Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
aisle(2015)
Корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: А. С. Байът

Заглавие: Обладаване

Преводач: Димана Илиева; Ангел Игов; Валентин Кръстев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Агата-А

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Мултипринт ООД

Редактор: Ангел Игов

Художник: Данте Габриел Росети

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-540-100-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/233

История

  1. —Добавяне

11

СВАМЕРДАМ

Понаведи се, ако можеш, братко.

Ако смущавам те, не е задълго.

Благодаря, задето беше с мен,

преди гласът, очите ми и

слабият ми ум да ме оставят.

Тук, в тази празна бяла клетка,

под този гибелен таван,

бял като тебешир, като утроба на яйце.

Ще се излюпя тази нощ, ала в каква

безбрежна, безметежна празнота,

това го знае само тя —

германската света отшелница,

склонила те за мене да се грижиш,

застъпница, отправяща молитви

за моята изстрадала душа,

душицата ми, временно побрана

в таз тясна и черупчеста мембрана,

която вижда Той, прихванал

черупката като момче засмяно

във светлата си длан, напред простряна,

и който с инструмента си божествен

пробива път за Светлина безкрайна

през дупчица с размера на карфица,

насъщната храна да му достави:

неясна слуз или новооперен ангелски зародиш.

В наследство няма да оставя много.

Навремето бе друго или аз

така си мислех, ала не и други.

Кажи-речи, три хиляди крилати

и лазещи, безкрили твари —

изглеждащи в смъртта си като живи,

изкусно инжектирани и после

разрязани, отворени, нагледно

по клас и вид класирани прилежно

във Книгата на майката Природа,

изкуството й висше да покажат.

Ала това сега е без значение.

Пиши, ако обичаш, че оставям

писалките и всички ръкописи

на несравнимия французин Тевено,

а също и единствен мой приятел,

ценящ като достоен философ

находките на дръзкия ми ум.

И микроскопите си бих му дал —

Хомункулуса, както бях нарекъл

помощника от мед, крепящ статива

и лещите по-здраво от човешка длан,

та жадният за знания да наблюдава

сред късчетата марля капките ихор[1].

Но ги пожертвах срещу хляб и мляко —

стомахът ми не ги понася вече.

Умирам в дългове. Но той ми е приятел

и ще прости, надявам се, тъй запиши за него.

А после и за нея — Антоанет де Буриньон —

(когато бях отчаян, тя ме убеждаваше

в безмерната във време и пространство

любов на Бог). На нея и на Него уповаващ,

към голата стена обръщам лик и тръгвам

завинаги от този свят на вещи

към Небитийния, показан ми от нея,

когато я намерих във Германия.

Накрая: подпис — Свамердам, и дата,

март, хиляда шестстотин и осемдесета,

и добави накрая възрастта ми:

четирийсет и три годишен — кратко време

за онзи, който през пукнатините

в безмълвната повърхност на нещата

безкрайността успял е да провиди

и от това откритие умрял е.

 

Животът преминава разни форми:

от мравчето яйце излиза ларва,

а пък от нея, в бинтове увита,

се пръква я чудовищната женска,

я търтеят крилат или работничка чевръста —

и всеки е със своя собствен ранг.

Аз дребосъче съм и моят свят е малък,

експерт по малкост, по най-малките неща,

неважни, незачитани, куриозни, тленни.

Харесвам малката ти клетка, братко. Бедност,

прозорец, белота, вода и твоята ръка,

поднесла чашата до сухите ми устни.

Благодаря. Достатъчно.

Където съм роден,

бе също тясно, не като тук, не голо,

прекрасен стар сандък с мистерии,

шкаф, пълен с редки старини.

Какво съгледах най-напред ли?

Отделно кътче с детско кошче

между сандъците за ценности,

затворени солидно делви

и скъпоструващи коприни.

Пера и кости, камъни, кратуни празни,

разхвърляни по маси и столове.

Поднос със лунни камъни на дъното на купа

със скарабеи, чуждоземни божества,

намигащи от прашните полици.

Русалка плуваше в затворен херметически буркан

и дращеше със кокалести пръсти по стъклото;

косата й се стичаше от изсушената глава.

Тъмнееше кафявата й гръд,

а люспите, съсухрени и слети,

бледнееха като старинен лак, но зъбите й бяха бели.

Там имаше дори яйце на василиск —

белезникаво кълбо или полукълбо

връз римска чаша, сбутана до мумия на котка,

омотана с черни бинтове

от главата до опашката, суха като пясък,

напомняща за пелените, стягали ме като бебе.

 

Ръцете ти обвивката ми тленна ще положат

в покров и ще склопят очите ми,

отслабнали от взиране в прашинките

и петънцата живо вещество;

очи, с невинен блясък засияли

пред купчината мамещи трофеи,

пожънати по Земното кълбо

от смелите холандски капитани,

които хвърлят котви в Амстердам,

отплават през мъгли и страшни бури

и яздят вятъра през океана

към пламнали земи под медно слънце,

към вечни планини от лед зелен,

към тъмни и горещи тайнствени места,

сред изпаренията над горите на Екватора,

които скриват слънцето високо

и хората, и другите създания,

не виждат светлината му изобщо,

освен като светлик от връх на копие,

чиято дръжка сребърна прониква

в зеленината тъмна чак до мрака.

 

Като момче мечтаех да направя

подробен каталог на туй богатство,

да го сортирам, подредя, представя,

тъй да се каже, във човешка форма,

като опиша ползата от него

или съгледания в него смисъл.

Аз отделил бих мит от медицина,

муските (пълно суеверие) от минералите,

от розовия кварц или живака —

ако ги стрием, можем да приготвим

лек за малария или тропична треска.

Освен това бих всички живи твари

обособил в отделни таксономии:

отделно — насекомо с насекомо,

птица с птица и всички видове яйца —

от щраусовите, чудовищно големи,

до мекоципестите змийски, наредени,

описани по вид и по размери

върху тафта и в чаши от дърво.

 

Баща ми притежаваше аптека

и сякаш бе доволен от това,

че има син с подобни интереси.

Той имаше амбиции: в ума си

ме виждаше да правя добрини,

да будя възхищение у хората,

смирен пред Бога, непоколебим

на тема истина и справедливост.

Когато осъзна, че аз не ще съм

мечтаният син — адвокат, се вкопчи

в идеята от мен да стане лекар,

„способен да лекува и плътта,

и наранената душа човешка“,

тъй казваше баща ми, който бе

човек благочестив и земен,

„така че да е сит, обут, облечен,

че грешният човечец е обречен

да боледува и да се нуждае

от грижата на лекар на земята“.

Но други страсти мене ме влечаха.

Дали на ум прецизен се дължаха,

или на дивното вълшебство

на спомени от мойто детство?

За мене истинската анатомия

не почва от сърцето и ръцете,

а от по-простичките тъкани

и формите първични на малките

пълзящи, лазещи или летящи твари.

Ключ към живота е слепият бял червей,

изяждащ сложната човешка плът,

изяждан пък от птицата домашна,

която друг човек нахранва,

затваряйки така кръга. Животът е единен,

тъй мислех аз, и смислената анатомия

започва от най-долното стъпало

на стълбата, съвсем до топлината

плодородна на майката земя.

Дали затуй, или защото душата ми

бе обладана в онзи тъмен шкаф

от онзи черен женски паяк

с големината на юмрук, същински демон,

саждивочерен в своята косматост,

или от въгленовочерните

берберски нощни пеперуди,

прободени през нежните крила

и разпнати с карфици за наше забавление?

Те бяха странни,

но бяха форми на живот, както и аз

(с добавена душа, разбира се),

и бяха сродни с мен или така си мислех

на младини. И сякаш всичко беше сътворено

от неизменното едно и също нещо:

стъклоподобният белтък и златният митически жълтък

на славното световно древноегипетско яйце,

в Ереб що снесла чернодреха нощ, от там се пръкнал

Ерос,

цял сияещ, той оплодил пък Хаоса, а после

и всичко живо на земята.

Навярно тъй легендите орфически

чрез своята загадъчна находчивост

ни сочат някаква значима истина.

Стремях се да позная корените на живота.

Намирах го за оправдано. Та творецът,

създал ръцете и очите ми,

ме бе дарил със ум да сътворя

помощника си търпелив от мед,

придържащ лещите над живите частици вещество,

които гледах сякаш през кристал,

и се научих все да ги увеличавам,

докато видя замислите, връзките

във смайващата им последователност и сложност.

Разрязвах аз на еднодневката окото,

нагласях тъй окото на комара,

че взирах се в камбанарията на църквата,

обърната наопаки и многократно умножена

като безброй игли, по върховете на които

не танцуват ангели.

Крило на пеперуда с люспи като броня,

заострените куки по краката на мухите —

аз виждах нов свят в нашия си свят —

свят чуден, свят на истина, чудовищен,

изпълнен със живот неподозиран.

 

Виж, чашата вода, която ми поднасяш,

да бяха лещите ми тук, разкрила би

не ясна бистрота, както си мислим,

а гмеж от твари с драконски опашки

сред папрати и храсти, като китове,

кръстосващи световните океани.

Оптическата леща е като острие на меч.

Множи или разделя видимия свят

и множеството виждаме в едното, както тук

местата, нявга гладки, вече виждаме

в бразди и ями върху кожата на дамата,

и пърхот в лъскавата й коса.

 

И колкото по-дълго виждах Множествеността,

по-упорито търсех да намеря

Единствената — първичната Материя,

променливата форма на Природата,

но постоянна в своите метаморфози.

 

Открих Закона й в последователните форми

на мравката и пеперудата, на бръмбара, пчелата.

Най-първо различих модела на растежа:

яйце и проста ларва, какавида,

която уж се сгърчва, но в туй време

е придобила нови органи в съня си,

додето се раздвижи, скъса и изхвърли

парцалите коприна, затрепти,

а след това застине и накрая полети

великолепна, ръженокафява, сапфирена,

с фазанени очи и тигрова окраска

или белязана между крилата

с известния ни череп на смъртта.

 

В кристалния обхват на лещите

дебелите ми пръсти бяха като слонски лапи.

Стъкмих си инструменти на хирург —

пинсети, скалпели, шила и клещи —

не от стомана, от най-мека слонска кост,

невидими за простото око под окуляра.

С тях аз проникнах досами живота

на тварите, до корена му чак.

И обществата им не са каквито мислим.

Да вземем господаря на мравуняка

или на пчелното семейство царя,

центърът, около който се въртят останалите,

търсят, носят, бързат, за да го нахранят,

градят и охраняват своя свят, върха или

върховенството в социалната йерархия.

Да сложим тази твар под окуляра

и да разкрием корените на генезиса,

органите, от които произтича и расте

потомството, където образуват се яйцата.

Тя не е цар, ами огромна майка,

край нея се тълпят по-малките сестри

и бързат да се грижат за потомството й,

помагат в снасянето на яйцата,

с нектар я хранят, а при нужда гинат,

за да спасят живота на Кралицата,

продължителката на целия им род.

 

Ей ги очите, първи зърнали яйчниците,

изтръгвалите ги ръце и този чезнещ ум,

открил Закона за метаморфозата,

записал го, за да го покаже

на хора със посредствен ум.

Не бях почетен за това от никого.

Дори и вкъщи — татко ме прогони

без пукнат грош навън;

ни от колегите медици.

Когато бях от нуждата принуден

да разпродам богатата си сбирка

рисунки за вълшебния фенер

и своите демонстрации и опити,

аз не намерих купувач — ни някой учен,

ни философ, ни лекар не поиска

изображенията ми на истината,

изисканите откровения за живота,

за да ги съхрани за поколенията.

Така докарах се до просешка тояга,

да моля канче мляко и коричка хляб,

останки от месо, покрито с личинки

на същите мухи, чието размножаване изследвах.

 

Преди век Галилео Галилей

низвергна нашата Земя

от центъра на мирозданието

и проумя движението на планетите и слънцето,

въртенето на сферите небесни

в безкрайното пространство,

в което нашият въртящ се свят,

с трева зелена и пустини жълти,

с бели планини и сини морски бездни,

е просто някаква прашинка в звездното гъмжило.

Замалко да го изгорят за тези думи,

ала мъдрецът, от страх пред Бога,

за да живее, отрекъл своите догадки

и бил предаден на доктори на Църквата,

вещи в други истини и тайнства.

 

Едно е, казвам, да изместиш

от истинския център на вселената Човека

и друго — да застанеш срещу Бог,

създал ни в този вид, тъй страховито

и прекрасно сътворил ума ни,

неуморим в стремежа към познание,

ала и краен в Неговото тайнство,

в приятната му тъмна безпределност,

където се оттегляме за отдих,

когато свършат нашите въпроси

и мозъкът обезсърчен угасне,

тъй както моят собствен ум

угасна, изучаващ еднодневките.

Аз опознах вида на тези

танцуващи прашинчици живот,

години от живота си отдадох

на същества, които само ден живеят

и нямат и представа за нощта.

 

И питам се дали и Галилей е тръпнел,

съзирайки небесните тела в простора,

тъй както тръпнех аз пред микроскопа,

разкриващ ми не прелестта студена

на необятната вселена,

а цялата кипяща, вряща гмеж прашинки,

покритите със броня василиски,

невидими за нас, но съществуващи —

защо не? — и според тях самите —

езикът ми не се обръща — навярно микрокосмоси,

досущ като човека, бедния човек,

чиято накърнена гордост не приема

изследването на безкрайността от малки и големи? ВК

[Desunt cetera.]

Бележки

[1] В древногръцката митология — ефирна златна течност, кръвта на боговете и на безсмъртните, смъртоносна отрова за смъртните — бел.прев.