Антония Сюзън Байът
Обладаване (2)

1

Те там са си. Градината, Дървото

и драконът, и плодовете златни,

жената, скрита в сенчестите клони,

потокът и тревистите поляни.

Все там са си. На края на света

сияели в дома на Хесперидите

на вечни клони плодовете златни

и драконът Ледонт със гривест гребен,

със скъпоценни камъни обсипан,

все точел златни нокти и зъби от сребро,

и дремел, и ги вардел цяла вечност,

докато хитрият герой Херакъл

дошъл и го сразил, и ги откраднал. ВК

Рандолф Хенри Аш

Из Градината на Прозерпина, 1861 г.

Книгата беше дебела, черна и прашна. Твърдите й корици се бяха огънали и пропукваха, явно навремето не се бяха отнасяли добре с нея. Гръбчето й го нямаше, или по-скоро се подаваше между страниците като груба лента за отбелязване. Беше увита със зацапана бяла панделка, завързана на спретната фльонга. Библиотекарят я подаде на Роланд Мичъл, който седеше и я очакваше в читалнята на Лондонската библиотека. Бяха я ексхумирали от шкаф №5, където обикновено стоеше заключена между „Приапови палавщини“ и „Гръцката любов“. Беше 10 сутринта един септемврийски ден през 1986 г. Роланд седеше на малката единична масичка, която най-много обичаше — скътана зад четвъртита колона, ала въпреки това с идеален изглед към стенния часовник над камината. През високия слънчев прозорец отдясно се виждаше избуялата зеленина на площад „Сейнт Джеймс“.

Лондонската библиотека беше любимото място на Роланд. Беше позапусната, но цивилизована, едновременно пълна с оживяла история и населена с живи поети и мислители, които можеш да зърнеш приклекнали край надупчените метални дъна на стелажите или увлечени в приятен спор на завоя на стълбището. Тук беше идвал Карлайл, тук между лавиците бе пристъпвала Джордж Елиът. Роланд виждаше черните копринени поли на роклята й, кадифените й шлейфове, влачещи се по пода, притиснати между църковните отци, чуваше как твърдата й стъпка отеква с метален звън сред немските поети. Тук беше идвал и Рандолф Хенри Аш, за да натъпква еластичния си ум и памет с пренебрегвани дреболии от История и Топография, от удачните азбучни съприкосновения между Наука и Разни — сказания, слабоумие и слух, смърт, снабдяване, сатанизъм, самовили и свръхестествени сили, соколарство, стокообмен, семейно стопанство и слуги, сънища. По негово време трудовете по еволюция са били каталогизирани в рубриката Предадамовият човек. Роланд едва наскоро беше открил, че Лондонската библиотека притежава оригинален екземпляр от съчинението на Вико „Новата наука“, принадлежал лично на Аш. Книгите на Аш бяха най-прискърбно разпръснати из Европа и Америка. Най-голямата единична сбирка, далеч надминаваща всички останали, бе, разбира се, колекцията „Станат“ в университета „Робърт Дейл Оуен“ в Ню Мексико, където Мортимър Кропър работеше над своето монументално издание „Пълната кореспонденция на Рандолф Хенри Аш“. В наши дни това не е никакъв проблем, книгите пътуват през етера като светлината и звука. Но все пак бе възможно личният екземпляр на Аш да крие в полетата си бележки, пропуснати даже от неизтощимия Кропър. Роланд търсеше източници, свързани с една творба на Аш — „Градината на Прозерпина“. Пък и имаше някакво удоволствие в това да четеш изреченията, които самият Аш е чел, които е докосвал с пръстите си и по които са пробягвали очите му.

Незабавно ставаше ясно, че книгата е лежала необезпокоявана много дълго, може би откакто я бяха оставили за пръв път да почива в мир. Библиотекарят измъкна карирана кърпа и изтри праха — черен, плътен и упорит викториански прах; прах, съставен от частици пушек и мъгла още от дните преди законодателството за чист въздух. Роланд размота панделката. Книгата се разполови почти като кутия и избълва листове избледняла хартия: синя, кремава, сива, с ръждиви редове, изписани на ръка — кафеникави драскулки от стоманен писец. Роланд потресен разпозна почерка. Изглежда, бяха бележки върху Вико, нахвърляни на гърба на писма и обяви за книги. Библиотекарят отбеляза, че не личи някой да ги е пипал. Ъглите им, които стърчаха от страниците, бяха с цвят на сажди и напомняха ръбовете на траурни картички. Краищата им идеално съвпадаха с положението, в което ги бяха заварили — ръбът на страницата стигаше до ръба на черното петно.

Роланд попита дали е в реда на нещата да проучи и бележките. Представи документите си — беше хоноруван асистент при професор Блекадър, който издаваше „Събраните съчинения“ на Аш от 1951 г. насам. Библиотекарят прелетя на пръсти до телефона — докато го нямаше, от мъртвите листове продължаваше да се носят някакво шумолене и трептене, сякаш освобождаването им ги бе съживило. Там ги беше оставил Аш. Библиотекарят се върна и каза да, всичко щяло да бъде съвсем наред, стига Роланд да работи изключително внимателно, за да не разбърка последователността на вмъкнатите между листовете фрагменти, преди да бъдат заведени и описани. Библиотекарят би се радвал г-н Мичъл да го уведоми, ако направи някакви важни открития.

Към 10,30 всичко най-сетне приключи. През следващия половин час Роланд работеше наслуки — ту прелистваше Вико напред-назад, ту търсеше нещо за Прозерпина, ту четеше бележките на Аш, което не бе особено лесно, тъй като бяха написани на различни езици, и то с почерка, с който Аш обикновено пишеше коментарите си — сведен до дребен, почти печатен шрифт, който не можеше веднага да се оприличи с по-щедрия почерк, с който беше писал поезията и писмата си.

В 11 часа попадна на търсения според него пасаж от Вико. Вико беше издирвал исторически факти в поетическите метафори на мита и легендата; тъкмо такова наслагване на различни парченца представляваше неговата „нова наука“. Неговата Прозерпина беше зърното, зараждането на търговския обмен и общността. В другата Прозерпина, тази на Рандолф Хенри Аш, някои виждаха викторианско отражение на неговите религиозни съмнения, размисъл върху митовете за възкресението. Лорд Литън я беше нарисувал — безумна и сякаш плаваща във въздуха златна фигура в тунел от тъмнина. Блекадър смяташе, че за Рандолф Аш тя е олицетворявала самата История в ранните й митологични времена. (Аш беше написал поема за Гибън, както и друга, посветена на почитаемия Бьоде — историци от сериозно разминаващи се школи. Блекадър беше написал статия за Р. Х. Аш и релативистичната историография.)

Роланд сравни текста на Аш с превода и преписа някои части върху едно картонче. Носеше си две кутии с картончета в доматеночервено и в наситено тревистозелено, със скокливи пластмасови пружини, чийто пукот отекваше в тишината на библиотеката.

Наричали житните класове златни ябълки и това сигурно е било първото злато на света в епоха, непознаваща златото като метал… Така че златните ябълки, които Херакъл пръв донесъл или набрал от Хесперия, трябва да са били всъщност жито; а галският Херкулес, с брънки от такова злато, излизащи от устата му, оковава мъже за ушите — нещо, което по-късно ще открием като мит, свързан с полята и нивите. Оттам Херкулес останал божеството, което се умилостивява за намиране на съкровища, чийто бог пък бил Дис (отъждествяван с Плутон), който на свой ред отвлякъл Персефона (друго име на Церера, или житото) в подземния свят, описан от поетите, според които неговото първо име било Стикс, второто — страната на мъртвите, а третото — дълбока оран… Именно тази златна ябълка Вергилий, безкрайно начетен относно героическата древност, превръща в златната клонка, с която Еней слязъл в Долната земя, или Подземния свят.

Пресъздадената от Рандолф Хенри Аш Прозерпина, „златокожа в мрака“, бе също така „пшениченозлатиста“. И „завързана със златни брънки“, може би бижута или вериги. Роланд написа подредени препратки под няколко основни думи — жито, ябълки, верига, съкровище. Прегъната на страницата от Вико, където беше попаднал на този пасаж, намери сметка за свещи, на гърба на която Аш беше написал: „Индивидът се появява за миг, обединява се с общността на мисълта, видоизменя я и загива, но видът, който не умира, жъне плодовете на неговото ефимерно съществуване“. Роланд преписа и това и започна ново картонче, което изпъстри с въпроси към самия себе си.

„Проверка? Това цитат ли е, или са думи на самия Аш? Прозерпина видът ли е? Съвсем в духа на XIX в. Или тя е индивидът? Кога е оставил всички тези хартийки в книгата? Датировка спрямо «Произходът на видовете» — преди или след? Все едно, не е меродавно — може да се е интересувал от развитието изобщо…“

Беше 11,15 часа. Часовникът тиктакаше, в слънчевата светлина танцуваха прашинки, Роланд размишляваше за изморителната и омайваща нескончаемост на порива към знание. Ето, седи тук и възстановява прочетеното от един отдавна умрял човек, отчитайки времето на своето изследване по часовника на библиотеката и леките присвивания в стомаха си. (В Лондонската библиотека не е разрешено да се внася кафе.) Ще трябва да покаже цялата тази новооткрита съкровищница на Блекадър, който ще посрещне находката едновременно вдъхновен и вкиснат, ала все пак ще се зарадва, че е била заключена на сигурно място в шкаф №5 и не е литнала към университета „Робърт Дейл Оуен“ в град Хармония заедно с толкова много други неща. Не му се искаше да казва на Блекадър. Изпълваше го наслада единствен той да притежава знанията си. Прозерпина се намираше между страница 288 и 289. Под страница 300 имаше два прегънати листа голям формат. Оказаха се две писма, написани с плавния почерк на Аш, в горния ъгъл на всяка страница се четеше адресът му на „Грейт Ръсел Стрийт“, повторена беше и датата — 21 юли. Година нямаше. И двете започваха с „Уважаема госпожо“, и двете свършваха без подпис. Едното бе значително по-кратко от другото.

Уважаема госпожо,

След нашия необикновен разговор не мисля за нищо друго. Не ми се е падал често като поет този дар, а може би изобщо не се дава често на хората, да открия такова отзивчиво съчувствие, ум и проницателност наведнъж. Пиша със силното усещане за необходимостта да продължим нашия интере разговор и без предварителен размисъл и то заради впечатлението, че в действителност и Вие бяхте не по-малко поразена от мен от нашия доста необикновен да Ви попитам дали би било възможно да Ви посетя, може би някой ден идната седмица. Чувствам, зная с някаква сигурност, която не може да се дължи на лудост или недоразумение, че двамата трябва да говорим отново. Зная, че излизате в обществото твърде рядко, затова двойно повече благодаря на късмета си, че милият Краб успя да Ви прилъже да удостоите с присъствието си трапезата му на закуска. Само като си помисля, че сред брътвежите студентски хумор и покрай всички добре скроени анекдоти на Краб, в това число и за бюста, съумяхме да си кажем толкова много, и то значими, неща просто един на друг. Сигурно не е възможно само аз да чувствам

Ето какво гласеше второто:

Уважаема госпожо,

След нашия приятен и неочакван разговор почти не мисля за друго. Дали има начин да го възобновим по-отблизо и разполагайки с повече време? Зная, че излизате в обществото твърде рядко, и затова двойно повече благодаря на късмета си, че милият Краб успя да Ви прилъже да удостоите с присъствието си трапезата му на закуска. Колко много дължа на несекващо доброто му здраве, което му позволява на 82-годишна възраст да се чувства способен и склонен да забавлява поети, студенти, професори по математика и политически мислители тъй рано сутринта и да разказва анекдота за бюста с обичайния си жар, при това без твърде да забавя пристигането на препечените филийки с масло.

Не Ви ли се стори също тъй странно, както и на мен, че двамата тъй незабавно се разбрахме помежду си, и то така добре? Защото двамата се разбрахме необикновено добре, не съм ли прав? Или това може би е рожба на превъзбудения мозък на един донейде пооплют поет на средна възраст, открил, че неговите незачитани, неговите мистериозни, неговите лъжливо очебийни опити за смисъл, които вече е смятал за безсмислици, тъй като, изглежда, не съществуваше човек, способен да ги разбере, в края на краищата все пак са имали един зрящ и заинтригуван читател и съдник? Онова, което казахте за монолога на Александър Селкърк, здравия смисъл, който разчетохте в бълнуванията на моя Джон Бъниан, Вашето разбиране за страстта към Инес де Кастро… ужасяващо възкръснала… ала стига с моите егоистични мрънкания и с тези мои персонажи, които далеч не са, както сама тъй правилно отбелязахте, мои маски. За нищо на света не бих искал да сметнете, че не признавам превъзходството на Вашия собствен изтънчен слух и още по-изтънчен вкус. Убеден съм, че трябва на всяка цена да се заемете с онази тема за феята — ще създадете от нея нещо изключително особено и оригинално. Във връзка с това се чудя дали сте се сещали за Вико и неговата история на примитивните народи — за неговата идея, че древните богове, а по-късно и героите, са персонификация на съдбините и стремленията на хората, израснала в този образ от дълбините на всеобщото съзнание? Тук би могло да се извлече нещо от легендарната вкорененост на Вашата фея из истински замъци и същинската й аграрна реформа — една от най-чудатите страни на нейната история за съвременния ум. Ала отново избързвам; Вие със сигурност сте решили по кой собствен път най-добре да пресъздадете темата, Вие, която сте така мъдра и начетена в своето усамотение.

Не мога да не живея с чувството, макар да е може би само илюзия, причинена от опияняващото биле на разбирането, че и Вие няма как да не споделяте жаждата ми за един по-нататъшен разговор, който би могъл да бъде от взаимна полза и за двама ни, че двамата трябва да се срещнем. Не мога не мисля, че съм греша, когато вярвам, че срещата ни е била важна интересна също и за Вас, колкото и високо да цените своето отшелничество

Зная, че дойдохте единствено за да почетете милия Краб на едно малко неофициално събиране, защото е бил от помощ на Вашия бележит баща и е ценял творчеството му в момент, когато това е означавало много за него. Ала все пак сте излезли, следователно смея да се надявам, че можете да бъдете придумана да разнообразите спокойните си дни с

Сигурен съм, че разбирате

Първоначално Роланд остана дълбоко поразен от тези писания, а после, в качеството си на учен, направо изтръпна. Мисълта му автоматично се зае да изчислява годината и да търси мястото на този неосъществен диалог с неизвестна жена. В писмата не бе посочена година, но трябва да са били писани след публикуването на драматичните поеми на Аш — „Богове, хора и герои“, които бяха излезли на бял свят през 1856 г. и противно на надеждите и може би на очакванията на Аш не бяха намерили топъл прием сред критиците, обявили стиховете му за неразбираеми, вкусовете му — за извратени, а героите му — за хора екстравагантни и неправдоподобни. „Самотните мисли на Александър Селкърк“ бяха една от въпросните поеми — размислите на моряк корабокрушенец на неговия остров. Такава бе и „Милостта на калайджията“, уж отразяваща затворническите размисли на Бъниан за Божията милост. Такова беше и екзалтираното, причудливо любовно обяснение, с което Педро Португалски се е обърнал през 1356 г. към балсамирания труп на убитата си съпруга Инес де Кастро, която се полюшвала до него при пътешествията му — кожестокафява и скелетоподобна, увенчана със златна диадема и дантели, обкичена с тежки нанизи диаманти и перли, а костеливите й ръце били фантастично отрупани с пръстени. Аш обичаше да отвежда героите си до самия предел на лудостта и дори отвъд него, за да съгради системи на вяра и оцеляване от фрагментарните изживявания, които ги съпътстваха. Би било възможно, мислеше си Роланд, точно да се установи въпросната закуска, която сигурно е била плод на последните усилия на Краб Робинсън да осигури стимулиращи разговори за студентите от новия Лондонски университет.

Книжата на Краб Робинсън се пазеха в библиотеката на д-р Уилямс на „Гордън Скуеър“, първоначално предназначена за университетска аула и поддържана от Робинсън като място, където студенти не-семинаристи биха могли да усетят вкуса на академичния университетски живот. Ще бъде, трябва да бъде лесно да се провери в дневника на Робинсън кога Аш е посетил на закуска „Ръсел Скуеър“ №30 заедно с професор по математика, политически мислител (Беджът?) и страняща от светския живот дама, която е познавала, пишела или възнамерявала да пише поезия.

Нямаше никаква представа коя може да е била. Кристина Росети? Надали. Не беше сигурен, че госпожица Росети би одобрила теологията на Аш, още по-малко неговата сексуална психология. Не можеше да идентифицира и споменатата тема за феята, а от това го връхлиташе едно не безизвестно усещане за собственото му огромно невежество, сива мъгла, сред която плаваха или мимолетно се мяркаха очертания на твърди тела, мимолетни, накъсани проблясъци от златен купол или сенките на покриви в здрача.

Беше ли продължила кореспонденцията? Ако да, къде се намираше тогава, какви ли бисери за „незачитаните, мистериозни, лъжливо очебийни смисли“ на Аш можеше да разкрие? Може би щеше да се наложи науката да преоцени всевъзможни сигурни положения. От друга страна, дали кореспонденцията изобщо бе започнала? Или накрая Аш бе затънал в невъзможността да изрази чувството си за неотложност? Именно тази неотложност най-много от всичко трогваше и поразяваше Роланд. Той смяташе, че познава Аш относително добре, доколкото изобщо някой може да познава човек, чийто живот бе сякаш изцяло съсредоточен в ума му, който имаше зад гърба си 40 години спокоен и примерен брачен живот, чиято кореспонденция бе наистина обширна, но сдържана, учтива и не особено завладяваща. Именно това харесваше Роланд в Рандолф Хенри Аш. Вълнуваха го свирепата жизненост и стремителната широта на асоциациите в творчеството му, а тайно, някак лично за себе си, изпитваше едва ли не задоволство от факта, че всичко това е било постигнато на фона на толкова кротък, толкова невъзмутим личен живот.

Прочете писмата още веднъж. Дали накрая някакъв окончателен вариант е бил изпратен по пощата? Или поривът му бе замрял, или пък е бил грубо отхвърлен? Роланд бе обзет от някакъв особен и неприсъщ за самия него порив. Внезапно се оказа направо невъзможно да сложи натежалите от живот думи обратно при страница 300 от Вико и да ги върне в заключен шкаф №5. Озърна се — никой не гледаше — и пъхна писмата между страниците на собственото си оксфордско издание с избрани съчинения на Аш, с което никога не се разделяше. Върна се към бележките по Вико, методично прехвърляше най-интересното върху картончетата, докато дрънчащият звънец не се спусна надолу по шахтата на стълбището, оповестявайки край на изследователския труд. Съвсем бе забравил за обяда.

Когато си тръгна със зелената и доматената кутия, накамарени върху томчето на Аш, зад гишето любезно му кимнаха. Бяха свикнали с него. На стената висяха бележки за вандалско отношение към книгите, за кражба, ала някак не можа да ги отнесе към себе си. Напусна сградата както обикновено, притиснал под мишница поочуканото си поиздуто куфарче. На „Пикадили“ взе автобус №14 и се качи на горния етаж, сграбчил здраво плячката си. По пътя между „Пикадили“ и Пътни, където живееше в мазето на прогнила викторианска къща, премина през обичайните си състояния на сънливост, болезнена трескава възбуда и нарастваща тревога за Вал.