Антония Сюзън Байът
Обладаване (10)

9

Прагът

Старицата казала сбогом на момъка — достатъчно вежливо, макар и сопнато, и го изпроводила по пътя към границата, като му казала храбро да крачи само по пътеката, без да се отклонява нито наляво, нито надясно, макар че разни създания можело да го викат или да му махат примамливо, а от време на време можело да вижда вълшебни светлини, защото страната била омагьосана. Можело да зърне ливади или чешми, но трябвало да крачи само по каменистия път, така му казала, очевидно без особена вяра в силата на решимостта му. Ала момъкът казал, че иска да стигне до мястото, за което му бил разказвал баща му, и че иска във всичко да бъде верен и правдив, затова да не се бои. „Колкото до това, рекла старицата, все ми е едно дали белите самовили ще ти опоскат ръчичките, или мудните таласъми в тресавището ще се карат как да си поделят пищялите ти. Толкоз дълго съм живяла, че не давам пукнат грош за изхода от едно или друго дирене — за старите ми очи чистите бели кости по нищо не се различават от лъскаво князче в нова ризница. Ако стигнеш, стигнеш, ако ли не, ще видя блещукащия огън на самовилите в пустошта.“ „Въпреки това ти благодаря за учтивостта“, казал педантичният момък, на което тя отвърнала: „Вежливост е твърде изискана дума. Махай ми се от очите, преди да река да играя игрички“. Той не искал да се замисля що за игрички ще са това, затова забил шпорите в хълбока на верния си кон и с тропот препуснал по каменистата пътека.

А после цял ден сякаш тъпчел на едно място. Пустошта и мочурището били прорязани от стотици пресичащи се пътеки, прашни и криволичещи сред пирена, орловата папрат и дребните хвойнови дървета с провиснали корени. Нямало една пътека, а много, всичките разхвърляни като пукнатините по гледжосана чаша, и той тръгвал ту по една, ту по друга, като избирал най-правата и най-каменистата, но все се оказвал на кръстопът под горещото слънце досущ като онзи, от който току-що бил тръгнал. След време решил да върви така, че слънцето винаги да е зад гърба му — така най-малкото щял да подхожда последователно, ала сме длъжни да кажем, драги читатели, че когато взел такова решение, вече имал само най-смътна представа къде било слънцето, когато започнал цялото упражнение. Често става така в този живот. Ставаме последователни и подредени твърде късно и с недостатъчни основания, а може би даже в погрешна посока. Така станало и с горкия момък, защото привечер явно се оказал на същото място, откъдето бил тръгнал. Не бил видял нито бели самовили, нито таласъми от тресавището, въпреки че дочувал песни в края на песъчливи пътеки, които избягвал, и зървал някакви същества, които с трясък рухвали, а после за миг изскачали в морето орлова папрат и мочурливи треви. Сторило му се, че познава трите чепати трънливи дървета, и може би наистина били същите — стояли си както призори, но от къщурката на старицата нямало и следа. Слънцето бързо залязвало отвъд ръба на равнината; той препуснал още малко напред с надеждата, че може да е сбъркал, и видял недалеч пред себе си алея с побити камъни, която не си спомнял да е виждал преди, макар че трудно било да ги пропуснеш дори в сивеещата светлина, най-меко казано. В края на алеята се издигало някакво здание или постройка с огромни стълбове на портата и тежък камък на свода, а друг камък отбелязвал някакъв праг. От другата страна не виждал нищо, само сгъстяващ се мрак. И от този мрак към него пристъпили три извънредно красиви девойки, гордо се приближили между камъните, а на копринена възглавничка пред себе си всяка носела квадратно ковчеже. А той много се учудил, че дори в здрача не ги бил видял да идват, и застанал нащрек, защото наум си казал: „Може тъкмо това да са белите самовили, които чупят кости и за които така лекомислено говореше старицата; дошли са да ме отклонят от пътя ми, щом светлината на света помръкне“. Очевидно девойките били вечерни създания, защото му се сторило, че всяка излъчвала някаква своя светлина, искряща, трептяща и колеблива мараня, истинска радост за окото.

Първата пристъпила към него, озарена от златисто сияние, и той зърнал нозете й в златни пантофки под пищна рокля, чак корава от златни нишки и всевъзможни сърмени бродерии. Носела златоткана възглавничка, а с пищния си златен обков и филигран кутията сияела като самото гаснещо слънце.

Втората блестяла в сребро като лунната светлина, пантофките на краката й били като сърпове месечина, а сребристата й дреха цялата искряла от полумесеци и лъчисти сребърни точици светлина. Тя пристъпвала окъпана в някакъв хладен, но наситен блясък, от който лъскавата повърхност на сребърното ковчеже, което носела върху сребърно сукно, изпъквала по най-прекрасен начин, а конците на възглавничката блестели като иглички чиста бяла светлина.

А зад тях двете третата била невзрачна, с потъмнял блясък, като излъскани и употребявани доспехи, като търбуха на високи облаци, скриващи истинската светлина, която обагря стоманеното им сиво с взет назаем отблясък. Роклята й оживявала от бавни светлинки като неподвижна вода под звездите, но в сянката на големи дървета, а краката й в пантофките стъпвали като меко кадифе и косата й за разлика от другите била дръпната назад под прикриващ воал. И първите две се усмихнали на момъка, когато излезли от каменните сенки в бляскавия си ореол искряща светлина. Само третата скромно навела очи и той видял, че устните й били бледи, клепачите й — тежки, тъмни като дим и изпъстрени с лилави венички, а миглите й се спускали върху безцветните й страни като мъхнатите криле на нощна пеперуда.

И трите го заговорили, както му се сторило, с един глас, в който се различавали три тона — ясен рог, тръстиков обой, шепнеща ниска флейта.

— Не можеш да продължиш по този път — казали те, — защото тук е пределът на всичко, а оттатък е друга страна. Но ако искаш, можеш да избереш една от нас за водач и да опиташ късмета си по-нататък. Или можеш да се върнеш, ако искаш, без да изгубиш честта си, и отново да повериш късмета си на равнината.

А той им отговорил вежливо да продължат с онова, което имат да казват, защото не бил стигнал толкова изнурително и толкова далеч само за да се върне. Освен това имал заръка от баща си, която не можел да разкрие на това място.

— Вече я знаем — рекли трите девойки. — Отдавна те чакаме.

— Откъде да зная тогава — попитал момъкът с голяма дързост, но с глас, който изразявал най-смирено уважение — дали не сте белите самовили, за които говорят с такъв страх и почит в селата, през които минах на идване?

А те се разсмели ниско и високо, звънко и шепнешком и казали, че много се съмняват дали за въпросните същества се говори с толкова явна почит, но по въпроса за белите самовили сред простите хорица властват голямо суеверие и заблуда, на които може би не трябвало да има толкова много вяра.

— Колкото до нас — рекли те, — трябва да ни приемеш такива, каквито ни завари, и да съдиш за нас такива, каквито ни виждаш или каквито бихме могли да станем за теб — както трябва да постъпи всеки сърцат и прозорлив мъж.

И тогава момъкът казал, без сам да го знае, преди да проговори, че вече е решил да опита късмета си, сякаш нечий глас проговорил чрез него:

— Ще опитам.

— Избирай тогава — казали те, — и избирай мъдро, защото изборът ти е между две крайности — блаженство и мъка.

После и трите минали пред него всяка по реда си, всяка в собствената си малка клетка светлина, сякаш всяка била свещ и хвърляла лъчите на сиянието си на известно разстояние през стените на фенер. Докато се изреждали, всяка пеела и невидими инструменти й пригласяли със звън и сладко стенание. А последните лъчи на окървавеното слънце озарили побитите камъни, сиви на фона на сивото небе.

Първа била златната дама, която пристъпила гордо, а на главата й имало царствена златна корона, същинска филигранна кула от лъскави слънчеви лъчи и бляскави жички над хрупкави златни къдрици, натежали от богатства досущ като златното руно. Тя гордо протегнала златната кутия пред себе си, а от нея блеснали такива искрометни лъчи, че за миг го ослепили и се наложило да погледне в краката си и сивата папрат. Девойката запяла:

Моя е земята пъстра

и житата покрай мен.

Мой е тронът ми от злато,

но за теб е отреден.

Полегни на моя скут

сред цветя уханни

и от край до край светът

твой ще стане. ВК

И той можел да протегне ръце и да ги стопли в студения сумрак, такъв пламък и сияние излъчвала тя, докато отминавала. И той помислил, че му предлага щастие, но въпреки това рекъл:

— Ще видя всички, преди да отговоря.

Тогава напред пристъпила сребърната дама, а на бледото й чело бледо пламтял бял полумесец и цялата била загърната с пъстри сребърни воали, които непрекъснато блещукали и трептели около нея, така че приличала на ходещ извор или на цъфнала овошка, окъпана в лунна светлина, която през деня може да поруменее и да се разгорещи от целувките на пчелите, но нощем се разтваря, цялата в бяло, за студената тайнствена светлина, която я благославя, без да я попари и без да узрява. И тя запяла:

Моя е дългата нощ

и мястото тайно,

дето влюбени тръпнат

в прегръдка омайно,

в пурпурен мрак

света забрави,

с посребрена целувка

блажен ти бъди. ВК

И той помислил, че тя познава най-съкровените кътчета на душата му, и бил готов с копнеж да протегне ръце към нея, защото от песента й във въображението му изплували затворен прозорец във висока кула с легло, интимно скрито зад завесите, където би могъл да бъде най-истинският си аз. Защото сигурно онова, което му предлагала, бил той самият, както другата му предложила слънчевата земя. И той загърбил златната дама и щял да избере сребърната, ала се въздържал — от предпазливост или от любопитство, защото си рекъл, че въпреки всичко ще види какво може да предложи последната мъждива девойка в сравнение с двете си сладки сестри.

А тя се приближила едва ли не пълзешком, без да танцува и без горди стъпки, а някак неуловимо като сянка пред погледа му, озарена от застинал ореол мека светлина. Дрехите й не искрели и не блещукали, а се диплели, дълги и бледи като изваяните жлебове на мраморна колона с дълбоки лилави сенки, от сърцето на които също струяла мека светлина. Лицето й било сведено в сенките, защото тя не гледала него, а потъмнялото оловно ковчеже — от бледо по-бледо и на пръв поглед без никаква пантичка или ключалка, — което носела сгушено на възглавничката пред себе си. А на челото й имало венче от бели макове и безмълвните й копринени пантофки били като паяжина, а музиката й била неповторима, някаква гайда не от този свят, нито весела, нито тъжна, изпълнена с неустоим зов.

И тя запяла:

Ни за плът, ни за огън

душата милее, нито за действие

сърцето копнее.

Ела с мен, последната

дума е моя,

само аз ще ти дам

билката на покоя. ВК

И тогава момъкът усетил, че му се къса сърцето, защото баща му толкова силно искал да занесе вкъщи тъкмо билката на покоя, за да сложи край на дългата му агония, и това бил единственият начин. И сърцето на момъка малко се разбунтувало, защото никак не му било приятно да изостави пищното ярко сияние на златната дама или чудесната ведрина на сребърната заради мекотата, безмълвието и сведените очи на тази видима-невидима трета девойка. Ала вие знаете, нали, както го знам и аз, мили деца, че той неизменно трябва да избере тъкмо тази, последната, и оловното ковчеже, защото така ни казва мъдростта на всички приказки, а верният избор винаги е последната сестра, нали? Да си позволим обаче за миг искрено да поскърбим за сребърните блаженства, които момъкът би предпочел, и за слънчевата земя с цветята, към която тайно клонят собствените ми предпочитания, а после благоприлично ще продължим, както сме длъжни, и ето — той улавя нежната ръка на третата девойка, както му повеляват съдбата и волята на баща му, и донякъде замислено казва:

— Ще дойда с теб.

А някой ден ще напишем всичко другояче, че не е дошъл, а е останал или че е избрал бляскавите сестри, или че отново се е върнал в мочурищата, за да живее свободен от съдбата, ако изобщо е възможно подобно нещо. Ала сигурно вече знаете, че се е случило онова, което е трябвало да се случи, няма начин да не го знаете, нали? Такава е силата на необходимостта в приказките.

И така, тя нежно го уловила за ръката и докосването на студените й пръсти било като целувката на нощни пеперуди или като хладен чаршаф след цял ден усилен труд, и тя обърнала лице към него, клепачите й се вдигнали и тя го погледнала, а той най-сетне видял очите й. Какво мога да кажа за очите й, освен че достатъчно било да ги погледне, и бил загубен, не виждал вече пустошта наоколо, нито другите две ярки същества, които кръжали безспир в клетките си от светлина, не виждал и верния си жребец, който го бил довел в тръс и насинен от седлото до самия край на познатия свят. Ако се опитам да ги опиша — ала не, не мога — въпреки че не, длъжна съм да го сторя, защото аз съм вашият хроникьор и задачата ми е да ви разкажа всичко… какво да кажа? Представете си тогава среднощ две езера близнаци, осветени от лъч, проникващ не от вън, а от вътре, някъде дълбоко, с някаква мъждукаща светлина, някакво обещание, прозиращо през дълбоките слоеве с цвят на тъмна слива — дълбоко, още по-дълбоко, още по-дълбоко. Представете си — когато девойката леко обърнала глава — онова черно, което все пак не бие на синьо, а е като черна слива с едва доловим оттенък кафяво, като леко горещия цвят на черна пантера, неподвижна, в очакване, озарена от лунната светлина.

— Ще дойда с теб — повторил момъкът и тя отвърнала достатъчно нежно, като наклонила глава, може би в покорен жест:

— Да вървим.

И девойката го повела нататък, отвъд прага с побитите камъни и под него, а конят му тревожно изцвилил, но той продължил напред, без да го чува. А въпреки че камъните изглеждали доволно прости сред мочурището, което сякаш смътно се разстилало зад тях, както и преди, той видял, че не било така, защото отвъд рамката на портала надолу започвала да се спуска пътека и се виела все по-надолу сред тераси сладостно благоуханни цветя, каквито никога не бил виждал нито насън, нито наяве, а те издухвали към него лек прашец от огромните си гърла и всичко било озарено от някаква светлина — нито ден, нито нощ, нито слънце, нито луна, нито ярка, нито сенчеста, а равномерната, вечна и неизменна светлина на онова царство…