Антония Сюзън Байът
Обладаване (4)

3

Във този тъмен кът

пълзящият Нидхьог, с посипани със сажди люспи,

гризе Великото дърво, тъкми гнездото си,

увит във възлестия лабиринт, от който се изхранва. ВК

Р. Х. Аш, Рагнарьок III

На следващата сутрин Роланд отиде с колелото в Блумсбъри. Тръгна много рано, докато Вал още нанасяше работното си лице над истинското. Изтъкаваше нишка от опасни криволици, напредвайки през смрадливото 8-километрово черво на уличното движение по моста на Пътни, надолу покрай брега на реката, през площада пред парламента. Нямаше собствен кабинет в стария си колеж, а с негласно позволение обитаваше нечий чужд за малкото преподавателски часове, които взимаше на хонорар. Тук сред безлюдна тишина разопакова нещата си от кошницата на колелото и отиде в бокса, където грамадата на ксерокса се къташе сред нечистоплътни кухненски кърпи до изцапана с петна от чай мивка. Докато машината загряваше, под бумтенето и бръмченето на вентилацията извади двете си писма и ги препрочете още веднъж. Разпъна ги с лицевата страна надолу, за да ги зърне окото на черното стъкло, а ивиците зелена светлина се появиха и отминаха. След което машината изплю — още горещи и с мирис на химикали — спектрограми на написаното, обградени с черните ленти на отразеното празно място точно както оригиналите бяха поръбени с вековна прах. Като почтен човек отбеляза колко дължи, в тетрадката на отдела, оставена върху дъската за измитите прибори. Роланд Мичъл, 2 бр., 10 пенса. Но не беше почтен човек. Ето, сега притежаваше отлично копие и можеше незабелязано да пъхне писмата в книгата на Вико в Лондонската библиотека. Ала не искаше. Чувстваше, че му принадлежат. Винаги беше изпитвал леко презрение към хора, омагьосани от неща, които са били докосвани от велики писатели — инкрустирания бастун на Балзак, флажолета на Робърт Луис Стивънсън, испанския шал от черна дантела, който някога е носела Джордж Елиът. Мортимър Кропър имаше навика да вади големия златен часовник на Рандолф Хенри Аш от вътрешното си джобче и така да планира ангажиментите си. Ксерокопията на Роланд бяха по-чисти и по-четливи от избледнелите бакъреносиви букви на оригиналите; всъщност мастилото блестеше, черно и прясно, явно скоро бяха омастилявали валяците на машината. Но искаше оригиналите.

Когато библиотеката на д-р Уилямс отвори, той се представи и помоли да види ръкописа на монументалния дневник на Краб Робинсън. Беше посещавал библиотеката и преди, но се наложи да спомене името на Блекадър, за да им го припомни, макар че изобщо не възнамеряваше да показва на Блекадър какво е открил, поне засега, не преди да задоволи собственото си любопитство и да върне писмата на мястото им.

Започна да чете от 1856-а, годината, когато бяха излезли „Богове, хора и герои“, а неизтощимият Краб Робинсън ги бе изчел и коментирал.

4 ЮНИ

Прочетох няколко драматични стихотворения от новата книга на Рандолф Аш. Отбелязах в частност онези, вложени в устата на свети Августин, саксонския монах от IX в. Готшалк и „приспособенеца съсед“ от „Пътят на поклонника“. Също неподражаемото описание на Франц Месмер и младия Моцарт, които свирят на своите гласкорди в двореца на ерцхерцога във Виена, пълно със звуци и странни мелодии, отлично замислени и пресъздадени. Този Готшалк, предшественик на Лутер — дори дотам да се отрече от положените обети, — може да се разглежда с неговите непримирими провиденциалистки възгледи като отражение на някои по-късни евангелисти от нашето съвремие, а съседът приспособенец е може би сатира на такива като мен, които вярват, че християнството не се изразява в идолопоклонническото присъствие на божеството в къшей хляб, нито дори в петте постулата на метафизичната вяра. С обичайния си маниер Аш се отнася към приспособенеца — на чиято страна бихме могли да заподозрем, че лежат симпатиите му — с повече отявлена жлъч, отколкото излива срещу чудовищния си монах, в чиито безумни бълнувания личи известна неподправена възвишеност. Трудно е да реши човек къде му е мястото на Рандолф Аш. Страхувам се, че никога не ще стане популярен поет. Черната гора, която е обрисувал в „Готшалк“, е много хубава, но колцина читатели са подготвени да издържат теологическите му нападки, за да стигнат до нея? Той засуква и заплита мелодиката си с такава насилена рима и с такъв гъсталак от чудновати и зле обосновани аналогии, че е трудно да се улови какъв смисъл търси да постигне. Когато чета Аш, се сещам за младия Колридж, декламиращ с жар своята епиграма за Дън:

Джон Дън, чиято муза подскача в тръс като камила

и даже ръжена железен на сластен възел би увила. АИ

Пасажът беше добре познат на изследователите на Аш, цитираха го често и нашироко. Роланд харесваше Краб Робинсън, човек с неизтощима доброжелателност, интелектуално любопитство, любов към литературата и учеността, но пък изпълнен със самообвинения.

„Рано установих, че не притежавам онази литературна дарба, която би ми отредила сред английските творци мястото, което бих си пожелал; но сметнах, че разполагам с възможността да опозная мнозина изтъкнати мъже на своето време, както и че бих могъл да допринеса известна полза, ако запазя черно на бяло общуването и разговорите си с тях.“ Беше познавал всички до един, цели две поколения — Уърдзуърт, Колридж, Де Куинси, Лам; мадам Дьо Стал, Гьоте, Шилер, Карлайл, Дж. Х. Луис, Тенисън, Клу, Беджът. Роланд изчете 1857-а и навлезе в 1858-а. През февруари същата година Робинсън беше написал:

Ако това беше последният ми час (който за един осемдесетгодишен старец надали е далеч), бих благодарил на Бога, че ми позволи да съзра толкова много от величието, с което се раждат надарени отделни личности. При жените видях типа на героичното величие в лицето на госпожа Сидънс; чертите на очарованието — в госпожа Джордан и мадмоазел Марс; слушах в захлас мечтателните монолози на Колридж — „онзи старец тъй витиеват“; придружавах в пътуванията му Уърдзуърт, най-големия от нашите лирико-философски поети; вкусих от остроумието и патоса на Чарлз Лам; разговарях най-свободно, и то на собствената му трапеза, с Гьоте — отвъд каквото и да било съперничество най-висшия гений на своята епоха и страна. Той се признава задължен единствено на Шекспир, Спиноза и Линей, както Уърдзуърт, когато решил да стане поет, се опасявал от съперничеството единствено на Чосър, Спенсър, Шекспир и Милтън.

В записките от юни Роланд откри каквото търсеше.

Събирането на закуска мина наистина забележително добре, поне що се отнася до разговорите. Бях поканил Беджът, Аш, госпожа Джеймсън, професор Спеър, госпожица Ламот и приятелката й госпожица Глоувър, ала последната бе малко мълчалива. Аш не беше виждал по-рано госпожица Ламот, която наистина напусна дома си изключително за да ме зарадва и да поговори за своя скъп баща, за представянето на чиито „Митологии“ пред английската публика и аз имах известна заслуга. Оживено се обсъждаше поезия, особено несравнимият гений на Данте, но също геният на Шекспир в сонетите, особено игривостта на младежките му произведения, на които Аш особено се възхищава. Госпожица Ламот говореше по-категорично, отколкото очаквах: изглежда изненадващо красива, когато се въодушеви. Обсъждахме и така наречените проявления на „отвъдното“, за които лейди Байрон ми писа с такова силно чувство. Стана дума за твърденията на госпожа Стоу, че е разговаряла с духа на Шарлот Бронте. Госпожица Глоувър в един от редките случаи, когато проговори, топло изрази убеждението си, че такива неща могат да се случат и наистина са се случвали. Аш заяви, че настоява за стопроцентово убедителни експериментални доказателства, каквито не си представял, че скоро ще има. Беджът пък каза, че пресъздадената от самия Аш вяра на Месмер в отвъдни влияния говори, че той не се придържа толкова строго към позитивистичната наука, колкото сега се опитва да изкара. Аш отвърна, че историческото въображение изисква определена поетична вяра в мисловната вселена на героите му, която в неговия случай била толкова силна, че се изправял пред опасността той самият да остане без каквато и да било вяра. Всички се обърнаха към госпожица Ламот по въпроса за духовете, които почукват по масата; тя отклони повода да изрази мнението си, отговаряйки единствено с усмивката на Мона Лиза.

Роланд преписа тези редове и продължи да чете нататък, но не можа да открие нищо повече за госпожица Ламот, макар че Аш се споменаваше като доста чест домакин и гост. Робинсън отдаваше дължимото на отличните къщовни качества на госпожа Аш и оплакваше факта, че така и не станала майка, за каквато била идеално създадена. Изглежда, не беше забелязал някакви необикновени познания върху поезията на Аш нито от страна на госпожица Ламот, нито от страна на госпожица Глоувър. Може би разговорът, „приятен и неочакван“ или в другата чернова „необикновен“, се бе състоял на друго място или при друг случай. Спомените на Краб Робинсън изглеждаха странно, преписани с доста разкривения почерк на самия Роланд, не толкова уверен, не така неразделна част от нечий живот. Роланд знаеше, че статистически е почти неминуемо текстът да е вече повреден по някакъв начин от намесата му, дори само с неправилно преписване. Мортимър Кропър караше дипломантите си да преписват пасажи — обикновено от Рандолф Хенри Аш, — а после да преписват собствените си преписи, да ги натракват на машина и накрая да ги пресяват за грешки със сурово редакторско око. Текст без грешки не съществува, казваше Кропър. Не се отказваше от това унизително упражнение дори в епохата на ксерокопията, които не изискваха никакви усилия. Блекадър не прилагаше подобен професионален подход, ала и без него забелязваше и поправяше океани от грешки, като при това придружаваше поправките си с несекваща върволица укоризнени забележки за западащото ниво на английското образование. По негово време, казваше той, учениците лягали и ставали с правописа и изучавали поезия и Библията наизуст, от сърце. Странна фраза, от сърце, добавяше след малко, сякаш стиховете се съхраняват в кръвоносния поток. „“Почувствано със сърцето", както е казал Уърдзуърт", казваше Блекадър. Ала в духа на най-добрите английски традиции той не смяташе, че е негова работа да въоръжи недъгавите си студенти с онова, което им липсва. Да се тътрят сами напред през мъгла от недоволство и презрение.

* * *

Роланд отиде в Британския музей да търси Блекадър. Не беше решил какво да му каже, затова му отне известно време да избистри положението под високия купол на читалнята, ала колкото и да беше висок, чувстваше той, куполът не съдържаше достатъчно кислород за всички тези прилежно четящи глави, затова те лежаха сънливи като пламъчета, гаснещи в камбановидния буркан на Хъмфри Дейви, щом поддържащата живота им субстанция се изчерпа. Беше следобед — сутринта бе минала над Краб Робинсън, — което означаваше, че всички широки и високи маси с нежносиня кожена тапицерия, наредени по спиците на огромното колело, от чийто център тръгваха и където се намираше бюрото на главния управител, заобиколено на свой ред от кръга на каталога, вече бяха заети, затова трябваше да се задоволи с един от пестеливите до крайност плоски триъгълни краища на добавените впоследствие сегменти, вмъкнати между спиците. Вмъкнатите части бяха бюра призраци, бюра от поддръжката, бюра пелтеци — ДД ГГ ОО. Откри едно място в края на АА (като Аш) близо до вратата. Когато за първи път изживя удоволствието да бъде допуснат до този вътрешен кръг на учеността, беше го оприличил с Дантевия Рай, където светците, патриарсите и девиците седят в кръг в подредения си строй — като огромна роза или страниците на огромен том, някога пръснат из Вселената, ала сега събран. Позлатените букви върху нежносинята кожена тапицерия също придаваха някаква средновековна образност.

В такъв случай работилницата „Аш“, сбутана в недрата на сградата, бе Адът. Пътят навътре и надолу минаваше по стълба от железни летви, която започваше от читалнята, а нагоре и навън — през висок заключен портал, който извеждаше в невидял слънчев лъч египетски некропол покрай оцъклили сляп поглед фараони, прегърбени писари, малокалибрени сфинксове и кухи ковчези без мумии. Работилницата „Аш“ бе напечено място с метални кантонерки и остъклени кубове, сдържащи трясъка на пишещите машини и мъждивата светлина на неоновите лампи. Устройствата за микрофилми озаряваха мъждивия сумрак със зелено сияние. От време на време се разнасяше серниста миризма, когато ксероксите дадяха на късо. Чуваха се дори вопли и странни писъци. По-долните етажи на Британския музей смърдят на котараци. Подлите твари си пробиват път през решетки и вентилационни шахти и обикалят навсякъде, преследвани или при случай тайничко подхранвани.

Блекадър седеше сред привидния хаос, а в действителност порядък на своето голямо издание и пресяваше пряспа малки листчета в долината между извисяващи се хълмове картотечни фишове с оръфани краища и издути до пръсване петнисти папки. Зад гърба му прехвръкваше официалната му секретарстваща асистентка, бледата Паола, с дълга безцветна коса, хваната с ластик, с огромни очила като на нощно насекомо и с прашни сиви възглавнички по връхчетата на пръстите. В една вътрешна стаичка зад клетката с пишещата машина сред постройката от кантонерки се криеше тясна кухина — обиталището на д-р Беатрис Нест, почти зазидана вътре от кутиите с дневниците и кореспонденцията на Елън Аш.

Блекадър беше на петдесет и четири и се беше захванал да издава Аш заради накърнено честолюбие. Беше син и внук на шотландски учители. Вечер на светлината на камината дядо му декламирал поезия — „Мармион“, „Чайлд Харолд“, „Рагнарьок“. Баща му го изпратил в колежа „Даунинг“ в Кеймбридж да учи при Ф. Р. Ливис. Ливис сторил за Блекадър същото, което правел с всеки сериозен студент: показал му ужасяващата величествена важност и първостепенност на английската литература и същевременно го лишил от каквато и да било вяра в собствените му способности да я обогати със свой личен принос или промяна. Младият Блекадър пишел стихове, представял си коментара на д-р Ливис и ги изгарял. Развил есеистичен стил със спартанска краткост, уклончивост и непроницаемост. Съдбата му била решена на един семинар по датировка. Аудиторията в Кеймбридж била претъпкана, от правостоящи нямало къде игла да падне, още хора били накацали по облегалките на столовете. Източеният и енергичен преподавател с разкопчана на врата риза бил стъпил на перваза на прозореца и дърпал рамката, за да влезе малко свеж въздух, студена кеймбриджка светлина. Раздадените материали за датировка включвали трубадурска лирика, откъс от стихотворна драма от времето на крал Джеймс, няколко сатирични куплета, размисли за вулканичната глина в бял стих и любовен сонет. Изкарал солидната школа на дядо си, Блекадър незабавно познал, че всичките произведения са от Рандолф Хенри Аш, пример за неговия вентрилоквизъм, за затруднително широкия му диапазон. Трябвало да избира дали да разкрие знанията си, или да остави семинара да продължи, а Ливис да подлъгва злощастни студенти да правят грешни предположения, за да ги заслепи след това с блясъка на собствения си анализ, различавайки подправеното от оригиналното, викторианското отчуждение от гласа на истинското чувство. Блекадър избрал да замълчи, а Аш бил надлежно разобличен и признат за недостоен. Блекадър чувствал, че по някакъв начин е предал Рандолф Хенри Аш, макар че би било по-справедливо да се каже, че е предал себе си, дядо си, даже д-р Ливис. Поискал да се реваншира. Написал докторската си дисертация на тема „Съзнателни доводи и подсъзнателно пристрастие — източник на напрежение в драматичните поеми на Рандолф Хенри Аш“. Станал експерт по Аш във времена, когато той бил най-малко на мода. Уговорили го да издаде „Събраните стихотворения и пиеси“ още през 1959 г. с благословията на тогавашния лорд Аш, застаряващ пер и методист, потомък на далечен братовчед на Аш и наследник на правата върху непродадените ръкописи. В онези невинни дни възприемал своето издание като задача с ясен край, която ще повлече след себе си други неща.

Имаше променлив брой научни сътрудници, които разпращаше като гълъбиците и гарваните на Ной по библиотеки из целия свят, сграбчили в ноктите си номерирани листчета, номерца от гардероба или купони за обяд в столовата, всяко с въпроса си, половин ред от евентуален цитат, лично име, което трябва тепърва да се установи. Главината на римска колесница, проследена в оставените от Гибън бележки под линия. „Опасният сънуван пъпеш на мъдреца“, за който се оказа, че идва от един сън на Декарт. Аш се беше интересувал от всичко. Арабска астрономия и африкански транспортни системи, ангели и шикалки, хидравлика и гилотината, друиди, Великата армада, катари и чираците на печатари, ектоплазма и соларна митология, последната хапка на замръзналите мастодонти и истинската природа на манната небесна. Бележките обсебваха и поглъщаха текста. Бяха грозни и нескопосани, но необходими, казваше си Блекадър, а те никнеха като главите на Хидрата, две неоткрити на мястото на нещо намерено.

Често си мислеше, затворен в сумрачния си кабинет, как човек се превръща в професията си. Какъв ли щеше да бъде сега, ако бе станал, да речем, социален работник, раздаващ жилищни заеми, или полицай, преравящ късчета коса, кожа и отпечатъци, не по-големи от човешки нокът? (Тъкмо такива въпроси страшно подхождаха на Аш.) Какво ли щеше да бъде знанието, натрупано заради самото себе си, заради самия него, тоест Джеймс Блекадър, без никаква връзка с наченатото, храносмляното и изоставеното от Рандолф Хенри Аш?

Имаше моменти, когато Блекадър си позволяваше ясно да види, че ще приключи трудовия си живот, което ще рече целия си съзнателен живот, все с тази задача на ръце, че всичките му мисли ще са били мислите на друг човек, цялата му работа — работата на друг. А после си казваше, че може би това няма чак такова голямо значение. В края на краищата дори след толкова години Аш го омайваше до безпаметност. Подчинението му бе приятно, ако наистина бе в ролята на подчинен. Според него Мортимър Кропър се изживяваше като господар и собственик на Аш, ала той, Блекадър, разбираше нещата по-добре.

Веднъж видя по телевизията някакъв естествоизпитател и му се стори, че в него вижда себе си. Мъжът излизаше нощем с малко чувалче и събираше повърнатите от бухали сплъстени топчици несмилаема храна, слагаше им етикети, а после ги разчопляше с пинсета, измиваше ги в различни колби с почистващи течности, подреждаше и преподреждаше отделните хапки и парченца в сбития фъндък от кости, зъби и козина, изхвърлен от бухала, за да възстанови мъртвата мишка или слепок, които бяха тичали, бяха умрели и бяха преминали през хранопровода на бухала. Образът му достави някакво удоволствие и той за миг се замисли дали да не го превърне в стихотворение. Тогава откри, че заедно с него е вървял и Аш, но го е изпреварил. Беше описал археолог:

Разкриващ древни битки по отломките

от остриета, по строшени кости,

по черепи разбити, както отчето разчита

смъртта на мишка или на слепок

по спечените топчета, повърнати

от бухала чистник, изхвърлени

от тая бяла смърт — най-нежнокрила,

и с кървав клюн, забит в яка от пух… ВК

А след това Блекадър вече не можеше да реши дали е забелязал естествоизпитателя на екрана, защото съзнанието му е било просмукано от образа в стиховете на Аш, или е действало независимо.

* * *

Роланд изникна през задръстени от рафтове тунели в царството на Блекадър, окъпано в леденобяла светлина. Паола му се усмихна, а Блекадър се намръщи. Беше сив мъж, със сива кожа и стоманеносива коса, която носеше малко дълга от гордост, че все още е толкова гъста. Дрехите му — сако от туид и рипсен панталон — бяха достолепни, порядъчно протъркани и прашни като всичко останало тук долу. Усмивката му бе добра и иронична, когато се усмихваше, а това се случваше изключително рядко.

— Мисля, че открих нещо — каза Роланд.

— Най-вероятно ще се окаже, че вече е било открито най-малко двайсет пъти. Какво има?

— Отидох да прочета личния му Вико, а книгата все още е натъпкана с бележки, собственоръчно написани бележки, буквално ще се пръсне — има ги през страница. В Лондонската библиотека.

— Кропър вече е минал оттам със ситен гребен.

— Не мисля. Наистина не мисля така. Прахта се е слегнала в черни ленти по ръбовете, стига чак до края на листовете. Никой не е докосвал книгата от много, много отдавна. Може изобщо да не е пипана. Прочетох някои неща.

— Имаше ли полза?

— Да, голяма. Огромна.

Блекадър, който не искаше да проявява вълнение, започна да прихваща някакви листчета с кламери.

— По-добре да хвърля едно око — каза накрая. — По-добре сам да видя. Ще намина. Нали нищо не си закачал?

— Не, не. В никакъв случай. Тоест десетки листчета просто излетяха навън, когато отворихме книгата, но ги върнахме по местата им, така ми се струва.

— Направо не разбирам. Смятах Кропър за вездесъщ. Ти най-добре си трай, дума не обелвай, че току-виж всичко разпърхало крилца над Атлантика, докато Лондонската библиотека си сменя килимите и сглобява нова кафемашина, а Кропър ни праща поредната порция любезни и отзивчиво усмихнати съболезнователни факсове, да ни предложи достъп до колекцията „Стант“ и всевъзможно съдействие с микрофилми. Нали на никого не си казал?

— Само на библиотекаря.

— Ще взема да намина. Ще трябва да я караме с патриотизъм наместо със субсидии. Така че си затваряй устата.

— Едва ли ще…

— Доколкото познавам хората, не бих имал вяра на никого, зърне ли веднъж Кропър и чековата му книжка.

Блекадър вече навличаше балтона си родно производство, поошмулен и типично английски. Роланд напълно се беше отказал от идеята, и без това не особено реалистична, да обсъди с Блекадър откраднатите писма. Въпреки това го попита:

— Можете ли да ми кажете нещо за писател на име Ламот?

— Исидор Ламот. „Митологии“, 1832 г. „Самобитни митологии от Бретан и Великобритания“. Също „Френски митологии“. Огромен научен компендиум — фолклор и легенди. Пропит от модерните дирения да се намери „ключът към всички митологии“, съчетан с бретонска национална идентичност и култура. Аш почти сигурно ги е чел, но нямам спомен някъде конкретно да ги е използвал…

— Имало е и госпожица Ламот…

— О, да, дъщерята. Не беше ли писала религиозни стихове? Мрачно книжле, озаглавено „Последните неща“. И детски приказки. „Приказки през ноември“. За нощни страшилища, от онези, дето ти настръхват косите. Както и някаква поема, напълно нечитаема, както съм чувал.

— Мисля, че с нея се занимават феминистките — обади се Паола.

— И още как — рече Блекадър. — Секунда не им остава за Рандолф Аш. Дай им само да четат безконечния дневник на Елън, след като нашата приятелка ей там наистина успя да го изрови на бял свят. Смятат, че Рандолф Аш е потискал писателските способности на Елън и е изпивал като пиявица въображението й. Доста ще се озорят да го докажат, както ми се струва, стига изобщо да ги вълнуват доказателствата, разбира се, нещо хич не съм сигурен в това. Знаят какво има да се открива още преди да са го видели. Разполагат единствено с това, че прекарвала феноменално много време полегнала на дивана, което едва ли е необичайно за жена от нейното време и с нейното положение. Истинският им проблем — техният и на Беатрис — е, че Елън Аш е скучна. Нищо общо с Джейн Карлайл, жалко, много жалко. Горката Беатрис се захвана с тази история от желание да покаже колко себеотрицателна и предана е била Елън Аш, и се заби да изследва всяка рецепта за конфитюр от цариградско грозде и всеки изглед до Бродстърс в продължение на двайсет и пет години, представяш ли си, за да се събуди накрая една сутрин и да установи, че вече никой не ще и да чуе за себеотрицание и преданост, искат доказателства, че в Елън са бушували бунт, болка и непотъпкано от друг дарование. Горката Беатрис. Една-единствена публикация и тъничко книжле, наречено без капка ирония „Съпруги и съратнички“, не се възприемат с добро око от днешните феминистки. Просто малка антология от 1950 г. с умни, духовити и нежни думи, казани от спътничките на великите. Д. Уърдзуърт, Дж. Карлайл, Ема Тенисън, Елън Аш. Само че онези от „Женски изследвания“ не могат да сложат ръка на всичко, което има за издаване, докато милата стара Беа остава официалният редактор. Още не може да разбере какво я е сполетяло и откъде й е дошло.

Роланд не искаше да изслуша друга дълга тирада за отдавна закъснялото издание на Елън Аш, по което работеше Беатрис Нест. Когато Блекадър подхванеше темата за Беатрис, в гласа му се прокрадваха особени нотки, жегващи, стръвни, от които на Роланд му се привиждаха хрътки сред вой и ръмжене. (Никога не беше чувал вой на хрътки освен по телевизията.) Мисълта за Кропър пък придаваше на професора някак потаен, съзаклятнически вид.

Роланд не предложи на Блекадър да го придружи до Лондонската библиотека. Отиде да търси кафе. А след това можеше да тръгне по следите на госпожица Ламот, вече придобила нещо като самоличност благодарение на каталога както всички други мъртви души.

Изникна сред египетските паметници тежка категория и зърна между два огромни каменни крака нещо пъргаво, бяло и златисто, което се оказа Фъргюс Улф, също тръгнал за кафе. Фъргюс беше много висок, с бронзоворуса коса, горе дълга, а отзад къса — версия от 80-те на прическата от 30-те, кацнала над ослепително бял плътен пуловер и широки черни панталони като на японски джудист. Усмихна се на Роланд, доволна кръвожадна усмивка с яркосини очи и удължена уста, ужасяващо пълна със здрави бели зъби. Беше по-голям от Роланд, рожба на 60-те, която временно бе дезертирала, за да избере свободата и парижките революции, седнала в краката на Барт и Фуко, преди да се върне, за да заслепи колежа „Принц Албърт“. Общо взето, беше доста приятен, макар че повечето хора, с които се запознаваше, си тръгваха със смътната представа, че би могъл да се окаже опасен в някакъв неуточнен смисъл. Роланд харесваше Фъргюс, защото Фъргюс сякаш го харесваше.

Фъргюс пишеше деконструктивистки анализ на „Неизвестният шедьовър“ на Балзак. Роланд беше престанал да се удивлява, че Факултетът по англицистика спонсорира изследвания на френски книги. В наши дни друго май и без това не съществуваше, а Роланд не искаше да го мислят за изолационист. Благодарение на страстната намеса на майка му в неговото образование собственият му френски беше добър. Фъргюс се тръшна на тапицираната пейка и заяви, че предизвикателството се крие в това да деконструираш нещо, което очевидно вече само се е деконструирало, тъй като книгата е за една картина, оказала се в действителност просто хаотична мацаница. Роланд учтиво го изслуша и попита:

— Да знаеш нещо за някоя си госпожица Ламот, писала детски приказки и религиозни стихове към средата на миналия век или някъде там?

Фъргюс се разсмя, което продължи доста дълго, а после кратко отвърна:

— И още как.

— Каква е тя?

— Кристабел Ламот. Дъщерята на Исидор, събирача на митове. „Последните неща“. „Приказки през ноември“. Епос, наречен „Приказната Мелюзина“. Много е странен. Чувал ли си за Мелюзина? Омъжила се за смъртен, за да се сдобие с душа, и го накарала да се закълне, че никога няма да се опитва да я погледне скришом в събота, и дълги години той удържал на думата си, и им се родили шест синове, всичките с особени недъзи — странни уши, огромни бивни, котешка глава на едната буза, три очи, такива работи. Един се казвал Жофроа с Големия зъб, а друг — Ужасния. Тя построила замъци, съвсем истински, и днес можеш да ги видиш в Поату. А накрая, разбира се, той погледнал през ключалката — или според друга версия пробил дупка с върха на меча си в стоманената врата на покоите й — и я видял как лудува в огромна мраморна вана. А от кръста на долу била риба или змия, Рабле казва „кървавица“, нещо като голяма наденица, символизмът е ясен, и удряла водата с мускулестата си опашка. Той не казал нищо и тя не направила нищо, докато Жофроа, трудният син, не се ядосал на брат си Фромон, който бил намерил убежище в един манастир, а когато отказал да излезе, Жофроа струпал дърва и изпепелил всичко до основи — монасите, Фромон и всичко останало. А когато им съобщили, Раймонден (този е истинският рицар, съпругът) казал: „Ти си виновна за всичко. Не трябваше да се женя за ужасна змеица“. А тя го укорила и се превърнала в дракон, и като излетяла навън, обиколила бойниците със страшен трясък, разбивайки каменните стени. А, чакай, преди това строго му заръчала да убият Ужасния, защото иначе щял да ги затрие всичките, и това било надлежно изпълнено. Спохожда и до днес графовете на Лузинян, за да им предскаже смъртта — нещо като Бялата дама, или Фата Бианка. Както можеш да си представиш, съществуват всякакъв род символични, митологични и психоаналитични тълкувания. Кристабел Ламот пише своя дълга и много засукана поема за историята на Мелюзина някъде през 60-те години на XIX в., а творбата й излиза на бял свят в началото на 70-те. Доста особена работа — бъка от трагизъм, романтика и символизъм, някакъв измислен свят, пълен със странни зверове, скрити значения и наистина изчанчена сексуалност или сладострастие. Феминистките са луди по нея. Казват, че изразява стерилното желание на жените. Почти никой не я е чел, преди да я преоткрият — Вирджиния Улф я е познавала, обръща се към нея като олицетворение на андрогинната същност на творческия ум, — но новите феминистки виждат в Мелюзина и нейното къпане символ на самодостатъчната женска сексуалност, на която не й трябват някакви си жалки мъже. Допада ми, доста е смущаващо. И постоянно променя фокуса. От педантично описание на люспестата опашка до космически битки.

— Страшно полезна информация. Ще й хвърля едно око.

— Защо ти е?

— Попаднах на една препратка при Рандолф Аш. Рано или късно при Рандолф Аш има препратки почти към всичко. Защо се разсмя одеве?

— По неволя бях станал експерт по Кристабел Ламот. Има двама души на този свят, които знаят всичко, каквото има да се знае за Кристабел Ламот — професор Леонора Стърн от Талахаси и д-р Мод Бейли от Линкънския университет. Запознах се и с двете на онази конференция в Париж за сексуалността и текстуалността, не знам дали си спомняш. Не мисля, че ме харесват. Въпреки това за кратко дори имах връзка със страховитата Мод. Първо в Париж, после тук.

Млъкна и се намръщи сякаш сам на себе си. Отвори уста да каже още нещо, но се отказа. След известно време продължи:

— Тя, Мод, е шеф на Центъра за женски ресурси в Линкън. Пазят и доста непубликувани книжа на Кристабел. Ако ти трябва нещо специално, там е мястото да го потърсиш.

— Може и така да стане. Мерси. Тя как изглежда? Ще ме изяде ли?

— От нея кръвта на мъжете замръзва в жилите — рече Фъргюс с океан от неразгадаеми чувства.