Антония Сюзън Байът
Обладаване (1)

Ако, надут до изтъняване, мехурът

на път е да се спука и съзираш

през мнимия действителния свят,

какво съзираш всъщност?

Дотолкова ли в съсипии е старото?

Съзнаваш, че си в ятото на младите —

страст, доблест, гениалност, красота,

обществен статус, че и състояние,

ако засягат те подобен род неща;

и всички се отказват от правата си,

приветстват те (по-точно мен!) като другар

по орис, те съставляват публичната кал —

не, стават мои, аз владея ги наистина…

 

Туй би могло и може, и ще бъде

със мъничко лъжа: тъй лъже мистър Кал!

Не лъже ли поетът, пеещ как

несъществували изобщо гърци

в несъществувала изобщо Троя

били извършили едно или пък друго

небивало и славно дело!…

 

Но зарежи поетите! Ами писачите на проза?

Акъл раздават. Я нека свършат нещо!

Закъде са без своите угодливи лъжи?

Говорят за закони и за факти,

представят всичко, както те го виждат,

признават нещо, ако им отърва,

не виждат туй, което не харесват,

отчитат само фактите, които

решават частния им случай;

останалото — дявол взел го.

История световна, ери — на гущери,

на индианци, войната в старата Европа,

Жером Наполеон, каквото щете.

И както авторът го иска.

И на такъв писател плащаш,

и възхваляваш го за туй, че

на камъка живот бил вдъхнал

или пък пламък — на мъглата,

и миналото възкресил бил.

И го затрупваш с куп въпроси като:

„А как успяхте да уловите нишката,

превела ви през този лабиринт?

Как от едното нищо изваяхте подобна сложна тъкан?

Как върху тази незначителна основа

вградихте вътъка на тази повест,

биография, роман?“. С две думи;

„Какво количество лъжи ви бяха нужни,

да съчините тази импозантна истина,

представена ни тук сега?“. ВК^[1]

Робърт Браунинг

Из поемата Мистър Кал, Медиумът