Антония Сюзън Байът
Обладаване (29)

28

Странноприемница „Самодивско дърво“ се намира на около километър и половина от Ходършол, закътана в кривата на възвишенията. Дългата ниска постройка от XVIII в. е със стени от кремък и камък и с каменен, обрасъл с мъх покрив. Фасадата гледа към лъкатушещ път, вече разширен и модернизиран, който пресича голия склон; от другата страна на шосето, след още километър и половина по-дълъг, покрит с трева път, се стига до енорийската църква на Ходършол — масивна каменна сграда от XII в., също с каменен покрив, непретенциозна кула и ветропоказател с очертанията на летящ дракон. И двете здания са на достатъчно разстояние от самото село Ходършол, скрито зад плешката на хълма. Странноприемницата предлага дванайсет стаи, пет в предната част с изглед към пътя и още седем в модерна пристройка от същия местен камък, прилепена зад основната сграда. Има и овощна градина с маси и дървени люлки за посетителите през лятото. Мястото се споменава във всички кулинарни пътеводители.

На 15 октомври нямаше много хора. Времето беше топло за сезона и листата на дърветата още не бяха окапали, но беше много влажно. Пет от стаите бяха заети, две от Мортимър Кропър и Хилдебранд Аш. Кропър беше взел най-хубавата спалня — точно над внушителния красив вход на странноприемницата с изглед към пътя, който водеше към църквата. Хилдебранд Аш се беше настанил в стаята до него. Бяха пристигнали преди седмица и излизаха на дълги разходки в околността независимо от времето, защитени с високи ботуши, непромокаеми жакети и дебели якета. Няколко пъти в бара — сумрачно място с ламперия, златисти отблясъци на лъскав месинг и дискретни лампи с тъмнозелени абажури, Мортимър Кропър беше подхвърлил, че обмисля да купи къща в района, където да може да се застои и да пише през част от годината. Посети няколко агенции за недвижими имоти и разгледа няколко къщи. Знаеше доста за горите и се интересуваше от биологично земеделие.

На 14 октомври двамата отидоха в Ледърхед и посетиха кантората на Деншър и Уинтърбърн. На излизане от града спряха в градинския център и купиха добър набор от тежки лопати, гребла и кирка, които прибраха в багажника на мерцедеса. Платиха в брой. Следобед се разходиха до църквата, както обикновено заключена срещу вандали, и обиколиха гробището, като четяха имената по паметниците. На входа на малкото гробище, опасано с порутена желязна ограда, имаше бележка, че тукашната енория „Сейнт Томас“ е част от три енории, чийто викарий е преподобният Пърси Дракс; църквата е отворена за свето причастие и утринна служба всяка първа неделя от месеца; вечерня се отслужва веднъж в последната неделя на месеца.

— Не го познавам този Дракс — каза Хилдебранд Аш.

— Крайно неприятен човек — отвърна Мортимър Кропър. — Поетическото дружество на Шенектади подари на църквата една мастилница, която Аш е използвал по време на пътешествието си в Америка, и книги с автографа му и със залепена снимка, които е подписвал за американските си почитатели. Подариха и специална витрина, в която да бъдат изложени тези съкровища, а господин Дракс я е поставил в най-затуления ъгъл и е метнал отгоре прашно зелено сукно без абсолютно никакво указание за естеството на експонатите, така че случайният посетител изцяло пропуска…

— Случайният посетител и без това не може да влезе — прекъсна го Хилдебранд.

— Именно. Същият Дракс посреща на нож всеки, който го помоли за ключовете, все едно дали са изследователи на Аш или почитатели, дошли да изразят преклонението си. Казва — имам го черно на бяло в писмата, които ми е изпращал, — че църквата е дом Божи, а не мавзолей на Рандолф Хенри Аш. Аз самият не виждам никакво противоречие.

— Можете да си откупите вещите.

— Така е. Предлагал съм му немалки дарения дори само временно да ни ги отстъпи. Колекцията „Стант“ вече притежава екземпляри от книгите, но мастилницата е безценна. Отговаря, че за съжаление според условията на дарението няма право да предоставя вещите на други институции. Не проявява никакъв интерес да променим условията на дарението. Много дръпнат човек.

— Защо не вземем и тях, като сме почнали? — разсмя се Хилдебранд и Кропър се намръщи.

— Не съм някакъв долнопробен крадец — ожесточено изсъска той. — Просто мисълта за сандъчето, за чието съдържание можем само да гадаем, мисълта как се разлага в земята, докато чакаме да получим законно право да го извадим, мисълта, че може никога да не разберем… направо ме влудява.

— А що се отнася до стойността му?

— Донякъде аз определям стойността му.

— И тя е значителна? — попита Хилдебранд.

— Значителна е дори вътре да няма нищо — отвърна Кропър. — Заради собственото ми спокойствие. Но няма да е нищо. Сигурен съм.

Повъртяха се още малко в гробището. Беше много тихо, английско и дъждовно. Повечето гробове бяха от XIX в., само на едно-две места се срещаха по-ранни или по-късни дати. Гробът на Рандолф и Елън беше в единия край в сянката на тревист хълм или могила, увенчана с древен кедър и още по-стар тис, които скриваха закътаното място от погледа на всеки, поел по пътеката към вратата на църквата. Точно зад гроба се издигаше оградата, а зад нея се простираше ниско окосено поле с планинска трева и няколко безразлични овце, разполовено от малък поток. Някой вече беше започнал да копае, до оградата прилежно бяха подредени зелени купчини чим. Хилдебранд преброи тринайсет.

— Една за главата и двоен ред по протежение на… И аз мога да го направя. Мога да вадя чим, занимавам се с моравата. Как смятате да го оставим, да не личи, че е пипано?

Кропър се замисли.

— Можем да опитаме. Ще подредим хубаво чима, ще пръснем отгоре стари листа и каквото намерим, и ще се надяваме да израсне, преди някой да забележи и да се замисли. Струва си да опитаме.

— Може да направим нещо, за да отвлечем вниманието. Може да оставим фалшиви следи, уж сме сатанисти и сме извършвали черна литургия — изсумтя Хилдебранд и отново самотно се разкиска.

Кропър се втренчи в масивното му розово лице и усети тръпка на болезнено отвращение. Налагаше се да прекара в компанията на това безинтересно същество много по-дълго, отколкото му беше приятно.

— Най-добре никой да не забележи. Всичко останало не е в наш интерес — ако някой изобщо забележи, че гробът е пипан, твърде вероятно е да забележи и нас. После лесно ще се досетят. Ще трябва да се преструваме на вода ненапита. Ако открием сандъчето и успеем да го вземем, никой не може да докаже, че е било там, дори отново да разкопаят гроба. Не че ще го направят. Дракс няма да им позволи. Но, отново повтарям, най-добре е да не се набиваме на очи.

На излизане от гробището се разминаха с други двама посетители — мъж и жена със зелени ватени якета и ботуши до коляното срещу всепроникващия дъжд, които съвсем по английски се сливаха с пейзажа. Двамата разглеждаха изваяните главици на усмихнати херувими или невръстни ангели върху два килнати високи паметника; дребните същества подпираха пухкавите си стъпала върху постамент от черепи.

— Добро утро — поздрави Хилдебранд с провинциалния си английски маниер и двамата му отговориха със същия тон:

— Добро утро.

Изобщо не се погледнаха, съвсем по английски.

* * *

На 15-и Кропър и Хилдебранд вечеряха в ресторанта, облицован със същата ламперия като бара, а в камината от зидани камъни гореше весел огън. Двамата бяха седнали от едната страна, а от другата се бяха настанили младите влюбени от гробището, които не забелязваха нищо около себе си и се държаха за ръка през масата. От ламперията в тях сурово се взираха напукани маслени портрети от XVIII в., пастори и ескуайъри, полускрити и почернели от дима на свещите и спечения лак. Вечеряха на свещи мус от сьомга със сос от омари, фазан с богата гарнитура, сирене „Стилтън“ и домашно сорбе от касис. Кропър с наслада вкусваше всяка хапка и сърцето му се късаше. За известно време, и то доста дълго, нямаше да може да се връща тук, а престоят в тази част на света му доставяше голямо удоволствие. Харесваше и странноприемницата с романтично неравни подове — каменна настилка на партера, скърцащ гредоред под килимите на горния етаж; коридорите бяха толкова ниски и тесни, че се налагаше да навежда глава. Водата гъргореше и бълбукаше и необичайните звуци го изпълваха с умиление и със същата любов, с която го изпълваше безкрайната сребриста струя от позлатените кранове във функционалната му баня в Ню Мексико. И двете бяха хубави посвоему — уютната, претрупана и стара опушена Англия, сухото слънце, стъклото, ефирната стомана и ширналият се простор на Ню Мексико. Кръвта му кипеше в жилите, изпълваше го познатата възбуда, която го завладяваше винаги когато действително беше на път и съзнанието му увисваше като луна над траекторията от една земна буца до друга, а той не се чувстваше нито тук, нито там. Този път обаче усещането беше по-силно от всякога. Прекара часовете преди вечеря в стаята си, зает с обичайните упражнения, с които терзаеше мускулите си и с полюшвания, усуквания и бокс принуждаваше тялото си да остава все така гъвкаво. Обичаше тези моменти. Още изглеждаше добре. Застана пред голямото огледало със спортния си костюм — дълъг черен панталон и хавлиен пуловер. Приличаше на далечните си предци пирати или на филмовото им превъплъщение с посребряла коса, романтично разрошена на челото.

— Така значи — каза Хилдебранд. — Утре по това време — здравей, Америка, здравей! Нали съм ви казвал, никога не съм бил там, само съм гледал по телевизията. Ще трябва да ме научите как се изнасят лекции.

Кропър се замисли, че можеше и сигурно трябваше да направи всичко сам. Тогава обаче щеше да бъде абсолютна кражба, абсолютно посегателство, докато в случая просто ускоряваше и без това естествен процес, купувайки от Хилдебранд нещо, което скоро и без това щеше да стане негово — съвсем скоро, ако се вярва на бюлетина за здравословното състояние на лорд Аш.

— Къде сте паркирали мерцедеса? — попита Хилдебранд.

— По-добре разкажете за градината ви, за моравата — прекъсна го Кропър, търсейки безопасна тема за разговор.

— Откъде знаете за моравата?

— По-рано ми казахте, няма значение кога и къде. Каква е градината ви?

Хилдебранд се впусна в протяжно описание. Кропър огледа ресторанта. Младоженците бяха допрели глави над масата. Младежът, елегантен хубавец с пауновосиньо кашмирено сако на „Кристиан Диор“ — Кропър никога не бъркаше за такива неща, — поднесе сплетените им пръсти към лицето си и целуна ръката на девойката от вътрешната страна на китката. Копринената й риза с цвят на слонова кост позволяваше да се види аметистовото колие на гладката й шия, съчетано с тъмнолилава пола. Тя го погали по косата, очевидно изпаднала в онова натрапчиво състояние, което за кратки мигове в човешкия живот напълно изтрива съзнанието, че има и други наблюдатели.

— Кога ще трябва да го оставим? — не се отказваше Хилдебранд.

— Няма да го обсъждаме тук — каза Кропър. — Разкажете тогава за…

— Казахте ли им, че заминаваме?

— Платил съм и за утре вечер.

— Хубава нощ се случи. Приятна, спокойна. И луната е на наша страна.

На път към стаите си отново се разминаха с влюбените, които излизаха от дъсчената телефонна кабина в коридора. Кропър кимна.

— Лека нощ — избоботи Хилдебранд.

— Лека нощ — отговориха двамата в един глас.

— Тази вечер ще лягаме рано — продължи Хилдебранд. — За днес стига толкова.

Девойката се усмихна и хвана младежа под ръка.

— Напълно сме съгласни. И ние ще си лягаме. Лека нощ и приятни сънища.

* * *

Кропър изчака да стане 1 часа. Не се чуваше нито звук. Огънят в камината още димеше. Въздухът беше тежък и неподвижен. Беше спрял мерцедеса до вратата на паркинга; можеха спокойно да се приберат в хотела, защото освен ключа за стаята всеки гост получаваше и ключ от външната врата. Голямата кола гладко замърка по шосето, откъдето завиха нагоре към църквата. Кропър паркира под едно дърво до входа и извади от багажника новите инструменти и ветроупорни лампи. Пръскаше дъжд, земята под краката им беше влажна и хлъзгава. Двамата с Хилдебранд тръгнаха в мрака към семейния гроб.

— Вижте! — възкликна Хилдебранд и спря сред петно лунна светлина между църквата и хълма с кедъра и тиса.

Без да бърза, около кулата съвършено безшумно кръжеше голяма бяла сова, величествена и съсредоточена в делата си.

— Зловещо — прошепна Хилдебранд.

— Великолепно създание — рече Мортимър Кропър, който донякъде отъждествяваше собственото си вълнение, собственото си усещане за могъщество и увереност, завладяло мускулите и мислите му, с премерените махове на крилете и безтегловно реещата се птица. Над совата драконът помръдна, колебливо трепна, проскърца и спря, уловил безцелно движение във въздуха.

Трябваше да действат бързо. Можеше да се окаже доста работа за двама души, ако искаха да свършат преди зазоряване. Започнаха да режат и да трупат тревния чим.

— Имате ли представа къде може да са го сложили? — задъхано попита Хилдебранд и Кропър осъзна, че колкото и съвършено точна да беше представата му, защото беше убеден, че сандъчето се намира в средата на парцела, по-голям от човешки бой, всичко това бе плод на разпаленото му въображение; толкова често си беше представял изравянето на сандъчето, съзнанието му толкова често беше рисувало заветната сцена, че на практика беше измислил мястото. Ненапразно обаче беше потомък на спиритици и шейкъри^[1]. Реши да разчита на интуицията си.

— Ще започнем от главата и ще стигнем достатъчно дълбоко, след което методично ще напредваме към краката.

Започнаха да копаят. Купчината изхвърлена пръст растеше — смесица от глинеста почва и кремък, изскубнати корени, дребни кости на гризачи и птици, камъни, пресят чакъл. Хилдебранд сумтеше, плешивото му теме лъщеше на лунната светлина. Кропър ликуващо размахваше лопатата. Усещаше, че е прескочил някаква допустима граница, но всичко беше наред. Не беше някой посивял стар учен, вмирисан на нощна лампа и кацнал на пиедестала си. Беше се престрашил да действа и щеше да открие каквото търси, такава беше съдбата му. Вдигаше острата лопата над земята и я забиваше с чудовищна радост, разсичайки и помитайки слузестата съпротива. Свали якето и с удоволствие усети дъжда по гърба си, ликуващо долови капките пот, които се стичаха по гърдите и между плешките му. Забиваше лопатата с всичка сила, удряше ли, удряше.

— Кротко, кротко — прошепна Хилдебранд.

— Давай! — изсъска Кропър и с голи ръце задърпа дълъг змиевиден израстък от коренищата на тиса, който накрая преряза с ловджийския си нож. — Тук е, сигурен съм.

— По-кротко, не искаме да смутим… така де, доколкото може.

— Няма да се наложи. Давай, давай.

Излезе вятър. Задуха и няколко дървета в двора на църквата изстенаха и проскърцаха. Внезапен порив дръпна якето на Кропър от надгробния паметник, на който го беше оставил, и го свали на земята. До този момент не се беше замислял особено, но сега му хрумна, че на дъното на ямата, която разкопаваха, лежаха останките на Рандолф Хенри Аш и жена му Елън. В светлината на фенера се виждаха само прорезите от лопатите и суровата пръст с дъх на зимник. Кропър подуши въздуха. Сякаш нещо помръдваше, замахваше и се засилваше, готово да го удари. За миг съвсем ясно усети нечие присъствие — не на човек, а на някаква подвижна твар, и унило се подпря на лопатата, сякаш възпрян от нечия чужда воля. В същия миг бурята връхлетя Съсекс. Облиза ги дългият виещ език на вятъра и дебела въздушна стена блъсна Хилдебранд, който внезапно седна в калта с изпразнени дробове. Кропър отново започна да копае. Разнесе се приглушен свистящ вой, дърветата възнегодуваха с хор от стенания и скърцащи въздишки. От покрива на църквата се откъсна керемида. Кропър отвори уста и веднага стисна устни, без да каже нищо. Вятърът се носеше из гробището като същество от друго измерение, като ридаещ пленник. Тисът и кедърът отчаяно кършеха клони.

— Ще го намеря, ще го намеря — не спираше да копае Кропър.

Извика на Хилдебранд да продължава, но той не чуваше и не виждаше нищо; беше се строполил в калта до паметника, вкопчил пръсти в задушаващата го яка, и се бореше за глътка въздух, защото най-сетне можеше да диша.

Кропър продължаваше да копае. Хилдебранд бавно пропълзя по ръба на ямата. Тисът и кедърът се олюляха из основи, буквално се разтърсиха и жалостиво извисиха глас. Хилдебранд дръпна Кропър за ръкава.

— Стига, да се прибираме. Това… минава всякакви граници. Опасно е. Трябва да се скрием на завет.

Камшикът на дъжда плющеше по лицето му, набраздявайки плътта с напречни резки.

— Още не — отвърна Кропър и отново заби лопатата, сякаш търсеше подпочвена вода.

Отекна метален звън. Той се хвърли на земята и зарови ръце в пръстта. Когато се изправи, държеше продълговат предмет, целия разяден от ръжда, но очертанията не можеха да се сбъркат — беше с формата на скъпоценно кюлче. Кропър приседна на близкия паметник и го притисна към гърдите си.

Вятърът впи нокти в покрива на църквата и откърти още няколко керемиди. Дърветата извикаха и се олюляха. Кропър напразно опипваше сандъчето и зачовърка отстрани с ножа. Вятърът завихри косата му в лудешки въртоп. Затиснал уши, Хилдебранд Аш се приближи и изкрещя в ухото му:

— Това ли е?

— Прилича… на големина. Да, това е.

— Какво ще правим?

— Зарийте ямата, а аз ще прибера сандъчето в багажника — махна той към дупката и тръгна към колата през гробището.

Най-различни звуци изпълваха въздуха. Стържещото скимтене идваше от дърветата край пътя и в живия плет, които яростно мятаха корони с проточени клони и ту се устремяваха към небето, ту превиваха гръб към земята. Все повече керемиди разцепваха въздуха и с остър трясък се разбиваха в земята или по надгробните паметници. Кропър ускори крачка, притиснал сандъчето, по лицето му се размазваха литнали листа и струи дървесен сок. Не спираше да опипва съкровището си — търсеше пролука, проверяваше милиметър по милиметър ръба на сандъчето. Докато се бореше с желязната врата на гробището, която обезумяло танцуваше на пантите и внезапно заяде, с което му спаси живота, чу отчетливия надигащ се тътен на подземно изригване — беше виждал подобно нещо в Тексас, когато от земята избиват петролни гейзери; тътенът се сля с друг раздиращ напън и чудовищно скърцане, което прерасна в оглушителен трясък. Земята под краката му поддаде и се разтърси; той приседна; пред очите му като потъващ хълм с грохот се срина голяма сива маса, която помете килим от листа и вейки, брулещи тръпнещия въздух. Всичко това, с изключение на връхлитащия вятър, който не беше спирал, завърши с какофония от тъпани, чинели и театрални гръмотевици. Ноздрите му бяха пълни с мокра пръст, дървесен сок и бензинови изпарения. Едно дърво беше паднало право върху мерцедеса. Беше останал без кола и пътят към странноприемницата беше отрязан, препречен най-малко от едно дърво — може би имаше и други.

Върна се при гроба на Аш срещу виещия вятър, навсякъде се сгромолясваха дървета. Когато наближи хълма и го освети с фенера, старият тис протегна ръце и в червеникавия ствол до мощния дънер за миг зейна огромна бяла паст, а после дървото замаяно се наклони и с пращене бавно започна да се свлича сред порой иглички; накрая се пречупи и се стовари върху гроба, от който не остана и следа. Не можеше да продължи нито напред, нито назад.

Извика „Хилдебранд!“ и собственият му глас напразно се изви като дим в лицето му. Щеше ли да бъде на по-сигурно място до църквата? Щеше ли да успее да се върне? Къде беше изчезнал Хилдебранд? Вятърът за миг утихна и той отново извика.

— Помощ! Къде сте? — отвърна Хилдебранд.

— Тук, до църквата — обади се непознат глас. — Още малко.

Кропър надникна между клоните на тиса и зърна Хилдебранд, който пълзеше по тревата между гробовете към църквата. Там го чакаше тъмен силует с джобно фенерче, което осветяваше пътя му.

— Добре ли сте, професор Кропър? — попита същият ясен и авторитетен мъжки глас.

— Дърветата май са ме заклещили.

— Мисля, че ще успеем да ви измъкнем. Взехте ли сандъчето?

— Какво сандъче? — изненада се Кропър.

— Да, взе го — отвърна Хилдебранд. — Моля ви, само ни измъкнете от тук! Всичко е толкова противно, не издържам повече!

Чу се пращене, като електрическите полета в сеансите на Хела Лийс. Силуетът сякаш говореше на голата поляна.

— Да, тук е. Взел го е. Дърветата са ни заклещили. При вас всичко наред ли е?

Пак пращене.

Кропър реши да рискува. Тръгна в обратната посока. Сигурно беше възможно да заобиколи дървото на пътя, но дърветата се оказаха много повече, цял плет, същинска люспеста барикада там, където преди нямаше нищо.

— Няма смисъл — каза силуетът и той не повярва на ушите си. — Обграден сте. Върху мерцедеса ви падна дърво.

Кропър се обърна и лъчът на фенерчето освети низ от бледи влажни лица, които надзъртаха като чудати цветя или плодове през клоните — Роланд Мичъл, Мод Бейли, Леонора Стърн, Джеймс Блекадър и вълнисто кълбо спусната бяла коса, от което като вещица или пророчица го гледаше преобразената Беатрис Нест.

* * *

Чак след час и половина се добраха пеша до „Самодивското дърво“. Лондончани, които бяха тръгнали от Мортлейк с две коли, преди да започне бурята, но бяха усетили какво се задава, преди да тръгнат към църквата, бяха взели малък трион от пежото на Блекадър и радиостанциите, с които ги беше оборудвал Юън. С тяхна помощ и с лопатите на Кропър с мъка се катереха през паднали стволове и стенещи растения, провираха се отдолу, подаваха си ръка, бутаха и дърпаха, докато не излязоха на пътя, където завариха лиани от жици пред тъмните прозорци. Бяха спрели тока. Кропър им отвори вратата, без да изпуска сандъчето. Вътре вече се беше събрала пъстра компания от закъсали тираджии, мотористи и няколко пожарникари. Собственикът обикаляше фоайето и разнасяше бутилки със свещи. На газовите котлони в кухнята кипяха големи тенджери с вода. Едва ли при други обстоятелства нашествието на толкова много учени глави, изкаляни и мокри до кости, щеше да бъде посрещнато така небрежно и с такова нелюбознателно спокойствие. Придружиха пленника в стаята му, където им донесоха кани с кафе, горещо мляко и по предложение на Юън бутилка бренди. В чантите на Кропър и в куфарите с чисто новия багаж на Хилдебранд се намериха халати и допълнителни пуловери за всички. Всичко изглеждаше толкова нереално и усещането за съвместното им избавление бе толкова силно, че всички просто седяха и немощно, глупаво и добродушно се усмихваха, мокри и премръзнали. Колкото и да е странно, нито Кропър, нито останалите имаха сили да се сърдят или да негодуват. Между две свещи на масичката пред прозореца бяха оставили влажното ръждясало сандъче с дъх на пръст. Трите жени се бяха настанили на леглото, пременени с пижами — Мод с черната копринена пижама на Кропър, Леонора с виненочервения му памучен комплект и Беатрис с панталон и горнище на тъмнозелени и бели райета от запасите на Хилдебранд. Вал и Юън порядъчно си бяха приготвили свои дрехи и представляваха нормалното човечество. Блекадър беше навлякъл пуловер и памучни панталони, любезно предоставени от Хилдебранд.

— Цял живот съм искал да кажа: „Обграден сте“ — усмихна се Юън.

— Добре се справихте — призна Кропър. — Не ви познавам, но съм ви виждал в ресторанта.

— Както и в градинския център, пред кантората на Деншър и Уинтърбърн, и вчера в гробището. Казвам се Юън Макинтайър. Адвокат съм на д-р Бейли. Смятам, че ще мога да докажа правата й като законен собственик на цялата ръкописна кореспонденция, която понастоящем се намира при сър Джордж Бейли.

— Сандъчето обаче няма нищо общо с нея.

— Сандъчето е мое — опълчи се Хилдебранд.

— Без разрешение от епископа, без позволението на господин Дракс и без съгласието на лорд Аш сандъчето е придобито незаконно, при това чрез оскверняване на гроб, поради което мога да ви го отнема и да ви тикна на топло, като извърша граждански арест. Освен това професор Блекадър разполага с писмо с изрична забрана съдържанието на сандъчето да се изнася от страната, докато не бъде установен статутът му като национално културно наследство.

— Ясно — кимна Кропър. — Разбира се, вътре може да няма нищо. Или само купчина прах. Какво ще кажете съвместно да проучим съдържанието? И без това не можем да си тръгнем, нито да се разделим, сякаш нищо не се е случило.

— Не бива да смущаваме покоя им — възпротиви се Беатрис. — Трябва да го върнем на мястото му.

Тя се огледа, но явно никой не я подкрепяше.

— Ако действително смятате така, можехте да ме арестувате, преди да го изровя — възрази Кропър.

— Съвършено вярно — съгласи се Блекадър.

— Защо го е оставила, ако не е обмисляла възможността сандъчето да се намери? — намеси се Леонора. — Защо не го е положила върху гърдите си или до сърцето му?

— Трябва да разберем края на историята — каза Мод.

— Не е сигурно, че отговорът ще е там — въздъхна Блекадър.

— Въпреки това сме длъжни да проверим — настоя Мод.

* * *

Кропър извади буркан със смазка и започна да я втрива с ножа по шевовете на сандъчето, от което се разлетяха дребни люспи ръжда. След няколко безкрайни минути заби острието в процепа и натисна. Пружината отскочи и отдолу се показа стъкленият съд за образци на Рандолф Аш, замъглен и изцапан, но непокътнат. Кропър съвършено внимателно прокара ножа под капака, отвори го и извади съдържанието на сандъчето. В торбичка от промазана коприна намериха гривна от сплетена коса със сребърна закопчалка във формата на две сплетени ръце; син плик с дълга и много тънка руса плитка; друг обемист пакет, загърнат с промазана коприна, в който откриха куп писма, завързани с панделка; и запечатан продълговат плик — още личеше, че някога е бил бял, върху който с кафяви букви пишеше „За Рандолф Хенри Аш, лично“.

Кропър прерови набързо купчината с панделката и каза:

— Любовните им писма — точно както пише в дневника.

Погледна запечатания плик и го подаде на Мод, която се взря в почерка.

— Мисля… почти съм сигурна, че е от нея.

— Щом писмото е неотворено, въпросът за собствеността е доста интересен — каза Юън. — Дали все още принадлежи на подателя, щом не е било получено, или на получателя, щом го намираме неотворено в гроба му?

Преди някой да успее да измисли основателно възражение, Кропър взе плика, притисна ножа под печата и го отвори. В плика имаше писмо и снимка. Краищата й бяха зацапани и беше изпъстрена със сребристи жилки, като следи от градушка или напъпил бял цвят, както и с тъмни саждиви точици като петна по огледало, но зад всичко това призрачно блещукаше ликът на млада булка с букет от лилии и рози, която се взираше в обектива под пищни воали и тежък венец от пролетни цветя.

— Госпожица Хавишъм — възкликна Леонора. — Коринтската невяста.

— Не, не — промълви Мод. — Най-сетне започвам да разбирам…

— Нали? Така и подозирах — каза Юън. — Прочетете писмото. Познавате почерка й.

— Да го прочета ли?

* * *

И така, писмото на Кристабел Ламот до Рандолф Аш беше прочетено на глас на светлината на свещите в една хотелска стая пред събралата се необичайна дружина отчаяни търсачи и ловци, а навън виещият вятър препускаше по възвишенията и стъклата на прозорците потракваха от дребните песъчинки, които смиташе по пътя си.

Скъпи мой, скъпи мой…

Казаха ми, че си много болен. Не е хубаво да нарушавам покоя ти с ненавременни спомени в такъв момент, но в края на краищата установих, че трябва да ти кажа нещо. Ще отвърнеш, че трябваше да го направя преди двайсет и осем години — или изобщо да го премълча, и сигурно си прав, ала не можех или не исках да го сторя. И ето че сега мисля непрекъснато за теб, моля се за теб и знам, знам го от толкова години, че не постъпих добре с теб.

Имаш дъщеря, която е добре — омъжи се и роди чудесен син. Изпращам ти снимката й. Както ще видиш, много е красива и ми се ще да вярвам, че прилича и на майка си, и на баща си, макар изобщо да не подозира кои са истинските й родители.

Дотук добре — не беше лесно да се напише, но поне бе просто. Ала как се стигна дотам? След подобна истина ти дължа някакво обяснение, дължа го на себе си може би, защото съгреших пред теб… макар и по причини, които…

Историята е низ от обективни факти, но и още нещо — страст и колорит, които й придават хората. Ще ти разкажа, ако не друго, фактите.

Когато се разделихме, вече знаех, макар да нямах сигурни доказателства, какви ще са последиците, както и стана. В онзи последен черен ден се съгласихме, че всеки ще продължи по пътя си, че ще се разделим завинаги, без да поглеждаме през рамо. Зарекох се да спазя моята част от уговорката — от гордост и заради теб, каквото и да стане. Затова се погрижих и уредих нещата, няма да повярваш в какви тънки сметки и кроежи се забърках, и намерих място, където да отида (знам, че впоследствие и ти си го открил) и където само аз щях да нося отговорност за съдбата ни, моята и на дъщеря ни. Посъветвах се с единствения човек, който можеше да ми помогне — сестра ми Софи, и с нейна помощ уредихме всичко, една лъжа, достойна повече за любовен роман, отколкото за предишния ми спокоен живот, ала неволята изостря ума и калява решимостта ни… Така дъщеря ни се роди в женския манастир в Бретан и беше отнесена в Англия, където сестра ми Софи я прие и я отгледа като свое дете, както се бяхме разбрали. Ще кажа също, че Софи я обичаше и се грижеше за нея, както би го сторила всяка друга жена при подобни обстоятелства — само родната й майка би могла да го стори по-добре… Пускаха я да тича на воля из английските поля и се омъжи за един свой братовчед в Норфък (който в действителност не й е никакъв братовчед, разбира се), и сега е напета съпруга на ескуайър.

Не след дълго аз също се преместих тук, след като двамата се видяхме за последен път, както се оказа, на сеанса на госпожа Лийс, където дойде изпълнен с такава ярост, с такъв гняв… и аз изпитвах същото, защото успя да разкъсаш превръзките на душевните ми рани, и реших, както често ни се струва на нас, жените, че с чиста съвест мога да ти причиня малко страдание, защото по-голямото страдание на този свят остава за нас и ние го понасяме. Когато ти казах, че си ме превърнал в убийца, си мислех за горката Бланш, чийто ужасен край до ден днешен ме измъчва. Ала видях, че възприе думите ми като упрека на Гретхен към Фауст. И си казах със студена дребнава злоба, защото бях СТРАШНО БОЛНА телом и духом: „Нека живее с тази мисъл, щом толкова слабо ме познава, и да няма мира!“ Родилките надават страшни вопли срещу причинителя на своето нещастие — защото така го възприемат, — за когото пристъпът на мимолетна страст не оставя трайна следа, вечно напомняне, чудовищна катастрофа за тялото или душата. Така мислех тогава. Сега съм по-спокойна. Остарях.

Ах, скъпи мой, седя тук като стара вещица в кула и пиша стихове с великодушното позволение на зет ми, този грубиянин, увиснала на врата на сестра ми и доброто й (материално) положение — и през ум не ми беше минавало подобно нещо! И ти пиша, сякаш беше вчера, за онзи страшен бяс, който се впиваше като нажежено желязо в гърдите ми, за озлоблението и любовта ми (към теб и сладката ми Мая… и Бланш). Ала отдавна не е вчера и ти си много болен. Желая ти да оздравееш, Рандолф, и ти изпращам своята благословия — с молба за твоята благословия и за прошка, ако изобщо е възможно. Защото знаех, познавах щедрото ти сърце и знаех със сигурност, че щеше да се погрижиш за нас, за мен и за Мая, но ме измъчваше таен страх — ето че най-накрая всичко ще се излее, но няма по-добър лек от истината, нали? Разбираш ли, беше ме страх, че ще поискаш да я вземеш, че двамата с жена ти ще ми я вземете, за да я отгледате като свое дете, а тя си беше моя, бях я износила и не можех да я пусна. Затова я скрих от теб — и те скрих от нея, защото тя щеше да те обича, в живота й завинаги има кътче, запазено за теб. Какво, какво направих?

Тук мога да спра, можех да спра още преди няколко реда и надлежно да поискам прошка. Ще предам това в запечатан плик на жена ти, която може да го прочете или да постъпи с писмото ми, както намери за добре. Оставям се в ръцете й. Ала е така опасно сладко най-сетне да проговоря след толкова години! Осланям се на нея и на твоята добронамереност. В известен смисъл това е моят завет. Приятелите в живота ми се броят на пръсти, а от тях вярвах изцяло само на двама души — на Бланш и на теб; безкрайно ви обичах, но тя избра ужасна смърт, изпълнена с омраза и към двама ни. Сега на стари години съжалявам най-много не за онези кратки и болезнено сладки страстни дни — подобна страст изглежда почти ничия, защото всяка страст се спуска по едно и също русло към същия завършек, или поне така ми се струва, откакто остарях; съжалявам най-много, щях да кажа, ако не се впусках в такива многословни отклонения, за старите ни писма, в които говорехме за поезия и за други неща, съжалявам за доверието, за съмишленика и сродната душа, която разпознавахме един в друг. Питам се дали прочете някой от плачевно малобройните екземпляри на „Приказната Мелюзина“, които успяха да се продадат? Дали си казваш: „Едно време я познавах.“? Дали с пълно основание си мислиш: „Без мен тази приказка нямаше да бъде разказана.“? На теб дължа и двете — и „Мелюзина“, и Мая, без да си платя дълга. (Струва ми се, че тя все пак няма да умре, моята „Мелюзина“, и някой разсъдлив читател ще я спаси?)

От 30 години живея като Мелюзина. Как иначе да се изразя? Блъскам крила в бойниците на тази крепост и вятърът ехти от виковете ми, от нуждата да виждам рожбата си, да я засищам, да я утешавам… а тя не ме познава. Беше щастлива душа, слънчево създание, непресторена в своята привързаност и приказно пряма по природа. Дълбоко обичаше осиновителите си, дори сър Джордж, в чиито кравешки жили няма и капка нейна кръв — дори той беше омагьосан от хубостта и благия й нрав, от което спечелихме и двете.

Мен не ме обича. На кого друг мога да го кажа освен на теб? Вижда в мен магьосница, стара мома от страшна приказка, която я дебне с изцъклен поглед и само чака да убоде нежното си пръстче, за да я потопи в грубия сън на възрастните и техните истини. Очите ми може да са изцъклени от сълзи, но тя не забелязва. Не, трябва да продължа — изпитва някакъв страх от мен, направо отвращение, защото основателно разбира, че загрижеността ми за нея е прекалена, но тълкува като противоестествено най-естественото нещо.

Сигурно ще си помислиш — ако след потреса от онова, което си наложих да ти кажа, изобщо са ти останали сили да се тревожиш или да мислиш за отеснелия ми свят, че романистка като мен (или истински драматург като теб) не би успяла да опази подобна тайна почти 30 години (представяш ли си, Рандолф, 30 години!), без да предизвика някакъв обрат, някаква развръзка, таен намек или явна сцена, в която всичко да се разкрие. Ала ако беше тук, щеше да разбереш защо не смея. Заради нея, защото е толкова щастлива! И заради мен самата, защото ме плаши мисълта за ужасения й бистър поглед. Какво ще стане, ако й кажа и тя с погнуса се отдръпне? Освен това се заклех пред Софи, която постави това условие за добротата си — постъпката ми да бъде абсолютна и необратима, а без доброто отношение на Софи тя нямаше да има дом, опора…

Смееше се и играеше като пъргавия елф на Колридж, който „сам си пее и танцува“ — помниш ли писмата ни за „Кристабел“? Книгите изобщо не я вълнуват. Пишех й къси приказки с печатни букви, подвързвах ги и й ги давах, а тя със сладка усмивка ми благодареше и ги прибираше в стаята си. Нито веднъж: не я видях да ги чете за удоволствие. Обичаше да язди, да стреля с лък, да играе момчешки игри с така наречените си братя и накрая се омъжи за някакъв братовчед, който беше дошъл на гости и с когото са се въргаляли в сеното, когато е била на пет години и едва се е държала на краката си. Исках да има безоблачен живот и го получи, но в него няма нищо мое, животът й няма нищо общо с мен, аз съм неомъжената леля, която не обича.

В известен смисъл това е моето наказание, защото я скрих от теб.

Помниш ли гатанката за яйцето в едно от писмата ми? Като образ на моята самота и самообладание, които ти заплашваше, независимо дали го искаш, или не? И които унищожи, скъпи мой, макар и с най-добри намерения — сега го вярвам и го знам. Питам се, ако бях останала в затворения си замък, зад отбранителните ровове и укрепления, щях ли да стана голям поет — като теб? Питам се дали духът ми беше сгълчан от твоя както Цезар от Антоний, или израснах от твоето великодушие, каквито бяха твоите намерения? Всичко това се смесва и се преплита; двамата се обичахме — обичахме се заради себе си, макар накрая да излиза, че е било заради Мая (която не харесва „необичайното си име“ и предпочита баналното Мей, което й отива).

Толкова дълго изпитвах гняв — към теб, към Бланш, към мен самата, най-голямата несретница. А сега, накрая, „с утихнал ум и изтощена страст“, отново мисля за теб само с най-чиста обич. Напоследък чета „Самсон борецът“ и попаднах на описанието на дракона — винаги съм смятала, че това е истинската ти същност, както аз бях „безпомощна домашна птица“.

Горещата му сила се пробужда

под пепелта, избухва в пламък

и както вечер огнен дракон

напада курника със спящи

на пречките една до друга

безпомощни домашни птици… ВК

Не е ли прекрасно? Не преживяхме ли това — ти избухна в пламъци и ме подпали? Дали ще оцелеем и ще се въздигнем от пепелта си като феникса на Милтън?

… тази самораждаща се птица,

скрита в арабските гори,

единствена по своя род,

която се самоизгаря и възродена

от пепелната си утроба,

възкръсва и цъфти отново, най-жизнена,

когато за най-отпаднала я мислят,

със смъртно тяло, но с нетленна слава

на вечна птица със безброй животи, ВК

Ако трябва да съм искрена, бих предпочела да бях изживяла живота си сама. Ала тъй като е невъзможно и не е съдено почти никому, благодаря на Бог, че те изпрати — щом ми е писано да срещна дракон, признателна съм, че се случи да си ти.

 

 

Трябва най-сетне да спра. Последно — за внука ти (и мой, колкото и да е странно). Казва се Уолтър и напява стихове за огромно удивление на родителите си, пропити със смрадта на синорите и обора. С моя помощ наизусти немалка част от „Стария моряк“ — декламира с чувство и с блеснали очи пасажа за благославянето на змиите и образа на океана, впил изцъклено око в луната. Момчето е силно и ще живее.

Трябва да свършвам. Ако можеш или искаш, моля те, прати ми знак, че си прочел това. Не смея да питам дали ще ми простиш.

Кристабел Ламот

Настъпи тишина. Мод започна да чете ясно и безизразно с глас като матово стъкло, а накрая едва сдържаше чувствата си.

— Виж ти — възкликна Леонора.

— Знаех си! Знаех си, че е нещо огромно — не се стърпя Кропър.

— Не разбирам — озадачено се обади Хилдебранд.

— За съжаление по това време незаконните деца не са имали право на наследство — обясни Юън. — Иначе, скъпа Мод, всички документи щяха безспорно да ти принадлежат. Подозирах нещо от този род. Викторианските семейства често са отглеждали така извънбрачните деца, скривали са ги в порядъчен дом, за да им дадат добър шанс в живота.

— Сигурно се чувстваш много особено, Мод — каза Блекадър. — Излиза, че си пряка потомка и на двамата. Колко необичайно и подходящо се нарежда всичко, тъкмо ти от самото начало да изследваш мита за собствения си произход, който се оказва самата истина!

Всички се взираха в Мод, която се взираше в снимката.

— Виждала съм я и преди. Имаме същата в семейния албум. Това е прапрабаба ми.

Беатрис Нест се разплака. От очите й бликнаха сълзи. Мод протегна ръка към нея.

— Беатрис…

— Съжалявам, ужасно е глупаво, но само като си помисля… Не може да го е прочел, нали? Написала го е, но никой не го е прочел. Напразно е чакала отговор.

— Познавате Елън — каза Мод. — Защо според вас го е сложила в сандъчето със собствените им любовни писма?

— И с косата им — продължи Леонора. — Както и с косата на Кристабел, русата плитка сигурно е нейна.

— Може би не е знаела как да постъпи — отвърна Беатрис. — Не му е дала писмото, нито го е прочела, това мога да си го представя. Просто го е прибрала.

— За Мод, така излиза — намеси се Блекадър. — Запазила го е за Мод.

Всички отново погледнаха към Мод, която стискаше писмото и с побеляло лице се взираше в снимката.

— Не мога да мисля повече — каза тя. — Трябва да се наспя. Капнала съм от умора. Утре сутрин ще мислим за всичко това. Не знам защо ме потресе толкова. Не съм на себе си. — Тя се обърна към Роланд: — Ще ми помогнеш ли да намерим стая, където да преспим? Всички тези книжа трябва да останат при професор Блекадър, за да ги пази на сигурно място. Бих искала да задържа снимката, ако може — само тази вечер.

* * *

Роланд и Мод седяха на ръба на леглото със завеси с характерните златни лилии на Уилям Морис. На светлината на свещта в масивния сребърен свещник разглеждаха сватбената снимка на Мая. Не се виждаше добре и двамата бяха свели глава един към друг — руса и тъмнокоса, а в косите си все още долавяха наситения мирис на бурята, дъжда, разкопаната пръст и смачканите отнесени листа. Под този слой усещаха различната си човешка топлина.

Мая Бейли безметежно им се усмихваше от снимката. Разчитаха в чертите й писмото на Кристабел и под сребристите звездички и блясъка на зрелостта лицето й им изглеждаше щастливо, уверено, понесло тежкия венец с някаква лекота и изразяващо не драматични чувства, а удоволствие от повода.

— Прилича на Кристабел — каза Мод. — Веднага се забелязва.

— Прилича на теб. И на Рандолф Аш — добави Роланд. — Широкото чело, широката уста. И тук, в края на веждите.

— Значи приличам на Рандолф Хенри Аш.

Роланд докосна лицето й.

— Никога нямаше да го видя. Но е вярно. Същите неща. Ето тук, в края на веждите. В ъгълчето на устата. След като го видях, вече винаги ще го забелязвам.

— Това не ми допада особено. Има нещо неестествено, предопределено. Сякаш ме е обладал демон. Имам чувството, че са ме превзели.

— Всеки се чувства така спрямо предците си. Дори да са били с най-скромен произход — стига да сме имали късмета да ги познаваме.

Нежно и разсеяно я погали по косата.

— Ами сега? — попита Мод.

— Какво сега?

— Какво ще стане сега? С нас двамата?

— Теб те чакат куп юридически проблеми. И тежък редакторски труд. Аз също имам някои планове.

— Мислех си, че можем да издадем писмата заедно?

— Великодушно предложение, но не е необходимо. Ти се оказваш основен персонаж в тази история. Аз самият попаднах случайно в нея, и то защото откраднах писмата. Научих доста неща покрай всичко това.

— Например?

— Нещо от Аш и Вико. За поетичния език. Трябва… добре де, трябва да напиша някои неща.

— Сякаш ми се сърдиш за нещо. Не разбирам защо.

— Не ти се сърдя. Права си, естествено, преди се ядосвах. Защото излъчваш такава сигурност. Литературната теория. Феминизмът. Лекотата, с която се задействат светските ти обноски, когато говориш с Юън — целият този свят, в който се чувстваш в свои води. Аз самият нямам нищо. По-точно нямах нищо. А се привързах към теб. Знам, че мъжката гордост е остаряло понятие и няма значение, но за мен беше важно.

— Чувствам се… — започна Мод и спря.

— Как се чувстваш?

Погледна я. На светлината на свещта лицето й беше като изрязан мрамор. Ледено изрядна, блестящо празна, за кой ли път си каза той.

— Не ти казах нещо. Получих три предложения за работа. В Хонконг, Барселона и Амстердам. Пред мен се отваря целият свят. Нали разбираш, просто няма да съм тук, за да редактираме писмата. Те нямат нищо общо с мен.

— Чувствам се… — повтори Мод и отново млъкна.

— Как? Как се чувстваш?

— Когато изпитвам нещо, започвам да излъчвам студ. Направо се смразявам. Не мога да изразя нищо. Не умея… това с взаимоотношенията. Не го умея.

Цялата трепереше. А заради някаква оптическа илюзия, дължаща се на красивите й черти, лицето й продължаваше да изглежда хладно, даже леко презрително.

— Защо започваш да излъчваш студ? — нежно попита Роланд.

— Неведнъж съм го анализирала. Заради хубавото ми лице, заради външния ми вид. Хората се отнасят с теб като с вещ и искат да те притежават, ако изглеждаш по определен начин. Сякаш не съм жива, а изваяна и…

— Красива.

— Да, защо не. Можеш да се превърнеш в собственост или в кумир. Не го искам, но продължава да се случва.

— Не е задължително.

— Дори ти се отдръпна, когато се запознахме. Вече го очаквам. И го използвам.

— Така е. Но нали не искаш да си сама? Или бъркам? Това ли искаш?

— Чувствам се като нея. Защитавам се и не допускам никого, защото трябва да продължа да работя. Добре разбирам как се е чувствала, това за яйцето, което не бива да се чупи. Самообладанието й, независимостта й. Призлява ми от самата мисъл, че ще го загубя. Разбираш ли?

— И още как.

— Пиша за лиминалността. За прагове, бастиони, крепости.

— Нашествия и взривове.

— Естествено.

— Това не е моето амплоа. Ценя собственото си усамотение.

— Знам. Ти никога няма да замажеш границите.

— Нито да се налагам.

— Не, точно затова…

— … се чувстваш в безопасност с мен.

— Не! Нищо подобно. Обичам те. Бих предпочела да не е така.

— И аз те обичам — каза Роланд. — Голямо неудобство. Особено сега, когато имам бъдеще. Какво да се прави. Сполетя ни най-лошото. Всичко, в което са ни възпитавали да не вярваме. Напълно сме обладани, ден и нощ. Достатъчно е да те погледна — и ми изглеждаш жива, а всичко останало бледнее. Такива ми ти работи.

— Ледено изрядна, блестящо празна.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— Всички си го мислят. Фъргюс мислеше така. И продължава.

— Фъргюс е канибал. Не мога да ти предложа много, но мога да ти предложа да бъдеш себе си, мога да…

— Къде? В Хонконг, Барселона и Амстердам?

— Естествено, ако съм там. Поне няма да застрашавам независимостта ти.

— А можеш да останеш тук и да ме обичаш — отвърна Мод. — Любовта е толкова ужасна! Пълна скръб.

— Може да бъде и доста находчива — усмихна се Роланд. — Може да измислим начин, нещо модерно. Амстердам не е толкова далеч.

Допряха студените си ръце.

— Хайде да си лягаме — каза Роланд. — Все ще измислим нещо.

— От това също ме е страх.

— Ама и ти си една страхливка! Не се бой, Мод, ще се погрижа за теб.

Съблякоха непривичните пъстри дрехи, които им беше заел Кропър, шмугнаха се голи под завесите в дълбините на пухеното легло и духнаха свещта. След което извънредно бавно, с безброй нежни отлагания, деликатни отклонения и вариации на завоалирано настъпление Роланд най-сетне, ако искаме да използваме един отдавна излязъл от употреба израз, проникна и облада цялата й студена белота, която се стопли от тялото му, и сякаш всякакви граници се стопиха, а призори, някъде много отдалеч, чу ясния й ликуващ вик без никакви задръжки, без капка свян, само тържествуващо удоволствие.

На сутринта целият свят миришеше на нещо ново, необикновено. Навсякъде се лееше ароматът на деня след буря, зеленият мирис на разкъсани листа и капеща смола, на смачкана дървесина и локвички дървесен сок, стипчива миризма, която с нещо напомняше отхапани ябълки. Миришеше на смърт и разруха — свежа миризма, пълна с живот и надежда.