Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
aisle(2015)
Корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: А. С. Байът

Заглавие: Обладаване

Преводач: Димана Илиева; Ангел Игов; Валентин Кръстев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Агата-А

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Мултипринт ООД

Редактор: Ангел Игов

Художник: Данте Габриел Росети

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-540-100-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/233

История

  1. —Добавяне

24

Мод седеше на бюрото си в Линкън и преписваше един полезен пасаж от Фройд за доклада си, посветен на метафората:

Само в състояние на пълна влюбеност основната сума на либидото се пренася върху обекта, обектът в известна степен се поставя на мястото на Аза.[1]

След което продължи: „Разбира се, азът, то и свръхазът, даже самото либидо са метафорични хипостаси на онова, което трябва да се разглежда като…“.

Задраска „разглежда“ и написа „което би могло да се преживява като“.

И двата глагола бяха метафори. Накрая написа: „онова, което би могло да се тълкува като събития в неразчленимата маса на преживяването“.

„Масата“ беше метафора. Вече два пъти беше използвала „преживяване“ и думата стоеше ужасно грозно. Може би „събитие“ също беше метафора.

Болезнено усещаше присъствието на Роланд, който седеше на пода зад нея с бял хавлиен халат, опрял гръб на белия диван, на който беше спал при първото си гостуване в Линкън и където спеше сега. С въображаеми пръсти разроши меката му черна коса, паднала като перушина над челото му. Бръчката на веждите му се вряза между очите й. Роланд чувстваше, че е останал без работа, а тя усещаше чувствата му. Роланд чувстваше, че се скатава.

Ако излезеше, стаята щеше да изглежда сива и празна.

Ако не излезеше, как щеше да успее да се съсредоточи?

 

 

Беше октомври и за Мод учебната година беше започнала. Роланд не се беше върнал при Блекадър. Не се бе връщал и в апартамента, с едно изключение, след като с многобройните си телефонни обаждания не успя да вдигне Вал и отиде да провери дали е жива. До празна бутилка от мляко завари бележка с големи букви: НЯМА МЕ ЗА НЯКОЛКО ДНИ.

Съставяше списъци с думи. Списъци с думи, които не се поместваха в стройните изречения на литературната критика или теория. Хранеше надежда — дори нещо повече, предчувствие за неизбежност, — че ще пропише поезия, но засега беше стигнал само до списъците с думи. Те го обсебваха и бяха отчайващо важни. Не знаеше дали Мод разбира и съзира колко са важни, или ги смята за поредната глупост. Болезнено усещаше присъствието на Мод. Можеше да усети чувството й, че той чувства, че е останал без работа и се скатава.

Написа на листа: кръв, глина, теракота, карамфил.

След малко: блондинка, горяща къпина, разпръсване.

Добави и пояснение: „разпръсване като при Джон Дън, «разпръснат блясък»[2], няма нищо общо с разпръсващ конус“.

Написа върху листа: анемония, корал, въглен, косъм, коса, нокът, нокти, козина, сова, слюда, скарабей.

Отхвърли дървен, връх, брънка и други двусмислени думи, а също петно и пустота, въпреки че всички тези пестеливи думи (поредното прилагателно, за което се колебаеше) напираха в съзнанието му. Не беше сигурен за мястото на глаголите в този примитивен език: напирам, напираш, напира, напря, напрял.

Стрела, клонка (в никакъв случай клон, нито корен), изгнило листо, вода, небе.

Езиковият ни запас е съставен от пресичащи се примки и кръгове. Определят ни границите, които избираме да пресечем или на които решаваме да се подчиним.

 

 

— Ще изляза, за да можеш да мислиш.

— Няма нужда.

— По-добре да изляза. Трябва ли да се купи нещо?

— Не, погрижила съм се за всичко.

— Мога да се хвана на работа в някой бар или в болница, нещо такова.

— Не бързай, трябва ти време да помислиш.

— Няма много време.

— Времето е толкова, колкото си го направим.

— Имам чувството, че се скатавам.

— Знам. Нещата ще се променят.

— Не съм толкова сигурен.

Телефонът иззвъня.

— Д-р Бейли ли е на телефона?

— Да.

— Дали Роланд Мичъл също е с вас?

— За теб е.

— Кой е?

— Някакъв образован младеж. Извинете, кой се обажда?

— Не ме познавате. Казвам се Юън Макинтайър и съм адвокат. Исках да говоря с вас, а не с Роланд, макар че и той е добре дошъл, разбира се. Имам и на него да казвам някои работи. Интересният повод, заради който ви търся обаче, е свързан лично с вас.

Мод затисна с ръка слушалката и предаде разговора на Роланд.

— Какво ще кажете да вечеряме заедно в „Белия елен“? Довечера към седем и половина?

— Най-добре да отидем — каза Роланд.

— С удоволствие, много ви благодаря — отвърна Мод.

— Удоволствието може да се окаже преувеличено — въздъхна Роланд.

* * *

Двамата влязоха в бара на „Белия елен“ с тревожно предчувствие. За пръв път се появяваха на обществено място като двойка, ако изобщо можеше да се нарече така. Тоалетът на Мод беше в зюмбюленосиньо, лъчистата й коса беше изрядно прибрана. Роланд я гледаше с любов и отчаяние. Нямаше нищо на този свят освен Мод — нямаше дом, нямаше работа, нямаше бъдеще, и заради всички тези отрицания знаеше, че Мод няма да може още дълго да го възприема сериозно или да желае присъствието му.

Очакваха ги трима души — Юън Макинтайър в тъмносив костюм със златиста риза, Вал, грейнала в лъскав кремав костюм с теменужена риза, и още един младеж с костюм от туид и бухнала коса около олисялото теме, когото Юън представи с думите:

— Тоби Бинг. Двамата имаме обща собственост, притежаваме по един крак от кон. Тоби е адвокат.

— Знам, адвокатът на сър Джордж — каза Мод.

— Не затова сме го поканили. Поне не съвсем.

Роланд се взираше във Вал, светнала с блясъка на наистина скъпи и добре ушити дрехи и с още по-същественото, безпогрешно доловимо самодоволно сияние, което носи сексуалното щастие. Беше с нова прическа — къса, мека и добре оформена, така че косата й литваше и се прибираше с всяко движение, гладка до съвършенство. Чорапите, обувките на висок ток, подчертаните рамене, изписаните устни — цялата беше хармонично и красиво излята в приглушени виолетови тонове с копринените оттенъци на гургулица.

— Изглеждаш щастлива, Вал — каза Роланд, без да се замисля.

— Реших, че наистина мога да бъда щастлива.

— Търсих те по телефона, скъсах се да звъня. Исках да видя дали си добре.

— Няма защо. Щом ти можеш да изчезнеш, реших и аз да направя същото.

— Радвам се.

— Ще се омъжа за Юън.

— Радвам се.

— Не прекалено, надявам се?

— Не, разбира се. Просто изглеждаш толкова…

— И ти. Щастлив ли си?

— За някои неща. За други е пълен кошмар.

— Наемът е платен до първата седмица на октомври. Остават още няколко дни.

— Не за този кошмар говоря.

— На Юън му хрумнаха някои неща за истинския кошмар. За Рандолф и Кристабел.

* * *

Настаниха се на маса в ъгъла с розова покривка и колосани розови салфетки в голям салон с блеснали кристални полилеи и дървена ламперия. В средата бяха аранжирани есенни цветя — пепеляворозови димитровчета, морави хризантеми и няколко фрезии. Юън поръча шампанско и единодушно се спряха на пушена сьомга, фазан с гарнитура, сирене „Стилтън“ и лимоново суфле. Според Роланд фазанът беше жилав. Хлебният сос му напомни за коледната кулинария на майка му. Съвсем по английски разговаряха за времето, а около масата, също съвсем по английски, се разливаха тънки струи сексуална тревожност. Роланд виждаше как Вал измерва с поглед Мод и я определя като студена красавица; виждаше също как Мод изучава Вал и го поставя на везните редом с нея, но нямаше представа каква е присъдата й. Виждаше също как и двете откликват на приятелското и възторжено отношение на Юън. Той успяваше да разсмее всички и Вал грейваше от гордост и щастие, а Мод с усмивка се отпусна. Поднесоха добро бургундско и всички се разсмяха още по-свободно. Оказа се, че Мод и Тоби Бинг имат общи приятели от детинство. Юън и Мод разговаряха за лов. Роланд се чувстваше като наблюдател, изпаднал в периферията. Попита Тоби Бинг как е Джоан Бейли, и разбра, че доста дълго е била в болница, но вече са я изписали.

— Мортимър Кропър е успял да внуши на сър Джордж, че с парите от писмата, или поне ако продаде кореспонденцията на Кропър, ще може да ремонтира Сийл Корт и да осигури на лейди Бейли последната дума на техниката.

— Е, поне някой да спечели от цялата работа — отвърна Роланд.

Юън се наведе през масата:

— Точно това искахме да обсъдим. Ясно е, че някой ще спечели, но кой? — попита той и се обърна към Мод: — Кой притежава правата върху произведенията на Ламот?

— Ние, по-точно семейството ми. Така смятаме. Книжата й се намират в Ресурсния център за женски изследвания в Линкън, където работя. Там са ръкописите на „Мелюзина“ и „Град Ис“, двата сборника с приказки и куп стихотворения на хвърчащи листове. Нямаме много писма, откупихме дневника на Бланш Глоувър на търг в „Сотби“ малко под сурдинка, защото никой не осъзнаваше значението му. Още никой не дава големи пари за женски изследвания. Естествено, правата върху произведенията изтичат петдесет години след публикуването им, навсякъде е така.

— Не ви ли е хрумвало, че може да притежавате правата върху частта от кореспонденцията с писмата на Кристабел?

— Хрумна ми, но не вярвам да е така. Не смятам, че е оставила завещание или нещо от този род. След смъртта на Кристабел през 1890 г. сестра й София е изпратила всички книжа на дъщеря си Мей, моята прапрабаба, която по това време е била на около трийсет години, защото прадядо ми е роден през 1880 г., а Мей се е омъжила през 1878 г. Обстоятелствата са били доста напрегнати, защото тогавашният сър Джордж не одобрявал брака между първи братовчеди. Двете семейства никак не се разбирали. Затова София изпратила книжата със специално писмо, не го помня точно, но гласи приблизително следното: „Скъпа Мей, пиша ти с много печална вест — снощи внезапно почина скъпата ми сестра Кристабел. Неведнъж е изразявала желание книжата и стиховете й да останат при теб. Ти си единствената ми дъщеря, а тя твърдо вярваше, че е важно нещата в семейството да се предават по женска линия. Затова ти изпращам всичко, което успях да намеря — не знам каква стойност имат и дали биха предизвикали траен интерес, но се надявам, че ще ги пазиш добре, защото най-малкото тя самата смяташе така, а и други авторитетни хора са го казвали, че е далеч по-добра поетеса, отколкото за момента я признават“. Казва също, че присъствието й би било голяма утеха, ако Мей успее да отиде за погребението, но знаела, че прапрабаба ми имала трудности около раждането на последното си дете и все още била силно притеснена. Нямаме сведения за подобно пътуване. Запазила е нещата на Кристабел, но няма сведения да е проявявала интерес към тях.

— Явно са чакали вас — вметна Юън.

— Така излиза. Що се отнася до собствеността обаче, нищо чудно да се окаже, че дори онова, което притежавам, всъщност е собственост на сър Джордж, ако Кристабел е починала, без да остави завещание. Не си представям Кропър и компания да уважат евентуалните ми морални права.

— И аз така си помислих — каза Юън, — затова помолих Вал да ми разкаже каквото знае…

— … което не беше много… — обади се Вал.

— … за Кропър и компания. Оказа се достатъчно. Така че помолих добрия ми приятел Тоби да прерови чекмеджетата със старите завещания, които се пазят в кантората му. Всичко това го притеснява, нали е семейният адвокат на сър Джордж. Истината е, че Тоби е дотук. Само че попадна на нещо, което и той, и ние смятаме, че трябва да видите, пък после ще решим — естествено, вие ще решите, но се надявам, че ще се съгласите да ви представлявам, — ще трябва много внимателно да обмислим как да подходим. Така или иначе, професионалното ми становище е ясно — няма никакво съмнение чия собственост са писмата. Донесъл съм ви ксерокопие. Бог да благослови копирната машина. Проверих автентичността на подписа в изследователския ви център, докато ви нямаше. Какво ще кажете?

Мод взе листа.

Продиктувано на сестра ми, София Бейли, на 1 май 1890 г., тъй като съм твърде слаба, за да пиша четливо. Желая София да наследи парите ми, мебелите и порцелана. Ако Джейн Самърс от Ричмънд е жива, да получи 60 лири и нещо за спомен от мен. Всичките ми книжа и книги, както и авторските ми права, да се предадат на Мая Томазина Бейли с надеждата, че когато узрее моментът, може да прояви интерес към поезията. Подписано от Кристабел Ламот в присъствието на Люси Тък, камериерка, и Уилям Марчмънт, градинар.

— Било е сгънато заедно с някакви сметки на София — обясни Юън. — От тях става ясно, че е издирила Джейн Самърс и й е платила завещаната сума. А завещанието е останало при сметките. Сигурно е смятала, че е свършила всичко необходимо — изпълнила е желанието на сестра си и с чиста съвест е прибрала листа.

— Това означава ли, че писмата са мои? — попита Мод.

— Авторското право върху непубликувани писма принадлежи на автора им. Самите писма са собственост на получателя, освен ако не са били върнати, както всъщност е станало.

— Искате да кажете, че писмата, които му е изпратила, са били върнати?

— Именно. Ако не бъркам, поне Тоби твърди така, в едно от писмата си той казва, че връща всички писма и ги предава в ръцете й.

— Тоест, ако сте прав, цялата кореспонденция е моя собственост, както и авторските права върху писмата.

— Именно. Макар и не безусловно. Може да бъде оспорено. Сър Джордж може да оспорва, вероятно дори е длъжен да го направи. Документът не е същинско завещание, не е вписан в регистрите в „Съмърсет Хаус“ и е пълен с пукнатини и пробойни, които направо плачат да бъдат оспорени. Според мен обаче би трябвало да успеете да докажете правата си върху цялата кореспонденция — и за нейните писма, и за неговите. Проблемът е какъв ход да предприемем, без да натопим Тоби, чието положение от етична гледна точка е доста рисковано. Как може документът да излезе на бял свят, без да го замесваме?

— Ако сър Джордж реши да оспорва, всичко може да отиде за съдебни такси — прекъсна го Тоби.

— Като в „Студения дом“ — възкликна Вал.

— Именно — съгласи се Юън. — Но той може да се навие на споразумение. На първо време трябва да измислим как документът да излезе на бял свят, без Тоби умишлено да го е намерил. Може да скалъпя някоя история, за да го изкараме жертва, например как съм го придумал да ми покаже някои документи заради някакъв измислен повод, а после съм го изненадал.

— Като пират — с обожание промълви Вал.

— Ако разрешите да ви представлявам…

— Няма да забогатеете от това — отвърна Мод. — Ако писмата наистина са моя собственост, ще ги предам в Женския ресурсен център.

— Разбирам ви много добре. Не го правя за пари. А заради драматичното напрежение, от любопитство, ако щете, нали разбирате? Въпреки това смятам, че си струва да обмислите и вариант, при който може да се наложи да продадете писмата — не на Кропър, а на Британската библиотека или на друг приемлив за вас купувач, за да се откупи съгласието на сър Джордж.

— Лейди Бейли се държа много мило с нас. Инвалидна количка определено ще й помогне — обади се Роланд.

— От самото си създаване Женският ресурсен център получава позорно, да не кажа нищожно финансиране — наежи се Мод.

— Ако писмата се пазят в Британската библиотека, можете да получите микрофилми. Ще има и финансиране, ще стигне и за инвалидна количка.

— Ако са в Ресурсния център, самите писма ще привлекат финансиране.

— Мод…

— Джордж Бейли се държа извънредно неприятно с мен, както и с Леонора.

— Защото обича жена си — отвърна Роланд. — И горите си.

— Така е — потвърди Тоби Бинг.

— Струва ми се преждевременно — намеси се Вал — да се караме за нещо, което още не е станало наше, имам предвид ваше. Струва ми се, че трябва да отмятаме нещата едно по едно. И да вдигнем наздравица за Юън, който измисли всичко това, а после да обсъждаме следващия си ход.

— Въртят ми се още няколко идеи, но трябва още да помисля и да проуча нещата — завърши Юън.

* * *

— Смяташ, че излишно се лакомя — каза Мод, когато се прибраха.

— Нищо подобно. Откъде накъде?

— Усещам, че не одобряваш.

— Не е така. Какво право имам да не одобрявам?

— Значи съм права. Не одобряваш. Да кажа ли на Юън да не ме търси повече?

— Твоя воля.

— Роланд…

— Всичко това почти не ме засяга.

Точно в това беше проблемът. Чувстваше се маргинален. Маргинален спрямо семейството й, спрямо феминизма й, спрямо лекотата, с която тя общуваше с хора от своята класа. Бяха се нанизали безброй кръгове, а той попадаше извън всеки от тях. Беше започнал това разследване — все едно как ще се нарече — и беше загубил всичко, предавайки в ръцете на Мод материалите, с които тя самата неимоверно щеше да подобри съдбата си — работа, бъдеще, Кристабел, пари… мразеше да не може да си плати вечерята. Мразеше да живее на гърба на Мод.

— Не може да се скараме сега — каза Мод, — след всичко, което…

Канеше се да отговори, че не се карат, когато телефонът иззвъня.

Чу се извънредно развълнуван и разтреперан женски глас.

— Бих искала да говоря с д-р Бейли.

— На телефона.

— Чудесно. Да, чудесно. Боже! Толкова мислих дали да ви се обадя, може да решите, че съм ненормална… или просто злобна, или нагла, не знам, само за вас успях да се сетя, затова седнах и цяла вечер мислих, щеше да ми се пръсне главата, едва сега виждам колко късно е станало, как може да се звъни по това време, явно напълно съм изгубила представа за времето, може би е по-добре да ви се обадя утре, сигурно ще е по-добре, но може да се окаже твърде късно, е, надали утре, естествено, но до броени дни, ако съм права, само че ми се стори, че наистина проявявате загриженост, нали разбирате, стори ми се, че ви вълнува…

— Моля ви, кой се обажда?

— Боже, наистина! Така е, като никога не звъня по телефона. Изпитвам ужас от телефони. Беатрис Нест се обажда. От името на Елън Аш. Не, не от нейно име, естествено, въпреки че така го чувствам, чувствам, че заради нея съм…

— Какво се е случило, д-р Нест?

— Извинете. Ще се опитам да се успокоя и да говоря разбрано. Търсих ви по-рано, д-р Бейли, но никой не се обади. Този път изобщо не очаквах да вдигнете, затова така се стреснах, така е, сварихте ме неподготвена.

— Разбирам.

— Обаждам се заради Мортимър Кропър. Дойде при мен, не тук, естествено, сега съм си вкъщи в Мортлейк, но дойде в кабинета ми в музея, даже идва няколко пъти и всеки път чете точно определени части от дневника…

— За посещението на Бланш Глоувър?

— Не, за погребението на Рандолф Аш. А днес доведе и младия Хилдебранд Аш — е, той вече не е толкова млад, даже си е направо стар и страшно е напълнял, но при всяко положение е по-млад от лорд Аш, разбира се… Може би не знаете, но Хилдебранд Аш ще наследи стария лорд, ако умре, тоест когато умре, а той никак не е добре, така казва Джеймс Блекадър, и определено не отговаря на писма, не че ги пиша толкова често, на практика няма никаква нужда, но когато му пиша, не отговаря.

— Извинете, д-р Нест…

— Да, права сте. Сигурна ли сте, че не предпочитате да се обадя утре сутрин?

— Не. Искам да кажа да, сигурна съм. Изгарям от любопитство.

— Подочух какво си говорят. Явно смятаха, че не съм в стаята. Д-р Бейли, абсолютно съм сигурна, че професор Кропър възнамерява да смути вечния покой на Аш и жена му, тоест буквално да изрови останките. Двамата с Хилдебранд Аш ще отворят гроба в Ходършол. Иска да разбере какво има в сандъчето.

— Какво сандъче? — попита Мод.

С хиляди заобикалки Беатрис Нест задъхано обясни какво сандъче:

— От години разправя, че трябва да го изровят. Лорд Аш не иска и да чуе, освен това за отварянето на гроб е необходимо разрешение от епископа, а той никога няма да му го даде, но професорът разправя, че Хилдебранд Аш има морално право да вземе сандъчето, както и той самият има такова право заради всичко, което е направил за Рандолф Аш. С ушите си го чух, каза: „Защо не постъпим като крадците, които откраднаха «Импресия» на Моне — да вземем сандъчето, пък после да мислим убедителни обяснения за онова, което ще намерим?“. С ушите си го чух!

— Говорихте ли с професор Блекадър?

— Не.

— Не смятате ли, че трябва да говорите с него?

— Професор Блекадър не ме харесва. Той никого не харесва, но мен направо не ме понася. Може да реши, че съм ненормална, даже може да каже, че аз съм виновна за ужасния план на Кропър — и той мрази Кропър. Мисля, че изобщо няма да ме изслуша. До гуша ми дойде от дребни унижения. Вие разговаряхте с мен съвсем разумно, разбрахте Елън Аш, ще разберете и какво трябва да се направи, за да го спрем. Заради нея. Сигурно щях да се опитам да кажа на Роланд Мичъл, но е изчезнал вдън земя. Какво трябва да направя според вас? Какво може да се направи?

— Роланд е тук, д-р Нест. Може би трябва да дойдем в Лондон. Не можем да се обадим в полицията…

— Какво ще им кажем, за Бога?

— Именно. Познавате ли викария в църквата, където са погребани?

— Господин Дракс. Не обича учени, нито студенти. Имам чувството, че не обича и Рандолф Аш.

— Всеки в тази история е голям кибритлия.

— А самият Аш е бил толкова великодушен човек — въздъхна Беатрис, без да я опровергава.

— Да се надяваме, че ще изпъди Мортимър Кропър. Може би трябва да отидем да говорим с него?

— Не знам. Не знам какво да правя.

— Трябва да се посъветвам. Утре ще ви се обадя.

— Моля ви, побързайте, д-р Бейли.

* * *

Мод се развълнува. Каза на Роланд, че трябва да отидат в Лондон, и предложи да се посъветват с Юън Макинтайър как да осуетят евентуалните ходове на Кропър. Роланд отвърна, че планът е добър, защото в известен смисъл наистина беше така, но това още повече засили собственото му чувство на нереалност и изолация. Нощем лежеше буден, сам в бялото легло, разяждан от тревога. Тайната беше изчезнала. Двамата с Мод изпитваха порив да запазят в тайна „проучванията“ си и докато беше така, заедно с тайната мълчаливо общуваха помежду си. След като всичко излезе наяве в обикновената светлина на ежедневието, тайната някак посърна — както от развълнуваното любопитство на Юън и Тоби, така и от палещата страст и ярост на Кропър и Блекадър. Чарът и въодушевлението на Юън не само бяха изтрили негодуванието и обидата от лицето на Вал, но и бяха заразили дори Мод с някакво ведро безразсъдство. Въобразяваше си, че тя говори по-свободно с Юън и Тоби, отколкото и в най-откровения разговор с него. Въобразяваше си, че Вал с удоволствие се готви да поеме преследването. Припомняше си първите си впечатления от Мод — властна, арогантна, критична. Някога беше лежала в обятията на Фъргюс. Собствените им странни мълчаливи игри бяха плод на случайност, на кратка изкуствено създадена самота, на потайност. Нямаше как да оцелеят на ярка светлина. Дори не знаеше дали наистина го иска. Търсеше собствената си първична мисъл и си казваше, че преди да се появи Мод, имаше Рандолф Аш и думите му, а сега дори това — най-вече това — се беше променило и му беше отнето.

Не сподели нито дума за това с Мод, а тя сякаш не забелязваше.

* * *

Юън, с когото се посъветваха на следващия ден, също се развълнува. Предложи всички заедно да отидат в Лондон, да говорят с госпожица Нест и да се съберат на военен съвет. Можеха да проследят Кропър и да го хванат на местопрестъплението. В закона се правеше тънка разлика между отварянето на гробове в гробищни паркове и гробища. Ходършол му звучеше като англиканско гробище, значи имаше статут на гробищен парк. Двамата с Вал щяха да тръгнат с поршето и щяха да се срещнат с Роланд и Мод в Лондон. Защо не минат през бърлогата на Юън и оттам да се обадят на д-р Нест? Имаше апартамент в Барбикан, много удобно местенце. Тоби трябваше да остане, за да пази чекмеджетата със завещанията и интересите на сър Джордж.

* * *

— Може да остана при леля ми Летис — каза Мод. — Възрастна госпожа, живее на „Кадогън Скуеър“. Искаш ли да дойдеш и ти?

— Мисля да остана в апартамента в Пътни.

— Да дойда ли с теб?

— Не.

Там не беше за нея, с окаяната басма и миризмата на котки. В апартамента на пластове се стелеха спомени за живота му с Вал, за дисертацията му. Не искаше Мод да влиза там.

— Трябва да помисля за някои неща. За бъдещето. Какво смятам да правя. За апартамента, как да платя наема — или да спра да го плащам. Една нощ насаме няма да ми се отрази зле.

— Наред ли е всичко? — попита Мод.

— Трябва да преосмисля живота си.

— Съжалявам. Наистина може да дойдеш при леля ми.

— Не се тревожи. Искам да остана сам за една нощ.

Бележки

[1] Зигмунд Фройд. Изкуството на психоанализата, превод Жана А. Ценова. София, Евразия, 1994, с. 363 — бел.прев.

[2] Джон Дън. „Ефир и ангели“, превод Кристин Димитрова — бел.ред.