръчкано, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Бодлите около грозната му глава приличаха на острите лъчи на ореол и се спускаха на зигзаг по безвратите му рамене, където се сблъскваха с нелепия рюш на колосаната му яка. Набитите му ръчички завършваха с груби малки нокти. Роланд попита Мод как е реагирала критиката на всичко това. Мод каза, че според Леонора Стърн това отразявало страха на викторианската жена и на жената изобщо, че може да роди чудовище. Имало връзка с Франкенщайн, плод на родилните мъки на Мери Шели и на ужаса, който изпитвала от раждането.
— И вие ли мислите така?
— Стара история, има я и при Братя Грим, таралежът седи на черна буца на едно високо дърво, свири на гайда и мами хората. Мисля, че може да научите някои неща за Кристабел от начина, по който тя разказва приказката. Според мен просто не е обичала деца, както сигурно са се чувствали много неженени лели в онези дни.
— На Бланш й е жал за таралежа.
— Така ли? — Мод разгледа илюстрацията. — Наистина, прав сте. На Кристабел не й е жал. Той става много изобретателен свинар, увеличава стадото, като храни прасетата с горски жълъди, и накрая всичко свършва с голямо победоносно клане, печено свинско и пръхкави кожички. Съвременните деца, на които им е мъчно за прасетата, обладани от бесовете в Гадаринската страна[2], трудно преглъщат това. Кристабел го превръща в природна сила. Той обича да побеждава, колкото и невъзможно да изглежда. Накрая спечелва царската дъщеря, която през нощта трябва да изгори кожата с бодлите, и намира в обятията си прекрасен принц, целия опърлен и почернял от сажди. Кристабел казва: „А дори да е съжалявал за бодливата си броня и острия си буен ум, историята не ни разказва това, тъй като не бива да продължаваме нататък, щом стигнахме до щастливия край“.
— Това ми допада.
— И на мен.
— Заради семейната връзка ли започнахте да се занимавате с нея?
— Възможно е. Не мисля. Знаех едно кратко стихотворение от нея, когато бях много малка, и то стана нещо като пробен камък. Имайте предвид, че семейство Бейли не се гордеят особено с Кристабел. Не са литератори. Аз съм отклонение. Баба ми в Норфък ми казваше, че прекаленото образование разваля момичето и от него вече не става добра съпруга. Освен това норфъкските Бейли не си говорят с роднините си от Линкъншър. Те загубили всичките си синове през Първата световна война, с изключение на един инвалид, и доста обеднели, докато при роднините в Норфък останали добри пари. Софи Ламот се омъжила за пинкъншърски Бейли. Така че не съм отраснала с мисълта, че имам поетеса в семейството, по съребрена линия, разбира се. Двама победители в дербито и един вуйчо катерач, поставил рекорд на връх Айгер, такива неща имаха значение.
— За какво беше стихотворението?
— За Сибилата от Куме. Беше от една книжка, която получих за Коледа, казваше се „Призраци и други странни същества“. Ще ви го покажа.
И той прочете:
Ти коя си?
Тук на най-високата полица
аз стоя затворена, смалена
в покрита с паяжини стъкленица,
като древен прилеп изсушена.
А каква била си?
Златоликият бог ме разпалваше,
пеех с крясъци, всъщност пищях,
тази негова жар ме разяждаше,
беше негов, не мой онзи глас.
Какво виждаш?
Видях твърд без основа
как крепи небесата,
видях как покрова
върху Цезар намятат.
На какво се надяваш?
Страстта е огън потушен.
И любовта лъжа е — зная.
Човек към тлен е устремен
и аз едната смърт желая. ВК
— Много е тъжно.
— Младите момичета са тъжни. Харесва им, помага им да се чувстват силни. Сибилата беше на сигурно място в буркана си, никой не можеше да я пипне, а тя искаше да умре. Не знаех какво е сибила. Просто ми харесваше ритъмът на думите. После, когато започнах да се занимавам с праговете, се сетих за стихотворението — и за нея. Написах статия за викторианките и пространственото им въображение. „Маргинални същества, лиминална поезия“. За агорафобията, клаустрофобията и парадоксалното желание да ги пуснат на воля в някакво безпределно пространство, дивите блата, откритите полета… и същевременно затварянето им във все по-тесни, непроницаеми малки пространства — като доброволния затвор на Емили Дикинсън и стъкленицата на сибилата.
— Като магьосницата на Аш и нейното „Почивай в мир“.
— Това е различно. Той я наказва за красотата й и за онова, което смята за злина.
— Не е така. Той пише за хората, които смятат, че трябва да бъде наказана за красотата и злината й. А тя самата мисли като тях и става съучастник в присъдата им. За разлика от него. Той оставя отговора на собствената ни интелигентност.
По лицето на Мод пролича желание да спори, но тя каза само:
— А вие? Защо се занимавате с Аш?
— Майка ми го харесваше. Учила е английска литература. Отрасъл съм с представата му за сър Уолтър Роли, с поемата му за Ажинкур и стената на Офа. И после „Рагнарьок“. — Той се поколеба: — Те останаха живи, след като системата ме изучи и изпита на всичко друго.
Мод се усмихна.
— Точно така. Неща, способни да оцелеят след нашето образование.
* * *
Приготви му легло на високия бял диван в хола — не купчина спални чували и одеяла, а истинско легло с изпрани чаршафи и възглавници в изумруденозелени памучни калъфки. Измъкна и бяла пухена завивка от скритото чекмедже под дивана. Намери му нова четка за зъби в неотваряна опаковка и каза:
— Жалко за сър Джордж. Голям темерут. Кой знае какво държи в ръцете си? Виждали ли сте Сийл Корт? Викторианска готика с всичките й плетеници, кулички и стреловидни прозорци, кацнала дълбоко в дерето. Може да отидем с колата. Ако мислите, че имате време. Много рядко изпитвам каквото и да било любопитство към живота на Кристабел, странно, даже изпитвам някаква погнуса към неща, които може да е докосвала, или места, където може да е била, важното е езикът, не е ли така, какво е минавало през ума й…
— Точно така…
— Никога не ме е занимавал особено Хищникът на Бланш или други подобни, струваше ми се, че няма значение, кой е, а само това, че според нея е имало нещо, но вие дръпнахте някаква струна…
— Вижте — той извади плика от куфарчето си. — Донесох ги със себе си. Какво друго можех да направя? Избледнели са, но…
След нашия необикновен разговор не мисля за нищо друго. Чувствам, зная с някаква сигурност, която не може да се дължи на лудост или недоразумение, че двамата трябва да говорим отново.
— Разбирам. От тях струи живот.
— Нямат край.
— Не, само начало. Искате ли да видите къде е живяла? И къде всъщност е намерила края си?
Той си спомни просмукания от котешка пикня таван, стаята без изглед.
— Защо не? Щом така и така съм тук.
— Минете пръв през банята.
— Благодаря. За всичко. Лека нощ.
* * *
Приключи пъргаво в банята, която не бе място да седиш и да четеш или да лежиш и да киснеш във ваната, а хладно стъклено зелено пространство, което блестеше от чистота, върху дебели стъклени лавици с цвят на зелена вода се кипреха огромни тъмнозелени буркани със запушалки, подът бе настлан със стъклени плочки, в чиито мимолетни и илюзорни дълбини можеше да надникнеш, пред душа като стъклен водопад се спускаше искряща завеса, а прозорецът, изпълнен с воднисти светлини, бе закрит с подходяща щора. Големите хавлиени кърпи на Мод със зелени пискюли бяха систематично сгънати на топлата скара. По нито една повърхност не се забелязваше нито трошичка талк, нито петънце от сапун. Видя лицето си в зеленикавия умивалник, докато си миеше зъбите. Замисли се за банята вкъщи, пълна с мръсно бельо, отворени кутийки със сенки за очи, увиснали ризи и чорапи, лепкави бутилки лак за коса и туби с пяна за бръснене.
По-късно Мод също стоеше там и въртеше дългото си тяло под съскащия горещ душ. Съзнанието й изпълваше образът на грамадно неоправено, изцапано намачкано легло, чаршафите — събрани тук-там в изправени гребени като разбит белтък. Винаги когато мислеше за Фъргюс Улф, виждаше това празно бойно поле. Ако решеше да ги извика в спомена си, зад него се виждаха неизмити чаши от кафе, панталони, останали там, където са били изхлузени, купища потънали в прахоляк хартии с кръгли петна от винени чаши, килим, набит с прах и пепел, миризма на чорапи и други миризми. Фройд беше прав, мислеше Мод, докато енергично търкаше белите си крака, зад отвращението се крие желание. Конференцията в Париж, на която бе срещнала Фъргюс, бе посветена на пола и автономния текст. Нейният материал бе за праговете, а Фъргюс бе изнесъл авторитетен доклад, озаглавен „Потентният кастрат — фалогоцентрично структуриране на герои(ни)те хермафродити в творчеството на Балзак“. Доводите му сякаш клоняха към феминизма. Посоката на изложението му бе някак подигравателна и подривна. Флиртуваше на границата на самопародията. Очакваше Мод да легне с него. „Идеално знаеш, че двамата с теб сме най-интелигентните хора тук. Ти си най-красивото същество, което някога съм виждал и за което съм мечтал. Искам те, имам нужда от теб, не го ли усещаш, направо е неустоимо.“ Защо беше направо неустоимо, Мод рационално не беше сигурна. Но беше прав. След което започнаха скандалите. Мод потръпна.
Облече практичната си нощница с дълги ръкави и освободи от мократа шапка дългата си руса коса. Започна ожесточено да я разресва, като придържаше с ръка изсипалата се тежест, и загледа в огледалото съвършено правилните си черти. Красивата жена, казва Симон Вейл, се вижда в огледалото и знае: „Това съм аз“. Грозната жена също толкова убедено знае: „Това не съм аз“. Мод знаеше, че това спретнато разграничение свръхопростява нещата. Кукленската маска, която виждаше, нямаше нищо общо с нея, нищичко. Феминистките бяха отгатнали това и веднъж, когато стана да говори на някаква среща, я освиркаха със съскащи подвиквания и вой, явно допускайки, че увенчалият главата й блясък е съблазнителният и достъпен на пазара продукт от някое нехуманно тествано шишенце. В началото на преподавателската си кариера се стрижеше почти до голо, оставяйки беззащитно стърнище върху белия и треперещ скалп. Фъргюс беше отгатнал колко се страхува от кукленската маска, и се беше справил с това по собствен път, като я предизвикваше да я пусне цялата на показ и й рецитираше Йейтс с ирландския си глас:
Не е способен никой момък клет,
изпитал отчаяние в душата
от тези бастиони с цвят на пчелен мед,
които твоя лик красят,
да те обича ей така, заради теб самата,
а не заради златната коса. ВК
— Срамота е да вярваш в подобни неща — казваше Фъргюс, — и то тъкмо ти, скъпа моя, толкова умна и разумна за всичко останало.
— Не вярвам — отвърна Мод, — не вярвам и не ми пука.
Така че той я предизвика да си пусне косата и тя я пусна, от ушите до тила, надолу по врата и после до раменете. Времето, за което порасна косата й, почти съвпадна с продължителността на връзката им — когато се разделиха, дългата плитка вече я потупваше по гърба. После от гордост не я отряза, защото не искаше чак толкова да отбелязва случилото се, но оттогава винаги слагаше нещо отгоре, за да я скрие.
* * *
Роланд се чувстваше в приповдигнато настроение на високия диван на Мод. В стаята се долавяше дъх на вино и на канела. Лежеше в бяло-изумруденото си гнездо под абажура на тежка месингова лампа, зелена отгоре, кремава отдолу. Някъде в съзнанието му се криеше човек, неспособен да заспи, човек, който спи натъртен и се мята върху купчината пухени дюшеци, истинската принцеса, страдаща от притуленото грахово зърно. Бланш Глоувър наричаше Кристабел Принцесата. Мод Бейли беше чувствителна принцеса. Той беше натрапник в женската им крепост. Като Рандолф Хенри Аш. Отвори „Приказки за невинни“ и започна да чете.
Кристалният ковчег
Живял някога един малък шивач, добър и с нищо незабележим човек, когото случаят веднъж отвел да скита из гората — може би да дири работа, тъй като в онези дни хората изминавали дълъг път, за да свържат с мъка двата края, а услугите на добър занаятчия като нашия герой били по-скоро рядко търсени, отколкото евтини — при това скърпена набързо работа, която лошо стои и ден до пладне трае. Вярвал той, че все ще попадне на човек, комуто уменията му да потрябват — той бил неизлечим оптимист и си представял щастлива среща на всеки ъгъл, макар че било трудно да се види как ще стане това, докато навлизал все по-навътре сред гробовните гъсторасли дървета, където дори светликът на луната се цепел на помръкнали ситни иглици синкава здрачевина по мъховете, недостатъчна за окото. Ала ето че наистина му се изпречила малка къщурка, сякаш го чакала насред закътана поляна в дълбините на гората, а жълтите ивици светлина, които се процеждали през капаците и изпод кепенците, разведрили душата му. Похлопал смело на вратата, отвътре прошумоляло, проскърцало, открехнал се тънък процеп и пред него застанал малък човек с лице, сиво като утринна пепел, и с дълга мъхната брада, същата на цвят.
— Аз съм пътник, изгубен в гората — казал малкият шивач, — а също майстор занаятчия, тръгнал да дири работа, ако ви се намира някаква.
— Не ми трябва майстор занаятчия — отвърнал малкият сив човек. — А и от крадци ме е страх. Не можеш да влезеш.
— Ако бях крадец, да съм влязъл насила или да съм пропълзял крадешком — рекъл малкият шивач. — Честен шивач съм аз, закъсал за помощ.
Тогава зад малкия човек пристъпило огромно сиво куче, колкото него на бой, с червени очи и горещ дъх. И отпърво звярът проръмжал с нисък гъргорещ и громолещ глас, но после усмирил заплахата си и бавно размахал опашка, а малкият сив мъж рекъл:
— Ото е на мнение, че наистина си честен човек. Можеш да получиш легло за през нощта в замяна на честен труд привечер, затова влез, помогни с готвенето и чистенето и с всичко, което още има да се свърши в скромния ми дом.
Така че пуснали шивача вътре, където го посрещнало странно домочадие. На люлеещ се стол се поклащали яркоцветен петел и чисто бялата му булка. В ъгъла до огъня се гушела коза на бели и черни петна, с топчести рогца и очи като жълто стъкло, а до огнището лежала огромна котка, пъстрошарена, в плетеница от ивици издокарана тигрова котка, която погледнала към малкия шивач с очи като студени зелени скъпоценности и с черни процепи вместо зеници. Зад масата за вечеря пък стояла крехка пепелистокафява крава с млечен дъх и топъл влажен нос и с огромни меки кафяви очи.
— Добро утро! — приветствал шивачът тази компания, тъй като вярвал в добрите обноски, а и смълчаните твари го гледали някак изпитателно и разумно.
— Храна и напитка ще намериш в кухнята — казал малкият сив човек. — Поднеси ни подобаваща гозба и ще вечеряме заедно.
Тогава малкият шивач запретнал ръкави и приготвил великолепна пита с брашното, месото и лука, които намерил, а отгоре я украсил с прекрасно изваяни от тестото листенца и цветя, защото нали бил занаятчия, даже да не можел да упражнява собствения си занаят. Огледал се, докато готвел, и донесъл сено за козата и кравата, златно просо за петела и кокошката, мляко за котката и месо и кокали от гозбата за огромното сиво куче. Щом шивачът и малкият сив мъж седнали да изядат питата, чийто топъл аромат изпълвал цялата къща, малкият сив човек казал:
— Прав беше Ото, ти си добър и честен човек и те е грижа за всички живи твари тук, където не остави никого ненахранен и нищо несвършено. Ще те даря за добрината ти. Какво ще си избереш?
И той поставил пред шивача три неща. Първото била кесия от мека кожа, която леко издрънчала, щом я пуснал на масата. Второто било готварско гърне, черно отвън, лъснато и блестящо отвътре, яко и грамадно. А третото бил малък стъклен ключ, изваян в приказен филигран и искрящ с всички цветове на дъгата. Шивачът потърсил за съвет вперените очи на животните и те благосклонно отвърнали на погледа му. А той си казал: знам ги аз тези дарове на горските хора. Може първото да е кесия, която никога не се изпразва, а второто да е гърне, което ти поднася питателна гозба винаги щом го помолиш с правилни думи. Чувал съм за такива неща и съм срещал хора, приели разплата от подобни кесии и вкусили гозбите на подобни гърнета. Но стъклен ключ нито съм виждал, нито съм чувал и не мога да си представя за какво може да служи; във всяка ключалка ще притрепери, толкова е малък. Ала го обзел копнеж по малкия стъклен ключ, защото, нали бил занаятчия, виждал какво майсторство е било потребно, за да се издухат от стъклото всичките му крехки криволици и тънкото стъбло, пък и нямал никаква представа за какво е ключът и какво може да стори, а любопитството е велика сила в живота на хората.
Затова казал на дребния човек:
— Ще взема красивия стъклен ключ.
На което малкият мъж отвърнал:
— Избра не с благоразумие, а с дързост. Ключът е ключ към приключение, ако тръгнеш да го търсиш.
— Защо не? — рекъл шивачът. — Щом няма полза от занаята ми в тази пустош и щом съм избрал не с благоразумие.
Тогава животните се приближили с топлия си млечен дъх, който ухаел сладко на сено и на лято, и с благия си утешителен взор, който не бил като на хора, и кучето положило тежката си глава върху крака на шивача, а тигрестата котка се настанила до ръката му върху облегалката на стола.
— Трябва да излезеш от къщата — казал малкият сив човек — и да повикаш западната вихрушка, да й покажеш ключа, щом дойде, и да се оставиш да те отнесе, където пожелае, без борба и боязън. Защото, ако се противиш или питаш, тя ще те запрати връз трънака и зло ще те сполети, преди да се измъкнеш от там. Вземе ли те, ще те остави сред гол пущинак върху голям камък, целия от гранит, който и ще стане портата към твоето приключение, макар да ти се стори, че е прикован там и не помръдва от самото сътворение на света. Трябва да сложиш върху камъка перо от опашката на ей това тук петле — а то ще ти го даде на драго сърце — и вратата ще се отвори. После трябва дълго да слизаш без страх и колебание, да слизаш все по-надолу и още да слизаш; ще видиш, че стъкленият ключ ще освети пътя ти, ако го протегнеш напред. След време ще стигнеш до каменно преддверие, откъдето две врати извеждат към разклоняващи се проходи, по които обаче не бива да тръгваш; мини през друга една портичка, закрита със завеса, след която пътеката продължава напред и надолу. Не бива да докосваш завесата с ръка, а трябва да я погалиш с млечнобялото перо, което кокошката ще ти даде; тогава невидими ръце ще дръпнат завесата пред теб, дверите отзад ще се отворят и най-сетне ще можеш да влезеш в залата, където ще намериш каквото намериш.
— Добре, ще приключенствам тогава — рекъл малкият шивач, — макар че голям страх ме обзема от тъмните места под земята, където не прониква светлината на деня, а онова, що тегне над главата ти, е плътно и тежко.
Петелът и кокошката му позволили да вземе по едно перо, първото — искрящо, лъскавочерно и смарагдовозелено, другото — меко и млечнобяло. Той се сбогувал с всички и излязъл на поляната, където вдигнал високо ключа над главата си и повикал западната вихрушка.
Сладостно и страшно тревожно било това усещане, когато дългите ефирни ръце на западната вихрушка се спуснали към него през дърветата и го понесли нагоре, листата до едно потрепвали, пошушвали и потръпвали в полите й, сламата пред къщата затанцувала, а от пръстта бликнали и се разхвърчали малки прашни фонтани. Дърветата го сграбчвали с вейчестите си пръсти, докато се издигал през клоните, залитайки ту насам, ту натам от бурните пориви на вятъра, а после изведнъж усетил как нещо го притиска към невидимата бучаща гръд на длъгнестата вихрушка, която със стенание се втурнала в небесата. Той скрил лице в тези ефирни възглавници и нито викал, нито се дърпал, а въздишащата песен на западната вихрушка, изпълнена със ситен дъжд и надзъртащо слънце, с поройни облаци и навят звезден здрач, го засуквала и усуквала в своята тънка паяжина.
Точно както бил предрекъл малкият сив човек, вихрушката го оставила върху огромен камък от сив гранит, набразден, белязан и гол. Чул я как влачи и вие по пътя си, после се навел, пуснал перото на петела върху камъка и, виж ти! — с тежък стържещ стон огромният камък се люшнал във въздуха и пропаднал в земята, сякаш увиснал на лост или панти, като разбунил вълни пръст и пирен досущ тежка морска вода, а отдолу, под корените на пирена и възлестите коренища на прещипа, се разкрил тъмен усоен проход. Така че влязъл той вътре — храбро, не ще и дума, а през цялото време мислите му мерели плътния слой камънак, торф и пръст над главата му, въздухът бил мразовит и влажен, а почвата под краката му — водниста и подгизнала. Сетил се тогава за своя малък ключ и храбро го протегнал напред, а от него се разляла тънка искрица сребристобледо сияние, което осветило пътя му крачка нататък. Стигнал най-сетне до преддверието, където го чакали трите врати, и изпод прага на двете големи порти блестяла светлина, топла и мамеща, а плесенясала кожена завеса закривала третата. Докоснал той кожата, само леко я бръснал с връхчето на мекото кокоше перо, и тя се отдръпнала в начупени гънки като прилепови крила, а отзад малка зееща портичка водела към тясна дупка, в която му се сторило, че едва ще успее да провре плещите си. Изплашил се истински тогава, защото малкият му сив приятел не му бил споменал нищо за такова приклещено място, и си помислил, че ако си вкара главата вътре, може никога да не излезе жив от там.
Погледнал тогава назад, но що да види — проходът, по който току-що бил слязъл, се губел сред множество други, всичките сгърчени, червеобразни, капещи и обрасли с коренища, и си помислил, че никога няма да намери обратния път, затова трябва насила да се промуши напред и да види какво го чака. Искала се цялата му сърцатост, за да напъха главата и раменете си в пастта на този вход, ала затворил очи, блъскал и бутал и скоро се изтърколил в просторна каменна зала, обляна в някаква собствена мека светлина, която замъглила блясъка на сияйния му ключ. Било цяло чудо, казал си той, че стъклото не се пропукало по време на тази затегната борба, но то изглеждало както винаги все така бистро и крехко. После се огледал и зърнал три неща. Първото били куп стъклени бутилки и шишета, потънали в прах и паяжини. Второто бил стъклен купол колкото човешки бой, малко по-висок от нашия герой. А третото бил сияен кристален ковчег, положен върху пищна кадифена плащаница на позлатени подпори. Тъкмо от тях се процеждала меката светлина — като блясък на бисери в дълбока вода, като фосфоресциращия светлик, който нощем блуждае над Южните морета или сияе край надигналите се плитчини, млечнобял над сребристата им шевица, в нашия роден проток Ламанша.
„Е, рекъл си той, едно от тези неща е моето приключение.“ Разгледал бутилките, обагрени в безброй оттенъци — червени, зелени, сини и с цвят на опушен топаз, в които се кътали влакънца и вадички някак просто така, нищо особено — димна въздишка тук, плисък призрачна течност там. Всичките били запушени и запечатани, а той бил достатъчно предпазлив да не разчупи печатите, преди да разбере по-добре къде се намира и какво да прави.
После се приближил до купола, който трябва да си представите като онези вълшебни покривала — нали сте ги виждали, върху картините в дневната, под които живеят какви ли не блестящи птички, накацали по клоните съвсем като живи, или ята тайнствени мушици и пеперуди. Или може би сте виждали едни такива кристални топки с малка къщичка вътре, а разклатите ли ги, над нея започва да се сипе бляскав снежец? Тукашният купол покривал цял замък, разположен сред прекрасен парк с дървета, тераси и градини, езерца с рибки и пълзящи рози, с ярки знамена, морно увиснали по многобройните му кули. Било място превъзходно и прекрасно, с безброй прозорци и виещи се стълби, с морава и люлка на дървото, с всичко, което човек може да си пожелае от едно просторно и желано обиталище, само че било застинало и тъй дребно, че било необходимо увеличително стъкло, за да се разгледат всички заврънкулки по резбата и украсата му. Както вече ви казах, малкият шивач бил преди всичко и най-вече занаятчия, затова с почуда се взирал в прекрасния макет и въображението направо му изневерявало, щом се опитвал да си представи какви изящни сечива и инструменти са го ковали и ваяли. Издухал малко прахта, за да се диви по-добре, а сетне пристъпил към ковчега.
Забелязали ли сте как на мястото, където бързеят стига до малък водопад, втурналата се вода изведнъж потича стъклено гладка, а под нея дългите тънки нишки на водните растения се повличат напред в привидно неподвижния й бяг и леко трептят, опънати от течението? Досущ така под повърхността от дебело стъкло се преплитали множество дълги златни нишки, които изпълвали цялата кухина със своите кълбета и къдели, затова малкият шивач първо помислил, че е попаднал на ракла, пълна догоре с предено злато, готово за златоткан плат. Ала после зърнал сред буклите лице, най-прекрасното лице, което можел да си представи насън или наяве, застинало бяло лице с дълги златисти мигли, полегнали върху бледите страни, и със съвършени бледи устни. Златото на косите й се диплело край девойката като мантия, ала където се пресичали над лицето й, кичурите леко потрепвали от дъха й и шивачът разбрал, че е жива. Разбрал също — както в крайна сметка става винаги, — че истинското приключение е да освободи спящата красавица, която ще му стане благодарна невяста. Ала толкова прекрасна и умиротворена изглеждала, че наполовина го изпълвала неохота да наруши покоя й. Чудел се как е попаднала там и откога лежи така, как ще звучи гласът й, че и хиляди други смехотворни неща се питал, докато с всяко вдишване и издишване дъхът й с трепет докосвал златната свила на косата й.
Но ето че изведнъж зърнал отстрани върху гладкия сандък, по който не се забелязвал ни прорез, ни процеп, а бил целият като зелено ледено яйце, мъничка ключалка. Разбрал тогава, че тъкмо това е ключалката за удивителния му и крехък ключ, пъхнал го вътре с лека въздишка и зачакал какво ще последва. Малкият ключ се плъзнал в ключалката и сякаш се стопил в кристалния ковчег, така че за миг цялата му повърхност се затворила, съвършено запечатана и гладка. Сетне, някак напълно подредено и с особен, сякаш камбанен звън ковчегът се разбил на куп продълговати трески леден кристал, които със звън изчезвали, щом докоснели земята. А девойката отворила очи, сини като метличина или лятно небе, и малкият шивач — защото нали знаел, че това трябва да направи — се навел и целунал съвършеното чело.
— Ето те и теб! — казала девойката. — Теб чакам, за да ме освободиш от магията. Ти сигурно си принцът.
— Нищо подобно — рекъл нашият герой, — тук сте в дълбока грешка. Не съм нито повече — ала със сигурност и нито по-малко — от майстор занаятчия, шивач, тръгнал да търси работа за двете си ръце, и то честна работа, от която да живея.
Разсмяла се весело девойката, а гласът й все повече укрепвал след дългото мълчание, проточило се сигурно години наред, и цялото необичайно подземие звъннало от смеха й, а стъклените парченца подрънквали като счупени камбанки.
— Достатъчно и повече от достатъчно ще имаш, за да живееш, ако ми помогнеш да се измъкна от това мрачно място — казала тя. — Виждаш ли онзи великолепен замък, уловен в стъклото?
— Не само го виждам, но и се дивя на майсторството, с което е създаден.
— Не майсторството на резбар или миниатюрист стои пред теб, а черна магия, защото това е замъкът, където живеех някога, горите и ливадите край него ми принадлежаха и се скитах на воля из тях заедно с обичния си брат, докато една нощ не дойде черният изкусител да търси подслон от развилнялата се буря. Защото, трябва да знаеш, имах брат близнак, прекрасен като слънце, нежен като сърна и насъщен като пресен хляб с масло, чието присъствие ми доставяше не по-малко удоволствие, отколкото моето на него — затова положихме клетва никога да не се женим, а да живеем завинаги в мир и покой в замъка, където да ловуваме и да играем до сетния си ден. Ала когато този странник потропа на вратата сред виещия вятър, с шапка и наметало вир-вода от проливния дъжд, брат ми най-сърдечно го покани да влезе, нагости го с месо и вино и му даде легло да пренощува, а двамата пяха заедно, играха карти и седяха край огъня, увлечени в приказки за широкия свят и пръснатите из него приключения. Тъй като всичко това не ми хареса, а дори ме натъжи, че брат ми намира удоволствие в присъствието на другиго, аз си легнах рано и лежах, заслушана във воя на западната вихрушка около кулите, докато накрая се унесох в неспокоен и тежък сън. Събуди ме необикновена и изключително прекрасна музика, звън на струни, който сякаш долиташе от всички страни. Приседнах сред възглавниците, за да се опитам да разбера какво може да е това и какво ли означава, ала внезапно вратата на стаята ми бавно се отвори и странникът влезе при мен, вече изсъхнал, с черна къдрава коса и опасна усмивка на лицето. Опитах се да помръдна, но не можех — сякаш някаква лента сковаваше тялото ми, а друга бе опъната през лицето ми. Той каза, че не ми мисли злото, че е магьосник и че именно той ме е заобиколил с тази мелодия, защото иска ръката ми, за да се ожени за мен и да заживее мирно и кротко в моя замък с мен и брат ми. Отвърнах му — защото ми бе позволено да отговоря, — че не копнея за брак, а искам да остана неомъжена и щастлива със скъпия си брат и с никой друг. Той рече, че това не може да се сбъдне, че ще бъда негова все едно дали го искам, или не, и че в това отношение сам брат ми споделя неговото мнение. „Ще видим“, казах аз, а той невъзмутимо отвърна заедно с невидимите инструменти, чийто дрън, напев и звън заливаха цялата стая: „Може да видиш наистина, ала не бива да говориш за това, нито за случилото се тук тази нощ, защото съм запечатал устните ти с мълчание също толкова сигурно, колкото ако ти бях отрязал езика“.
На следващия ден се опитах да предупредя брат си и стана така, както бе казал черният изкусител. Отворех ли уста по този въпрос, сякаш нещо зашиваше устните ми с огромни бодове в плътта, а езикът ми не помръдваше. Въпреки това можех спокойно да помоля да ми подадат солта или надълго и нашироко да обсъждам лошото време, така че за огромно мое раздразнение брат ми не забеляза нищо, а жизнерадостно се отправи на лов с новия си приятел и ме остави да седя вкъщи край огнището, изгаряща от мълчаливо притеснение какво ли може да последва. Цял ден прекарах така, а късно следобед, когато дълги сенки нашариха ливадите пред замъка в последните лъчи на слънцето, бронзовозлатисти и мразовити, разбрах, че се е случило нещо ужасно, побягнах от замъка и се втурнах към тъмния лес. А от там насреща ми излезе черният мъж, повел коня си с една ръка и хванал с другата висока сива хрътка с най-тъжния израз, който съм виждала някога върху лицето на жива твар. Каза ми, че брат ми внезапно е заминал за продължително и неопределено дълго време, а мен, както и замъка, е оставил на неговите грижи — на него, тъмния магьосник. Говореше весело, сякаш нямаше голямо значение дали му вярвам, или не. Отвърнах, че за нищо на света няма да се покоря пред такава несправедливост, и с радост чух собствения си глас, сигурен и самоуверен, защото се боях, че устните ми пак ще са пришити в мълчание. Когато заговорих, от очите на голямата сива хрътка закапаха тежки сълзи, все по-обилни и едри. И някак разбрах, че това животно е брат ми, докаран до такъв жалък и безпомощен вид. Страшно се разгневих и казах, че не бива повече да идва в дома ми или да се доближава до мен, защото няма моето благоволение. А магьосникът отвърна, че правилно съм се досетила и че той нищо не може да направи без моето благоволение, което, ако позволя, ще се постарае да спечели. Това не ще се случи никога, рекох аз, и да не храни никакви надежди. Тогава го обзе ярост и заплаши да ме обрече на вечно мълчание, ако не се съглася. Отвърнах, че без скъпия ми брат ми е все едно къде съм, и че с никого не ми се говори. А той каза, че тепърва ще видя дали наистина е така след сто години в кристален ковчег. Сетне махна няколко пъти с ръце, замъкът се смали и се сви такъв, какъвто го виждаш сега, а с още няколко махвания отвсякъде го обгради стъклената стена. Запуши всичките ми хора, слугите и прислужничките, които тичешком излизаха навън, както виждаш, в стъклени бутилки, а накрая затвори и мен в кристалния ковчег, където ти ме намери. А сега, ако искаш да ме вземеш за жена, да побързаме и да избягаме от тук, преди магьосникът да се върне, както прави понякога, за да провери дали съм се разкаяла.
— Искам, разбира се — казал малкият шивач, — защото ти си обещаното ми чудо, освободено с моя изчезнал стъклен ключ, и вече силно те обичам. Макар че защо ти ще поискаш да ме вземеш единствено заради това, че съм отворил стъкления сандък, ми е далеч по-непонятно; затова, когато — и ако — си възвърнеш мястото, което по право ти принадлежи, а домът ти, земите и хората отново са си само твои, вярвам, че ще премислиш този въпрос и ще останеш, ако искаш, сама и неомъжена. На мен ми стига, че видях невероятната златна паяжина на косите ти и докоснах с устни най-бялото и най-крехко чело.
А вие, мои скъпи и напълно невинни читатели, можете да се запитате дали казал това по-скоро от благородство или от хитрина, защото дамата толкова много държала да се отдаде свободно и по собствена воля, а замъкът и неговите паркове, макар сега да се мерели с карфици, ситни бодове, нокът и напръстник, били достатъчно господарски и красиви, та всеки да пожелае да прекара там дните си. Тогава красавицата поруменяла, топла розовина обагрила белите й страни и май промърморила, че магията си е магия, а целувката, която приела след благополучното разпиляване на кристалния ковчег, си е обещание като всяка целувка, без значение дали е била приета доброволно или неволно. Докато разисквали най-учтиво моралните тънкости на интересното положение, в което били изпаднали, чули бучене и мелодично подръпване на струни, а дамата много се развълнувала и казала, че черният магьосник ще дойде всеки миг. Тогава нашият герой на свой ред се почувствал обезсърчен и уплашен, защото дребният му сив наставник не му бил дал никакви наставления, настанат ли подобни обстоятелства. Въпреки това, помислил си той, трябва да сторя каквото мога, за да защитя дамата, на която дължа толкова много и която безспорно, за добро или зло, освободих от сън и мълчание. Не носел никакво оръжие освен собствените си заострени игли и ножици, но му хрумнало, че може да се справи с помощта на стъклените остриета от разбития ковчег. Затова вдигнал най-дългото и най-остро от тях, омотал горния му край като дръжка в кожената си престилка и зачакал.
На прага застанал черният изкусител — загърнат в завихрен черен плащ и с най-свирепата усмивка, която може да си представи човек. Малкият шивач трепнал и насочил към него своята тресчица, убеден, че ако замахне да го удари, врагът му, няма как иначе, ще го посрещне с магиите си или ще смрази ръката му във въздуха. Онзи обаче просто тръгнал към тях и като ги доближил, протегнал ръка да докосне дамата, а нашият герой забил с всичка сила оръжието в сърцето му, стъкленото острие хлътнало дълбоко и той се строполил на земята. И, виж ти! — сбръчкал се и се съсухрил пред очите им, докато от него не останала само шепа сив прах и стъклени песъчинки. Тогава дамата малко поплакала и казала на шивача, че вече я спасява два пъти, значи във всяко отношение е достоен за ръката й. После плеснала с длани и внезапно всичко и всички се вдигнали във въздуха — мъжът, жената, замъкът, стъклените шишета и купчинката прах, а накрая се озовали на студения склон на един хълм, където ги чакали малкият сив човек, от когото и започна тази история, и кучето Ото. А вие, мои проницателни читатели, вече сте се досетили и сте разбрали, че Ото е същата онази хрътка, в която бил преобразен братът на дамата от ковчега. Затова тя се хвърлила върху сивата козина на шията му и заронила бистри сълзи. А когато сълзите й се смесили със солените сълзи, които се стичали от очите на големия звяр, магията се развалила и той застанал пред нея, какъвто си бил — златокос младеж в ловна премяна. Двамата се прегърнали и дълго стояли така, а сърцата им щели да се пръснат от радост. Междувременно малкият шивач, подпомогнат от дребния сив човек, погалил с петльовото и кокошето перо стъкления похлупак, под който се гушел замъкът, и с някакво странно свистене и громолене замъкът отново изникнал такъв, какъвто сигурно винаги си е бил, с величествени стълбища и безброй врати. После малкият шивач и дребният сив мъж отпушили тапите от бутилките и шишетата, течностите и пушеците с въздишка се изнизали навън през гърлата им и се превърнали в мъже и жени, иконом и лесничей, готвач и прислужничка, до един страшно слисани да се озоват на това странно място. Тогава дамата съобщила на брат си, че малкият шивач я е избавил от съня й, убил е черния изкусител и е спечелил ръката й. А младежът добавил, че малкият шивач му е поднесъл доброта и че трябва да заживее с тях двамата в замъка щастлив до края на дните си. Така и станало, и всички те наистина живели щастливо до края на дните си. Младият мъж и сестра му ходели на лов в горите, а малкият шивач, чиито наклонности не го теглели натам, оставал край огнището и вечер се веселял заедно с тях. Само едно не му достигало. Занаятчията е нищо, ако не упражнява занаята си. Затова той поръчал да му доставят най-тънка коприна и блестящи конци и така сега вършел за удоволствие онова, което някога бил принуден да прави от сурова необходимост.