Не зная дали да се чувствам по-скоро насърчен, или обезсърчен от писмото Ви. Същественият момент в него е Вашето „ако решите да пишете отново“, защото с това позволение ме насърчавате повече, отколкото ме обезсърчавате с желанието Ви да не виждате никого, което съм длъжен да уважа. При това ми изпращате стихотворение, като мъдро отбелязвате, че стихотворенията струват повече от всички сандвичи на света. Така е наистина — особено Вашите, — но можете да си представите извратеното поетическо въображение и желанието му да се подхранва с въображаеми сандвичи с краставички, които, тъй като положително няма да бъдат поднесени, то си представя като своего рода английска манна небесна — съвършените зелени кръгчета, деликатния намек за сол, прясното светло масло, (и преди всичко) меките бели трохи и златистата коричка на току-що изпечения хляб — и така, както във всички аспекти на живота, неуморната фантазия идеализира онова, което може да се хапне и глътне на мига със сдържана ненаситност, като най-трезв факт.

Ала сигурно знаете, че на драго сърце се отказвам от сандвичите, бленувани или трезво предъвквани, в замяна на чудесното Ви стихотворение, което, както сама казвате, съдържа нотка от свирепостта, свойствена за привичките на истинските паяци, както ни ги разкриват последните наблюдения. Дали бихте искали да разширите метафората си за клопката или прилъгването и по отношение на изкуството? Чел съм и други Ваши стихотворения за живота на насекомите и се удивявам как съчетават разкоша и цялата крехкост на тези крилати или пълзящи същества с нещо от онова захапване, отхапване и поглъщане, което може да се види под микроскоп. Наистина храбър е поетът, който би се наел правдиво да опише пчелната царица, осата или мравката такива, каквито ги познаваме днес, след като векове наред се е смятало, че тези създания на колективно почитание и труд са подчинени на мъжки управници — представям си някак, че не споделяте отвращението на Вашия пол към тези живи форми, или както аз съм склонен да допусна, всеобщото отвращение към тях…

В главата ми се върти някаква идея за дълга поема за живота на насекомите, която да напиша аз самият. Не лирична като Вашата, а драматизиран монолог като онези, които вече съм написал за Месмер, за Александър Селкърк или за приспособенеца съсед — не зная дали познавате въпросните поеми, и ще се радвам да Ви ги изпратя, ако не сте ги чели. Откривам, че се чувствам в свои води с други въображаеми умове — когато съживявам, в известен смисъл реставрирам, живота на изчезнали мъже от други времена, и то в пълната му цялост: коса, зъби, нокти, паница, скамейка, мях за вино, църква, храм, синагога и неспирно тъчащия стан на този труженик, удивителния мозък вътре в черепа, който създава своите щампи, своето напълно особено чувство за онова, което вижда, научава и вярва. Струва ми се важно тези мои други животи да се разпрострат в много столетия и възможно най-много места, до които може да се докосне ограниченото ми въображение. Защото аз самият съм само добре възпитан господин от XIX в., озовал се в задимения Лондон — и особеното за този господин е да знае докъде точно се простира всичко онова, което се отдалечава от изчезващата топлийка на собственото му наблюдение, преди, около и след него, — ала през цялото време той е само онова, което е, със своите бакенбарди и рафтове, пълни с Платон и Фойербах, свети Августин и Джон Стюарт Мил.

Отплеснах се, а още не съм Ви съобщил предмета на моята поема за насекомите, която ще е посветена на краткия и чудотворен — и като цяло трагичен — живот на Свамердам, открил в Холандия оптическото стъкло, което ни разкри безпределните простори и несекващото вълнение на безкрайно малкото също както великият Галилей насочи оптическата си тръба към величественото движение на планетите и отвъд тях, към безмълвните сфери на безкрайно голямото. Познавате ли историята му? Може ли да Ви изпратя моя прочит, след като го избистря? Ако излезе нещо добро от него? (А знам, че ще излезе, защото е изпълнен с миниатюрни конкретни факти и обекти, в чието наблюдение се съдържа въодушевлението на човешкия ум, и Вие ще попитате: моя ум или неговия? — но право да Ви кажа, не зная. Той е изобретил чудни миниатюрни инструменти, с които да надничаме и да се натрапваме в самата същност на живота на насекомите, при това изработени от слонова кост, тъй като е по-малко разрушителна и увреждаща от грубия метал — създал е лилипутски игли много преди да бъдат измислени лилипутите, вълшебни игли. Докато аз разполагам само с думи и с мъртвите люспи от думите на други мъже, но ще се справя, още не сте длъжна да ми вярвате, но ще видите.)

Казвате, че мога да получа един Ваш етюд за вечното „не“, за воала на илюзията на Шлайермахер, за райския мед или за каквото реша. Какво изобилие — как да избера? Мисля, че няма да приема вечното „не“, а ще остана с надеждата за студени зелени краставички някой ден, поднесени с райски мед и китайски чай, пък и от Вас искам не илюзия, а истината. Затова може би ще ми разкажете повече за Вашето начинание с феята, ако можете да говорите за него, без това да наруши мислите Ви. Има моменти, когато говоренето или писането помага, и други, когато е извънредно безплодно — ако предпочитате да не продължаваме този разговор, ще Ви разбера. Ала се надявам да получа писмо с отговор на всичките ми налудничави безсмислици, които, надявам се, не са обидили човека, когото се надявам да опозная по-добре.

Наистина искрено Ваш

Р. Х. Аш

Скъпи господин Аш,

Срамувам се от мисълта, че онова, което основателно може да сте сметнали за сдържаност или дори скъперничество от моя страна, е дало повод за щедрата и бляскава смес от остроумие и информация, която ми изпратихте. Благодаря Ви. Ако всички, на които съм отказала някой и друг питателен зеленчук, така охолно ме гощаваха с интелектуална храна, щях завинаги да остана непреклонна по въпроса за сандвичите — ала повечето молители се задоволяват с един-единствен отказ, което наистина е за добро, тъй като живеем съвсем тихо, две усамотили се дами, и въртим малкото си домакинство със сладките му ежедневни и необезпокоявани ритми и с границите на малката ни независимост, които сами сме определили, с основанието, че сме с нищо незабележителни — с Вашата деликатност ще разберете, веднъж поне говоря съвсем сериозно, че нито гостуваме, нито приемаме гости, двамата с Вас се срещнахме, защото Краб Робинсън беше приятел на скъпия ми баща — има ли изобщо някого, на когото да не е приятел? Нямах сили да откажа покана от негово име, ала въпреки това съжалявам, защото не излизам в обществото — дамата роптае твърде много, ще кажете Вие, но кръжащите Ви зелени видения на задоволство я трогнаха и за кратко й се прииска да има сили да даде по-задоволителен отговор. Ала щяхме да съжаляваме, наистина — не само аз, а и Вие.

Останах силно поласкана от доброто Ви мнение за малкото ми стихотворение. Не съм сигурна как да отговоря на въпроса Ви за клопката или прилъгването като свойства на изкуството… те са присъщи може би на изкуството на Арахна, а оттам и на простите крехки или искрящи женски творения, но със сигурност не могат да се отнесат към собствените Ви велики произведения. Порази ме предположението, че може да не съм чела поемата Ви за Месмер или за Селкърк на страховития му остров, изправен пред безмилостното море и очевидно безответния Създател… или за приспособенеца съсед с религиозната му повратливост или извръщане натам, накъдето духа вятърът. Би трябвало да излъжа на дребно, да кажа, че не съм ги чела, заради щастието да ги получа от ръката на самия автор, но човек трябва да остава верен на истината както в дреболиите, така и в големите неща, а това далеч не е дреболия. Трябва да знаете, че имаме внушителна редица томове с всичките Ви съчинения и че в малкия ни дом те често се отварят и се обсъждат също както по широкия бял свят.

Трябва да знаете също — или може би не — как да го кажа на Вас, когото познавам толкова отскоро? — но ако не го кажа на Вас, тогава на кого? — нали току-що писах, че човек трябва да остава верен на истината, а тази истина е толкова съществена… трябва да знаете следователно, и ето че в края на краищата трябва да събера кураж, че великата Ви поема „Рагнарьок“ бе повод за навярно най-тежката криза, която съм преживявала или се надявам да преживея в живота на простата ми религиозна вяра. Не става дума за това, че някъде отправяте нападки срещу християнството, което с наистина съвършено поетическо приличие изобщо не споменавате; нещо повече, в поезията си никога не говорите със собствения си глас или от собственото си сърце. (Онзи Пелагий не отстъпва по мъдрост на змията, увила се около най-тънките и търсещи въпроси и дирения за основанията на вярата ни, които в наши дни се изследват най-упорито и непрестанно. Вие познавате „извивките и криволиците“ на критическата философия, както се изразява Вашият Августин за Вашия Пелагий — към когото питая известна слабост, защото не е ли бил и той бретонец, каквато съм отчасти и аз, и не е ли искал съгрешилите мъже и жени да бъдат по-благородни и свободни, отколкото са били в действителност?…) Безумно се отклоних от „Рагнарьок“ и неговия езически Ден на Страшния съд, езическото му тълкувание за тайнството на възкресението, за новото небе и новата земя. Стори ми се, че казвате: „Такива приказки разказват и са разказвали хората — те не се различават една от друга, само ударението се променя“. Или дори: „Хората разказват онова, което биха искали да се случи или да бъде възможно, не онова, което е божествено ниспослано с думите — така трябва да бъде и наистина е така“. Стори ми се, че изкарвате Светото писание поредната вълшебна приказка — с такава сила на словото, с такава мощ на въображението. Обърквам се, няма да продължавам повече, моля да ми простите, ако казаното Ви изглежда непонятно. Усъмних се и признах съмнения, с които оттогава се налага да живея всеки ден. Достатъчно.

Нямах намерение да пиша всичко това. Нима можете да се съмнявате, че ще ми достави истинско удоволствие да получа Вашия „Свамердам“, ако все още сте склонен да ми изпратите препис, когато го завършите. Не мога да Ви обещая интелигентна критика — тя надали Ви липсва, ала Ви уверявам, че ще срещнете възприемчив и обмислен прочит. Безкрайно ме заинтригува разказът Ви за открития от него микроскоп и за иглите от слонова кост за проучване на по-миниатюрните живи форми. Вкъщи сме се занимавали малко с микроскопи и стъкла, но изпитваме твърде женска неохота да отнемаме живот… при нас няма да откриете колекция с карфици и хлороформ, само няколко обърнати буркана с временни гости — голям домашен паяк и какавидата на нощна пеперуда, ненаситен червей с множество крачка, който се оказахме напълно неспособни да идентифицираме и който е обладан от неспокоен демон — или омраза към буркани и паноптикуми.

Изпращам още две стихотворения. Те са част от една съвременна поредица за Психея, горкото момиче, изпълнено със съмнения, което взима небесната любов за змия.

Не отговорих на въпроса Ви за феята. Дълбоко съм поласкана — и също толкова дълбоко разтревожена, че я помните толкова живо, защото говорех… или се преструвах, че говоря… небрежно за нещо, което би могло да бъде приятно занимание или красиво проучване в някой незает с нищо ден…

В действителност съм си наумила да съчиня епос — или ако не епос, то поне сага, сказание или голяма митическа поема, а как може една бедна задъхана жена без никаква опора, само с лунна любознателност, да признае подобна амбиция пред автора на „Рагнарьок“? Ала изпитвам прелюбопитна сигурност, че мога да Ви вярвам по този въпрос, защото няма да ми се подиграете и няма да залеете феята на фонтана със студена вода.

Достатъчно. Имам още много по въпроса за метаморфозата — един от проблемите на нашето време и на всички времена, ако добре ги познаваме. Скъпи господине, простете развълнуваните ми излияния и изпратете, когато можете и ако искате, Вашия „Свамердам“ за поучение на

Вашата искрена доброжелателка

Кристабел Ламот

[Приложено]

Метаморфоза

Дали в полет копринената пеперуда

се спира да си спомни своето начало

сред пъплещата нежна гмеж от буби?

Дали човек, в надутата си и сияйна слава,

отправя взор към шушчицата плът,

с която, както словото предава,

от Нищото започнал е светът?

Ала и двамата, в онези Ден и Нощ безкрайни,

във взора прозорлив на своя Демиург,

дарил им форма и живот, лежали сгушени и знайни

за него — тяхно одухотворение и смърт. ВК

Психея

Разказват — в стари времена животните

помагали на хората в беда.

Светът тогава бил сплотена общност,

не разногласен хор като сега.

Веднъж, когато, бясна на Психея,

Венера смесила различни семена

и наредила й за нощ да ги отсее,

отишли мравките при клетата жена.

Помогнали й със съчувствие, макар човешко същество,

с усърдие старомоминско

заели се с обидното мливо.

Купа отсели, подредили —

Венера да не се гневи

и беззащитната Психея

при Купидон да се яви.

Не си мислете, че целувката

най-първо одобрена е била,

че се дължи на ред заслуги,

на височайши правила.

И мравките не служат никому

освен на нуждата една:

да се грижат за мравуняка

и да събират семена.

И те при среща си общуват,

но си говорят без поклон,

а — като Божиите мисли —

без външен трон. ВК

Скъпа госпожице Ламот,

Колко великодушно от Ваша страна в крайна сметка да пишете, и то толкова бързо и изчерпателно. Надявам се, че не Ви отговарям твърде стремглаво — за нищо на света не бих искал да Ви тормозя и да се натрапвам, но в казаното от Вас имаше толкова много интересни неща, че бих искал да запиша мислите си, докато са още свежи и ясни. Стихотворенията Ви са чудесни и оригинални — ако разговаряхме лично, щях да се осмеля да изложа една-две догадки за по-дълбоките измерения на загадъчната алегория в „Психея“, които нямам куража или нахалството да напиша черно на бяло. Започвате така малодушно с Вашата посърнала принцеса и полезните дребни твари, а завършвате почти противоположно, с морален отказ от какво? Това е трудното — от монархията или човешката любов, от Ерос, противопоставен на Агапе, или от злобната Венера? Наистина ли социалната привързаност в мравуняка е по-добра от любовта между мъжете и жените? Така или иначе, остава Вие да сте съдник — стихотворението е Ваше и при това е хубаво, а в човешката история има достатъчно свидетелства за високи до небето кули, подпалени заради нечий страстен каприз, или за клети души, заробени в съюз без любов, наложен от родителската воля или повелите на потеклото, или за приятели, които се убиват… Ерос е лошо и изменчиво малко божество и аз до голяма степен се придумах да приема Вашия начин на мислене, госпожице Ламот, все още без да го разбирам напълно.

След като отдадох на стихотворенията Ви първостепенното внимание, което заслужават, трябва да Ви кажа, че донякъде се разтревожих от мисълта, че поемата ми е предизвикала съмнения във Вас. Сигурната вяра — истинската и всеотдайна молитва, е нещо прекрасно и истинско независимо как сме длъжни да я тълкуваме днес, и не бива да бъде обезпокоявана от лутанията и търсенията на ограничения ум на Р. Х. Аш или на някой друг озадачен изследовател на нашето столетие. „Рагнарьок“ бе написан напълно чистосърдечно в дните, когато аз самият не поставях под въпрос сигурните библейски твърдения, нито вярата, която са ми предали отците и дедите ми. Някои я прочетоха по различен начин — сред тези читатели бе и дамата, на която бе писано да стане моя жена, и тогава се стреснах и изненадах, че поемата ми може да се тълкува като някакъв вид неверие… защото я бях замислил като ново потвърждение на универсалната истина за живото присъствие на Всеобщия Отец (с каквото и име да се нарича) и за надеждата за възкресение, все едно от какво връхлитащо бедствие и все едно под каква форма. Когато в поемата ми Один, предрешен като странника Ганградер, пита великана Вафтруднир коя дума е прошепнал бащата на боговете в ухото на мъртвия си син Балдур на погребалната му клада — онзи младеж, който съм бил тогава, най-набожно имаше предвид думата да бъде „възкресение“. Онзи млад поет, който едновременно съм и не съм аз, не се затрудняваше да предположи, че мъртвият северен бог на светлината може да е първообраз или образ на мъртвия Син на онзи Бог, който е Отец на християнството. Ала както сте доловили, това е двузъб двигател, наточено острие, което реже и в двете посоки — да кажем, че истината в приказката се крие в нейното значение, а приказката е само символ на някаква вечна истина, значи да направим крачка по пътя, където всички приказки са равни… А съществуването на едни и същи истини във всички религии е голям довод както за, така и против върховната истинност на единия бог.

Сега трябва да Ви призная нещо. Написах и унищожих един друг отговор на писмото Ви, в който почти искрено Ви призовавах да се държите здраво за вярата си и да не се заплитате в „извивките и криволиците“ на критическата философия. Писах Ви също, което може би не е безсмислица, че женските умове, по-интуитивни, по-чисти и не тъй завладени от терзания и напрежения както умовете на простите мъже, може би се придържат сигурно към истини, които ние, мъжете, може би губим от толкова много въпроси, от толкова много механично и безплодно питане. „Човек може да притежава истината, както притежава някой град, и въпреки това да бъде принуден да я предаде“, мъдро отбелязва сър Томас Браун и аз не бих направил решаващата стъпка да Ви поискам ключовете от този град в името на лъжовни твърдения.

Ала си помислих — с основание, нали? — че няма да Ви стане особено приятно да Ви отнема участието в спора, като се позова на по-висшата Ви интуиция и избягам от полесражението?

Не знам защо или как, но го чувствам с цялото си сърце, затова не мога да увъртам с Вас, дори по-зле, не мога с подобаващо приличие да оставя необсъдени въпроси от такава важност. С Вашия остър ум вече сте забелязали как никъде в това писмо не заявявам, че и сега поддържам простите или невинни възгледи на младия поет, написал „Рагнарьок“. Ала ако Ви кажа какви възгледи поддържам — какво ще си помислите за мен? Ще продължите ли да споделяте мислите си с мен? Не зная — зная само, че ме е обладал някакъв порив да казвам истината.

Не съм се превърнал в атеист, нито в позитивист, най-малкото не до онези религиозни крайности, при които някои превръщат в своя религия човечеството — макар че желая доброто на себеподобните си и ги намирам за безкрайно интересни, на небето и на земята съществуват много повече неща от онова, което е създадено за тяхно, тоест наше, благо. Религиозният порив би могъл да произлиза от нуждата да вярваме или от способността да се удивяваме и собствените ми религиозни чувства винаги са се вдъхновявали по-скоро от второто. Трудно ми е да се справям без Създател — колкото повече виждаме и разбираме, толкова по-голямо удивление буди тази чудновато несвързана грамада от неща, които въпреки всичко не съществуват в безпорядък. Ала избързвам твърде много. Не мога и не бива да Ви товаря с пълната изповед за моите твърде объркани, твърде непоследователни, едва заченати идеи, възприятия, полуистини, полезни измислици, които се боря да постигна, но далеч не съм овладял.

Истината е, скъпа госпожице Ламот, че живеем в стар и изморен свят, свят, който е продължил да трупа умозрения и наблюдения, докато накрая някои истини, може би доловими в ярката зора на човечеството от младия Плотин или от екзалтирания Йоан на Патмос, са угаснали под палимпсест от гъсти рогови образувания върху онзи ясен поглед — както влечугите, преди да изтръгнат новото си гъвкаво и блестящо тяло, са заслепени от кората на старата си кожа, или както красивите очертания на вярата, извисили се в устремените кули на старите манастирски църкви и абатства, се изхабяват от времето и мръсотията под мекия покров саждиви отлагания от нашите промишлени градове, от богатството ни, от самите ни открития, от нашия напредък. Не съм манихеец, затова не мога да повярвам, че ако съществува, Създателят не ни е създал — нас и света ни — такива, каквито сме. Той ни е създал любопитни, нали? — създал ни е вечно питащи и писарят на „Битие“ добре помества източника на всичките ни нещастия в тази ненаситност за знания, в известен смисъл най-големия остен, който ни тласка към добро. Добро и зло. А и от двете, длъжен съм да вярвам, ние притежаваме повече от своите първобитни родители.

При това положение моят голям въпрос е: дали Той се е оттеглил от очите ни, за да можем с усърдието на собствените си съзрели умове да открием пътищата Му, които сега са толкова далеч от нас, или ние самите, поради грях или поради някакво необходимо закърняване на кожата преди следващите стадии на метаморфозата, сме достигнали някакъв етап, където по необходимост осъзнаваме невежеството си и своята отдалеченост — и дали тази необходимост е здраве, или болест?

В моя „Рагнарьок“, където всемогъщият Один се превръща в обикновен питащ странник в Средната земя и по необходимост е унищожен с всичките му творения на последното полесражение в края на последната страшна зима… там слепешком клонях към някакъв въпрос от този род, без да го знам…

След което идва и целият въпрос каква точно истина може да бъде предадена в една чудодейна приказка, както правилно я наричате, ала ужасно потъпквам Вашето търпение, което може би вече съм изчерпал, може би се поставих отвъд предела на Вашето остро и проницателно внимание…

А и не отговорих на онова, което казвате за Вашия епос. Ако мнението ми все още Ви вълнува — защо да Ви вълнува? Вие самата сте поет и в края на краищата трябва да Ви вълнува единствено собственото Ви мнение — защо да не е епос? Защо да не е митологична драма в дванайсет книги? Не виждам в природата причина защо жена да не може да напише подобна поема също като мъж — стига да реши.

Безцеремонно ли Ви звучи? Така е, защото ме разстройва мисълта как изобщо може Вие, с Вашето дарование, да допуснете, че е необходимо каквото и да било извинение за такова начинание.

Прекрасно осъзнавам, че трябва да се извиня за тона си в цялото писмо, което няма да препрочитам, защото нямам сили да го преправям отново. Така и ще пристигне при Вас неодялано, неполучило причастие, неизгладено, а аз ще чакам с примирение и свито сърце, за да видя дали според Вас е възможен някакъв отговор…

Ваш Р. Х. Аш

Скъпи господин Аш,

Простете, ако мълчанието ми се проточи твърде дълго. Размишлявах не дали, а какво бих могла да отговоря, тъй като ми оказвате честта — замалко да напиша болезнената чест, ала не, не е така — да ми доверите съкровените си мисли. Не съм госпожица от някой евангелски роман, за да изпадна в изящна истерия от — възвишени! — отрицания или опровержения на искрените Ви съмнения, а и отчасти съм съгласна с Вас — съмнението, съмнението е повсеместен белег на живота ни в тази епоха и на този свят. Не оспорвам вижданията Ви за историческото ни положение, далеч сме от извора на светлина и знаем неща, заради които простата вяра трудно може да се задържи, трудно може да се проумее, трудно може да се овладее.

Пишете много за Създателя, когото не наричате Отец… освен в скандинавската Ви аналогия. Ала за истинската история на Сина казвате удивително малко… а именно тя е в сърцевината на живата ни вяра — живота и смъртта на Бога, превъплътен в човек, нашия истински приятел и Спасител, нашия пример за подражание, чието възкресение след смъртта е надеждата на всички ни за бъдещ живот, без която злополучната и явна несправедливост на отредения ни земен път би била непоносима насмешка. Ала пиша като проповедник, а жените — по закон — не сме подходящи за тази работа… и не Ви казвам нищо ново освен онова, което с Вашата мъдрост сигурно безкрайно сте премисляли.

И все пак — бихме ли могли да си представим този висш пример, тази върховна саможертва, ако не се бе случило наистина?

Бих могла да приведа като доказателство срещу Вас собствената Ви поема за Лазар, чието загадъчно и тайнствено заглавие ще трябва да ми разясните някой ден. „Déjà vu, или повторно видяно.“ Как да разбираме това? Двете с приятелката ми, с моята спътница, напоследък проявяваме интерес към психически явления, посетихме няколко местни сказки за необичайни състояния на съзнанието и проявления на духа, дори се престрашихме да участваме в сеанс, който проведе някоя си госпожа Лийс… та госпожа Лийс е уверена, че явленията déjà vu — при които човек е убеден, че преживяванията му в момента са само повторение на нещо, което е преживял преди, и то може би нееднократно — са доказателство за някаква кръгообразна природа на времето извън човека, за друг, паралелен свят, където нещата съществуват вечно без промяна или упадък. А добре засвидетелстваните явления на повторно видяното — дарбата на предвиждането, предсказателството или пророчеството, са друго потапяне в този вечно обновяващ се континуум. Ако приемем този възглед, поемата Ви сякаш намеква, че мъртвият Лазар влиза и излиза от вечността — „от едно време в друго“ както пишете в поемата, ако Ви разбирам правилно, и сега вижда времето с очите на вечността. Това е заблуда, достойна за Вас, след като започвам да Ви опознавам по-добре — възкресеното му зрение за чудотворната природа на дребните късчета живот, тирето в жълтото око на козела, хлябът на тепсията и люспестите риби, които чакат да бъдат пъхнати в пещта, всичко това за Вас е същността на живота и само за смутения Ви разказвач взорът на оживелия мъртвец е безразличен, защото в действителност в неговите очи всичко има стойност, всичко…

Преди да се запозная с госпожа Лийс, възприемах Вашето повторно виждане по-общо, като предвестник на Второто пришествие, което очакваме — прашинките пясък ще бъдат пресети и преброени като космите на главите ни в очите на мъртвеца…

Във Вашата поема Синът Божи не говори. Ала римският писар, който разказва историята — преброителят, събирачът на дребни факти, нима той не изпитва удивление въпреки собствените си наклонности, въпреки прозаичните си умствени и чиновнически навици пред въздействието, което оказва присъствието на този човек върху малката общност вярващи, готови с усмивка да умрат за Него, готови да живеят в нищета… „за тебе всичко е едно“, учуден пише той, но ние не се учудваме, защото Той им е отворил вратата към вечността и те са зърнали струящата оттам светлина, която озарява самуните хляб и рибата, нима не е така?

Или съм твърде наивна? Бил ли е Той — така обичан, така отсъстващ, така жестоко мъртъв — просто човек?

Изобразили сте по най-драматичен начин любовта към Него, нуждата от утеха, която Той дава и която сега е изгубена за жените в дома на Лазар — вечно заетата Марта и ясновидката Мария, всяка съзнаваща посвоему какво е означавало присъствието Му, макар че Марта вижда в това благоприличието на дома, Мария го вижда като изгубената светлина, а Лазар вижда само онова, което зърва за миг…

Каква загадка! Ето че стигнах края на несръчната ми чирашка отсянка от майсторския Ви монолог… дали описах живостта на живата истина или само драматизация на вярата, на нуждата?

Ще ми обясните ли какво искате да кажете? И Вие ли сте като онзи апостол, на всички всичко? Къде — къде се залутах?

Кажете ми… че за Вас Той е жив.

И така, скъпа ми госпожице Ламот, за кол съм вързан. Няма де да бягам^[1] — макар че в други отношения достатъчно се различавам от Макбет. Най-напред изпитах облекчение, когато получих писмото Ви и видях, че присъдата не е отлъчване, след което, вече с по-ясен разсъдък, дълго го претеглях и въртях в ръцете си, да не би от вътре върху главата ми все пак да се изсипят огън и жупел.

А когато накрая го отворих, открих такова великодушие на духа, такава пламенна вяра и такова тънко разбиране на онова, което съм написал… не само съмнителното ми писмо, а и поемата за Лазар. Знаете за какво говоря, защото и Вие сте поетеса — човек иска да разкаже нещо и мимоходом си мисли: това е добър щрих, тази идея променя онази, дали няма да е прекалено очебийно за широката публика?… не са ли прекалено гъсти мазните върху очебийното, човек почти се отвращава от прекалено явния смисъл и после попада в ръцете на широката публика, която го обявява едновременно за твърде отявлено прост и твърде високопарно неразбираем… и става ясно единствено, че онова, което си се надявал да предадеш, се е изгубило в мъглява непроницаемост… и написаното бавно изгубва живота си в съзнанието на автора не по-малко, отколкото в съзнанието на читателите.

И тогава се появявате Вие с изблик небрежна мъдрост, която очевидно не Ви струва никакво усилие, и му вдъхвате нов живот чак до собствения Ви изпълнен със съмнение въпрос накрая — дали Той го е сторил, оживял ли е Лазар? Дали Той, Богочовекът, наистина е възкресил мъртвеца, преди сам да възтържествува над смъртта, или всичко е само плод, както смята Фойербах, на човешкото желание, самовъплъщаващо се в приказка?

Молите ме да Ви кажа, че за мен Той е жив.

Да, жив е — но как? Как? Наистина ли вярвам, че този човек е стъпил в костницата, където Лазар вече е бил разложен труп, и му е казал: „Стани и ходи.“?

Наистина ли вярвам, че всичко това е само плод на надежди, мечти и изопачен фолклор, разкрасен от прости хора за лековерните?

Живеем във век на научна история, когато пресяваме доказателствата, знаем определени неща за разказите на очевидци и доколко е разумно да се осланяме на тях, ала какво е видял този оживял мъртвец (имам предвид Лазар, не неговия Спасител), какво е разказал или си е мислил, или е уверил любящото си семейство, че се крие отвъд страшния праг — за това нито дума.

Така че, ако пресъздам измислен разказ на очевидец, но все пак достоверен, възможен разказ, дали художествената ми измислица вдъхва живот на истината, или разпаленото ми въображение придава правдоподобност на някаква колосална лъжа? Дали постъпвам като евангелистите, възстановявайки събитията и разказа в по-късно време? Или като лъжепророците изпълвам с въздух измамни образи? Нима съм магьосник като вещиците на Макбет, който смесва лъжи и истини в сияйни форми? Или съм нищожен писар на пророческа книга, който разказва тази истина, що в мен се крие, с помощта на измислица, която признавам за моя собствена, както Просперо признава Калибан — никъде не твърдя, че този римски преброител, тъпоумният грубиян, не е единствено мое творение, глинен дудук, през който да посвиря.

Това не е отговор, ще кажете Вие, свела глава, съзерцавайки ме остро като мъдра птица, и ще произнесете присъда срещу моето увъртане.

Знаете ли, единственият живот, в който съм сигурен, е животът на въображението. Каквато и да е абсолютната истина или неистина за този стар живот в смъртта, поезията може да стори така, че този човек да живее, докато не се изчерпа вярата, която Вие или някой друг избирате да му дадете. Не твърдя, че дарявам живот на Лазар като Него, но може би като Елисей, който легнал върху мъртвото тяло и му вдъхнал живот.

Или както е постъпил поетът на Евангелието — защото е бил поет, какво друго, ако не поет — независимо дали е бил учен историк или не.

Усещате ли какво искам да кажа? Когато пиша, аз знам. Спомнете си чудесните думи на младия Кийтс: „Не съм сигурен в нищо освен в светостта на сърдечната привързаност и истината на въображението“.

Отбележете, не казвам: красотата е истина, истината е красота и прочие общи приказки. Казвам, че без въображението на Създателя за нас нищо не може да бъде живо — било то живо или мъртво, някога живо, а сега мъртво или очакващо живот…

Уви, опитах се да споделя своята истина, а написах само ужасни общи приказки за поезията. Ала Вие знаете, вярвам, че знаете…

Кажете ми, че знаете — и че никак не е просто, нито просто може да бъде отхвърлено, — че съществува истина на въображението.

Скъпи господин Аш,

Макбет е бил магьосник. Ако не бе намерил края си от мъж, нераждан от жена, и острия му меч, не смятате ли, че добрият крал Джеймс с благочестивата му „Демонология“ нямаше да пожелае да го изгори?

Ала в наши дни можете да си седите кротко и да се оправдавате — о, аз съм само поет и ако настоявам да приемаме истината единствено чрез живота или чрез живеца на лъжите, в това няма нищо лошо, защото сме закърмени и с двете още с майчиното мляко, те са неразделни, такава е човешката природа.

Той е казал: „Аз съм Истината и Животът“. Какво ще кажете за това, господине? Нима това е приблизително изявление? Или поетическа отсянка? Какво е това? То кънти през вечността, АЗ СЪМ…

Не отказвам да призная, и тук слизам от проповедническия си постамент, от моя недостижим амвон, че има истини като Вашите. Кой съдник не знае, че агонията на Лир и болката на Глостърския херцог са истински, макар че те никога не са живели или поне не са живели така? Ще ми отговорите, че наистина са живели по един или друг начин и че той — У. Ш., мъдрец, магьосник и пророк, отново им е вдъхнал огромен живот, дотолкова, че никой актьор не би могъл да изиграе ролята си, а трябва да остави на нас двамата и на собственото ни усърдие да си я представим от плът и кръв.

Ала какъв би могъл да бъде поетът в онова време на гиганти, времето на гореспоменатия крал Джеймс и неговата „Демонология“… макар че не е само „Демонологията“, а и заръката му да се запише Божието слово на английски език, което е било записано веднъж завинаги така, че всяка дума кънти с вяра и истина и през вековете е придобила още повече вяра до дните на собственото ни безверие…

Тогавашният поет — ясновидец, демон, природна стихия, слово, не е като сегашния поет в нашето време на нагнетен материализъм…

Може би Вашата прилежна реконструкция, като реставрацията на стари стенописи с нови цветове, е нашият път към истината, дискретна кръпка. Приемате ли моето сравнение?

Посетихме още една сказка за неотдавнашни спиритически проявления, изнесена от крайно уважаван квакер, който започна с личното си предразположение да вярва в живота на духа, ала без вулгарното желание да се смайва или стряска. Самият той англичанин, квакерът характеризира англичаните по начин, не изцяло чужд на стила на поета Аш. Ние сме преминали, каза този добър човек, през двоен процес на обръгване. Търговията и протестантското отрицание на духовните взаимоотношения ни обричат на вътрешно вкаменяване и закостеняване. Ние сме груби материалисти и не искаме да се задоволим с нищо друго освен с материални доказателства, както ги наричаме, за духовните факти, затова духовете благоволяват да говорят с нас с такива дебелашки средства, като потропване, шумолене и музикален вой, каквито не са били необходими едно време, когато вярата ни още е светела и е била жива в нас.

Той каза също, че англичаните са особено обръгнали поради по-плътната ни атмосфера, не толкова наелектризирана и магнитна по природа, както е при американците — те са видимо по-нервни, вълнуват се по-лесно от нас и притежават по-голям гений за обществено устройство, повече вяра в усъвършенстването на човешката природа, а умовете им също като институциите им са избуяли с онзи стремителен растеж, наподобяващ тропическата джунгла, поради което са по-отворени и възприемчиви. При тях се появиха сестрите Фокс и първите послания, предадени с потропване — от тях дойдоха „Откровенията“ на Андрю Джаксън Дейвис с неговия „Универселум“, те отхраниха гения на Д. Д. Хоум.

Докато нашите „телурически условия“ (усещате ли като мен вкуса на този израз?) не благоприятстват в такава степен за предаването на спиритични впечатления.

Не зная какво е мнението Ви по тези въпроси, които понастоящем тъй повсеместно занимават обществото и разбуниха тихите заспали води при нас в Ричмънд?

Това писмо не е достоен отговор на вдъхновяващите Ви коментари за Кийтс и поетическата истина или за себеразкритието Ви като пророк и магьосник. То не е написано с перо, нажежено до бяло, както бяха останалите, но трябва да се оправдая, тъй като не съм добре — и двете не сме добре, — и двете със скъпата ми приятелка малко пострадахме от лека треска и съпътстващото я униние. Днес прекарах деня в затъмнена стая и вече усещам ползата от това, но все още се чувствам слаба.

В такива обстоятелства умът лесно става жертва на капризи. Наполовина бях решила да помоля — стига с тези писма, оставете ме на мира с моята проста вяра, оставете ме встрани от прибоя на Вашия интелект и мощното Ви перо или ще изгубя душата си, господине, чувствам застрашена независимостта си, за която толкова съм се борила. Сега наистина, със заобикалки и усуквания, отправих такава молба, представяйки я като хипотетична насока какво бих могла да кажа. А дали бих могла, или наистина Ви моля, оставям на Вашата великодушна преценка.

Скъпа госпожице Ламот,

Не ми забранявате да Ви пиша отново. Благодаря. Дори не ме укорявате остро с двусмислици и заигравания с тайнствени сили. За което също благодаря. Стига толкова — засега — с тези трудни въпроси.

Крайно се обезпокоих от вестта, че сте болна. Не мога да повярвам, че тази мека пролет или доброжелателните ми писма, колкото и да са натрапчиви в друго отношение, биха могли да Ви повлияят толкова нездравословно, поради което ми остава да подозирам ораторията на Вашия въодушевен квакер, чиито телурически условия на магнитна инертност и наблюдения за обръгването ме радват точно както сте се надявали. Може ли той да призове сила, която наистина „ще изравни дебелата закръгленост на таз земя“. Каква майсторска липса на логика, нали — да се обвинява Векът на материализма и после да се призовава изцяло материалистична духовност?

Не знаех, че излизате така охотно, нито толкова често. До голяма степен си Ви представях барикадирана зад хубавата Ви входна врата, която въображението ми рисува — тъй като не мога да се примиря, ако не използвам въображението си — обилно отрупана с рози и цветчета. Какво ще кажете, ако изявя силно желание да чуя Вашия разумен квакер със собствените си уши? Можете да ми забраните сандвичи с краставички, ала не и духовно препитание.

Не, не се притеснявайте, не бих направил подобно нещо, не бих изложил на опасност нашето приятелство.

Що се отнася до потропванията и почукванията, досега не съм проявявал особен интерес към тях. За разлика от други, които разсъждават така по религиозни причини или от скептицизъм, аз не съм убеден, че това е празна работа, чийто извор са човешката слабост и лековерие, както и силното желание да повярваме в любящото присъствие на онези, които сме изгубили и които толкова ни липсват — все неща, които в един или друг миг всеки е изпитвал. Бих искал да цитирам Парацелз, според когото съществуват нисши духове, обречени да обитават въздушните селения, които безспирно бродят по земята и които от време на време по изключение бихме могли да чуем или да видим, ако вятърът или играта на светлината са подходящи. (Смятам също така, че възможно и вероятно обяснение за голяма част от тези явления е измамата. По-склонен съм да вярвам във фокуепическите умения на Д. Д. Хоум, отколкото в открилия се пред него височайш духовен мост.)

Сетих се, като стана дума за Парацелз, че в неговите книги Вашата фея Мелюзина е точно такъв дух — познавате ли този пасаж? Сигурно, но все пак го преписвам, защото е толкова интересен… и ще Ви попитам от такова естество ли е Вашият интерес към феята, или Ви интересуват по-благосклонните й предразположения като строителка на замъци — спомням си, така казахте?

Мелюзините са царски дъщери, изгубили надежда заради греховете си. Сатаната ги отвлякъл и ги превърнал в привидения, в зли духове, в ужасни призраци и страшилища. Смята се, че живеят без разумни души във фантастични тела, че се хранят със самите стихии и в Деня на Страшния съд ще изчезнат заедно с тях, освен ако не се оженят за смъртен. Тогава, благодарение на този съюз, може да ги застигне естествена смърт, тъй като чрез брака си може да са водили естествен живот. За тези привидения се вярва, че изобилстват в пустините, в горите, сред развалини и гробници, в празни гробове и по морските брегове…

Моля разкажете как върви работата Ви? Аз по най-егоистичен начин и благодарение на великодушната Ви настойчивост се разпрострях надълго и нашироко за моя „Рагнарьок“, за моето „Deja vu“, но за Мелюзина, ако не броим намека, че може би не сте против да пишете за нея — нищо. А именно тя стана причина да започнем тази кореспонденция. Спомням си нашия единствен разговор до най-дребната дума, помня решителното Ви лице, леко обърнато на една страна, помня как говорехте с такова чувство за живота на езика, спомняте ли си този израз? Аз започнах с най-обикновена учтивост, а Вие казахте, че се надявате да напишете дълга поема за Мелюзина, и в очите Ви за миг блесна предизвикателство да намеря недостатък в това Ваше начинание, сякаш бих могъл да го направя, сякаш бих го сторил… а аз попитах дали поемата Ви ще бъде в Спенсърови строфи, в петстъпен ямб или в някаква друга стъпка, и изведнъж Вие заговорихте за силата на стиховете и за живота на езика и почти забравихте да изглеждате свенлива или да се оправдавате, а вместо това изглеждахте, простете ми, величествена — миг, който не ще мога да забравя лесно, докато машината в главата ми все още ми служи.

Надявам се да ми пишете, че Вие и, разбира се, госпожица Глоувър сте се възстановили добре и сте в състояние отново да понасяте светлината на тази ярка пролет. Също толкова силно се надявам да не чуя, че се престрашавате за още сказки за чудодейното, тъй като не съм убеден в благотворното им влияние, но щом разни квакери и манипулатори на масички могат да Ви зърнат, може би мога да се надявам някой ден на още някой разговор за римите — или ако не за това, то за разрязаната зелена планисфера.

Скъпи господин Аш,

Пиша Ви от един нещастен дом и трябва да бъда кратка, тъй като на мен разчита инвалид, бедната ми Бланш — направо е съсипана от ужасно главоболие и гадене, едва успява да се вдигне и не е в състояние да се занимава с работата си, която е нейният живот. Захванала се е с голямо платно, рисува Мерлин и тържествуващата Вивиан в мига на заклинанието, с което го поставя в своя власт, за да го потопи във вечен сън. Възлагаме големи надежди на тази творба — всичко е в забулени намеци и на места наситени петна, ала сега е прекалено болна и не може да продължи. И аз самата не съм много по-добре, но правя чайове, които намирам за ефикасни, и компреси — правя каквото мога.

Другите членове на домакинството — прислужничката Джейн, кутрето Трей и канарчето монсеньор Дорато, не могат да помогнат. Джейн е непохватна болногледачка, макар че е старателна, а Трей само се влачи и ни гледа — не състрадателно, а укоризнено, защото не го придружаваме в парка и не му хвърляме интересни пръчки.

Така че това писмо няма да бъде дълго.

Така добре ми се отразява, че ми пишете за Мелюзина — сякаш вече е решено и само очаква да бъде завършена. Ще Ви разкажа как се роди това намерение, далеч в мъглявините на времето, когато бях дете, седнало на коляното на скъпия ми баща, а той съставяше своите „Френски митове“ — голямото му начинание, за което имах само най-бегла представа и някакви безумни догадки… не знаех какво би могло да е това, неговият голям труд, magnum opus, както го наричаше на шега, но знаех, че моят татко разказва по-хубави приказки от всеки друг баща или майка, или бавачка, които човек би могъл да си представи. Той имаше навик да ми говори през част от времето, когато го обземеше пристъп на разказвачество, сякаш той самият бе Старият моряк (отрано мой любим познайник благодарение на него), но през част от времето ми говореше, сякаш бях негов побратим, с когото заедно се труди на полето, негов побратим учен, ерудиран и любознателен — говореше на три-четири езика, тъй като мислеше на френски, на английски, на латински и, разбира се, на бретонски. (Не обичаше да мисли на немски по причини, които ще поясня, макар че можеше и го правеше, възникнеше ли случай.) Разказваше ми приказката за Мелюзина, при това много често, защото, казваше той, самото съществуване на истинска френска митология било съмнително, но ако изобщо би било възможно да се издири такова нещо, то феята Мелюзина безспорно би била една от най-видните й и ярки звезди. Скъпият ми баща се надяваше да направи за французите онова, което Братя Грим направиха за немците — да разкаже истинската предистория на народността чрез свидетелствата на народната приказка и легендата, да открие най-старите ни мисли също както барон Кювие слепи изчезналия мегатерий от няколко показателни кости и хипотетични сухожилия с помощта на собствените си способности и умозаключения. Ала докато Германия и Скандинавия притежават онези богати митове и легенди, от които сте почерпали Вашия „Рагнарьок“ то ние, французите, имаме само няколко местни демона и няколко рационални приказки за селски измамници — и въпроса за Бретан, който е също така въпросът за Британия, и друиди, на които скъпият ми баща наблягаше толкова много, менхири и долмени, но никакви джуджета и елфи, каквито имат даже англичаните. Ние имаме Dames Blanches, Fate Blanche — ще го преведа като бели дами, сред които баща ми казваше, че може да се причисли и Мелюзина в някои нейни аспекти, защото изглежда, че и тя предупреждава за смъртта.

Иска ми се да познавахте баща ми. Разговорът с него щеше да Ви достави удоволствие. Нямаше нещо, което да не знае в избраната от него област, и нищо от онова, което знаеше, не бе за него мъртво знание, всичко бе живо, сияйно и изпълнено със значение за живота ни. Лицето му бе винаги толкова тъжно — слабо, прорязано от бръчки, вечно бледо. Като навързвах онова, което казваше, мислех, че е тъжен, защото няма френски митове, но сега мисля, че беше тъжен, защото беше изгнаник и нямаше роден дом — той, чиято първа грижа бяха дарите и пенатите на домашното огнище.

Сестра ми Софи не проявяваше интерес към тези неща. Тя харесваше хубавите дреболии, които харесват жените, не беше читателка — дразнеше се, че живеем уединено, както се дразнеше и майка ми, която е предполагала, че всеки французин е вечно галантен светски мъж… или смятам, че е предполагала така, защото бракът им не беше сполучлив. Перото ме увлича, последните три нощи спах съвсем малко, ще решите, че мислите ми са се разпилели — как може да ми хрумне, че искате да слушате историята на живота ми вместо епоса ми за Мелюзина? Ала те се преплитат толкова много… и аз Ви вярвам.

Баща ми носеше — най-напред просто за четене, а после винаги — малки кръгли очила с железни рамки. Мисля за тези студени стъкълца като за най-дружелюбния, най-уютен и утешителен външен вид — зад тях очите му бяха подводни очи, тъжни, огромни и пълни със забулено дружелюбие. Исках да бъда негов amanuensis^[2] и за тази цел го убедих да ме научи на гръцки, латински, френски, бретонски и немски, което той направи на драго сърце — не с тази цел, а защото се гордееше колко бързо и гладко уча.

Достатъчно за баща ми. Напоследък печално ми липсва — мисля, че защото отлагам моя епос, и по други причини…

Разбира се, познавам цитирания от Вас пасаж от Парацелз. А с присъщата Ви проницателност сте видели, че се интересувам от другите страни в облика на феята Мелюзина, защото тя има две лица — на противоестествено чудовище и на много горда, любяща и сръчна жена. Това е странна дума, но сякаш никоя друга не върши работа — всичко, до което се докосне, е направено добре, дворците й са построени безупречно, камъните са положени правилно, нивята й са пълни с благодатно жито, а според една легенда, която баща ми откри, тя дори донесла боба в Поату, истинския фасул — което сочи, че е доживяла чак до XVII в., защото баща ми доказа, че преди тази дата там не се е отглеждал боб. Не мислите ли, че е била не само страшилище, а и някаква богиня на изобилието, Foison — може би френска Церера, или ако се обърнем към Вашата собствена митология — Баба Хола или Фрея, богинята на пролетта, или Идун със златните ябълки?

Наистина във всичките й потомци има нещо чудовищно. Не само Жофроа Големия зъб, или Глиганските бивни, но и другите, които са станали крале на Кипър и Армения, те имали уши като дръжките на стомна или накриво разположени очи.

Ами ужасното триоко отроче, което в мига на метаморфозата си тя помолила Раймонден незабавно да убие със собствените си ръце — какво да кажем за него?

Ако се захвана с това, донякъде бих го написала от гледната точка на Мелюзина. Не както бихте постъпили Вие, от първо лице, сякаш обитавам кожата й, а гледайки на нея като на злощастно създание, едновременно могъща и крехка, вечно обладана от страх да не се завърне в скиталчеството на ефира, не вечния, а в крайна сметка унищожения ефир…

Викат ме. Не мога да пиша повече. Трябва да побързам да го запечатам, боя се, че стана оплакваческо писание — чува се оздравително мърморене, отново ме викат… трябва да свършвам. Вярвайте, най-искрено Ваша

Скъпа госпожице Ламот,

Вярвам, че в домакинството Ви вече всичко е наред и работата Ви спори — по Мерлин и Вивиан и по все по-завладяващата Мелюзина. Колкото до мен, вече почти завърших поемата за Свамердам — готов съм с грубо нахвърлян вариант на цялото, зная какво ще влезе и какво е изоставено за вечни времена с неимоверно прискърбие, и когато разчистя куп несъвършенства, ще направя първата си белова за Вас.

Останах запленен и трогнат от краткия портрет на Вашия баща, на чието огромно научно творчество винаги съм се възхищавал и чиито произведения съм чел и препрочитал особено често. Какъв по-добър баща би могъл да има един поет? Споменаването на Стария моряк ми даде кураж да се запитам дали той е избрал името Ви и дали сте кръстена на героинята на Колридж от незавършената му поема? Не е имало повод да Ви разкажа, макар че го разказвам на всичките си познати, и то със същото постоянство, с което милият Краб разказва как е спасил бюста на Виланд — веднъж се срещнах с Колридж, заведоха ме в Хайгейт, когато бях много млад и зелен, и имах щастието да чуя ангелския му (и леко самомнителен) глас да говори пространно за съществуването на ангелите и дълголетието на тисовете, за замирането на живота през зимата (баналното и истински дълбокото се сипеха едно през друго), за предчувствията и за задълженията на човека (а не за правата му) и за това как шпионите на Наполеон били по петите му в Италия след завръщането му от Малта, за истинските сънища и лъжовните сънища. И още какво ли не, струва ми се. Но нито дума за „Кристабел“.

Бях толкова млад и зелен, извънредно много се притеснявах, че сред бляскавия порой на монолога му нямах никакъв шанс да вмъкна собствения си глас, за да се чуе, че мога да мисля в такава компания, да бъда забелязан. Не зная какво съм щял да кажа, ако ми бяха дали възможност да говоря. Твърде вероятно нещо безплодно или глупаво, някой ерудиран или безпредметен въпрос за неговата доктрина за триединството или дебелашко желание да ми разкаже края на „Кристабел“. Не мога да понасям, когато не знам края на приказката. Започна ли веднъж, чета и най-тривиалните неща само заради трескавата ненаситност да погълна края им, сладък или стипчив, и да приключа с нещо, с което изобщо не е трябвало да се захващам. И Вие ли сте така? Или сте по-придирчив читател? Оставяте ли безполезното? Имате ли някакви привилегировани прозрения за възможния край на великата приказка на С. Т. К. за Кристабел?… която така дразни любопитството, защото като в най-добрите приказки е невъзможно да се предскаже какво може да се случи накрая, а е задължително… но никога няма да разберем, тайните й спят заедно с нейния летаргичен и разпилян автор, който нехае за раздразнителното ни недоумение…

Донякъде разбирам какво имате предвид за Мелюзина, но се колебая да напиша свои мисли, които могат да изопачат Вашите, било като предизвикат досада поради моята невъзприемчивост, било, още по-лошо, като размътят ярките стъпки на собствените Ви идеи.

Нещо особено прекрасно в мита за Мелюзина, сякаш казвате Вие, е това, че той е едновременно див, странен, ужасяващ, пропит от демоничното и в същото време непоклатим като най-добрите приказки на този свят, които описват домашния живот и устройството на обществата, възникването на земеделието и любовта на всяка майка към децата й.

Сега ще се одързостя и вярвам, че няма презрително да се нахвърлите върху мен, ако греша, ала в дарованията, които вече разкриват творбите Ви, виждам такова майсторство и в двата противоположни елемента, че сякаш този разказ е създаден за Вас, даже очаква именно Вие да го разкажете.

И във вълшебните Ви приказки, и в изящната Ви лирика личи, че притежавате съвършено точно око и ухо за прозаичното, както и за подробностите — за домашните калъфи и чаршафи например, за изящните манипулации при деликатния шев, за занимания като доенето, благодарение на които обикновеният мъж вижда света на дребните домакински дела като райско откровение.

Ала Вие не можете да се примирите само с това. Светът Ви е населен с безгласни форми, странстващи страсти и малки пърхащи страхове, много по-зловещи от всеки традиционен прилеп или вещица, яхнала метла.

С което казвам: Вие притежавате силата да изобразите сигурната твърдина на Лузинян, каквато би могла да бъде в живота на господарите, дамите и селяните в ярките илюстрации на някой часослов, и същевременно можете да изобразите гласовете на въздуха, техния вой, песента на Сирените, нечовешката скръб, която пищи по дългите коридори на годините…

Какво ли мислите за мен сега? Вече Ви казах — не мога да мисля за нищо, без да си го представям, без да му придавам форма с очите и слуха на въображението си. Точно затова в съзнанието си виждам съвсем ясно незърнатата Ваша порта и свода й, отрупан с повет, с приказните лилаво-сини цветове и с дребните пълзящи рози. Виждам съвсем ясно и салона Ви, където двете му спокойни обитателки се занимават — не ще река с плетене, но с четене може би — и четат на глас някоя творба на Шекспир или на сър Томас Малори, а монсеньор Дорато в одеждата си от лимонови пера седи под филигранния си купол… и кученцето Ви, каква порода е? Ако се осмеля да гадая, бих казал може би шпаньол — да, ето че го виждам пределно ясно, уви, едното му ухо е шоколадово, а другото е бяло, размахва косматата опашка… или може би изобщо не изглежда така, а е някоя малка хрътка, млечнобяло изящно същество, каквото дамите на сър Томас Уайът държат в загадъчните си покои. Изобщо не си представям Джейн — но може и това да стане. Съвсем ясно обаче ме спохожда ароматният призрак на Вашите чайове, разколебан между върбинка, зелен лимон и малинови листа, които скъпата ми майка намираше за извънредно ефикасни при главоболие и отмала.

Ала нямам право, колкото и да простирам взора на жадното си въображение върху невинните столове и тапети, нямам право да простирам злощастното си любопитство към Вашата работа, Вашето творчество. Ще ме обвините, че се опитвам да напиша Вашата Мелюзина, но не е така — това е само злощастната ми склонност да се опитам с ума си да придам конкретен образ на това как Вие бихте го направили, и пред мен веднага се разкриват наистина вълнуващи възможности, като панорамата на продължителна езда в тайнствената Броселиандова гора, тъй сенчеста и изпъстрена с капки слънце… и си мисля за Вас — значи ще го направи, ще започне. Но зная също, че творчеството Ви не значи нищо за Вас, ако не е наистина оригинално — и тези мои умозрителни догадки са нахалство. Какво да кажа? Никога преди не съм се изкушавал да обсъждам тънкостите на собственото си творчество или творчеството на друг поет, с когото съм общувал, и винаги съм следвал самотна и самодостатъчна пътека… но с Вас веднага усетих, че трябва или истината, или нищо — нямаше среден път. Затова говоря с Вас — не говоря, а Ви пиша, нижа писмена реч, що за странна смесица… говоря с Вас, както бих разговарял с всички, които най-силно занимават мислите ми — Шекспир, Томас Браун, Джон Дън, Джон Кийтс, и откривам, че най-безпардонно Ви заемам — на Вас, живо същество от плът и кръв, гласа си, както обикновено го заемам на всички тези мъртъвци… Което ще рече — ето Ви автор на монолози, който непохватно се опитва да създаде диалог и се натрапва и в двете половини. Простете.

Да можеше наистина да бъде диалог — ала това изцяло е, както Вие пожелаете.

Скъпи господин Аш,

Дали наистина претеглихте какво искате от мен? Не изнежено приспособяване на музата ми към Вашите насърчения, защото за това ще се съпротивлявам, докато безсмъртието не умре, което не може да се случи, то просто се разпилява във въздуха. Ала Вие помитате дребното ми усърдие, трупайки Пелион връз Оса на мисълта и фантазията, и ако наистина седна да отговарям на всичко, както би следвало — ето че сутринта почти се изниза, и какво става тогава с желирания крем или с феята Мелюзина?

Ала не спирайте да ми изпращате писма заради тези оправдания, дори да ми се свиди парченце от фееричния сладкиш и да Ви отговарям накъсано и пестеливо, и да се разтакавам, но не безплодно, още ден-два за Мелюзина — всичко може да се закърпи някак.

Казвате, че не можете да си представите Джейн. Е, това поне мога да Ви кажа — тя обожава сладко, безжалостно го обожава. Не й е по силите да подмине купичка желиран крем, разкошни бадемови целувки или пурички с ром в килера, без да отмъкне по някой уж нищожен образец или да загребе с лъжичка, оставяйки следи от тази своя лакомия. Уви, и аз, печалната особа, такава съм и аз с писмата. Няма да пиша, казвам си, докато не свърша това или не се заема с онова, ала в главата ми се гонят отговор на първо, второ, трето… и пак си казвам — да можеше да се отхвърли този довод (да се опита този сладкиш, да се преглътне), съзнанието ми щеше пак да бъде само мое, необезпокоено…

Но не, каква неблагодарност е да увъртам. Просто твърдя — не съм рожба на Вашите мисли, няма такава опасност, в това отношение и двамата сме в сигурни води. Що се отнася до столовете и тапетите, въобразявайте си ги на воля — мислете каквото искате, а аз от време на време ще Ви подхвърлям по някой дребен намек, за да се объркате напълно. За повета и розите не ще говоря — макар че имаме изключително красива глогина, току-що нацъфтя и натежа, отрупана с розови и кремави цветчета, и цялата ухае на бадеми — тъй сладко, твърде сладко, чак ми се завива свят. Не ще Ви кажа къде е този храст, нито дали е стар, млад, едър или дребен, и затова ще си го представяте не такъв, какъвто е в действителност — райски и опасен, нали знаете, не бива да се внася цъфнала глогина в къщата.

Ала сега е редно да се обуздая и да насоча блуждаещия си ум към Вашите колосални въпроси или и двамата ще потънем в излишни въображаемости и напразно умозрение.

И аз съм виждала С. Т. К. Бях още дете, валчестата му ръка почиваше върху златните ми къдри, гласът му отбеляза, че косата ми е бяла като лен, така се изрази или след това съм си измислила, че го е казал, защото и аз като Вас не мога да не си представям, не мога да оставя нещата такива, каквито са — мисля, че каза: „Прекрасно име! Вярвам, че не е зла прокоба“. Това е единственият знак, с който разполагам за края на „Кристабел“ — а именно че на героинята е съдено да изпита нещастия, което не е трудно да се види, макар че как би могла след това да познае щастието, това е по-трудно, ако не и невъзможно, да се разбере.

Ала сега трябва напълно да променя обичайния си тон. Сега трябва да пиша стегнато, без да пърхам и да Ви разсейвам с позлатени шлейфове или блещукащи девойки. Колко е глупаво да се преструвате, че се боите, или наистина да се боите може би, че ще изпитам друго освен дълбока благодарност за думите Ви за Мелюзина или за творческите ми заложби, за това какво бих могла да направя. Четете мислите ми или ми изяснявате собствените ми наклонности, и то не натрапчиво, а с истинско прозрение. Такава е наистина моята Мелюзина, точно такова съчетание на обикновеното и човечното с противоестественото и дивото, както допускате — създателка на огнища и демон унищожител. (При това жена, за което не говорите.)

Не знаех, че четете детски произведения, като „Приказки през ноември“. Те са преди всичко приказките на баща ми и се разказват единствено през мрачните месеци, през които са родени. Той често казваше, че събирачите и изследователите, които навестяват Бретан през лятото, когато морето понякога се усмихва, а мъглата се вдига от гранита и той почти сияе, може никога да не намерят онова, което търсят. Истинските приказки се разказват само в тъмна доба, след Празника на Вси Светии. А най-страшните приказки са ноемврийските — за бродници, демони, знамения, за властелина на въздушните духове. И за Анку, подкарал зловещата си колесница — скрибуцащо, стенещо и стържещо возило, натоварено догоре с клатушкаща се купчина мъртвешки кокали, което всеки може да чуе зад гърба си в самотната пустош в тъмна нощ. Кочияшът е скелет и под голямата му шапка се виждат само празните му очни кухини, но трябва да знаете, той не е Смъртта, а неин слуга, понесъл косата й, чието острие не сочи навътре за жътва, а навън — за какво? (И сега чувам гласа на баща ми в притъмнялата вечер, пита — за какво? Ако Ви го разказвам малко сухо, то е, защото дните стават дълги и дроздът пее в захлас в избуялата глогина, и на всичко това не му е сега времето.) Ако все още си пишем през ноември — а защо да продължаваме? или защо не?, — тогава наистина ще Ви разкажа приказка, достойна за баща ми. След ноември идваха по-нежните приказки за рождеството на нашия Бог — сигурно си спомняте бретонското поверие, че на този свят ден животните проговарят в краварниците и оборите, но никой смъртен не може да чуе какво казват тези мъдри и невинни същества, защото го чака смърт…

Отбележете си — не бива повече да пишете за интереса си към моите творби, сякаш е натрапничество. Изглежда, не си давате сметка, господин Аш, за огромните си познания за широкия свят, който не посещавам често, и за обичайния отговор, който срещат произведенията на женското перо — особено в случаи като моя, когато дори самите произведения са хипотетични. Можем да се надяваме най-много на някое „о, притежавате отличен стил“ — като за жена. А после се зареждат теми, за които не можем да пишем, неща, които не можем да познаваме. Казвам само, че сигурно наистина има някаква същностна разлика между кръгозора и способностите на мъжете и собственото ни ограничено съзнание, или може би по-слабо възприятие. Ала също толкова непоколебимо твърдя, че днес всички тези ограничения се прокарват неправилно. Ние не сме просто свещници за добродетелни мисли, просто бокали, изпълнени с чистота — ние мислим и чувстваме, да, и четем, което явно не Ви шокира в нас… в мен, макар че крия от мнозина доколко навътре познавам, макар и косвено, човешките волности. Ако има някаква причина да упорствам с тази кореспонденция, тя е именно защото не си давате сметка — наистина или престорено — за нещата, на които уж трябва да е способна една жена. За мен това е като мощен храст със здрави корени в ръката на човек, литнал в пропастта — тук мога да се хвана, тук мога да се задържа…

Ще Ви разкажа една приказка — не, няма, непоносимо е да мисля за това и въпреки това ще Ви я разкажа като жест на доверие към Вас.

Изпратих някои от по-кратките си стихотворения — малък свитък, трепетно подбран — на един голям поет, когото няма да назова, не мога да напиша името му, с въпроса поезия ли е това? Имам ли глас? Отговори ми с учтива бързина, че са приятни нещица, не съвсем обикновени и невинаги добре обуздани с подобаващо чувство на приличие, но би ме насърчил умерено, доколкото това би могло достатъчно да поддържа интереса ми към живота, докато не поема — цитирам думите му дословно — „по-сладки и по-тежки отговорности“. Кажете, господин Аш, как би могла тази присъда да пробуди в мен желание за такива неща — как? Вие разбрахте моя израз за живота на езика. Вие разбирате, само трима души в живота ми, само трима прозряха, че потребността да пиша думи върху листа, онова, което виждам, но и самите думи, най-вече думите — думите са целият ми живот, целият ми живот… тази потребност е като потребността на тарантулата, понесла пред себе си огромно кълбо коприна, която е длъжна да изпреде — коприната е животът й, домът й, нейната сигурност, нейната храна и вода; и ако я нападнат или разкъсат, какво друго й остава, освен да изпреде още, да започне отначало, да я съшие пак — ще кажете, че е търпелива, така е, но може също да бъде свирепа, такава е природата й, трябва да продължи или да умре, защото иначе ще се пръсне — разбирате ли?

Не мога да пиша повече. Сърцето ми прелива — споделих прекалено много и ако отново прегледам тези листове, куражът ми ще ме напусне, затова ще ги изпратя така, без да поправям нищо, и нека всичките им несъвършенства тежат на главата им — Бог да Ви благослови и да Ви пази.

Кристабел Ламот

Скъпа приятелко,

Мога да се нарека Ваш приятел, нали? Тъй като през последните два-три месеца истинските ми мисли прекарват повече време с Вас, отколкото с когото и да било другиго, а където са мислите ми, там съм и аз, такава е истината — макар също като глогината да съм само присъствие на прага, както ми бе наредено. Бързам да Ви пиша не в отговор на последното Ви изключително щедро писмо, а за да споделя едно странно видение, преди да изчезне. Отговор заслужавате и ще получите — но сега трябва да Ви разкажа, преди да изгубя кураж. Любопитна ли сте? Надявам се!

Първо трябва да Ви призная, че видението ме споходи, докато яздехме през Ричмънд Парк. Защо трябва да го признавам? Не може ли един поет и джентълмен да поязди с приятели, където пожелае? Поканиха ме да се разтъпчем в парка и ме обзе неясно безпокойство, сякаш над гористите му дъбрави и зелените морави тегнеше неизречена забрана, стаена в плетовете на бодливата дива роза — както над Вашия дом, както над Шалот^[3] за рицарите, над заспалата гора в приказката. В приказките обаче, както знаете, забраните се налагат единствено за да не бъдат спазени — трябва да не бъдат спазени, пример за което виждаме и в собствената Ви „Мелюзина“ с поразително злочестата участ, сполетяла непокорния рицар. Нищо чудно изобщо да не бях припарил в парка, ако не усещах отчетливо искрящия блясък на залостеното и забраненото. Ала като добре възпитан господин от XIX в. съм длъжен да добавя и друго — чувството, че нямам право да се помайвам край повета, розите или бухналото майско дърво, както свободно и небрежно можех да сторя, защото тротоарите са на всички. Няма да разменя въображаемата розова беседка за действителността, докато не бъда поканен, а това може никога да не стане. И така, яздех отсам палисадата на парка, мислех си за онези, които живеят тъй близо до железните му порти, и на всеки ъгъл си представях, че мога да зърна полупознат шал или боне, които изчезват от погледа като някоя от Вашите бели дами… изпитвайки леко раздразнение към добрия квакер, чиито закърнели земни добродетели вдъхват много по-голямо доверие от поетичната нравственост на Р. Х. Аш…

И както се случва с всички добри рицари във всички добри приказки, яздех леко встрани от останалите, потънал в мислите си. Конят пристъпваше по тревистата пътека, а край мен, както с пълно основание можете да допуснете, цареше омагьосана тишина. В другите краища на парка пролетта вече бе запретнала ръкави — в жилавите дребни клони на младата папрат, чиито листа се къдреха като новородени змийчета и приличаха едновременно на пера и на люспи, стреснахме семейство зайци. Ята черни гарвани, страшно заети и важни птици, крачеха насам-натам и забиваха синкавочерния си триъгълен клюн в корените. Излитаха чучулиги, паяци стелеха сребристите си геометрични капани, срещахме отмалели пеперуди, а сини водни кончета се стрелкаха в неравномерен полет. Видяхме и керкенез, рееше се с невероятна лекота по въздушните течения, впил поглед в пъстрата земя.

И така, навлизах все по-навътре в притихналия тунел на пътеката, без да съм сигурен къде съм, и без това да ме тревожи, без да мисля за спътниците ми и дори за близостта на… някои приятели. Заобикаляха ме букове; пъпките им, тъкмо покарали, бяха яростно ярки, а новата възродена светлина по тях — припламващ диамант; ала в дълбините бе тъмно като под свода на безмълвна църква. И не пееха птици, или поне аз не чух нито една, не почукваше кълвач, не подсвирваше, не подскачаше дрозд. Заслушах се във все по-дълбоката тишина, а конят ми меко и без пукот стъпваше върху влажните жълъди, мокри от дъжда, но не достатъчно подгизнали, за да шляпат. И ме споходи доста обичайното усещане, поне за мен, че излизам извън времето, че тясната пътека, нашарена от тъмни петна, безразлично се стеле пред мен и зад мен, а аз съм едновременно такъв, какъвто съм бил, и такъв, какъвто ще бъда, всичко наведнъж, сбито на кълбо, затова продължавах с безразличие напред, защото всичко беше едно цяло, независимо дали идвам, отивам си или стоя на едно място. Такива мигове за мен са поезия. Не ме разбирайте неправилно, нямам предвид превзетото моминско „поетично“, а източника на онзи порив, от който се раждат редовете — и като пиша това, имам предвид редовете на стиха, разбира се, но също така редовете на живота, които с безразличие преминават през нас от началото до края. Как да Ви обясня какво имам предвид? И пред кого другиго, ако не пред Вас, мога изобщо да се опитам да опиша неописуемото — тези смътно недосегаеми неща? Представете си абстрактна скица, нахвърляна от учителя по рисуване, за да Ви поправи перспективата — ветрило или тунел от линии, които се стесняват все повече и се събират не в слепота, не в нищото, а в точката на изчезване, в безкрайността. Представете си ги след това въплътени в крехките ярки листа, в бледата светлина, в синевата над тях… във високите сиви стволове с изтъняваща мека кора и в самата набраздена земя, невероятен килим в най-различно кафяво, черно, нюанси с цвета на сажди и торф, пепел и кехлибар — толкова отчетливи и същевременно слети в едно, бликнали по земята и същевременно застинали… не мога да го изразя… вярвам, че вече го знаете…

В далечината сякаш се появи езеро. Беше точно на пътя ми, кафяво езеро с наситен цвят и неясна дълбочина, в чиято тъмна неподвижна повърхност се отразяваше горският балдахин. Погледнах натам и за малко отклоних очи, а когато погледнах отново, в езерото стоеше някакво същество. Длъжен съм да допусна, че се е появило с дребно вълшебство, защото преди това със сигурност го нямаше, а и нямаше как да е дошло, защото повърхността бе все така гладка и неподвижна.

Съществото бе малка млечнобяла хрътка с източена дребна глава и интелигентни черни очи. Бе легнала в езерото, или полегнала е по-точната дума, защото приличаше на полегналия сфинкс, разполовен от повърхността на водата: тънката й черта близваше раменете и бедрата на хрътката, а крайниците й сияеха отдолу, плувнали в зелено и кехлибар. Бе изпънала деликатните си предни крака, увила изящната си опашка около тялото. Беше съвършено неподвижна, сякаш издялана от мрамор, и остана така не броени минути, а доста по-дълго.

Около врата й имаше сребърна верига с кръгли сребърни чанове — не ситните звънки звънчета, а големи звънци като гъши или пачи яйца.

Спрях с коня и се взрях в съществото. А то, застинало като камък, на свой ред се взря в нас с привично уверен и някак заповеден поглед.

За няколко мига изобщо не можех да реша дали видението е истинско, или халюцинирам…, или Бог знае какво? От друго време ли идваше? Лежеше пред нас напълно невероятно, наполовина във водата, същински Canis aquaticus^[4], въздигащ се воден дух… или земен дух, потънал наполовина под водата.

Не можех да продължа, нито да го накарам да отстъпи, да се премести или да изчезне, дори животът ми да зависеше от това. Аз се взирах в него, то се взираше в мен. Виждаше ми се като вкаменено стихотворение и се сетих за Вас и за Вашето кученце, и за Вашите неземни твари, които бродят по белия свят. Сетих се и за няколко произведения на сър Томас Уайът, предимно ловни стихове, където обаче ловните същества са обитатели на двореца. Noli me tangere^[5], горделиво сякаш казваше звярът, и действително не можех да пристъпя към него, нито го сторих, а доколкото ми беше по силите, се върнах във времето при светлината на деня и часовника на ежедневните брътвежи.

След като го описах, може да Ви се стори незначително — на Вас или на всеки друг, който го прочете. Ала наистина беше там. Беше знак. Представих си Елизабет в дните на младостта й, когато е излизала на лов в същия този парк със същите дребни хрътки, дева ловджийка, неумолима Артемида, и ми се стори, че зървам белотата на ожесточеното й лице и пръсналите се кошути. (Минах покрай добре охранените им посестрими — пасяха с немалко задоволство или ме гледаха като статуи, душейки миризмата от преминаването ми.) Знаете ли, че след като минела през някой чифлик, Прокълнатата ловна дружина понякога оставяла в огнището кутре, което се плашело от правилното заклинание, но иначе оставало цяла година и се хранело от запасите на домакинството до завръщането на ловците?

Няма да пиша повече за това. Изкарах се достатъчно голям глупак и поставих достойнството си изцяло във Вашите ръце със същата вяра, която Вие показахте към мен в последното Ви незабравимо писмо, а то, както споменах още в началото, ще получи своя отговор.

Споделете какво мислите за моето привидение…

По „Свамердам“ остават последни щрихи. Бил е човек с изкривен ум, изгубена душа, презиран и отхвърлен като много велики мъже, а житейският му път почти до съвършенство съвпада с големите теми, вълнували, не, по-скоро обсебили, природата му. Замислете се, приятелко, за разнородния, многолик и безконечно разтеглив човешки дух, способен в един и същ миг да населява задушен холандски кабинет, пълен с екзотични екземпляри, да прави дисекция на микроскопично сърчице, да съзерцава призрачна водна хрътка сред листака, озарен от яркото английско слънце, да крачи в Галилея, замислен заедно с Ренан за криновете на онези поля, и непростимо да наднича с фантазията си в тайните на незърваната стая, където сте склонили глава над белия лист и се усмихвате над работата си… защото работата над „Мелюзина“ вече е започнала и рицарят идва за срещата до Извора на жаждата…

Скъпи приятелю,

Наричам Ви така за първи и последен път. Хвърлихме се надолу по стръмното, поне аз се хвърлих там, където можехме да се спуснем по-зорко или въобще да не стигаме. Напомнено ми беше, че продължаващите разговори с Вас крият опасности. Боя се, че с тези думи не проявявам деликатност, наистина не виждам добър изход и не Ви укорявам за нищо, нито себе си, освен за едно недискретно признание — и то какво? — че съм обичала баща си и възнамерявам да пиша епическо произведение?

Ала светът няма да погледне с добро око на такива писма между жена като мен, живееща в споделено уединение, и мъж, пък бил той и велик и мъдър поет…

Намират се хора, които се тревожат какво ще каже светът… или съпругата му. Намират се хора, засегнати от лошото му мнение. Беше ми изтъкнато — напълно основателно, че ако държа на свободата си да живея така, както досега, и сама да се грижа за делата си, и да се посветя на работата си, трябва с още по-голяма предпазливост и в достатъчна степен да запазя доброто си име пред света и съпругата му, за да избегна лошото му мнение и произтичащите от това дребнави ограничения върху свободата, с която се придвижвам.

В нито едно отношение не ще оспоря деликатността Ви, преценката Ви и почтеността Ви.

Не смятате ли, че ще е по-добре да прекратим тази кореспонденция?

Завинаги Ваша доброжелателка

Кристабел Ламот

Скъпа приятелко,

Писмото Ви ме порази като гръм от ясно небе, както, разбира се, сте предусещали — така дълбоко се различава от своя предшественик и от почтеността и доверието, които се породиха и установиха (така смятах) между нас. Запитах се какво ли съм направил, за да Ви уплаша така, и си отговорих, че с идването си в Ричмънд съм престъпил границите на личното пространство, което сте си очертали… не само с идването си, а и с написаното за онова, което видях. Бих Ви призовал да го приемете като капризно преувеличение на любопитен феномен, макар че не беше така, ако след дълъг размисъл действително смятах, че причината се крие именно в това. Ала не е така и дори да е било така, след тона на писмото Ви вече не е.

Ще Ви призная, че отначало думите Ви не само ме поразиха, а и ме разгневиха. Ала залогът е твърде голям — включително деликатността, добрата преценка и почтеността, които така любезно ми приписвате, — за да Ви отговоря с гняв. Затова мислих дълго и сериозно за нашата кореспонденция и Вашето затруднение по начина, по който сте избрали да го опишете — на жена, която „държи на свободата си да живее така, както досега“. Не кроя козни срещу свободата Ви, понечих да Ви отговоря… напротив, уважавам я, почитам я, възхищавам се на свободата Ви и нейния плод — Вашето творчество, Вашите думи, паяжината на езика Ви. На собствен гръб зная какво нещастие причинява на жените липсата на свобода и колко нежелани, колко болезнени са обичайно наложените им ограничения… какво разхищение! Най-искрено мислех за Вас като за добър поет и мой приятел.

Ала писмото Ви постигна поне едно — простете това неделикатно, но необходимо отклонение, тъй като недвусмислено определя отношенията ни като отношения между мъж и жена. Преди да изречем това, можехме да продължаваме до безкрай просто да разговаряме с намек за безобидно кавалерско отношение или куртоазна преданост, ала най-вече с желанието, което със сигурност не е противозаконно, да говорим за изкуството или занаята, на който и двамата принадлежим. Мислех, че тъкмо такава свобода сте си извоювали. Какво Ви накара да отстъпите зад ограда от настръхнали условности?

Може ли нещо да бъде спасено?

Ще посоча две свои наблюдения. Първото е, че с нищо не изразявате твърдо решение, че трябва да престанем да си пишем. Задали сте въпрос — при това се осланяте на мнението ми било с чисто женско самоотричане (изцяло mal a propo^[6]?), било защото това отразява истинското Ви състояние… и не сте напълно сигурна, че трябва да се сложи край.

Не, скъпа ми госпожице Ламот, не мисля (въз основа на приведените от Вас доказателства), че би било по-добре да прекратим тази кореспонденция. Няма да е по-добре за мен, защото ще остана вечно губещ, при това без спасителната нравствена увереност, че съм постъпил правилно или благородно, отричайки се от кореспонденция, която ме изпълва с такова дълбоко удоволствие и свобода… и не вреди на никого.

Не мисля, че ще бъде по-добре и за Вас, ала не познавам изцяло обстоятелствата и се изправям пред Вас, готов да бъда убеден…

Споменах две наблюдения. Това бе първото. Второто е, че пишете, сякаш — дали не отивам твърде далеч? — писмото Ви е продиктувано отчасти от възгледите на друго лице или лица. Казвам това с голямо колебание — просто е поразително, но в редовете Ви долавям друг глас… правилно ли съм отгатнал? Естествено, това може да е гласът на човек, който с много по-голямо основание, отколкото мога да си позволя, очаква Вашата вярност и внимание — ала трябва да сте наистина сигурна, че въпросният човек гледа на нещата правдиво, а не с взор, разсеян от други съображения. Не мога да намеря тон, с който да Ви пиша, без да звуча като тиранин или просител. Не зная — толкова бързо се превърнахте в част от живота ми — как ще живея без Вас.

Все още бих искал да Ви изпратя „Свамердам“. Може ли да сторя поне това?

На Вашите заповеди

Рандолф Аш

Скъпи приятелю,

Как да Ви отговоря? Бях рязка и неблагодарна — поради страх от разколебана целеустременост и защото съм глас… едва доловим глас, свикнал да мълчи… глас на просител, викнал сред вихрушка… която не мога чистосърдечно да Ви опиша. Дължа Ви обяснение, ала НЕ БИВА — и въпреки това съм длъжна да го сторя, иначе ще бъда осъдена заради черна неблагодарност и други, по-дребни пороци.

Ала наистина, господине, няма полза. Скъпоценните писма са твърде много, твърде малко, а най-вече и преди всичко, трябва да го кажа… компрометиращи.

Каква студена тъжна дума. Думата, която използват Той — светът, и Тя — съпругата му, тази престорена светица. Ала ни носи свобода.

Ще се разпростра по темата за свободата и несправедливостта.

Несправедливо е, че искам свободата си от Вас — от Вас, който изцяло я зачитате. Така благородно сте го казали, как мога да обърна гръб…

За доказателство ще Ви разкажа една история. Дребна история за дребни, безименни и незапомнени постъпки. Има причина домът ни да се казва „Витания“. За Вас и в чудесната Ви творба Витания е мястото, където учителят възкресява мъртвия си приятел, преди да е дошъл часът… само него.

Ала за нас, жените, това е място, където нито сме слугували, нито на нас са слугували — горката Марта, какво слугуване, какъв товар! — затова се сопва на сестра си Мария, която седи в нозете Му, слуша словото Му и избира единственото, от което Той има нужда. Също като Джордж Хърбърт и аз вярвам, че „тоз, що стаята премита по Твоите закони, и тях, и делото си е изпълнил“. Двете със скъпата ми спътница замислихме проект — да си устроим собствена Витания, където всички занимания да се извършват в духа на любовта и по Неговите закони. Трябва да знаете, че се запознахме на една от чудесните сказки на господин Ръскин за достойнството на занаятчийството и отделната творба. Такива бяхме и двете — искахме да живеем живота на съзнанието и да създаваме хубави неща. Премислихме и установихме, че ако съберем скромните си средства и успяваме да припечелваме по нещо с уроци по рисуване или от продажбата на вълшебни приказки, дори стихотворения, бихме могли да съградим за себе си живот, в който неблагодарният труд е изкуство и е свещен, както всъщност е възможно според господин Ръскин… и се споделя, без да има господар (освен Него, Господа наш, който е бил в истинската Витания). Ала трябваше да се отречем от нещо. И то не от тогавашния ни живот — задушаващата дъщерна преданост към майка, отдадена на светския живот, и благородната робия на гувернантка, това не бе никаква загуба и от тях избягахме на драго сърце, твърдо посрещайки всяка съпротива. Ала трябваше да се отречем от външния свят и обичайните женски надежди (а с тях и обичайните женски страхове) в замяна на… дали ще посмея да кажа изкуство?… в замяна на ежедневните задължения на занаятчийския труд, от изискани завеси до мистични платна, от бисквити със захарни рози до епоса за Мелюзина. Така бе сключен договор, не ще продумам повече. Избран бе начин на живот, от който — трябва да ми повярвате — бях чудно щастлива, и то не само аз.

(А писмата, които си пишем… така се пристрастих към тях, че искам да Ви попитам — виждали ли сте някога господин Ръскин да демонстрира изкуството на природата, като рисува камък с пъстри жилки в чаша с вода? Краските му са ярки като скъпоценности, моливът и четката му са толкова изящни, описанието му защо трябва да видим онова, което действително е там, е толкова точно… ала не бива да продължавам, наистина трябва да спрем…)

Избрала съм път, скъпи приятелю, и трябва да го следвам. Ако искате, мислете за мен като за дамата от Шалот, ала с по-скромна мъдрост, която не избира глътката въздух навън и мразовитото пътешествие по реката към смъртта, а вместо това избира прилежно да се взира в пъстрата си паяжина, да работи с трудолюбивата совалка, да направи нещо — да затвори капаците на прозорците и шпионката…

Ще кажете, че не сте заплаха за това. Ще приведете разумни доводи. Има неща, които не сме си казали, с изключение на едно… което така безпогрешно определихте.

Зная го с най-съкровената си същност — заплаха съществува.

Бъдете търпелив. Бъдете щедър. Простете

Ваша приятелка

Кристабел Ламот

Скъпа приятелко,

Последните ми писма са като гарваните на Ной — прелитат над пустата водна шир, над тлъстата Темза в тези дъждовни дни и изчезват, без да се върнат или да донесат признак на живот. Най-силно се надявах на последния, по когото изпратих екземпляр на „Свамердам“ още преди да е изсъхнало мастилото. Реших, че няма как да не познаете — в известен смисъл сама го призовахте, защото без Вашите тънки наблюдения, без Вашия филигранен усет за живота на миниатюрните нечовешки твари обликът му щеше да е далеч по-груб, не тъй отчетлив върху сухите му кости. Никога досега друго мое произведение не е било писано за определен читател — само за мен самия или за някакво полуоформено alter ego. Вие не сте това — обръщам се към Вашето различие, към другостта Ви… пленен, заинтригуван. И сега суетата ми, както и още нещо, чувството ми за чисто човешко приятелство, са наранени от това, че не можете — защото е нелепо да се твърди, че не смеете — дори да приемете произведението ми.

Ако съм Ви обидил, наричайки последното Ви тъй отдавнашно писмо противоречиво (каквото действително беше) или плахо (каквото действително беше), моля да ми простите. С пълно право можете да попитате защо така упорито продължавам да пиша на жена, която е заявила, че не може да поддържа приятелство (за което също е заявила, че е ценно за нея), и остава непреклонна в своето мълчание, в своя отказ. Някой любовник може наистина с чест да приеме подобна раздяла, ала как да го стори един миролюбив и ценен приятел? Не съм и промълвил, нито подметнал и подхвърлил и най-слаб намек за неподобаващо внимание: „ако нещата бяха различни, ах, тогаз…“ или „очите Ви, които, зная, са тъй ярки, биха могли да прочетат…“… не, нямаше нищо подобно, всичко извираше от чистосърдечните ми мисли, които са много по-близо до истинската ми същност, отколкото подобни галантни безсмислици… тъкмо това ли не можете да понесете?

Защо упорствам толкова? И аз не знам. Може би заради бъдещи произведения, като „Свамердам“, защото си давам сметка, че неусетно съм започнал да Ви възприемам — не ми се подигравайте! — като муза.

Би ли могла дамата от Шалот да напише „Мелюзина“ в залостената си кула зад дълбокия ров?

Е, ще отговорите, твърде сте заета сама да пишете поезия, за да заработвате допълнително и като муза. Не ми беше хрумнало, че двете са несъвместими — даже напротив, може да се смята, че се допълват. Ала Вие сте непреклонна.

Не се заблуждавайте от шеговития ми тон. Изглежда, само той ми е останал. Ще се надявам без надежда това писмо да бъде гълъбицата, която ще се върне с дългоочакваната маслинова клонка. В противен случай ще престана да Ви безпокоя.

Вечно и искрено Ваш

Р. Х. Аш

Скъпи господин Аш,

Не за първи път сядам да пиша това писмо. Не зная нито как да започна, нито как да продължа. Възникна едно обстоятелство — не, вече не зная дори как да пиша, защото как може обстоятелството да възникне и в каква премяна би се явило подобно същество?

Скъпи господине, писмата Ви не са стигнали до мен, защото има причина. Нито писмата Ви като грабливи гарвани, нито стиховете Ви, което е безкрайна загуба за мен.

Боя се, всъщност зная със сигурност, при все че нямам доказателство, което да съм видяла с очите си, че са били взети.

Днес случайно избързах, за да посрещна пощальона. Стигна се почти до книжна… схватка. Сграбчих плика, за мой срам… за наш срам и двете сграбчихме плика.

Моля Ви, умолявам Ви, казах Ви самата истина — недейте да осъждате. Опитвали са се да опазят честта ми и въпреки че не споделям съвсем представата за чест, подтикнала такава ревностна загриженост, трябва да бъда признателна, трябва… и наистина е така.

~~Ала да паднеш толкова ниско, да откраднеш~~

Ах, господине, разкъсват ме противоречиви чувства. Признателна съм, вече Ви го казах. Но също съм ужасно разгневена за това, че са ме мамили така, разгневена съм и от Ваше име, защото можеше да преценя, че е най-добре… да не отговарям на писмата Ви, но никой друг няма право да ги пипа, все едно какви са били мотивите му.

Не мога да ги намеря. Казаха ми, че са унищожени, разкъсани. И с тях „Свамердам“. Как може да се прости това? А как може да не се прости?

Домът ни, някога така щастлив, кънти от рев и вой и черно главоболие като болезнено було… Трей се щура из къщата, монсеньор Дорато не издава звук, а аз… аз крача, не мога да спра… и се питам към кого да се обърна… и мисля за Вас, приятелю, неволния виновник за толкова много печал…

Всичко е някакво недоразумение, сигурна съм.

Вече не знам кое бе правилно и неправилно в изначалната стъпка, да спрем да пишем…

Ако е било, за да се опази хармонията в къщата, то сега тя е напълно съсипана, разстроена и креслива…

Ах, скъпи приятелю… толкова съм разгневена… пред плувналите ми очи прелитат странни огнени светкавици…

Не смея да пиша повече. Не мога да бъда сигурна, че нещо друго, изпратено от Вас, ще стигне до мен… невредимо… ако изобщо стигне.

Поемата Ви е изгубена.

Ами аз, така лесно ли ще се откажа? Аз, която толкова се борих за независимостта си от семейството и обществото? Не, няма да се откажа. Осъзнавайки опасността да Ви се сторя непоследователна, слабоволна, отстъпница… жена — ще Ви попитам дали ще можете да излезете на разходка в Ричмънд Парк… по кое време?… сигурно сте зает… в някой от следващите три дни към 11 сутринта. Ще настоите, че времето е неблагоприятно за подобни неща. Последните няколко дни бяха ужасни. Водата толкова се покачи, Темза се шири с всеки прилив и вече превзема крайбрежната ивица и стената на кея, катери се нагоре с вълнисто ожесточение, смее се и залива крайбрежния калдъръм, нахлува в градините, кръшно пропълзява, без да обръща внимание на вратичките и дървените огради, бълбука кафява и мощна, а по дирите й се влачи неописуем шлейф от памучни отпадъци, пера, прогизнали дрехи и мъртви дребни твари, който потапя маргаритките и незабравките и протяга пипала към подранилите ружи. Но въпреки това ще бъда там. Ще изляза с Трей, поне той ще ми е признателен от все сърце, въоръжена със здрави боти и чадър, ще мина през портата на Ричмънд Хил и ще се разхождам, ако решите да дойдете.

Трябва да Ви се извиня и държа да го направя лично.

Това е маслиновата ми клонка. Ще я приемете ли?

Ах, изгубените стихове…

Ваша предана приятелка

Скъпа приятелко,

Надявам се, че сте се прибрали благополучно. Гледах след Вас, докато не се скрихте от очите ми — двете малки боти, изпълнени с решителност, и четирите подскачащи сиви лапи, от които бликваха фонтанчета на всяка крачка… не се обърнахте нито веднъж. Поне Вие не се обърнахте — Трей на няколко пъти завъртя сивата си глава, надявам се, със съжаление. Как можахте да ме заблудите така? Най-прилежно очаквах да видя дребен шпаньол или енергична млечна хрътка, а изведнъж се появихте надвита и полускрита от грамадно сиво същество, излязло сякаш от ирландска приказка или северна сага за лов на вълци. Какво ли друго така дяволито сте ми описали в невярна светлина? Представата ми за дома Ви се променя всеки ден — стрехите се местят, прозорците се издължават и се усмихват, живият плет се приближава и отстъпва, всичко непрестанно мени формата си и се намества, нищо не е постоянно. Ала все пак зърнах лицето Ви, макар и само за миг, под мокрия ръб на бонето и сводестата сянка на огромния и извънредно целесъобразен чадър. В началото и в края докоснах ръката Ви, която се отпусна в моята — надявам се и вярвам — с пълно доверие.

Каква незабравима разходка, какъв вятър! Спиците на чадърите ни се счепкваха, щом доближавахме глава да поговорим, и безнадеждно се оплитаха, свистящият вятър отнасяше всяка дума, край нас прелитаха изтръгнати зелени листа, а сърните на върха на хълма препускаха към мъчително надвисналата лавина оловносиви облаци. Защо Ви казвам всичко това, нали бяхте там? За да преживеем заедно думите, както преживяхме порива на вятъра и внезапната тишина, щом бурята за миг утихнеше. Бяхме се пренесли във Вашия свят, във Вашата водна империя, моравите тънеха под водата като град Ис, дърветата растяха едновременно надолу и нагоре от корените, а облаците равнодушно се вихреха, без да разграничават в листака въздух и вода…

Какво друго да кажа? Правя Ви нов препис на „Свамердам“ — трудна задача, защото продължавам да откривам дребни несъвършенства, някои от които поправям, а други просто ме тревожат. Ще го получите следващата седмица. Следващата седмица ще се разходим отново, нали — защото вече сте наясно, че не съм людоед, а благ и донякъде боязлив господин?

Усетихте ли и Вие като мен колко странно и същевременно съвсем естествено бе да изпитваме такова смущение един пред друг, при положение че на белия лист се познаваме толкова по-добре? Имам чувството, че съм Ви познавал винаги, но въпреки това търся любезни изрази и изтъркани въпроси — на живо сте толкова по-загадъчна (предполагам, че с повечето от нас е така), отколкото изглеждате в следите от мастило и плетениците на буквите. (Може би с всички ни е така. Не мога да кажа.)

Няма да пиша повече. Както ме помолихте, адресирал съм писмото до поискване в пощата в Ричмънд. Тази заговорническа потайност не ми допада, не ми харесва намекът за нечисти действия в такава стъпка, нещо в това ме спира. Не мисля, че е лесно и за Вас със светкавичната Ви морална прозорливост и с гордото Ви чувство за собствената Ви морална независимост. Не можем ли да измислим нещо по-добро? Дали ще стихне тази тревога? Оставям се във Вашите ръце, но с безпокойство. Дайте ми знак, ако можете, че сте получили това първо писмо, което ще Ви чака. Дайте ми знак как сте — и че скоро ще се срещнем отново. Предайте моите почитания на Трей…

Скъпи приятелю,

Писмото Ви пристигна благополучно. Изразът, който сте избрали — заговорническа потайност — попадна право в целта. Ще си помисля, сред воали и водовъртежи от препятствия, ще си помисля и може да ме осени нещо по-добро… а не само главоболие.

Не ще забравя лесно сияйната ни разходка по влажната земя. Не ще забравя ни едничка Ваша дума — нито любезното замълчаване, нито откраднатите мигове, в които говорихте правдиво и справедливо за бъдния живот. Надявам се, ще мога да Ви убедя, че сеансите на госпожа Лийс заслужават сериозното Ви внимание. Те носят неизразима утеха на безутешните. Миналата седмица една жена — госпожа Томпкинс, повече от десет минути държа в скута си починалото си дете — по думите й усетила познатата тежест на телцето му, познатата извивка на пръстчетата и крачетата, нима може да се сбърка майчината любов? Бащата също успя да докосне за миг къдриците на мимолетно завърналото се дете. Усетихме проблясък неземна светлина и сладък, едва доловим дъх на парфюм.

Напълно сте прав, замалко да напиша, че разходката… разговорът на живо разваля писмата. Не зная какво да пиша. Перото не помръдва. Благоговея пред гласа Ви, пред самото Ви присъствие все едно как и къде. Да се срещнем ли отново? За добро ли ще е, или за зло? Трей, който Ви изпраща поздрави, знае, че ще е за добро, а аз не зная нищо, затова да бъде вторник… ако не дойдете, ще чакам на гишето до поискване редом с жените на моряците, с разни модни създания и с един кисел търговец, който буреносно въси чело, ако за него няма нищо.

Копнея за „Свамердам“.

Ваша предана приятелка

Мила моя,

Щях да започна с нещо от този род… „как да се извиня“ и прочие или „в миг на лудост“, а после ми хрумна, че мога изобщо да подмина случилото се, да отрека, че магнитите се привличат, и да отричам толкова упорито, че лъжата в един момент да стане спасителна измислица, в която се крие зрънце истина. Ала природните закони заслужават същото уважение като всеки друг закон, а някои човешки закони са също толкова силни, колкото магнитното поле на желязото и магнита — ако се отклоня в лъжа, и то пред Вас, която никога не съм лъгал за нищо, съм загубен.

Ще Ви виждам пред очите си — така, както изглеждахте в мига преди лудостта — до сетния си ден. Бледото Ви прямо лице, обърнато към мен, протегнатата Ви ръка в бистрата светлина между високите дървета. Можех да докосна ръката Ви — можех и да не я докосна, нали? И едното, и другото? Изборът вече е само един. Никога преди не съм усещал цялото си същество така съсредоточено върху един обект, на едно място, в един миг… блажената вечност на един-единствен миг, който сякаш продължи завинаги. Усещах Вашия зов, макар че гласът Ви говореше за друго, нещо за спектъра на дъгата, но цялата Ви същност, цялата Ви дълбочина ме зовеше и аз трябваше да отговоря, и то не с думи, на този безсловесен зов. Само аз ли почувствах тази лудост? Докато Ви държах в прегръдката си (разтрепервам се от спомена, докато пиша), бях сигурен, че не съм само аз.

Сега сте далеч и не зная какво мислите или чувствате.

Но не мога да мълча. Трябва да Ви кажа какво мисля. Непростимата прегръдка не беше внезапен порив, моментна възбуда; тя се роди от най-дълбоката ми същност, от — така вярвам — най-доброто в мен. Трябва да Ви го кажа — още от първата ни среща зная, че Вие сте моята съдба, макар от време на време да го прикривах от самия себе си.

Всяка нощ сънувах лицето Ви, а после вървях по улиците на ежедневието и ритъмът на думите Ви припяваше в безмълвния ми ум. Нарекох Ви моя муза — което означава, че сте или можете да бъдете пратеник от някакво неотложно място на духа, където същинската поезия пее песните си. Бих могъл да Ви нарека, и това ще бъде още по-вярно, моя любов — ето, казах го, защото най-категорично и безпощадно Ви обичам във всеки смисъл, в който може да обича човек. На този свят няма място за такава любов — любов, за която отмалелият ми разум ми нашепва, че няма да донесе нищо добро на никой от нас, любов, от която коварно опитах да се скрия и от която се опитах да Ви предпазя, впрягайки цялата си находчивост (с изключение на това да не кажа нито дума, справедливо ще отбележите Вие… ала това не бе по силите ми). И двамата сме разумни същества от XIX в., спокойно можем да оставим любовта от пръв поглед на майсторите на любовни романи — ала разполагам със сигурни доказателства, че знаете за какво говоря, и че колкото и да беше мимолетно (в онзи безкраен миг), Вие също признахте, че онова, което твърдя, е вярно.

И така, сега пиша, за да попитам — какво ще правим? Как да превърнем в край нещо, което по самата си природа е начало? Изцяло си давам сметка, че по пътя писмото ми ще се размине с писмо от Вас, в което мъдро и с основание ще заявите, че не бива да се срещаме повече, че не бива да се виждаме повече и че дори на писмата, този простор на свобода, трябва да се сложи край. Дори сюжетът, в който сме затворени, условностите, които ни обвързват, ме задължават като добре възпитан господин да се примиря с подобно искане, поне за момента, и да се надявам, че съдбата — или другият тъкач, който бди над стъпките ни, ще предопределят и друга среща, случайност, от която да започнем отначало…

Мила моя, не мога да сторя това. То е против природата — не собствената ми природа, а Майката природа, която тази сутрин ми се усмихва с Вашия образ и чрез него, така че всичко свети — от анемониите на бюрото ми до прашинките в слънчевия лъч през прозореца и думите на отворената страница пред мен (Джон Дън)… навсякъде виждам Вас, Вас и само Вас. Щастлив съм както никога преди — същият човек, който би трябвало да Ви пише с Бог знае колко агонизиращ ум, изпълнен с вина и ужасено отстранение. Виждам насмешката на устните Ви, препрочитам гатанките Ви за мравките и паяците и се усмихвам, защото зная, че винаги сте там, уравновесена и бдителна, и още нещо, което също зная, независимо дали ще го признаете, или не…

Какво искам? — ще попитате с характерния си точен и подигравателен маниер, който ще окастри пространните ми словоизлияния в конкретни предложения. Не зная — как бих могъл да зная? Осланям се на милостта Ви и разчитам да не ме отхвърлите, да не ме отпъдите с една-единствена прежадняла целувка… все още не, не точно сега. Не можем ли да открием някакво малко пространство за ограничено време, където на воля да се дивим, че се намерихме?

Помните ли — разбира се, че помните! — как видяхме дъгата от билото на хълма под дърветата, а светлината изпълваше водните капки в давещия се въздух… и потопът спря… а ние — ние останахме под свода й, сякаш цялата земя бе само наша по силата на нов Завет… и от единия до другия край на дъгата се бе извила сияйна слята арка, трептяща пред непостоянното ни зрение.

Какво засукано послание, което може би завинаги ще отлежава и ще събира прах в гишето „До поискване“. От време на време ще се разхождам в парка и дори ще Ви чакам под същите онези дървета… вярвам, че ще ми простите — и нещо повече.

Ваш Р. Х. Аш

Ах, господине, всичко примигва и играе пред очите ми, виждам само пръски, петна, отблясъци. Цяла вечер седя пред камината свита в сигурния си стол и обръщам пламналите си страни към попълзновенията на огъня и към пукота, аленото стенание, с което изгорелите въглени се сриват и стават на безжизнен прах… накъде ли ме водят стъпките ми, господине…

И тогава там, навън… когато дъгата се отпечата в тъмния въздух над потъващия свят… никаква светкавица не порази дърветата, не изтече през дървесните им крайници, за да се забие в земята… ала пламъкът ближеше всичко, пламъкът поглъщаше всичко, пламъкът впримчваше жилите… изгаряше и изпепеляваше…

Дървета рухват овъглени.

От огъня пламтящ над тях

докрай е всичко поразено —

ни кост, ни косъм — пух и прах. ВК

Вярвам, че предците ни са се криели под същия обръч от могъщи дървета, но окото ги е видяло, след като тъй непредпазливо са вкусили от знанието, смърт за тях…

Ако светът не потъне за втори път, сигурно е как ще загинем, предречено е…

В „Рагнарьок“ и Вие противопоставяте на „бързите води на потъващия свят“ на Уърдзуърт „Суртур, чиито огнени езици жадно пият брега на цялата земя, изсмукват твърдата кора и плюят разтопено злато връз кървавите небеса“… А после дъжд от пепел…

Аш — ясенът закрилник, Аш — пороят на смъртта,

пръст в пръст се връща, Аш, и пепел — в пепелта.^[7] АИ

Орляци златни звезди се стрелкат пред помръкналите ми очи, което вещае главоболие, ала преди черната пропаст, преди пожара ми остава малко светло пространство, за да кажа — какво? Не мога да Ви позволя да ме изпепелите. Не мога. Няма да пламна с прегледния порядък на любимото ми домашно огнище, с миниатюрните му пещери от удоволствие, с горещите му мимолетни градини от скъпоценности с техните палисади и полуострови, не… ще пламна като суха слама в горещ ден с повей на вятъра, потрепване във въздуха, дъх на изгоряло, разсеян дим и купчинка фин бял прашец, която за нищожна част от секундата запазва контура си на сламка, а после нищо, само разхвърляни петна… ах, не, не мога…

Както виждате, господине, не говоря за чест, морал — величини с такава тежест, а пристъпвам направо към същината на въпроса, което обезсмисля пространните беседи. А същината на въпроса е моето уединение, което е застрашено, което Вие застрашихте и без което аз съм нищо… какво биха могли да ми говорят чест, морал?

Чета мислите Ви, господин Аш. Сега ще настоите за контролирано и внимателно овладяно подпалване, със скара, решетки, определени граници, бронзови орнаменти… ne progredietur ultra^[8].

Ала аз ще кажа, че сияйният Ви саламандър е огнен дракон и ще има… всесъжение?…

Преди мигрена настъпва миг на лудост. Започна от горещината на поляната и не е спирал… и сега най-сетне проговори.

Никой не може да пристъпи в огъня, без да загине.

Макар че и аз съм мечтала да вляза невредима в огнената пещ… като Седрах, Мисах и Авденаго^[9]…

Ала ние, разумните същества от по-късни времена, не притежаваме чудодейната страст на старите вярващи…

Опитах нажежаването и трябва да откажа да го вкуся повторно.

Главоболието стремително напредва. Половината ми глава е като мях, преливащ от болка…

Джейн ще го пусне в пощата… изпращам го. Простете всичките му несъвършенства. Простете и на мен.

Кристабел

Мила моя,

Как да тълкувам Вашето послание — щях да напиша изпитание, — което, както предрекох, се е разминало с писмото ми и което, тъй като не ми стигна кураж да го предскажа, не е хладно отрицание, а пламенна загадка, ако мога да си послужа с Вашата метафора? Вие сте истинска поетеса — когато сте развълнувана, разстроена или необичайно заинтригувана от нещо, се изразявате с метафори. Как да разтълкувам пороя от искри? Ще Ви кажа как — като клада, от която Вие, моят Феникс, ще литнете нова, непроменена, с по-ярко злато и по-ясен поглед, semper eadem^[10].

Така ли ни влияе любовта — да постави до всеки от нас очевидното излъчване на някаква митична, чудовищна и нечовешка същност? Така че за Вас става естествено и лесно да пишете като създание на изгарящата пламтяща пещ, саламандър от огнището, превърнат в огнен дракон от въздушната стихия, и също толкова естествено и лесно да ме виждате и в двата митологични прочита в единен образ, роден от податливото ми име — световното дърво, съсухрено до книжна пепел. Чувствате — както я чувствам и аз — стихията на тази сила. Край нас се вихреше цялото творение — земя, въздух, огън и вода, а ние бяхме заедно, умолявам Ви да си го спомните, две топли човешки същества, защитени в сигурния обръч на дърветата и на прегръдката под арката на небосвода.

Най-важното, което държа да изясня, е следното — с нищо не застрашавам Вашето уединение. Как бих могъл? Как бих си позволил? Нима благословеното Ви желание да бъдете сама не е единственото, което прави възможно случващото се… защото иначе наистина бихме наранили някого?

Щом сме съгласни за това, не можем ли някак да очертаем граници — за кратко може би, вероятно ще е така, макар че самата природа на любовта е да си представя, че е вечна — и в някакви затворени пространства да си откраднем, щях да напиша малко, но то никога няма да е малко… да си откраднем голямо щастие? Скръбта и съжалението са неизбежни и аз поне бих съжалявал сто пъти повече за действителността вместо за фантазията, за знанието вместо за надеждата, за постъпката вместо за колебанието, за истинския живот вместо за някакви сладникави възможности. С цялата тази казуистика казвам само едно, мила моя — елате пак в парка, позволете отново да докосна ръката Ви, нека отново повървим в благоприличието на бурята. Твърде възможно е да дойде час, когато това ще бъде невъзможно по ред основателни причини, ала знаете и чувствате, както го зная и чувствам аз, че този невъзможен миг още не е настъпил, не е ударил?

Не искам да откъсна писалката от листа и да сгъна писмото, защото, докато Ви пиша, живея с илюзията, че се докосваме, че сме благословени. Знаете ли — като стана въпрос за дракони, пожари и невъздържано изгаряне, — че китайският дракон, чието име на езика на мандарините е Лун, не е същество на огнената стихия, а изцяло и единствено на водната? Което го прави братовчед на Вашата загадъчна Мелюзина в мраморния й басейн? Просто отбелязвам, че е възможно да съществуват по-хладни дракони, способни да приемат по-умерени удоволствия. Виждаме синята му извивка върху чиниите от китайски порцелан, пръските на гребена му и дребните точици, които едно време смятах за люспи огън, а сега зная, че са капчици вода.

Какъв къс проза, който ще отлежава като бомба в гишето „До поискване“. От два дни нямам мира, превърнал съм се в анархист.

Ще чакам под дърветата всеки ден в посочения от Вас час и ще съм нащрек за жена като изправен уверен пламък и сиво куче, което се лее по земята като дим…

Зная, че ще дойдете. Досега всичко, което знаех, се сбъдна. За мен това не е обичайно състояние на нещата, не съм го искал — ала съм почтен човек и признавам това, което се случва, когато се случва… Така че — ще дойдете. (Не безапелационен, а спокоен, тъй като го знае.)

Ваш Р. Х. Аш

Уважаеми господине,

Прекалено съм горда, за да кажа: „Знаех, че не трябваше да идвам“… ала дойдох. Признавам постъпките си, една от които бе онази трепетна разходка от планината Арарат — нашата улица, до Хълма на изкушението. Трей се въртеше в краката ми и ръмжеше, кучето изобщо не Ви обича, господине, и това изречение би могло да завърши с думите „нито аз“ или с по-очаквания завършек „независимо какво изпитвам аз“. Щастлив ли бяхте, че дойдох? Почувствахме ли се като богове, както обещахте? Двама целеустремени пешеходци, прилежно пристъпващи в пръстта. Не отбелязахте ли, ако оставим настрана за миг електрическите импулси и галваничния ток, колко сме смутени, когато сме един до друг? Извън белия лист сме далечни познати. Запълваме си времето, а времето на Вселената спира за миг до нас и можем да го докоснем — кои сме ние? Кои? Не бихте ли предпочели свободата на белия лист? Уви, нима е твърде късно? Загубихме ли изначалната невинност?

Не, вече престъпих прага… останала съм без кула и без капка ум. Във вторник към 1 следобед къщата ще остане на мое разположение за няколко часа, бихте ли искали да опознаете баналната истина за будоара на…?, който рисува въображението Ви? Ще пиете ли чай?

Съжалявам за толкова много неща. Безкрайно много. Ала има неща, които трябва да бъдат казани, и то скоро, и ще намерят своя час.

Днес съм тъжна, господине, унила и тъжна… тъжна, защото излязохме на разходка, тъжна, защото в този миг не се разхождам с Вас. Само това мога да напиша, защото музата ме изостави, както с насмешка изоставя всички жени, които се заиграват с нея, а после се заиграват с любовта.

Ваша Кристабел

Мила моя,

Сега вече мога да мисля истински за Вас в малкия Ви салон, където свещенодействате с изящните чаши на цветя, а монсеньор Дорато се перчи с трелите си не във флорентински дворец, както бях предположил, а в същински Тадж Махал от бляскав бронз. А над камината виси „Кристабел пред сър Лиолайн“, където сте уловена като статуя, крещящо осветена от цветен лъч заедно с Трей, и той замръзнал като ледена шушулка. Горкият, не спря да обикаля и да ме души, търси нещо, настръхнал като таралеж, меката му сива муцуна набръчкана в ръмжене — както правилно отбелязахте, той поне не ме обича и на няколко пъти заплаши вглъбеното внимание, с което посягах към великолепния маков сладкиш, и разтърси чашата с чинийката. Нямаше и порта с полегнали цветя, всичко се стопи в пяната на въображението — само редица сурови високи рози като стражи.

Мисля, че домът Ви не ме хареса, не биваше да идвам.

Освен това е вярно, както отбелязахте през широката полоса на огнището, че и аз имам свой дом, който не сме описвали и дори не сме споменавали. Както и съпруга. Помолихте ме да Ви разкажа за нея, а аз не казах нито дума. Не зная как сте изтълкували това, признавам, че имате пълно право да питате, ала не можех да Ви отговоря. (Макар да знаех, че ще попитате.)

Да, имам съпруга и я обичам. Не както обичам Вас. Седя от половин час, след като написах тези бездушни къси изречения, и не мога да продължа. Има основателни причини, които не мога да обсъждам, но които са наистина основателни, ако не дори изцяло, абсолютно основателни, защо любовта ми към Вас не може да я нарани. Давам си сметка, че това звучи арогантно и неубедително. Най-вероятно същото са повтаряли много флиртуващи мъже — не зная, нямам опит в тази област и никога не съм очаквал, че ще пиша подобно писмо. Не мога да кажа повече, но твърдо заявявам следното — вярвам, че казвам истината, и се надявам, че няма да Ви загубя заради тази необходима недодяланост. Да говорим за това би било най-сигурният начин да предам доверието й. Бих изпитвал същото, ако някой ден стане въпрос да обсъждам Вас с когото и да било. Дори негласната аналогия е обезпокоителна, навярно го усещате. Това, което сте, е само Ваше — това, което имаме, ако изобщо съществува, е само наше.

Моля Ви, унищожете това писмо, все едно как ще постъпите или сте постъпили с останалите, тъй като то самото е предателство.

Надявам се, че музата не Ви е изоставила дори за миг, дори за кратката покана на следобеден чай. Пиша лирика с най-непреклонен тон за огнени дракони и китайски дракони, която с право може да се нарече заклинание. Естествено, свързана е с Вас като всичко, което правя или мисля, дишам или виждам тези дни, всичко е свързано с Вас, но не е предназначено за Вас, тези стихотворения тепърва предстоят.

Ако това постно писмо получи отговор, ще зная, че наистина сте великодушна и че малкото ни пространство действително е наше за краткото време, с което разполагаме, докато не удари часът на невъзможното.

Ваш Р. Х. Аш

Мили господине,

Постният Ви език и премълчаното от Вас Ви правят чест, ако това понятие изобщо има място тук, в тази кутия на Пандора, която двамата отворихме, или в дъждовните простори, където се осмелихме да пристъпим. Не мога да пиша повече, главата ми действително ще се пръсне, а нещата в скромния ни дом, за които не мога да говоря, донякъде поради същите мотиви, които, надявам се, са продиктувани от чувството на чест… с една дума, нещата не вървят добре. Можете ли да дойдете в парка в четвъртък? Трябва да Ви съобщя някои неща, които предпочитам да Ви кажа лично.

Завинаги

К.

Мила моя,

Моят Феникс се е превърнал за кратко в злочесто, даже дрипаво създание, говори с нехарактерно слаб и малодушен глас, едва ли не почтително. Така не бива, не може — ще се отрека от всичко, тоест ще се отрека от сърцето си и цялото му щастие, само и само да Ви видя ярка и пламенна, каквато бяхте. Ще направя всичко по силите си, за да можете отново да заискрите в сферата си както преди, ще отрека дори толкова настоятелното си домогване към Вас, на което толкова държах и настоявах. Затова кажете ми — не че сте тъжна, а защо, кажете ми истината и ще се нагърбя да поправя злото, ако ми е по силите. Пишете, ако можете, и елате отново във вторник.

Вечно Ваш Р. Х. Аш

Скъпи господине,

Наистина не зная защо съм толкова тъжна. Не, зная — защото ме отнемате от самата мен и ме връщате смалена, с насълзени очи, докоснати ръце и устни, болезнено осезателен, прегладнял отломък от жена, чието истинско желание не е това… и въпреки това желанието й е прекомерно, неутолимо… ах, колко боли…

Колко сте мил, когато казвате: „Обичам Ви. Обичам Ви.“. И аз Ви вярвам… но коя е тя, коя е тази, която обичате? Дали е тази, с копринената светла коса, с този копнеж… преди бях друга, сама и по-добра, бях си достатъчна, а сега обикалям, търся нещо, непрестанно се променям. Може би нямаше да съм толкова недоволна, ако в ежедневието си бях щастлива, но то се е превърнало в шумоляща хартия от мълчание, пронизана от укоризнени карфици. Отвръщам гордо на този поглед, изглеждам напълно невежа там, където с такава острота познавам — и бивам позната… но това ми коства много и не е лесно, и не помага.

Прочетох Вашия Джон Дън:

Но обичта ни — толкоз фина,

скрепена с мисли безизкусни —

не се дели наполовина,

ведно с очи, ръце и устни.^[11]

Какъв хубав израз, „скрепена с мисли безизкусни“. Вярвате ли, че можем да намерим такава сигурна котва сред вилнеещата буря?

В речника ми вече има нова дума, омразна до болка, на която станах роб… „ако, ако“… Ако имахме време и място да бъдем заедно, както взаимно си позволихме да го искаме, тогава ще сме свободни заедно… а сега сме в клетка?

Мила моя,

Истинската свобода е умението изкусно, мъдро и с признателност да се придвижваме в пространството, което ни обгражда, и да не се стремим да опознаем нищо отвъд пределите му, което не можем да вкусим или да докоснем. Нали обаче сме човешки същества, това ни прави хора — желанието да опознаем всичко, което би могло да се познае, с всички средства. Очите, ръцете и устните ни липсват много повече, когато започнем да ги опознаваме, без да ни е дадено да ги изучим… зовът на непознатото. „Ако“ имахме седмица или две, какво ли щяхме да направим? Може да успеем. И двамата сме находчиви, интелигентни хора.

За нищо на света не бих си позволил да Ви смалявам. Зная, че при подобни обстоятелства е нормално човек да възрази: „Обичам Ви заради Вас самата“, „Обичам самата Ви същност“, като под същност, както сама намеквате, мила моя, разбираме очите, ръцете и устните. Но знаете, трябва да знаете, и двамата го знаем, не е така — скъпа моя, обичам душата Ви, поезията Ви, граматиката, накъсания и светкавичен синтаксис на бързата Ви мисъл, това е същността Ви, както походката на Клеопатра е била нейната същност и радост за окото на Антоний… това е най-дълбоката Ви същност, защото всички очи, ръце и устни по нещо си приличат (макар че Вашите са пленителни и магнетични), но мисълта Ви с Вашия плащ от думи е само Ваша, родила се е с Вас и ще изчезне, ако изчезнете и Вие…

Все още не е взето решение за пътешествието, което споменах. Тъгуел е прекадено зает с домашните си дела, макар че походът ни отдавна бе решен, веднъж да се оправи времето… За да бъде цивилизован, човек в наше време трябва да проявява интелигентен интерес както към най-дребните форми на живот, така и към чудовищния застинал релеф на планетата… и така, начинанието се отлага и аз, който толкова пламенно го исках, сега отлагам — не по-малко пламенно — как доброволно да замина толкова далеч от Ричмънд?

До вторник значи.

П.П. „Свамердам“ е почти готов — за втори път.

Скъпи господине,

Съмнителната муза се завърна. Изпращам Ви какво ми продиктува (без да го усъвършенствам).

Могилката с трева обрасла

в обятията му застива,

въртят се мишците му бясно,

ликът му златен се засмива

над знойното чело на хълма

и всяка гънчица се свива,

сковава се почти напълно;

и виж, сега набира сила,

лъщящ, надълго се разстила

и стиска, стиска: камънакът

подобно кокали проплаква,

земята сгърчва се от болка,

крещи отново — още колко? —

усмихнат, стиска ли той, стиска. ВК

Свидна моя,

Пиша припряно, страхувам се от отговора Ви, не зная дали да замина или не, заради Вас ще остана… освен ако малката случайност, за която споменахте, не се превърне в истинска възможност. Как е възможно? Как ще обясните удовлетворително подобна стъпка? И въпреки това как мога да не се надявам?

Не искам непоправимо да разруша живота Ви. Останал ми е достатъчно здрав разум, за да Ви моля — противно на желанията ми, противно на собствените ми надежди, противно на истинската ми любов — да премислите преди и след това. Ако с някаква невероятна находчивост може да се уреди удовлетворително, така че след това да живеете, както искате — добре, стига да може… не бива да се пише за тези неща. Утре на обяд ще бъда в църквата.

С любов сега и винаги

Уважаеми господине,

Сторено е. Указът е подпечатан. Говорих с гръмотевичен глас, всичко е казано, така ще бъде. Няма да има повече въпроси, сега и занапред, и пред тази абсолютна заповед като всички тирани изисквам малодушно подчинение.

Това не може да причини по-голяма вреда, отколкото вече причинихме — не по Ваша воля, но донякъде по моя, защото изпитвах (и продължавам да изпитвам) гняв.

Бележки

[1] Уилям Шекспир. Макбет, пето действие, седма сцена, прев. Валери Петров. Всички цитати от Шекспир, за които не е изрично упоменато друго, са по изданието: Уилям Шекспир. Всички 37 пиеси и 154 сонета, прев. Валери Петров. София, Труд, 2010 — бел.ред. ↑

[2] Помощник (лат.) — бел.прев. ↑

[3] Приказен остров от баладата на Алфред Тенисън „Дамата от Шалот“ — бел.ред. ↑

[4] Водно куче (лат.) — бел.прев. ↑

[5] Не ме докосвай (лат.) — бел.прев.] Изразът се появява в едно стихотворение на споменатия Томас Уайът — бел.ред. ↑

[6] Неподобаващо (фр.) — бел.прев. ↑

[7] Фамилията на героя Р. Х. Аш означава както „ясен“, така и „пепел“ — значения, с които текстът играе многократно — бел.ред. ↑

[8] … За да не продължи нататък (лат.) — бел.прев. ↑

[9] Книга на пророк Даниил, 3:12–24 — бел.прев. ↑

[10] Винаги същата (лат.) — бел.прев. ↑

[11] Джон Дън. „Прощални думи: за забрана на скръбта“. Всички цитати от Джон Дън са по изданието: Джон Дън. Анаграмата. Съст. и превод от английски Кристин Димитрова. София, Обсидиан, 1999. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Антония Сюзън Байът Обладаване (11)

Метаданни

Данни

Обладаване

Информация

История

Сваляне / Връзки

10

Писмата

Метаморфоза

Психея

Антония Сюзън Байът
Обладаване (11)