Виктория Айвярд
Алена кралица (9)

Девета глава

Лейди Марийна Титанос, дъщеря на лейди Нора Нол Титанос и лорд Етан Титанос, военачалник на Железния легион, наследница на Династията Титанос. Марийна Титанос. Титанос.

Новото ми име отеква в главата ми, докато Червените прислужници ме подготвят за предстоящото изстъпление. Трите момичета работят бързо и сръчно, без изобщо да говорят помежду си. Не ми задават и въпроси, макар че сигурно им се иска. Не казвай нищо, спомням си. Не им е позволено да разговарят с мен и със сигурност не им е позволено да говорят за мен с никого. Дори за странните неща, Червените неща, които съм сигурна, че виждат.

В продължение на множество мъчителни минути те се опитват да ме направят „подходяща“: къпят ме, фризират ме, боядисват ме, за да ме превърнат в глупавото създание, което се предполага да бъда. Гримът е най-ужасното нещо, особено гъстата бяла паста, нанесена по кожата ми. Изразходват три гърненца от нея, като покриват лицето, шията, ключиците и ръцете ми с блещукащата мокра пудра. В огледалото изглежда, сякаш топлината е изсмукана от мен, сякаш пудрата е покрила топлината в кожата ми. С ахване осъзнавам, че тя е предназначена да скрие естествената ми руменина, червенината, разцъфваща в кожата ми, червената кръв. Преструвам се на Сребърна и когато свършват с боядисването на лицето ми, всъщност изглеждам подобаващо за ролята. С новата бледност на кожата си и потъмнени очи и устни изглеждам студена, жестока като жив бръснач. Изглеждам Сребърна. Изглеждам прекрасна. И мразя това.

Колко ще продължи? Сгодена за принц. Дори като си го помисля само, звучи безумно. Защото наистина е. Никой Сребърен, който е с ума си, не би се оженил за теб, камо ли принц на Норта. Нито за да потуши бунт, нито за да скрие самоличността си, нито заради каквото и да било.

Тогава защо да прави това?

Когато камериерките ме набутват в една рокля, се чувствам като труп, обличан за погребение. Знам, че това не е далече от истината. Червените момичета не се омъжват за Сребърни принцове. Никога няма да нося корона или да седя на трон. Нещо ще се случи, може би злополука. Една лъжа ще ме въздигне, а един ден друга лъжа ще ме погуби.

Роклята е в тъмен нюанс на лилавото, осеяна със сребристо, изработена от коприна и прозрачна дантела. Всички династии имат свой цвят, спомням си, сещайки се за облечените във всички цветове на дъгата фамилии. Цветовете на Титанос, моето име, трябва да са лилаво и сребърно.

Когато една от камериерките посяга към обиците ми, като се опитва да ми отнеме и последното късче от стария ми живот, прилив на страх нахлува с пулсиране в мен.

— Не ги докосвай!

Момичето отскача назад, примигва бързо, а другите замръзват при избухването ми.

— Съжалявам, аз… — Една Сребърна не би се извинявала. Прочиствам гърло, овладявайки се. — Остави обиците. — Гласът ми звучи силен, твърд — царствен. — Можете да променяте всичко друго, но оставете обиците.

Трите евтини парчета метал, всяко едно от които ми напомня за братята ми, няма да отидат никъде.

— Цветът ти отива.

Извръщам се светкавично и виждам, че камериерките са се привели в еднакви поклони. А над тях е застанал Кал. Внезапно изпитвам огромно щастие, че гримът покрива изчервяването, което ме залива.

Той прави бърз жест, ръката му се раздвижва, за да ги отпъди, и прислужниците изчезват бързо от стаята като мишки, бягащи от котка.

— Доста съм нова в тези кралски обноски, но не съм сигурна, че е редно да бъдеш тук. В стаята ми — казвам, заставяйки се да вложа в гласа си толкова презрение, колкото успявам. В края на краищата той е виновен, че се забърках в тази ужасна каша.

Кал прави няколко крачки към мен, а аз инстинктивно отстъпвам назад. Краката ми се заплитат в подгъва на роклята ми и ме принуждават да избирам между това да не помръдвам, и това да падна. Не знам кое е по-нежелателно.

— Дойдох да се извиня — нещо, което всъщност не мога да направя пред публика. — Той спира като закован, забелязал смущението ми. Едно мускулче се присвива на бузата му, докато ме оглежда от глава до пети, като вероятно си спомня отчаяното момиче, което се опита да му пребърка джобовете едва снощи. Сега въобще не приличам на нея. — Съжалявам, че те въвлякох в това, Мер.

— Марийна. — Името дори има погрешен вкус. — Това е името ми, помниш ли?

— Тогава е добре, че Мер е подходящо галено име.

— Не мисля, че нещо в мен е подходящо.

Очите на Кал ме обхождат и кожата ми изгаря под погледа му.

— Как ти се струва Лукас? — казва накрая, като внимателно прави крачка назад.

Пазачът от Династията Самос, първият свестен Сребърен, когото срещнах тук.

— Не е лош, предполагам. — Навярно кралицата ще го отстрани, ако разкрия колко мил беше офицерът към мен.

— Лукас е добър човек. Семейството му го смята за слаб заради добротата му — добавя той, очите му леко потъмняват. Сякаш познава чувството. — Но ще ти служи добре и честно. Ще се погрижа за това.

Колко мило. Дал ми е грижовен тъмничар. Но прехапвам език. Няма да има никаква полза да се зъбя на проявената от него милост.

— Благодаря, Ваше Височество.

Искрата се връща в очите му, а ироничната усмивка — на устните му.

— Знаеш, че името ми е Кал.

— А ти знаеш моето име, нали? — казвам му язвително. — Знаеш от какъв произход съм.

Той едва-едва кимва, сякаш засрамен.

— Трябва да се грижиш за тях. — Близките ми. Лицата им изплуват пред очите ми, вече толкова далечни. — За всички тях, докогато можеш.

— Разбира се, че ще се грижа. — Той пристъпва към мен, скъсява разстоянието помежду ни. — Съжалявам — повтаря. Думите прозвучават отново в главата ми, отекващи от един спомен.

Огнената стена. Задушливият дим. Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.

Кал беше онзи, който ме хвана по-рано, който ми попречи да избягам от това ужасно място.

— Съжаляваш, че ми отне единствения шанс за бягство ли?

— Имаш предвид, ако успееше да се промъкнеш покрай Пазителите, служителите на Сигурността, стените, гората, обратно до селото си, за да изчакаш, докато самата кралица те проследи и открие? — отвръща той, приел обвиненията ми с лекота. — Да те спра, беше най-доброто за теб и семейството ти.

— Можех да се измъкна. Не ме познаваш.

— Знам, че кралицата би преобърнала света в търсене на малкото мълниеносно момиче.

— Не ме наричай така. — Прякорът ме жегва повече, отколкото фалшивото име, с което още свиквам. Малко мълниеносно момиче. — Така ме нарича майка ти.

Той се засмива горчиво:

— Тя не ми е майка. Майка е на Мейвън, не моя. — Само като виждам стегнатата му челюст, разбирам, че не трябва да настоявам.

— О! — е всичко, което успявам да изрека с тих глас. Той заглъхва бързо, слабо ехо, отекващо в сводестия таван. Изпружвам врат и оглеждам новата си стая за пръв път, откакто влязох. По-изтънчена е от всичко, което съм виждала — мрамор и стъкло, коприна и пера. Светлината се е променила, приела е оранжевия цвят на здрача. Нощта идва. А с нея и остатъкът от живота ми.

— Тази сутрин се събудих като един човек — промърморвам по-скоро на себе си, отколкото на него, — а сега от мен се очаква да бъда някой съвсем друг.

— Можеш да се справиш. — Чувствам как пристъпва към мен, топлината му изпълва стаята по начин, от който усещам по кожата си бодеж като от топлийки. Но не вдигам поглед. Няма да го направя.

— Откъде знаеш?

— Защото трябва. — Той хапе устна, очите му се местят по мен. — Този свят е точно толкова опасен, колкото и красив. Хората, които не са полезни, хора, които допускат грешки, могат да бъдат отстранени. Ти можеш да бъдеш отстранена.

И ще бъда. Някой ден. Но това не е единствената заплаха, пред която съм изправена.

— Значи мигът, в който объркам нещата, може да ми е последният?

Той не казва нищо, но мога да видя отговора в очите му.

Да.

Пръстите ми се заиграват със сребристия колан на кръста ми, дърпайки го здраво. Ако това беше сън, щях да се събудя, но не се събуждам.

Това се случва наистина.

— Ами аз? Ами — протягам ръце, гледайки дланите си — това?

В отговор Кал се усмихва.

— Мисля, че ще го овладееш.

После вдига собствената си гола ръка. Някакво странно приспособление на китката му, нещо като гривна с два метални края, щрака и изпуска искри. Вместо да изчезнат изведнъж, искрите засияват и избухват в червен пламък, излъчват силна горещина. Той е възпламенител, контролира топлината и огъня, спомням си. Той е принц, и то опасен при това. Но пламъкът изчезва така бързо, както и се е появил, оставяйки само насърчителната усмивка на Кал и бръмченето на камерите, скрити някъде, бдящи над всичко.

Маскираните Пазители в ръба на зрителното ми поле постоянно ми напомнят за новото ми положение. Аз съм почти принцеса, сгодена за втория най-желан ерген в страната. И съм една лъжа. Кал отдавна си е отишъл, остави ме с пазачите ми. Лукас не е толкова лош, но другите са строги и мълчаливи, никога не ме поглеждат в очите. Пазачите и дори Лукас са надзиратели, които да ме държат затворена в собствената ми кожа, червена зад сребърна завеса, която никога не може да бъде отдръпната. Ако падна, ако дори само се подхлъзна, ще умра.

А други ще умрат заради провала ми.

Докато ме ескортират към празненството, преговарям историята, която кралицата се опита да набие в ума ми, красивата приказка, която смяташе да разкаже пред двора. Историята е проста, лесна за запомняне, но въпреки това ме кара да се присвивам от страх.

Родена съм на бойния фронт. Родителите ми са загинали в атака срещу лагера. Един Червен войник ме спасил от разрушенията и ме отнесъл в дома си при съпругата си, която винаги била искала дъщеря. Те ме отгледали в селото, наречено Подпорите, и до тази сутрин съм била в неведение за рожденото си право или за умението си. А сега съм върната на мястото, което ми се полага по право.

От тази мисъл ми призлява. Истинското ми място е у дома, при родителите ми и Гиза, и Килорн. Не тук.

Пазителите вървят пред мен през лабиринта от дълги коридори в по-горните нива на двореца. Подобно на Спираловидната градина, архитектурата се състои изцяло от извивки от камък, стъкло и метал, бавно слизащи надолу. Зад всеки ъгъл има диамантено стъкло, показващо спиращи дъха гледки към пазарището, речната долина и горите оттатък. От тази височина мога да видя хълмове, за чието съществуване не съм знаела, издигащи се в далечината, очертани като силуети на фона на залязващото слънце.

— Последните два етажа са кралски покои — казва Лукас и сочи нагоре по наклонения спираловиден коридор. Слънчева светлина проблясва като огнена буря и хвърля петънца от светлина по нас. — Асансьорът ще ни отведе долу до балната зала. Точно тук. — Лукас посяга и спира до метална стена. Тя ни отразява матово, после се отмества с плъзгане, когато той махва с ръка.

Пазителите ни въвеждат в кабина без прозорци и с рязко, сурово осветление. Заставям се да дишам, макар че бих предпочела да се втурна навън от това подобие на огромен метален ковчег.

Подскачам на цяла миля, когато асансьорът внезапно се задвижва, карайки пулса ми да препусне бясно. Дъхът ми излиза на къси задъхани изблици, докато се оглеждам наоколо с широко разтворени от страх очи, защото очаквам да видя другите да реагират по същия начин. Очевидно обаче никой няма нищо против факта, че помещението, в което се намираме, пада. Само Лукас забелязва смущението ми и забавя малко спускането ни.

— Асансьорът се движи нагоре и надолу, за да не ни се налага да вървим пеш. Това място е много голямо, лейди Титанос — промърморва той с едва доловима усмивка.

Разкъсвана съм между почудата и страха, докато се спускаме, и изтървавам въздишка на облекчение, когато Лукас отваря вратите на асансьора. Излизаме с маршируващи крачки в огледалния коридор, из който тичах тази сутрин. Счупените огледала вече са поправени — изглежда, сякаш нищо не се е случило.

Когато кралица Елара се появява зад ъгъла, следвана от собствените си Пазители, Лукас прави нисък поклон. Сега тя е облечена в черно, червено и сребърно, цветовете на съпруга й. С русата си коса и бледа кожа изглежда направо призрачно.

Сграбчва ме за ръката, притегляйки ме към себе си, докато вървим. Устните й не се движат, но въпреки това чувам гласа й, отекващ в главата ми. Този път не ми причинява болка или гадене, но въпреки това усещането е противно и нередно. Иска ми се да изпищя, да я изчопля с нокти от главата си. Но не мога да направя нищо, освен да я мразя.

Семейство Титанос били заличители, казва тя, гласът й е навсякъде. Можели да взривяват неща само с едно докосване, както направи онова момиче Леролан по време на Изпитанието на кралиците. Когато се опитвам да си спомня момичето, Елара проектира неин образ директно в ума ми. Той проблясва, едва забележим, но все пак виждам как младо момиче в оранжево взривява скали и пясък като бомби. Майка ти, Нора Нол, била създателка на бури като останалите от Династията Нол. Създателите на бури контролират времето до известна степен. Не е често срещано, но техният съюз довел до твоите уникални умения да контролираш електричеството. Не казвай нищо повече, ако някой пита.

Какво всъщност искате от мен? Дори в ума ми гласът ми трепери.

Смехът й рикошира в черепа ми — единственият отговор, който ще получа.

Запомни каква се очаква да бъдеш, и го помни добре, продължава тя, без да обръща внимание на въпроса ми. Преструваш се, че си отгледана като Червена, но си Сребърна по кръв. Сега си Червена по ум, Сребърна по сърце.

Тръпка на страх пробягва през тялото ми.

От сега до края на дните си трябва да лъжеш. Животът ти зависи от това, малко мълниеносно момиче.