Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Possession, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Биографичен роман
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Любовен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: А. С. Байът
Заглавие: Обладаване
Преводач: Димана Илиева; Ангел Игов; Валентин Кръстев
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: Агата-А
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: Английска
Печатница: Мултипринт ООД
Редактор: Ангел Игов
Художник: Данте Габриел Росети
Коректор: Юлия Шопова
ISBN: 978-954-540-100-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/233
История
- —Добавяне
12
Какво е дом? Тъй здрав, тъй подреден,
създаващ топлина сред ветровете.
Вървим из него с поглед укротен,
притихнали зад тежките пердета.
Но току-виж сърцето взрив таило,
умът, раздрал килима, закрещи
и тишината, стаите взривила,
прозорци и стени в миг разруши. ВК
Спряха на тротоара и се загледаха в буквите, издълбани над вратата: „Витания“. Беше слънчев априлски ден. Чувстваха се неудобно заедно и стояха далеч един от друг. Триетажната къща изглеждаше стегната, прибрана, с плъзгащи се квадратни прозорци. От месингов корниз с резбовани дървени халки висяха красиво надиплени завеси. В голяма порцеланова саксия на прозореца растеше сладка папрат. Месинговото чукало на входната врата, боядисана в наситеното синьо на делфтски порцелан, бе излято в плавната извивка на делфин. Напъпилите рози надигаха глава сред море от незабравки. Между етажите минаваше ред тухли с фриз от слънчогледи. Всяка тухла дишаше с пълни гърди — бяха ги изстъргали и измили с горелка и пароструйка, оголвайки къщата под първоначалната й кожа.
— Добре са я реставрирали — каза Мод. — Създава странно усещане. Като имитация.
— Или копие на сфинкса от фибростъкло.
— Точно така. От тук виждам викторианската камина… само не мога да позная дали е оригинална, или са я спретнали от строителни отпадъци.
Загледаха се в ненатрапчивото или незрящо лице на Витания.
— Сигурно е изглеждала по-окадена, по-стара. Когато е била по-млада.
— Какъв постмодерен цитат…
Сега отпред имаше портал, по който бяха плъзнали първите лилави цветчета; беше от нови дървени арки, боядисани в бяло, като миниатюрна градинска пагода.
От тук е излизала с припряна крачка в целеустремения вихър на черните фусти, решително свила устни, здраво стиснала копринената си чантичка, с очи, широко отворени от страх, от надежда, обезумяла… как? Дали е идвал да я посрещне от църквата „Свети Матей“, пременен с цилиндър и редингот? И дали онази, другата, е надничала през очилата с телени рамки от някой прозорец на горния етаж с очи, размити от сълзи?
— Никога не съм се интересувал особено от места или вещи, пораждащи подобни асоциации…
— Нито пък аз. Работя с текста. Всъщност доста ненавиждам съвременната феминистка нагласа към личния живот на хората.
— Не се ли налага да мислим и за това, ако искаме да бъдем строго аналитични? — попита Роланд.
— Човек може да използва психоаналитичен подход, без да навлиза в личното пространство на хората — отвърна Мод.
Той реши да не спори. Негова беше идеята да дойдат в Ричмънд, за да обсъдят какво да правят по-нататък, но отблизо къщата наистина изглеждаше смущаващо. Предложи да отидат в църквата в края на улицата — голям викториански хамбар с модерни остъклени галерии и тихо кафене. Църквата бе превзета от детски мероприятия със скокливи клоуни в крещящи костюми, феи и балерини, стативи, скрибуцащи цигулки и пригласящи касетофони. Седнаха в кафенето в петно пречупена светлина от стъклописите, навяващи много спомени.
* * *
Откакто му бяха писали с гореща благодарност през януари, не бяха чували ни вест, ни кост от сър Джордж. Мод се бореше с тежък преподавателски семестър. Роланд беше кандидатствал за работа в Хонконг, Барселона и Амстердам. Не възлагаше големи надежди — веднъж бе зърнал стандартната препоръка от Блекадър, небрежно оставена на бюрото му, която похвално изтъкваше старанието, педантичността и предпазливостта му и на практика го описваше като най-скучния човек на света. Двамата с Мод се бяха споразумели да не казват на никого за писмата и да не предприемат нищо, преди да получат вест от сър Джордж или да се видят отново.
В последния им студен ден в Линкън Роланд беше казал на Мод, че Кристабел може би е обмисляла да придружи Рандолф по време на естествоизпитателската му експедиция в Северен Йоркшър през юни 1859 г. Струваше му се очевидно, защото беше пропуснал, че Мод няма никаква представа за пътешествията на Р. Х. Аш. Наложи се да й обясни. Аш беше заминал сам и в продължение на месец беше обикалял скалистото крайбрежие, изучавайки местната геология и морската флора и фауна. Трябвало да пътува с преподобния Франсис Тъгуел — автора на „Анемониите по британските брегове“, но той се разболял и бил възпрепятстван да замине. Роланд изрично подчерта, че според критиците този месец, прекаран в усърдни занимания, е довел до тематична промяна в поезията на Аш, отмествайки ударението от историята към естествената история, тъй да се каже. Самият Роланд не поддържаше този възглед. Подобна нагласа е била част от общата интелектуална вълна по онова време. През 1859 г. бе излязъл „Произходът на видовете“. Големият историк Мишле, приятел на Аш, се бе отдал на природознанието и бе написал четири книги, посветени на четирите природни стихии — „Морето“ (водата), „Планината“ (земята), „Птиците“ (въздуха) и „Насекомите“ (огъня, тъй като насекомите живеят в горещите подпочвени слоеве). В същия дух бяха „природните“ поеми на Аш, както и великолепните късни платна на Търнър, окъпани в светлината на първичните стихии.
* * *
Аш беше писал на жена си почти всеки ден от пътуването. Кропър беше издал писмата, а Роланд и Мод ги бяха преснимали за срещата си.
Мила моя Елън,
Двамата с големия кош, пълен с образци, пристигнахме благополучно в Залива на Робин Худ, макар доста понатъртени и изцапани от кандилкащия се влак и несекващия дъжд сажди и пърлещи искри от локомотива, особено в тунелите. Линията от Пикъринг до Гросмънт минава през Нютъндейлското дефиле — ждрело, образувано през ледниковата епоха, където сред романтично безутешното мочурище и благодарение на стръмния наклон локомотивът произвежда грандиозно вулканично извержение. Подсети ме за крилатия Сатана на Милтън, литнал по черния си път през асфалтовите изпарения на Хаоса, както и за солидния, търпелив и въпреки това вдъхновен труд на Лайл за издигането на хълмовете и прорязването на долините от ледниците. Чух властния безутешен писък на свиреца и видях орел, поне така си въобразявам, макар че вероятно е било нещо друго, при всяко положение кръжащ хищник, понесен от невидима стихия. Необичайни овце с тесни гърди отскачаха от пътя, разритвайки камъните, а рунтавият им пашкул се олюляваше във въздуха като масив от водорасли в морето, тежки и мудни. Взираха се в нас от чукарите — щях да напиша с нечовешкия си поглед, но това се разбира от само себе си… за домашни животни взорът им е почти демоничен и враждебен. Очите им биха те заинтригували, жълти, с черна резка — хоризонтална, а не вертикална зеница, което обяснява странния им вид.
Влакът е модерният следовник на преуспялата железница, теглена от конски впряг, проектирана и построена от самия Джордж Стивънсън. Струва ми се, че бих предпочел този по-благопристоен превоз пред хъркащия огнедишащ дракон, който съсипа пътната ми риза (не, няма да я изпратя вкъщи, увериха ме, че хазяйката ми, госпожа Камиш, отлично пере и колосва).
Тук всичко изглежда първично — скалните образувания, гребените и напорът на мощното море, хората с рибарските им лодки, които на местния диалект наричат „плоскодънки“ и които, предполагам, не са се променили кой знае колко от първобитните, макар и повратливи корита на първите нашественици — викингите. Тук, на брега на германския океан, усещам отвъд студената му сиво-зелена шир присъствието на тези северни земи, тъй различни от близките цивилизовани поля на Франция от другата страна на Ламанша. Дори въздухът е едновременно древен и свеж, свеж с дъха на сол и пирен… и някаква абсолютна, пронизваща чистота, която напомня вкуса на тукашната вода, сладостно бълбукаща от разпукания варовик и по-сепваща от виното за вкуса на човек, свикнал с тлъстата Темза.
Ала ще решиш, че не съжалявам за уютния си дом и библиотеката, халата, пурите, писалището и компанията на скъпата ми съпруга. Мисля за теб постоянно и с постоянна обич, в която няма нужда да те уверявам. Добре ли си? Успяваш ли да се придвижваш и да четеш без главоболие? Пиши и ми разкажи за всичко. Ще пиша пак и ще видиш, че съм се превърнал в прилежен анатом на най-простите форми на живот — призвание, което за момента ме удовлетворява далеч повече от описанието на човешките терзания.
15 ЮНИ
Прилежно чета Лайл през дългите вечери, след като свърша с дисекциите — опитвам да ги правя, докато светлината още е добра, след разходка и преди вечеря. Зарязах високите буркани за образци и ги замених с обикновени жълти панички, които са заели всяка свободна повърхност в дневната и са пълни с Eolis pellucida, Doris billomellata, Aplysia и няколко вида полипи — Tubularia, Plumularia, Sertularia, изящни малки Aeolides и няколко сложни Ascidiae. Наистина е много трудно, Елън, да не си представи човек, че тези съвършено прекрасни и чудодейно приспособени за живота си същества не са били замислени и създадени от висш разум, ала не по-малко трудно е да не се повярва на убедителните доказателства в полза на теорията на развитието, според която в хода на невъобразимо дълги периоди от време всички живи организми се променят под постепенното въздействие на най-обикновени причини.
Успя ли наистина — чувстваше ли се достатъчно добре, за да изслушаш лекцията на професор Хъксли за „Устойчивите животински видове“? Също като Дарвин и той сигурно оспорва представата за повтарящи се актове на сътворение, с чиято помощ определен вид налага присъствието си на Земята, и поддържа теорията за постепенно изменение на съществуващите видове. Успя ли да водиш бележки? Те биха били извънредно ценни за запаления ти съпруг любител, най-малкото за да задоволят любопитството му.
Днес се спуснах от хълмовете на Скарбъро, за да видя страшния нос Фламбъро, където мнозина са намерили ужасна смърт сред прииждащите талази и мощните течения, чийто кикот почти можеш да видиш и да чуеш под плисъка на високите вълни дори в хубав и усмихнат ден като днешния. Стихиите са издълбали, изгладили и прорязали тебеширенобелите скали във фантастични форми, в които суеверието би могло да разпознае божествени скулптури или древни великани, превърнати в камък. Единият гледа към морето, вдигнал безсилно или заплашително голям чукан като превързан крайник, разяден от бяла проказа. Имало е и две други скали, наричали са ги Краля и Кралицата, но само тя е останала. Според описанието на Лайл цялото крайбрежие е било изложено на поредица от постепенни срутвания — той говори за пустошта на Фламбъро, разяждана от солените пръски, а надолу по крайбрежието процесът се ускорява от многобройните потоци, изливащи се от глинестите си корита.
Затова ми хрумва да се запитам… ако солената и сладката вода могат така търпеливо и с такава неумолима сляпа сила да придават форма на тези мраморнобели пещери, църкви и нечовешки фигури, сякаш изрязани с длето или изваяни от натиска на водните жилки, който става направо непреодолим през пролетта, а капките и земното притегляне дълбаят тънки улеи…
Ако тази минерална сила може да създаде такива форми, като сталактитите и сталагмитите, защо с течение на хилядолетията ушните канали или капилярите на сърцето да не се поддават на натиск и насока?
Как може нещо живо, което се ражда и се оформя във времето под постепенното влияние на различни причини, да предаде същата форма на своето потомство, да предаде вида, дори индивидът да не оцелее? Ако не бъркам, не знаем отговора на този въпрос. Мога да откъсна вейка от някое дърво и от нея да отгледам друго дърво с корени, с корона, с всичко до най-малката подробност — как е възможно това? Откъде знае нищожната малка вейка как да роди корени и клони?
Ние сме фаустовско поколение, мила моя — стремим се да узнаем онова, което може би не сме създадени (ако изобщо сме били създадени) да знаем.
Лайл разказва и за много крайбрежни селища, погълнати от водата — Обърн, Хартбърн и Хайд, а също Алдбро, което се е преместило навътре в сушата. Не успях да открия митове или сказания, свързани с тези меланхолични изчезнали общности, каквито, доколкото зная, съществуват в Бретан, но рибарите са намирали останки от къщи и църкви на пясъчни ивици навътре в морето… Ала дори потъналият град Ис да не е тук, за да терзае нощите ми с подводния звън на камбани, открих един простичък английски дух — наричат го стопан и живее в дупка, която, естествено, се казва Стопанова дупка. Този добросърдечен стопан лекува коклюш, известен в този край на света като магарешка кашлица. Стопанова дупка е името на една пещера в скалите край село Кетълнес, което в една тъмна декемврийска нощ през 1829 г. се свлякло в морето заедно с целия склон, плъзнал се като масло във водата.
Ще решиш, че ме грози опасност да се удавя или да бъда погълнат от пясъци и солени талази. Една вълна отнесе мрежата, която необмислено бях оставил на брега във Файли Бриг, докато ровех из дълбоко вирче, за да уловя един вироглав полип, но иначе съм невредим, ако не броим няколко почетни одрасквания от черупките на ракообразни и невръстни миди. След две седмици ще съм отново твой с всички тези мъртви чудеса от дълбините…
— Мортимър Кропър твърди, че е проследил всяка негова стъпка при това пътуване — каза Роланд на Мод. — „Също като мен поетът сигурно е завършил дългия преход по римския път до Пикъринг с подбити крака, но зоркото му око вероятно е открило много повече приятни и интересни неща, отколкото успях да видя аз десетилетия по-късно…“
— И не се е досетил, че Аш може да е имал спътница?
— Не. Вие бихте ли се досетили, като четете писмата му?
— Не. Звучат точно като писма на самотен съпруг, който е заминал на почивка и разговаря с жена си някоя скучна вечер. Освен ако не придадем някакво значение на факта, че нито веднъж не казва „бих искал да си тук“ или даже „бих искал да видиш“ — тексткритиката не може да изцеди повече. С изключение на очевидната препратка към потъналия град Ис, за който вече сме сигурни, че е знаел. Помислете — ако вие бяхте развълнуваният мъж, който е написал писмата до Кристабел, бихте ли могли всяка вечер да пишете писма на жена си, и то пред самата Кристабел, как иначе? Бихте ли могли да надиплите тези… пътеписи?
— Ако съм убеден, че е за нейно добро, за доброто на Елън… може би бих могъл да го направя.
— Би изисквало ужасяващ самоконтрол и двуличие. А писмата изглеждат толкова безметежни.
— На моменти изглежда, сякаш й вдъхва увереност.
— Няма как, вече сме склонни да ги виждаме по този начин, след като веднъж заподозряхме…
— А Кристабел? Знае ли се нещо за нея през юни 1859 г.?
— В архива няма абсолютно нищо чак до смъртта на Бланш през 1860 г.
— Какво е станало с Бланш?
— Удавила се е. Скочила от моста в Пътни, като предварително намокрила дрехите си и за всеки случай напълнила джобовете си с големи кръгли камъни. Знае се, че се е възхищавала на героизма на Мери Уолстънкрафт, която опитала да се самоубие от същия мост. Явно си е отбелязала, че Уолстънкрафт не е успяла да потъне, защото роклята й я задържала над водата.
— Мод… Знае ли се защо го е направила?
— По-скоро не. Оставила е бележка, че не може да си плати дълговете и че е „излишно същество“, от което „няма никаква полза“ на този свят. Не е имала нито грош в банката. Диагнозата на съдебния лекар е била за временно умопомрачение, характерно за жените. „Жените са известни със силни и ирационални промени на настроението“, така се е произнесъл.
— Така е. Феминистките използват същия довод, когато катастрофират с колата или се явяват на изпит…
— Не се разсейвайте. Знам накъде биете. Важно е друго, изследователите винаги са смятали, че Кристабел е била там. Дала е показания, че „по това време не е била вкъщи“, винаги съм смятала, че става дума за ден или седмица, най-много две.
— Кога се е самоубила Бланш?
— През юни 1860 г. За цялата предходна година нямаме нищо за Кристабел, с изключение на писмата, които намерихме в Линкъншър, разбира се. Също някои фрагменти от „Мелюзина“, така смятаме, и няколко приказки, които е изпратила до „Записки за дома“… чакайте, в едната се говори за стопан, който лекува магарешка кашлица! Но това не доказва нищо.
— Може да й е разказал.
— Може да е прочела другаде. Така ли мислите?
— Не. Мислите ли, че е отишла в Йоркшър?
— Да. Само че как можем да го докажем? Или да го опровергаем?
— Може да опитаме с дневника на Елън. Ще можете ли да говорите с Беатрис Нест? Без да й казвате защо и без да направи връзка с мен?
— Няма да е трудно.
* * *
В кафенето нахлуха куп невръстни таласъми с бели чаршафи и отровнозелени лица и неистово се развикаха за още сок, още сок, още сок. Край тях с подскоци профуча момченце с трико и с физиономия, изпъстрена с цветовете на войната; платът открояваше всяка извивка на тялото му — варварско херувимче.
— Какво ли щеше да каже Кристабел? — попита Роланд.
— Измислила е достатъчно таласъми. Знаела е много добре какви сме. Не мисля, че е имала излишни задръжки заради нечии представи за благоприличие.
— Горката Бланш.
— Дошла е тук, в църквата, преди да реши да скочи. Познавала е викария. „Търпи ме, както търпи много девойки, страдащи от въображаеми болежки. Църквата му е пълна с жени, които нямат право да говорят в нея, но могат да бродират възглавнички, стига да не се главозамаят дотолкова, че да предложат религиозни картини“.
— Горката Бланш.
* * *
— Ало?
— Търся Роланд Мичъл.
— Няма го. Не знам къде е.
— Може ли да оставя съобщение?
— Ще му предам, ако го видя. Невинаги се засичаме. Невинаги си чете съобщенията. Кой се обажда?
— Казвам се Мод Бейли. Исках да му кажа, че утре ще бъда в Британската библиотека, за да се видя с д-р Нест.
— Мод Бейли…
— Да. Исках първо да говоря с него, ако може, да не би някой… въпросът е деликатен, просто исках да знае, за да се подготви. Ало, там ли сте?
— Мод Бейли…
— Да, нали ви казах. Ало? Там ли сте? Кой прекъсна? По дяволите!
— Вал?
— Какво?
— Наред ли е всичко?
— Да, нищо особено.
— Държиш се, сякаш се е случило нещо.
— Така ли? И как точно се държа? Голяма промяна, да благоволиш да забележиш, че и аз съм човек.
— Цяла вечер не каза нито дума.
— В това няма нищо необикновено.
— Вярно. Но човек мълчи по различен начин…
— Зарежи. Няма защо да се косиш.
— Добре, няма да се кося.
— Утре ще закъснея. Предполагам, че те устройва.
— Мога да работя до късно в библиотеката, няма проблем.
— Бас държа, че ще ти хареса. Оставиха ти съобщение. Явно всички ме смятат за вечната секретарка, само записвам съобщения.
— Какво съобщение?
— Съобщение свише за нас в низините. От приятелката ти Мод Бейли. Утре ще е в музея, не помня подробностите.
— Какво й каза?
— Изпоти се, нали? Нищо не съм й казала. Затворих телефона.
— Боже, Вал…
— Боже, Вал, Боже, Вал, Боже, Вал. Само това повтаряш. Лягам си. Утре ме чака дълъг ден. Дебела данъчна измама, много вълнуващо, нали?
— Мод каза ли дали трябва да… или не трябва… Спомена ли Беатрис Нест?
— Не помня, нали ти казах. Мисля, че не спомена. Представи си само, Мод Бейли е тук, в Лондон…
Може би, ако имаше сърце да повиши глас и да извика: „Стига, не ставай смешна!“ — и да го каже искрено, нещата нямаше да стигнат дотук?
Ако в апартамента имаше второ легло, щеше да използва естествената си защита — самовглъбено безразличие. Всичко го болеше от усилието да не мърда от ръба на матрака.
— Не е онова, което си мислиш.
— Нищо не си мисля. Не е моя работа да мисля. Нищо не ми казват. Никой не споделя с мен, затова не си мисля. Напълно излишно същество. Няма значение.
И ако в някакъв ужасен смисъл това не беше истинската Вал, къде беше тя, изгубена, преобразена, в безтегловност — и какво трябваше, какво можеше да направи той? По какъв начин носеше отговорност за тази изгубена Вал?
* * *
Срещата на Мод с Беатрис не потръгна добре отчасти защото физически не си допаднаха — Беатрис изглеждаше като размъкнато кълбо прежда, а Мод беше самоуверена, рязка и източена. Мод беше подготвила нещо като анкета за викторианските съпруги, разделена на няколко рубрики, и бавно си проправяше път към въпроса, който действително я интересуваше — какви са били мотивите на Елън, за да започне да пише.
— Много искам да знам дали съпругите на така наречените велики мъже…
— Според мен той наистина е бил велик човек…
— Да. Искам да знам дали съпругите им са се задоволявали да останат в славния ореол на мъжете си, или са имали чувството, че при благоприятни обстоятелства и те самите биха могли да постигнат нещо. Много от тях са водели дневници, често тайно са пишели, при това текстове на много високо ниво. Да вземем великолепната проза на Дороти Уърдзуърт — ако е допускала, че би могла да стане писателка, вместо да бъде просто сестра, какво ли е щяла да постигне? Въпросът ми е следният: Защо Елън е водела дневник? За да достави удоволствие на съпруга си?
— Не, в никакъв случай.
— Показвала ли му го е?
— Не мисля. Никъде не споменава подобно нещо.
— Дали според вас го е пишела, за да бъде издаден някой ден под някаква форма?
— Това е по-труден въпрос. Според мен е знаела, че може да бъде прочетен. Има някои хапливи коментари за похватите на съвременните биографи, които са се хвърлили да тършуват в бюрото на Дикенс още преди да бъде погребан, неща от този род… обичайните викториански коментари. Знаела е, че е голям поет, няма как да не се е досещала, че лешоядите рано или късно ще го намерят, ако не го изгори. Но не го е изгорила. Изгорила е доста писма. Според Мортимър Кропър са ги изгорили сестрите й, но според мен го е направила Елън. Други са погребани заедно с нея.
— Защо според вас е водила дневник, доктор Нест? За да има с кого да си говори? За да се взира в съвестта си? От чувство за дълг? Защо?
— Наистина имам теория по този въпрос. Малко е екстравагантна.
— И каква е теорията ви?
— Мисля, че е водила дневник, за да озадачава. Точно така, да озадачава.
Двете се спогледаха.
— Да озадачава кого? Биографите?
— Просто така, по принцип.
Мод зачака. Беатрис безпомощно описа истинските си преживявания:
— Когато започнах, си казах: каква симпатична скучна жена. А после започнах да усещам някакво пърхане и припламване зад цялата тази солидна… не знам, наричам я ламперия. След което започнах да мисля, така ми бе внушено, че всички тези пърхащи и припламващи сенки са само плод на въображението ми и че истината всъщност е поразително скудоумна и скучна. Струваше ми се, че си измислям, че на моменти сякаш е била на ръба да каже нещо интересно, как да кажа, интригуващо, но категорично е решила да не го прави. Може да е някакво професионално заболяване, нали, свързано с редактирането на извънредно скучен дневник? Да си въобразявам, че авторката умишлено е искала да ме озадачи?
Мод я погледна озадачена. Видя очертанията на бойния корсаж под нежната напръскана вълна, обгърнала валчестата гръд на Беатрис. Преобладаващият нюанс бе бледосиньо. До болка уязвимо. Беатрис сниши глас:
— Сигурно си мислите, че няма с какво да се похваля за толкова години работа. Двайсет и пет години, ако трябва да сме точни, а времето лети все по-бързо. Все по-силно осъзнавам колко бавно напредвам, особено на фона на все по-големия интерес, който проявяват учени като вас, хора с определени идеи за Елън Аш и творчеството й. За мен всичко бе известна симпатия към ролята й на спътница и, ако трябва да бъда откровена, д-р Бейли, огромно възхищение от Рандолф Аш. Казаха ми, че е по-добре да се заема с тази задача, която, така да се каже, се появи и изглеждаше подходяща за моя… пол и за способностите ми, каквито и да са те — явно така са ги възприемали тогава. Една добра феминистка в онези дни, д-р Бейли, щеше да настои да й позволят да работи върху цикъла за Аск и Ембла.
— Да й позволят?
— Да. Не разбирате, нали? Да й позволят да работи върху цикъла за Аск и Ембла — тя се поколеба: — Струва ми се, че не можете да си представите какво беше тогава, д-р Бейли. Бяхме зависими същества, хора извън системата. Когато бях млада, на практика чак до края на 60-те, жените нямаха право да влизат в стаята на преподавателската колегия в колежа „Принц Албърт“. За нас имаше отделна стая, по-малка и даже кокетна. Всичко, или поне всичко важно, се решаваше в кръчмата, където никога не ни канеха и където не искахме да влизаме. Мразя цигарен дим и миризмата на бира. Но това не означава, че не трябва да участвам в обсъжданията на университетската политика. Бяхме благодарни, че имаме работа. Смятахме, че е лошо да сме млади и понякога привлекателни, което със сигурност не важи за мен, но когато остаряхме, стана още по-зле. Дълбоко вярвам, че при такива обстоятелства идва определена възраст, когато чисто и просто защото остарява, една жена се превръща във вещица, д-р Бейли, познаваме историята, винаги е било така… и после идва ловът на вещици. Сигурно ме смятате за луда. Сякаш се опитвам да оправдая 25-годишно забавяне с лични причини. Вие на мое място щяхте да издадете дневника преди 20 години. Истината обаче е, че не бях сигурна, че постъпвам правилно… че тя би харесала работата ми.
Мод ненадейно изпита дълбоко чувство на съпричастност.
— Не можете ли да се откажете? Да се заемете със свои изследвания?
— Чувствам се отговорна. Пред себе си след толкова много години. Пред нея.
— Може ли да видя дневника? Особено ме интересува 1859 г. Прочетох писмата, които й е писал от Йоркшър. Успяла ли е да отиде на лекцията на Хъксли?
Дали не беше поставила въпроса прекалено грубо? Явно не. Беатрис бавно се надигна от стола и измъкна дневника от сивата метална кантонерка. За миг го притисна към гърдите си, сякаш искаше да го защити.
— Веднъж дойде някоя си професор Стърн. От Талахаси. Искаше да научи повече… искаше да разбере за сексуалните отношения на Елън Аш с мъжа й или с някой друг. Казах й, че в дневника няма нито дума за това. Заяви, че не може да няма — в метафорите или в пропуснатото. Не са ни учили да развиваме научна дейност, като наблягаме най-вече на пропуснатото, д-р Бейли. Несъмнено ме смятате за много наивна.
— Напротив. Понякога смятам, че Леонора Стърн е наивна. Не, това не е точната дума. Едностранчива и фанатична. Но може да е била права. Може би онова, което ви озадачава, е някакъв систематичен пропуск.
Беатрис се замисли.
— С това мога да се съглася. Нещо липсва. Но не виждам защо непременно трябва да смятаме, че е в тази област.
Тази упорита дребна съпротива, от която Беатрис се изчерви, докосна нова струна на съпричастие в душата на Мод и тя приближи стола си, за да надникне в набръчканото изтощено лице. Замисли се за свирепостта на Леонора, за закачливата злоба на Фъргюс, за смисъла и стремежите на литературознанието през XX в., за легло с цвят на мръсни белтъци.
— Съгласна съм, д-р Нест, наистина съм съгласна с вас. Това важи за цялата ни наука, за целия ни начин на мислене — поставяме под въпрос всичко, с изключение на централното значение на сексуалността. За съжаление феминизмът трудно може да си позволи да пренебрегне този въпрос. Понякога ми се иска да бях избрала геология.
Беатрис се усмихна и й подаде дневника.
Дневникът на Елън Аш
4 ЮНИ 1859 г.
Смълчаната къща кънти без милия ми Рандолф. Замислила съм куп подобрения за негово удобство и всичко трябва да се направи, докато го няма. Трябва да се свалят пердетата в кабинета и в гардеробната му и старателно да се изтупат на въжето. Колебая се доколко е разумно да се опитаме да изперем плътните завеси. След първия ми опит завесите в дневната вече не са същите — не само загубиха блясъка си, но и диплите не падат, както трябва. Ще накарам Берта старателно да ги изтупа и изтърка с четката, ще видим какво може да се направи. В последно време Берта е малко мудна, бави се, когато я повикам, и не довършва работата си (например сребърните свещници, под чиито ръбове са останали тъмни петна, или копчетата на нощната риза на Р., които още не са зашити). Питам се да не би нещо да не е наред с Берта. След несигурността, щетите, направо хаоса и разрухата, оставени от нейните предшественички, се надявах, че Берта ще продължи с почти невидимото си присъствие на работлива птичка, с което така успешно започна. Дали не е нещастна, или пък не е добре? Боя се и от двете, но предпочитам да не мисля. Утре ще я попитам ребром. Ще се изненада, ако научи каква смелост, и то от най-различен порядък, изисква това от мен (защото ще наруши и нейните спокойни занимания, и собственото ми спокойствие). Нямам необходимата сила на характера, каквато притежаваше майка ми. Нямам много неща, в които милата ми майка бе както веща, така и щедро надарена от природата.
Преди всичко, когато милият ми съпруг не е тук, ми липсват тихите часове привечер, когато си четем един на друг. Чудех се дали да продължа с изследването на Петрарка от там, докъдето бяхме стигнали, но реших да не го правя; преживяването губи много без прекрасния му глас, който съживява старата страст на италианеца. Прочетох една-две глави от „Принципи на геологията“ на Лайл, за да мога да споделя възторга му от новите му занимания, и също останах очарована от интелектуалната дълбочина във възгледите на Лайл, макар да ме смрази представата за еоните нечовешко време, които са били необходими за изграждането на земната кора — която, ако му вярваме, непрестанно продължава да се създава. „Къде се крие онова, което е вляло любовта си в тази глина?“[1] — както добре го е казал поетът. За разлика от преподобния господин Болк не смятам, че това наскоро осъзнато древно състояние на света с нещо съдбоносно накърнява установената ни вяра. Може би нямам достатъчно въображение или вярата ми е твърде инстинктивна или интуитивна. Ако разказът за Ноевия ковчег и за Потопа се окаже добра поетическа измислица, трябва ли аз, жената на голям поет, да спра да мисля за посланието му за всеобщото наказание за греховете? Ала ако приемем за измислица достойния за подражание живот и тайнствено ликуващата смърт на най-великия и единствен действително добър човек, в това се крие различна заплаха.
И все пак да живее човек във време, създало климат, в който могат да се поставят подобни въпроси… в края на краищата Хърбърт Болк има основания за тревога. Преподобният ми казва, че не бива да тревожа разума си с въпроси, за които интуицията (която той определя като женска добродетел, нещо чисто и прочие, и прочие) ми подсказва, че са напразни. Казва ми, че зная, че Спасителят ми е живял наистина, и трепетно очаква съгласието ми с това твърдение, сякаш съгласието ми вдъхва сила и на него. Така е, съгласявам се. Искрено съм съгласна с това. Искрено знам, че Спасителят ми е живял наистина. Но ще съм благодарна на Бога, ако Хърбърт Болк може почтено да разреши интелектуалните си съмнения, за да бъдат молитвите ни пълни с чистосърдечна възхвала и твърда вяра в бдящото над главите ни провидение вместо със сегашните му мрачни гатанки.
Става късно и трябва да спра да пиша. Нямаше да работя толкова до късно, ако не бях сама в къщата, ако не броим прислугата. Затварям дневника и ще се отпусна на възглавницата, за да събера сили за битката с пердетата и разговора с Берта.
6 ЮНИ
Денят донесе писмо от Пейшънс с молба да пренощува у нас с домочадието си на път за лятната им почивка на морето в Етрета. Трябва да я накарам да се почувства добре дошла и наистина ще се радвам да разменим мисли и новини за много скъпи хора, които за нещастие са далеч. Ала моментът никак не е подходящ за посетители, защото половината мебели са разглобени, захванали сме се с подробна инвентаризация и миене на порцелановите сервизи, което далеч не е приключило, някои кресла са покрити с калъфи, а изкусният господин Бийл още подшива други. Между облегалката и дебелата възглавница на креслото в кабинета на Рандолф (ниското зелено кожено кресло) намери две гвинеи, изчезналата сметка за свещи, която предизвика такива разправии, и кърпичката за писалки, която му подари женското дружество към църквата „Сейнт Суитин“ (направо не ми побира умът какво щяха да си помислят, като видят, че някой е бил способен да съсипе изящното им ръкоделие с мастилени петна). Свалили сме полилея и всяка кристална висулка щателно се лъска и почиства. И в целия този малко или повече подреден хаос ще се втурнат Инид, Джордж, Артър и Дора, чиято прекомерна предпазливост е не по-малко опасна за кристалните висулки от разюзданата им игра. Ала трябва да дойдат, разбира се. Вече ги поканих. Дали да прибера полилея, или да го изпратя някъде? Вечеря в кабинета, бульон и резен хляб.
7 ЮНИ
Писмо от Рандолф. Добре е и се е отдал на плодотворни занимания. Ще има много за какво да си говорим, като се върне. Гърлото ми е червено и кихам на ужасни пристъпи, може би от прахта, която се вдигна от кампанията с чистенето, затова следобед се оттеглих на дивана и спуснахме завесите уж за да подремна, но не спах добре и често се събуждах. Утре трябва да съм на крак, за да посрещна Пейшънс. Берта е приготвила легла за децата в старата детска стая. Още не съм я попитала дали я мъчи нещо, но тази седмица е още по-намръщена и летаргична.
9 ЮНИ
Какъв късмет, че стопанинът на къщата не е тук, защото през последните 24 часа домът ни се превърна в същински ад. Джордж и Артър са крепки малки същества, за което трябва да сме неизменно благодарни, а милите момиченца, особено в миг на покой, изглеждат изключително сладки с меката си светла кожа и огромните си безметежни очи. Пейшънс ги нарича „моите ангелчета“ и те наистина са ангелчета, честна дума, но и адът е бил населен с паднали ангели, а и всичките ми изящни племенници проявяват голяма склонност да падат на най-неподходящи места — събориха платнищата, разпиляха букетите, а Джордж, точно както се опасявах, налетя като гюле върху голямата порцеланова ваза, в която бяхме натопили висулките от кристалния полилей, и те задрънчаха като чакъл в прибоя. Бавачката на Пейшънс не умее да ги държи изкъсо, макар че всеотдайно и непрестанно ги прегръща и ги обсипва с целувки. Пейшънс благосклонно се усмихва и заявява, че Грейс от сърце обича милите дечица, в което не се и съмнявам.
Казах на Пейшънс, че е разцъфтяла, което не е съвсем вярно, но се надявам Господ да ми прости невинната лъжа. Направо се стреснах колко се е променила — косата й е изгубила блясъка си, скъпото й изморено лице е цялото в бръчки, стройната й фигура, с която толкова се гордееше, вече не е същата. Често споменава, че е добре и е щастлива, но се оплаква от задух, от болки в кръста, от непрекъснат зъбобол или главоболие и други коварни болежки, които не отминават и даже засилват пристъпите си след последната й бременност. Казва, че при тези обстоятелства няма по-грижовен съпруг от Барнабъс. Извънредно е зает с богословските си трудове — той изобщо не споделя убежденията на Хърбърт Болк, и Пейшънс се надява не след дълго да го направят старши свещеник.
10 ЮНИ
Двете с Пейшънс намерихме време за дълги приказки на вечеря и когато орлякът херувими излязоха на чист въздух в Риджънтс Парк. Припомнихме си болезнено сладкото старо време в Клоуз, когато лудувахме в овощната градина и мечтаехме да станем жени. Увлякохме се в момински приказки за стари ветрила, чорапи и болката от неудобното боне по време на дългите проповеди, за изпитанията, които е преживяла милата ни майчица, родила петнайсет деца, от които сме оживели само ние, четирите момичета.
С обичайната си прозорливост Пейшънс веднага забеляза, че нещо мъчи Берта, и изказа проницателно предположение каква може да е причината. Отвърнах, че трябва да говоря с Берта и че чакам удобен случай. Пейшънс каза, че не правя добро нито на Берта, нито на домакинството, ако чакам прекалено дълго. Според нея е поквара да се живее в присъствието на грях, заяви го съвсем недвусмислено. Отвърнах, че ни наставляват да обичаме съгрешилите, но Пейшънс се възпротиви, че това не означава да живеем под един покрив с очевидно доказателство за безнаказан грях. Припомнихме си каква сила притежаваше майка ни при подобни обстоятелства и как чувстваше, че е неин дълг сама да наложи наказание на съгрешилите млади жени. Спомних си една от тях, бедната Тирза Солит, как тичаше с писъци от стая в стая, а мама я гонеше, вдигнала ръка да я удари. Никога няма да забравя писъците й. Никога няма да посегна на слугиня в моя дом, а каквото и да приказва, и Пейшънс няма да го направи, макар да твърди, че според Барнабъс в определени благоразумно подбрани обстоятелства това действало оздравително. Не вярвам скъпоценният ми Рандолф дори за миг да помисли да вдигне ръка — или каквото и да било — срещу млад човек, когото сме взели на работа в дома ни. Трябва да поискам от Берта да напусне, преди да се е върнал, това е мой дълг.
12 ЮНИ
Милият ми съпруг пише много обстоятелствено; добре е и проучванията му дават плод. Побрах всички описания за натовареното ежедневие в дългото писмо до него, което вече е изпратено, и нямам нито време, нито желание да отбелязвам тук повече от онова, с което не е подобаващо да го тревожа. Две от кристалните висулки са повредени — една голяма от основния венец и една по-незначителна от периферията. Какво да правя? Убедена съм, макар да е несправедливо — склонна съм да проявявам мнителност, — че са се пукнали от неволния ритник, който отнесоха от Артър и Джордж, докато бяхме накиснали кристала във вазата. Не споменах и дума на Р. за тези подвизи, искам да го изненадам със сияйно блеснал дом. Мога да се опитам да подменя пукнатите висулки, но съм убедена, че няма да успеем навреме, а и ще бъде много скъпо. Не ми се ще да си представям как ще увисне над главите ни с нащърбена, напукана повърхност.
Говорих с Берта. Точно както си мислех и както каза Пейшънс. Не пожела да каже кой носи отговорност за случилото се, но с много рев и хлипове категорично отхвърли възможността да се поиска от мъжа да се погрижи за нея било като се оженят, било по някакъв друг начин. Не се разкайва, нито се държи предизвикателно, само повтаряше „Какво мога да сторя?“, на което нямам задоволителен отговор. „Ще продължи, каквото и да сторя“, много особено се изрази. Казах, че трябва да пиша на майка й, и тя започна да ме умолява да не го правя. „Това ще разбие сърцето й и завинаги коравосърдечно ще я настрои срещу мен“, това бяха точните й думи. Къде ще отиде? Какъв дом ще може да намери? И какво трябва да направя за нея аз с християнското си милосърдие? Не искам да смущавам работата на Рандолф с тези тревоги, но нямам право да сторя нещо за Берта без негово съгласие. Стои и ужасяващият въпрос за нейната заместничка с поредните опасения от пиянство, кражба, счупени съдове и нравствена поквара, които поставя всеки подобен избор. Някои от познатите ми дами търсят прислуга далеч в провинцията; за мен е трудно да се оправям с всезнаещите коренячки лондончанки и да им давам нареждания.
Пейшънс казва, че прислугата по природа е неблагодарна и необразована прослойка. В такива моменти, когато човек трябва да се изправи пред тях, за да ги съди и разпитва, неволно се питам защо не изпитват омраза? Убедена съм, че има и такива, които изпитват омраза. И не мога да си представя как някой истински християнин може да смята за „нормален“ свят, разделен на слуги и господари. Спасителят дойде и при най-нищожните от нас, може би слезе с по-настойчив глас именно при най-нищожните — при сиромасите и нищите духом.
Ако Рандолф беше тук, можех да го обсъдя с него. Може би е за добро, че го няма — въпросът е от моята сфера на компетентност.
ЮНИ
Тази сутрин Пейшънс и домочадието й заминаха за Доувър. Всички се усмихваха и много махаха с кърпички. Надявам се гладко да прекосят Ламанша. И с пълни шепи да се радват на удоволствията край морето. Тъкмо като потегляха, пристигна още едно писмо от Рандолф, изпълнено с морски въздух, бриз и други прекрасни волни стихии. Лондон е нажежен до бяло, а въздухът е тежък — мисля, че се задава буря. Изглежда необичайно тихо и знойно. Взех решение да се допитам до Хърбърт Болк за Берта. Предчувствах наближаващото главоболие и тревогата от внезапно притихналата празна къща. Прибрах се в стаята си и спах два часа; събудих се освежена, макар и със следи от главоболие.
ЮНИ
Хърбърт Болк мина да поговорим и остана на чаша чай. Предложих да изиграем партия шах с надеждата, че това може да го откъсне от твърде пламенното изложение на съмненията и твърдите му убеждения, а и защото обичам тези малки войни. С удоволствие ми съобщи, че играя много добре за жена, и аз примирено приех думите му, защото спечелих убедителна победа.
Попитах го за Берта. Каза ми за някаква институция, където много добре се грижат за жени в нейното положение, за да има къде да родят, и ако е възможно, им помагат отново да намерят работа с някой полезен занаят. Обеща да провери дали ще я приемат; проявих достатъчна смелост да се ангажирам, тоест да ангажирам милия ми Рандолф, с грижа за издръжката й, докато дойде време, ако това може да помогне да й осигурят легло. Бил чувал, че в спалните помещения се поддържа безупречна чистота с труда на самите жени, а храната била обикновена, но питателна и също си я готвели сами.
ЮНИ
Спах лошо, поради което сънувах странен накъсан сън — играех шах с Хърбърт Болк, който заяви, че царицата ми може да се мести само с едно поле напред като царя му. Знаех, че е несправедливо, но в налудничавия ми сън не осъзнах, че това е свързано със собствения ми цар, чиято едра червена фигура стоеше безсилно отзад. Можех да видя неосъществените ходове на царицата като грешки в сложна плетка или дантела, но тя бе обречена да куцука тромаво и да прави само по една крачка напред. Господин Болк (в съня ми) каза със спокоен глас: „Нали виждате, казах ви, че не можете да победите“, и аз действително го виждах, но бях безразсъдно развълнувана и най-много от всичко исках да мога свободно да местя царицата по диагоналите. Струва ми се странно, че в шаха женската фигура може да минава големи разстояния и е свободна да се движи във всички посоки — в живота е съвсем различно.
Следобед господин Болк дойде отново и държа дълга и витиевата реч за низостта на тези, които приписват мошенически мотиви на чудесата в Новия завет, особено на възкресението на Лазар. Каза също, че запитванията относно Берта вървят обещаващо. Още не съм й казала, за да не й вдъхна надежда, която после ще попарим. Тя продължава да върши работата си доста бавно и унило, с подпухнало лице.
ЮНИ
Каква изненада! Пристигна пакетче с подарък и стихотворение за мен от любимия ми Рандолф. Ходил е в Уитби, рибарско градче, където, така пише, местните били превърнали в изящно изкуство обработката на черния кехлибар, който морето изхвърля по бреговете им, а те го полират и гравират, за да правят от него полезни копчета, декоративни предмети и бижута. Изпратил ми е невероятно изящна брошка, гравиран венец от йоркшърски рози с преплетени трънливи стъбла и листа, едновременно изкусна и изумително правдоподобна. Черна е като въглен, но накъдето и да я обърна, искри със собствена светлина и с някаква сърдита енергия — едно от свойствата на черния кехлибар е, че ако го разтъркаш, привлича леки частици както при животинския магнетизъм. Представлява вид лигнит, така пише Р., който очевидно е запленен от това вещество и го нарича „органичен камък“ като въглищата, разбира се. Имам няколко перли от черен кехлибар и, естествено, съм виждала много такива украшения, но никое не може да се мери с наситената чернота и лъскавия блясък на брошката.
Преписвам стихотворението му, защото за мен е по-свидно от прекрасния подарък.
Въпреки всичкоЖивотът ни заедно е толкова щастлив, дори раздялата укрепва доверието и дълбоката привързаност помежду ни.Обичам парадокса и ти пращам
йоркшърски рози в черен кехлибар:
нетрайност, запечатана навеки,
живот в смъртта, но не и погребален дар.
Древният лес в смъртта си черна сгрява
огнищата с първична светлина:
тъй с любовта си, в твоето сърце стаена,
дано искрим под старческа слана. АИ
ЮНИ
Лош ден. Казах на Берта, че трябва да напусне и че ако е съгласна, Хърбърт Болк ще уреди да я настанят в Дома на Магдалена. Не отговори нито дума, само впи очи в мен, като дишаше тежко, а лицето й стана моравочервено, сякаш не можеше да проумее какво й казвам. Повторих, че господин Болк е проявил голяма добрина и че е извадила голям късмет, а насреща си чувах само свирепото й накъсано дишане, което изпълваше гостната. Отпратих я с думите, че очаквам отговор, след като обмисли предложението; трябваше да допълня, че очаквам до края на следващата седмица да се е изнесла, но не можах да го направя. Какво ще стане с нея?
Пощаджията донесе цял куп писма от тези, които все по-често получаваме — с приложени стихотворения или откъси от стихотворения, с изсъхнали цветя от „неговата“ Библия или Шекспир, с молби за автографи, (безочливи) препоръки за неща, които Рандолф трябвало да прочете, и скромни, а понякога безапелационни искания да се запознае с нечии епически произведения, трактати и даже романи, които според авторите им биха представлявали интерес за него или биха спечелили, ако той ги препоръча. Отговарям им достатъчно вежливо и им желая всичко хубаво с обяснението, че е изключително зает, което е самата истина. Как очакват да продължи да ги „слисва и опиянява“ с „отвлечените си идеи“, както се е изразил един от тях, ако не му оставят време да се посвети на собствените си четива и сложни мисли? Едно от писмата ме молеше за личен разговор по изключително важен въпрос за мен самата, така твърдеше авторката. В това няма нищо необичайно, мнозина — особено млади жени — се обръщат към мен, за да се доближат до милия ми съпруг. Изпратих учтив отговор, че не водя лични разговори с непознати, тъй като получавам прекалено много такива молби, но ако авторката държи да ми съобщи нещо специално, я моля при първа възможност да ми пише по какъв въпрос иска да се видим. Ще видим дали от това ще произлезе нещо или нищо, дали ще се окаже нещо важно или, както подозирам, неясни, налудничави мисли.
ЮНИ
Още по-лош ден. Главоболието ме стегна в лапите си и прекарах целия ден на легло в затъмнената стая, без да знам будна ли съм, или спя. Тялото ни има десетки усещания, които не можем да опишем, но разпознаваме веднага — като аромата на прясно изпечен хляб или политура, и които няма как да възпроизведем пред друг човек, ако вече не ги познава. По същия начин първоначалното замайване или отпадналост обезсилва тялото и вещае настъпващото главоболие. След като веднъж изпаднеш в това състояние, ти се струва странно и невъзможно дори да си представиш, че някога ще излезеш от него… затова сякаш се иска абсолютно, вечно търпение, за да го издържиш. Привечер малко ме отпусна.
Още едно писмо от тайнствената настойчива дама. Въпрос на живот и смърт, така пише. Образована е и дори да е изпаднала в истерия, не е обезумяла. Оставих писмото на масичката, чувствам се прекалено отпаднала духом, за да реша какво да правя с него. Главоболието въвежда човек в странния здрач на някакъв мъртвешки свят, където животът и смъртта нямат особено значение.
ЮНИ
Става все по-зле. Доктор Пимлот дойде да ме види и ми предписа лауданум, който ми донесе известно облекчение. Следобед някой бясно затропа по вратата и отнесената Берта въведе непозната госпожица, която настоявала да ме види. По това време бях станала и отпивах малко бульон. Казах й да дойде отново, когато се възстановя, и тя припряно и нервно прие това отлагане. Взех още лауданум и се прибрах в тъмната спалня. Никой писател не е описал достатъчно добре блаженството на съня. Колридж е писал за болките на съня, Макбет говори за изгубения сън, но никой не описва блаженството, когато оставиш света да се изплъзне от пръстите ти и топло, неподвижно се отпуснеш в прегръдката на друг свят. В прегръдката на спуснатите завеси, в уютната топлина на завивките, сякаш си в безтегловност…
ЮНИ
Наполовина лош ден, а наполовина може да се окаже добър и ясен ден, ново начало. Почистването на мебелите е минало много добре, докато съм тънела в тресавището на съня, и сега креслата, покривките, лампионите и параванът също изглеждат като нови.
Натрапчивата посетителка дойде отново и този път си поговорихме. Надявам се, че това е краят и въпросът е изцяло изяснен.
ЮНИ
Поетът не е божествено създание с ангелски взор. Рандолф винаги е отричал подобни описания. Обича да използва израза на Уилям Уърдзуърт, „човек, който говори на други човеци“, и смея да твърдя, познава много повече нескончаемите преображения и прищевки на човешката природа от Уърдзуърт, чийто поглед обикновено е вперен навътре.
Дойде Хърбърт Болк и с голяма доброта говори с Берта, която също както пред мен не продума нито дума, само стоеше като истукана, с алено лице.
Играхме шах. Спечелих.
ЮЛИ
Тази сутрин се разбра, че през нощта Берта се е измъкнала от къщата с всичките си вещи и с някои от нещата на Джени, така твърди тя, в това число пътната й чанта и вълнен шал. Изглежда, не е взела нищо от къщата, макар че държим среброто навън или в удобни чекмеджета и скринове, откъдето лесно е можела да го открадне. Може да е взела шала по погрешка, а може и Джени да бърка нещо.
Къде ли може да е отишла? Как е най-добре да се постъпи? Дали да пиша на майка й? Има доводи и за, и против — Берта не искаше майка й да научава за състоянието й, но сега може да е потърсила подслон при нея.
Дадох на Джени един мой шал и един от нашите куфари. Остана много доволна.
Берта може да е отишла при мъжа, който [задраскан пасаж, който не може да се разчете]
Трябва ли да я настигнем? В това състояние не може да остане на улицата. Ако я намерим, дали няма да изглежда, че търсим възмездие? Нямам такова намерение.
Не постъпих добре с нея. Поведението ми никак не бе на висота.
Хърбърт Болк не е тактичен човек. Но аз го знаех, когато избрах този курс.
Трябваше да
ЮЛИ
Поредният лош ден. Останах цял ден на легло, но дръпнахме завесите, защото ме обзе суеверен страх да стоя толкова време в къща със спуснати завеси. През кълбящата се влага и мъгла надничаше немощното слънце. Привечер в мастиленото небе изгря още по-дребна и немощна луна. Цял ден не мръднах, застинала в една и съща поза. Бях намерила уютен пристан без болка, лежах в някакво вцепенение и всяко обръщане или движение беше истинска агония. Колко дни прекарваме неподвижно в леглото в очакване да свършат, за да можем да заспим! Лежах в нищото почти като Снежанка в стъкления й ковчег — жива, но недостъпна за ръката на сезоните, гръдта й диша, но тялото й не помръдва. А навън сезоните брулят хората с жега, студ и пориви на вятъра.
Когато се върне, трябва да го посрещна бодра и жизнерадостна. Трябва.
— Умеела е да пише — каза Мод. — В началото не разбрах какво имате предвид с това, че озадачава. А после сякаш ми просветна. Съдейки по тази част от дневника, не успях да си съставя особено ясна представа що за човек е била. Нито дали я харесвам. Разказва някакви неща, интересни неща. Но общата картина липсва.
— Не е ли така с всички ни? — попита Беатрис.
— Какво е станало с Берта?
— Не знаем. Не казва. Не пише дори дали се е опитала да я намери.
— Сигурно е било ужасно за Берта. Елън сякаш не разбира…
— Така ли мислите?
— Не знам. Описва я съвсем ясно. Горката Берта.
— Прах и пепел — внезапно каза Беатрис. — Било е толкова отдавна. Детето също, ако изобщо е било родено.
— Потискащо е все пак… да не знае човек какво се е случило.
— Професор Кропър е намерил брошката. Доказано е. Сега е в колекцията „Стант“. Била изложена върху морскозелено копринено моаре, лично ми го обясни. Виждала съм я на снимка.
Мод не прояви интерес към брошката.
— Имате ли някакви предположения за истеричната посетителка с писмата? Или и тя е изчезнала безследно като Берта?
— Не я споменава повече. Нито дума.
— Запазила ли е писмата си?
— Не всички. Повечето. Държала ги е на отделни връзки, подредени в кутии за обувки. Тук са. Предимно писма на почитатели до мъжа й, както сама отбелязва.
— Може ли да ги погледнем?
— Ако ви интересува нещо. Един-два пъти ги прегледах всичките. Имах идея да пиша статия за викторианските предшественици на онова, което днес наричаме фенклуб. Но взе да ми се гади, когато наистина седнах да ги чета.
— Може ли да ги видя?
Беатрис погледна с безразличие настойчивото лице на Мод, бледо като слонова кост, и явно видя нещо, макар да не знаеше какво точно.
— Защо не… — промърмори, без да става от мястото си. — Не виждам защо не.
Кутията за обувки беше от здрав черен картон, завързан с панделка и шумолящ като изсъхнал лист. Беатрис с въздишка развърза панделката и под капака се показаха спретнато подредени връзки с писма. Провериха датите и започнаха да отварят пликовете — молби за благотворителност, предложения от секретарки, които търсеха работа, дълги излияния на страстно възхищение, предназначени за Рандолф и адресирани до Елън. Беатрис свери датата и й подаде поредното излияние, развълнувано и изписано с артистичен, леко готически почерк. И ето че доказателството беше в ръцете й.
Уважаема госпожо Аш,
Моля, простете това похищение на тъй ценното Ви време и внимание. Аз съм жена с добро потекло, която за момента не познавате, но имам да Ви съобщя нещо, което засяга и двете ни и в моя случай действително е въпрос на живот и смърт. Повярвайте ми, казвам самата истина — ни повече, ни по-малко.
Какво да сторя, за да ми повярвате? Трябва да ми повярвате. Дали мога да злоупотребя с времето Ви и да дойда да Ви видя? Няма да стоя дълго, няма нужда, но имам да Ви кажа нещо, за което може един ден да ми благодарите — или напротив, но това няма значение, сигурно знаете…
Можете да ме намерите по всяко време на горепосочения адрес. Повярвайте ми, моля, повярвайте ми, искам да бъда Ваша приятелка.
Мод се опита да овладее лицето си и притвори клепачи, за да скрие хищния блясък в очите си. Постара се гласът й да прозвучи безразлично:
— Да, прилича. Дали има още? Това прилича на второто писмо, за което споменава. Дали е запазила и първото?
Беатрис започна да прелиства писмата.
— Не, няма. Освен ако това не е същият почерк. Хартията изглежда същата. Няма обръщение, нито подпис.
Не постъпихте правилно, като задържахте доказателството, което Ви показах. Не беше мое, не е и Ваше. Умолявам Ви да размислите по-внимателно и да ме видите в по-добра светлина. Зная на какъв човек Ви приличам. Лошо си подбрах думите. Но всичко, което Ви казах, е вярно и не търпи отлагане, както сама ще се убедите.
Мод стискаше листа в ръката си, разкъсвана от агония и нерешителност. Какво доказателство бе задържала Елън? Доказателство за какво? За тайна кореспонденция или за пътуване до йоркшърското крайбрежие със самотен поет, увлечен по местната биология? Какво ли е почувствала или разбрала Елън? Дали Бланш й е предала откраднатия ръкопис на „Свамердам“?
Как да преснима писмата, без Беатрис да заподозре нещо и на свой ред да предупреди Кропър и Блекадър? Някаква властна воля в душата й бе започнала да бие като барабан и тъкмо лукаво обмисляше подходящите думи, когато мекият глас на Беатрис прекъсна кроежите й:
— Не знам какво сте си наумили, д-р Бейли. Не знам дали искам да знам. Дойдохте да търсите нещо и току-що го намерихте.
— Права сте — отвърна шепнешком Мод и с дългите си ръце помоли за тишина, сочейки преградата, зад която дебнеха Блекадър и цялото му научно войнство.
Лицето на Беатрис Нест остана благо, търпеливо, въпросително.
— Тайната не е само моя — изсъска Мод, — иначе нямаше да крия нищо от вас. И аз не знам какво открих. Обещавам да кажа първо на вас, когато разбера. Мисля, че знам какво й е казала Бланш Глоувър. Съществуват две-три възможности.
— Важно ли е? — попита сивият глас, без с нищо да подскаже дали има предвид важно от научна, емоционална или вселенска гледна точка.
— Не знам. Предполагам, че може леко да промени възгледите ни за творчеството му.
— Какво очаквате от мен?
— Да преснимам двете писма. И дневника за този период, стига да е възможно. Както и да не казвате на професор Кропър, нито на професор Блекадър. Засега… В края на краищата ние ги открихме.
Беатрис Нест дълго размишлява, подпряла глава в шепите си.
— Това, което толкова ви вълнува… нали няма да я изложи на присмех… да предизвика недоразумения? Много се притеснявам да не я изложа с нещо, не намирам по-подходяща дума.
— Не е свързано с нея, поне не на първо място.
— Това далеч не е успокоително.
Влудяващо мълчание.
— Мисля, че ще ви се доверя. Така мисля.
* * *
Излезе припряно през кабинета на Блекадър, където Паола вяло й махна с ръка; самия професор го нямаше. В мрачния коридор обаче познат ирландски пуловер освети сумрака, а над него грееше познатата златиста коса.
— Каква изненада! — възкликна Фъргюс Улф.
Мод се стегна и му направи път.
— Чакай, чакай малко!
— Бързам.
— Закъде бързаш? Да хлътнеш в криволичещия лабиринт на „Мелюзина“? Или за среща с Роланд Мичъл?
— Не позна. Нито едното, нито другото.
— Тогава остани.
— Не мога.
Тя пристъпи наляво. Фъргюс я пресрещна. Пристъпи надясно и отново се блъсна в него. Той протегна силната си ръка и я стисна за китката като в менгеме. Пред очите й изплува леглото с цвят на белтъци.
— Не се дръж така, Мод. Искам да говоря с теб. Ужасно ме измъчват почти равни дози любопитство и ревност. Не мога да повярвам, че си се хванала със сладкия безгръбначен Роланд, и не разбирам какво те води в този крематориум, ако не си тук заради него.
— Какъв крематориум?
— Работилницата „Аш“ — с всяка дума придърпваше ръката й, тялото й заедно с куфарчето все повече се накланяше към него, а собственото му тяло започна да излъчва наелектризиращите пламъчета, които не бе забравила. — Трябва да говоря с теб, Мод. Позволи ми да те заведа на обяд. Просто ще си поговорим. Не познавам по-интелигентна жена от теб. Ужасно ми липсваш, много добре го знаеш. Трябваше да ти кажа и това.
— Не мога, Фъргюс. Заета съм. Пусни ме.
— Кажи ми какво става, поне това ми кажи. Ще бъда страшно дискретен.
— Няма нищо за казване.
— Ако не ми кажеш, сам ще разбера и ще реша, че откритието ми си е само мое, Мод.
— Пусни ме.
Зад гърба им изникна едра чернокожа жена с черна униформа. На лицето й нямаше и помен от усмивка.
— Защо не четете надписите? В коридорите с книгите се пази тишина.
Мод освободи ръката си и се измъкна. Фъргюс извика след нея „Предупредих те!“ и изчезна в работилницата, а чернокожата пазачка го следваше по петите, подрънквайки връзка с ключове.
* * *
Два дни по-късно Роланд и Мод се срещнаха във вегетарианския ресторант „Удълс“ в края на „Мюзиъм Стрийт“. Мод носеше пресниманите страници от Беатрис. Опитите й да се свърже с Роланд по телефона, за да уговорят срещата, се бяха оказали поредното изнервящо преживяване; тревожеше я и възторженото писмо от Леонора Стърн, която беше получила стипендия от фондация „Тарант“, за да дойде в Англия, и възторжено й пишеше: „Следващия семестър ще бъда с теб“.
Наредиха се на опашката и си взеха лазаня със спанак, едва претоплена в микровълновата, след което намериха убежище на подземния етаж на ресторанта с надеждата, че няма да бъдат забелязани от любопитни очи. Роланд прочете дневника на Елън и писмата на Бланш. Мод го наблюдаваше внимателно и накрая попита:
— Какво мислите?
— Едно е сигурно — Бланш е казала нещо на Елън. Вероятно й е показала откраднатите писма. Ще ми се да вярвам, че го е направила, защото Кристабел е заминала с Аш за Йоркшър. Всичко пасва идеално. Но няма никакви доказателства.
— Не виждам как бихме могли да го докажем.
— Хрумнаха ми куп безумни идеи. Да изчетем още веднъж всичките им произведения, писани по това време, може там да открием нещо. Хрумна ми, че ако тръгна по стъпките му в Йоркшър с предположението, че може и тя да е била там, и непрекъснато чета стихотворенията, може да попадна на нещо. Вече намерихме връзка, за чието съществуване никой не би заподозрял, ако изрично не знае да я търси. Рандолф Аш е писал на жена си за местния стопан, който лекува магарешка кашлица, а Кристабел е написала приказка за него. Освен с геологията на Лайл Аш свързва интереса си към потъналите селища в Йоркшър с град Ис. Хората се настройват на една вълна…
— Наистина.
— Може да открием натрупваща се поредица от подобни съвпадения.
— При всяко положение ще бъде интересно.
— Хрумна ми даже нова теория за водата и изворите. Бях ви казал, че след 1860 г. в поезията на Аш се промъква стихийна нотка — вода, камъни, земя и въздух. Смесва гейзерите на Лайл със скандинавски митове, митични гръцки извори и с йоркшърските водопади. Започнах да се чудя за Извора на жаждата в „Мелюзина“
— В какъв смисъл?
— Дали няма някакъв отглас? Това е цитат от „Аск към Ембла“. Вероятно изворът е свързан и с извора от „Песен на песните“. Чуйте:
С теб пихме от чешмата на Воклюз.
Там северната сила, дето буни
неспирно стихналия вир, и нас
разбуни. Но нима чешмите,
на воля бликнали за нас, пресъхват? АИ
— Ще го кажете ли още веднъж?
Роланд повтори стиховете.
— Случвало ли ви се е наистина да ви настръхне косата? — попита Мод. — Защото току-що ми се случи. Заболя ме гръбнакът и ми настръхна косата. Сега вие ме чуйте. Това са думите на Раймонден, когато Мелюзина му казва как е видяла, че е надникнал в мраморния басейн и е нарушил забраната:
Ах, Мелюзина, аз ти измених.
Лек няма ли? Раздяла ли е нужна?
Нима ще побелее пепелта
в огнището ни и нима чешмите,
на воля бликнали за нас, пресъхват? АИ
— Нима ще побелее пепелта[2] в огнището ни? — повтори Роланд.
— Образът на огнището присъства навсякъде в „Мелюзина“. Тя строи замъци и домове, а огнището е символ на дома.
— Кой го е написал пръв? Той или тя? Датировката на „Аск към Ембла“ е проблематична, но очевидно сме на път да разрешим и това наред с останалото. Класическа литературна улика. Била е умна жена, умеела е да оставя следи. Като това с куклите.
— Литературните критици са родени детективи — отвърна Мод. — Сигурно познавате теорията, че класическият детективски разказ е възникнал с появата на класическия роман за изневярата — всички са искали да знаят кой е бащата, как е започнало всичко, каква е тайната?
— Трябва да работим заедно — предпазливо каза Роланд. — Аз познавам неговите произведения, вие — нейните. Ако отидем заедно в Йоркшър…
— Пълна лудост. Трябва да кажем на Кропър, на Блекадър и непременно на Леонора Стърн, за да обединим ресурсите си.
— Така ли искате да постъпим?
— Не. Искам да проследим дирята. Влязло ми е под кожата. Искам да знам какво се е случило, и искам лично аз да го открия. Когато дойдохте в Линкън с откраднатите писма, ви помислих за луд. Сега и аз изпитвам същото. Дори не е професионална алчност, а нещо още по-първично.
— Читателско любопитство.
— Отчасти. Ще успеете ли да уредите няколко дни за изследователска командировка на Петдесетница?
— Може да се окаже трудно. Вкъщи нещата не вървят, както сигурно сте забелязали. Ако заминем заедно, няма да се посрещне добре. Може да бъде изтълкувано неправилно.
— Знам. Разбирам. Фъргюс Улф вече си го мисли. Даже не просто си го мисли, а направо призна подозренията си, че двамата с вас…
— Колко неприятно!
— В библиотеката ме заплаши, че ще разбере с какво се занимаваме. Не трябва да го изпускаме от очи.
Роланд осъзна смущението й и не попита какви чувства изпитва към Фъргюс Улф. Не можеше да не забележи, че са доста бурни. Също така нямаше намерение да обсъждат Вал.
— Хората, които наистина заминават за някоя лудория, винаги успяват да намерят оправдания — каза той. — Пускат димни завеси. Явно се случва всеки ден, така казват. Не виждам защо и аз да не измисля нещо. Парите са по-голям проблем.
— Трябва ви малка изследователска стипендия, за да проучите нещо немного далеч от Йоркшър, нито прекалено близо.
— Аш е работил известно време в библиотеката на Йоркската катедрала.
— Нещо от този род.